Освободена любов

49.

Вишъс шофираше аудито на Джейн през дъжда като луд. Беше на средата на пътя до клиниката на Хавърс, когато осъзна, че тя не беше до него в колата. Там беше само тялото й.

Паниката му беше единственият източник на енергия в колата. Сърцето му беше единственото, което биеше. Очите му — единствените, които мигаха.

Обвързаният вампир у него потвърди това, което съзнанието му отричаше. С всяка клетка от тялото си осъзнаваше, че тя е мъртва.

Ви вдигна крак от педала на газта и аудито забави ход, докато накрая спря. Шосе двайсет и две беше празно, вероятно заради пролетната буря, но той би останал насред пътя дори наоколо да беше пълно с коли.

Джейн седеше на мястото до шофьора. Коланът притискаше неговата риза към гърдите й като превръзка.

Не обърна глава.

Не можеше да я погледне.

Взираше се напред към двойната маркировъчна линия на там. Чистачките се движеха по предното стъкло и издавиха ритмичен звук като старомоден часовник. Тик… тик… тик… так.

Ходът на времето вече беше без значение. Както и неговото бързане.

Тик… так… тик… так…

Все едно, че и той беше мъртъв, като се имаше предвид паренето в гърдите му. Чудеше се как изобщо още е в съзнание, като го болеше толкова много.

Тик… так…

Пред него на пътя имаше завой и гората стигаше до самия асфалт. Без определена причина той забеляза, че дърветата растяха плътно едно до друго и короните им се преплитаха, като създаваха впечатлението за черна дантела.

Тик…

Видението, което получи, се прокрадна така леко и безшумно, че в първия момент той не го забеляза. Но видя стена, леко грапава стена… осветена от много ярка светлина. Точно се почуди за източника на тази светлина…

Осъзна, че бяха фаровете на кола.

Силното изсвирване на клаксон привлече вниманието му, той натисна газта и изви волана силно надясно. Другата кола се качи частично на хлъзгавия тротоар, после възстанови курса си и изчезна по пътя.

Ви насочи вниманието си обратно към гората и бързо видя останалата част от видението, все едно че гледаше филм. С мълчаливо равнодушие наблюдаваше себе си как предприема скандално необмислени действия. Наблюдаваше как се развива бъдещето. Когато всичко свърши, той потегли с безумна цел пред себе си и напусна района на Колдуел със скорост, два пъти по-висока от разрешената.

Телефонът му звънна, той се протегна към задната седалка, където беше хвърлил якето си, и го измъкна от джоба. Изключи го, отби встрани от пътя и отвори капачето на гърба. Извади джипиес чипа, постави го на таблото на аудито и го смаза с юмрук.

— Къде, по дяволите, е той?

Фюри се дръпна от пътя на крачещия из кабинета Рот. Другите братя също стояха настрани. Когато кралят започнеше да се държи като булдозер, беше способен да те изравни с килима, ако му се пречкаш.

Но в случая явно очакваше отговор.

— На себе си ли говоря? Къде е Ви?

Фюри прочисти гърло.

— Наистина не знаем. Джипиесът му умря преди десет минути.

— Умря?

— Престана да дава сигнал. Обикновено улавяме поне частичен сигнал, когато телефонът е у него, но сега дори и това не засичаме.

— Страхотно. Просто чудесно. — Рот повдигна черните си очила и потърка очи, примигвайки. Напоследък получаваше главоболие. Може би четеше прекалено много и дезертирането на брат им не беше най-доброто хапче за главата му.

Срещу него Рейдж изруга и затвори телефона.

— Още не се е появил в клиниката на Хавърс. Може би е отишъл да я погребе някъде. Пръстта е замръзнала, но с неговата ръка едва ли би било проблем.

— Наистина ли мислите, че е мъртва? — промърмори Рот.

— Доколкото видях, беше простреляна право в гърдите. Когато свърших с лесъра, тях вече ги нямаше, а също и колата й. Но… да, не мисля, че е оцеляла.

Рот погледна към Бъч, който не беше обелил и дума от влизането си в помещението.

