Отмъщение

Глава XXБЯГСТВОТО

Индианските главатари с удоволствие изпълниха желанието на графинята. Те дълбоко ненавиждаха французите и мисълта за разправа с един френски офицер ги изпълваше с радост.

Но в случая стана нещо неочаквано. Въпреки ненавистта си към французите индианците се възхитиха от достойния начин, по който капитанът доброволно се предаде в ръцете им. Те тръгнаха към изхода на къщата не като победители с пленник, а по-скоро като почетен конвой на храбрия воин.

Графът премина през цялото село, вдигнал високо глава и усмихвайки се. Перспективата да бъде измъчван до смърт, която по всяка вероятност го очакваше съвсем скоро, изглежда, не го опечали.

Индианците го заведоха в голямата колиба на съвета. Разрешиха му свободно да се движи, но за всеки случай му взеха обувките. Те добре познаваха навиците на европейците от висшата класа. Знаеха, че на тези изтънчени същества им е много трудно, почти невъзможно да ходят боси, особено по пътищата встрани, проходими само за хората, привикнали от детството си кьм суровия живот сред дивата природа.

— Младият човек седна на едно столче, облегна гръб на гредата зад себе си и се отдаде на своите мисли. Външно, сякаш съвсем не се интересуваше какво става край него, а би трябвало да е обратното — живо до се интересува.

Точно тогава говореха за него. Предстоеше съветът да реши участта му.

Племенният глашатай бе съобщил на всички вождове, които един по един се събраха в голямата колиба на съвета и според ранга си се наредиха около огьня. По заповед на най-стария бе подадена голямата свещена лула. Тя обиколи всички присъстващи и съветът започна.

Споровете продължаваха повече от час. Няколко оратори говориха, но явно още не се бе стигнало до никакво решение, когато изведнъж отвън се чу силен шум. Влязоха няколко воини, водейки обезоръжен индианец.

Плененият индианец, от когото беше свален пояса му и на когото не бяха оставили нито ножа, нито томахавката, със своята величествена и горда осанка предизвика неволно интереса на всички.

Пленникът се обърна и капитанът трепна, сърцето му болезнено се сви. Той позна Голямото ухо, великия сахем на вълците гурони. Но вождът като че ли не го забеляза. Докато воините даваха отчет на членовете на съвета как точно са го хванали, Голямото ухо, скръстил ръце на гърдите си, вдигнал високо глава, изправен в целия си ръст, оглеждаше с горд и презрителен поглед събраните.

За нещастие младият европеец не разбираше нито дума от това, което си говореха, и нищо не можеше да узнае.

След доста дълъг и при това твърде бурен спор Голямото ухо безцеремонно се обърна с гръб към членовете на съвета, приближи се с бавни крачки до графа и седна до него.

Един воин стана, отиде при пленника и върза с тънък кожен ремък ръцете и краката му. Връзването обаче въпреки възлите беше доста хлабаво и не пречеше на човека да се движи. По същия начин бе вързан и офицерът, който не оказа никакво съпротивление.

— Бледолики — обърна се след това воинът към капитана на лош френски език, — ти ще умреш утре, с изгрева на слънцето. Приготви предсмъртната си песен! Твоята смърт ще бъде великолепна!

— Благодаря, воине — усмихвайки се, отговори капитанът, — не бихте могли да ми кажете нищо по-добро от това! Бърза смърт — ето всичко, което желая сега!

Индианецът се обърна с гръб към него и си отиде.

След няколко минути вождовете станаха и излязоха от колибата, като затвориха вратата.

Новият пленник и капитанът останаха сами.

След доста дълго мълчание капитанът, чието любопитство бе изострено до крайност, тихичко произнесе името на вожда. Надяваше се, ако е възможно, да получи някакви сведения какво става навън. Голямото ухо много внимателно се наведе към другаря си по съдба и сложил пръст на устните си, прошепна с глас, слаб като дихание:

— Мълчете! У червенокожите очите и ушите са навсякъде… Ще чакаме… Да се надяваме…

После се обърна на другата страна, затвори очи и се пристори, че спи.

Разочарован, капитанът реши да последва примера му.

Вече около час край тях беше пълен мрак, но изведнъж блесна светлина. Няколко воини със запалени факли в ръце влязоха в колибата. Двама от тях носеха храна, която оставиха близо до пленниците.

— Яжте! — каза водачът на групата.

Една от факлите бе забита в земята. Воините се отдалечиха, с изключение на един. Той остана и се облегна о вратата на колибата. На него бе поръчано да ги пази. Скоро дойде още един, въоръжен с пушка.

