Освободена любов

10.

Джон беше неспокоен, докато чакаше във фоайето с неговите ярки цветове. Със Зейдист винаги излизаха на разходка за един час преди изгрева и доколкото знаеше, плановете не се бяха променили. Но братът вече закъсняваше с близо половин час.

Направи нова обиколка по мозаечния под, за да убие още малко време. Както винаги чувстваше, че мястото му не е в тази внушителна обстановка, но я харесваше и оценяваше. Преддверието беше толкова прекрасно, че се чувстваше като в кутия за бижута. Колони от червен мрамор и някакъв вид камък в черно и зелено носеха украсените със златна вълнообразна декорация и кристални аплици стени. Величественото стълбище се издигаше нагоре, покрито с червен килим, и сякаш очакваше някоя филмова звезда да поспре драматично на най-горното стъпало, преди да се спусне надолу към официален прием. Безбройните блестящи елементи от оцветено стъкло се отразяваха в пода и му придаваха сияйния вид на разцъфнало ябълково дърво.

Любимата му част беше таванът. Намираше се на три етажа над него и беше изрисуван с бойни сцени. Воини на коне и с черни кинжали се бяха впуснали в битка. Бяха толкова реалистични, сякаш можеше да се протегне и да ги докосне.

Толкова реалистични, че той можеше да е един от тях.

Припомни си първия път, когато беше видял всичко това. Тор го беше довел да се срещне с Рот.

Джон преглътна. Тормент беше останал в живота му за толкова кратко. Едва няколко месеца. След като винаги се беше чувствал, сякаш не принадлежи никъде, след две десетилетия на лутане без посока и без семейство, което да му даде стабилност, беше получил шанса да зърне за миг това, което винаги беше желал. И после един изстрел беше отнел живота на двамата му осиновители.

Щеше му се да бе достатъчно силен да каже, че е благодарен за времето, през което беше познавал Тор и Уелси, но това би било лъжа. Загубата им беше толкова по-трудно поносима от неясната болка, която изпитваше, докато беше сам.

Явно не беше особено качествен мъж.

Зейдист влетя от подземния тунел през тайната врата без предупреждение и Джон се напрегна. Не можеше да остане спокоен. Без значение колко пъти се беше срещал с брата, появата на Зейдист винаги го изнервяше. Не беше само заради белега на лицето и обръснатата му глава. Беше заради смъртоносната аура, която излъчваше и която не беше изчезнала, въпреки че вече имаше партньорка и щеше да става баща.

А и тази нощ изражението му беше толкова твърдо, сякаш беше изковано от желязо, а тялото — дори още по-стегнато от обикновено.

— Тръгваме ли?

Джон присви очи и попита на езика на жестовете:

— Какво става?

— Нищо, за което да се тревожиш. Готов ли си?

Не беше въпрос, а заповед.

Джон кимна, закопча якето си и двамата поеха навън, минавайки през фоайето.

Нощта беше сивкава. Звездите отчасти бяха скрити зад облаците, които пълната луна осветяваше. Според календара пролетта наближаваше, но беше така само на теория, ако се съдеше по гледката наоколо. Фонтанът пред имението не се използваше през зимата и стоеше празен в очакване да бъде напълнен отново. Дърветата приличаха на черни скелети, извисяващи се към небето, сякаш вдигнали ръце в молитва към слънцето да грее по-силно. Снегът се беше застоял по тревните площи и упорито отказваше да напусне здраво замръзналата земя.

Студеният вятър сякаш ги зашлеви през лицата, когато двамата със Зейдист поеха надясно. Камъчетата, застилащи двора, се раздвижиха под ботушите им. Защитната стена беше на известно разстояние от тях. Високата седем метра и дебела един метър крепостна стена опасваше цялата собственост на Братството. Беше снабдена с охранителни камери и детектори за движение като изряден войник, зареден с муниции. Но това не беше нищо. В действителност натрапниците бяха държани настрана от сто и двайсет волта електричество, течащо в телената мрежа на върха на оградата.

Сигурността беше най-важна. Винаги.

Джон последва Зейдист по осеяната със снежни петна тревна площ; отминаха покритите цветни лехи и празния плувен басейн зад сградата. След леко спускане достигнаха гората. На това място чудовищната стена правеше остър завой вляво и се спускаше по планинския склон. Те не я последваха, а минаха между дърветата.

Под дебелите борове и гъстите кленове се стелеше килим от стари иглички и листа. Въздухът беше студен и миришеше на пръст. Ноздрите му потръпнаха от тази комбинация.

Както обикновено, Зейдист водеше. Пътеката, по която поемаха, всяка нощ беше различна и избрана случайно, но винаги стигаха до едно и също място: малък водопад. Потокът, спускащ се от планината, правеше лек скок от една малка скала и оформяше плитко езеро с диаметър от около три метра.

Джон се приближи и сложи ръка в бълбукащата струя. При допира на ръката му с водата пръстите му изтръпнаха от студа.

Зейдист премина тихо през потока, като стъпваше от камък на камък. Грациозността на брата беше подобна на тази на водната струя. Плавна и могъща. По уверените му стъпки личеше колко добре познава тялото си и всяка негова реакция.

