Октагон

18.

Пътуваха по междущатската магистрала № 8, която водеше на изток от Сан Диего. Алекс беше изчислил, че като карат колата поред, могат да стигнат до северните части на Ню Мексико за около петнайсет часа. Със самолет щеше да е по-бързо, разбира се, но Албъкъркската полиция спокойно можеше все още да го издирва. Когато излязоха от Сан Диего, беше ранна утрин, преди зазоряване, и пустинното слънце скоро щеше да заблести в очите на Алекс. Той спря, за да си купи слънчеви очила, преди да са стигнали прекалено далеч.

Вера не говореше много, поне засега. Не беше сърдита, доколкото можеше да прецени Алекс, а просто замислена и може би все още малко й се спеше. Бяха прекарали миналата нощ в един мотел край Сан Диего в едно легло, но в почти целомъдрено изтощение.

Когато си лягаха, той се бе пошегувал:

— Тази вечер наблизо няма плаж. Но предполагам, че ще можем да се промъкнем в плувния басейн към полунощ.

Те се усмихнаха един на друг.

Алекс я погали и любопитно попита:

— Защо не си бръснеш подмишниците?

— Притеснява ли те, че не го правя?

— Не.

— Там ми растат косми, защо трябва да ги бръсна? Ако бях мъж, щях да си пусна брада.

— Не и ако изглеждаше толкова смешно, колкото моята. Във всеки случай, не би имало смисъл да си бръснеш подмишниците, ако там не ти растяха косми.

Тази сутрин обаче, не разговаряха много за дребни неща. Но Алекс усещаше, че породилото се между тях чувство не се е променило.

— Чудя се, къде ли е сега Айк? — запита се той на глас, когато към десет часа сутринта се смениха на волана. Наближаваха Гила Бенд. — Чудя се, дали се е прибрал у дома си в Албъкърк.

— Не знам. Къде другаде би могъл да отиде?

— Имаш ли някакви колебания, свързани с решението ни? — попита Алекс, когато потеглиха отново, този път с Вера зад волана.

— Не. — Известно време тя караше мълчаливо. — Но малко ме е страх.

— Х-м.

В къщата на Двадесета улица в Лос Аламос само една стая светеше в спускащия се здрач, когато Алекс зави зад ъгъла и мина покрай нея. Стаята на Ханк, помисли си той, като неуверено се помъчи да си спомни вътрешното разположение в дома на Брамагуптра. Пред него беше спряла кола, която се видя на Алекс смътно позната от предишното му посещение. Той направи обратен завой и паркира на улицата до задния двор. Завъртя ключа и двигателят замлъкна с онази особена окончателност, която е задължителна за края на всяко дълго пътуване.

— Искаш ли да изчакаш в колата или ще дойдеш с мен до вратата?

Бяха обсъждали този въпрос по пътя, но не можаха да решат как е по-добре да постъпят.

— Ще дойда с теб — отвърна Вера. — Трябва да изляза и да се поразтъпча малко.

Застанал на малката задна веранда, Алекс почука два пъти, преди Дженифър да отвори вратата. Беше облечена в стара риза и дънки, почти като предишния път — струваше му се толкова отдавна.

Отначало Джен не каза нищо. Но очевидно позна Алекс веднага. Несъмнено го бе познала още преди да отвори вратата, въпреки тъмнината.

— Здравейте, Джен. — Той стоеше и чакаше, а Вера мълчеше до него.

Джен пак не каза нищо. Само вдигна ръка и светна лампата на верандата. После огледа тихата улица по начин, който предполагаше, че навярно очаква някой друг всеки момент. Наблизо бяха паркирани два пикапа, нещо обикновено за всяка улица в Ню Мексико, а също и една-две коли. Съседните къщи светеха. Но изглежда Джен търсеше друго.

Тя обърна пълния си с подозрителност поглед към Алекс.

— Боб Грегъри ли ви праща и този път?

— Не, сега идвам по свое желание. Джен, това е Вера Кейли. И тя е в играта.

— Играта ли?

— Струва ми се, че трябва да знаете коя игра имам предвид.

Може би Джен наистина не знаеше. Очевидно при вида на Алекс беше готова за сериозни действия. Беше готова за неприятности, но споменаването на някаква игра изглежда само я озадачи.

— Тя беше опасна и за Вера — продължи той. — Съжалявам за стария Хенри.

— И двамата съжаляваме — вметна Вера. Тя стоеше със скръстени ръце в бързо застудяващата планинска вечер.

Джен все още стоеше на прага и не правеше никакъв жест, за да ги покани. Гледаше към двама им и очевидно се опитваше да вземе решение.

