Отмъщение

Глава VIIIСИНЯТА ЛИСИЦА

На другата сутрин, при първите удари на барабаните за утринната заря на крепостния окоп, двамата пътници напуснаха помещението, в което бяха прекарали нощта.

На излизане видяха капитан сър Джеймс Меке.

Офицерът веднага ги поздрави радушно.

— Вече сте на крак, господа? — каза той, ръкувайки се с техните стегнати в ръкавици ръце.

— Нима това ви учудва, капитане? — спокойно му отговори по-възрастният Валдек. — Вие навярно ни считате за изнежени дами, а не мъже?

Тези думи бяха произнесени така спокойно, че офицерът се смути.

По-младият от пътниците каза:

— Искахме да видим изгрева на слънцето. Не сме ли закъснели?

Сър Джеймс Меке поведе младите хора към оградата.

— Погледнете! — каза той, посочвайки с дясната си ръка към полето. Чужденците погледнаха към указаното място и с изненада забелязаха на неголямо разстояние от крепостта седем-осем толдоси от кожа. Тези толдоси ги нямаше предния ден.

— Какво е това? — с учудване запитаха те.

— Това са — вежливо отговори капитанът — индиански толдоси, което ще рече, лагер от тридесет червенокожи воини под командата на знаменития вожд Синята лисица. Той е съгласен, по моя молба, да ви съпровожда навсякъде. Безпрекословно ще изпълнява вашите заповеди, каквито и да са те, през цялото време на пътуването ви.

— Бързината, с която изпълнихте нашето желание, увеличава цената на вашата услуга, капитане. С дълбока благодарност ще споделим това с когото трябва, когато му дойде времето.

Капитанът се поклони.

— Тези индианци ще ви чакат тук дотогава, докато вие пожелаете да се отправите на път.

— Няма да чакат дълго, капитане. Ние се отправяме на път още днес.

— Както ви е удобно, господа, но щом твърдо сте решили да вървите, ще изпратя да кажат на Синята лисица да се яви при вас за нареждания.

— Не мога да си представя как ще се обясним с него — със смях реагира младият човек.

— Няма да ви бъде трудно. Индианецът прекрасно разбира английски и когато поиска, дори говори на него.

Около девет часа бе сложена закуската, разбира се, по английски комфортно сервирана, сякаш не бе малък форт, а големият Лондон.

Тъкмо бутилката бе започнала своята обиколка, когато вратата на столовата се отвори и на прага й застанаха сержант Харисън и индианският вожд.

Синята лисица беше още млад човек, с умни черти на лицето и горд поглед. Облеклото на индиански вожд му стоеше изискано елегантно.

Като влезе в залата, той се поклони на присъстващите с кимане на глава, след това се изправи, скръсти ръце на гърдите си и зачака да го заговорят.

Сержант Харисън имаше по-суров вид от обикновено, лицето му бе по-червено от мундира, а очите му светеха като въглени.

— Здраве желаем, началник! — каза сър Джеймс Меке, като стана да посрещне индианеца. — Сърцето ми се радва, като виждам моя приятел.

— Синята лисица получи поканата от своя баща, бледоликия началник… и побърза да дойде — отвърна червенокожият надуто и с гърлен акцент, присъщ на всички индианци.

— Седнете до мене, началник — покани го офицерът. Индианецът се подчини. Капитанът веднага му наля чаша уиски, напълвайки я до самия ръб. Вождът, чиито очи жадно заблестяха, я изпразни до дъно.

— Ее, това, изглежда, ви харесва? — смеейки се каза подпоручик Уард, който се отнасяше към индианците с известно презрение.

— Ох — отвърна индианецът. — Огнената вода на бледоликите е също като млякото за гуроните.

— Щом е така, трябва да повторите — продължи подпоручикът.

И той наля втора препълнена чаша на индианеца. В това време сержант Харисън, поставил дясната си ръка до челото и опънал лявата, стоеше неподвижно и прав като стълб на три крачки от масата. Така упорито гледаше капитана, че той най-после го забелязя.

