Октагон

10.

Алекс бе чел и слушал легендите за чикагските гангстери. Но в това слънчево утро, по обградените със зеленина улици в северната част на града, близо до езерото, докато седеше в заетата от чичо Боб кола и гледаше как колежанчетата се разхождат наоколо, убийствата му се струваха толкова далечни и невъзможни, колкото и местата за паркиране.

Боже Господи, разхождащите се наоколо студенти изглеждаха толкова млади. Трябва да остаряваше самият той.

В края на краищата, убийствата тук явно бяха възможни, защото най-после успя да си докаже, че е възможно да паркира. На четвъртата или петата обиколка на района намери едно свободно място върху тротоара със знака на университета „Св. Томас Мор“ и на третия опит вкара там своя „Гран При“.

Най-после паркирал — щеше да вземе такси от хотела, ако знаеше колко е трудно, — Алекс изключи двигателя и се отпусна в седалката да си почине за малко. Но в момента, в който затвори очи, възникна опасност почивката да прерасне в дрямка.

Отново отвори очи. Ала залятата със слънце улица, с нейните къщи и чисти жилищни блокове, бе съблазнително спокойна, а той бе уморен. Гледката дори напомняше на филми за университетски градчета и той предположи, че университетските градчета в реалния свят навярно изглеждат почти по същия начин. Тук имаше само една особеност — в далечината, между някакви сиви сгради с готически вид, бял, пухкав облак сякаш балансираше на въже, което трябва да беше хоризонтът на езерото.

Умората, която сега чувстваше Алекс, бе съвсем различна от пълното изтощение при завръщането му в Атланта след онова последно диво препускане от Ню Мексико. Но той дори не бе имал време да се възстанови напълно, преди отново да се впусне в бягство по дългия път към Чикаго. Миналата нощ беше спал добре или поне дълбоко в чикагския си хотел. Но умората се бе насъбрала и той я усещаше. Сега имаше нужда от минутка отдих, преди да излезе от колата, трябваше да премисли отново нещата, преди да разговаря с когото и да било за нещо важно.

Как беше започнало бягството към Чикаго? Кратко пътуване във вътрешността на един робот от кабинета до гаража на чичо Боб. Защо ли чичо му бе направил най-малкото един от онези пирамидални слуги-пазачи с достатъчно вътрешно пространство, за да побере пътник, с удобна седалка и добро проветрение — точно в този момент Алекс не желаеше да губи време, за да обмисля вероятните причини, а и не беше сигурен, че истинската причина би му харесала, ако изобщо я научеше. В крайна сметка, това бе направило пътуването му до гаража удобно и незабелязано.

Щом стигнаха, чичо Боб отвори един панел в конусовидното туловище на робота и даде знак с ръка на племенника си да излезе. Бяха съвсем сами в големия гараж. После чичо му тикна в ръцете на Алекс голям плик от амбалажна хартия, като първо го отвори, за да може той да види какво има в него.

— Петнайсет хиляди долара, Алекс, в брой. Най-вече по петдесетачки. Харчи, колкото ти трябват, за да се криеш известно време, докато не измисля начин да овладея положението. А сега повтори твоя телефонен код още веднъж.

През последните десет минути, останали сами след излизането на жените, те си бяха измислили нещо като код.

— Добре — каза Алекс. — Ако се престоря, че съм сбъркал номера, значи се обаждам просто да ти съобщя, че съм добре. Колкото по-ядосан изглеждаш, когато чуеш гласа ми, толкова по-малко мислиш, че следят къщата. Ако ме попиташ кой номер търся, значи трябва скоро да дойда някъде наблизо в Атланта и да ти се обадя. Ако попитам за някакво женско име, това ще означава, че там, където съм, имам сериозни неприятности. Че имам нужда от помощ и в момента ще решим дали да разговаряме открито веднага.

Към кода имаше и още нещо. Седнал със спуснати клепачи в колата си в Чикаго, Алекс си помисли, че споменът все още е съвсем свеж в ума му.

— Струва ми се, че притежаваш истински неподозиран талант за подобни неща — забеляза сухо чичо му, като в същото време отвори вратата на новия „Гран При“ — той, разбира се, далеч не беше най-скъпият от четирите или петте автомобила в гаража. Сред тях бе и осиротялата кола, която Алекс беше наел и с която бе пристигнал от Албъкърк.

