Освободена любов

36.

От Другата страна Вишъс се взираше надолу към Кормия и му се прииска да се застреля. След колебливото й признание, че никога преди не е виждала мъж, се беше почувствал ужасно зле. Така и не му беше хрумвало, че тя е общувала само с жени. Ако бе родена след смъртта на последния Примейл, къде би могла да срещне някого от противоположния пол? Естествено беше да се ужасява от него.

— Мили боже — промърмори, дръпна силно от ръчно свитата си цигара и я отдели от устата си. Тръскаше върху мраморния под на амфитеатъра, но не го беше грижа. — Напълно разбирам колко трудно е било за теб. Предположих, че…

Беше предположил, че тя ще тича по петите му. Вместо това се оказа, че тя не се чувства по-добре от него самия.

— Да, ужасно съжалявам.

Тя повдигна клепачи изненадано, а очите й с цвят на нефрит заблестяха.

С тон, който се надяваше да мине за любезен, той попита:

— Искаш ли… — Направи жест помежду им с ръката, с която държеше цигарата. — Искаш ли свързването?

Тя не каза нищо и той поклати глава.

— Виждам го в очите ти. Искаш да избягаш от мен, и то не само защото си уплашена. Искаш да избягаш от това, което ни предстои да правим. Така ли е?

Тя вдигна длани пред лицето си. Тежките дипли на робата се свлякоха от тънките й ръце към свивките на лактите. С тих глас произнесе:

— Не мога да си позволя да предам Избраниците. Аз… ще направя каквото е нужно за доброто на всички.

Не беше ли това девизът и на двамата?

— Аз също — измърмори той.

Никой от тях не каза нито дума повече и той не знаеше какво да направи. Поначало не го биваше с жените, а сега беше още по-зле. След като Джейн си отиде, вече за нищо не ставаше.

Той рязко извърна глава, като усети, че не са сами.

— Ти. Зад колоната. Покажи се. Веднага.

Пред погледа му се появи една от Избраниците. Главата й беше наведена, а тялото — напрегнато под традиционната бяла роба.

— Господарю.

— Какво правиш тук?

Докато Избраницата плахо се взираше в мраморния под, той си помисли, че му е дошло до гуша от покорство. Странно, че го изискваше по време на секс, а сега го вбесяваше повече от всичко.

— Дано да си дошла да я успокоиш — изръмжа той. — Ако е заради нещо друго, по-добре върви по дяволите.

— Дойдох да й дам утеха — отговори Избраницата меко. — Тревожа се за нея.

— Как се казваш?

— Избраница.

— Проклятие! — Двете с Кормия подскочиха и той си нареди да потисне избухливостта си. — Как е твоето име?

— Амалия.

— Добре, Амалия. Искам да се грижиш за нея, докато се върна. Това е заповед.

Избраницата започна да се кланя и да мълви обещания, а той дръпна за последен път от ръчно свитата цигара, облиза двата си пръста и притисна огънчето. Прибра угарката в джоба на робата си и се почуди без някаква конкретна причина защо от Другата страна всички трябва да носят пижами.

Погледна към Кормия.

— Ще се видим след два дни.

Ви си тръгна, без да поглежда назад. Вървеше през бялата трева, като избягваше да стъпва по копринената пътека. Когато стигна до двора на Скрайб Върджин, се помоли горещо да не се натъкне на нея и благодари на Господ, че тя не беше наоколо. Последното, от което имаше нужда, беше пореден рунд с мамището.

Под зоркия поглед на пойните птички той се запъти към реалния свят, но не отиде в имението.

Отиде точно там, където не биваше да бъде. Материализира се на улицата пред апартамента на Джейн. Идеята беше лоша, откъдето и да я погледнеше, но той беше полудял от мъка и не разсъждаваше трезво. А и не го беше грижа за нищо. Дори за границите между хората и неговия вид, които не биваше да бъдат прекрачвани.

Нощта беше студена, а той беше леко облечен. Носеше само церемониалните дрехи факата, но не го интересуваше. Тялото му беше вцепенено, а съзнанието му — така объркано, че можеше да се озове гол насред буря и да не забележи.

Какво ставаше, дявол го взел?