— Какво има, сержант? — запита го капитанът. — Като че ли искате да ми кажете нещо?

— Да, господин капитан — отговори сержантът с начумерен вид, за да подчертае сериозността на присъствието си.

— Е, говорете! Но най-напред изпийте това, за да си намокрите гърлото — прибави офицерът, като му подаде чаша с уиски.

Сержантът жадно пое чашата, изпи я на един дъх, избърса с длан устата си и пак, козирувайки, се изпъна.

— Е, сега говорете — каза капитанът.

— Ето какво, сър — отговори сержантът. — Ваша милост съвсем безполезно дава нареждания никой да не напуска крепостта след залез-слънце и да се поставят часовои на стените.

— Защо, сержант?

— Затова, ваша милост, защото има хора, които, когато им се поиска, напускат крепостта под носа на часовоите…

— Кои са тези хора, сержант?

— Двама са, ваша милост.

— Как се казват?

— Единият е този дангалак негодяй, когото индианците са нарекли Розовия фламинго…

— Ако не се лъжа, това е същият човек, който преди два дни ни предаде писмото от тези господа? — каза капитанът, посочвайки чужденците.

— Той, същият, ваша милост. Изчезна около три часа сутринта и така хубаво скри следите си, че и досега не успяхме да го намерим.

Младите хора размениха погледи и неволно се усмихнаха на наивното красноречие на подофицера.

— Хм! А кой е вторият дезертьор?

— О, вторият!… Негодяй, когото аз отдавна вече познавам… Човек абсолютно за нищо негоден… Той беше водач на тези джентълмени и заедно с тях влезе във форта. Наричат го Змията, Кадифената змия. Не му се доверявам твърде…

— Много добре! Можете да се оттеглите, сержант. И главното — нито дума! А, почакайте. Кажете веднага да оседлаят конете на тези господа. А сега изпийте още една на тръгване.

След като сержантът излезе, капитанът се върна при младите хора и каза:

— Какви се вижда, господа, това двойно бягство? Не е ли истина, че е малко странно?

— Струва ми се, че вашият сержант вижда опасността там, където я няма — отговори по-възрастният от чужденците. — Нашият коняр вероятно е излязъл от крепостта тази сутрин, щом са отворили вратите. А водачът, с когото се разплатихме веднага след влизането ни в крепостта, вероятно се е възползвал от случая да се вмъкне заедно с нас. Известно ви е по-добре, отколкото на всеки друг, сър, че ловците, привикнали към живота на пустинята, не обичат дълго да се заседават в фаловете и крепостите.

— Не е там работата, господа… това изчезване ми се вижда извънредно странно въпреки всичко. А долавям, че вие твърде снизходително се отнасяте към него.

— А на мене всичко това ми се вижда напълно естествено.

— Но, господа… — настояваше сър Джеймс.

— Извинете, капитане — каза с високомерен жест младият човек. — Това започва да ми прилича на разпит…

— Да ме пази Бог, господа! — възрази капитанът, като се поклони вежливо. — Вярвайте, че само служебното ми положение ме кара да говоря така.

— В такъв случай няма повече да говорим за това, а ще се заловим с приготовленията за отпътуването ни. Що се отнася до случилото се, ще дадем пълен отчет на лорд Денвиди за поведението на тези хора. С това от вас ще бъде снета всяка отговорност.

Тези думи бяха произнесени с такъв решителен тон, че капитанът не намери нито дума за отговор. Той се обърна към индианския вожд:

— Помните ли добре, началник, нарежданията, които ви бяха дадени в началото на луната от Прелитащите орли?

— Думите на моя баща са останали в моето сърце — отговори вождът. — Същия ден изпратих четирима от моите воини. Те откриха следите и взеха проба от тях. Кой може да се скрие в пустинята от проницателното око на Синята лисица?

