Октагон

11.

Джен протегна лявата си ръка към ключа на лампата върху кухненската стена, като в същото време с дясната свали слушалката на звънящия стенен телефон. Седеше сама и в края на деня си мислеше за насилствената и особена смърт на стария Хенри, тъй че спускането на мрака я бе изненадало.

— Ало — каза тя. И донякъде за своя изненада забеляза, че отговаряйки на обажданията днес, вече бе изоставила формата „Домът на Брамагуптра“ — през годините старият Хенри нежно бе „тормозил“ нея и Ханк да използват това обръщение всеки път, когато вдигнеха слушалката.

— Дженифър? — чу се бърз и силен мъжки глас, който тя не позна.

— Да, кой е?

— Толкова отдавна не сме се виждали, че може и да не ме помниш. Аз съм много стар приятел на Хенри. Току-що научих за трагедията. Казвам се Робърт Грегъри.

— О! — И погледът на Джен незабавно се насочи към рафтчето за писма, закачено на стената. Беше направено от рисувано дърво, задръстено, както винаги, със сметки и най-различни неща. Там, в един стар плик, останал от призива за създаване на Обединения фонд, Джен бе скрила посмъртното послание на Хенри. Такива бяха резултатите от четенето на Конан Дойл и По в детството. Последният абзац от писмото нареждаше то да бъде унищожено незабавно, щом Джен го прочетеше, но тя не бе в състояние да направи това. Страхуваше се, че ако сега го унищожеше, на другия ден нямаше да иска да повярва в реалното му съществуване. — Той говореше често за вас. Радвам се, че се обаждате — каза тя в слушалката и се запита дали наистина е така. — Смъртта му трябва да е била ужасен шок и за вас — продължи Джен и едва в този момент й хрумна, че няма доказателство дали действително говори с Боб Грегъри.

— Смъртта и на двамата — чу се мъжкият глас.

— И на двамата…

— Имам предвид пилота. Разбирате ли, единствената причина, поради която властите ме уведомиха толкова бързо, е, че това бе моят самолет. Скоти — така се казваше пилотът — ми бе стар приятел, а и служител.

— И аз съжалявам за него. Има ли семейство? — Като се наклони назад със стола и погледна към коридора от кухнята, Джен видя, че сега в стаята на Ханк светеше. Там бе тихо — момчето сигурно беше на работната си маса.

— Да, съпруга и две малки деца. Джен, ти присъства ли на катастрофата?

— Не, бях на работа. Между другото, преди няколко дни ни посети един ваш роднина.

— Имаш предвид племенника ми Алекс. Да, зная, той ми каза.

— Малко след това, г-н Грегъри, чухме, че полицията го издирва. Татко не каза на никого, че Алекс е бил тук, макар… поне на мен ми се струва така. Каза, че първо иска да разговаря с вас.

— Наричай ме Боб, моля те. Какво друго каза Хенри, Джен? За срещата си с мен?

— Не знам. Нищо, предполагам. Само, че ще се среща с вас.

— Джен, Хенри не е първият, който умира така мистериозно.

Последва пауза.

— Имате предвид случилото се с онова момиче в мотелската стая ли?

— Може да има връзка. Алекс е невинен, мога да те уверя в това. Джен, казваш, че не си присъствала на катастрофата. Но навярно можеш да ми разкажеш някои подробности за това как се е случило, какво казват хората, които са били там.

Джен вече бе сигурна, че на другия край на телефонната линия наистина е Робърт Грегъри. Може би си беше припомнила гласа му, който бе чувала в детството си, а може би просто бе готова да повярва на всеки, който изобщо звучеше успокоително.

— Бях на работа — започна тя и разказа подробно как е била повикана, как е идентифицирала тялото на Хенри, какво е чула досега за катастрофата от следователите. — Разбирате ли, тази експериментална инсталация за слънчева енергия е точно до пистата. Доколкото можах да разбера от онова, което ми обясниха, нещо се е повредило в контролната система на огледалата, които фокусират слънчевата светлина към централната кула. Поради това цялата светлина е била насочена към самолета, точно когато е отлитал. Хората в контролната кула са видели какво става, но, разбира се, не са можели да направят нищо. Светлината и топлината са били достатъчни, за да накарат самолета да катастрофира. И да избухне в пламъци.