На алеята й имаше кола. Порше Карера 4 Ес. Същото, каквото имаше Зи. Само че онова на Зи беше сиво, а това тук — сребристо.

Ви нямаше намерение да се доближава повече от отсрещната страна на улицата, но планът му се изпари в мига, когато вдиша мъжка миризма. Беше онзи лекар, който се правеше на донжуан в болничната стая.

Ви се материализира до клена в предния двор и погледна през кухненския прозорец. Кафе машината беше включена. Захарницата беше отворена и на плота имаше две лъжички.

По дяволите. Не.

Ви не можеше да види останалата част на апартамента, затова изтича от другата страна. Изпитваше болка в босите си крака, когато преминаваше през участъците с неразтопен сняг. Възрастна жена погледна през прозореца на съседното жилище и може би го видя. Той разпръсна наоколо мис като предпазна мярка и за да докаже, че му е останал малко мозък.

Със сигурност нямаше да допусне да го спипат как дебне наоколо.

Отиде до прозорците отзад и огледа дневната. Видя смъртта на другия така ясно, сякаш вече беше извършил убийството. Мъжът беше на колене и плътно притиснат към Джейн, която седеше на дивана. Едната му ръка беше на лицето й, а другата на врата и той беше насочил вниманието си към устата й.

Ви загуби концентрацията си, мисът изчезна и той започна да действа без мисъл. Без да разсъждава. Без да се колебае. Когато тръгна към френските прозорци, готов да убие, не го водеше нищо друго, освен инстинкта на обвързания вампир.

Изневиделица се появи Бъч, препречи му пътя и провали атаката му, като го хвана през кръста и го замъкна настрани от апартамента. Беше опасен ход дори между най-близки приятели. Освен ако не си трактор, не ти трябваше да се изпречваш на пътя на обвързан вампир, преследващ жертвата си с подобна агресия. Инстинктът на Ви за нападение мигом се пренасочи. Оголи зъбите си, замахна и удари най-скъпия си приятел по главата.

Ирландецът пусна Ви, сякаш беше гнездо с оси, замахна с юмрук и стовари кроше под брадичката на приятеля си. Челюстта на Ви изтрака, а устата му поде „Алилуя“ и тогава гневът му пламна като суха ливада, погълната само за миг от огъня.

— Мис, глупако — процеди Бъч. — Разпръсни мис, преди да започнем с това.

Ви осигури защитата и двамата продължиха боя без никакви задръжки, без забранени хватки. От устите и носовете им се лееше кръв, а те не спираха да си разменят юмручни удари. Някъде към средата Ви осъзна, че не беше само заради загубата на Джейн. Чувстваше се абсолютно сам. Дори с Бъч край себе си, никога нямаше да е същото без нея. На Ви не му беше останало нищо.

Когато всичко свърши, той и ченгето легнаха по гръб един до друг. Гърдите им се повдигаха и спускаха тежко. Потта не толкова изсъхваше по тях, колкото замръзваше. По дяволите. Ви вече започваше да чувства отока. Кокалчетата на пръстите и лицето му започваха да придобиват вида на човечето от рекламата на „Мишлен“.

Закашля се леко.

— Имам нужда от цигара.

— А аз — от леден компрес и обезболяващи.

Ви се претърколи на една страна, изплю малко кръв и се върна в предишната си позиция. Обърса уста с опакото на дланта си.

— Благодаря. Това ми беше нужно.

— Няма проблем — изстена Бъч. — Ама трябваше ли да ме бъхтиш така в черния дроб? Сякаш скочът не му създава достатъчно проблеми.

— Откъде знаеше къде съм?

— Къде другаде би отишъл? Фюри се върна и стана дума за случилото се. Реших, че в крайна сметка ще се озовеш тук. — Бъч раздвижи рамото си и изруга. — Да бъдем реалисти. Ченгето в мен е като радар за малоумници. Без да се обиждаш, не печелиш награда за интелигентност.

— Мисля, че щях да убия онзи мъж.

— Знам, че щеше да го направиш.

Ви вдигна глава. Не можа да види прозорците на Джейн и затова се надигна на лакти. Диванът беше празен.

Отпусна се обратно на земята. Дали двамата се любеха в леглото на горния етаж? Точно в този момент? Докато той лежеше съсипан?

