Октагон

17.

Карълайн беше в кабинета си, когато на отворената врата се почука и тя видя Алби Пиърсън да стои там, облечен в груби работни дрехи. Още беше доста рано сутринта и Карълайн бе в последната си и най-любима количка — онази, която можеше даже да я нахрани с овесените й ядки или, както момичето предпочиташе да си мисли, да й помогне да се нахрани сама.

Като докосна с брадичка контролното устройство, тя обърна количката към вратата.

— Здрасти, Алби. Какво става?

Той влезе сякаш неохотно, захвърли платнената си шапка в края на работната маса и след моментно колебание, седна отгоре й.

— Баща ви не се е върнал още, нали?

— Не. Не знам кога ще се върне.

— В такъв случай, предполагам, че има нещо, за което е по-добре да ви кажа, госпожице.

— Наричай ме Карълайн, моля те — мислех, че вече съм успяла да те убедя.

Алби въздъхна.

— Не бих си и помислил да наричам баща ви „Боб“.

— Това е различно.

— В обикновени случаи, да. Но не и тази сутрин.

— Х-м. Наистина си дошъл по работа. — Карълайн погледна към осветения екран на стената. Тънката метална ръка отстрани на количката наведе лъжицата, която държеше в купичка с овесени ядки на подноса пред нея. Момичето отново докосна с брадичка контролното устройство на количката и я завъртя по към Алби.

За него думите й прозвучаха така, сякаш че копнееше да се заеме с някакъв истински проблем — предполагаше, че това е добър признак. Той отиде и затвори вратата на кабинета, а после се върна и отново се намести на масата.

— Предполагам, че след като баща ви го няма, трябва да съобщя на вас. — Той млъкна и започна да диша дълбоко, като че ли се приготвяше за физически упражнения. — Преди малко ходих да поогледам навън — долу, до железопътната линия. Правя това периодично.

— Чудех се защо си облечен така. И какво разкри разузнаването ти?

— Там, долу има мъртвец. — Алби направи нова пауза. С облекчение видя, че момичето не загуби самообладание. И в същото време малко се изненада и притесни, че Карълайн приема новината толкова хладнокръвно. Може би знаеше нещо, което му бе неизвестно.

Той продължи да разказва с подробности за експедицията си.

— Проблемът е — заключи накрая Алби, — че не мога да съобщя за този мъртвец в полицията. Те ще поискат да разберат какво, по дяволите, съм правил там и няма как да им дам основателен отговор.

— Разбирам проблема ти. — Дори мъртвецът да не бе толкова голям шок за Карълайн, Алби виждаше, че тя постепенно започва да осъзнава фактите — лицето й пребледняваше. — Е — прибави тя, — предлагам, просто да не съобщаваме нищо.

— И аз мисля така — съгласи се Алби. — Обаче, можем да направим нещо и сами. Защото, казвам ви, тревожи ме малко въпросът, как точно е бил убит онзи мъж.

— Какво имаш предвид?

— Съмнявам се, че просто е паднал от товарния вагон или нещо подобно и е строшил главата си по начина, по който изглеждаше. Възможно е да е имало някаква глупава схватка — скитниците често се забъркват в такива неща. Някой да го е ударил и да му е откраднал бутилката с вино — не мога да бъда сигурен. Но, както ви казах, там са и онези два товарни вагона, а и кутията на стълба. Подозрително е.

Все още бледа, но без да губи самообладание, Карълайн го слушаше замислено и това предизвика у Алби усещането, че е постъпил правилно, като й е описал положението.

— Не казвай още на никой друг за това — реши тя, когато той свърши с разказа си. — Дори на Джорджина. Каквото и да става там долу… какво, според теб, става наистина?

— Не знам. Просто ми плащат да съм подозрителен.

— Да. — Карълайн погледна за миг овесените си ядки. — Можеш ли да засилиш малко защитните съоръжения, само в случай, че от тази посока се появят някакви натрапници?

— Да, мога да предприема някои мерки. Да подготвя роботите за сериозни неприятности… Искате ли да го направя? — Робърт Грегъри винаги го бе възпирал.

Карълайн го погледна замислено.

