Отмъщение

Глава IСРЕЩА В ПУСТИНЯТА

Слънцето залязваше зад Алеганските планини, огромно и червено, обагрило в пурпур гъстите облаци. Здрачът покриваше долините.

Само по върховете на планините, осветени от последните лъчи на залязващото слънце все още беше достатъчно светло.

Със залязването на слънцето се появи студен и рязък вечерен вятър. Клоните на дърветата потреперваха и високата трева, която растеше по бреговете на реката, се огъваше към земята.

Още малко и нощта настъпи. Всички предмети се сляха и образуваха маса, а техните контури постепенно се изгубиха в мрака.

Настъпващата нощ не обещаваше добро време. Наситените с електричество гъсти облаци бързо се носеха почти над самата земя. На небето не се виждаше нито една звездичка. Нямаше луна и в гъстия мрак не можеше нищо да се различи.

Граф Дьо Вилие и барон Дьо Грини, които се бяха срещнали при залива Мариго с Берже и с Червенокожия му приятел Тънкия слух, скочиха в лодката със Златния клон и със Смелия — техни предани войници.

Двамата офицери бяха предприели смела експедиция.

Лодката се плъзгаше бързо по реката, като разсичаше с носа си бурните вълни.

Пътниците мълчаха, може би под влиянието на притъмнялата природа, обкръжаваща ги от всички страни.

Те изцяло се бяха отдали на опитността на индианския вожд и на канадеца.

Изглежда, в този случай наистина смело можеха да им се доверят: двамата водачи, въпреки нощния мрак, се движеха напред с такава увереност, като че ли пътят им се осветяваше от ярко слънце. Те безпогрешно избягваха препятствията и ги обхождаха, сякаш за тях това бе някаква шега.

Бяха изминали вече повече от два часа, откак лодката напусна залива Мариго, а пътниците не си бяха продумали и дума.

Граф Дьо Вилие реши да прекъсне най-после това мълчание.

— Драга Берже — каза той на ловеца, — в този мрак като преизподня не се ли страхувате, че може да сгрешите пътя?

— Наистина — усмихна се баронът, — тук е така тъмно, че маймуната би могла да настъпи собствената си опашка. Почти съм уверен, че в края на краищата ще трябва да спрем и да чакаме тук, докато поне малко се развидели.

— Защо? — спокойно запита Берже. — Нима мислите, че ние, което ще рече вождът и аз, за пръв път пътуваме в такава тъмнина? Освен това не е зле да се има предвид и следното: ако не виждаме нищо, значи, че и нас никой ве може да види, а това е твърде важно.

— Вярно е — съгласи се графът. — Ами ако сбъркаме пътя?

— Да сбъркаме пътя, господин Луи? Не, няма защо да се страхуваме от това, гарантирам ви — възрази Берже, смеейки се.

— Готов съм да ви повярвам, приятелю мой, а между впрочем си мисля, че сме се отдалечили от средата на реката и сега сме по-близо до брега, отколкото преди.

— Вие почти отгатнахте, господин Луи, наистина се приближаваме до брега.

— Нима ще излезем на брега?

— Засега още не, но реката, по която плаваме, е твърде тясна и макар да сме в средата на течението, не сме далеч от брега.

— Какво значи това, Берже? Нима не плаваме по Охайо?

— Отдавна вече, господин Луи. Напуснахме и Манонгахелу и вече почти от час плаваме по тази дълбока, но твърде тясна река, както забелязахте това преди малко.

— Как наричате вие тази река?

— Французите не я познават, а червенокожите са й дали индианското название Жълтата вода, тъй като водата й е мътна и има много жълта тиня.

— И дълго ли ще плаваме по тази река?

— Не, господин Луи. След няколко минути ще я напуснем и ще навлезем в друга, по която ще плаваме около два часа и след това ще излезем на брега. С това и ще свърши нашето пътуване по вода.

— Добре. А много ли ще трябва да пътуваме, докато стигнем до вашето жилище?

— Не, господин Луи. Ще стигнем преди изгрева на слънцето.

— Прекрасно! Приятно ми е да го чуя. Но кажете ми, Берже, защо, вместо да се изморяваме с това нощно пътуване, не изчакаме ва брега съмването? Няколко часа почивка биха ни се отразили добре.

— Поддържам това мнение — потвърди баронът, прозявайки се. — Нашите войници са по-щастливи от нас. Тези юначаги навярно сега спят преспокойно.

— При други обстоятелства не бих имал нищо против да изпълня желанието ви, господа — отговори хладно ловецът, — но за нещастие сега това е невъзможно.

— Защо? — запитаха едновременно и двамата.

— Тихо! — произнесе ловецът. — Не знаете кой може да подслушва нашия разговор.

— Как?! — извика баронът. — Нима и в тази пустиня може да бъдем подслушвани!