Чичо Боб удари с ръка по покрива на понтиака, чиято врата държеше.

— Нали виждаш, тази кола е с тексаски номер. Това ще ни помогне да объркаме малко нещата. Не е толкова подозрително, ако си тръгнал за Тексас.

Алекс имаше своя идея за объркването и неговата стойност, а също и за мястото, към което трябваше да се отправи — идея, която още не бе обсъждал с чичо Боб.

— Един момент — каза на чичо си той. После бързо се приближи до осиротялата, наета в Албъкърк кола, отвори вратата й и бръкна в жабката. Върна се при понтиака с няколко листа хартия. — „Старуеб“. Искам да се запозная малко повече с играта.

Чичо Боб се поколеба, но за кратко.

— Добре. Не съм убеден, че тя наистина е ключ за каквото и да било. Не разбирам как или защо. Но ще имаш нужда да се занимаваш с нещо в хотелските стаи.

Когато Алекс влезе в колата и се приготви за път, чичо му се наведе към прозореца с още един съвет.

— Резервоарът е пълен, струва ми се… Алекс, каквото и да правиш, не отивай при родителите си, дори не им телефонирай.

— Знам това отлично.

— Съжалявам. Разбира се, че знаеш. Аз ще им се обадя и ще им обясня положението, доколкото е по силите ми. Би било странно, ако не го направех, след като съм по-малко или повече официално информиран, че полицията те търси.

— Благодаря. Какво ще кажеш на старците? — Не че Алекс изобщо искаше да мисли за този опит за обяснение.

— Остави това на мен. Ще ги успокоя, колкото мога. Ти само се съсредоточи и се опитай да запомниш кода.

Чичо Боб се изправи, махна му и натисна някакво копче, за да отвори вратата на гаража.

Дори и по онова време из имението да е имало някакви хора, които да са станали свидетели на заминаването му, Алекс не ги видя. Мислеше си, че е останал незабелязан, с изключение на един робот в храстите до изхода, който насочи обектива си към него. А големите порти се отвориха гладко и равномерно, още докато наближаваше към тях.

С почти готов план в главата си, той без колебание се насочи право на север от Атланта. През първата нощ спря в някакъв мотел до Мамът Кейв6, Кентъки, където разпръсна върху масата и леглото свързаните със „Старуеб“ материали, а после седна, за да отдели на играта няколко часа съсредоточено внимание — нещо, което никога по-рано не бе правил. В малките часове на следващата сутрин, когато трябваше да се откаже от по-нататъшни усилия и да се предаде на съня, той бе научил съвсем малко повече факти, отколкото знаеше преди това. Но не бе открил и нищо, опровергаващо невероятната теория, която бе започнала да се оформя от само себе си.

Теорията се състоеше в това, че онези, които се противопоставят на ОКТАГОН в играта, имат неприятности и в реалния свят. Изглеждаше безсмислена, но наличните факти я подкрепяха. АГРАВАН и ЛУЦИФЕР бяха два типични примера. Някакъв трети играч, също противник на ОКТАГОН, бе убит в Аризона, вероятно от крадци, според това, което си спомняше Алекс от разговора с Айк Джейкъби. Не знаеше какво е било кодовото име на жертвата. Беше разбрал, че във всяка отделна игра могат да участват петнайсетина човека и че е възможно в продължение на цялата игра да не научи имената на всички свои противници, ако владенията им в „Старуеб“ са далеч от неговите.

Алекс вече изобщо не се съмняваше, че играта е свързана по някакъв начин със сериозните му проблеми. Ала това, че противопоставянето на ОКТАГОН в играта означаваше въвличане в неприятности в реалния свят, бе много по-несигурна теория. Алекс си помисли, че един друг играч, АРХАНГЕЛ, който живееше в Чикаго, сигурно би могъл да се използва като проверка за истинността й. Територията на АРХАНГЕЛ граничеше с тази на ОКТАГОН.

Когато се събуди на сутринта в мотела си до Мамът Кейв, Алекс разгледа пътните си карти и след като закуси, тръгна право за Чикаго — мислеше да стигне преди да настъпи нощта. Никога не бе ходил там, освен няколко пъти за смяна на самолета, докато беше в армията.