— Ами, предполагам… да, направи го. — Внезапно бе придобила решителност.

— Добре. Иска ми се да имахме повече хора за охрана… всъщност, сме само двамата със Сам. — Сам беше професионален дресьор на кучета, който прекарваше по няколко часа на ден в имението.

— Не мисля, че Сам наистина влиза в сметката. Ти си единственият истински страж, с който разполагаме тук, Алби — нямам намерение да те наричам г-н Пиърсън. И искам да знаеш, че оценяваме високо това.

— Разбира се. Благодаря — неочаквано се засрами Алби.

В Чикаго бе малко по-късно сутринта и отец Фред Рийман преглеждаше сутрешната поща на бюрото си с втора чаша кафе в ръка. Остави за накрая онова, което изглеждаше най-интересно — новия си ход в играта, току-що получен от компанията „Берсерки“.

Когато дойде и неговият ред, той разряза плика и извади съдържанието му. Пренебрегвайки засега дипломатическите писма и останалите обикновени съобщения, отец Фред разгъна компютърната разпечатка и жадно я прочете. Изглежда нещата вървяха добре. Единият от противниците му изобщо не бе предприел нищо — очевидно пропуснал хода си или може би напълно отпаднал от играта.

В най-долния край на листа погледът на отец Фред попадна на нещо, което го изненада:

АРХАНГЕЛ, УЧАСТИЕТО ВИ НЕОТЛОЖНО В КОНФЕРЕНЦИЯ ЗА ИГРИТЕ ЛОС АНДЖЕЛИС ХОТЕЛ „ГУАМС“ 28–30 АПРИЛ. „СТАРУЕБ“ Х-430 КРАЯТ БЛИЗЪК.

Имаше и подпис или нещо, което изглежда трябваше да е подпис два реда под съобщението. Само една дума: ОКТАГОН.

Трябва да е някаква реклама, помисли си свещеникът. Но в такъв случай, не би трябвало да я слагат при ходовете от играта. Следващия път, когато пишеше до компанията за нещо, щеше да отбележи, че възразява срещу това.

Едва ли можеше да е нещо друго, освен реклама за конференцията… Но подписана от един от играчите? Той знаеше, че ОКТАГОН е само дванайсетгодишен и едва ли е на възраст, за да организира или съдейства на конференцията.

ОКТАГОН беше играчът, за когото разпитваше АГРАВАН, когато го посети. Някаква невероятна, съчинена история. Известно време отец Фред си бе мислил, че младежът може наистина да е неуравновесен. Но всичко това беше, разбира се, само трик, опит да разбере дали ОКТАГОН И АРХАНГЕЛ са наистина врагове или съюзници. И отец Фред беше отговорил като играч — бе потвърдил измамата. Някои участници като АГРАВАН очевидно не се спираха пред нищо, за да разнищят нещата…

Така или иначе, рекламата от разпечатката се отнасяше за току-що отминалия уикенд. А отец Фред нямаше да е в състояние да замине или да си позволи пътуване до Лос Анджелис, само за да присъства на конференция за игрите, дори да разполагаше с време.

Би било забавно обаче, помисли си сериозно той.

Нощем аризонската магистрала изглеждаше не по-малко оживена, отколкото която и да било от хилядите други магистрали, кръстосващи по-гъсто заселените райони на земята. Нощем човек не можеше да види обкръжаващата го пустош. Айк Джейкъби се връщаше от Калифорния сам и не видя много от пустошта, която осветяваха фаровете на колата му. Беше небръснат и миришеше, защото бе прекарал много часове в спорове с полицията, преди просто да го оставят да си тръгне към къщи. Всички, които имаха нещо общо с конференцията, бяха подложени на продължителен разпит — с изключение на Алекс Бароу, когото ченгетата очевидно не успяха да открият.

По-рано Айк беше дяволски сигурен, че я разбира, поне в по-голямата й част. В края на краищата, той бе измислил проклетата игра. Но сега му се струваше, че не разбира нищо. Случваха се твърде много странни неща. Не само в играта. Сякаш сега тя започваше да обхваща и истинския живот. Еди в болницата… умираха играчи… Айрис убита… какво, по дяволите, щеше да последва?

