Октагон

20.

Въпреки факта, че всички модерни защитни съоръжения бяха поставени в готовност, именно кучетата първи усетиха предстоящото нападение. Техният лай събуди Карълайн, която спеше в стаята си на втория етаж, почти на шейсет метра от задната ограда.

Тя се събуди с усещането, че току-що е затворила очи, и то бе съвсем близо до истината. Призрачните цифри, прожектирани на тавана над леглото й от часовника, показваха, че е едва десет часа и деветнайсет минути.

През двата прозореца на спалнята невинно проникваше лунна светлина. След като се разсъни напълно, Карълайн трябваше се вслуша само за миг в бесния лай на кучетата, за да разбере, че наистина става нещо. Никога не ги беше чувала да лаят така.

Тя направи единственото й възможно без помощ движение, обръщайки глава към нощната масичка от дясната й страна. До часовника върху масичката бе поставено управляемо чрез очи устройство за спешни случаи, чиито изпитания инженерите бяха завършили едва преди два дни. Освен него, там имаше и малък телефон за вътрешни връзки. Той се задействаше с глас и сега Карълайн го използва.

— Лес? Лес, трябва да стана.

Не последва незабавен отговор.

— Очи включени — прибави Карълайн, само в случай, че помощничката й се забави или възпротиви. След последната команда малкото контролно устройство оживя: нежната му, успокоителна светлина бе знак за скорошна свобода. Този модел бе малко по-усъвършенстван от по-големия екран в кабинета на Карълайн на първия етаж. Не бе необходимо да носи на главата си корона, а в самото устройство имаше малък лазер, който следеше внимателно движенията на очите й, както си лежеше в леглото. За да може да го използва, трябваше да държи главата си съвсем неподвижна, но за Карълайн това не беше проблем.

Едновременно с контролното устройство се задейства и домашният робот, който стоеше тихо в далечния ъгъл на голямата стая. Баща й беше свързал робота с контролното устройство и Карълайн вече го бе използвала няколко пъти посред нощ, когато се събуждаше и искаше да смени позата си, а не желаеше да вика сестрата.

Роботът се приближи до леглото й, а в същото време се появи и сестрата. Беше влязла през страничната врата, която свързваше нейната стая с тази на пациентката й. Сестра Лесли Елис, петдесетгодишна и с телосложение на тежкоатлет, облечена в бяла престилка и с шляпащи чехли. Сестра Елис предпазливо избягна допира до робота и бързо се приближи откъм същата страна на леглото. Карълайн знаеше, че жената изпитва недоверие и дори страх от машините, макар през повечето време да криеше това доста успешно.

— Какво има, мила? — В сините й очи, които успяваха да бъдат нежни и твърди едновременно, се четеше загриженост — Карълайн нямаше навика да я буди ненужно посред нощ.

Момичето обърна глава към сестрата.

— Кучетата, все още можеш да ги чуеш. Там става нещо, Лес. Искам да разбера какво е.

Изведнъж очите на сестрата станаха съвсем твърди.

— Кучетата ли? Заради това ли… Не. Не, мила! Сега заспивай и остави кучетата за утре.

— Не мисля, че ще чакат до сутринта, Лес. Трябва да стана, казвам ти. Съжалявам, че те събудих, но вече си будна, тъй че спокойно можеш да ми помогнеш.

Лес решително поклати глава.

— Сега ще те обърна на другата страна, Карълайн — ти искаш да се обърнеш, нали — и после хубавичко ще те завия. Трябва малко да поспиш. Кучетата са тук, за да пазят теб, а не обратното.

— Казвам ти, че ще… — Но нямаше полза. Карълайн извърна глава и бързо премигна към екрана. С тихия шум на серводвигателя си, домашният робот се обърна и леко заобиколи леглото, за да мине от другата му страна. Опитвайки се да пренебрегне техническия напредък и да завие хубавичко безпомощната си пациентка, сестрата изведнъж се оказа срещу около двестакилограмовата машина, която я гледаше от другата страна на леглото и бе решена да вдигне момичето. Ръцете им леко се докоснаха — плът до метал — и сестрата отдръпна своята, като тихо изписка. Роботът просто замръзна, както бе програмиран да прави в случай, че усети непланиран контакт с нещо живо. Сега щеше да трябва да се пренастройва. Нещастен глупак, помисли си Карълайн — почти всички по-нови модели бяха взети от Алби за външни патрули.

Сестрата бе отстъпила от леглото и стоеше настрани, като мърмореше и клатеше глава.

Карълайн я погледна отново.

— Лес, аз ставам. Нещо определено не е наред навън. Чуваш ли ги как вият и лаят? Сега ще ми помогнеш ли, или трябва да свърша всичко сама? — Можеше да пренастрои робота като използва контролното устройство до леглото си, но това бе извънредно продължителна операция и невинаги се получаваше.

Жената запази обидено мълчание, макар че за огромно облекчение на Карълайн явно бе готова да се подчини на заповедите й. Човешките ръце бяха по-бързи, по-нежни, по-сигурни и определено по-грижовни за тази работа, отколкото което и да било от изобретенията на бащините й инженери.

