Освободена любов

18.

Това или беше супер страхотно или плашещо до смърт.

Джейн имаше чувството, че върви през подземен тунел в някой от филмите на Джери Брукхаймър. Сякаш се намираше сред декорите на високобюджетна холивудска продукция: стомана и приглушено осветление, идващо от безкрайно дълги флуоресцентни лампи. Всеки миг героят на Брус Уилис от 80-те години щеше да дотича, облечен в разкъсана, очертаваща мускулите риза и с картечница в ръка.

Погледна към флуоресцентните панели на тавана и после към лъскавия метален под. Можеше да се обзаложи, че стените са дебели поне петнадесет сантиметра. Тези имаха пари. Много пари. Такива, които не се печелят от незаконна търговия с медикаменти на черния пазар, нито със задоволяване нуждите на пристрастените към кокаина. Това бяха суми от порядъка на тези в държавна хазна, което навеждаше на мисълта, че вампирите не бяха просто друг вид, а друга цивилизация.

Докато тримата вървяха, тя се чудеше защо не я бяха вързали. Но пък, от друга страна, пациентът й и приятелчето му бяха въоръжени.

— Не. — Пациентът поклати глава към нея. — Не си с белезници, защото няма да избягаш.

Джейн за малко не зяпна от учудване.

— Не ми чети мислите.

— Извинявай. Нямах намерение. Просто се случи.

Тя прочисти гърло, като се опита да не обръща внимание на това, колко невероятно изглеждаше той, изправен на крака. Облечен в карирано долнище на пижама „Блек Уоч“ и черна, прилепнала тениска, той се движеше бавно, но със смъртоносна самоувереност, която беше зашеметяваща.

За какво бяха говорили?

— Откъде знаеш, че няма да избягам?

— Няма да обърнеш гръб на нуждаещ се от медицинска помощ. Не е в природата ти, нали така?

По дяволите. Познаваше я прекалено добре.

— Да, вярно е — потвърди той.

— Престани.

Ред Сокс погледна към Джейн и пациента.

— Способностите ти да четеш мисли са се върнали?

— С нея ли? От време на време.

— Долавяш ли нещо от останалите?

— Не.

Ред Сокс намести шапката си.

— Кажи ми, ако доловиш нещо от мен, става ли? Има мисли, които искам да си останат лични, ако ме разбираш.

— Ясно. Въпреки че понякога не мога да се спра.

— Именно заради това, когато съм около теб, ще мисля само за бейзбол.

— Слава богу, че не си фен на „Янкис“.

— Не произнасяй тази дума. В смесена компания сме.

Не си казаха нищо повече, докато се движеха през тунела, а Джейн се зачуди дали не си е изгубила ума. Би трябвало да е ужасена в това тъмно подземие, придружена от двама огромни вампири. Но не беше. Странно, но се чувстваше на сигурно място… сякаш пациентът й би я защитил, защото й беше дал дума, а Ред Сокс би направил същото, защото двамата бяха свързани.

Къде беше логиката във всичко това?

Извикайте С 77 00. После К-Х-О-У-М! Какво изписа? ОТКАЧАЛКА.

Пациентът се наведе към ухото й.

— Не си те представям като главна мажоретка, но си права, че ще унищожим всичко, което само би те стреснало дори. — Изправи се като една гигантска маса от тестостерон в пантофи.

Джейн го потупа по ръката и направи знак с показалец да се наведе отново към нея. Когато го направи, тя прошепна:

— Страх ме е от мишки и паяци, но не е нужно да вадиш оръжието си и да отваряш дупка в стената, ако срещнем такива, разбрахме ли се? Капан или навит на руло вестник също вършат работа. А и после няма да има нужда от ремонт. Само казвам.

Побутна го, за да му покаже, че това е всичко, и се съсредоточи върху тунела пред себе си.

Ви се засмя. Отначало малко сковано, но после все по-гръмко и тя усети, че Ред Сокс я наблюдава. Срещна погледа му с нежелание, очаквайки да види някаква форма на неодобрение. Но вместо това видя облекчение. Облекчение и одобрение, когато мъжът… вампирът… каквото там беше, погледна към нея и приятеля си.

Джейн се изчерви и отклони поглед. Това, че той не се състезава с нея за мястото на най-добър приятел на Ви, не би трябвало да му носи бонус точки. Ни най-малко.

Около сто метра по-нататък стигнаха до не много стръмно стълбище, което водеше до врата, чийто заключващ механизъм беше с размерите на главата й. Пациентът й се приближи и въведе кода, а тя си представи, че ще се озоват на място, достойно за агент 007.

Нищо подобно. Беше килер с рафтове, пълни с папки, тонер касети за принтер и кашони с документи. Може би от другата страна…

Не. Беше обикновен офис. Нормален работен кабинет за среден ръководен персонал с бюро, въртящ се стол, етажерки за папки и компютър.