Истинското име, написано върху дипломатическите писма на АРХАНГЕЛ, беше Фред Рийман и пред него Тарталия бе поставил буквата „о“. Адресът беше в района на университета „Св. Томас Мор“ и Алекс предположи, че човекът е свещеник. Отначало му се стори донякъде странно такъв човек да участва в игра, симулираща бойни действия, но това съвсем не бе най-странното нещо точно в тази игра. Не си спомняше да е приказвал някога с духовно лице за каквото и да било, но със свещениците в родния му град хората се разбираха добре. А ако говореше с духовник, то поне щеше да чуе истината.

Почувствал се достатъчно отпочинал, Алекс излезе от колата и внимателно я заключи. Повечето му пари бяха вътре, завити във вестник на дъното на торбичка за отпадъци, под няколко кори от портокал и смачкани кутии. Част от парите беше скрита в хотелската стая, а в джобовете си носеше още. Имаше намерение да си купи колан с портмоне, когато му се отвореше възможност.

Алекс тръгна сред студентите в посока на сивите сгради и вдиша дълбоко дъха на северната пролет. Обзе го носталгия. Родителите му винаги бяха искали да отиде в колеж. Може би щеше да се опита, когато всичко това свършеше.

Ако оставеше настрана някои подробности, като например уличните знаци, това спокойно можеше да е и Ню Йорк. Дърветата тук се бяха разлистили по-късно, отколкото в Джорджия — пролетта току-що бе дошла. Алекс навлезе в територията на университета, където бе пълно с мотаещи се студенти. По широката павирана алея сред пролетните поляни той подмина едно момиче, което страшно приличаше на Айрис Кардано. Какво, по дяволите, правя тук? Имаше чувството, че дълго време е спал или сънувал и сега се събужда. Бе се завърнал в нормалния свят, но в част от него, която не познаваше. Беше на открито и го виждаха хиляди хора.

Чувството постепенно премина. Той спираше разни хора и ги питаше как да намери отец Рийман. Упътванията го накараха да се лута от една сграда в друга. Безбрежното изворносиньо езеро сега се виждаше по-добре, осеяно с далечни платноходки. Брегът на север и на юг от университетското градче бе ограден с високи жилищни блокове.

Езерото изчезна отново, когато Алекс се отвърна от него и мина под сивите каменни сводове. Последният завой го изведе до ивица трева и пролетни цветя, обградени от сив готически камък. За миг изпита усещането, че е попаднал в някой отминал век.

Той натисна копчето на звънеца, монтиран до украсената с резба дървена врата, по средата на която имаше модерно стъклено прозорче. След малко му отвори сивокоса жена с престилка.

Алекс я разпозна от филмите: икономката на свещеника.

— Отец Рийман, моля.

— Вие негов студент ли сте? — дойде бързо изстреляният й отговор. На Алекс му прозвуча, сякаш щеше да бъде отпратен незабавно, а може би застрелян, ако кажеше „да“.

— Не, не съм. Дойдох отдалеч, за да се срещна с него. Предайте му, че името ми е Аграван.

— Г-н Аграван — каза икономката и се зае предпазливо да преценява Алекс. Това не отне много време. — Почакайте тук, ще видя дали може да ви приеме.

Той остана в малка стаичка-приемна, загледан през дантелените завеси на прозореца. Не напомняше много къщите на женените свещеници, които си спомняше, че е посещавал в детството си. По-скоро приличаше на чакалнята на някой стар лекар. Дали един опитен, възрастен духовник нямаше да е в състояние да разбере по вида му, че ченгетата го преследват?

Но когато най-сетне се появи по стълбите, протегнал и двете си ръце за поздрав, отец Рийман не му се стори достатъчно възрастен или улегнал за такава проницателност. Кой знае защо Алекс бе очаквал да види едър мъж, а отец Рийман беше дребен и енергичен. Косата му изглеждаше преждевременно посивяла и бе късо подстригана около една плешивина, която според Алекс беше от естествен произход, но въпреки това приличаше на тонзура. Носеше спортна риза „Ливайс“ с къси ръкави, а двата джоба на гърдите му бяха пълни с неща за писане. Цялостният му външен вид и припряните му маниери, особено след като напуснаха чакалнята, напомняха на Алекс за семейния им лекар в Ню Йорк.

