Отмъщение

Глава VIIФОРТЪТ NECESSITE

Да се върнем малко назад. Упоритостта е най-отличителната черта на английския характер. Ако англичанинът е решил да направи нещо, каквото и да би му струвало, непременно трябва да се добере до желания резултат. Той постига замислената цел с всички средства, без да се спира пред никакви препятствия. При това той съвсем не обръща внимание на ударите, нанасяни върху неговата гордост, достойнството му и понякога честта му. Да бъде постигната целта — останалото за него е безразлично.

От оня ден, когато граф Дьо Жюмонвил бе загинал така трагично, благодарение на гнусна измяна, англичаните, доволни от успеха и винаги верни на своята политика, не бяха загубили нито минута.

Te веднага се бяха възползували от убийството на този граф, който бе парламентьор, и от бавните реакции на французите.

Окупираха бреговете на Красивата река, като по този начин искаха да докажат правата си на собственост, оспорвани им от французите, и решиха да построят форт, който да парализира форта Дюкен и да попречи на колонизацията на огромните полета, които ограждаха Охайо.

Майор Вашингтон, действащ на основание предписанията на Денвиди, губернатора на Вирджиния, издигна на няколко мили от форта Дюкен, на левия бряг на Красивата река, крепост, която въоръжи с оръдия от доста голям калибър и където се настани гарнизон от петстотин човека.

Тази крепост бе наречена форт Necessite1.

За комендант на тази крепост, или форт, бе назначен майор Вашингтон, а в негова помощ бяха командировани капитан Джеймс Меке и подпоручик Уард, двама офицери, отдавна живеещи в Америка и привикнали на погранична война.

Освен това англичаните бяха постоянно тревожени от летящите отреди, съставени от най-добрите канадски ловци и индианци.

Тези храбри партизани доброволно бяха взели върху себе си задължението да тревожат враждебния гарнизон и да не му дават нито минута спокойствие.

Да видим какво бе станало по-точно преди битката на поляната:

Една вечер, няколко минути преди да залезе слънцето, трима пътници с мъка се промъкваха по тясна и криволичеща пътека, прокарана в скалистата урва на върха на хълма, на който се издигаше фортът Necessite.

Двама от тях яздеха великолепни мустанги, а третият вървеше пеша на няколко крачки отпред, с пушка под мишница.

Конниците изглеждаха знатни особи.

Пешеходецът, облечен в ловджийска блуза, с боброва шапка на глава и индиански мокасини, им служеше за водач. Щом пристигнаха до подножието на цитаделата, водачът спря.

Тук, като постави пушката си с приклада на земята и се обърна към своите спътници, които криволичещата и стръмна пътека заставяше да се движат много бавно, водачът търпеливо зачака, докато те се приближаваха.

След това тримата размениха няколко думи шепнешком и водачът, по заповед на единия от конниците, остави пушката си на една близка скала.

Без оръжие, водачът с бързи крачки се отправи към форта, като остави своите спътници да стоят и да чакат.

Двамата конници следяха с тревожни погледи водача.

Английските часовои, дежурещи тук-там по окопа на крепостта, отдавна вече бяха уведоми че караулния началник за пристигането на пътниците.

Затова, когато водачът приближи на разстояние револверен изстрел, във вратата на крепостта се отвори малка вратичка и насреща му излезе подофицер с четирима войници.

— Стой, приятелю! — извика подофицерът. — Кой си ти, какво търсиш тук?

— Кой съм аз? — отговори водачът, като се спря и избухна в подигравателен смях. — Нима не знаете това, сержант Харисън, или уискито дотолкова е затъмнило очите ви, че не сте вече в състояние да познаете старите си приятели?

— Приятел или неприятел, драги — продължи сержантът навъсено, — за мене е все едно. Кажи по-скоро името си, докато не съм започнал да стрелям!

— Е, е! Не се сърдете, моля ви се. Струва ми се, нищо обидно не съм ви казал. Но добре! Няма да споря с вас — всеки е свободен да мисли каквото си иска. Наричат ме Кадифената змия, понякога накратко — Змията. Вие непременно искате да ви кажа името си, което знаете така добре, както аз самият, защото именно вие, ако не ме лъже паметта, ме наградихте с този мил прякор… Оттогава благоговейно нося това име. Надявам се, че сте доволни?