Когато гозбите изчезнаха, индианският воин, донесъл храната, взе съдините и факлата и излезе.

Часовоят, поставен при вратата, продължаваше да стои неподвижно на поста си.

Мина половин час. Полека-лека селото напълно притихна.

Очите на часовоя, втренчени в пленниците, блестяха в тъмнината като очите на тигър.

Изведнъж Голямото ухо извиси глас, обърна се към часовоя и предпазливо каза:

— Моята лула е пълна със свещен тютюн. Нима моят брат би отказал да ми подаде въглен, за да я запаля?

— Вождът не бива да пуши — грубо отвърна часовоят, — нека да почака! След няколко часа ще бъде на лов из блажените равнини на Ваконда. Там ще пуши на воля!

— Моят брат не постъпва добре. За този въглен бих му дал цяла огърлица от раковини и стъклени мъниста, подарена ми от бледоликите.

— Къде е огърлицата? — попита часовоят и светкавично се приближи с явното желание час по-скоро да стане собственик на скъпоценната вещ.

— Ето я — отговори вождът и скочи като ягуар върху доверчивия червенокож.

Обхвана с две ръце шията му и го удуши бързо. Бедният падна като вързоп, без да издаде нито звук.

— Какво направихте, вожде? — упрекна го капитанът.

— Убих кучето! — отговори Голямото ухо. — Нека бледоликият да почака!

Индианецът взе оръжието на часовоя, завлече убития до капитана и го нагласи в същата поза, в която той лежеше минута преди това.

Като свърши с всичко, застана до вратата.

Офицерът, силно заинтригуван, с любопитство следеше всяко движение на червенокожия воин. Досещаше се, че вождът върши всичко това, за да се измъкне на свобода, а може би щеше да освободи и капитана.

— Защо Голямото ухо не излиза? — понита графът, като го видя, че стои неподвижно до вратата.

— Голямото ухо е вожд — отговори индианецът. — Той ще позволи по-скоро да уловят него само и само да помотае на бледоликия да избяга… Голямото ухо няма да излезе оттук без бледоликия… Нека моят брат да почака…

Капитанът се канеше да отговори, но отвън се чу леко изсвирване.

Вождът пооткрехна вратата.

Влязоха двама. Първият шепнешком размени няколко думи с индианеца, а вторият се завтече към капитана и преряза ремъците, с които бе вързан.

— Анжела! Вие ли сте? — извика изуменият граф, познал момичето. — Нещастно дете! Вие рискувате живота си… за мен!…

— Това нищо не значи! — отговори тя с треперещ от вълнение глас. — Да вървим! Вие сте свободен!

— Но обяснете ми, за Бога!…

— Нито дума, докато не бъдете в пълна безопасност!… Вземете това оръжие!

И тя му подаде револвери и пушка, които той пое с радост.

— О, поне няма да умра беззащитен! Благодаря ви, Анжела! Благодаря, скъпа моя! Вашето присъствие удесеторява силите ми!

— Да вървим, да вървим, Луи! Ние и без това изгубихме много време.

Капитанът стана и понечи да я последва, но схванатите му крайници не го послушаха и той падна отново на земята. Уви! Физическите сили му бяха изменили.

— Боже мой! — отчаяно се засуети момичето. — Нима няма да мога да го спася? Татко, татко!

Изгнаника — това беше човекът, който в този момент разговаряше с вожда — притича до дъщеря си.

— Кураж, капитане! Вашето спасение зависи от самия вас!

Младият човек събра всичките си сили, повдигна се и направи няколко крачки.

— Подпрете се на мен — каза Анжела, — аз съм силна, уверявам ви. Да вървим, мой мили Луи!

Излязоха.

Докато ставаше всичко това, Голямото ухо се беше заловил да накладе огън, опасен огън, и успя. Бегълците не се бяха отдалечили от колибата и на четиридесет крачки, когато тя пламна и започна да гори, като осветяваше селото със зловещата светлина на огнените езици.

Малко по-нататък към малкия отред се присъединиха няколко ловци, въоръжени от глава до пети. После всяка минута прииждаха все нови и нови ловци, сякаш израстваха от земята.

Тук-там се разнесоха пушечни изстрели. Започна се бой.

Индианците, въоръжени, заизлизаха от колибите си, като се стараеха да се съберат на групи и организират зашитата на селото.

— Напред! — извика капитанът. — След мен, бойци!

— Напред! — повториха ловците.

Мъжете се втурнаха напред, размахвайки факли, които хвърляха в колибите и стреляха по противниците, осмелили се да им се противопоставят.

Въпреки всичките молби на капитана, Анжела вървеше след него неотлъчно, готова всеки миг да му помогне.