— Вие сте АГРАВАН. Елате горе, можем да поговорим в кабинета. Избрал сте удобен момент да наминете.

Отворил уста да потвърди самоличността си, Алекс я затвори отново и го последва.

Скоро щеше да стане почти специалист по пълните с книги кабинети. Тук поне, нищо не напомняше за математика. „Компютърната енергия и човешкият разум“, прочете заглавието на една от най-близките книги той. Доколкото можеше да види, всички бяха научни. Сред тях беше и „Битие и небитие“, която бе срещал някъде преди това. Успя да мерне имената на Тома Аквински, Кант и Платон. Почти задръстил няколко лавици с пиедестала си, се изправяше големичката статуя на облечен в роба мъж, навярно светец, когото Алекс нямаше надежда да разпознае.

— Х-м, предпочитате ли да ви наричам „отче“ или…

— Не, не, само Фред. Както ви е удобно. А вие сте Карл. Седнете, моля.

Алекс седна.

— Ами вижте, аз съм заместникът на Карл Тарталия в играта. — Сега се радваше, че си бе направил усилието да отрепетира тази част от разговора. — Знаете ли, той беше убит.

— О, не знаех. Съжалявам. — Очевидно заинтригуван, свещеникът стана премигвайки, в очакване да научи повече.

— Неговата вдовица в Албъкърк ми каза, че според полицията било нещастен случай. Аз се казвам Хенри Бригс. — Името представляваше съчетание от два знака, които бе забелязал по време на вчерашното си пътуване до Чикаго.

— Приятно ми е да се запознаем, Хенри. — Алекс се понадигна от стола, за да се ръкува. Изглежда не се задейства никакъв детектор на лъжата. — Отдавна ли играете на „Старуеб“? — попита свещеникът, като се отпусна в собствения си стол зад бюрото.

— Не. На практика, това е първата ми игра.

— Е, достатъчно ли е вълнуваща за вас? — Отец Рийман разчистваше нещата на бюрото, като ги избутваш настрани. — Какво ви води в Чикаго? Казахте, че сте от Албъкърк?

— Всъщност, тук ме доведе играта.

Ръцете на свещеника замръзнаха, вдигнали няколко листа хартия над бюрото. После той ги остави да паднат.

— А?

— Отче… Фред… не ви ли се струва, че точно в тази игра има нещо странно? Разбирам, че сте участвали и в други.

Отец Фред задържа погледа си върху Алекс в продължение на няколко секунди, преди да отговори.

— Знаете ли, странното е, че вие ме питате за това.

— Така. Откакто сте в играта, ви се случват любопитни неща. Това ли имате предвид?

— Ами. — Сега свещеникът гледаше Алекс, сякаш не знаеше какво да прави с него. — Съдбата определено си прави странни шеги тук-там. Но ако човек се замисли, не виждам как биха могли да се свържат с играта. Просто започнаха, когато се включих в нея.

— Точно какви странни шеги? Ако нямате нищо против да попитам.

— Имах един заем, който изведнъж се появи в документите на банката като изплатен. Знаех отлично, че не е и че не би могъл да бъде изплатен. Но банковият компютър твърдеше, че е така. Няма да повярвате колко усилия ми костваше да ги убедя, че нещо не е наред с компютъра им.

— Това ли е всичко?

— А, не, има и няколко други неща. Известно време играех с представата, че те се случват скоро, след като пращам ходовете си. Но… — Последва жест на презрително отхвърляне. — Например, в епархийските списъци започнаха да ме водят монсиньор, а аз не съм. — В отговор на неразбиращия поглед на Алекс, свещеникът поясни: — Това би означавало, че съм повишен.

— Значи всички странни неща, които ви се случват, са добри?

— Ами, така е. Или може би трябва да кажа, че биха били добри, ако бяха истина. — Отец Фред имаше приятна, печална усмивка.

— И не сте бил нападан физически или нещо подобно?

— За Бога, не. А вие?

Алекс кимна.