— Представям си го отлично… Джен, това звучи много странно. Звучи смешно. Контролната система на огледалата в подобна инсталация не трябва да е много… сложна, доколкото мога да разбера. Просто едно обикновено съоръжение, което усеща къде е слънцето… Не разбирам как би могло да се повреди по такъв начин.

— Точно това непрекъснато повтаряха помежду си и хората там. Но разбрах, че има и нещо друго. Била е свързана някаква поддържаща компютърна система, просто, за да бъдат по-лесни проучванията и да се следят резултатите.

— А-ха — каза далечният глас.

Джен вдигна поглед. Ханк, който току-що бе влязъл в кухнята от коридора, бавно се приближаваше. Очевидно слушаше телефонния разговор.

— Джен — продължи мъжът на телефона, — питам се дали Хенри не ти е оставил някакво специално писмо. Имам предвид, може би нещо, което да ти бъде предадено лично след смъртта му. Предполагам, че си му най-близката роднина или приятел.

Тя погледна отново към етажерката за писма, после отмести очи.

— Какво писмо? За какво?

— Ако и когато го получиш, ще разбереш безпогрешно. И ще разбереш, че се отнася до мен. Не искам да го обсъждаме по телефона. Но държа да знаеш, че съм готов да ти окажа всякаква помощ, за да се справиш с проблема. Ще запомниш ли това?

— Ще го запомня — отвърна рязко тя, а после съжали за тона и бързината на отговора си. Мъжът в другия край на телефонната линия вече не би могъл да има никакви съмнения, че писмото от стария Хенри й е било предадено.

— Джен, значи знаеш, че когато е бил убит, Хенри е бил на път да се срещне с мен.

Застанал до Дженифър, Ханк взе една троха от какаовия кейк и я изяде. Момчето гледаше майка си.

— Да. Да, зная това.

— Но не ме попита защо е тръгнал към мен. Затова приемам, че знаеш нещо и по този въпрос.

— В такъв случай грешите. Не съм го питала защо заминава да се срещне с вас и той не ми е казвал.

— По гласа ти съдя, че изпитваш подозрение към мотивите ми, Джен. Е, това е естествено. На твое място и аз щях да съм подозрителен. Моля те единствено да не ограничаваш подозренията си само до мен. Защото не съм единственият, който представлява опасност за теб.

— Какво имате предвид? — Джен се надяваше, че синът й не чува гласа от другия край на линията — по лицето на Ханк не се забелязваха белези за подобно нещо. Тя отмести поглед от него, за да не му разкрият очите й ужаса, който изпитваше.

— Струва ми се, че там има хора, Джен, от които трябва да се пазиш. Хора, които навярно са били в контакт с Хенри, чиито имена и лица не познавам. Може би… някакви политически съмишленици. Не знам доколко е бил замесен в политиката през тези последни години.

— Донякъде. — Джен хапеше устните си.

— Те ще твърдят, че са му приятели. Не искам да те плаша… не, това не е вярно. Много искам да те уплаша — не да те паникьосвам, но поне да те накарам да разбереш, че ако притежаваш тайната на Хенри или дори ако само знаеш за нея, ти си в опасност. Не от мен, разбери. Изобщо не от мен. Не съм аз човекът, който го е убил.

О, Боже, помисли си Джен. Думите бяха изречени. И което я плашеше най-много, бе, че наистина вярваше в тях.

Гласът на далечния мъж продължаваше неумолимо:

— Някой друг, а не Алекс, е убил и онова бедно момиче в мотела.

— О, да — възкликна Джен. — Искам да кажа, че не вярвам да го е сторил той. — В този момент тя чу тихия шум от спираща пред къщата кола. Въпреки че навън бе паднал мрак, през кухненския прозорец видя как светят, а после и как изгасват фарове. Ханк се приближи до прозореца и погледна навън, като засенчи очи с прилепената си до стъклото длан.

