Отмъщение

Глава VIПОЛЯНАТА

Тримата мъже доплаваха до островчето, изтеглиха лодката на брега и веднага навлязоха в гората. Скоро стигнаха до широка поляна. Там ловецът спря.

— Сега — каза той на французите — няма защо да се страхуваме от нескромни уши.

— В такъв случай, мили Берже, позволявам си да се надявам, че вече няма да откажеш да обясниш всичко.

— Нямам какво да ви кажа, господин Луи — прекъсна го Берже. — Сега не съм друго, освен пратеник… Почакайте този, който единствен може да ви обясни всичко: той, повярвайки ми, скоро ще се появи. Почакайте.

И като хвърли изпитателен поглед около себе си, ловецът пъхна в устата си два пръста па дясната си ръка и започна да подражава крясъка на синия дрозд, който изненада двамата офицери.

Почти веднага на недалечно разстояние се разнесе подобен крясък. В гъсталака се чу доста силен шум, храстите се раздвижиха и на поляната се появи човек.

Като го видя, графът не можа да сдържи своя вик на удивление.

Той бе видял пред себе си тайнствения отшелник от колибата на Охайо, бащата на красивата Анжела.

Това наистина бе Изгнаника. Облеклото му бе същото, но лицето му изразяваше меланхолия, която помрачаваше чертите му, иначе така енергични.

Почти в същата минута на поляната се появи и друг човек, който мълчаливо застана до първия.

Както се досещате, това беше Змията, Кадифената змия. Изгнаника, като си даде вид, че не познава капитана, му се поклони студено.

— Вие ли сте граф Луи Кулон дьо Вилие? — запита го той отсечено.

— Струва ми се, господине — отговори графът учудено, — че вече имах честта…

— Извинете ме — продължи Изгнаника, — но настоятелно ви моля да ми отговорите на въпроса. Положително ми е забранено да продължавам този разговор, ако…

— Добре, господине — високомерно отговори графът. — Аз съм граф Луи Кулон дьо Вилие, капитан от кралския морски полк, а този господин е барон Дьо Грини.

— Много добре, господине — отговори Изгнаника със спокоен глас, — благодаря ви. Имам работа именно с вас и с вашия приятел. Съгласни ли сте да ме изслушате?

— Слушаме ви, господине — проговори графът, видимо силно оскърбен от странното поведение на своя събеседник. — Потрудете се да ми съобщите това, което ви е поръчано.

— Това именно искам да направя, господа — каза Изгнаника с поклон.

Настана минутно мълчание.

Двамата офицери въпросително поглеждаха своя събеседник. Поведението на Изгнаника и странните му въпроси ги бяха учудили.

Канадският ловец, изчезнал за малко във високата трева, отново се появи около тримата си събеседници.

— Е? — запита Изгнаника.

— Сами сме на острова — отговори Берже, — но на някой по-любопитен наблюдател може да му хрумне мисълта да ни изненада и за това ще пообиколя околността. Когато свършите разговора си, повикайте ме.

— Добре.

Берже взе пушката под лявата мишница и отново се изгуби в тревата.

Щом той изчезна, Изгнаника направи две крачки напред, сне шапка, като се поклони почтително на графа, и каза с добродушна усмивка:

— Извинете ме, господин графе, за този малко странен начин, по който се държах досега. Но предпазливостта го изискваше. Не знаех какви уши биха могли да ме чуят, а за нас е особено важно никой да не знае, че сме познати от по-рано.

— Приятно ми е да чуя това, господине! — весело отговори младият човек. — Сега ви познавам; признавам, че вашият студен и официален тон ме учуди и оскърби отначало. Значи вие се страхувате, че дори и тук може да ни подслушват вашите врагове… или нашите?

— Да, графе. Уверен съм, че ме следят от самото ми излизане от форта Дюкен. Кой? Все още не зная. И право да ви кажа, макар Берже да ме уверяваше, че тук сме сами, съвсем не съм убеден в това и се боя от неочаквано нападение…

— Тук? Но това би било твърде трудно… — прекъсна го баронът, усмихвайки се.

— Вие още не знаете колко хитри и изобретателни са индианците, графе. Но ми хрумна идея, която, ако само не срещне пречка от ваша страна, изведнъж ще реши въпроса дори в случай, че ни подслушват.

— Интересно е да се знае какво сте измислили — казаха двамата офицери.

— Потърпете. Вие, без съмнение, сте изучавали словесност?

— Разбира се — отговори графът, смеейки се, — при отците на йезуитите. Но какво общо има това?

