Освободена любов

50.

Времето на Джейн свършваше. Тя го знаеше така, както знаеше кога някой пациент се влошава. Вътрешният й часовник се беше задействал. Алармата пищеше.

— Не искам да се отказвам от него — каза тя на никого.

Гласът й не стигна далече и тя забеляза, че мъглата се беше сгъстила… толкова много, че започваше да пречи дори на краката й да се движат. После й стана ясно. Нищо не им пречеше. С вледеняващ ужас тя осъзна, че ако не предприемеше нещо, постепенно щеше да изчезне и да заеме мястото си в обкръжаващото я нищо. Щеше да бъде сама завинаги, вкопчила се в любов, изпитвана някога от нея. Тъжен и бродещ призрак.

Обзета от емоции, тя усети сълзи да напират в очите й. Осъзна, че единственият начин да се спаси, е да се откаже от копнежа си по Вишъс. Това беше ключът към вратата. Но й се струваше равносилно на предателство. Да го остави сам с горчивото бъдеще. Можеше да си представи какво би било за нея, ако той беше умрял.

Мъглата се сгъстяваше и температурата се понижаваше. Погледна надолу. Краката й започваха да изчезват. Първо до глезените, а сега и прасците. Разтапяше се в нищото. Разпръскваше се.

Джейн се разплака заради решението, което трябваше да вземе и себичността на това, което трябваше да извърши. Как обаче да се откаже от него?

Мъглата пропълзя по бедрата й и тя изпадна в паника. Не знаеше как да направи нужното.

Отговорът й хрумна — прост и болезнен.

О… боже… Да се откаже от него, значеше да приеме нещо, което не можеше да се промени. Не се вкопчваш в надеждата, за да изкопчиш насила по-добра участ. Нито воюваш срещу висшите сили на съдбата, за да ги накараш да служат на твоята воля. Не молиш за спасение, защото смяташ, че ти знаеш по-добре. Да се откажеш означава да погледнеш пред теб с ясен взор и с разбирането, че безграничният избор е рядко изключение, а ориста е правилото.

Няма място за сделки. Нищо не зависи от теб. Отказваш се, защото разбираш, че обичаният от теб всъщност не е твоето бъдеще и нищо не може да промени това.

Сълзите капеха от очите й в мъглата и тя остави всичката й сила да я напусне. Отстъпи от битката да продължи съществуването си редом с Вишъс. Когато го направи, нямаше у себе си никаква вяра или оптимизъм. Беше празна като заобикалящата я мъгла. Атеистка приживе, тя установи, че е останала такава и в смъртта. Не вярваше в нищо и сега самата тя беше нищо.

И тогава дойде чудото.

Над нея се появи светлина, която й даде уют и топлина и я изпълни с нещо, подобно на любовта й към Вишъс — блаженство.

Тя се понесе нагоре като маргаритка, откъсната от земята от нечия нежна ръка, и осъзна, че можеше да продължи да обича този, когото беше обичала, дори и да не е до него. Това, че пътищата им се разделяха, нямаше да оскверни чувствата й. Обгръщаше емоциите й със сладко-горчив копнеж, но нямаше да промени онова в сърцето й. Можеше да го обича и да го чака в отвъдното, защото любовта беше вечна и не се поддаваше на прищевките на смъртта.

Джейн беше свободна… и летеше нагоре.

Фюри беше на границата да си изпусне нервите.

Но трябваше да се стегне, защото същото важеше и за всички братя. Особено Бъч, който крачеше из кабинета като затворник в карцер.

Нямаше и помен от Вишъс. Нито обаждане. Нищо. А изгревът приближаваше като товарен влак. Бъч спря.

— Къде бихте погребали своята шелан?

Рот се намръщи.

— В Гробницата.

— Мислите ли, че може да я е отнесъл там?

— Никога не е бил голям привърженик на ритуалите, а пък и след отхвърлянето му от майка му… — Рот поклати глава. — Не би отишъл там. Сигурно знае, че това е едно от първите места, където бихме го потърсили, а той държи на личния си живот. Ако наистина е решил да я погребе, не би искал публика.

— Да.

Бъч отново закрачи, а часовникът удари четири и половина сутринта.

