Отмъщение

Глава XVIIМЪЧЕНИК

Граф Кулон дьо Вилие невъзмутимо гледаше как неговите похитители утоляваха глада си, като се отказа да вземе каквото и да било участие в тяхната трапеза и отблъсна всички предлагани му ястия.

Почивката продължи два часа. При залез-слънце, въпреки навика на индианците никога да не предприемат нощни походи освен при абсолютна необходимост, бе даден сигнал за тръгване.

Същият човек, който вече бе говорил с графа, пак се приближи до него, поклони се вежливо и каза:

— Господине, трябва да продължим пътуването, но вече не пеша, а с коне, на които всички ще се качим. Надявам се, че сега ще се съгласите да ми дадете честната си дума, както ви помолих. Ако сторите това, ще ви доведат кон и вие ще можете съвсем свободно да яздите, при това ще се отнасят към вас с най-голямо уважение.

Младият човек извърна глава и се направи, че изобщо не слуша какво му се говори.

— Моля ви, във ваш собствен интерес е, господине — продължи човекът, преоблечен като индианец. — С упорството си сам се осъждате на ужасни страдания, от които лесно бихте могли да се избавите само с една дума. Съгласете се да направите това, което ви моля!

Графът се усмихна презрително, вдиша рамене и не каза нито дума. След секунди безполезно очакване, човекът се отдалечи с бавни крачки, тъжно шепнейки си:

— Това е железен човек, от него нищо не ще получиш! Правете каквото трябва — добави той с висок глас, обръщайки се към заобиколилите го хора.

Пак завързаха графа и му закриха очите с кърпа. После го вдигнаха с носилката и той усети, че се намира на шията на кон, пред човек, към когото е привързан и който го придържаше да не се свлече от едната или от другата страна.

Още от първите минути пътуването стана повече от уморително.

Младият човек, наполовина лежейки, нямаше никаква опора, за да се държи. Краката му се люлееха във въздуха, а главата му се клатеше на всички страни.

— Дайте знак на съгласие — чу глас в ухото си — и веднага ще ви развържат!

С неимоверни усилия графът се изправи така, че остана в продължение на няколко минути съвсем неподвижен. Отказът бе изразен решително. Никой повече не се опита да го убеждава.

Чу се изсвирване и отредът тръгна — отначало по-бавно, но постепенно ходът на конете ставаше все по-бърз, премина в галоп и накрая започна бясно препускане.

Въпреки всичките старания на конника да облекчи болките на графа, Дьо Вилие трябваше да употреби цялата си неизтощима енергия и сила на волята, за да не издаде нито един стон и да не помоли за милост безсърдечните си палачи. Кръвта нахлу в главата му, зловещ шум бучеше в ушите му, сърцето биеше до пръсване, ставите му се схванаха — усети, че му призлява, съзнанието му се размъти, кървави призраци танцуваха пред очите му.

Адското препускане ставаше все по-шеметно. Графът вече не осъзнаваше къде се намира, измъчваха го ужасни халюцинации, леден студ скова цялото му тяло, силите безвъзвратно го напускаха. Напълно безчувствен, вече нищо не чуваше и реши, че умира. Въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите му, увисна безпомощно — беше в безсъзнание…

Бавно отвори очи, хвърли наоколо празен поглед, направи машинално движение с ръка и отново притвори клепачи, шепнейки със слаб глас:

— Защо не умрях?!

Минаха няколко минути. Младият човек направи ново усилие. Очите му гледаха по-разумно. Животът се връщаше, а заедно с него и паметта, страданието. Опита се да стане, но беше толкова отпаднал, че едва успя да извърне глава встрани.

Малко по малко мисълта му се избистряше.

— Къде съм? Какво значи това? Как съм се озовал тук? И наистина, това, което виждаше, не можеше да не го учуди.

Лежеше на легло в стая. Целите стени бяха украсени с дебели кожи, вместо с тапети. Кожи покриваха и пода. Широка камина, в която гореше буен огън, заемаше голяма част от стаята. Погледът му се плъзна по дъбов бюфет със съдове, до него — резбован сандък, ето и стенен часовник с кутия в стил Людовик XIII, няколко стола, маса, огледало, а до кревата — масичка със запалена на нея нощна лампа. Цялата тази изискана наредба още повече учуди графа.

