Октагон

7.

Излязла от кабинета и направила пет крачки по коридора, Джорджина спря и се обърна. Момичето също спря количката си и срещна погледа й.

— Карълайн, баща ти разкри важни тайни, с които може би ще трябва да се занимавам. Никога не е говорил толкова прямо. Откога си тук с него? — Джорджина не бе информирана много добре за историята на момичето. Знаеше коя е била майката на Карълайн, но никакви други подробности.

— Вече от три години. След злополуката. — Това бе думата, която Карълайн използваше обикновено, за да опише какво й се бе случило в Ню Йорк.

— Разбирам. Добре. Както знаеш, аз съм свързана с него само от около половината от това време. Но го харесвам много и се надявам, че няма да си навлече сериозни неприятности.

— Имаш предвид това с Алекс — каза Карълайн. Сините й очи гледаха притеснено. — Е, ако стане така, предполагам пак ще съм убедена, че знае какво прави. Ти си добър адвокат и изобщо, сигурна съм, но…

— Разбирам. И аз понякога се питам колко съм добра.

Количката тръгна напред съвсем бавно, сякаш Карълайн искаше да я придружат.

— Още не си виждала кабинета ми, нали, Джорджина?

Джорджина я последва. Минаха покрай двама мъже в работни дрехи — Алби Пиърсън и някакъв временен служител, когото не познаваше — които се движеха в обратната посока по коридора. Двамата мъже разпалено говореха за новата аварийна система. Те отвърнаха на кимването на Джорджина, усмихнаха се с блеснали очи и продължиха бързо по-нататък, без да прекъсват разговора си.

— Не, не съм го виждала, Карълайн. Но бих искала.

Карълайн я поведе към едно по-ново крило на къщата, където Джорджина не бе идвала от няколко месеца. Оттогава то се бе променило много. Карълайн бе казала „кабинет“, но за адвокатката тази дума означаваше нещо различно от това, което сега видя тук. Бяха по-скоро работни стаи, с широки маси, отрупани с инструменти и различни части.

Момичето спря количката си в една от новите стаи.

— Украсяването все още не е изцяло завършено — промърмори то, като че ли без нужда. Началото беше поставено — тук-там бяха поставени растения. На масата пред Карълайн имаше метални и пластмасови ребра и пръчки, все още отделени, но навяващи идеята за модел на скелет в естествен ръст, подобен на нещо, което би се продавало в магазина за сувенири на някой музей.

Всъщност, Джорджина можеше да направи и по-сполучливо предположение за какво служеха всички тези части, но точно сега Карълайн изглежда копнееше да й покаже нещо друго. Беше спряла количката си пред една тясна маса, върху която бе струпан внушителен асортимент от електронни съоръжения. Имаше няколко екрана, подобни на телевизионните, единият от които бе плосък като картина и висеше на съседната стена. Джорджина си спомни, че бе чула веднъж Боб да нарича подобно съоръжение течнокристален дисплей. Беше тъмен и в момента не работеше.

Джорджина разбра, както почти всеки път, когато посещаваше тези части на къщата, че мъжът, за когото работеше и с когото понякога спеше, наистина бе необикновен човек. Боб Грегъри можеше да предложи много неща на света.

В тази къща Джорджина бе видяла безброй странни електронни съоръжения. В това обаче имаше нещо особено странно — но какво точно? Едва след като Карълайн завърши маневрата си и внимателно спря количката там, където искаше пред масата, Джорджина разбра, в какво се криеше тази особеност: върху устройството очевидно имаше съвсем малко средства за ръчно управление.

Тя очакваше Карълайн да се обърне към нея за помощ, за да се справи с онова нещо, каквото и да бе то. Но молба не последва. Джорджина трябваше само да гледа, докато момичето използваше контролираното от брадичката й управление на количката, за да я откара на място, където тежестта й — сега колелата бяха застанали върху две метални плочи точно пред масата — очевидно задейства някакъв прекъсвач. Едва сега Джорджина забеляза металното, приличащо на корона съоръжение, закачено на тавана над същото място. То започна бавно и леко да се спуска надолу и миг по-късно застана върху тъмната коса на Карълайн.

Веднага след това екраните и течнокристалният дисплей оживяха и по тях се появиха различни светещи символи и линии.