— Значи разбирате латински?

— Доста добре. Мисля, че в случай на нужда бих могъл дори да разговарям на този език.

— А вашият приятел?

— Що се отнася до мене — каза баронът, — колкото и да се мъчеха навремето да ме натъпчат с класическата премъдрост, мога само надве-натри да разбирам от този език, признавам откровено.

— Достатъчно ще бъде, ако разбирате наполовина, господине, а после граф Дьо Вилие ще ви обясни онова, което не сте разбрали.

— Нима се каните да разговаряте с мене на латински? — запита графът.

— А защо не? — отговори Изгнаника тъжно, с лека усмивка на ирония. — Вие, графе, сте нов човек в тази страна и ви предстои още много да научите. Впрочем не се съди за човек но първото впечатление.

— Наистина, господине. Извинете ме, не исках да ви обиждам. Но мисля, а е вие сами ще се съгласите, че моето учудване до известна степен е напълно извинително.

Изгнаника му стисна ръката с усмивка и като започна да говори на латински, продължи:

— Вече и така изгубихме много време в празни приказки и трябва да пристъпим към работа.

— Слушам ви — каза графът.

— Графе — продължи Изгнаника, — комендантът на форт Дюкен ме изпрати да ви съобщя, че отредът от английски ловци, за чието изтребване ви е наредено да се погрижите, се намира на лагер на не повече от няколко мили от това място. Не по-късно от три денонощия той ще се намира на разстояние един изстрел от вас. Комендантът се надява, че ще вземете зависещи от вас мерки за успешното изпълнение на възложената ви задача и ще постигнете желания резултат.

— Аз също се надявам на това, господине. Берже ми каза, че вече е събрал необходимите за тази експедиция хора и чакат само нареждане да тръгват.

— Отлично! След свършването на тази експедиция вие, колкото може по-скоро, ще се отправите за Охайо.

— Но кой ще ми предаде заповедите?

— Това не зная. Може би аз, а може би някой друг. Тъй като вече имам честта да ви познавам, графе, не счетох за нужно да ви представя предварително пълномощието си. Сега обаче за всеки случай се потрудете, моля ви, да се запознаете с него.

Изгнаника извади от пазвата си писмо, зашито в торбичка от еленова кожа, и го подаде на графа.

Младият човек разпечата писмото и бързо го прегледа. То съдържаше, следното:

— Отлично, господине — приветливо отвърна графът, връщайки писмото. — Не се нуждаех от това ново доказателство, за да зная, че мога да ви вярвам безусловно.

— Благодаря ви, графе — отговори Изгнаника, като сгъна писмото и го постави отново в торбичката.

— Има ли още нещо да кажете?

— Нищо повече за работата в колонията, графе.

— В такъв случай, моля, предайте на господин Дьо Контъркьор, че ще направя всичко, което е по силите на човек, за да оправдая доверието, което ми се оказва с назначаването ми като началник на експедиционния отред.

— Ще му предам буквално вашия отговор, графе… А сега, моля да ме извините — искам да ви съобщя нещо твърде важно, отнасящо се до вас и господин Дьо Грини.

— Не ви разбирам, господине.

— Нямахте ли някакво неприятно стълкновение в навечерието на вашето отпътуване за брега на Охайо? — продължи Изгнаника невъзмутимо.

— Да, вярно, помня отлично това. Някакъв си висок негодяй с подозрително изражение бе започнал да се кара с мен, макар и аз самият да не знаех защо. Дори го намушках със сабята си и, струва ми се, го убих.

— За нещастие, графе, вие не сте го убили.

— Какво искате да кажете с това?

— Искам само да кажа, че този човек не е бил убит, а само ранен и сега отново е жив и здрав, кълна ви се.

— Е, какво, толкова по-добре! В душата си съжалявах, че се отнесох с него така жестоко…

— Извинете, графе — прекъсна го Изгнаника, — би трябвало да кажете „толкова по-зле“.

— Защо?

— Защото този човек, бивш морски разбойник и търговец на негри, е най-отчаян негодяй… Заклел се е да ви убие. И навярно ще го стори, щом му се удаде удобен случай.

— Да — каза графът, като сви вежди, — и аз мисля така.

— Съветвам ви да бъдете нащрек. Вашите врагове, зная го със сигурност, засега са се отказали от мисълта за убийство, но те повече от всякога жадуват отмъщение и са решили да го постигнат с всички средства.

— Вие познавате ли тези врагове? — студено запита графът.