Щом се върнеше в Албъкърк, първата му работа щеше да е сам да се включи в Х-430 като заместник. Имаше няколко свободни места и може би това щеше да му помогне да намери някакъв отговор на въпроса какво става.

Беше дяволски сигурен, че е нещо подозрително.

Алекс и Вера излязоха следобяд на пазар и за голямо негово облекчение, успяха да намерят всичко, от което имаха нужда, без да използват колата. Магистралата минаваше през града като обикновена, силно натоварена криволичеща улица. От двете й страни имаше различни магазини, а цените във всеки от тях бяха доста високи. Алекс забеляза това без да му обръща особено внимание — не му бе необходимо много време, за да привикне да разполага с много пари за харчене.

Купиха си храна и пиене, за да заредят хладилника в хотелската си кухничка, а също четки за зъби и дрехи. За Алекс това непрекъснато купуване започваше да се превръща в нещо като навик. Беше оставил личните си вещи в Албъкърк, после в Атланта и накрая, на практика неизползвани, в хотела в Лос Анджелис. Имаше намерение да започне да носи раница на гърба.

След като завършиха с пазаруването и се върнаха в хотела, Алекс и Вера изпиха по едно питие. После включиха телевизора и изгледаха новините, включително и някои кадри от това, което говорителят представи като „така нареченото бомбардиране от НАСА“ в лосанджелиския хотел. Казаха, че полицията все още издирва свидетели, но не съобщиха никакви имена. За камиона на НАСА бе споменато, че е бил съоръжен с най-новото в областта на автоматиката, подготвено специално за демонстративни цели. Сред устройствата в него бил и най-новият модел влекач с релсово оръдие, предназначен да пренася малки товари в космоса — за Алекс всичко това звучеше доста объркано. Не му беше ясно как едно релсово оръдие би могло да се демонстрира на хотелски паркинг, без да предизвика поне частични разрушения.

— Нашите хора — каза представителят на НАСА, когато се появи на екрана, — са отишли до хотела с добри намерения. Взели са онези устройства, които са смятали, че трябва да вземат. Съоръжения за радиоконтрол, апарати с възможност за дистанционно управление и така нататък. Ще бъде проведено много задълбочено разследване…

Алекс стана и изключи телевизора. Стъмваше се, но те още не бяха светнали лампите. А и на него не му се искаше особено — беше приятно просто да седи с Вера и да гледа как океанът потъмнява.

Той се изправи пред прозореца за момент. Беше много трудно да се каже дали на плажа все още имаше хора. В продължение на няколко минути Алекс не видя никой да минава. Вълните се разбиваха безспирно и в шума им имаше нещо успокоително.

Вера все още седеше на дивана зад него.

— Щеше да ми казваш — започна тя, — кой всъщност уби онова момиче в Албъкърк.

Той се обърна.

— Мислех, че вече съм ти разказал за това.

— Не. Помниш ли, седяхме в кафенето и аз започвах ужасно да се страхувам от теб. — Тя говореше, сякаш се бе случило миналата година, а не само преди няколко часа. — После ти видя полицаите във фоайето и избяга…

— А, да. — Той нервно отиде до външната врата и провери дали е заключена.

— Май започваш да се страхуваш от нещо.

— Зная. Струва ми се от това, че съм в една хотелска стая с теб. Имам предвид, отново с жена… но не в този смисъл. Просто, преди няколко дена бях сам с Айрис в онази стая. — Алекс разказа накратко какво се бе случило. — И ти си мислиш, че твоята история е невероятна — завърши той.

— Твоята е по-невероятна — призна Вера, като стана и се протегна. Беше неин ред да се приближи до прозореца и да погледа известно време морето. После се насочи към вратата на спалнята. — Ще облека банския си костюм.

— Искаш да излезеш на плажа сега? Ще ти бъде студено.

— Каза ми го вече. Все едно, ще отида. Можеш да дойдеш и ти, ако искаш. — Прозвуча така, сякаш се надяваше, че той ще се съгласи. Тя отиде в другата стая и затвори вратата, а после отново я отвори за кратко и хвърли новозакупените бански на Алекс в неговата посока.