— Твърде добре — продължи той. — А сега ми кажи, защо си дошъл? Тук никой не се нуждае от тебе, господин Кадифена змия.

— За нищо…

— А! В такъв случай, приятелю, ми достави удоволствието да видя гърба ти. Махай се бързо оттук, накъде го ти видят очите!

— Така ли ме приемате, сержанте?… А при това ние с вас сме стари приятели…

— Именно затова постъпвам така с тебе, мили ми приятелю, Твърде добре те познават тук. Ето какво…

— Много жалко, сержанте! Ако това зависеше само от мен, кълна ви се, че след такъв нелюбезен прием още тази минута бих си отишъл.

— А аз още веднъж ви съветвам да сторите това, ако не искате да ви се случи нещо много лошо.

— В отчаяние съм, сержанте, че не мога да изпълня вашето желание — каза водачът насмешливо, — но повтарям ви, за съжаление това не зависи от мене.

— А от кого зависи, ако ми позволите да ви попитам, милостиви господине?

— Дявол да го вземе, сержанте! От ония двама кавалери, които виждате там, на пътеката!

— Ще си отидете оттук заедно. Ако тези господа принадлежат към числото на вашите познати, не са по-добри от вас…

— Пазете се, сержанте! — прекъсна го Кадифената змия. — При всичкото си нежелание да ви оскърбявам, длъжен съм да забележа, че вие се каните да извършите колосална глупост…

— Аа! — отвърна сержантът, засегнат от подигравателния тон на събеседника си. — Значи тези конници са важни лица?

— Сериозно ли искате да узнаете нещо по този въпрос?

— Разбира се, че искам.

— Е, тогава знаете ли какво ще ви посъветвам: идете и попитайте самите тях! — отговори Кадифената змия, като отново избухна в ироничен смях.

— Така и ще направя — каза сержантът и обръщайки се към войниците си, прибави: — Наблюдавайте добре този негодник и не му позволявайте да се изплъзне от ръцете ви.

— О, затова можете да бъдете съвършено спокойни — намеси се Кадифената змия. — На мене и тук ми е добре.

При тези думи той безцеремонно седна на тревата, докато сержантът, смутен до голяма степен от ироничния му тон, се отправи с бързи крачки към конниците.

Те, като видяха идващия към тях сержант, останаха спокойно на местата си, без видимо да изразяват учудване или страх.

Тръгвайки, сержантът имаше намерение да се отнесе безкомпромисно, по войнишки, но том стигна на няколко крачки от конниците, той изпита необяснима симпатия към тях.

След това сне плъстената шапка от главата си и почтително им се поклони.

Изглежда, пътниците бяха свикнали на такова отношение, защото с нищо не изразиха и най-малко учудване. След няколко минутно мълчание подофицерът си позволи да ги заговори.

Едва сега той разбра колко глупаво се бе отнесъл с пратеника и се постара с услужливост да изкупи грубостта на предишния разговор.

Най-после единият от чужденците проговори на сержанта, мистър Харисън. Това бе човек на повече от двадесет години с аристократични черти на лицето — тънки и деликатни като у жена. Като отговори с презрителна усмивка на раболепните изявления на подофицера, той се задоволи с това, че сухо и кратко му заповяда да ги заведе колкото се може по-скоро в крепостта.

Сержантът се опита да възрази, но един повелителен жест го накара да млъкне.

Харисън повторно се поклони, обърна се наляво кръгом по всичките правила на военното изкуство и без да си позволи каквито и да било забележки, се упъти към форта. Конниците го последваха.

Кадифената змия не се помръдваше.

— Какво значи това? — проговори сержантът с най-любезен тон, като приближи до водача, който все още лежеше на тревата. — Какво значи това, драги приятелю? Вие още ли не сте влезли в крепостта?

— Чаках ви, приятелю на моето сърце — отговори с ироничен тон Кадифената змия.