— По дяволите. Не мога да го понеса.

— Съжалявам, Ви. Наистина съжалявам. — Бъч прочисти гърло. — Може би ще е по-добре да не идваш повече тук.

— Казва някой, който не спираше да минава покрай къщата на Мариса в продължение на колко месеца?

— Опасно е, Ви. За нея.

Ви се загледа в най-добрия си приятел.

— Ако продължаваш да се правиш на разумен, ще спра да излизам с теб.

Бъч се усмихна накриво заради разцепената си горна устна.

— Съжалявам, приятел. Думите ти не ме нараняват, колкото и да се стараеш.

Ви примигна няколко пъти, ужасен от това, което се канеше да каже.

— Боже, ще те провъзгласят за светец, знаеш ли? Винаги си ме подкрепял. Винаги. Дори когато аз…

— Дори когато ти какво?

— Знаеш.

— Какво?

— По дяволите. Дори когато бях влюбен в теб. Или някаква тъпотия от тоя род.

Бъч се хвана за гърдите.

— Беше? Беше? Не мога да повярвам, че вече не проявяваш интерес. — Той закри театрално очите си със свивката на ръката си. — Мечтите ми за бъдещето ни са разбити…

— Млъквай, ченге.

Бъч надникна изпод лакътя си.

— Шегуваш ли се? Бях замислил фантастично риалити шоу. Щяха да го излъчат по VH1. „Две ухапвания са по-добри от едно“. Щяхме да спечелим милиони.

— Ох, престани, за бога!

Бъч се изтъркаля на една страна и стана сериозен.

— Ето как стоят нещата, Ви. Двамата с теб? В този живот сме заедно, и то не заради моето проклятие. Не знам дали съм обсебен от вярата си в божественото провидение, но е имало причина двамата с теб да се срещнем. Колкото до историята с твоето влюбване в мен? Вероятно по-скоро е свързано с факта, че за първи път те е било грижа за някого.

— Добре, спри. Побиват ме тръпки от тия лигавщини за споделяне и грижа за някого.

— Знаеш, че съм прав.

— Майната ти, доктор Фил14.

— Добре, радвам се, че сме на едно мнение. — Бъч се намръщи. — Хей, може пък да направя токшоу. След като няма да бъдеш моята първа дама. Мога да го нарека „Часът на О’Нийл“. Звучи добре, нали?

— Първо, ти щеше да бъдеш дамата.

— Забрави. Няма начин аз да съм ти отдолу.

— И второ, не мисля, че на пазара се търси много твоят стил на психотерапия.

— В голяма грешка си.

— Бъч, току-що се пребихме един друг.

— Ти започна. А и би било идеално за канал „Спайк“15. Нещо средно между турнир по кеч и шоуто на Опра. Направо съм гений.

— Продължавай да си го повтаряш.

Смехът на Бъч пресекна от поредния порив на вятъра.

— Добре, колкото и това да ми доставя удоволствие, не мисля, че влияе добре на тена ми. Особено като се има предвид, че е толкова тъмно.

— Ти нямаш тен.

— Виждаш ли? И лежането тук не ми помага. Какво ще кажеш да се прибираме? — Последва дълга пауза. — Майната му. Няма да дойдеш с мен, нали?

— Желанието ми да убивам изчезна.

— Боже, мисълта, че само ще осакатиш онзи, ме кара да се чувствам толкова по-спокоен да те оставя тук! — Бъч се надигна и седна, ругаейки. — Ще възразиш ли поне да проверя дали си е тръгнал?

— Наистина ли е нужно да знам?

— Веднага се връщам. — Бъч изръмжа и стана на крака. Сякаш беше претърпял катастрофа. — Това ще боли известно време.

— Вече си вампир. Тялото ти ще е в идеална форма, преди да се усетиш.

— Не е там въпросът. Мариса ще ни убие и двамата.

Ви примигна.

— Гадост. Няма да ни се размине, а?

— Не, няма. — Бъч се отдалечи. — Ще ни откъсне главите.

Ви се загледа към втория етаж на жилището и не можа да реши дали е хубаво или лошо, че беше тъмно. Затвори очи и се помоли поршето да е изчезнало. Въпреки че нямаше големи надежди за това. Бъч беше прав. Размотаването му тук щеше да доведе до ситуация, изискваща полицейска лента. Това трябваше да е за последно.