Добре, без Джери Брукхаймър и „Умирай трудно“. По-скоро като реклама за застрахователна компания. Или пък фирма за ипотеки.

— Насам — обади се Ви.

Минаха през стъклена врата и поеха по необозначен, боядисан в бяло коридор, докато не се озоваха пред двойна стоманена врата. Отвъд нея се намираше спортна зала, достатъчно голяма, че да побере баскетболен мач, среща по борба и волейболен турнир едновременно. Върху лъскавия под с цвят на мед лежаха сини постелки. А пред една малка трибуна висяха боксови круши.

Много пари. Огромни суми. Как бяха успели да построят всичко това, без хората да забележат? Сигурно съществуваха много вампири. Нямаше друг начин.

Строители и архитекти. Вероятно способни да минават за хора, ако се наложеше.

Генетикът у нея имаше сериозно поле за размисъл. Ако шимпанзетата притежаваха деветдесет и девет процента от човешкото ДНК, то колко близо бяха вампирите? И от гледна точка на еволюцията как този друг вид се бе отклонил от шимпанзето и хомо сапиенс? Би дала всичко, за да хвърли поглед на двойната им спирала. Ако наистина се канеха да изчистят съзнанието й от спомени, преди да си тръгне, медицината губеше толкова много. Особено като се имаше предвид, че не боледуваха от рак и се възстановяваха така бързо.

Каква възможност.

Стигнаха до другия край на залата и спряха пред стоманена врата с надпис „Инвентар“. Вътре имаше купища оръжие. Арсенал от саби и нунджако. Също и заключени в шкаф кинжали. Пистолети. Звезди за мятане.

— Мили боже!

— Тези са само за тренировки — беше й обяснено.

— Тогава какво използвате, за да се биете? — Докато прекарваше през главата си целия сценарий на „Война на световете“, тя долови познатата миризма на кръв. Донякъде позната. В тази имаше нещо различно и й напомняше аромата на вино, който беше усетила в операционната пред пациента си.

Срещу нея се отвори врата с надпис „Физиотерапия“. Красивият рус вампир, който я беше отнесъл от болницата, подаде глава.

— Слава богу, че си тук.

Инстинктите й на медик мигом се пробудиха, когато влезе в покритото с плочки помещение и видя подметките на нечии ботуши, висящи от една носилка. Мина пред мъжете около себе си, като ги избута от пътя си, за да се добере до лежащия на масата.

Беше онзи, който я хипнотизира, онзи с жълтите очи и забележителната коса. Наистина имаше нужда от помощ. Лявата му орбитална кост беше хлътнала навътре. Клепачът беше така подут, че не можеше да го повдигне. Половината от лицето му беше придобила двойни размери. Подозираше, че костта над окото му е счупена, както и скулата.

Сложи ръка на рамото му и погледът й срещна този на отвореното му око.

— На нищо не приличаш.

Той се усмихна леко.

— Не думай.

— Но аз ще те оправя.

— Мислиш ли, че ще можеш?

— Не. — Тя поклати глава. — Знам, че мога.

Тя не беше пластичен хирург, но като имаше предвид колко бързо зарастваха раните им, беше убедена, че можеше да отстрани проблемите, без да засегне зрението му. Стига да имаше нужните инструменти.

Вратата се отвори със замах и Джейн замръзна на място. Появи се гигантът с гарвановочерната коса и рокерски очила. Чудеше се дали не го е сънувала, но очевидно беше реален. Абсолютно реален. Движеше се наоколо, сякаш всичко и всеки в стаята му принадлежаха и можеха да бъдат унищожени с едно движение на ръката му.

Хвърли поглед към нея, после към лежащия на носилката и изръмжа:

— Кажете ми, че това не е истина.

Инстинктивно Джейн отстъпи назад по посока на Ви и едновременно с това почувства, че и той пристъпи към нея. Въпреки че не я докосваше, знаеше, че той е наблизо. И готов да я защити.

Онзи с черната коса поклати глава към пострадалия.

— Фюри… трябва да те отведем в клиниката на Хавърс.

Фюри? Що за име беше това?

— Не — отговори той немощно.

— Защо не?

— Бела е там. Види ли ме така… ще откачи. А вече има кървене.

— По дяволите.

— А и тук имаме някого — изхриптя той. Единственото му отворено око погледна към Джейн. — Нали така?

Всички погледнаха към нея, а чернокосият, макар и очевидно бесен, за изненада на всички попита:

— Ще се погрижиш ли за брата ни?

Въпросът му не беше заплашителен, а напротив — изпълнен с уважение. Без съмнение беше разстроен главно заради това, че приятелят му е ранен, а не получава помощ.

Тя се прокашля.

— Да, ще го направя. Но ще ми трябват инструменти. Ще трябва и да го приспя.

— Не се тревожи за това — намеси се Фюри.