— Вижте, Джен — каза Алекс, — не знам какво си мислите за мен сега. И дали сте разговаряли с полицията преди няколко дни както и какво са ви казали за мен. Но сметките ми с полицията вече са чисти. — Говореше уверено, като се надяваше наистина да е така. — Не съм наранил никого, Вера — също. Но сме отчаяни.

— Защо?

— За Бога, Джен! Опитваме се да спасим хората от смърт. Защото доколкото зная, вие с Ханк сега може би сте в опасност. Не сте фактически в играта, но и старият Хенри не беше. Случайно Еди Маклорин да е тук в момента?

Споменаването на някаква опасност изглежда не изненада Джен ни най-малко.

— Еди е все още в болницата — отвърна тя.

Вера и Алекс заговориха едновременно, задавайки й един през друг въпроси.

— Блъсна го една кола. По-скоро, фургон.

— Имаше ли шофьор — попита Вера.

Най-после изненадана, Джен погледна към нея, а Алекс, в когото се бе оформила логична теория, погледна към Джен.

По улицата бавно се приближи една местна полицейска кола и мина на няколко метра от тримата, които стояха и разговаряха на верандата. Джен погледна към минаващата кола, усмихна се и махна с ръка.

— Сега ни наглеждат непрекъснато — рече със задоволство тя. После за пореден път започна да проучва лицата на посетителите си и разколебана, не ги покани да влязат.

Поне не ни изгони, помисли си Алекс.

— Вижте — каза той, — ако не ни вярвате достатъчно, че да ни пуснете в къщата, има ли някакво място, където да отидем и да поговорим? Обществено място, ако предпочитате. Може би кафене или нещо подобно. Кажете ни къде ще можете да се срещнете с нас и ние ще отидем там с нашата кола, а вие можете да ни последвате с вашата. Или обратно. Искаме само да обменим информация. Ако желаете да повикате ченгетата, аз ще остана и ще ги почакам. Това обаче, може да докара неприятности на Вера. Те сигурно имат името й в някой проклет списък, в който се твърди, че я издирват за дявол знае какво фантастично престъпление. Така се случва, щом си враг на ОКТАГОН.

Сега Ханк стоеше мълчаливо в тъмната кухня на няколко стъпки зад майка си. Поглеждайки към него през рамото на Джен, Алекс не знаеше откога момчето е там.

— Кой е той, Ханк? — попита Алекс.

Момчето пристъпи на другия си крак и не отговори.

— Кой е ОКТАГОН?

Джен погледна за пореден път към двамата си посетители.

— Добре, влизайте — рече с въздишка тя и се отдръпна от вратата.

— Благодаря ви — каза искрено Вера.

Когато всички влязоха в кухнята и вратата беше затворена, а вътрешната лампа — светната, Алекс отново погледна към Ханк и повтори въпроса си:

— Кой е ОКТАГОН, Ханк? Освен теб, имам предвид. Кой ти помага?

И Алекс беше сигурен, че забелязва следи от чувство за вина по смуглото момчешко лице, но също така бе сигурен, че това не е вина за убийство.

— Аз… аз… — запъна се Ханк и погледна към майка си за подкрепа.

— Какво имат предвид те, Ханк? — В гласа на Джен се усещаше обич и поддръжка, но тя очевидно очакваше отговор. — Знаеш ли за какво говорят?

— Еди ми помага понякога — измънка накрая Ханк.

Алекс внимателно настоя:

— Какво точно прави той? Можеш ли да ни покажеш?

Ханк се обърна, без да каже нищо и излезе от кухнята. Другите го последваха по коридора, стеснен от книжните лавици и черните дъски, до неговата стая, където лампата още светеше. Очевидно, когато пристигнаха, беше работил върху играта. Начертани с груби, цветни линии, владенията на ОКТАГОН грееха на екрана, взет от стар телевизор.

Алекс и Вера застанаха един до друг край работната маса и започнаха да разглеждат саморъчно направената система от кабели и сравнително евтино оборудване. Джен чакаше зад тях и ги наблюдаваше мълчаливо.

След малко Вера се обърна към Ханк.

— Как пращаш ходовете си? — попита тя.

— По пощата. — Станал внезапно враждебен, тонът на Ханк подсказваше, че всички пращат ходовете си по този начин и че всеки трябва да знае как се прави това.

— Аз съм ДЕВА, Ханк. Знаеше ли това?

— Не. — Момчето я погледна любопитно — още един враг от играта от плът и кръв и със сигурност, човек. — Нямах намерение да ви нападам. Но…

— Но какво?

Ханк сви уклончиво рамене.