— И твърдите, че предшественикът ви като АГРАВАН — всъщност, никога не съм го виждал, но знаех, че името му е Карл Тарталия…

— Беше убит. Официално казаха, че е случайно падане. Съмнявам се, че е било случайно.

Отец Фред се замисли.

— И смятате, че „Старуеб“ по някакъв начин е свързан с тези нападения?

— Знам, че звучи странно — опита собствената си печална усмивка Алекс. — Но наистина не съм смахнат.

— Съобщихте ли подозренията си в полицията?

— Нямам достатъчно доказателства.

Мъжът от другата страна на бюрото погледна косо към Алекс с недвусмислена тревога.

— Участвал съм и в други игри на „Старуеб“… да не би мисълта ви да е, че нещо не е наред с компанията, която се занимава с тях?

— Не знам.

— Съмнявам се — каза отец Фред. — Разбира се, някои от участниците от време на време излизат извън допустимите граници. Понякога писмата, които пращат, могат да се изтълкуват като заплашителни. Знам, че компанията е отстранила неколцина играчи завинаги, заради изпращане на неприлични или оскърбителни писма. Но никога не съм чувал участниците да се нападат физически един друг по време на играта.

— Не знам дали става дума за участници в играта.

— Разбира се, играта е изпълнена със заплахи, предателства, насилие — в този смисъл и шахът е насилие. Признавам, че самият аз използвам „Старуеб“ като отдушник.

— Отдушник ли?

— В психологически смисъл. — Отец Фред направи отработен учителски жест с ръка, сочейки към някаква точка във въздуха. — Говоря за това, че в действителния живот трябва да потискаме импулсите си да се крадем, да се нападаме и да се предаваме помежду си. В противен случай си навличаме много неприятности. Но в играта човек преуспява точно по този начин. Особено някои герои. Берсеркът руши, пиратът граби и плячкосва, строителите на империи, колекционерите на артефакти и, а, да, апостолите побеждават чрез пълен егоизъм и коварство. Изпълняването на тези роли в играта, струва ми се, може да ни помогне много да разберем и самите себе си, и другите. Освен да служат като отдушник на агресивността ни.

Този човек определено говори като учител, помисли си Алекс. Ами че той си беше такъв. Но изглежда този факт някак си правеше общуването по-трудно.

— Агресивност в рамките на правилата, имате предвид — каза той.

— Да, разбира се. Правилата съществуват в реалния свят, но определят малка, ограничена област, която не подлежи на неговия морал. Измамата, лъжата, нападането без повод на другите играчи и прочее — всичко това е позволено. Дори правилата насърчават подобно поведение.

— Никога не съм мислил за това точно по този начин.

Свещеникът се усмихна.

— Излагам ви собственото си тълкувание, разбира се. Много играчи смятат, че е просто въпрос на чест, на морал, да изпълняват ангажиментите си в играта, както биха го правили и в реалния свят. Непровокираното нападение ги изпълва с искрено негодувание. Възприемат лъжата като жестокост и търсят реванш.

— И биха могли да си отмъстят по някакъв начин в реалния свят?

— Предполагам, че някои от тях наистина биха могли. Разбираемо е. А и винаги има междинни положения. Случаи, когато ти е трудно да възприемеш дали дадено решение е в играта, или не. — Усмивката и гласът на отец Фред показваха, че намира темата за извънредно занимателна.

— Не съм сигурен, че разбирам — каза Алекс. — За какви решения става дума? — За Бога, започваше да се уморява.

— Е, предполагам, че бих могъл да отида до родния град на някой друг играч, да отворя пощенската му кутия и да открадна дипломатическите писма, отнасящи се до играта. Това би било действително престъпление, нали?

— Обзалагам се, че пощенските служби биха го възприели така.

— Напълно сте прав. Но нека предположим, че вместо това, просто му пратя по пощата дипломатическо писмо, което е подписано с името на някой друг играч.

— Няма да е честно. В очите на пощенските служби, предполагам, няма да е незаконно, освен ако не се докаже, че изнудвате някого за пари или нещо подобно. — На Алекс му се искаше да изпие чаша кафе, но очевидно нямаше подобна перспектива. По дяволите, всъщност му се искаше бутилка от чичовото му „Chivas Regal“. Разполагаше с петнайсет хиляди долара и можеше да ги харчи, както пожелаеше, а все още не се бе осмелил да си купи нещо за пиене — искаше да запази ума си колкото бе възможно по-трезв. Може би довечера.