След една прибежка от няколко крачки, младият офицер се олюля и падна. Напразно се опитваше да стане. Увлечен от вихъра на сражението и горейки от желанието да отмъсти за похищението си, младежът бе забравил, че още щом влезе в колибата на съвета, му бяха отнети обущата. Нежните му крака, изранени от тръни, камънаци и храсти, бяха в ужасно състояние. Кръв течеше от раните, които му причиняваха ужасни страдания и нетърпими болки.

Анжела първа забеляза печалното състояние, в което се намираше нейният любим. Тя повика баща си и въпреки енергичното съпротивление на графа, ловците го сложиха на носилка и го понесоха в разгара на битката.

— Ще трябва да се отдалечим от бойната арена — каза Анжела. — Повече не можете да се сражавате, приятелю мой!

— Моето място е тук, няма да го напусна!

— Боже мой! — с отчаяние извика девойката. — Но така ще загинем!

Боят ставаше все по-ожесточен. Индианците на няколко места се бяха подредили в редици и на свой ред заплашваха да минат в настъпление. Куршумите валяха като град край носилката. Анжела, изцяло в плен на своята любов, виждаше само Дьо Вилие. Искаше, каквото и да става, на всяка цена да го спаси, а той самият упорито настояваше да умре. Бедната девойка хвърли умолителен поглед към баща си.

Изгнаника се притече на помощ.

— Господин графе — отсече той, — ние влязохме безумно в този капан, от който може би нито един от нас няма да се измъкне, с една-единствена цел — да успеем да ви спасим! Вашият живот е скъп и освен това кой ще отмъсти за брат ви, ако се оставите да бъдете убит тук?

При тези думи капитанът трепна. Лицето му пламна.

— Не искам повече да споря, ще ви се подчиня. Но преди да се разделим, искам нещо да ви заръчам. Тичайте в къщата при графинята и я спасете, ако е възможно… Това трябва да сторите!

— Господин графе, но тази жена…

— Никакво но!… Или аз ще отида сам! Тази жена е мой непримирим враг. Тя трябва да бъде спасена! Това го искам аз!

— Подчинявам се, щом толкова го желаете. Ако е възможно да бъде спасена, ще я спася!

— Благодаря ви!

— А сега позволете на Анжела да ви изпрати. Недалеч оттук чакат готови коне. Ще имате ли сили да се държите на коня?

— Надявам се!

— Добре! Утре, при залез-слънце, ще бъдете във форта Дюкен. Прощавайте, господин Дьо Вилие!

— Дадохте ми дума, помните, нали?

— Никога не съм изменял на думата си!

Изгнаника целуна нежно дъщеря си, като й пошепна няколко думи на ухото. Щом от погледа му изчезна носилката, на която отнесоха капитана, събра канадците и се хвърли с тях в боя. Последва га и Голямото ухо. Успяха да си пробият път с оръжие през тълпата индианци, които напразно се опитваха да ги спрат.

Почти в същата минута отредите на Берже и барон Дьо Грини бяха нападнали къщата на графинята.

Индианците, обезумели от страх, напуснаха селото, оставяйки зад себе си много трупове.

Успехът на канадците беше много по-голям, отколкото самите те очакваха. Сега бяха пълни господари на полесражението. Въпреки това не можеха да си позволят да изгубят и минута време, ако не искаха да се опекат в пожара, запален от тях.

Ловците обградиха къщата от всички страни. Водачите на отредите се втурнаха вътре. Проникнаха в салона, където намериха три жени. Двете се грижеха за третата, просната на рогозка — явно сериозно ранена.

— Маркиза Дьо Боа-Траси! — извика баронът вкаменен. При звука на този глас, който маркизата веднага позна, тя се изправи.

— Да — каза, — това съм аз, бароне! Не сте очаквали да ме видите тук, нали?

— Извинете, маркизо, но аз знаех за вашето присъствие в това село, както и за присъствието в него на графиня Дьо Малевал.

— Какво ви води в тази къща, господине? — попита графинята с високомерна ирония. — Дойдохте, за да ни обявите за свои пленници?

— Да ме пази Господ, графиньо! — възрази младежът. — Имам едно-единствено желание — да ви спася! Затова съм и тук!

— Твърде късно, бароне — простена маркизата, — поне за мене! Раната ми е смъртоносна, усещам това.

— О, лъжете се, маркизо!

— Не, бароне, чувствам, че смъртта ми е близка. Остават ми да живея всичко на всичко само няколко минути.

Тя даде знак на графинята, която се наведе над нея, и двете приятелки си размениха нещо шепнешком.

— Докажете ми, че сте дошли тук с добро намерение, бароне — обърна се след това маркизата към достойния воин.