— Отишъл си е — обяви Бъч.

Ви изпусна въздух като спукана гума и после осъзна, че е бил помилван само за тази вечер. Рано или късно тя щеше да бъде с някой друг.

Рано или късно най-вероятно щеше да бъде с лекаря.

Ви повдигна глава и после отново я блъсна в заледената земя.

— Не мисля, че мога да се справя. Не мисля, че ще мога да живея без нея.

— Имаш ли избор?

Не, каза си. Никакъв избор.

Като се замисли, думата „избор“ изобщо не биваше да се употребява във връзка с нечия съдба. Никога. Можеш да направиш избор кой канал да гледаш. Или да предпочетеш пиле пред пържола. Тази дума не пасваше на нищо друго, освен действия, свързани с печката или дистанционното управление.

— Върви си у дома, Бъч. Няма да извърша нещо глупаво.

— Имаш предвид по-глупаво.

— Семантиката е за тъпаци.

— Говориш шестнайсет езика и добре знаеш, че това не е вярно. — Бъч пое дълбоко въздух и зачака. — Явно ще се видим у дома.

— Да. — Ви стана на крака. — Скоро ще се върна.

Джейн се обърна в леглото си, събудена от инстинктите си.

В стаята й имаше някой. Седна с лудо блъскащо сърце, но не видя нищо. Но пък сенките, образувани от осветлението навън, предлагаха много скривалища зад бюрото, притворената врата и стола до прозореца.

— Кой е там?

Не последва отговор, но тя знаеше, че не е сама. Прииска й се да не си беше лягала гола.

— Кой е там?

Нищо. Само звукът от собственото й дишане.

Притисна завивката си здраво с ръце и пое дълбоко дъх. Боже… Във въздуха се носеше прекрасна миризма… наситена и изпълнена със страст, секси и обсебваща. Вдъхна отново. В съзнанието й потрепна нещо. Разпознаваше я. Това беше мъжка миризма. Не… Беше нещо повече от мъж.

— Познавам те. — Тялото й мигновено бе обляно от топлина, но после сърцето й беше изпълнено с болка. Толкова силна, че изпъшка. — О, боже, ти…

Главоболието се върна, разцепвайки черепа й, и я накара да си обещае да отиде на скенер възможно най-скоро. Измърмори и хвана главата си, подготвяйки се за часове на агония.

Но болката отлетя почти незабавно… също и тя. Сънят се спусна върху нея, обгърна я и я успокои.

Веднага след това мъжка ръка докосна косата й. Лицето й. Устните й.

Любовта и топлината му запълниха безкрайната празнота в центъра на гърдите й. Чувстваше се като разбит автомобил, чиито части са отново сложени по местата им, двигателят е ремонтиран, бронята е прикрепена, счупеното предно стъкло е подменено.

Само че докосването изчезна.

В съня си тя протегна ръка напосоки.

— Остани при мен. Моля те, остани при мен.

Нечия голяма длан хвана ръката й, но отговорът щеше да е отрицателен. Въпреки че мъжът не каза нищо, тя знаеше, че няма да остане.

— Моля те… — Сълзите й бликнаха. — Не си отивай.

Пусна я, а тя плачеше и протягаше ръце.

Завивките прошумолиха и между тях се настани хлад. Също и гигантско мъжко тяло. Тя се притисна отчаяно към могъщата му топлина и зарови лице в миришещия на билки врат. Огромните му ръце я обгърнаха и притиснаха здраво.

Когато се сгуши още по-плътно в него, тя почувства… ерекцията му.

В съня си Джейн се движеше бързо и решително, сякаш имаше всичкото право на света да върши това, което вършеше. Плъзна ръка надолу между телата им и обхвана напрегнатия му член.

Едрото му тяло потрепна и тя промълви:

— Дай ми това, което искам.

Даде й го и още как.

Беше просната по гръб и краката й бяха широко разтворени. Тежката му ръка се притисна между тях. Тя стигна до край мигновено, а тялото й се заизвива върху матрака. Преди усещането да е избледняло, завивките бяха отметнати от леглото и устните му се плъзнаха между бедрата й. Тя се вкопчи в гъстата му коса и се отдаде на това, което той беше готов да направи с нея.