— Знаете ли какво? — заговори ченгето. — Ще отида да проверя, ако не възразявате. Няма да остана тук и секунда повече.

Рот сви рамене.

— Защо не? Нямаме какво друго да предприемем.

Фюри се изправи, неспособен да чака повече.

— Идвам с теб. Някой трябва да ти покаже входа.

Тъй като Бъч не можеше да се дематериализира, двамата се качиха в кадилака и Фюри подкара към гората. Изгревът наближаваше бързо и той не пое по заобиколния път, а се насочи направо към Гробницата.

Двамата не обелиха нито дума, докато Фюри не спря колата пред входа и не излязоха от нея.

— Надушвам кръв — каза Бъч. — Мисля, че ги открихме.

Да, във въздуха се носеше мирис на човешка кръв. Без съмнение Вишъс беше отнесъл Джейн вътре.

По дяволите. Втурнаха се през тайния вход и се насочиха към дъното. Преминаха през металните порти, едната от които беше отворена. По пода на коридора с глинените съдове имаше мокри следи.

— Тук е! — възкликна Бъч с неописуемо облекчение.

Да, но защо Вишъс, който мразеше майка си, би погребал своята любима според традициите на Скрайб Върджин? Не би го направил.

Тръгнаха през прохода и у Фюри се надигна някакво пагубно усещане… особено отчетливо, когато стигнаха до края и той забеляза празно място на един от рафтовете, където липсваше съд със сърце на лесър. О, не. О, боже, не. Трябваше да вземат повече оръжия. Ако Вишъс беше сторил това, от което се боеше Фюри, щеше да им е нужно въоръжение до зъби.

— Почакай! — Той спря, взе факла от стената и я подаде на Бъч. После взе една и за себе си. — Бъди готов да се биеш.

— Защо? Ви може да се вбеси, задето сме тук, но едва ли ще прибегне до насилие.

— Джейн е тази, от която трябва да се пазиш.

— Какви ги говориш, по дяволите?

— Мисля, че може да се е опитал да я съживи.

Ярка светлина проблесна пред тях.

— По дяволите! — изруга ченгето. — Не ми казвай, че е способен на това.

— Ако Мариса умре и ти би загубил разсъдъка си, нали?

Двамата се втурнаха в пещерата и замръзнаха на местата си.

— Какво е това? — попита Бъч, останал без дъх.

— Нямам… представа.

С тихи стъпки те се приближиха до олтара, онемели от гледката, разкрила се пред тях. В средата на каменния постамент стоеше скулптура, бюст… на главата и раменете на Джейн. Беше изработен от тъмносив камък, а приликата беше толкова силна, че изглеждаше като снимка. Или по-скоро холограма. Светлината от свещите потрепваше по чертите на лицето й, а хвърляните сенки го правеха да изглежда като живо. В далечния десен ъгъл се търкаляха счупен керамичен съд, свещеният череп на Братството и нещо, което приличаше на покрито с мазнина сърце.

Ви беше облегнат на стената с имената зад олтара. Очите му бяха затворени, а ръцете лежаха в скута му. Едната му китка беше превързана с черна тъкан и един от кинжалите му липсваше. Мястото миришеше на пушек, но не беше задимено.

— Ви? — Бъч се доближи до него и коленичи.

Фюри остави ченгето да се погрижи за Ви и отиде до олтара.

Скулптурата беше съвършено копие на лицето на Джейн, толкова реална, че можеше да е тя, стига да дишаше. Той протегна ръка и се насили да я докосне, но в мига, когато влезе в контакт е нея, тя се разпадна. Не беше изработена от камък, а от пепел и сега не беше нищо друго, освен купчинка прах, представляваща тленните останки на Джейн. Фюри погледна към Бъч.

— Кажи ми, че Ви е жив.

— Поне диша.

— Да го отведем у дома. — Фюри погледна към прахта. — Да приберем и двамата у дома.

Трябваше му нещо, в което да пренесе Джейн, и със сигурност нямаше да използва някой от съдовете на лесърите. Огледа се наоколо. Нямаше нищо подходящо.

Фюри съблече копринената си риза и я разстла на олтара. Не се сети за нищо по-добро, а времето им изтичаше.

Денят наближаваше. И настъпването му не подлежеше на никакви преговори.