— Кажете, маркизо! Вашето желание за мене е равносилно на заповед!

— Дайте на графиня Дьо Малевал свобода, нека отиде, където пожелае.

— Никой от нас няма да се съпротиви на това. Никой няма да я преследва!… Давам ви моята честна дума.

— Благодаря, бароне, но тя сама няма да може да излезе оттук.

— Аз ще я изпратя!… Нека само да каже къде иска да отиде — предложи Изгнаника, като излезе напред.

— Добре, съгласна съм! — кимна графинята, после целуна за последен път маркизата и добави заплашително: — Господин Дьо Грини, между вашия приятел и мене не всичко още е свършено!… Довиждане…

Заповяда с жест на слугинята си да я последва и излезе заедно с Изгнаника. Съпроводиха ги трима или четирима ловци. Тя вървеше високомерна и спокойна, като че ли всичко, което ставаше в тази минута в селото, ни най-малко не я засягаше.

Маркизата я проследи с поглед. Щом приятелката й най-сетне излезе от стаята, дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на ранената и тя се обърна към барона:

— Приближете се — проговори с глас, който с всяка секунда ставаше по-тих и по-тих, — искам да ви кажа няколко думи, които не трябва да чуе никой друг освен вие.

Младежът пристъпи две-три крачки.

— Цял съм на вашите услуги, маркизо — тъжно прошепна той.

— По-близо, моля ви, още по-близо!

Баронът застана до нея на колене, но тъй като силите видимо я напускаха, по нейна настоятелна молба обхвана с дясната ръка талията й.

— Така е добре — продължи измъчената жена. — Надявам се Бог да ми даде сили да ви кажа всичко!

Тези думи бяха произнесени с толкова слаб и развълнуван глас, че баронът потрепери.

— Сега слушайте ме, бароне… Когато секунди ме делят от смъртта, ми се иска да знаете, че ме убива любовта към вас!

— Не казвайте това, маркизо.

— Аз ви обичам от онзи час, когато ви видях за пръв път. Вие не ми повярвахте и ме упреквахте.

— Но…

— Да, много добре помня как ме оскърбявахте, но беше много несправедливо. Нямахте право да ме осъждате, без да изслушате това, което можех да кажа за свое оправдание… Арман, аз ви обичах с цялата си душа. Отбягвайки ме, вие разбихте щастието на двама души.

— Леона! Леона!

— Да, наричайте ме Леона. Приятно ми е да слушам името си от вашите уста… Ах, можехме да бъдем щастливи! Колко лошо постъпихте с мене последния път, когато съдбата ни бе събрала!

— Маркизо, нима намирате за нормално, че ви срещнах точно тогава, когато се опитвахте да умъртвите и мен, и Дьо Вилие?

— Неблагодарни! — прошепна тя. — Неблагодарнико! Ако съм последвала графинята, която се водеше единствено от демона на ненавистта и отмъщението, го направих само за да ви спася! Тя искаше да убие и вас, и приятеля ви. Ако не бях аз, досега сто пъти да сте загинали!

— Прости ми, Леона, прости ми!

— Прощавам ви и ви обичам, Арман! Целунете ме за пръв и последен път!

Младият човек се наведе и целуна маркизата, която сякаш само чакаше този миг, за да издъхне.

Барон Дьо Грини продължаваше да стои на колене до тялото на мъртвата. Той плачеше като дете.

Груба ръка го потупа по рамото. Той вдигна глава. Беше Берже.

— Слушайте, господин бароне, ще плачете после! Сега излизайте! Най-напред трябва да се помисли за живите, после за мъртвите! Тръгвайте! Тук нямаме повече какво да правим.

С тези думи Берже се втурна навън. Ловците последваха примера му, бързайки да се измъкнат от горящата къща. В мига, в който тя рухна, канадския ловец започна инстинктивно да търси барона. Не го виждаше никъде и заразпитва за него спътниците си. Един от тях нададе вик на ужас и протегна ръка към пожара. Това беше единственият отговор.

Погледът на Берже проследи ръката на ловеца и замръзна.

Баронът не бе напуснал мястото на пожара. Той продължаваше да стои на колене до тялото на онази, в чиято любов не вярваше толкова дълго.

Не бе имал възможност да заживее за нея, затова пък умираше с нея.

Силата на огьня се увеличаваше. За спасение на барона не можеше и да се мисли. Впрочем Берже бе убеден, че нещастникът сигурно би се отказал от каквато и да е помощ от тяхна страна.

Покривът рухна, погребвайки под развалините маркиза Дьо Боа-Траси и барон Дьо Грини.