Тя го стрелна с поглед.

— Искаш да оправя лицето ти без пълна упойка?

— Да.

Може би имаха различен праг на болка.

— Полудя ли? — възнегодува Ред Сокс.

А може би все пак не.

Но достатъчно с приказките. Ако приемеше, че лицето на Роки Балбоа8 заздравява така бързо, както раните на пациента й, трябваше да оперира веднага, преди костите да са зараснали погрешно и да се наложеше да ги чупи.

Огледа стаята и видя шкафове със стъклени врати, пълни с материали и инструменти. Надяваше се да може да сглоби операционен комплект с наличното.

— Предполагам, че никой от вас няма медицински познания.

Ви заговори право в ухото й. Беше почти толкова близо до нея, колкото собствените й дрехи.

— Аз мога да ти асистирам. Обучаван съм за парамедик.

Тя го погледна през рамо и я обля топла вълна.

Я се стегни, Уиткъм.

— Добре. Имате ли някаква местна упойка?

— Лидокаин.

— А седативи? Може би малко морфин. Ако потрепне в неподходящия момент, може да увредя зрението му.

— Да. — Докато той тършуваше из шкафовете, тя забеляза, че не е много стабилен. Разходката през тунела беше дълга и въпреки че външно изглеждаше излекуван, от операцията на сърцето му беше минал само ден.

Хвана го за ръката и го дръпна.

— Трябва да седнеш. — Тя хвърли поглед към Ред Сокс. — Дай му стол. Веднага. — Когато пациентът отвори уста да протестира, тя го сряза и тръгна към другия край на стаята. — Не ме интересува какво имаш да казваш. Трябва да си съсредоточен по време на операцията, а тя може да отнеме време. Вече си по-добре, но не си толкова силен, колкото си мислиш, така че сядай и ми кажи къде да намеря каквото ми е нужно.

Настъпи кратко мълчание, после прозвуча нечий смях, докато пациентът й ругаеше на фона му. Онзи, дето приличаше на крал, взе да й се усмихва.

Ред Сокс дотътри един стол от помещението с джакузито и го намести зад гърба на Ви.

— Разполагай се. По нареждане на лекуващия ти лекар.

Когато пациентът й седна, тя каза:

— Ето от какво ще имам нужда.

Включи в списъка стандартен скалпел, форцепс, инструменти за аспирация, после попита за хирургически конец, бетадин, солен разтвор за промивка, марли, латексови ръкавици…

Изненада се колко бързо се организираха, но пък с пациента й бяха на една вълна. Даваше й стегнати насоки из стаята, досещаше се какво би поискала и не говореше излишно. Оказа се идеалната медицинска сестра.

Тя въздъхна облекчено, задето бяха събрали хирургическия комплект.

— Едва ли имате увеличителна лупа.

— В шкафа до носилката — отговори Ви. — Най-долното чекмедже вляво. Да се измия ли?

— Да. — Тя отиде да вземе лупата. — Имаме ли възможност за рентгенови снимки?

— Не.

— По дяволите. — Тя сложи ръце на кръста си. — Както и да е. Ще действам на сляпо.

Тя сложи увеличителното стъкло на главата си, а Ви се изправи и отиде да дезинфекцира дланите и ръцете си на мивката в далечния ъгъл на помещението. Когато той свърши, тя зае мястото му, после и двамата си сложиха ръкавици.

Тя се върна обратно при Фюри, погледна към здравото му око.

— Сигурно ще боли въпреки местната упойка и морфина. Вероятно ще изгубиш съзнание. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Отдалечи се да вземе спринцовка и усети познатия прилив на сила, докато се подготвяше да се заеме с операцията.

— Почакай — каза той. — Без лекарства.

— Какво?

— Просто действай. — В погледа му се четеше ужасяващо нетърпение, което не беше нормално по безброй причини. Той искаше да бъде наранен.

Тя присви очи. Зачуди се дали умишлено не се беше оставил да му се случи това.

— Съжалявам. — Джейн проби пластмасовата капачка на флакона с лидокаин и изтегли нужното количество. — Няма начин да се захвана с това, без да си упоен. Ако не си съгласен, намери си друг хирург.

Остави малкото стъклено шишенце обратно на металния поднос и се наведе към лицето със спринцовка, вдигната във въздуха.

— Как да бъде? Аз и този замайващ сироп или… никой?

В жълтия му взор забушува гняв, сякаш тя някак го беше изиграла.

Но онзи с вид на крал се намеси.

— Фюри, не се дръж като задник. Става дума за зрението ти. Млъквай и я остави да си свърши работата.

Жълтото око се затвори.

— Добре — промърмори той.

Около два часа по-късно Вишъс реши, че е в беда. Голяма беда. Взираше се в редиците от спретнати малки черни шевове по лицето на Фюри и беше така зашеметен, че изгуби дар слово.