— Знаеш ли как да намерим някоя от жените, които използва за секс или да се храни?

Ченгето поклати глава.

— Нито една. Пазеше тази част от живота си в тайна.

— Значи така не можем да го проследим. Още добри новини. Възможно ли е да е отишъл в този негов пентхаус?

— Отбих се на път за вкъщи — отговори Бъч. — Не беше там и се съмнявам, че би отишъл. Не и като се има предвид за какво го е използвал.

— А до изгрева остават само два часа. — Рот седна зад бюрото си в стил Луи XVI и опря ръце в изящния стол, готов да скочи от него всеки момент.

Телефонът на Бъч зазвъня и той отговори забързано.

— Ви? О… здравей, скъпа. Не… Още нищо. Ще ти се обадя. Обещавам. Обичам те.

Ченгето затвори телефона, а Рот се обърна към огъня и камината и остана смълчан за кратко, като без съмнение прехвърляше в съзнанието си наличните възможности. Които бяха… никакви. Вишъс можеше да е навсякъде, така че дори братята да се пръснеха в четирите посоки на света, би било, като да търсят игла в копа сено. А и беше повече от ясно, че Ви беше унищожил джипиес чипа. Не искаше да бъде открит. Най-накрая Рот заговори:

— Гранатата е налице, господа. Въпросът е къде ще избухне.

Ви подбра внимателно мястото на катастрофата. Искаше да е близо до крайната им цел, но в същото време достатъчно отдалечено, за да им осигури усамотение. Точно преди да излезе от подходящата зона, един завой сам му се предложи. Идеално. Сложи си колана, натисна газта и се подготви. Двигателят на аудито изръмжа и колелата се завъртяха все по-бързо и по-бързо по хлъзгавия път. Бързо престана да бъде кола и се превърна в безмерно количество кинетична енергия.

Вместо да следва острия ляв завой на шосе двайсет и две, Ви продължи направо към редицата от дървета. Като послушно дете без инстинкти за оцеляване колата излетя от банкета и за част от секундата полетя във въздуха.

Приземяването разтресе Ви и той удари главата си в тавана, после полетя напред. Въздушните възглавници на волана и таблото се отвориха. Купето се блъскаше в храсталаци и дръвчета и…

Дъбът беше огромен. Масивен като къща. И също така здрав.

Допълнителната противоударна конструкция в аудито бе единственото, което спаси Ви от пълно размазване, тъй като цялата предница на колата беше нагъната като акордеон. В резултат на удара главата на Ви отскочи и той отново заби лице във възглавницата в мига, когато един клон проби предното стъкло.

В следващия миг ушите му писнаха, все едно в тях се беше задействала противопожарна аларма. Замаян и с кървящи рани, предизвикани от клоните и парчетата стъкло, той откопча колана, отвори вратата и се запрепъва навън. Пое дълбоко въздух. Чу стърженето на двигателя и свистенето на въздуха, изпускан от възглавниците. Дъждът се лееше монотонно и плавно, незаинтересуван от ставащото, и се стичаше от дърветата в плитки локви.

Ви бързо заобиколи колата и отиде при Джейн. Ударът я беше захвърлил напред и кръвта й беше оставила следи по стъклото, таблото и седалката. Той искаше точно това.

Наведе се и я освободи от колана, после я вдигна така внимателно, сякаш все още беше жива, и я намести удобно в ръцете си. Преди да закрачи между дърветата, той взе коженото си яке и я покри, за да я предпази от студа.

Вишъс започна да върви, както се започва вървене. Стъпи с единия крак пред другия. Повтори движението. После отново го повтори.

Придвижваше се с тежки стъпки през гората и дъждът го мокреше все повече и повече, докато накрая не се отличаваше от околните дървета — просто още един предмет, от който се стичаха струи вода. Избра заобиколен път, за да стигне до целта си. Ръцете и гърбът го заболяха от тежестта.

Най-накрая се добра до входа на пещерата. Не си направи труда да провери дали някой го следва. Знаеше, че е сам.

