Отмъщение

Глава XIIIПОХИЩЕНИЕТО НА ВЛЮБЕНИЯ

Една сутрин при първите звуци на сигнала на бойната тръба, приветстващи зората със своя весел ек, граф Дьо Вилие излезе от форта Дюкен, следван от Златния клон. И двамата бяха в костюми за лов. Графът носеше в ръка малка ловджийска пушка. Офицерът и войникът имаха такъв вид, сякаш нищо в този свят не тревожеше мисълта им. Тръгнаха по пътя за Красивата река.

Казахме вече, че графът бе излязъл с намерение за лов. Работата обаче се състоеше в това, че пушката, която Дьо Вилие държеше, му служеше само като предлог да отиде на разходка. Младият човек съвсем не мислеше да ловува. И най-хубавата сърна да се бе изпречила пред него, и тогава не би стрелял.

Бяха изминали четири дни от завръщането на експедицията във форта. Капитанът, задържан от изискванията на служба си, след толкова продължителното отсъствие през целите тези четири дни не можа да намери и минутка за своите лични работи.

Затова, щом се видя свободен, взе пушката и тръгна уж на лов, съпроводен от Златния клон. Войникът настояваше на всяка декада го придружава и капитанът в края на краищата се съгласи.

След като вървяха около половин час по брега на Охайо, графът рязко сви вдясно и потъна в гората. Отиваше към колибата на Изгнаника.

Желанието за тази разходка беше предизвикано от няколко причини. Първо, искаше да види Ахнела — прелестната дъщеря на Жан-Пол. Той изпитваше към нея силна и чиста любов. Отдавна. Раздялата по време на наскоро завършилата експедиция бе увенчала тази любов с особен ореол, който постоянно напомняше на младия човек за трогателната безкористност, граничеща с наивност, на това грациозно момиче. Освен това безпокоеше го участта му на самотно, захвърлено в прегръдките на дивата природа същество, почти без закрила. Баща й, единственият й близък човек, я оставяше сама по цели седмици. Колко сериозни неща можеха да се случат в такъв промеждутък от време! И не на последно място, капитанът искаше много да види и самия Изгнаник, Жан-Пол, за да получи от него обяснение за странното му поведение по време на срещата им на острова. Въпреки многократните уверения на Берже той изобщо не приемаше поведението му за откровено и честно, каквото би трябвало да бъде, като се имат предвид добрите им взаимоотношения.

Всички тези причини караха младия човек да ускори крачките си. Така неусетно се озова пред входа на заградения двор на колибата, а му се струваше, че е изминал едва половината от разстоянието. Спря се, огледа околността — всичко беше спокойно и безмълвно.

— Като че ли стигнахме — каза Златния клон, дишайки учестено. — Чудесно! Само как бързахме! Това се казва, господин капитан, не ходене, а галоп!

— Почакай ме тук и си почини! — отвърна офицерът, без да е чул нито една от думите на войника. — Няма да се бавя!

След секундно колебание капитанът се реши да отвори вратичката на оградата и се запъти към колибата. Разстоянието не бе голямо. Приближи се до вратата. Тя беше заключена. Това много го учуди, тъй като обикновено по цял ден стоеше отворена. Почука, но никой не се обади; никакво движение не се забелязваше вътре в колибата. Чак тогава внимателно се взря и установи, че прозорците не само са затворени, но и заковани с дебели капаци отвътре. Граф Дьо Вилие, сериозно разтревожен, влезе в конюшнята — и тя беше празна. Яслите, покрити с паяжина, свидетелстваха, че отдавна в тях не бе поставяна храна за коня. На решетката не се виждаше сено, нямаше и слама за постилка. Даже кокошките, които преди свободно си ровеха наоколо, бяха изчезнали. Навсякъде мъртво мълчание.

Нямаше никакво съмнение, че колибата е напусната от своите обитатели, и то отдавна. Животните и хората се бяха изселили едновременно.