— Алфа-вълни, Джорджи. — Карълайн можеше да обърне глава под короната достатъчно, за да се усмихне на по-възрастната жена.

— Алфа…?

— Мозъчните ми вълни. Виждаш ли там, на екрана?

— Аз… и това са сигнали от мозъка ти?

— Просто обикновена електрическа активност. Според думите на татко, тя показва поне, че в главата ми има нещо. Със съответните съоръжения е лесно да се улови и усили. Хората се занимават с алфа-вълните от години. Трудното е да се науча да ги изменям, когато поискам, така че да мога да ги използвам като контролен сигнал. Засега работя най-добре по метода с очната ябълка.

— Очната ябълка…

— Виж какво става, Джорджина, когато погледна отново към екрана пред мен. Виждаш ли онова мъничко нещо, което виси пред короната, почти като микрофон?

В действителност, Джорджина точно за това и го бе помислила.

— На него има малък лазер, който непрекъснато насочва към дясното ми око тънък светлинен лъч. В зависимост от това как се отразява лъчът, той може прецизно да определи в коя точка от екрана гледам. А после, като мигна по този начин…

На екрана пред Карълайн се появиха още светлинки. Бяха разположени в нещо като шахматна дъска, чиито квадратчета и правоъгълничета бяха отбелязани със символи. Сега Джорджина забеляза, че символите включваха всички букви от азбуката и цифрите от нула до девет, както и някои препинателни и математически знаци. Цветът на няколко квадратчета от шахматната дъска започна да се променя в бърза последователност, сякаш беше вкаран кратък код.

Няколко секунди по-късно вратата в другия край на стаята се отвори и влезе една от плоскоглавите машини-прислужници, използвани за общо предназначение.

— Отиди кухня — произнесе Карълайн с висок, ясен глас. — Донеси. Два. Ледени чая.

Със спокойния си женски глас, машината повтори веднъж заповедта. След това тръгна обратно.

Последва мълчание, а после Карълайн попита:

— Джорджи, ще ме почешеш ли лекичко по носа? Ужасно ме сърби, а точно сега не съм свързана с ръцете си… а, така е по-добре. Благодаря.

— Предполагам, че наричаш свои ръце онези неща на другата маса.

— И крака. Но изглежда, ще мине известно време, преди татко да реши, че са готови. Вече мога да плувам малко. И да се изправям с тях, но когато се опитвам да ходя, обикновено падам. Има някакви серводвигателни проблеми, проблеми с акумулатора и всевъзможни други недостатъци. Инженерите обаче, са доволни от програмирането на управлението от холографните записи. Твърдят, че щом получат работещ хардуер, ще мога да скачам и да танцувам — поне валс — и че няма да изглежда гротескно. Точно като танцьорка, облечена в костюм, с всички онези пластмасови подпори. Ала аз не съм чак толкова въодушевена. Татко непрекъснато ми казва да не храня прекалено големи надежди. Както и да е, кабинетът ми вече е функционален, какво ще кажеш? Мога да бъда истинска секретарка. Умея да работя с пишеща машина, като използвам този дисплей. И с компютри, разбира се. И с телефони.

Карълайн все още обясняваше как управлява домакинските машини от това място. И роботът току-що се бе върнал с два ледени чая, когато прозвуча мек, постоянен звън.

— Обаждат се отвън — каза Карълайн. — Извини ме. — Без да помръдне и мускул, с изключение на очите и клепачите си, тя отговори на позвъняването: — Домът на Грегъри. — Джорджина забеляза, че момичето някак си вече бе успяло да се научи да говори като секретарка.

Гласът на обаждащия се беше тънък. Отначало Джорджина не бе сигурна дали е мъжки или женски, но й се стори, че е възрастен и напрегнат.

— Бих искал да говоря с Робърт Грегъри, моля.

— За кого да съобщя?

— Кажете му, че е Хенри Бра-ма-гуп-тра. — Фамилното име бе произнесено с особено внимание, сякаш с цел да се предотвратят всякакви въпроси как точно се казва.

Но и никой нямаше намерение да задава подобни въпроси.

— Един момент, моля — каза Карълайн и с бързо насочени премигвания осъществи връзката, като задейства някакъв вътрешен телефон. — Татко? Нещо важно.

Отнякъде се чу гласът на Боб:

— Какво има, миличка?