Да. Беше в гигантска беда.

Джейн Уиткъм беше гениален хирург. Истински творец. Ръцете й бяха изящни инструменти. Погледът й беше остър като скалпела, който използваше. Фокусирана и погълната до крайност като войник по време на битка, на моменти тя работеше с невиждана бързина, после забавяше темпото до степен, сякаш изобщо не се движеше. Орбиталната кост на Фюри беше счупена на няколко места и Джейн я беше възстановила стъпка по стъпка, отстранявайки миниатюрни отчупени парченца, бели като черупка на стрида, като дълбаеше в черепа и свързваше отделните фрагменти с помощта на малки пирони за скулата.

Ви разбра, че тя не е напълно удовлетворена от крайния резултат, по суровото изражение на лицето й, когато приключи. Попита какъв е проблемът, а тя отговори, че би предпочела да използва пластина за скулата на Фюри, но няма такава на разположение и се надява костта да зарасне бързо.

Отначало докрай тя държеше нещата под пълен контрол. До такава степен, че му подейства възбуждащо, което беше едновременно абсурдно и срамно. Работата беше там, че никога досега не беше срещал жена като нея. Беше се погрижила за брата отлично, с такава вещина, за каквато той не смееше дори да мечтае.

О, боже… Беше се озовал в такава беда.

— Как е кръвното налягане? — попита тя.

— Стабилно — отговори й.

Фюри беше изгубил съзнание десет минути след началото, но дишането му остана добро, а също и кръвното му налягане.

Джейн попиваше зоната около окото и скулата и започна да прави превръзка от марли, а Рот се прокашля, застанал до вратата.

— Как е зрението му?

— Няма да знаем, преди той сам да ни каже — отвърна Джейн. — Няма как да установя дали зрителният нерв е увреден, нито дали ретината е пострадала. Ако е налице такъв проблем, ще трябва да отиде другаде, за да се погрижат за него, не само заради ограниченото оборудване тук. Аз не съм очен хирург и дори не бих помислила да предприема такава операция.

Кралят побутна слънчевите си очила леко нагоре, сякаш с мисълта за собственото си слабо зрение и с надеждата на Фюри да не се налага да се справя с подобна трудност.

След като Джейн покри оперираната половина от лицето на Фюри с марля, тя направи бандаж около главата му, подобно на тюрбан, после постави използваните инструменти в автоклава. Ви се зае да изхвърля употребените спринцовки, тампони и игли, както и тръбата за еднократна употреба от уреда за аспирация, за да престане да я наблюдава вманиачено.

Джейн свали хирургическите ръкавици.

— Да обсъдим шансовете за инфекция. Колко податлив е вашият вид?

— Не много. — Ви седна обратно на стола. Не му беше приятно да признае, но се чувстваше изморен. Ако тя не го беше принудила да отдъхне, сега вече нямаше да може да стои на краката си. — Имунната ни система е много силна.

— Вашият лекар би ли препоръчал антибиотици?

— Не.

Тя се доближи до Фюри и се загледа в него, сякаш тълкуваше жизнените показатели без стетоскоп или апарат за кръвно налягане. После се протегна и заглади екстравагантната му коса назад. Жестът й, наред със собственическия блясък в очите й, подразниха Ви, макар да осъзнаваше, че не е редно. Естествено беше тя да проявява специален интерес към брата. Току-що беше възстановила половината му лице.

Но въпреки това.

Емоционално обвързаните мъжки вампири бяха истинска досада.

Джейн се наведе до ухото на Фюри.

— Справи се добре. Всичко ще бъде наред. Почивай и остави тези твои магически способности за самолечение да подействат.

Потупа го по рамото и изключи яркото осветление над масата.

— С удоволствие бих изследвала вашия вид.

От ъгъла се разнесе хлад и Рот отсече:

— Няма начин, докторе. Няма да играем ролята на опитни свинчета за човешката раса.

— Не съм се и надявала. — Тя се огледа. — Не искам да остава сам, така че или аз ще го наблюдавам, или някой друг да се погрижи. И ако си тръгна, искам да го видя отново след два часа, за да проверя как се възстановява.

— Ние ще останем — каза Ви.

— Изглеждаш, сякаш ще колабираш.

— Няма такава опасност.

— Само защото си седнал.

Мисълта, че може да се покаже слаб пред нея, изостри тона му.

— Не се тревожи за мен, жено.

Тя се намръщи.

— Само посочвам фактите, не че проявявам загриженост.

Ох. Ох. Да, болеше.

— Както и да е. Ще бъда отвън. — Той стана и излезе бързо.

В помещението с оръжията Ви взе бутилка вода от хладилника и се изтегна на една от пейките. Докато отваряше капачката, осъзнаваше, че Рот и Рейдж му говорят, но не можеше да се съсредоточи. Желанието му Джейн да я е грижа за него го влудяваше. А това, че се почувства наранен, задето тя не се интересува от него, беше още по-голям удар по егото му.