На брега на близката рекичка не се виждаше обикновено привързаната там лодка. И патици не се къпеха в зеленикавата вода на заливчето. Капитанът не намери нищо от онова, което бе свикнал да вижда. Обхвана го отчаяние. Отпусна се на скамейката до вратата. Смъртна тъга сграбчи сърцето му като с клещи.

Какво бе станало с Анжела? Защо бе заминала? Може би баща й я бе взел със себе си за някакво далечно пътуване? Или пък Изгнаникът, преследван като хищен звяр, е бил принуден да бяга и да остави всичко, каквото има? Такива въпроси си задаваше младият човек, без да намери отговори.

Смътно си припомни, че при последната среща с девойката, когато й съобщи за предстоящото си пътуване, тя бе отговорила, че може би ще се срещнат по време на неговата експедиция… Но дори да се предположеше, че Анжела е напуснала за една-две седмици жилището си, би означавало, че отдавна е трябвало да се е върнала. А защо изобщо е трябвало да заминава? Какви сериозни причини са принудили това бедно дете да напусне колибата? Очевидно внезапно събитие е смутило досегашния й спокоен живот. Може би се бе случило някакво нещастие, но какво?

Мислейки за всичко, което би могло да се случи с неговата любима, капитанът изведнъж извика:

— Боже мой, ами ако е умряла!

Тази ужасна мисъл, зародила се веднъж в главата му, не го напускаше. В продължение на няколко минути остана неподвижен, безжизнен, без воля, убит от скръб.

За щастие, голямата скръб, ако не прекърши човека изведнъж, укрепва мъжеството и удесеторява енергията му. Графът стана, погледна небето с искрящ поглед и проговори с твърд глас:

— Това е невъзможно! Бог няма да допусне такова страшно нещастие! Творецът не би се решил да унищожи едно от най-прелестните си творения! Не! Не! Анжела е жива, сигурен съм в това…

Той стана и с бавни крачки обиколи градината, като се спираше ту тук, ту там — на онези места, където при предишните си идвания бе спирал по време на разходките с прекрасната госпожица. Паметта му, безпощадна като паметта на всички, преживели подобни мигове, бе съхранила и най-дребните подробности: там бе изпуснал цвете; тук бе отместил клонче, пречещо й да мине по алеята; по-нататък Анжела бе хвърляла трохички на птиците, чието гнездо бе скрито в близкия гъсталак. Когато младият човек протегна ръка и докосна гнездото, празно от миналия сезон, усети, че всъщност не е празно!… Не, пръстите му уловиха букет, лежащ на дъното. Цветята наистина бяха изсъхнали, готови да се превърнат в прах, но капитанът ги позна с трепетна тъга, смесена с радост. Този букет те бяха набрали заедно в деня на заминаването му. Как е попаднал в гнездото? Графът отначало едва не го смачка в ръцете си, но после го целуна. Изведнъж от него падна листче, сгънато на четири. Младежът го улови, преди то да бе стигнало до земята. Разгъна го и с трескава бързина зачете. Неизказано щастие грейна на лицето му, което само допреди минута бе мъртвешки бледо.

Ето няколкото думи, написани с трепереща ръка върху този къс хартия, дошли до своя адресат по волята на провидението, които графът препрочете безброй пъти:

Графът целуна поне сто пъти тази хартийка, която върна щастието му. В тези минути той приличаше на голямо дете — състояние, характерно за всички, които наистина обичат и са обичани. След като се посъвзе малко, грижливо събра от земята разпилелите се останки от толкова скъпия букет, с обич ги уви в писъмцето и скри до сърцето си този свещен талисман. Каза „сбогом“ на колибата, която бе принуден с голямо съжаление да напусне, и се върна при Златния клон. Войникът спеше прозаично с лула между зъбите.

— Ей, ленивецо, ставай! Да не си забравил, че днес сме тръгнали на лов?