— Определено е нечестно — съгласи се отец Фред. — И компанията „Берсерки“ ще ви изрита от всички игри заради това. Склонен съм да се съглася с тях. Но, виждате ли, винаги съществува някаква сива област, морално ничия земя. Ще ви дам един пример. Представете си, че ви пращам писмо, подписано със собственото ми кодово име, но по поздрава и съдържанието му правя очевидно, че е предназначено за някой друг играч. А съобщението в писмото показва, че другият играч заговорничи против вас, докато в действителност не е така. Какво ще кажете за това?

— А какво ще кажете вие за следното? — попита Алекс. — Убивате някого в хотелската стая на някой играч и после инсценирате, че той е извършил убийството.

Очите на отец Фред не издаваха нищо. Нищо, освен може би лекото разочарование, че една елементарна етична категория — за очевидната аморалност в реалния свят — вече е била спомената и отмината и сега се обсъждаха по-тънки проблеми.

В тази приятна стая с всичките й книги, убийството изглеждаше не по-малко абстрактно, отколкото и навън, под лъчите на пролетното слънце. През прозореца Алекс видя, че някъде далеч лети фрисби. В този миг и самият той не можеше да повярва напълно в смъртта на Айрис Кардано.

Откри, че си гризе ноктите — нещо, което не беше правил от шестнайсетгодишна възраст.

— Нека ви попитам нещо — каза той. — Какви са отношенията ви с ОКТАГОН в играта?

— Х-м. Него ли подозирате, че се крие зад тези физически нападения?

— Не, не бих казал това. Нямам никакви конкретни подозрения. Просто някои хора в играта страдат от истинско насилие в реалния свят. И доколкото ми е известно, всички те са противници на ОКТАГОН.

— Ами… — Свещеникът погледна към Алекс за миг и очевидно стигна най-после до извода, че навярно не е луд. — ОКТАГОН ми беше враг, както и, доколкото зная, на АГРАВАН. В момента говоря само за играта, разбира се.

— Разбира се.

— В реалния свят, той живее далеч оттук и не знам достатъчно за него лично, за да мога изобщо да го преценявам.

— Живее в Ню Мексико.

— Адресът му е някъде тук, да. В такъв случай, навярно сте имал повече контакти с него, отколкото аз. Кажете ми, вие негов противник ли сте в играта?

— Бях. АГРАВАН беше. Казвам „бях“, защото може вече да ме е унищожил.

Отец Фред направи пауза и си прочисти гърлото.

— Знаете ли, струва ми се, че самият ни разговор е пример за онова, което обсъждахме преди малко. Вие имате проблем в реалния свят и смятате, че може да е резултат от нещо, случило се в играта, когато АГРАВАН навярно е нападнал ОКТАГОН или го е предал.

— Не съм правил такова нещо.

— Тогава предшественикът ви, Тарталия. Не знаете какво може да е станало, нали?

— Не, предполагам, че не знам.

— Играта като форма на изкуството — каза отец Фред, внезапно и неочаквано развеселен, — е друг аспект, който силно ме интересува.

— Форма на изкуството ли?

— Откривам, че все повече разглеждам игри от рода на „Старуеб“ като… някаква история. Като велик руски роман, навярно, пълен с герои, които изглеждат съвсем живи. Имам предвид живи в смисъл, че истинските хора не се възприемат толкова добре. Героите в романа или в играта могат да бъдат разбрани по-цялостно. Имам чувството, макар че е възможно и да греша, че великите романисти биха били и велики играчи, ако се опитат.

— Х-м.

— Когато казвам, че героите се възприемат като по-живи от истинските хора, то е защото съществуват в по-тесни граници. Ако разглеждаме самия живот като роман или игра, което навярно в известен смисъл е съвсем приемливо, в такъв случай само Господ може да е техният автор. Или пък може да ги чете, наблюдава, критикува, да ги разбира изцяло.

— Струва ми се, че никога не съм чел руски роман — това беше най-уместният коментар, който Алекс можа да измисли.