— Ед е — обади се Ханк.

— Джен, иска ми се да бях в състояние да си поговорим очи в очи. Но буквално се страхувам да пътувам в този момент.

— И аз не мога да напусна града точно сега, д-р Грегъри. — Някак си не й се удаваше да каже „Боб“.

— Разбирам. А трябва да се грижиш и за малкия си син. Между другото, как е той?

— Добре е. — Дали това не беше прикрита заплаха? За първи път Джен изпита усещането, че всеки момент може да припадне или да запищи.

— Джен, сигурен съм, че Хенри имаше телефонния ми номер. Можеш да ми се обадиш по всяко време, независимо дали е през деня или нощта. В състояние съм да пратя хора да ти помогнат при нужда. А може би е добра идея известно време някой приятел да поседи при теб. Приятел, който да не е непременно приятел на Хенри — имам предвид, не политически приятел. Разбираш ли ме?

— Сега ще трябва да затворя, д-р Грегъри. Боб. Някой идва. — През кухненския прозорец проникваше достатъчно светлина и Джен видя лицето на Еди, който се приближаваше с бързи, леки крачки по малката задна веранда. Ханк вече му отваряше вратата. Ед изглеждаше по-разстроен, отколкото го бе виждала някога Джен. Изведнъж, може би поради тази причина, и приликата му с бащата на Ханк стана по-очевидна, отколкото някога бе забелязвала.

— Бог да те пази, Джен — каза в ухото й гласът от телефона. — Бог да пази всички ни.

Минута по-късно, докато синът й гледаше тържествено, Ед я взе в прегръдките си, опитвайки се да я утеши.

— Боже мой, Джен, какво бих могъл да кажа? Такава ужасна трагедия! Да, да, всичко е наред. Продължавай.

Тя плачеше на рамото му. Но нямаше да плаче дълго, макар и да й действаше успокоително — просто не можеше да си го позволи.

Когато свърши, Ханк попита:

— За Алекс ли се отнасяше този телефонен разговор?

Докато отговаряше, тя гледаше Еди.

— Да, отчасти. Стана дума за Алекс. Обаждаше се чичо му.

Сега тя и Ед бяха застанали на една ръка разстояние и той я наблюдаваше внимателно.

— Казва се Робърт Грегъри — прибави Джен.

Лицето на Ед не изразяваше точно изненада.

— И той е наш клиент. Знаеше ли това? В „Старуеб“.

— Да. — Гласът на Ханк беше много тих. — В същата игра, в която съм и аз.

Джен се отдръпна нежно от Ед.

— Искаш ли кафе или нещо друго? Една от съседките донесе някакъв сладкиш.

Ед се настани в един от кухненските столове и изглежда това го задоволи.

— Джен, този Алекс Бароу беше при вас, аз го срещнах тук вечерта преди да стане убийството в Албъкърк.

— Да. Но минаха няколко дни, преди да научим за убийството.

— Зная. И аз. Боя се, че често не слушам новините повече от вас. — Ед махна с ръка. — Но сега някак се чудя — това е част от работата ми — дали тук не става нещо, което е свързано със сигурността на лабораториите.

Джен взе от печката един малък метален чайник и махна свирещата капачка на чучура му, за да го напълни с вода.

— Не знам — поклати глава тя. — Беше толкова особена.

— Катастрофата ли? „Особена“ е меко казано. А и не е единственото странно нещо, което се случва тук напоследък. — Изведнъж Ед сякаш за първи път забеляза Ханк и му се усмихна. — Как си, Ханк?

— Добре.

— Как се развива играта?

— Нормално. Алекс ли ще търсиш сега?

Ед доби нещастен вид.

— Работата ми не се състои точно в това да издирвам разни хора. Надявам се, че Алекс ще се оправи. Че действително не е виновен за нищо.

— И аз — каза с непроницаем глас Ханк. Той се обърна и излезе от кухнята, направи няколко стъпки по коридора, а после отново се върна и се облегна на касата на вратата. Изражението на лицето му показваше, че е успял да се овладее.