— А нима ловът още не е свършил? — запита Златния клон подигравателно и така се прозя, че едва не му се изкривиха челюстите. — На мене дори ми се стори, че чух няколко изстрела!

— Е, сега вече съм сигурен, че си отдъхнал, да вървим!

— Да вървим, господин капитан, щом искате, само че първо трябва да зная накъде.

— Тръгваме към форта и пътьом ще ловуваме.

— Добре! Дивеч, пази се, идем! Стой по-далече от нас! — пошегува се войникът. — Аз още нищо не съм убил, а вие, господин капитан?

Бяха наближили края на гората и се канеха да тръгнат по пясъчния бряг на Красивата река, когато изведнъж от високата трева и иззад дърветата излязоха около двайсет души и така плътно ги обкръжиха за миг, че нашите приятели се почувстваха като в капан. Тези хора бяха облечени като индианци и от пръв поглед можеха да минат за червенокожи.

— Казах ли ви? — проговори Златния клон. — Работата се изяснява. Ловът ще бъде богат!

И той вдигна ударника на пушката. Графът се прилепи до едно дърво, готов да се защищава, но без да продума. Така измина безкрайна минута. След това един от варварите или, по-точно казано, човек, приличащ на дивак, пристъпи няколко крачки, поклони се почтително на графа и каза на добър френски език:

— Предайте се, капитане! Няма да ви бъде сторено никакво зло! Вие, надявам се, и сам виждате, че всякаква съпротива е безполезна!

— Достойният човек винаги е господар на своя живот! Няма ца се предам на бандити — презрително отговори графът.

— На нас ни е заповядано да ви заловим жив и ние ще го сторим!

— Опитайте се! — и като се обърна към Златния клон, извика: — Спасявай се!

— Ами! — с усмивка отвърна войникът. — Ще умрем заедно, господин капитан! Предпочитам да умра, отколкото да се спасявам като заек… Аз…

— Върви ти казвам!… Заповядвам ти!… Кой ще отмъсти за мене, ако умра? Кой ще ме освободи, ако ме вземат в плен? Бягай!

— Това е вярно! Довиждане, господин капитан!… Тръгвам, но само защото се подчинявам на вашата заповед.

— Заловете този човек! — извика началникът на нападателите, сочейки гренадира.

— Какво? — възрази храбрецът. — Да заловите Златния клон? Парижанина? Е, господа варвари, това няма да успеете в никакъв случай! До скоро виждане, господин капитан!

С тези думи войникът се хвърли върху най-близкия до него индианец, застреля го почти в упор. След това хвана пушката за цевта, започна да я върти над главата си, промъкна се през неприятелските редици и изчезна с победоносен вик. Това бе знак за капитана, че спътникът му се е спасил.

— Капитане — продължи началникът, — за последен път ви казвам, предайте се! Вашият живот е в безопасност. Предайте се!

— Не! — беше лаконичният отговор на графа, който се прицели в сърцето на неочаквания враг.

— Пазете се! — отново настойчиво го прикани началникът.

— Вие се пазете! Държа ви на мушка! Кой ще се осмели да ме нападне?

— Това ли е последната ви дума?

— Да!

— Добре, нека бъде на вашето, щом искате — и даде знак с ръка. — Започвайте!

Преди да отзвучат тези думи, капитанът получи такъв силен удар, че пушката падна от ръцете му и той се свлече на земята. От короната на дървото, на чийто ствол се беше опрял с гръб, върху него скочиха двама души. Без да успее да си даде сметка за случилото се, светкавично бе увит в одеяло и вързан така здраво, че не можеше да помръдне.

— Подли страхливци! — извика графът с презрение. — Подли страхливци и предатели!

— Вие сам ни накарахте да действаме по този начин. Впрочем няма защо да се оплаквате. Избягнахме кръвопролитието и изпълняваме възложената ни задача… Сега сте наш пленник.