— Д-р Брамагуптра е на телефона. Аз съм в кабинета. Тук ли ще дойдеш да се обадиш?

Мълчание.

— И Джорджи ли е там?

— Да.

— Кажи му да почака. Ще дойда най-много след минута.

Карълайн предаде съобщението. Джорджина си погледна часовника. Всъщност, Боб дойде след минута и половина, което почти я изненада.

Той застана пред дисплея леко задъхан.

— Хенри, ти ли си? Какво има?

— Боб? — Джорджина никога не бе виждала Брамагуптра, но по гласа му си го представи като слаб, объркан старец с треперещи ръце. — Току-що чухме по новините нещо ужасно. За онзи младеж, който ме посети. Сещаш ли се кого имам предвид?

Боб помълча малко преди да отговори. Докато го наблюдаваше, Джорджина си помисли, че мълчанието му е хладнокръвно и пресметнато. А бе започнало да й се струва, че познава добре Боб Грегъри…

— Племенникът ми Алекс намина наскоро, Хенри, ако него имаш предвид. Какво се е случило?

Тънкият глас потрепери.

— Някаква млада жена е била намерена убита в неговата хотелска стая в Албъкърк. А той е изчезнал. — Слушайки, Джорджина усети професионално угризение и интелектуално разочарование: бе се разпаднала една красива, макар и не напълно завършена теория за наркотици и изнудване…

— Кога се е случило това, Хенри?

— Преди няколко дена. В неделя вечер, току-що съобщиха по новините. Никой вкъщи не слуша много-много новини и допреди малко не бяхме чули нищо за това. Но сега, разбира се, ще трябва да съобщим, че е бил тук. Репортерите обикновено изопачават нещата, зная, но няма съмнение, че полицията издирва точно Алекс. Ти ли го прати тук, Боб?

— Да, Хенри. Хенри, каквото и да изглежда сега положението, можеш да бъдеш сигурен, че той не е убивал никого.

— Знам, Боб, и аз не бих могъл да й повярвам. Знаеш ли къде е сега младежът?

— Май си загрижен за него. Обсъждал ли си това с някой друг? — Боб бързо махна с ръка към дъщеря си. Тя очевидно веднага разбра значението на жеста му, защото на дисплея се появиха нови светлинки — някакви нови прекъсвачи бяха задействани безшумно. Той записва разговора, помисли си Джорджина. Но липсваше писукащият сигнал, изискван от закона за легално записване на телефонни разговори. Ще трябва да напусна Боб скоро, може би още днес, поне като негов адвокат, каза си тя. Не виждам друг начин. Но все пак се чудя дали ще мога.

— Не съм разговарял с никого — отвърна Брамагуптра. По вълнението и тревогата в гласа му човек би си помислил, че полицията бе по следите на собствения му племенник, ако не и на сина му. — Първо исках да говоря с теб. Боб, Боб, защо винаги трябва да си толкова труден? Разбира се, че съм загрижен.

— Не би трябвало да ти казвам това, Хенри. Но предполагам, че е възможно все още да не си го разбрал. По всяка вероятност опасността е много по-голяма, отколкото са споменали по новините. Всъщност, аз съм дяволски сигурен, че е точно така.

— Какво искаш да кажеш?

— Хенри. Съществува един път, който някога създадохме заедно с теб. Ако искаш, наречи го пътека. Тя води до важни места. Съвсем очевидно е, струва ми се, че пътеката е свързана с онова, което се случи с Алекс в Албъкърк.

Последва продължително мълчание.

— Хенри, на телефона ли си още?

— Боб, чуй ме. Трябва да ти кажа нещо. Преди години те излъгах за моята част от проекта. Аз никога не я завърших до край по начина, по който бяхме планирали. Твоята половина от кода е единствената действаща част. И винаги е била. Моята половина не върши нищо.

Слушайки, Джорджина се почувства напълно зашеметена. Усети как долната й челюст започва да увисва, устните й — да се разтварят. До този момент не беше напълно готова да повярва в историята за кода.

Раздразнен, но не и развълнуван, Боб поклати глава.

— Не, Хенри. Моята половина не е използвана. А твоята е.

— Това е невъзможно. Казвам ти, Боб, по начина, по който ги планирахме, нещата не са съществували никога. През 1964-а ми дойде друга идея. Но не исках отново да споря с теб за всичко това. Тъй че… моята половина от кода осигурява достъп само до глуха улица. Гигантска, сложна улица, но нищо повече. Така че сега, ако някой с огромни усилия научи каква е моята кодова фраза, е, той просто ще си загуби времето.