— Дяволите да ме вземат — измърмори той сам на себе си. Подържа за миг гащетата в ръка, след това ги хвърли на стола и започна да се съблича.

Няколко минути по-късно, по бански, увити в големите, бели хотелски хавлии и с боси крака, те излязоха от апартамента и се спуснаха по дървеното стълбище. Само на няколко крачки надолу от пясъка стърчеше голям камък. Алекс носеше ключа от хотелската стая в ръка — поради някаква причина, която вече не можеше да си спомни, си беше избрал тесни бански без джоб. Вера вървеше половин крачка пред него с хавлия около раменете. Носеше доста консервативен, цял бански костюм.

Лампи нямаше нито на стълбите, нито на плажа. Стъпили на пясъка, те останаха съвсем сами в мрака. На около 80 или 100 метра на север, на плажа пред следващия хотел гореше малък огън и осветяваше човешки сенки, завити в одеяла. Откъм океана духаше студен вятър, а слабият прибой шумеше безспирно. Това е лудост, каза си Алекс. Нямаше намерение да влиза във водата при тази температура. Може би ако просто събереше малко дърва, запалеше огън и седнеше край него…

Вера пусна хавлията си на пясъка точно над мястото, докъдето стигаше най-силната от тихите вълни. После продължи напред и намокри краката си. Може би тя беше действителен член на клуба на моржовете, но пък Алекс не беше. Обичаше да плува в по-хладна вода, отколкото повечето хора, но не чак…

Без да поглежда назад към него, Вера продължаваше напред. Алекс пусна хавлията си на пясъка до нейната и я последва. Изведнъж му бе дошло наум, че може би тя иска да се удави. Макар че нямаше истинско основание да смята… Всъщност, водата не беше чак толкова студена, колкото очакваше.

Той застана до нея и я погледна в лицето. Погледът й беше непроницаем. Навярно нямаше да се дави, но определено имаше нещо друго предвид, освен само да поплува.

След като постоя за миг в дълбоката до глезен морска пяна, Вера тръгна напред. Все още с ключа от стаята в ръка, Алекс закрачи до нея. Следващата вълна стигна до коленете им. След кратък размисъл, Алекс прибра ключа отпред в стегнатите си гащета — ако оцелееше от това плуване, може би утре щеше да си купи нови, които да имат джоб.

Той си помисли, че Вера иска да върви до нея, но очевидно нямаше да спре, дори и да не я последваше. Морското дъно ставаше съвсем постепенно по-дълбоко. Вълните сега бяха малко по-високи и заливаха със студени пръски бедрата и корема. На една крачка пред него, Вера се обърна и го погледна — толкова далеч от светлините на мотела, Алекс не можеше да види изражението на лицето й — а после се хвърли напред, сякаш искаше да плува. Само миг по-късно обаче, тя отново се изправи на крака в дълбоката до кръста вода.

Като залиташе от ледените вълни, Алекс в края на краищата също се отпусна във водата, достатъчно, за да се намокри целият. В устата си усети солен вкус и си помисли за питие с кубчета лед. С усилие се изправи отново и направи опит да се отдръпне от една вълна, която влечеше пясъка изпод петите му.

Когато вълните не ги заливаха, водата все още стигаше само до кръста им.

— Това е нещо, което трябва да направя — стори му се, че казва тихо Вера, сред спокойния шум на вълните. С вдигнати зад гърба ръце, тя се опитваше да направи нещо. Алекс разбра, че разкопчаваше банския си костюм. Започваше да го съблича.

— Какво… — пристъпи към нея с протегнати напред ръце и при следващата вълна, която напълни устата му със сол, отново загуби равновесие. За миг си помисли, че Вера се приготвя да се самоубие.

— Не, не ме докосвай сега — чу я да казва спокойно тя, когато ушите му за пореден път се показаха над водата. С бързо, опитно движение, тя вече беше съблякла банските си напълно и ги стискаше в ръка. Мократа й коса висеше по врата и раменете. Беше съвсем гола. Той видя едрите гърди, широките кръгове около зърната, тъмните косми под мишниците, както и тези още по-надолу добре изложени на показ сега, когато силните й бедра стояха леко разтворени, за да устоят на ударите на вълните. Някаква отнесена част от ума му забеляза, че цялото й тяло е почерняло — сигурно се печеше гола.