Граф Дьо Вилие не удостои с отговор тези думи, произнесени с лек присмех, който удвояваше гнева му. Началникът продължи:

— Дайте ми честна дума, че няма да се опитвате да бягате, няма да проявите никакво насилие, че ще ни позволите да ви вържем очите, когато се наложи от обстоятелствата, и аз веднага ще заповядам да развържат ръцете ви!

— Кой сте вие? Индианците не разговарят така със своите пленници.

— Не ви ли е все едно кой съм? Приемате ли моите условия?

— Напротив, отказвам!… Въпреки маскировката, ви познах! Вие сте французин, изменник на страната си и на своя крал. Не желая да имам нищо общо с такива негодници! Правете с мене всичко, каквото искате. Никакви обещания няма да ви дам!

Началникът трепна, смръщи вежди така, че те се сляха една с друга, но раздразнението му трая само миг и той спокойно отговори:

— Вашите оскърбления ни най-малко не ме засягат, капитане. Вместо да ме укорявате и да ми хвърляте неоснователни обвинения, след като съм изразил уважението си към вас, повярвайте ми, по-добре би било да приемете условията. Пътуването ще бъде дълго и изморително, пътищата са лоши. Ще сме принудени да ви закрепим като багаж напреки върху гърба на коня… Сам се осъждате на ужасни мъки.

— Предпочитам ги пред всичко, което би приличало на сделка с вас. Мъчете ме, ако искате, дори ме убийте, но нищо няма да получите от мен!

Цялата външност на началника излъчваше нетърпение и разочарование.

— Вие отказвате? Помнете, че с това ме принуждавате да бъда безполезно жесток.

— Да, и това е последната дума, която ще изтръгнете от моите уста. Действайте по свое усмотрение, повече няма да отговарям на въпросите ви, каквито и да бъдат те.

Началникът каза няколко думи шепнешком на един от стоящите близо до него хора. Човекът взе една платнена риза и уви с нея главата на капитана така, че той можеше свободно да диша, без нищо да вижда. След това двама души го хванаха — единият за главата, другият за краката, вдигнаха го от земята, сложиха го на нещо подобно на носилка и той усети, че го носят, но в каква посока — не можа да отгатне.

Пътуването продължи няколко часа. Изведнъж се чу оглушително изсвирване. Хората, които носеха капитана, се спряха. Минаха няколко минути. Свалиха ризата от главата му и Развързаха ръцете му.

Капитанът веднага се заоглежда изпитателно наоколо, за да разбере къде се намира. Напразно! Местността му беше съвсем непозната. Бяха в някаква тясна клисура, между две планини, целите покрити с гори. Той не помнеше да е идвал някога на това място. Забеляза само, че слънцето залязва. Похитителите му, облечени като индианци, разделени на групи, запалиха няколко огьня и се заловиха да приготвят вечеря. Часовои, пръснати в различни посоки, осигуряваха общата безопасност.

Пленникът с един поглед обхвана картината пред себе си. Сподавена въздишка се изтръгна от гърдите му, когато още веднъж се убеди в своето безсилие.

Началникът се приближи до него, поклони се с познатата вече почтително-иронична вежливост и каза:

— Силите ви сигурно са на привършване, господине. Не желаете ли да хапнете?

Графът извърна глава и сви рамене, без да пророни нито дума.

Това, изглежда, съвсем не оказа желаното въздействие върху началника на отреда… Той даде знак и на капитана поднесоха апетитен къс от сърнешки бут с чаша пиво.

Граф Дьо Вилие бе излязъл от форта на разсъмване, без дори да закуси, затова буквално умираше от глад, но верен на думата, която бе дал преди всичко на себе си, не прояви никакво желание да утоли болката в стомаха си. С дясната ръка грабна паницата, а с лявата — чашата и ги захвърли надалече, сетне отново се отпусна в носилката.

Близо минута началникът го гледа силно учуден, после се отдалечи и се замисли.