Той затвори очи и се опита да разсъждава логично. Не беше спал от седмици. Беше изтормозен от кошмари. Едва не умря.

А и се срещна с откачената си майка.

Ви изпи по-голяма част от водата. Беше слабо да се каже, че не е във форма. Това беше причината да изпитва чувства. Не беше заради Джейн. Такива бяха обстоятелствата. Животът му приличаше на салата от неразбории и по тази причина се държеше глупаво с нея. Тя със сигурност не даваше повод. Отнасяше се към него като към пациент и научно явление. Ами оргазмът, до който почти успя да я доведе? Беше абсолютно сигурен, че ако беше будна, това нямаше да се случи. Образите в главата й бяха фантазиите на жена за опасно чудовище. Не бяха свързани с желание да бъде с него в действителност.

— Хей.

Ви отвори очи и погледна към Бъч. Ченгето избута краката му и седна на пейката.

— Тя свърши страхотна работа с Фюри, нали?

— Да. — Ви погледна към отворената врата. — Какво прави вътре?

— Преглежда съдържанието на шкафовете. Каза, че иска да знае с какво разполагаме, но всъщност мисля, че иска да е около Фюри, без да прави голям въпрос от това.

— Не е нужно да го наблюдава непрекъснато — измърмори Ви. Когато думите се изплъзнаха от устата му, той не можеше да повярва, че ревнува от болния брат.

— Исках да кажа, че…

— Не се тревожи. Разбрах те.

Бъч започна да пука кокалчетата на пръстите си и Ви се замисли дали да не си тръгне. Тези звуци обикновено бяха увод към „сериозен разговор“.

— Какво?

Бъч стегна мускулите на ръцете си и разкопчаната му риза „Гучи“ се изопна в раменете.

— Нищо. Освен че… исках да знаеш, че одобрявам.

— Какво?

— Нея. Теб и нея. — Бъч погледна към него и после настрани. — Добра комбинация.

В последвалата тишина Ви плъзна поглед по профила на най-добрия си приятел от тъмната коса, падаща над широко чело, към чупения нос и масивната челюст. За пръв път от много време не копнееше за Бъч. Което би трябвало да се смята за напредък. Вместо това се почувства зле, но по различна причина.

— Между мен и нея няма нищо, приятелю.

— Глупости. Долових го точно след като ти ме излекува. И връзката помежду ви става все по-силна с всеки изминал час.

— Няма такова нещо. Казвам ти чистата истина.

— Добре… Как е водичката?

— Моля?

— Пиеш я топла като нилската по това време на годината?

Ви пренебрегна закачката и установи, че се е съсредоточил върху устните на Бъч. Произнесе много тихо:

— Знаеш ли… Много исках да правя секс с теб.

— Знам. — Бъч завъртя глава и погледите им се срещнаха. — Вече е в минало време, а?

— Така мисля. Да.

Бъч кимна към отворената врата.

— Заради нея ли?

— Може би. — Ви насочи поглед към стаята с инвентара и зърна Джейн, която тършуваше в един шкаф. Тя се наведе и тялото му реагира мигновено, затова се наложи да размърда бедра, за да се поуталожи болката. Той се замисли за чувствата, които беше изпитвал към съквартиранта си. — Трябва да призная, бях изненадан, че го прие така добре. Мислех, че ще те стресне или нещо подобно.

— Пред чувствата си всеки е безсилен. — Бъч заоглежда ноктите на ръцете си, закопчалката на часовника си марка „Пиаджет“, платинените копчета на маншетите си. — А освен това…

— Какво?

Ченгето поклати глава.

— Нищо.

— Кажи ми.

— Не. — Бъч се изправи и протегна едрото си тяло. — Ще се връщам обратно в Дупката.

— И ти си ме желал. Може би поне мъничко.

Бъч отпусна ръце и се намръщи.

— Аз не съм гей обаче.

Ви зяпна театрално.

— Наистина ли? Това е такъв шок. Бях убеден, че образът на доброто ирландско момче католик от Юга е фасада.

Бъч му показа среден пръст.

— Както и да е. Нямам проблем с хомосексуалистите. Според мен всеки може да спи, с когото желае и да прави каквото иска, стига да са пълнолетни и никой да не бъде нараняван. Просто си падам по жени.

— Спокойно. Само те занасям.

— Надявам се. Не съм хомофоб.

— Да, знам.

— А при теб как е?

— Дали съм хомофоб ли?

— Гей или бисексуален?

Ви издиша шумно. Искаше му се между устните му да има цигара и по навик провери в джоба си, успокоен от факта, че носеше у себе си няколко ръчно свити.

— Ви, знам, че го правиш с жени, но обичаш да използваш кожа и восък. Различно ли е, когато си с мъж?