— Онези огледала — обади се Джен. — Как е възможно да направят това?

— Ами… — Ед се беше отпуснал достатъчно, за да опита малко от какаовия сладкиш. — От онова, което ми казаха — разбира се, това е само предварителна информация — навярно програмирането е дефектирало по някакъв начин. Имам предвид, програмирането на механизма, който обикновено разчита положението на огледалата. Очевидно той може да се използва и за пренастройка на инсталацията за експериментални цели… Може би се е насочил към някой отразен от самолета слънчев лъч или нещо подобно. Не знам.

— Била ли е тази система свързана с други компютри? — попита Джен. — Например, с главния компютър в лабораторията?

— Не знам. Бих се учудил, ако е била свързана по някакъв начин. Тези дни сякаш всичко има отношение към всичко останало. Защо?

— Просто се опитвам да разбера. — Тя беше напълнила чайника, за да направи нескафе, но бе забравила да включи печката. Нямаше значение, така или иначе, не й се пиеше кафе.

— Разбира се. — После Ед направи забележимо усилие да ги развесели малко. — Хей, обзалагам се, че още не сте вечеряли. Какво ще кажете да хапнем по една пица? Аз черпя.

Дори днес, Ханк не можеше да не се зарадва на подобно предложение. А Джен си помисли, че все пак трябва да нахрани детето си, макар на самата нея изобщо да не й се ядеше. А и определено не й се готвеше.

Случи се така, че тази вечер в ресторанта Джен не видя нито един познат, с когото да се чувства задължена да разговаря. Успя да избяга донякъде от мислите за смъртта на Хенри и за сериозните проблеми, предизвикани от нея. От време на време Ханк изглеждаше почти весел, а Ед бе спокоен и невзискателен. Когато се приближи до бара, тя откри, че всъщност е гладна и си спомни, че не е обядвала. Ако избягваше да мисли за проблемите си, нещата изглеждаха почти нормални. Еди и Ханк разговаряха за „Старуеб“ и за компютри. Щом донесоха пицата, всички я посрещнаха с радост.

Когато стана време да си тръгват от ресторанта, Ханк изостана, за да отиде до тоалетната. Джен и Ед излязоха в хладната привечер и бавно се насочиха към неговата кола.

— Искам да поговоря с теб, Джен — каза с делови тон Еди.

— Добре. За какво?

— Само за едно нещо. За Алекс Бароу.

— Казах ти всичко, което знам.

— Изглежда издирването му е стигнало до задънена улица. Добре, това само по себе си не изглежда необичайно. Но полицията очевидно не иска да признае, че го търси. Разбира се, не ми съобщиха всичко. Не… — Той поклати глава с разтревожен вид.

— Не разбирам, Ед. Откъде бих могла аз да зная нещо?

— Джен… имаш ли някаква представа дали онзи младеж не работи за правителството по някакъв начин? Помислих си, че може да е казал нещо на Хенри, като го е помолил да го пази в тайна, а той все пак да е казал на теб…?

Това бе ново за Джен.

— Не знам за кого е работил. Освен, ако не е било за чичо му.

— Онзи човек, Робърт Грегъри. Случайно знам, че от известно време е много активен в десните политически кръгове. Нямам предвид, че точно неговите убеждения са чак толкова десни. Някои от хората, с които е свързан, обаче, са много крайни.

Бяха стигнали до колата. Джен спря пред нея и се обърна назад, за да погледне към ресторанта за Ханк.

— Каква е връзката между всичко това?

— Не знам. — Ед потропваше с пръсти по покрива. Изглеждаше разстроен и много ядосан. — Ако тук има някаква супертайна, аз трябва да я открия.

— Ти си в службите за сигурност и предполагам, че трябва. — Далеч не за първи път през този ден, Джен си помисли колко малко знае всъщност за този човек.

— Аз не съм просто в службите за сигурност, Джен. Аз съм… е, длъжността ми е по-висока, отколкото съм ти казвал. Днес, когато най-после ми щракна, че Алекс Бароу, когото издирват ченгетата, е същият човек, когото срещнах у вас, направих справка за него… Имам достъп до някои секретни канали, освен онези, по които тече обикновената полицейска информация. Оказа се, че е в някакви специални разузнавателни служби.