Сестра Елис включи лампата, която стоеше на другата нощна масичка. Това бе повече или по-малко обикновена лампа, с необикновен вграден телефон. Карълайн вече беше облечена и бе стигнала до половината на неудобното преминаване от леглото в количката, когато на вратата леко се почука.

— Влез — извика Карълайн. Появи се Джорджина, с ролки за къдрене в косата и облечена в модерния си пеньоар.

— Надявах се, че си будна, Карълайн. Има нещо наистина… какво беше това? — Към лая на кучетата току-що се бе присъединил и нечовешкият писък на насилен метал.

— Струва ми се — отвърна Карълайн, — че току-що бе повалена част от задната ограда.

Алби Пиърсън още не беше заспал, когато кучетата започнаха да побесняват. Току-що обаче, беше решил тази вечер да не се прибира в своя апартамент в града, а за пореден път да спи на кушетката в главната работилница. Напоследък бе прекарал няколко нощи на тази кушетка. Продължаваше често да се сблъсква с извънредно интересни проблеми и сърцето му се изпълваше с радост при това непрестанно предизвикателство.

Когато чу първото излайване на кучетата, Алби се извърна от лазерното устройство, което току-що бе разглобил върху масата — опитваше се да подобри обхвата на въоръжението на роботите — и излезе от работилницата, за да погледне главния екран на системата за охрана, монтиран на стената в съседна стаичка. На екрана имаше достатъчно редове малки лампички, за да заемат цялата стена и в момента нито една от тях не показваше да има нещо нередно. Но още докато Алби гледаше към дисплея, ситуацията започна да се променя. Задната ограда, точно както си беше мислил. Единственото, което го изненада истински, бе, че изглежда нахлуването в имението ставаше от няколко места едновременно.

Той изпита не толкова страх или дори тревога, колкото неспокойно желание да се справи с кризата, каквато и да беше тя. Възбудата му нарастваше бързо. Алби седна на стола пред екрана. Малкият плот пред него бе отрупан с бутони и първият от тях, който докосна, му позволи да погледне през телевизионното око на отбранителния робот, разположен най-близо до задната ограда. Случайно беше робот Номер Четири. Пред него моментално се появи обленият в лунна светлина двор, но макар че луната светеше силно, светлината й не бе достатъчна, за да види наистина нещо. Затова бързо превключи на инфрачервено приемане. В същия миг чу силния метален писък, който вероятно означаваше, че поне част от оградата е повалена.

Инфрачервената светлина му позволи да види нещо, което провираше нос през живия плет, растящ гъсто точно от вътрешната страна на оградата. Мерна края на предмет с формата на торпедо, стигащ може би до кръста на човек. Имаше чувството, че той гледа към него.

Сега светлините на екрана показваха, че цял участък от оградата е на практика ликвидиран.

Вътрешният телефон до Алби започна да звъни, но за момента той не му обърна внимание. С една ръка натисна бутона, който прати Номер Четири да разузнае по-близо до живия плет, а с другата се протегна, за да натисне още копчета, с които повика на съседния екран информация за състоянието и точното разположение на останалите седем робота, които патрулираха из имението.

Схематичното изображение показваше, че Номер Шест и Номер Две също са откъм северната страна, зад къщата. Номер Три беше на запад. Пет, Едно и Седем бяха повече или по-малко в югоизточната част на имението. Тези седем други робота вече бяха започнали автоматично да се придвижват бавно на север, привлечени от усещането за тревога. Сега пръстите на Алби се движеха по бутоните, за да задържат Едно и Седем отпред, а да насочат Пет и Три съответно на изток и запад. Нападението откъм север, весело предупреди сам себе си той, можеше да е само диверсия.

Следващият ход на Алби беше да въоръжи напълно всички външни бойни единици — стъпка, която по-рано бе предприемал на дело само със Стареца Грегъри, който наблюдаваше мрачно през рамото му и внимателно препроверяваше предварителното разчистване на имението от всички животни и хора. Но дисплеят показваше, че по-голямата част от задната ограда вече е ликвидирана, а предизвикателният лай на кучетата се бе превърнал в изпълнено с паника скимтене. Сега Алби можеше да действа с чиста съвест.

Вътрешният телефон отново иззвъня, но той едва ли изобщо осъзна този факт. В момента управляваше пряко Номер Четири. В пълно бойно снаряжение, той можеше да надмине тичащ човек, движейки се по тревата на здравите си колелца. Само след няколко секунди Алби го разположи така, че да може да види много по-добре какво бе влязло току-що през оградата.