— Нямам предвид това, което се пише в наши дни. С изключение на Солженицин и, предполагам, онова, което излиза нелегално зад Желязната завеса. Не мисля, че написаното от официално одобрените писатели, може да се вземе предвид. Но някога трябва да прочетете нещо от Толстой. Достоевски. Има евтини издания с хубави преводи. Нека не ви отблъсква фактът, че се смятат за класици.

— Няма. — Как стана така, помисли си Алекс. Дойдох тук, за да съобщя за едно убийство, а вместо това ми изнасят урок по литература. И урокът ми е интересен — седя и го слушам. Представи си как някой ден се връща тук като студент. И размишлява за други убийства, постигайки по този начин успех в живота.

— Според мен — продължаваше отец Фред, — най-добрите игри, подобно на най-добрите книги, притежават потенциал за развиване на човешкия ум чрез опита, въплътен в тях. Благодарение на компютрите става възможно да се играят по-добри, по-бързи игри от когато и да било в миналото.

— Да. Но предполагам, че винаги е имало хора, като Наполеон, Хитлер и прочее, които са мислили за целия свят като за гигантска игрална маса.

Рийман кимна оживено.

— Игрална маса, отрупана с мънички оловни войничета, които съществуват само, за да бъдат местени насам-натам от своите господари и да бъдат използвани за техните цели. Да, боя се, че има хора, които виждат света по този начин.

— А други — добави Алекс, удивен от острата си проницателност, — виждат ТЕЛЕЦ, АГРАВАН, ОКТАГОН, АРХАНГЕЛ и останалите като по-действителни, отколкото са всъщност. Сигурен съм, че за някои хора това би било лесно.

Свещеникът обмисли думите му.

— Не схванах мисълта ви.

— Вижте… когато ме посрещнахте долу, първото нещо, което казахте, беше: „Вие сте АГРАВАН“. Това бе преди да помислите за мен като за Карл или Хенри. От думите, които ви е предала вашата икономка, вие сте разбрал, че е дошъл АГРАВАН. Значи той съществува. И би могъл да се окаже някой съвсем отделен от Хенри Бригс.

Отец Фред мълчеше. Но толкова очевидно бе заинтригуван от проблема или от нещо, подсказано му от същия проблем, че това насърчи Алекс да го притисне.

— Казвате, че никога не сте се срещал с ОКТАГОН. Но вие сте се срещал с него — в света, в който той съществува най-истински. Вие сте в играта от самото начало, нали? Така си и мислех. И владенията ви са съседни с тези на ОКТАГОН.

— Имаме обща граница.

— Значи трябва да сте се натъквал на него и да сте общували по някакъв начин. Какъв тип… герой е той? Знам, че е строител на империи. Имам предвид, как ви се струва?

Сега вече отец Фред бе изключително заинтригуван. Той погледна към телефона на бюрото си, но само защото се боеше, че може да звънне и да го прекъсне в този момент.

— Как ми се струва? — Свещеникът хвърли на Алекс проницателен поглед. — Ами, с него сме скарани почти от самото начало на играта, тъй че всъщност не сме общували чак толкова много. Той свали някои от корабите ми още в един от първите ходове и аз му го върнах. Оттогава се бием непрестанно. Общата ни граница сега е здраво укрепена откъм моята страна, а предполагам, и откъм неговата. Всеки от нас, разбира се, е правил опити за създаване на съюзи срещу другия. Както знаете, той е строител на империи, но ако ме попитате за героя му в играта, би трябвало да ви кажа, че играе като берсерк — ужасно агресивно и безмилостно. А в тактическо отношение — толкова хитро и проницателно, че може да се измъкне от всичко.

Внезапно отец Фред изглежда осъзна колко зловещо сериозен е станал и, почти усмихнат, свали градуса на напрежението.

— Но, по същия начин, хората, които ме познават само от играта, спокойно биха могли да ме сметнат за коварен и хитър. — Идеята очевидно го забавляваше.

— Какво бихте казал — попита Алекс, — ако ви съобщя, че ОКТАГОН е дванайсетгодишно момче?

— Би ми се сторило невероятно. Освен ако, разбира се, истинският ОКТАГОН не е отпаднал наскоро и момчето не се е включило като негов заместник.

— Не. То участва от самото начало. Казаха ми, че е изключително умно.