— Алекс?

— Да, знам какво имаш предвид. Най-добрите агенти са точно такива. Мислиш си: той не би могъл да е… Всички местни служители са длъжни да му сътрудничат напълно, щом разберат кой е, разбира се. Някои агенти на ФБР имат подобен код. Някои служители от финансовите и секретните служби. Някои оперативни работници от ЦРУ, които са освободени за конкретна работа по вътрешната сигурност. Не знам дали наистина е убил някой в Албъкърк или не. Ако е така, може би е имал основателна причина. Но, в случай, че някой играе подобна игра толкова близо до моя район, аз трябва да зная за това.

Джен имаше чувството, че всичките й познати са замесени в някаква невероятна игра. Хенри беше убит. Ед не се интересуваше дали се извършват някакви убийства, стига да знаеше истинските причини. А Алекс Бароу — толкова млад и… невинен на вид.

Искаше й се да грабне сина си и да избяга някъде с него.

— Ще ми се да науча нещо за тези игри — подхвърли тя. — Разбира се, предполагам, че не би трябвало да питам.

Ед се облегна на колата си, с безнадеждно и малко гневно изражение.

— Сега ти полудяваш. Само защото досега не съм навлизал в подробности за работата си? Не мога да го направя така, просто между другото. Трябва да знаеш нещичко за това как работят службите за сигурност, щом си живяла тук през по-голямата част от живота си.

— Ти и аз сме „просто между другото“?

Ед измърмори нещо. Джен не можеше да го обвинява истински. Но не можеше да обвинява и себе си за това, че бе ядосана. С облекчение видя, че най-после Ханк се връща при тях, и за известно време разговорът трябваше да бъде отложен.

Точно излизаха от паркинга на пицарията, когато радиостанцията на Ед сигнализира. Той отби встрани, откопча я от колана си и проведе някакъв разговор — или поне се опита. Беше прекалено шумно. Джен не успя да разбере и половината от онова, което някакъв глас се опитваше да му съобщи. По-голямата част от съобщението изглежда се състоеше от кодове и числа.

— Добре — каза Ед накрая. — Добре, ще мина покрай станцията и ще хвърля един поглед.

Той отново закопча радиостанцията на колана си и вдигна очи към Джен. В продължение на няколко секунди погледът му обхващаше и Ханк, който седеше на задната седалка. Никой от тях не бе успял да разбере нещо.

— Искаш ли да видиш каква ми е работата? В по-голямата си част, тя е дяволски тъпа. Точно сега ми съобщиха за катастрофа и бягство на виновника.

— О! — възкликна Джен и си помисли, че за днес се е нагледала на достатъчно насилие. Какви бяха сега намеренията на Ед, да им покаже някакво размазано тяло, за да й докаже, че работата му е важна?

— Искам само да хвърля един поглед — обясни Ед и отново потегли. Направи обратен завой на тясната магистрала и насочи колата извън града. — Вие просто ще ме почакате в колата няколко минути, ако нямате нищо против. Може да е нещо важно. — Думите му звучаха така, сякаш бе прочел последните мисли на Джен и леко се бе отвратил от лошото й мнение за него.

Известно време пътуваха в мълчание. Каквато и да беше тази „станция“, тя явно се намираше извън града. Ед се отклони от тъмната магистрала по гладко застлан второстепенен път, подминавайки някакви забранителни знаци. После зави към една врата, облепена с още повече знаци, зад която имаше необитаема на пръв поглед дървена постройка, с размер на малка къща. Като се вгледа по-внимателно Джен видя, че през един от прозорците се процеждаше светлина. Точно зад вратата бяха паркирани още няколко автомобила, един от които приличаше на военна линейка.

— Ще се върна веднага — каза излизайки Ед, с по-мек, почти извинителен глас.

— Добре. — Джен с облекчение осъзна, че е в състояние да смекчи и собствения си тон.