Ви потърка козята си брадичка с облечената в ръкавица ръка. Винаги беше смятал, че няма нещо, което да не могат да си кажат с Бъч. Но това… беше трудно. Главно защото не искаше нищо между тях да се промени и винаги се беше страхувал, че ще е донякъде извратено да обсъждат сексуалните му занимания прекалено открито. Всъщност Бъч беше хетеросексуален по природа. И ако някога бе почувствал нещо малко по-различно към Ви, то вероятно тази аномалия го беше накарала да изпита дискомфорт.

Ви затъркаля бутилката с вода между дланите си.

— Откога искаш да ми зададеш този въпрос? Дали съм гей.

— От известно време.

— Страхуваше ли се от отговора?

— Не, защото за мен няма никакво значение. До теб съм, независимо дали си падаш по мъже или жени.

Ви се взря в очите на най-добрия си приятел и осъзна, че Бъч не би го съдил. Отношенията им си оставаха близки, независимо от всичко.

Ви процеди една ругатня, потърка гърдите си и примигна. Никога не плачеше, но сега чувстваше, че би го направил. Бъч кимна с разбиране.

— Както вече казах, приятелю, между нас всичко си остава постарому. Без значение кого оправяш. Въпреки че… ако хукнеш след овца, знам ли? Ще ми е трудно да го понеса.

Ви не можа да сдържи усмивката си.

— Не се занимавам със селскостопански животни.

— Не търпиш слама по кожените си дрехи ли?

— Нито пък вълна между зъбите.

Бъч го погледна.

— И тъй, какъв е отговорът, Ви?

— Ти как мислиш?

— Мисля, че си бил с мъже.

— Да, така е.

— Но предполагам… Предполагам, че не ти допадат повече от жените. Като цяло полът е без значение за теб, защото никога не те е било грижа за никого. Освен за мен. И… за лекарката ти.

Ви сведе поглед. Неприятно му бе да е толкова прозрачен, но не беше изненадан. Между тях с Бъч беше така. Без тайни. В този ред на мисли…

— Вероятно трябва да ти кажа нещо, ченге.

— Какво?

— Веднъж изнасилих един мъж.

В настъпилата тишина можеше да се чуе падането на карфица. След известно време Бъч седна обратно на пейката.

— Така ли?

— Докато бях във военния лагер. Който победеше по време на тренировките, после оправяше противника си пред останалите войници. Спечелих първия си двубой след преобразяването. Мъжът… Предполагам, че до известна степен беше съгласен. Искам да кажа, че ми се остави, но не беше редно да го… Не исках да му го причинявам, но не се и спрях. — Ви извади цигара от джоба си и се загледа в нея. — Беше точно преди да напусна лагера. Точно преди… да ми се случат разни неща.

— Това първият ти път ли беше?

Ви извади запалката, но не я използва.

— Страхотен начин да се започне, нали?

— Боже…

— След това, когато попаднах в широкия свят, експериментирах с какво ли не. Бях ядосан и разгневен. — Той погледна към Бъч. — Няма много неща, които да не съм опитвал, ченге. И все крайности, ако ме разбираш. Винаги е било по взаимно съгласие. Беше, и още е, редовно занимание. — Ви се засмя сухо. — И изненадващо незапомнящо се.

Бъч помълча известно време. После каза:

— Мисля, че заради това харесвам Джейн.

— Моля?

— Когато я погледнеш, действително я виждаш. Кога за последен път ти се е случвало?

Ви се съвзе от унеса си и погледна Бъч право в очите.

— Видях теб. Дори да не беше редно, видях теб.

По дяволите, звучеше тъжен. Тъжен и… самотен. Което породи желание у Бъч да смени темата. Потупа го по бедрото, после се изправи и сякаш знаеше точно какво се върти в главата на Ви.

— Виж, не искам да се чувстваш виновен. Заради животинския ми магнетизъм е. Неустоим съм.

— Умник. — Усмивката не се задържа дълго на лицето на Ви. — Недей да подхранваш романтичните си фантазии за мен и Джейн, приятелю. Тя е човек.

Бъч зяпна в комична изненада и възкликна:

— Наистина ли? Това е такъв шок. Аз пък мислех, че е овца.

Ви отправи към Бъч убийствен поглед.

— Тя не гледа на мен по този начин. Ни най-малко.

— Сигурен ли си?

— Да.

— На твое място бих проверил тази теория, преди да я оставя да си тръгне. — Бъч прекара ръка през косата си. — Слушай, аз… По дяволите.

— Какво?

— Радвам се, че ми каза. Тия неща за секса де.

— Едва ли е новина за теб.

— Вярно. Но предполагам, че го сподели, защото ми се доверяваш.

— Така е. А сега по-добре се върни в Дупката. Мариса скоро ще си е у дома.

— Да. — Бъч тръгна към вратата, но се спря и погледна през рамо. — Ви?