Банските в ръката й някак си разваляха нещата, пречеха на това, което ставаше. Каквото и да бе, то не беше стриптийз. А точно обратното.

Като насън, Алекс пристъпи по-близо. Този път се задържа на крака и отново протегна ръка. Тя разбра, че целта му сега е различна и се пресегна към него.

— … не се докосвам до нищо изкуствено… — почти се изгуби гласът на Вера в плисъка на следващата вълна. Алекс усещаше как собственото му тяло започва силно да трепери. Можеше да каже, че водата е студена, но това нямаше значение, не изпитваше субективно неудобство.

— … океанът… толкова голям… понякога и звездите…

Алекс стисна банските на Вера в ръка, а тя се хвърли отново напред и заплува, после пак застана на крака, този път с гръб към него, загледана в невидимия океан. Подчинявайки се на внезапен импулс, той свали собствените си гащета, като си спомни да извади ключа. С него и с двата бански костюма в ръка, Алекс се хвърли под вълните.

Вселена от студена вода, пясък и сол. И той самият. Но скоро усети вопиюща нужда от въздух и когато излезе на повърхността, видя светлината от хотелските стаи и от всички останали сгради над и до плажа. Нямаше как да избяга от изкуствеността. Не беше хвърлил банските, а със сигурност и ключа. Освен това, ако се замислеше, оставаха и пломбите на зъбите му. Повече си струваше да погледне сериозно на хората около огъня на по-малко от сто ярда разстояние. Загърнати в одеялата си, те навярно виждаха двете голи фигури сред вълните — или може би представлението бе останало незабелязано, все пак това беше Калифорния.

Той се приближи до Вера. Стояха един до друг и оставяха пясъка, водата и въздуха да обливат голите им тела. Усещането не бе еротично — то проникваше много по-дълбоко… но във всеки случай започваше да става дяволски студено.

С пръсти, студени като на някое морско чудовище, Вера го хвана за ръката.

— Да излизаме.

Без да вземе банския си костюм, тя тръгна към брега, който пустееше. Дори хората около огъня, завити в своите одеяла, изглеждаха прекалено далеч, за да имат някакво значение. Светещите прозорци пред тях, както и онези от двете им страни, бяха слепи. Сякаш никой на земята нямаше силата да попречи на двама души, които излизаха голи от морето, все още обливани от вълните. Алекс имаше чувството, че ако можеше да хвърли банските и ключа, щеше да събуди за живот още по-могъщи сили.

Като излязоха отново в земния свят, те наметнаха хавлиените си кърпи и бързо се заизкачваха по стълбите. С всяка следваща стъпка се движеха все по-бързо и трепереха по-силно.

Алекс отключи вратата.

— А сега ни трябва горещ душ — каза той и веднага се насочи към банята.

Вера хвърли на пода двата бански костюма, които бе взела от него, докато той отключваше вратата, и включи електрическата печка на стената.

— По-късно — отвърна тя.

Тези две думи го накараха да спре. Алекс се обърна и видя, че е захвърлила настрани влажната кърпа и го чака, изтегната на леглото.

По-късно, рано сутринта, след горещ душ, кратки периоди на сън и много време, прекарано в други занимания, Вера бавно започна да разказва на Алекс за убития си любовник.

— Уил беше сърфист. Около него винаги имаше мокър и мръсен гумен екип. И прекарваше половината от времето си в банята, за да си изрусява косата.

— Звучи така, сякаш не обичаш сърфистите. — Алекс усети колко глухо прозвуча собственият му глас — лицето му беше наполовина заровено във възглавницата. Но в момента нямаше сили да обърне главата си, за да говори ясно. Имаше възможност да се отпусне. Онова нещо в инвалидната количка нямаше да го посети тази нощ. Сега разбираше, че то е било пред вратата му всяка нощ от онази вечер в Албъкърк, независимо дали осъзнаваше, че е приятел на ОКТАГОН, или не. Бе довел Вера тук, за да й осигури своята закрила, а се бе оказало, че и тя го закриляше.