След известна пауза, Алекс опита по друг начин.

— Дядо ти лично никога не е участвал в играта, нали?

— Не.

— Чичо ми обаче участва — аз ти казах миналия път, когато бях тук, нали? А той и дядо ти бяха приятели, нали знаеш?

— Да.

— Как се е случило така, че с чичо ми сте в една и съща игра, Ханк?

Ханк гледаше безпомощно към грубите линии на екрана.

— Попитайте Еди, когато го видите. Може би той знае. — Отново чувството за вина.

— Ще го попитам, щом получа тази възможност. Щеше да ми показваш какво прави Еди, когато ти помага с играта.

— Той… прави разни работи. — Неясният жест на Ханк можеше да включва която и да било от вещите върху масата. Момчето преглътна, задъхвайки се леко от сложността на материята. — Помага ми да свързвам нещата помежду им. Като например, екрана и радиочестотния модулатор.

— Предлагал ли ти е някога какви ходове да предприемеш в играта? Кой да ти бъде съюзник или враг?

— Не! — Ханк изглеждаше обиден от въпроса. — Вземам всички подобни решения сам. В играта участвам аз, а не Еди. Помощ при вземането на решения получавам единствено от машини, а не от хора. Мнозина използват домашните си компютри, за да изчисляват ходовете си.

Във въображението си Алекс си представи домашната лаборатория на чичо Боб. Но не, не можеше да мисли по този начин. Чичо Боб беше от неговото семейство.

— Лично моя идея беше да ви направя съюзник. — В гласа на Ханк се долавяше укор.

Алекс се наведе над масата. Краката му бяха уморени, както и всички останали части от тялото му. Когато и да затвореше очи, виждаше профучаващото шосе.

— Кога точно направи това, Ханк?

Отговорът се забави.

— Преди няколко дни.

— Но кога? По кое време на деня? Не, това няма значение, ти каза, че пращаш ходовете по пощата. Можеш да предадеш хода си и по телефона… но не и посред нощ. Там няма никой…

Вера го гледаше особено.

— Какво се опитваш да разбереш, Алекс?

— Просто се чудех по кое време в „Берсерки“ вкарват ходовете в компютъра… Не вярвам да работят през нощта.

Помисли си да опита още нещо. Извади от джоба си разпечатката от чикагското полицейско управление и я подаде на Ханк. Джен беше застанала зад сина си, като че ли, за да го закриля, и прочете разпечатката над рамото му.

— Имаш ли някаква представа как се е случило така, че да ми пратят това съобщение? — попита Алекс.

— Кой е АГРАВАН? — попита озадачено Джен и препрочете писмото.

Готов да се предаде, Алекс не си даде труд да й отговори.

— Бил е рицар — отвърна Ханк, с все още засегнат глас. — Нали знаеш, от легендата за крал Артур. Той предал Ланселот и кралицата.

Алекс отвори очи и остави въображаемата магистрала да изчезне. Точно там, на стената, беше поставеният в рамка замък. Той погледна за миг към облечените в броня фигури и гордите знамена, а после се обърна към техния художник.

— Ханк, затова ли…? Значи затова си бил във война с АГРАВАН почти от самото начало на играта.

— Е, да, още от самото начало. Казах ви, просто не ми харесваше името. — Момчето направи пауза и огледа всички около себе си. — Но това е само игра, нали, можеш да нападаш когото си поискаш? — И отново се обърна към Алекс. — Ала после, когато дойдохте тук онзи път и разбрах, че сте АГРАВАН, е, веднага ви направих мой съюзник.

— Веднага ли, Ханк? — Останалите гледаха към Алекс, който се наведе над Ханк и го сграбчи за ризата. — Веднага, още същата нощ? Как?

— Следващата нощ. Аз… — Ханк млъкна, уплашен от начина, по който го гледаше Алекс. Той се освободи от ръката му и отстъпи назад към майка си.

— Ханк — тихо заговори Алекс сред смълчаната стая. — Как можеш да пратиш хода си и да обявиш някого за съюзник посред нощ?

Изведнъж Ханк се превърна в уплашено дете.

— Мамо? Страхувам се. Страхувам се, че съм развалил всичко.

— Ханк! Миличък, какво…?

— Следващата нощ, казваш — въздъхна Алекс. Той се изпъна и погледна триумфално към нарисувания замък. — По средата на следващата нощ. Но все пак, не разбирам…

Отнякъде, не много далеч, се чу внезапен удар. Нечий юмрук припряно заблъска по кухненската врата, като очевидно човекът безумно искаше да влезе в къщата или да събуди обитателите й. А след този звук се чу изстрел.