— Господине, червенокожите имат твърде разумна поговорка в пустинята дърветата имат очи, а листата — уши.

— Дявол да го вземе! Значи и невидими врагове имаме? — запита граф Дьо Вилие.

— Не е точно така, господин Луи, но съм нащрек. В тази минута преминаваме ловните полета на племената, враждебно настроени към французите и, кой знае, може някой да дебне от засада.

— О-о! Сега разбирам вашата предпазливост.

В тази минута почти неуловим шум, подобно плясък на вода, се чу недалеч от лодката.

Изминаха две-три минути и шумът от лодката отново се повтори, но вече на друго място.

Ловецът се наведе над индианеца и двамата си размениха думи с глас, тих като дихание.

Индианският вожд пусна веслото, съблече наметалото си от бизонова кожа, стегна пояса си, в който затъкна само нож за скалпиране, и се плъзна във водата. Берже веднага заповяда на младите хора да вземат веслата, за да задържат лодката неподвижна.

След това ловецът, наведен с цялото си тяло напред, постави пръста си на спусъка на пушката с неподвижен поглед, сякаш искаше да пробие мрака.

Любопитството на двамата офицери беше силно възбудено. Те нищо не разбираха от движенията на своите водачи, но усещаха, че в тази минута близо до тях става нещо важно и че ги дебне сериозна опасност.

Много им се искаше да узнаят какво се е случило, но се страхуваха да не би с излишно движение да провалят плановете на водачите си.

Изведнъж в тишината се разнесе сподавен вик.

Макар този вик да беше много слаб, бе тъй болезнен, че французите потрепераха от ужас.

В същата минута водата закипя, лодката се наклони леко вляво и в нея скочи човек.

Това бе Тънкия слух — индианският вожд. В едната си ръка той държеше ножа, а с другата, с победоносен вик, размахваше окървавената коса.

Вождът размени няколко думи с Берже, след което улови веслата и лодката отново заплава срещу течението.

— За Бога! — извика графът. — Какво се е случило? Войниците се бяха събудили; те също се вслушваха.

— Ех — равнодушно отвърна Берже, — няма защо да се безпокоим, бях предвиждал, че ще се случи това.

— Какво всъщност се е случило? — запита баронът.

— Ето ви с две думи това, което се случи. Англичаните държат разузнавачи по цялото протежение на нашата граница. Въпреки предпазните мерки, които взехме, бях почти уверен, че няма да можем да се промъкнем през тази линия от разузнавачи, без да ни забележат или в краен случай да не попаднат на дирите ни. Така именно се и случи: един от разузнавачите ни забелязал и се спуснал от брега във водата, за да ни разгледа по-отблизо. За негово нещастие обаче ние с вожда бяхме нащрек… И ето, намерил се е лице срещу лице с вожда, който го е убил безмилостно и е снел скалпа му, според обичая на червенокожите. Този индианец е делавър, а войните на това племе ходят по единично, особено когато се отнася до засада.

— Добре — каза графът, — а сега какво мислите да правите?

— Това, което правим и сега — да продължим, колкото се може по-бързо, нашия път по водата.

— Ами ако се натъкнем пак на неприятелски разузнавачи?

— Толкова по-зле ще бъде за тях. Но аз не мисля, че това ще се случи. Сега се намираме сравнително в безопасност, преминахме линията и странно би било, ако срещнем тук какъвто и да е враг, бял или червенокож.

Но тук съдбата като че ли бе пожелала да даде на ловеца урок и да докаже, че той се лъже: във водата се чу силен шум на недалечно разстояние пред лодката.

— Е? — извика графът. — Това пък какво е?

Ловецът се ослуша една или две секунди, безгрижно се изправи и погледна индианеца.

— Още един враг. — отговори той.

През това време лодката забави своя ход. Шумът все се усилваше и всяка минута се чуваше по-близо.

Канадецът, който бе в доста весело настроение, отвори своята ловджийска торба и извади оттам неголямо дърво с топка; това беше така нареченото „гнило дърво“, което индианците наричат окол.

Берже прикрепи дървото на самия нос на лодката.

Младите хора внимателно следяха всички тези приготовления, от които съвсем нищо не разбираха.

— Сега следете внимателно онова, което ще видите — каза им ловецът, като поставяше на дървото топка от кълчища, напоени с уиски, което пламна и по този начин я превърна в ярко светещ факел.

Над реката се образува широк кръг светлина, центърът на който беше лодката.

— Погледнете — каза Берже, като протегна ръка. — Виждате ли ей там?

— Е! — извика графът. — Наистина… Но какво е това? Струва ми се, че там нещо мърда…

— Това е сива мечка, която преплува реката, и нищо друго.

— Тъй, тъй, тъй! — промълви баронът, потривайки ръце. — Месото на сивите мечки, казват, било много вкусно.