Той застана срещу Джон от другата страна на водопада.

Погледите им се срещнаха. Явно Зи имаше да казва нещо тази вечер.

Разходките им започнаха, когато Джон нападна и преби друг ученик в помещението с душовете. Рот постави условие, при което Джон можеше да остане в тренировъчната програма. В началото Джон се притесняваше, че Зи все ще му бърбори на главата. Но досега бяха запазвали мълчание. Тази вечер щеше да е различно.

Джон дръпна ръка, слезе малко по-надолу по потока и премина от другата страна, но без самоувереността и сръчността на Зейдист.

Когато се добра до брата, той му съобщи:

— Леш се връща.

Джон скръсти ръце пред гърдите си. Страхотно, нещастникът, когото Джон беше тръшнал на носилка. Леш си го беше изпросил. Заяждаше се с Джон и го предизвикваше, и беше нападнал Блей.

— Претърпял е промяната.

Страхотно. Дори ставаше по-добре. Сега мръсникът щеше да го заплашва с мускулите си.

— Кога се връща? — въздъхна Джон.

— Утре. Дадох да се разбере, че създава ли неприятности, напуска завинаги. Ако имаш проблеми с него, ела при мен. Ясно ли е?

По дяволите! Джон искаше сам да се грижи за себе си. Не искаше да тичат по него като подир дете.

— Джон? Ще дойдеш при мен. Кимни с проклетата си глава.

Джон кимна бавно.

— Не нападай тъпото лайно. Не ме интересува какво говори или прави. Не е нужно да отвръщаш само защото ти се репчи.

Джон кимна, защото чувстваше, че ако не го направи, Зи ще повтори казаното.

— Хвана ли те да се правиш на Мръсния Хари, няма да ти допадне това, което ще се случи.

Джон се загледа в стичащата се вода. Боже… Блей, Куин, а сега и Леш. Всички се бяха променили.

Обзе го параноя и той погледна към Зи.

— Ами ако преобразяването не настъпи при мен?

— Ще настъпи.

— Откъде можем да сме сигурни?

— Биология. — Зи кимна към огромния дъб. — Това дърво ще се разлисти, когато се появи слънцето. Няма друг начин. Същото е и с теб. Хормоните ти ще се разбушуват и после ще се случи. Вече можеш да ги усетиш, нали?

Джон сви рамене.

— Да, можеш. Начинът ти на хранене и спане са различни. Също и поведението ти. Мислиш ли, че преди година би хвърлил Леш на плочките и би го накарал да плюе кръв?

— Със сигурност не.

— Гладен си, но не ти харесва да се храниш, нали? Изтощен си и избухлив.

Боже, откъде братът знаеше всичко това?

— Преминал съм през същото. Не помниш ли?

— Колко остава още? — попита Джон.

— Кога ще се случи ли? Обикновено при момчетата е както при техните бащи. При Дариъс стана доста бързо. Но наистина не се знае. Някои остават с години на етапа, на който си ти.

Години? По дяволите.

— Ти как се чувстваше, когато се преобрази?

В последвалата тишина у брата настъпи зловеща промяна. Сякаш над него се прокрадна мъгла и той изчезна в нея, въпреки че Джон продължаваше да вижда все така ясно всеки детайл от белязаното му лице и огромното му тяло.

— Говори за това с Блей и Куин.

— Съжалявам. — Джон се изчерви. — Не исках да любопитствам.

— Няма значение. Виж, не искам да се тревожиш. Лейла ще е на разположение, за да има от кого да се храниш, а и ще бъдеш на сигурно място. Няма да позволя да ти се случи нищо лошо.

Джон погледна нагоре към обезобразеното лице на воина и се замисли за съученика, когото бяха загубили.

— Хърт умря.

— Да, стават такива неща, но кръвта на Лейла е много чиста. Една от Избраниците е. Това ще ти помогне.

— Как ще знам какво трябва да правя?

Зи протегна шия и погледна към небето.

— Не се тревожи за това. Тялото ти само ще се погрижи. Ще е наясно какво иска и от какво се нуждае. — Зи отново наклони надолу обръснатата си глава. Загледа се в Джон и жълтите му очи пронизаха мрака като слънчев лъч, прокраднал се сред облаците. — Тялото ти ще поеме контрола за известно време.

Въпреки че го беше срам, Джон изписа с пръсти:

— Мисля, че ме е страх.

— Това значи, че си разумен. Задачата е трудна. Но както вече казах… Няма да допусна да ти се случи нищо лошо.

Зи се обърна, сякаш се чувстваше неловко, и Джон заразглежда профила на мъжа на фона на дърветата.

У Джон се надигна чувство на благодарност, но Зи го сряза, когато се опита да направи жест за „благодаря“.

— По-добре да се прибираме.

Преминаха отново през потока и поеха обратно към комплекса. Джон се замисли за биологическия си баща, когото никога не беше познавал. Избягваше да пита за Дариъс, защото той беше най-близкият приятел на Тор и на членовете на Братството им беше трудно да говорят за всичко, свързано с Тормент.

Искаше му се да знае към кого да се обърне с този въпрос.