— Може ли да вляза? — разпалено попита Ханк.

— Не и без съответния пропуск — усмихна се кратко Ед. — А ми се струва, че ти нямаш такъв.

После се отдалечи. Каквото и да направи, когато се приближи до вратата, тя се отвори.

Джен погледна сина си.

— Е — каза тя и млъкна. Искаше й се да си поговори с него, но внезапно бе почувствала неувереност — просто не знаеше как.

— Питам се, къде ли е станала катастрофата? — пое инициативата Ханк.

— Не знам.

До сградата беше паркирана линейка. Ако жертвата е била намерена жива, Джен предполагаше, че линейката би трябвало да е на път за болницата. Дървената постройка криеше тайните си и за момента това я радваше.

Времето течеше. Разговаряха от време на време за това-онова. Джен се опита да си представи, че пише бележка, която да бъде предадена на Ханк в случай на смъртта й и в която обяснява тайните кодове и опасността, грозяща цялата държава. Ханк, компютърният гений, би могъл да се справи с проблема по-добре от нея. Но решението, разбира се, не беше в умението да се работи с компютри, а с хора. Като отстранеше тази пречка, компютрите й се струваха тривиално прости.

Изминаха двайсет минути преди Ед да се върне. Той им се усмихна веднага. Очевидно сега бе по-скоро замислен, отколкото ядосан или разстроен.

— Съжалявам, че се забавих толкова. Ще ви закарам светкавично у дома. — Преди да каже нещо друго, той обърна колата и я подкара към магистралата. — Просто блъсване и бягство в края на охраняваната от нас територия. Жертвата прилича на нелегално пребиваващ мексиканец. Пограничният патрул твърди, че преди около седмица е имало нова голяма вълна преселници. Със сигурност прилича на испаноезичен. До него е била намерена голяма отвертка, сякаш е работел или се е опитвал да влезе в нещо с взлом — може би в автомобил.

Ханк слушаше с мълчаливо любопитство.

— Ще се опиташ ли да откриеш кой го е убил? — попита Джен.

— Навярно просто ще предадем целия случай на шерифа. Щом се уверим, че проблемът не касае службите за сигурност. Има и нещо странно: човек би си помислил, че там, където е бил намерен, би трябвало да има и паркирани коли, в които да се е опитвал да влезе. А ако е работел нещо по собствената си кола, къде е изчезнала тя?

— Открадната? — предположи Ханк.

— Наоколо имало следи от автомобилни гуми, както разбрах, но били твърде неясни, за да вършат някаква работа. По дрехите му имаше следи от боя, навярно от колата, която го е блъснала. Ще трябва да ги проверим.

Стигнаха до магистралата, пътуваха кратко време по нея и отново се отклониха. Още един второстепенен път, неизвестен на Джен.

— Къде ни водиш сега?

— У дома. Както казах. Просто си помислих, че бих могъл да мина но този път и да поогледам нещата.

— Тук ли е станала катастрофата? — попита Ханк.

— Наблизо. Искам само да хвърля един поглед, доколкото е възможно.

Пътуваха, после завиха и отново продължиха нататък. С известно умствено усилие, Джен си помисли, че сега повече или по-малко знае къде се намират. Всъщност, изобщо не бяха далеч от къщи и можеха да се приберат оттук още по-бързо, ако Ед свиеше надясно…

Той зави наляво — мястото беше необитаемо, скрито в непрогледен мрак. А предните фарове на колата осветиха някакво превозно средство, паркирано до пътя, отстрани на който се виждаше оградата на охраняваната територия на лабораториите, с обичайните забранителни знаци. Превозното средство беше фургон от някакъв нов модел, но самият той едва ли можеше да се нарече нов, защото очевидно бе много използван. Спечена кафеникава кал покриваше цялата му повърхност, иначе боядисана в сиво и жълто.

Еди промърмори нещо, което прозвуча като възклицание или изненада. Той намали и спря колата на около петнайсетина метра от фургона, като го освети напълно с предните фарове. Беше тъмен и неподвижен, а и изглежда в него нямаше никой. Ед се огледа, измърмори нещо с раздразнение и отново откопча радиостанцията от колана си.

