Октагон

13.

Днес беше първият ден, откакто преди три дни дядо му бе починал, когато Ханк имаше възможността да остане сам в къщата за повече от две минути. След самолетната катастрофа, майка му бе проявявала склонност да го покровителства повече от обикновено, но този следобед Ханк успя да я убеди, че ще се оправи сам у дома за час-два. Джен искаше да свърши много неща, включително и да посети Еди в болницата. А освен това преди да тръгне, тя припомни няколко пъти на себе си и на сина си, че наоколо има много приятелски настроени и загрижени съседи, към които Ханк може да се обърне, ако се наложи.

Ханк проследи през прозореца на дневната как майка му заминава с колата. После се обърна с уморена въздишка и хвърли замислен поглед към коридора. Откри, че в края на краищата не му се иска чак толкова да влиза в кабинета на дядо си. Изпитваше нежелание да види всички онези неща, онези неодушевени, предателски търпеливи книги и листове, онези моливи, химикалки и черни дъски. Личните вещи на дядо му, които привидно го успокояваха, че старецът ще се върне всеки момент. Но чувството на нежелание не беше толкова силно, колкото предния ден — след миг Ханк го превъзмогна и тръгна по коридора.

В кабинета още не се бе променило почти нищо. На сутринта след смъртта на дядо му бяха дошли двама мъже от лабораториите и като се извиняваха непрекъснато, бяха прегледали документите. Явно някакви правила за сигурност очевидно изискваха това, макар че, както Ханк бе чул да казват мъжете на майка му, от известно време д-р Брамагуптра не се бил занимавал с нищо по-секретно от слънчевата енергия.

Когато Ханк влезе в тихия кабинет, очите му незабавно се насочиха към модема. Беше плосък, тъмен апарат, който приличаше на скулптура. Стоеше там, където винаги го държеше дядо му. Към него бе свързан телефон, поставен на малка масичка до разхвърляното бюро. Ханк предполагаше, че модемът принадлежи на лабораториите и по всяко време могат да пратят някой да го прибере. Ако смяташе да извлича от него някаква полза, това трябваше да стане скоро.

Той заобиколи бюрото и взе модема. Беше малък апарат и се пренасяше лесно. На горната му повърхност имаше два кръгли отвора с размер и форма, аналогични на предавателя и приемателя на стандартна телефонна слушалка. Ханк си спомняше, че е чувал дядо му да казва на някого, че модемът е от експериментален тип, с фантастично висока скорост на предаване, макар да не приличаше на нещо повече от стандартно аудиоустройство, каквито бяха повечето модеми. Първия път, когато Ханк го беше използвал за свои цели, преди няколко месеца, трябваше да събира смелост. Сега вече за него бе обикновена и почти несъзнателна операция да прокара ръка по електрическия кабел и да го изключи от контакта на стената, а после да издърпа и телефонния кабел от жака му.

С модема в едната ръка и телефона в другата, Ханк бързо излезе от кабинета и се насочи към собствената си стая. Беше много по-лесно по този начин, отколкото да мести обемистата си, неудобна и наполовина сглобена при домашни условия компютърна система от своята стая до кабинета и обратно. Ханк се бе замислял понякога за някакви дълги, свързващи кабели. Щеше да е забавно — с дължината на кабелите несъмнено биха възникнали предизвикателни проблеми. Но те със сигурност щяха да привлекат вниманието. Поне Еди щеше да се поинтересува какво свързва Ханк с тях. Дядо му щеше да разбере за какво се използва модемът му и момчето бе 99% сигурно, че това би бил краят на употребата му за играта.

Докато оставяше телефона и модема на работната си маса, той усети тръпка на нещо като чувство за вина. Когато дядо му беше жив, това тайно заемане никога не го бе безпокоило. То нямаше да причини никакви щети и нямаше да струва никому нищо, доколкото Ханк можеше да разбере. Както бе научил, слушайки дядо си и другите, когато никой не използваше гигантските компютри в лабораториите, те просто си седяха там и така или иначе изяждаха скромната си порция електричество. Наистина е разхищение да не ги използваш, беше решил Ханк, ако имаш проблем, който си струва за капацитета им и ако не лишаваш някой друг от тази възможност. Ханк разбираше, че системата за едновременното им използване автоматично би се погрижила за последното възражение, освен може би в редките случаи, когато нещата в лабораториите са особено спешни. Не мислеше, че е вероятно това да се случва много често.

Освен това, хората от лабораториите вероятно щяха да дойдат всеки момент, може би утре, и да приберат модема. Ако Ханк изобщо имаше възможност да го използва отново, днес вероятно бе последният му шанс. А и усещането при използването му не бе нещо, от което искаше да се откаже.