Стаята беше доста голяма, но явно в къщата имаше и други помещения, към които водеха двете полузакрити от кожите врати.

Къде бе попаднал? В индиански вигвам или в къща на европейци? Кои бяха хората, предоставили му толкова разкошен подслон?

Имаше и други въпроси… Нима бе още в онази гора? Или може би похитителите му също бяха нападнати и принудени да изоставят жертвата си, и сега той се намираше в някаква ферма? Ако беше така, къде точно го запокитваше съдбата? При французи или при англичани? Свободен ли бе или не? От колко време лежеше в тази постеля?

Часовникът удари дванадесет — обяд ли беше или среднощ? Мъждивата нощна лампа го караше да мисли последното, но плътно затворените прозорци, закрити с кожи, го разколебаха…

Графът отново отпусна глава на възглавницата, въздъхна, затвори очи и заспа — този път съвсем спокойно.

Събуди го весел звън — биеше часовникът. Младият човек седна в леглото и със задоволство заоглежда обстановката.

През отворения прозорец в стаята се вмъкваха ослепителните лъчи на слънцето. Допреди няколко часа печална и мрачна, тя сега му изглеждаше съвсем друга. Чуваше се чуруликане на птици. Струя свеж ветрец, наситен с аромата на гора, погали бледото чело на Дьо Вилие и се заигра с дългите къдрици на косата му. Този човек се възраждаше за живот, усещаше прилив на сила и мъжество, миналото беше като сън, възкръсваше надеждата, а заедно с нея идеха радостта и безгрижието — тези мили спътници на младостта.

Вратата се отвори и влезе човек. С кротка и приятна външност, в черен костюм на слуга в богата къща. В ръцете си държеше поднос със супник, чинии, сребърни прибори, чаши. Притвори вратата, тихичко се приближи до масата, остави подноса, после се обърна и като усети устремения към него поглед на графа, почтително се поклони и зачака.

Граф Дьо Вилие следеше с нескрито любопитство всяко движение на влезлия.

— Най-после — прошепна той — ще узная къде се намирам!

Разбра, че слугата очаква заповедите му и с приятелски жест го повика до леглото.

— Какво ще заповяда господин графът? — попита слугата.

— Познавате ли ме? — учуди се капитанът.

— Да, зная, че имам честта да говоря с господин граф Луи Кулон дьо Вилие, капитан от кралския морски полк.

— Отлично! Щом е така, щом знаете моето име и звания, вероятно и лицата, от чието гостоприемство се ползвам сега, са от кръга на приятелите ми?

— Най-добрите приятели на господин графа!

— Добре, добре. А как се казват?

— Моят господар желае сам да се представи.

— И все пак, къде съм?

— Не мога да кажа това на господин графа.

— Нима ви е забранено да ми отговорите?

— Аз, господин графе, се намирам в тази страна не повече от месец и съвсем не я познавам.

Графът разбра, че на слугата е заповядано така да отговаря и престана да го разпитва за своите благодетели.

— А можете ли да ми кажете от колко време се намирам в тази къща?

Днес стават точно дванайсет дни, откакто господин графът пристигна тук. Той беше доста тежко болен и всички ние много се страхувахме за неговия живот. За щастие господин графът оздравя.

— Да, съвсем! Погрижете се, моля, да ми бъдат дадени дрехите.

— Дрехите на господин графа са тук, на този стол.

— Благодаря, видях!

— Може би господин графът ще благоволи да му помогна да се облече и среше?

— Не си струва! Няма да слагам перука и да се пудря. Мисля, че в тази страна, която и да е тя, етикетът не е толкова строг, както във френския двор.

Въпреки уговорките графът отдели доста време и старание за тоалета си. Когато бе готов и хвърли последен поглед в огледалото, остана доволен. Оттам го гледаше спретнат, стегнат, с военна стойка млад човек, жаден за живот. Никой не би могъл дори да предположи през какви адски мъки бе преминал преди броени дни. Само бледият тен на лицето го издаваше, че в момента не се радва на цветущо здраве.

— Готов съм! Водете ме — обърна се той към слугата с тон на нетърпение и любопитство.