Влезе в прохода и колкото повече напредваше по мръсния под, толкова повече отслабваше звукът от дъжда. По памет откри дръжката в скалната стена и задейства механизма. Когато триметровата гранитна плоча се повдигна, той пое по разкрилия се коридор и стигна до двойна метална порта. Отключи я със силата на съзнанието си и когато тя се отвори безшумно, каменната плоча зад него се спусна на мястото си.

Вътре цареше непрогледен мрак. Въздухът в подземието беше така гъст, все едно беше натъпкан вътре. Бързо запали с мисълта си няколко от факлите по стените. После тръгна към мястото в Гробницата, където се провеждаха ритуалите. Двете стени на прохода бяха покрити с рафтове, отрупани с керамични съдове, съдържащи сърцата на лесърите, убити от Братството. Не погледна към тях, както правеше обикновено. Взираше се право пред себе си, понесъл в ръцете си тялото на своята любима. Мокрите му ботуши оставяха следи по лъскавия мраморен под.

Не след дълго се озова в сърцето на Гробницата — огромна подземна падина. С волята си той запали дебелите черни свещи, поставени на стойки. Те осветиха висящите от тавана сталактити, подобни на кинжали, а също и големите черни мраморни плочи, оформящи стената зад олтара.

Тези плочи бяха видението, явило му се, докато беше на шосе двайсет и две, и се взираше в редицата дървета. Беше си представил мемориалната стена. Точно като преплетените клони на дърветата, вдълбаните имена на воините, служили на Братството с поколения, оформяха нежна, подобна на дантела шарка, когато бяха гледани отдалече.

Олтарът пред стената беше обикновен, но всяващ респект. Представляваше огромно парче камък, носено от две масивни греди. В центъра му лежеше черепът на първия член на Братството на черния кинжал — най-святата реликва, притежавана от братята.

Той го бутна настрани и положи Джейн на мястото му. Тя беше изгубила цвета си и когато отпуснатите й бледи ръце паднаха от двете й страни, цялото му тяло се разтрепери. Внимателно ги върна обратно върху гърдите й.

Отстъпи назад, докато гърбът му не се опря в гравираната стена. На светлината, хвърляна от свещите, и с якето му, покрило тялото й, той почти можеше да си представи, че тя спи.

Почти.

Заобиколен от подземния пейзаж, той се замисли за пещерата, служила за подслон на военния лагер. Спомни си как беше използвал ръката си срещу претрансите, които го бяха тормозили, а също и срещу баща си.

Дръпна ръкавицата и я свали от искрящата си длан.

Това, което се канеше да стори, беше срещу природните закони, както и срещу тези на расата му.

Съживяването на мъртвец не беше удачно, нито допустимо действие при каквито и да било обстоятелства. И не само защото това беше в стила на Омега. В хрониките на расата им, тези хиляди томове с история, се посочваха само два случая и всеки от тях беше завършил трагично.

Но той беше различен. Ситуацията беше различна. Джейн беше различна. Правеше го от обич, докато при случаите, за които беше чел, ставаше дума за омраза: единият беше убиец и някой беше решил да го използва като оръжие, а друга жена беше върната към живота с цел отмъщение.

Имаше още нещо в защита на действията му. Лекуваше Бъч, като прогонваше злите сили от ченгето, когато той имаше вземане-даване с лесърите. Можеше да прави същото и с Джейн. Беше абсолютно способен на това.

С желязна решимост прогони от мислите си резултатите от подобни действия в царството на мрачните изкуства на Омега. И се фокусира върху любовта си към своята жена.

Това, че Джейн беше човек, не представляваше проблем, тъй като съживяването се състоеше във връщане на мъртвеца обратно към живот и границата между двете състояния беше една и съща, независимо от вида. Имаше всичко необходимо. Ритуалът изискваше три елемента — нещо принадлежащо на Омега, прясна кръв и източник на електрическа енергия, като например овладяна светкавица.

Или в случая — неговото проклятие.