Ханк пропълзя зад работната си маса и включи телефона в жака на стената — част от общото модернизиране на телефонната система в къщата, осъществено преди около пет години, когато дядо му бе донесъл модема за първи път. Като изпълзя иззад масата, той се запита дали с майка му няма да се преместят. Харесваше му в Лос Аламос и бе решил, че наистина не би искал да живее никъде другаде. Не в голям град като Албъкърк, не и в някое ранчо, подобно на онова, което притежаваха, докато бяха живи, другите му дядо и баба. Освен, ако някой ден можеше да си позволи своя собствена къща някъде в провинцията, направена точно, както искаше той, със своя собствена работилница и лаборатория. Имаше подобни идеи. Но това със сигурност би струвало много пари.

Той взе слушалката, за да се увери, че телефонът работи. Следващата стъпка бе да включи модема в обикновения контакт. За тази цел трябваше да реши кое от нещата на масата да изключи, за да освободи място. След като модемът вече работеше, Ханк вдигна отново слушалката и набра номера, който щеше да му даде достъп до компютъра в лабораториите. Никога не бе записвал този номер, нито пък, доколкото знаеше, го бе записвал и дядо му. Беше го научил, като гледаше и слушаше да го набира дядо му — винаги, когато имаше тази възможност — и постепенно го бе възстановил по спомена за сигналите и движението на пръстите. Първите опити на Ханк да го използва завършваха с набиране на грешни номера, при което той бързо затваряше. Но най-накрая постигна успех и сега пазеше номера устойчиво в паметта си.

Ханк го набра и от слушалката вече се чуваше предварителният сигнал на компютъра от лабораториите. Вслушвайки се, той спря за момент. Винаги бе мислил за този сигнал в известен смисъл като за глас. Това бе гласът на огромната машина, която никога не бе виждал — с него тя общуваше с хората. Казваше нещо подобно на: „Аз съм тук и ще ти служа търпеливо, но сега трябва да почакаш малко — само друга машина може да ме разбере и аз трябва да поговоря с твоята машина. Никога няма да можеш да разговаряш истински с мен.“

Такова изглежда беше подсъзнателното съобщение, поне днес. Ханк подържа слушалката още миг, като жадно поглъщаше нечовешката, бръмчаща, шепнеща песен. После, сякаш свещенодействаше, постави телефонната слушалка в черното гнездо на модема, оформено така нежно специално за нея. Сигналът изчезна — беше погълнат.

Сега от оставената в гнездото телефонна слушалка се чуваше нов, различен аудиосигнал. Това означаваше, че компютърът в лабораториите очаква паролата. Между него и малката машина на Ханк бе установена връзка и сега трябваше да се въведе паролата.

На клавиатурата на своя TRS-80 Ханк написа думата „МИР“. Да научи това като наблюдава дядо си, беше по-лесно, отколкото да открие самия телефонен номер.

Сигналът отново се промени — стана по-мек и по-богат. Компютърът бе приел, че Ханк има право на достъп до системата. А сега, въвеждането на правилната фраза щеше да му осигури достъп до индивидуалния файл, който вече бе създал в банките памет на лабораториите, както индивидуалният ключ би могъл да отвори само една врата в някоя огромна административна сграда.

„Замък на веселието“, написа Ханк. И обърна глава, за да погледне тържествено още само за миг към поставената в рамка рисунка на стената. Изведнъж чувството му на вина изчезна, изведнъж стана абсолютно сигурен, че дядо му не би имал нищо против това. Дядо му би го разбрал.

Сега всички сигнали бяха замлъкнали. Вратата беше отворена.

Изображението на екрана се преобрази: грубите цветни точки и кръгчета бяха изчезнали. Появиха се владенията на ОКТАГОН — сякаш не ги гледаше на закърпения миникомпютър на масата, а на огромния „Крей-4“ в лабораториите. Детайлите и цветовете бяха толкова чисти, колкото и по телевизията. Образът бе триизмерен. Всички свързани помежду си светове от империята сякаш се въртяха бавно около осите си. Беше забавно, но не и трудно, да програмира този детайл, щом веднъж се справи с езиковия проблем — превеждаше свободно COBOL, PASCAL и BASIC. Всички бойни флотилии на екрана изглеждаха съставени от истински миниатюрни космически кораби и до всяка една от тях имаше ситно изписан блок данни.

Ханк въздъхна. Погледа малко екрана, замечтан, без сам да знае за какво. Сега, след като бе подготвил играта, се питаше, дали наистина му се играеше точно в този момент? Още не бе получил по пощата новите ходове, тъй че каквото и да направеше, щеше да е само временно, докато не узнаеше какво е истинското положение с противниците му. Понякога трудно се настройваше да започне играта, като седнеше отначало и я погледнеше. Случваше се да му се види тривиална, в сравнение с други неща, за които трябваше да мисли. Но от опит знаеше, че ако упорства, ако се застави да поиграе малко, сякаш му е интересно, играта наистина щеше да го заинтригува. Тя винаги можеше да го грабне, винаги бе готова да го погълне, всеки път, когато той се чувстваше готов за това.

Бавно, с известно колебание — наистина трябваше да се научи да не натиска силно клавишите някой ден — Ханк написа: ИЗБРОЙ СЪЮЗНИЦИТЕ.