— Не, Хенри. — Боб все още запазваше търпение, сякаш имаше работа с дете. — Истината е, че в момента ме лъжеш.

— Истината е, че сме обсъждали всичко много сериозно. — Тънкият глас заекваше. — Но както току-що ти казах, по-късно размислих.

— Добре, Хенри. Нека е по твоему. Както кажеш. В такъв случай можеш да ми съобщиш твоята кодова фраза.

Мълчание.

— По телефона?

— Хенри, ти, стари мошенико! Току-що ми каза, че е напълно безполезна. Тогава защо да не ми я съобщиш по телефона?

От връзката с Лос Аламос се чуваше само тихо пращене.

— Не ставаш за лъжец, Хенри, винаги си бил такъв. Не си ти авторът на тази интрига и се надявам да не се замесиш в нея, ако все още е възможно. А сега, ако искаш, можеш да ми кажеш някоя фалшива фраза и ще ми бъде необходимо съвсем малко време, за да я проверя и да открия, че изобщо не води до никъде, дори до някаква глуха улица — тъй че спести усилията и на двама ни. Знам, че истинската фраза съществува, и съм съвсем наясно, че няма да ми я кажеш по телефона. Прозрачен си ми, но не си глупав. И, Хенри, каква е тази история със „Старуеб“?

Когато Хенри най-после отговори, той звучеше така, сякаш не откриваше връзката, почти като самия Боб по-рано.

— „Старуеб“ ли?

— Да. Какво, според теб, трябва да означава фактът, че с внука ти участвам в една и съща игра? Че хората, които са в играта, ги убиват или нападат в истинския живот? И изобщо, какво крои Айк Джейкъби? — Джорджина забеляза, че сега Боб изглежда възприемаше тази идея много по-сериозно, отколкото, когато разговаряше с Алекс. Като наблюдаваше лицето му, тя не можеше да определи колко е сериозен в действителност.

— Боб. — Далечният глас вече не бе просто напрегнат — сега в него имаше нещо ново, нещо, което Джорджина не можеше със сигурност да определи нито като страх, нито като гняв или печал, но то определено не бе на добро. — Боб, смятам, че се налага да се видим очи в очи.

Боб огледа жените край него, а веждите му се вдигнаха в знак за изненада.

— Добре, по принцип съм съгласен. — После сухо добави: — Но точно сега условията не ми позволяват да пътувам.

Той се страхува, помисли си Джорджина, удивена отново. Робърт Грегъри се страхува да напусне крепостта си. Затова напоследък изобщо не искаше да пътува никъде…

— Аз ще дойда при теб — отзова се Хенри. Изглежда той никак не се страхуваше, а сякаш веднага бе погълнат от подробностите. — Предполагам, ще мога да взема самолет от Албъкърк… навярно утре…

Боб се наведе напред към микрофона. Ръцете му бяха стиснали облегалката на количката на дъщеря му.

— Какво ще кажеш за това, Хенри? Имам самолет, който в момента е на летището в Далас. Мога да го пратя да те вземе довечера. Не, нека да е по някое време следобед.

— Добре. Ще дойда. Ще бъда готов.

— До довечера тогава. — Той мина зад количката на дъщеря си и направи леко движение с един пръст, все едно си прерязваше гърлото. Миг по-късно връзката бе прекъсната. Той погледна към жените с безмълвно въодушевление. — Смятам, че ще го направи. Смятам, че ще дойде да разговаря с мен.

Джорджина си погледна часовника. Времето напредваше.

— Опасявам се, че ще трябва да уредим Алекс да се предаде още преди да настъпи вечерта. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Гласът на Боб прозвуча провлечено.

— Не мисля, че се налага да правим такова нещо, Джорджи.

Тя го погледна и усети, че й прималява.

— Какво искаш да кажеш? — попита го Джорджина, но знаеше отговора, още преди да зададе въпроса.

Лицето на Боб изразяваше мрачна решителност.

— Ако си мислиш, че понастоящем Алекс е в моя дом или на моя територия, нямам нищо против да го потърсиш. В този момент не бих могъл да кажа къде е, дори и да исках.