Ви вдигна очи.

— Да?

— След този задълбочен разговор мисля, че трябва да си наясно… — Бъч поклати сериозно глава. — Продължаваме да не сме гаджета.

Двамата избухнаха в смях и ченгето изчезна в спортната зала.

— Какво е толкова смешно? — попита Джейн.

Ви се стегна, преди да я погледне, като се надяваше тя да не забележи колко му е трудно да се държи равнодушно.

— Приятелят ми се занася. Това е делото на живота му.

— Всеки има нужда от цел.

— Вярно.

Тя седна на срещуположната пейка и той я погълна с поглед, сякаш беше прекарал векове в мрак и тя беше пламъкът на свещ.

— Трябва ли да се храниш отново?

— Съмнявам се. Защо?

— Блед си.

Така става, когато сърцето ти е стегнато в менгеме.

— Добре съм.

Настъпи дълго мълчание. После тя промълви:

— Бях уплашена там вътре.

Изтощението в гласа й го събуди и за други възприятия, освен копнежа по нея и той забеляза, че раменете й бяха отпуснати, около очите й имаше тъмни кръгове, а клепачите й тежаха. Очевидно беше смазана.

Трябва да я пуснеш да си върви, помисли си. И то скоро.

— Защо беше уплашена? — попита.

— Трудна операция при полеви условия. — Тя потърка очи. — Между другото ти се справи отлично.

Той повдигна вежди.

— Благодаря.

Джейн изпъшка и сви крака под себе си, точно както беше направила в спалнята на креслото.

— Тревожа се за зрението му.

Как му се искаше да разтрие гърба й.

— Да, не му е нужна повече инвалидност.

— Вече има такава?

— Единият му крак е с протеза.

— Ви, може ли да поговорим за малко?

Ви обърна глава към вратата на залата. Рейдж, все още облечен в бойните си дрехи, се беше върнал.

— Здравей, Холивуд. Какво има?

Джейн се размърда.

— Мога да отида в…

— Остани — каза Ви. Нищо от това нямаше да й остави трайни спомени, така че нямаше значение какво ще чуе. А и част от него слаба и безволева част, заради която му се щеше да се тупне сам с нещо по главата — желаеше да прекарва всяка секунда близо до нея. Тя се върна обратно на мястото си, а Ви кимна към брата.

— Говори.

Рейдж отмести поглед от него към Джейн, а в светлите му очи личеше повече проницателност, отколкото на Ви му се нравеше. Рейдж вдигна рамене и каза:

— Открих обезвреден лесър.

— Как обезвреден?

— Изкормен.

— От някой свой ли?

Рейдж хвърли поглед към лекарския кабинет.

— Не.

Ви погледна в същата посока и се намръщи.

— Фюри? Той никога не би действал в стил Клайв Баркър9. Сигурно е била тежка битка.

— Говорим за пълно изкормване. С хирургически разрези. И то не сякаш онзи му е глътнал ключовете за колата и братът си ги е искал обратно. Мисля, че го е направил без конкретна причина.

Фюри беше джентълменът на Братството. Благороден боец, той имаше стандарти за себе си и честта на бойното поле беше един от тях, въпреки че враговете им не го заслужаваха.

— Не мога да повярвам — измърмори Ви.

Рейдж извади една близалка от джоба си и започна да развива опаковката.

— Не ме е грижа, дори ако реши да ги нареже на лентички. Това, което ме тревожи, е причината за такова поведение. За да направи такава касапница, нещо сериозно го е вбесило. А и ако лицето му е в това състояние, защото е бил прекалено зает с клането, става дума и за безопасност.

— Каза ли на Рот?

— Още не. Канех се първо да говоря със Зи. Стига всичко да е наред с Бела в клиниката на Хавърс.

— Вероятно това е причината. Ако нещо се случи с нея или с бебето, ще имаме много грижи с тези двамата. — Ви изруга на ум, като се замисли за всички бременността, които предстояха в живота му. Ролята му на Примейл щеше да го съсипе.

Рейдж отхапа от близалката и се чу приглушен шум от дъвкане, когато раздвижи съвършено оформената си челюст.

— Фюри трябва да се отърве от тази обсебеност по отношение на нея.

Ви заби поглед в пода.

— Не се съмнявам, че би го направил, ако можеше.

— Ще отида да намеря Зи. — Рейдж извади бялата клечица от устата си и я уви в лилавата опаковка. — Вие двамата имате ли нужда от нещо?

Ви погледна към Джейн. Очите й се бяха спрели върху Рейдж, сякаш мислено го преценяваше като лекар, или поне Ви се надяваше да е така. Холивуд беше красавец, дявол го взел.

Кучешките зъби на Ви запулсираха предупредително и той се запита дали някога ще си върне предишното спокойствие и овладяност. Ревнуваше от всеки в панталон, който се озовеше близо до Джейн.