— Хайде тогава да вървим! После каза шепнешком:

— Не ми се сърдете за това, което стана тук, стари приятелю. Всички грешим.

— На кого го казвате? — дръпнато попита Кадифената змия, като ставаше. — Бяхте си наумили да ми строшите костите.

— Забравете това, моля ви. Ще завършим тази глупашка сръдня с чашка в ръка не по-късно от десет минути.

— Нищо по-добро не желая… Не съм злопаметен, особено спрямо такива славни приятели като вас.

Пътниците влязоха в крепостта.

Докато слизаха от конете, сержантът пошепна няколко думи на ухото на единия от войниците. Почти веднага към чужденците се приближи слуга и с почтителен поклон им съобщи, че комендантът на крепостта ги чака.

След това се появи офицер и покланяйки се мълчаливо на пътниците, ги поведе към квартирата на коменданта. Този офицер беше подпоручик Уард. Като преминаха през няколко стаи, комфортно мебелирани, офицерът въведе двамата чужденци, които се бяха разделили с водача си, в обширен салон, където ги помоли малко да почакат. След това се отдалечи.

Останали сами, двамата непознати се спогледаха с усмивка.

— Виждаш ли, хубавице моя — каза по-възрастният, — че моите предположения се оправдаха… Всичко отива от добре по-добре.

— И наистина, драга Леона — отговори вторият пътник, — чакат ни. Вашият пратеник отлично изпълни заповедта ви и подготви всичко, което ни е нужно, както трябва.

— О, сеньор Паламед е тънък хитрец. Бях уверена, че ще успее да измами бдителността на френските разузнавачи. Вашето национално самолюбие е унижено!

— А как мислиш ти — ще ни се удаде ли да изпълним това, което намислихме?…

— Надявам се, драга Камила. Впрочем скоро ще узнаем на какво ще можем да се надяваме в това отношение. Ако не се лъжа, към нас идва самият комендант на форта и след като е мъж и англичанин, няма да ни откаже.

В тази минута вратата се отвори и в салона влезе офицер в блестящ мундир.

Тримата церемониално се поклониха един на друг, офицерът с грациозен жест показа на гостите креслата и започна разговора с тях.

— Получих, господа — каза той, — препоръчителното писмо, което ми направихте честта да ми изпратите с един от вашите слуги. Негово превъзходителство губернаторът на Вирджиния, наместник на британското величество, настоява главно на това, да се отдам на вашите разпореждания и съм готов да се подчиня на заповедите на негово превъзходителство и ви помогна, доколкото това, разбира се, зависи от мен.

— Твърде сме благодарни, господине — отговори по-възрастният от двамата пътници, — за искрения прием, с който удостоявате хора, които са ви съвсем непознати.

— Извинете, господине — продължи офицерът с тънка усмивка, — не мога да считам за непознати особи, които така препоръчва лорд Денвиди.

— Вие по всяка вероятност сте майор Джордж Вашингтон?

— Не, аз съм капитан Джеймс Меке. Майор Вашингтон бе принуден преди три дена да замине с експедиция, а аз в негово отсъствие изпълнявам длъжността комендант на крепостта. Но отсъствието на майора не трябва да ви безпокои, господа. Аз тук го замествам и ще се постарая да направя всичко, за да не ви дам да забележите, че ви приема не самият комендант, а само изпълняващият неговата длъжност. Но преди всичко потрудете се, моля ви, да ми съобщите какво очаквате от мен и веднага ще взема мерки за по-бързото изпълнение на вашите желания.

Настъпи минутно мълчание. Двамата непознати размениха погледи, не лишени от тайно безпокойство. Най-сетне по-младият се реши да възобнови разговора.

— Възложената ни задача с извънредно деликатна, господине — каза той. — Дошли сме, за да се свържем с майор Вашингтон и ако трябва да го чакаме няколко дни…

— За съжаление — прекъсна го капитанът, — той бе принуден, повтарям ви, да замине… Тук, на границата, всяка минута можем да очакваме нападение и затова постоянно се държим нащрек. Като тръгваше, майорът не можа да ни определи датата на своето завръщане, макар че е твърде възможно да отсъства и не особено дълго време.