— Значи вождът е уверен, че ще намери указаните му лица? Червенокожият презрително се усмихна.

— Нима моят баща счита своя син за някоя бъбрива баба? Това, което казва началникът, винаги е вярно. Неговият език не е раздвоен. Моят баща ще даде от огнената вода на моите воини и всичко ще е добре.

— Ще получите огнена вода след завръщането си от експедицията и затова във ваш собствен интерес е да побързате.

— Моят баща ще ни даде ли сега пушки?

— Добре! На воините на моя син при излизането от форта ще дадат десет пушки, барут и куршуми.

— Ах, мой баща! Велик началник на бледоликите! Синята лисица ще изпълни всичко, каквото е обещал.

— Разчитам на вашата честност, началник — добави капитанът. След това, като посочи двамата чужденци, каза: — Тези двама воини ще ви съпровождат по време на експедицията, както това бе уговорено.

— Синята лисица ще се подчинява на тези двама воини, както се подчинява на своя баща. Синята лисица е велик храбрец в своето племе. Кой ще се осмели да му отговори „не“, когато той казва „аз искам“?!

Капитанът стана.

Всички излязоха.

Конете бяха оседлани, мулетата — натоварени. Двама войници носеха по пет пушки на рамо. Други двама държаха голям сандък, пълен с барут и чувал с куршуми. Това бяха оръжието и бойните патрони, обещани на индианския вожд.

Двамата чужденци сърдечно се простиха с английските офицери и скочиха на седлата.

Дадена бе заповед да се отвори вратата на форта.

— Прощавайте, господа — отговори капитанът, — щастливо пътуване и особено сполучлив лов! Бъдете внимателни: дивечът, който искате да убиете, може сам да нападне ловеца. Затова старайте се да не позволявате да бъдете изненадани!

Чужденците по всяка вероятност бяха разбрали намека в тези загадъчни думи на капитана. Те и двамата се изчервиха от неудобство, но се задоволиха само с поклон, без да кажат нито дума и пришпорвайки конете, се отдалечиха в едър тръст.

След няколко минути стигнаха до индианските колиби, където бяха приети от червенокожите с израз на най-дълбока почит.

Два дни след излизането им от крепостта, по времето, когато отредът се разполагаше на бивак за нощта, към пътниците се присъедини сеньор Паламед.

Той бе достоен хидалго, въпреки доста смешната си външност, пълен с хитрости. Опитал всички занаяти, особено този на бракониер, той притежаваше необикновената способност да открива едва забележимите следи на дивеча, оставени по пясъка или в храсталаците, и това още от първия ден накара червенокожите да се отнасят към него с най-голямо уважение. Освен това хидалгото бе изкусен, храбър стрелец и неуморим пешеходец, а тези качества се ценяха високо от индианците.

Този път го ръководеше желанието с чест да изпълни дадената му заповед и да отмъсти за едни нанесени му неотдавна удари с шпага, от които едва не бе умрял. Това бе негов свещен дълг и той трябваше да се разплати.

И ето защо правеше чудеса. Беше се появил с най-пресни и интересни новини: знаеше къде се намират ония, които търсеха. Кадифената змия бе взел върху себе си задължението да ги заведе на такова място, където да изловят враговете си като в капан. Кадифената змия не счете за необходимо да обясни на хидалгото с какви средства ще си послужи, за да постигне поставената цел, но все едно — сеньор Паламед разчиташе на обещанията на ловеца и на това той да удържи думата си.

Тези добри известия разсеяха всички съмнения. На следния ден на разсъмване всички отново потеглиха на път, при това сега вече знаеха къде отиват. Кадифената змия бе водач на отреда. Той го постави в засада с ловкостта, която му заслужи единодушни похвали. По-горе ние вече казахме какви резултати дадоха тези комбинации — от тях, разбира се, очакваха само добро.

Сега ще продължим нашия разказ от онази минута, когато двамата пътници бяха отведени от червенокожите в плен при френските офицери.