— Не, нищо не ни трябва — отговори. — Благодаря ти.

След като Рейдж си тръгна и затвори вратата, Джейн се размърда на пейката и протегна крака. С някакво нелепо чувство на самодоволство той отбеляза, че седят в една и съща позиция.

— Какво е лесър! — попита тя.

Каза си, че е пълен нещастник, докато я оглеждаше.

— Нежив убиец, който преследва расата ни с цел унищожение.

— Нежив? — Тя сбръчка чело, сякаш мозъкът й отказваше да приеме чутото. — Не разбирам.

— Дълга история.

— Имаме време.

— Не чак толкова много. Дори съвсем малко.

— Някой от тях ли те простреля?

— Да.

— И нападнаха Фюри?

— Да.

Настъпи дълго мълчание.

— Тогава се радвам, че е накълцал един от тях.

Веждите на Ви подскочиха до линията на косата му.

— Наистина ли?

— Генетикът у мен се отвращава от унищожението. Геноцидът е нещо напълно непростимо. — Тя стана и отиде да нагледа Фюри. — Вие убивате ли ги? Лесърите?

— За това съществуваме. С братята ми сме порода, създадена за битки.

— Порода? — Тъмнозелените й очи срещнаха неговите. — Какво имаш предвид?

— Генетикът у теб знае точно какво имам предвид. — Докато думата Примейл се щураше в главата му като изстрелян патрон, той прочисти гърло. Не бързаше да признае за бъдещето си като спътник на Избраниците на жената, с която всъщност искаше да бъде. Която щеше да си тръгне. Някъде около залез-слънце.

— И тук тренират други като вас?

— Воини, които да ни подкрепят. С братята ми сме малко по-различни от тях.

— Как точно?

— Както вече казах, ние сме специално създадена порода, притежаваща сила и способност за самоизлекуване.

— Създадени от кого?

— Друга дълга история.

— Опитай да ми я разкажеш. — Той не отговори и тя настоя. — Хайде. Защо да не си поговорим? А и аз наистина се интересувам от вида ви.

Не от него, а от вида му.

Ви сподави ругатня. Ако продължаваше да изпитва такива лигави чувства към нея, скоро щеше да започне и ноктите да си лакира.

Наистина му се щеше да запали цигарата, която държеше, но нямаше да го направи в нейно присъствие.

— Стандартна процедура. Най-силните мъже създават поколение с най-добрите жени и резултатът са воини като мен, способни да защитават расата.

— Какво става, когато се родят жени?

— Били са основата за духовния живот на вида.

— Били са? Значи този вид селективно отглеждане вече не съществува?

— Всъщност… На път е да започне отново. — По дяволите, наистина имаше нужда от цигара. — Ще ме извиниш ли?

— Къде отиваш?

— В залата. Ще запаля една цигара. — Той тикна ръчно навитата цигара между устните си, стана и се спря от външната страна на вратата. Облегна се на бетонената стена и остави бутилката с вода в краката си. Щракна със запалката. Замисли се за майка си и изпусна дим заедно с още една сподавена ругатня.

— Куршумът беше странен.

Ви обърна глава. Джейн стоеше на прага със скръстени пред гърдите ръце. Русата й коса беше разрошена, сякаш беше прекарала пръсти през нея.

— Моля?

— Куршумът, с който си прострелян. Те различни оръжия ли използват?

Той отново изпусна дим, но в другата посока, надалече от нея.

— Как така странен?

— Обикновено патроните имат конична форма. Върхът им е заострен, ако са от пушка, или по-тъп, ако са от пистолет. Този в теб беше заоблен.

Ви дръпна отново.

— На рентгеновата снимка ли го видя?

— Да, от обикновено олово е, доколкото можах да забележа. Куршумът беше леко неравен по ръба, но вероятно причината е досегът му с ребрата ти.

— Само Господ знае с какви нови технологии разполагат лесърите. Имат си играчки, също както и ние си имаме. — Той погледна към върха на цигарата си. — Като стана дума, трябва да ти благодаря.

— За какво?

— Задето ме спаси.

— Няма нищо. — Тя се засмя леко. — Бях изненадана от сърцето ти.

— Така ли?

— Никога не съм виждала нещо подобно. — Тя посочи с глава към манипулационната. — Искам да остана тук с вас, докато брат ви се излекува. Може ли? Имам лошо предчувствие за него. Не мога да кажа със сигурност. Изглежда нормално, но инстинктът ми подсказва нещо и винаги съжалявам, когато не се вслушам в него. А и не ме очакват обратно в реалния ми живот преди понеделник сутрин.

Цигарата на Ви замръзна във въздуха.

— Какво? — попита тя. — Проблем ли има?

— Не, ни най-малко.

Тя щеше да остане. Още известно време. Ви се усмихна мислено. Значи такова беше усещането да спечелиш от лотарията.