— Матрица — повика той, — тук е Солон8. Обади се. — Но оттам се чу само взрив от пращене.

Ед изруга, нещо, което не бе характерно за него. Почука рязко по апарата с кокалчето на пръста си, но и това не помогна. Тогава го остави и посегна към волана, сякаш, за да потегли, но се отказа. Остана просто да седи и да гледа ядосано фургона.

— Изглежда, като че ли в него няма никой — отбеляза Джен. Струваше й се, че зад тъмния прозорец вижда някаква ниска, ъгловата сянка — сякаш някой беше оставил на мястото на шофьора голяма кутия. Но нямаше човешки силуети и нищо не помръдваше.

— Познавам този фургон — мърмореше Ед толкова тихо, че едва се чуваше. — Трябва да е същият — експеримент за автоматичен контрол на магистралите. Преди месец ни съобщиха, че е откраднат, а после казаха, че просто е станала грешка в документацията. Бил даден под наем на някакъв екип в Джорджия. — Той отново вдигна радиостанцията. — Матрица, Матрица, тук е Солон. Чувате ли ме?

Джен видя, че фургонът отпред имаше регистрационен номер, който не бе обичаен за Ню Мексико. Но не можеше да каже какъв беше той. Дебелият пласт кал скриваше не само знаците, но и цвета му.

Ед за пореден път остави радиостанцията, този път с гняв.

— Добре — каза той през зъби. — Първо ще се наложи да ви върна в станцията.

— Не искаме да се връщаме там — възрази Джен. — Ед, ако искаш да излезеш и да поогледаш, защо просто не се приближиш и не го направиш? Не се притеснявай за нас. Даже няма да гледаме, ако предпочиташ. А видим ли някакви тайни, няма да говорим за тях.

— Не става дума за тайни. — Ед пое дъх и очевидно направи опит да се отпусне. — Добре тогава. Ще ми отнеме само секунда. Нямам основания да мисля… Джен, мини на шофьорското място, а? И само дръж фаровете насочени към фургона.

— Разбира се. Защо не?

Щом Ед излезе, Джен се премести на неговото място. И с удивление забеляза, че той държи пистолет, сякаш появил се отникъде. Дали не е бил въоръжен и през цялото време, докато излизаха заедно?

Двигателят на колата продължаваше да работи. Ед излезе от светлината на фаровете и направи широк кръг, за да приближи до неподвижния фургон изотзад. Тя видя неясно как отива към него откъм другата му страна. Той надникна през прозореца. После излезе на светлина до фургона. Очевидно се беше успокоил до известна степен, защото отново бе прибрал оръжието.

Оттам й махна почти небрежно и извика:

— Искам само да видя регистрационния номер. Ще се върна след мъничко. — И се обърна към предната част на фургона, като клекна, за да изстърже спечената кал.

Когато двигателят на фургона изрева, Ед рязко се изправи и пак извади пистолета. Отскочи назад, несръчно полунасочил оръжието, сякаш не знаеше какво да прави с него в такава ситуация.

Фургонът се стрелна напред с пълна мощност и мина само на няколко сантиметра от Ед. Той отскочи отново, после побягна към колата, където чакаха и наблюдаваха сцената Джен и Ханк. Фургонът го последва с рев, като се опитваше да му отреже пътя. Ед се отдръпна и побягна в обратната посока, към оградата. Джен едва не му изкрещя. Ръцете й стиснаха кормилото на колата. С припряни движения, тя понечи да я подкара, без да знае какво ще прави след това.

Ед се затича на зиг-заг пред фургона, устремил се към слабата закрила, която можеше да му предложи тънката ограда. Обувките му вдигаха прах по пътната настилка. Лицето му изглеждаше подивяло. От насочения му към преследващия го фургон пистолет се разнесе изстрел.

Джен подкара колата напред, решена да се намеси по някакъв начин.

Фургонът блъсна Ед. Тя видя как тялото му се обръща във въздуха.