Освободена любов

44.

Може би идеята не беше толкова добра, помисли си Фюри, застанал пред прага на съседната до неговата спалня в имението на Братството. Поне всички в къщата бяха заети с нещо и не му се беше наложило да се обяснява. Засега. Нещата наистина се усложняваха.

Гадост.

Кормия седеше на ръба на леглото със завесата, увита около тялото й. Очите й бяха като мраморни топчета в голям стъклен буркан. Беше толкова уплашена, че му се искаше да я върне обратно от Другата страна, само че очакващото я там не беше по-добро. Нямаше желание тя да трябва да понесе упреците на Директрис.

Нямаше намерение да търпи такива глупости.

— Ако имаш нужда от нещо, аз съм в съседната стая. — Той посочи наляво. — Реших, че може да останеш тук за известно време и да си починеш. Ще имаш малко време за себе си. Как ти звучи?

Тя кимна, а русата й коса се разстла по раменете.

Без определена причина той си каза, че цветът е хубав, особено на приглушената светлина, хвърляна от нощната лампа. Напомняше му на полирано дърво, наситено и искрящо жълто.

— Искаш ли нещо за ядене? — попита. Тя поклати глава, а той отиде до телефона и го докосна. — Ако огладнееш, набери четири и ще се свържеш с кухнята. Ще ти донесат каквото пожелаеш.

Тя се озърна и после погледна отново към него.

— На сигурно място си, Кормия. Нищо лошо няма да ти се случи.

— Фюри, върнал си се? — В гласа на Бела, долетял откъм вратата, се долавяше изненада и облекчение.

Сърцето му спря. Беше заловен. И то от някого, на когото най-много се притесняваше да обясни положението. С нея беше по-трудно дори отколкото с Рот.

Стегна се, преди да може да я погледне.

— Да, върнах се за малко.

— Мислех, че… Здравей. — Бела го стрелна с поглед, преди да се усмихне на Кормия. — Казвам се Бела, а ти си…?

Не последва отговор и Фюри каза:

— Това е Кормия. Тя е Избраницата, с която се… свързах. Кормия, това е Бела.

Кормия стана, поклони се ниско и косата й почти помете пода.

— Ваша светлост.

Бела плъзна ръка по корема си.

— Кормия, радвам се да се запознаем. В тази къща не държим на официалностите.

Кормия се изправи и кимна. Последва дълго мълчание.

Фюри прочисти гърло. И това ако не беше неловка ситуация.

Кормия погледна към жената и схвана цялата история, без да чува нито дума повече. Ето защо Примейлът отказа да бъде с нея. Това беше жената, желана от него. Личеше по начина, по който я погледна и задържа очи върху нея, по това, че гласът му стана по-дълбок, по топлината, излъчвана от тялото му.

И тя беше бременна. Кормия премести поглед към Примейла. Бременна, но не с неговото дете. Изражението му издаваше копнеж, а не чувство за собственост.

Значи това беше причината да приеме мисията, когато обстоятелствата около сина на Блъдлетър се бяха променили. Примейлът искаше да се откъсне от жената, която желаеше, но не можеше да има.

Фюри премести тежестта си от единия върху другия крак. После се усмихна леко.

— Колко минути ти остават?

Жената… Бела… също се усмихна.

— Единайсет.

— Имаш доста път по коридора със статуите. Може би не е зле да тръгваш.

— Няма да ми отнеме толкова дълго.

Двамата останаха загледани един в друг. Тя очевидно изпитваше привързаност и тъга. Лекото изчервяване на неговото лице беше доказателство, че намира стоящата пред него за повече от прекрасна.

Кормия придърпа ръба на завесата по-нагоре и закри врата си.

— Какво ще кажеш да те изпратя до стаята ти? — попита Фюри, доближи се до нея и предложи ръката си. — И бездруго искам да се видя със Зи.

Жената завъртя очи.

— Използваш го като извинение да ме пратиш в леглото.

Кормия примигна, когато той се засмя и прошепна:

— Общо взето, да. Действа ли?

Жената се усмихна и го хвана под ръка. С леко дрезгав глас каза:

— Действа много добре. Както винаги става с теб… Винаги действа добре. Радвам се, че си тук… за колкото и дълго да е това.

Руменината на лицето му се засили и той погледна към Кормия.

— Ще я изпратя и после ще бъда в стаята си, ако имаш нужда от нещо.

Кормия кимна, загледана как вратата се затвори след двамата.

О, Скрайб Върджин… Почувства се миниатюрна. На гигантския матрак. В огромната стая. Дребничка на фона на всички цветове и материи около нея.

Точно каквото си беше пожелала. По време на церемонията по представянето се беше помолила да бъде точно такава — мъничка.

Но не беше предположила, че ще бъде невидима.

Огледа се, неспособна да схване къде се намира. Липсваше й малката бяла, подобна на утроба стая от Другата страна.

Когато пристигнаха, бяха приели форма в съседната спалня. Тази, за която той каза, че е негова. Първата й мисъл беше, че харесва миризмата. Леко опушен и тръпчив аромат на подправки, който беше подушила у него. После си помисли, че разнообразието от цветове, материи и форми беше поразително.

И това беше, преди да е излязла в коридора. Там вече беше напълно завладяна. Той живееше в къща, чието преддверие беше просторно колкото някой от големите храмове от Другата страна. Таванът беше някъде високо в небесата. Ярките цветове на бойните сцени, изрисувани на него, бяха като тези на скъпоценните камъни, радвали очите й. Беше се опряла на парапета и беше погледнала надолу. Мозаечният под, там долу, я зашемети.

Беше поразена, когато я доведе в стаята, в която се намираше в момента.

Вече не чувстваше чак такова страхопочитание. Сега се намираше в шок заради пренаситените си сетива. Въздухът тук беше странен, изпълнен с миризми и сух в ноздрите. Също така непрекъснато се движеше. Усещаше течението с кожата си, в косата си и по завесата, в която беше увита.

Погледна към вратата. Също така се чуваха странни звуци. Сградата проскърцваше и от време на време до слуха й достигаха гласове.

Тя се сгуши и подви крака под себе си. Погледна към красивата масичка до леглото. Не беше гладна, но дори да беше, не знаеше какво би поискала. Нито пък имаше представа как да използва предмета, наречен от него „телефон“.

Чу рев през прозореца и обърна глава към звука. Дали тук имаше дракони? Беше чела за тях и макар да вярваше на Фюри, че е на сигурно място, се тревожеше от невидимите опасности.

Може да е бил вятърът. И за него беше чела, но нямаше как да е сигурна.

Протегна се и взе една от четирите сатенени възглавнички, лежащи в ъглите на леглото. Притисна я към гърдите си в опит да се успокои, като я поглаждаше с ръка отново и отново.

Това беше наказанието й, помисли си. Чувстваше, че помещението я притиска. Това беше резултатът от желанието й да напусне Другата страна.

Бе се озовала където се беше молила да бъде.

И сега само искаше да си отиде у дома.