— Забележително!… Но по-напред тя трябва да се убие.

— Това е вярно! Тя, изглежда, идва насам.

— Непременно! Притегли я светлината.

— Същинско чудовище! — каза графът. — Вижте каква грамадна глава има!

— Сивата мечка е най-страшното чудовище в тези страни — продължи ловецът. Нейните нокти са понякога до десет и даже петнадесет педи дължина. Силата й е грамадна, ловкостта — забележителна, а свирепостта — такава, че ягуарите в сравнение с нея са като агнета.

— Хм! — промълви баронът. — Значи това е сериозен враг.

— Твърде дори. Срещата с нея винаги завършва със смърт за някого. Ако ние не я убием, тя самата ще ни убие — предупреждавам ви.

— Дявол да го вземе! Не трябва да я изпускаме. Чувате ли вие там, юнаци?

Златния клон и Смелия мълчаливо кимнаха с глави в знак на съгласие.

— Ще се постараем — продължи Берже. — Изслушайте ме сега внимателно: най-много след пет минути тя вече ще бъде тук, при нас. Когато доплува на разстояние една ръка, ще й разсека главата с брадвата.

— Добре, но ако тя не бъде убита?

— Ще стреляте всички заедно, без да мислите за мене, иначе ще загинем. Старайте се да се целите в очите й, защото куршумите ще се сплескат в черепа й. Разбрахте ли ме?

— Напълно. А вие?

— Ще съумея да се отърва, бъдете спокойни. Сега мълчете! Ето, тя наближава.

Четиримата французи заредиха пушките си; индианският водач продължаваше да гребе видимо така спокойно, като че не се бе случило нищо особено.

Берже, с брадва в ръка, стоеше прав и твърдо на носа на лодката.

Звярът беше само на няколко крачки от лодката. Над водата се виждаше грамадната му глава, очите блестяха в мрака като два горящи въглена, а кървавата уста, въоръжена със страшни зъби, се отваряше от време на време, за да издаде дрезгави ръмжения.

Минута изтече в страшна тревога за французите. Берже, с вдигната над главата ръка, въоръжена с брадва, спокойно чакаше приближаването на звяра.

Индианецът продължаваше да гребе, поглеждайки от време на време сивата мечка без ни най-малък страх.

— Напред! Малко вдясно! — извика ловецът. Индианецът леко обърна лодката.

За минута една от грамадните лапи на звяра се опря в края на лодката и я наведе почти до повърхността на водата.

Брадвата се отпусна надолу с бързината на мълния. Мечката издаде ужасен рев и лодката се изправи.

— Можете да скриете оръжието си — спокойно каза Берже. — Главата й е разцепена до очите.

Мечката се мяташе с ужасно хриптене в последните конвулсии на агонията, пръскайки около себе си вода.

Тънкия слух тихичко се спусна във водата, приближи се до хриптящото чудовище, завърза двете му задни лапи и влачейки го по такъв начин след себе си, бавно заплува към брега.

Лодката го следваше.

Усилията на шестимата се оказаха едва достатъчни, за да изтеглят на сушата трупа на страшния звяр. Това бе един от най-крупните екземпляри; мечката тежеше около хиляда килограма.

Щом измъкнаха звяра на брега, индианецът и ловецът сметнаха за свой дълг да му одерат кожата, което извършиха с ловкост и бързина. След това те отрязаха четирите лапи, които се считат за голямо лакомство, изрязаха няколко килограма филета, извадиха всичката тлъстина и останалото хвърлиха на хищните птици.

— Ето, сега ще имаме с какво да закусим — весело каза ловецът.

Когато месото и мастта на мечката бяха пренесени и грижливо наместени в лодката, пътниците заеха в нея предишните си места. Индианецът и ловецът отново уловиха веслата и лодката потегли на път.

— Скоро ли ще стигнем до мястото? — запита графът.

— След няколко минути ще навлезем в реката, за която вече ви говорих, господин Луи, и после, след не повече от два часа, ще бъдем при целта.

— Отлично. А след това?

— Пътуването по суша ще трае твърде малко време. Казах ви вече, че ще стигнете при мене на разсъмване.

Чуха се две въздишки на удоволствие.

Ловецът с усмивка извърна глава.

Тези двама войници, въпреки удоволствието при срещата със сивата мечка, имаха желанието да продължат пътуването си на по-твърда почва.

Граф Дьо Вилие, споделяйки тяхното мнение, произнесе с известно задоволство:

— Е, приятелю Берже… Надяваме се на Бога и на тебе!

— Чуйте, господин Луи! Навярно сте забравили обещанието си да се обръщате към мене като към приятел на вашия брат. През целия път ми говорихте на „вие“.

И канадецът започна да гребе по-бързо и по-бодро.