— Може би ще трябва да почакаме завръщането му?

— Както ви е угодно. Но между другото… простете ми, че говоря с вас така откровено, струва ми се, че нямате основание да скривате каквото и да било от мен. Ползвам се с пълното доверие на моя началник.

— Пълно ли, господине? — преднамерено запита по-възрастният от пътниците.

— Да, господине, пълно — отговори капитанът с лек поклон.

— И така — продължи по-възрастният от пътниците, — майорът съобщил ли ви е причините, поради които идваме в крепостта?

— Да, той ми каза всичко, без изключение, господине.

— Значи — продължи младият човек с леко потреперване на гласа, — майор Вашингтон ви е казал и коя точно сме ние?

— Разбира се, господине — отвърна офицерът с неопределена усмивка. — Той заяви, че в неговото отсъствие ще ме посетят двама немски кавалери, пътуващи под името Валдек по тези места. Каза ми още, че тези кавалери се намират под особеното покровителство на негово превъзходителство губернатора на Вирджиния и че, следователно, ще трябва да ги приема като скъпи гости, да изпълнявам всичките им искания и им се подчинявам като на самия него.

— Майор Вашингтон не ви ли е казал нищо повече?

— Не, господине. А нима има още нещо?

— Всичко ви е прекрасно известно, господине. Това е достатъчно.

Капитанът отново се поклони.

— И тъй, господин Валдек, вие желаете…

— Ще ви изложа молбата си — възрази младият човек с прелестна усмивка.

— Ще се считам щастлив, ако съм в състояние да я удовлетворя… Кажете за какво става дума.

— Майор Вашингтон ви е казал съвършено ясно, че пътуваме по тези страни не само за удоволствие, но и с друга цел…

— Каква е тя?

— Да изучим нравите на дивите племена.

— Похвална цел, господине. За съжаление, струва ми се, че е свързана с редица трудности и опасности.

— Знаем това, но твърдо сме решени да постигнем тази цел.

— Щом е така, повече няма да ви разубеждавам. Длъжен съм обаче да ви предупредя, че без добър конвой е немислимо посещението на индиански племена.

Младите хора изгледаха капитана подозрително. Той обаче бе не случайно помощник на майор Вашингтон и спокойно издържа техния поглед.

— Услугата, която очакваме от вас, капитане, се отнася тъкмо до конвоя.

— Заповядайте! Слушам ви.

— В състояние ли сте да ни снабдите с конвой?

— Разбира се. В коя посока смятате да тръгнете?

— На север.

— Именно тези територии се обитават от най-свирепите племена.

— Знаем това, капитане.

— И въпреки всичко не променяте решението си?

— Не, капитане.

— Кога смятате да тръгнете? — запита капитанът след кратко мълчание.

— Утре, ако е възможно.

— В такъв случай, господа, конвоят ви ще бъде готов утре сутринта.

— От колко лица ще се състои той?

— От тридесет индианци гурони, най-знаменитите воини от цялото племе, с които, давам ви честната си дума, ще успеете да минете навсякъде.

Пътниците станаха.

— А сега — продължи капитанът, — трябва да отчетем факта, че сте пътували дълго и сте много уморени.

Капитанът позвъни. В приемната влезе войник.

— Заведи тези господа в приготвеното за тях помещение. Пътниците се сбогуваха с капитана.

— Драга Леона — на излизане от приемната каза единият от пътниците, — познаха ни. Този офицер, вярвай ми, отлично знае кои сме.

— Какво ни интересува това? — отговори другият със същия тон. — Нали се преструва, достатъчно ни е.

Войникът заведе пътниците във великолепно помещение, комфортно мебелирано за тази дива страна, и като се поклони почтително, ги остави сами.

Но те не бяха сами. Очакваше ги стар познат. Сеньор дон Паламед Бернарде де Бивар и Карпио, излекуван от раните си, но повече от всякога бледен, висок и слаб, стоеше неподвижно в чакалнята с накривена шапка, положил ръка на дръжката на своята знаменита шпага. Пътниците му дадоха знак да ги последва и влязоха в съседния салон, където разговаряха до късна нощ. След това го освободиха и останаха сами.