Натрапникът беше голяма машина, твърде ниска за размера си, но въпреки това висока колкото спортна кола. Трябва да тежи тонове, помисли си Алби. Тук-там върху цилиндричното й тяло имаше заоблени израстъци, стоеше на четири крака и имаше ръце. Алби ясно видя крайниците, чиито метални стави бяха дебели колкото човешки крак. По-голямата част от металното тяло беше боядисана, видя Алби, макар че на инфрачервената и на лунната светлина бе невъзможно да се определи какви бяха всъщност цветовете. Докато го наблюдаваше, металното нещо бавно се насочи напред, подобно на мудна гигантска мравка или на малък, тромав динозавър. На едната му страна съвсем ясно личаха черни букви:

В този момент някъде откъм другата страна на къщата, близо до предната врата, прозвуча силен изстрел. В същото време дисплеят на системата за охрана се превърна в коледна елха. Алби усети първия си за тази нощ истински пристъп на страх и заедно с него някакъв привкус на задоволство: очевидно щеше да се окаже, че е бил прав, като сметна нападението отзад само за диверсия.

Докато сестра Елис довършваше задачата си по прехвърлянето на Карълайн в инвалидната количка, Джорджина се приближи до вътрешния телефон на нощната масичка и направи опит да се свърже с Алби. След като не успя веднага, тя превключи на общо повикване и се опита да получи отговор от когото и да било на първия етаж.

— Тази вечер няма никой, Джорджина — обърна се към нея Карълайн. — Но имах чувството, че Алби възнамерява да остане. Напоследък лагерува на онази кушетка доста често.

Повторният опит да се свърже пак остана без резултат и Джорджина се отказа. В очите й се четеше нарастваща тревога.

— Ще сляза долу да поогледам. Бях тръгнала, но после реших първо да дойда тук.

— Почакай ме. Мисля, че съм готова.

Едва бяха излезли в коридора — Джорджина отпред, Карълайн в количката си зад нея и сестра Елис накрая, — когато някъде пред къщата прозвуча първият изстрел. Едновременно с това започнаха да свирят далечни сирени. Джорджина спря така, че Карълайн едва не я блъсна изотзад. Сестрата се върна в спалнята и се приближи до прозореца, за да се опита да види какво става отвън. Като движеше тялото си чевръсто за неговата маса, тя заобиколи робота, все още замръзнал до леглото, сякаш докоснат от някой магьосник.

На светлината от нощната лампа бялата престилка на сестра Елис блестеше като бяло знаме до прозореца.

— Какво става? — попита тя, сякаш ядосана от това, че експлозията свидетелстваше за нещо наистина нередно. — Ако онези…

Карълайн очакваше, че следващата дума ще бъде „машини“. Но не бе съдено да разбере. Изстрелът беше право в прозореца. Нещо или някакво парче от нещо удари рамката на количката и леко я завъртя. Домашният робот, който все още стоеше до леглото, беше катурнат настрани от по-силен удар, а столовете, масичките и лампите бяха съборени.

Внезапно въздухът се изпълни с дим.

Щом излезе от първоначалния си шок, Карълайн видя тялото на сестра Елис — голяма купчина от бели и кървави дрипи — до страничната стена на стаята, където бе отхвърлено. Джорджина, която бе останала в коридора, защитена от изстрела, се върна в стаята. Тя местеше длани от лицето към върха на главата си, сякаш не можеше да реши къде иска да ги постави.

Дим и прах изпълваха въздуха. Димът може би вече започваше да се сгъстява. А после къщата се разтърси от още един ужасен удар — някаква нова ракета, попаднала наблизо. Вълмата дим потрепериха от ударната вълна на новия изстрел, минавайки през разрушената дупка, която представляваше прозорецът на спалнята. Светлината в стаята, идваща от падналата на пода лампа, премигна за миг, а после отново се нормализира. Възвърналия се разсъдък на Карълайн осъзна факта, че сигурно бе нарушено нормалното електрическо захранване поради разкъсване на кабели или нещо друго и генераторът в мазето трябва да се бе включил автоматично, каквото беше всъщност предназначението му.

Като започна също да идва на себе си, Джорджина бързо се приближи и се наведе над разкъсаното тяло до стената. Миг по-късно адвокатката се изправи — лицето й беше бледо, но се владееше.

— Мъртва е. Не може да не е мъртва, по начина, по който е… о, Карълайн.

— Трябва да излезем оттук — каза Карълайн. — Долу е по-сигурно. Не, Джорджина, мога да движа количката сама. Върви напред, опитай се да намериш Алби.

Широкият коридор не се бе променил особено, когато Карълайн подкара количката си по него. На не много далечно разстояние пищеше противопожарна аларма и преди момичето да стигне до стълбището, някъде над главата й се задейства пожарогасител, който намокри косата и пеньоара й.

Джорджина се въртеше около нея.

— Асансьора ли ще използваш?

— Не, ако токът угасне отново, ще заседна. Тази количка може да се справя със стълби. Давай напред, побързай.

Джорджина се затича по коридора. Карълайн също потегли с максимална скорост към стълбите. Сега някъде извън къщата се разнасяха механични шумове като от сборище на вещици. Прекъсна ги нов силен изстрел. В коридора се появи още един домашен робот. Той отстъпи, за да направи път на количката на Карълайн, а после я последва. Тя възприе това като вдъхващ надежда признак, че Алби вече е наредил да се извърши пълна мобилизация.