На екрана незабавно се появи отговорът, че има само двама съюзници. Единият съюзник на ОКТАГОН, разбира се, бе АГРАВАН. Ханк все още се радваше, че промени отношението си спрямо него. Алекс Бароу беше добър човек, той бе уверен в това. Албъкъркската полиция сигурно грешеше, като го преследваше за убийство. Трябва да беше някаква грешка или заговор. Алекс вероятно бе обвинен несправедливо или навярно дори бе възможно да е таен агент… Това определено приличаше на криминален роман, но нали и в истинския живот имаше тайни агенти…

Другият съюзник на ОКТАГОН беше АРХАНГЕЛ. Връзката им продължаваше отдавна, още от първите ходове на играта. Това беше преди Ханк да се научи да използва модема, когато играеше самостоятелно, с груба хартиена схема. В същото време беше уверен, че и други играчи използваха компютри от един или друг вид… но сега, по съвета на своя помощник „Крей-4“, той бе продължил съюза.

Освен това Ханк харесваше името АРХАНГЕЛ. Може би някой път в друга игра щеше да го използва като свое собствено кодово име. То предизвикваше във въображението му неясни фантазии за свят отшелник, който живееше в гората, далеч от замъци, войни и турнири. Отшелник, който навярно бе и могъщ вълшебник, съюзник на краля…

Но време беше да продължи с войната. Ханк написа: ПОДГОТВИ НАПАДЕНИЕ СРЕЩУ ЛУЦИФЕР. ПОДГОТВИ НАПАДЕНИЕ СРЕЩУ ДЕВА.

Ед още не можеше дори да седне в леглото си. Преди да изчезне, фургонът го бе блъснал много лошо, като го остави със счупен крак и навехнато рамо. Лекарите все още не бяха определили степента на вътрешните му наранявания. А освен това имаше и натъртвания.

Когато Джен влезе, лекарите го преглеждаха. Това бе първата й възможност да го посети след инцидента. Ед успя да се усмихне и започна разговора с думите, че го боли ужасно. Обаче, щом докторите ги оставиха сами за момент, изразът на лицето му се промени и той каза:

— Съжалявам, Джен. Не биваше да спирам, когато видях фургона. Трябваше първо да ви върна в станцията и тогава да правя проучванията си. И двамата можехте да бъдете убити.

Джен бе придърпала до леглото един стол. Колкото повече гледаше Ед, толкова повече му се ядосваше.

— Всичко е наред — каза тя. — Ти направи точно, каквото трябваше.

— Да. — Ед се отпусна в леглото и се вгледа в нещо на тавана. Изглеждаше някак странно доволен.

— Пък и аз ти казах да отидеш… Ед, кой караше онзи фургон?

— Вероятно някой далеч от мястото, където ме преследваше. — Погледът му се върна към Джен. — Така е, вътре нямаше никой. Това е специален автомобил, който може да се управлява от разстояние. Познах го веднага. Разбираш ли, преди няколко седмици от лабораториите в Албъкърк съобщиха, че той и един друг подобен камион са откраднати.

— Не разбирам.

— Там разработват многобройни специални проекти и голяма част от тях нямат нищо общо с оръжията. Един от проектите им е изследване на автоматичното управление на автомобили. Ако колите не бяха под пълния контрол на хора, които се напиват, заспиват и така нататък, на теория могат да се избегнат много пътни злополуки. Да не говорим за възможностите да се транспортират инвалиди.

Така че, в Албъкъркските лаборатории са съоръжили този фургон и още един камион със свръхмодерни радарни системи и всевъзможни други приспособления. Това превозно средство може да се приближи до обикновена бензинова колонка и само да напълни резервоара си. Наистина. То има сложна компютърна система. И радиовръзка, за да се свързва с други компютърни системи. Разбира се, пригодено е да се управлява от разстояние от човек. Телевизионни камери, вградени в… Както и да е, вече ти казах, че фургонът и камионът са били откраднати. Ала в следващото съобщение, което получихме, пишеше: оставете, изобщо не са откраднати, само са дадени под наем на някаква компания в Мариета, в щата Джорджия, заедно с други интересни неща, смятани за липсващи. Една експериментална инвалидна количка… списъкът беше доста дълъг.

— И провери ли компанията в Джорджия? — В Джорджия, мислеше си Джен.

— Хората ми се занимават с това в момента. Доколкото са успели да научат досега, в Джорджия никога не са чували за подобни неща. Или техният опис не е верен, или нашият. По-трудно е да се оправиш в тази каша, отколкото може би си мислиш.

— Или техният компютър, или вашият.

— Е, може би. Ние зависим много от компютрите. Между другото, Джен, всичко това още не е за публична употреба. Но ми се струва, че си заслужила правото да знаеш какво става.

— Не съм сигурна дали искам, Ед.

Сега вече Ед я гледаше озадачено. А тя обмисляше дали да не се обади на Робърт Грегъри.