— И все пак. Ако е истина, бих казал, че някой трябва да му помага.

— Предполагам, че е възможно. — Еди явно оказваше на Ханк известна подкрепа, поне от време на време — Еди Маклорин, тъмнобрадият мъж от „Берсерки“. И от дома на Брамагуптра. И от лосаламоската служба за сигурност. — Можете ли да кажете, че ОКТАГОН е също и коварен? — попита Алекс. — Или е от играчите, които смятат за въпрос на чест да са почтени?

Свещеникът се намръщи.

— Не знам. Разбирате ли, поради стратегически съображения, които нямат нищо общо с морала, някои играчи ограничават коварството си до едно главно предателство на игра. Имам предвид, че си изграждат репутацията на честни, като в началото на играта спазват споразуменията си и така нататък, дори когато честността им навлича някакви неприятности. А после, щом настъпи обратът в играта — истински нож в гърба! Има играчи, убеден съм в това, които са издигнали коварството в изкуство само по себе си.

— Но не бихте нарекъл ОКТАГОН особено коварен.

— Както казах, не разполагам с доказателства за подобно нещо. Но е възможно това да стане по-късно, ако се придържа към традицията да се забива само един, но фатален нож в гърба. Пък и, вече ти обясних, аз съм му враг в тази игра почти от началото. — Очите на свещеника блестяха.

— Играта много ви вълнува, нали?

— Тя би трябвало да вълнува много и вас, щом сте дошли чак дотук, за да се срещнете с мен. Къде живеете, Хенри, в предградията ли?

— АГРАВАН и аз сме на път в момента. Когато имам постоянен адрес, ще трябва да ви го съобщя. Чудя се, откъде ли е дошло това проклето име. Звучи като яд7.

Рийман вдигна вежди.

— А, сигурно е точно това. Макар че не знам защо някой го е избрал за име на герой в играта — обикновено хората избират нещо, което звучи величествено и героично, или пък съвсем глупаво — и, между другото, като стана дума…

Поглеждайки към ръчния си часовник, отец Фред промърмори нещо и бързо се измъкна иззад бюрото. Отиде до близкия шкаф и отвори едно от чекмеджетата. За миг Алекс хранеше надеждата, че ще получи най-после нещо за пиене. Но отец Фред извади от чекмеджето някакви листове, които вероятно бяха материали, свързани с играта.

Той ги подреди, разгърнал ги близо до ризата си, като карти за покер. Погледна към Алекс, после часовника си и направи гримаса.

— Какво знаете за ДЕВА? — попита забързано той.

— Не много. Само, че е едно от кодовите имена в играта.

— Една млада дама, струва ми се… живее в Калифорния. — Отец Фред изглеждаше леко разочарован, докато се ровеше из книжата. — Чудех се, знаете ли, дали и тя не е враг на ОКТАГОН… Хенри, боя се, че ще трябва да приключим дискусията си дотук. Наистина съжалявам, но имам съвет, на който трябва да присъствам. А след това денят ми ще бъде съвсем запълнен.

— Няма нищо. Разбирам. — Алекс стана от стола и се протегна, сякаш бе спал. Не вярваше напълно в историята за този съвет. Не обвиняваше свещеника за това, че не бе получил никаква информация. Бе дошъл да говорят за игри и отец Фред му бе изнесъл лекция за една игра-свят. Но ако Алекс беше дошъл да говори откровено за убийството в реалния свят, ченгетата досега несъмнено щяха вече да бъдат тук, за да го приберат.

Когато влезе в хотелската си стая, там го чакаха двама души.

Докато му казваха да вдигне ръце и да се обърне, той искаше да попита какво, по дяволите, си мислят, че правят.

— Какво съм извършил? — успя само да попита той, със слаб, отбранителен глас.

Те го претърсиха с ръце, които в края на краищата поне не бяха метални.

— Караш много хубава кола, Хенри. Някой да ти е казвал, че можеш да я използваш?

Този път той бе вписал верния номер на колата в регистрационната книга на мотела, със смътната идея, че в противен случай полицията в големия град би била по-подозрителна.

— Разбира се. Чичо ми.

— В Тексас?

— Х-м…

— Тогава как се е случило така, че са я съобщили за открадната в Атланта?