Чудеше се дали и тя го знае. Той протегна ръка под завивките и докосна тялото й. Не беше сигурен до коя част от него се притиска дланта му, но в момента това нямаше значение.

— Струва ми се, че сега знам какво съм харесвала в Уил — каза Вера. Гласът й все още звучеше сравнително слабо. — Просто, че си беше изцяло такъв, какъвто беше. Но не искам да живея отново с човек като него. Не сърфът ми допада. — Тя направи пауза. — Обичам океана.

— Тази вечер се убедих в това.

— Надявах се, че ще разбереш. Не знаех как да ти го обясня предварително, но трябва да правя това от време на време.

Той я стисна леко и усети костта под мускулестата плът. Беше някъде около бедрото й.

— Алекс, не каза ли, че ЛУЦИФЕР ти е чичо?

— Да. — По-рано бяха поговорили малко за Играта, наред с някои други въпроси.

— Как се е случило така, че и двамата участвате в нея?

— Не знам. — Този въпрос го събуди. Трябваше да го събуди много отдавна, помисли си той. Седна на леглото и подпря лакти на коленете си.

— ЛУЦИФЕР е главният противник на ОКТАГОН — продължи тя. — Не е ли имало опити да бъде убит?

— Не съм сигурен. Силно е разтревожен, така че може и да е имало. Но той съвсем не е обикновена жертва. — Алекс разказа накратко на Вера за онова, което беше видял в къщата в Атланта и за нейната защитна система. — Онази самолетна катастрофа — завърши той, удивен от внезапно споходилата го идея, като погледна в мрака през спуснатите завеси на прозореца. — Чудя се…

— Но защо той е в същата игра като теб? Дали… не познава Айк Джейкъби?

— Нещата не стоят така — обясни й Алекс. — Аз се включих в тази игра като заместник нарочно. Въпросът е, че чичо Боб и неговият стар приятел Брамагуптра са били в една и съща игра от самото начало и нито един от тях не е знаел за това.

— Казваш, че чичо ти Боб те е включил в нея.

Алекс погледна към Вера.

— Виж, чичо ми е брат на баща ми. Той е от моето семейство. Аз му вярвам.

— Но не е брат на моя баща. Като казваш „стария му приятел Брамагуптра“, ОКТАГОН ли имаш предвид?

— Имам предвид дядото на ОКТАГОН, който загина в самолетната катастрофа… но самолетът, разбираш ли, беше на чичо Боб. На ЛУЦИФЕР. — Алекс все още я гледаше, но бе потънал в странните си мисли.

Ала Вера вървеше по свой собствен път.

— И още нещо, Алекс. Беше ли нападението срещу теб истинско?

— Разбира се. Какво искаш да кажеш?

— Имам предвид… виж, твърдиш, че онова нещо се е опитало да те удуши и че си загубил съзнание. Но ето, ти си все още жив. Може би то изобщо не е възнамерявало да те убива.

— Вече мислихме за това. Може да е било опит да бъда обвинен в убийството на Айрис.

— „Мислихме“?

— Чичо Боб и аз. И…

За известно време тъмната стая потъна в тишина.

— Алекс, знаеш ли какво си мисля? Трябва да направим едно от следните две неща.

— Продължавай.

— Първо, можем да отидем в полицията, във ФБР или при някой от този род. И да им разкажем цялата история, всичко, което знаем.

— Говорил съм с полицията. Само ме потупаха по рамото и ме пуснаха да си вървя. А ако се бях опитал да им разкажа цялата история, навярно щяха да ме затворят в лудница. Или пък ОКТАГОН щеше отново да се обърне срещу мен и сега да ме съдят за убийство. Какво ще правиш ти в такъв случай, с мен ли ще дойдеш? Не като г-жа Бароу, не и без документ, че си такава. А освен това, не в една и съща килия. Така че ще си останеш навън и отново ще бъдеш лесна мишена. Каква е възможност номер две?

— Можем да отидем в Ню Мексико. Изглежда цялото това нещо е съсредоточено там. И около чичо ти. Трябва да отидем и да му се противопоставим.

— Знам. — Но му отне много време, за да произнесе тази единствена дума.