Ви се върна в прохода с подредените глинени съдове и не губи време да избира. Взе първия, който му попадна, от един рафт. Беше покрит с фини пукнатини и цветът му беше тъмнокафяв, което значеше, че е от ранните.

Когато се върна обратно до олтара, удари съда в камъка и го разби на парчета, за да извади съдържанието му. Намиращото се вътре сърце беше покрито с нещо черно и мазно и се бе запазило от течащото във вените на Омега вещество. Макар точната процедура, извършваща се в Обществото на лесърите, да не бе известна, бе ясно, че първо се вкарва „кръвта“ на Омега преди отстраняването на сърцето.

Така че Вишъс имаше това, което му бе нужно от техния враг.

Погледна към черепа на Първия брат и не се поколеба да използва реликвата за целите си, били те и противозаконни. Извади един от кинжалите си, направи резка на китката си и остави кръвта му да се стече в сребърната чаша, поставена върху черепа. После взе сърцето на лесъра и стисна силно.

Черни капки концентрирано зло се процедиха и се смесиха с яркочервената кръв. Греховната течност беше магическа по начин, противоречащ на всичко редно, такъв, който превръщаше измъчването на другите в удоволствие, носещ наслада от нараняването на невинни… но също така съдържаше в себе си вечността.

А именно това му беше нужно за Джейн.

— Не!

Той се обърна рязко.

Скрайб Върджин се беше явила зад него. Качулката й беше свалена и прозрачното й лице излъчваше ужас.

— Не бива да го правиш.

Той се обърна и приближи черепа до главата на Джейн. До съзнанието му достигна откъслечна мисъл, която му се стори странна. Направи паралел между това, че Джейн знаеше как изглежда сърцето, туптящо в гърдите му, а сега той се канеше да открие как изглежда нейното.

— В това няма равновесие! Не е платена цената!

Ви дръпна якето си от своята жена. Кървавото петно в средата на ризата му, точно между гърдите й, беше като око на бик.

— Ще се върне не такава, каквато я познаваш — просъска майка му. — Ще се върне в образа на дявол. Това ще постигнеш.

— Обичам я. Мога да се грижа за нея, както го правя с Бъч.

— Любовта ти няма да промени крайния резултат, нито пък уменията ти да се справяш със следите от Омега. Това е забранено.

Обърна се към майка си, изпълнен с омраза към нея и глупостите й за „ин“ и „ян“.

— Искаш равновесие, значи? Сделка? Искаш да си платя, преди да го направя? Чудесно! Какво ще ми струва? Натрапи на Рейдж проклятие, което ще го съпътства, докато е жив. Какво ще направиш с мен?

— Равенството не е мой закон!

— Чий е тогава? И какво дължа, по дяволите?!

На Скрайб Върджин изглежда й трябваше малко време да събере мислите си.

— Това е извън пределите на моите възможности. Тя е мъртва. Няма връщане назад, когато тялото е изстинало, както е нейното.

— Глупости. — Той се наведе към Джейн, готов да направи разрез на гърдите й.

— Ще я обречеш на вечно проклятие. Няма да има къде другаде да отиде, освен при Омега и ще ти се наложи да я пратиш там. Ще бъде обсебена от злото и няма да имаш друг избор, освен да я унищожиш.

Той погледна към безжизненото лице на Джейн. Припомни си усмивката й. Опита се да я види върху бледата й кожа. Не можа.

— Равенство… — прошепна.

Протегна се и докосна студеното й лице с обикновената си ръка и се замисли за всичко, което би могъл да даде. Това, с което можеше да плати.

— Не става дума само за равенство — заговори Скрайб Върджин. — Има забранени неща.

Решението изникна в главата му и той вече не чуваше думите на майка си.

Вдигна така ценната за него обикновена ръка. Тази, с която можеше да докосва околните. Тази, която беше нормална. Не прокълнато бреме, носещо разруха. Добрата му ръка.

Положи я на олтара, притисна дланта си плътно към него и разтвори пръстите. После взе кинжала и го опря в кожата. Острието проникна и стигна до костта.

— Не! — изкрещя Скрайб Върджин.