Докато тя стигаше до оргазъм за втори път, той се отдръпна. Чу звука от събличане на дрехи и после…

Джейн изстена, когато беше изпълнена почти до степен на болка, но това, което й се случваше, беше божествено… особено когато той притисна уста към нейната, а членът му започна да се движи в нея. Тя се вкопчи в гърба му и се отдаде на ритъма на секса.

Насред съня през главата й премина мисъл, че именно за това скърбеше. Този мъж беше причината за болката в гърдите й. Или по-скоро неговата загуба.

Вишъс осъзнаваше, че това, което прави, не е редно. Сексът беше равносилен на кражба, защото Джейн не знаеше кой е той. Но не можеше да се спре.

Започна да я целува още по-страстно. Нейният оргазъм наближаваше като огнена буря, заля го гореща вълна, чувстваше, че изгаря, и тогава дойде облекчението, членът му се освободи в нея. Тя достигна кулминацията едновременно с него, като го изцеждаше и попиваше усещанията му, докато той не потрепери и не застина върху тялото й.

Отдръпна се от нея и погледна към затворените й очи. Със силата на волята си й наложи да заспи още по-дълбоко. Нямаше да смята случилото се за нещо повече от еротичен сън, примамлива и жива фантазия. Нямаше да знае кой е той. Не трябваше да знае. Съзнанието й беше силно. Можеше да изгуби разсъдъка си, докато се щураше между спомените, които беше изтрил, и чувствата в негово присъствие.

Ви се отдръпна от тялото й и се измъкна от леглото. Докато оправяше завивките и събираше дрехите си, имаше чувството, че сам одира собствената си кожа.

Наведе се и я целуна по челото.

— Обичам те. Завинаги.

Преди да си тръгне, огледа спалнята. После влезе в банята. Не можеше да се въздържи. Нямаше намерение да се връща, а имаше нужда да знае как изглежда личното й пространство.

Горният етаж беше много повече в неин стил. Всичко беше просто и не прекалено претрупано. Мебелировката беше ненатрапчива, а по стените нямаше предвзети картини. Имаше само една екстравагантност, която му хареса, защото можеше да се похвали със същата в своята стая. Книги. Имаше книги навсякъде. В спалнята й рафтове покриваха стените от пода до тавана, като всеки от тях беше запълнен с научни книги. В коридора имаше скрин със стъклени врати, запълнен с произведения на Шели, Кийтс, Дикенс, Хемингуей, Марчънд, Фицджералд. Дори в банята имаше къса лавица, монтирана до ваната, сякаш, докато лежеше вътре, искаше близо до себе си няколко любими книги.

Очевидно харесваше Шекспир. Което той одобряваше напълно.

Това беше неговият тип обзавеждане. Активният мозък не се нуждаеше от обекти, които да го разсейват. Той се нуждаеше от добра колекция четива и добра лампа. Може би малко сирене и бисквити.

Ви понечи да напусне банята и погледът му попадна върху огледалото над двойната мивка. Представи си я как стои пред него и си реши косата. Почиства зъбите си с конец. Реже късите си нокти.

Все нормални неща, с които хората по целия свят се занимаваха всеки ден, както и вампирите. Едно доказателство, че в някои аспекти двата вида не се различаваха изобщо.

Би убил, за да я види поне веднъж как го прави.

Още по-добре би било да го правят заедно. Нейният умивалник. Неговият умивалник. Сигурно щяха да се карат, че е хвърлил конец за зъби на ръба на кошчето за боклук, вместо да се постарае да го пусне вътре.

Живот. Заедно.

Протегна ръка и залепи отпечатъка си върху огледалото, плъзна пръст по стъклото. После си наложи да се дематериализира, без да се отбива до леглото й.

Тръгвайки си, този път завинаги, той знаеше, че ако беше от мъжете, които плачат, сега щеше да вие. Вместо това се замисли за чашата с „Грей Гус“, която го очакваше у дома. Възнамеряваше да прекара следващите два дни в пияно състояние.

Щеше да се наложи да го изсипят като течност в копринените дрехи в стил Хю Хефнър и да го държат изправен по време на проклетата церемония.