— Да. Но се успокойте — пазя тайната в сърцето си. Тя ще излезе оттам само по ваша заповед.

— Благодаря ви. Каквото и да предприемат против нас враговете, по никакъв начин не желая да им вредя.

— Напразно, графе. Ако вие не убиете змиите, които ще ви нападнат, те ще убият вас безмилостно и безпощадно.

— Бог е милостив! За нищо на света няма да променя решението си. За мене ще бъде удоволствие да се защищавам в случай на нападение. Но нападател няма да бъда. Човек трябва да се научи да презира отмъщението.

— Това чувство е достойно за уважение, графе. Но позволете ми да забележа, че в настоящия момент да се действа по такъв начин би било чисто безумие.

— Може би.

Тъкмо се наканиха да се сбогуват, когато изведнъж на недалечно разстояние във високата трева нещо прошумели, шумът се усили, подобен на бързо бягане на някое тежко и грамадно животно.

— Какво е това? — извика графът.

— Стойте! — каза Изгнаника, ослушвайки се внимателно. Сетне направи знак на офицерите да не мърдат от мястото си, а самият той, заедно с Кадифената змия се затича по посока на шума, като остави графа и неговия приятел сами на произвола на съдбата.

Младите хора, като не знаеха какво става наоколо им, заредиха пушките си и застанаха нащрек, готови за отбрана.

Зачакаха, наострили уши и очи.

Наоколо дареше пълна тишина. Двамата офицери се готвеха да напуснат мястото и да тръгнат да търсят Берже, когато изведнъж от храсталака се разнесе пронизителният и подигравателен крясък на водния ястреб.

Почти веднага се чу войнствен вик.

Седем или осем червенокожи воини заизскачаха като диви зверове от високата трева и се нахвърлиха върху младите хора, като ги обкръжиха, размахвайки копията и томахавката си.

Френските офицери не загубиха присъствие на духа. Внезапното нападение, вместо да го изплаши, им върна хладнокръвието. Сега, когато опасността бе станала видима, в тях изчезна всякакъв страх и те спокойно се готвеха да посрещнат свирепите врагове.

Червенокожите, макар да нямаха огнестрелно оръжие, бяха решени храбро ще се сражават. Бяха около двадесет воини.

— Дявол да го вземе! — усмихвайки се, каза графът на своя приятел, — с тези хубавци ще си имаме доста работа.

Индианският началник, с орлово перо на военната си шапка, направи знак с ръка. Виковете замлъкнаха.

Червенокожите се оттеглиха две-три крачки назад, като разшириха кръга, в центъра на който стояха младите хора.

Водачът им хвърли копието на земята и като скръсти ръце на гърдите си, каза с дрезгав глас:

— Нека бледоликите да отворят добре ушите си. Сега ще говори началникът.

— Слушаме.

— Добре! — каза червенокожият. — Ето какво ще каже Синята лисица: Великият дух е дал на своите червени деца тази земя, за да я владеят. Защо бледоликите искат да им я отнемат? Моите воини са храбри; те не искат мокасините на бледоликите да оставят следи по тяхната земя. Те ще ги убият и ще си направят военни свирки от техните кости.

Синята лисица млъкна и зачака да види ефекта от думите си върху бледоликите. Френските офицери презрително свиха рамене, но мълчаха.

След минута началникът продължи:

— Бледоликите са само двама. Нека преброят червенокожите воини, за да разберат, че съпротивата е невъзможна… Те ще хвърлят оръжието и ще се предадат в ръцете на моите млади хора. Аз казах. Синята лисица чака.

— А какво ще направят с нас червенокожите — запита графът, — ако ние сложим оръжието и се предадем на воините на Синята лисица?

— Бледоликите ще умрат — надуто отвърна вождът. — На залез-слънце те ще бъдат привързани на стълба на мъченията.

— Кълна се в Бога — смеейки се, проговори младият човек, — щом няма да избегнем смъртта, предпочитаме да паднем храбро с оръжие в ръка.

— Моят бледолик брат каза не? — студено запита вождът. Той взе от земята копието си и се обърна към индианците по всяка вероятност да им даде сигнал за атака, когато изведнъж се раздадоха два изстрела.

Вождът подскочи и падна мъртъв по лице на земята. До него още един индианец хъркаше и се гърчеше в предсмъртни конвулсии. В същата минута двама воини изскочиха на поляната и се нахвърлиха върху индианците, като удряха и отхвърляха всеки, който им се изпречваше насреща. Те си пробиха път и с решителен вид застанаха до младите офицери. В тяхно лице френските офицери познаха Златния клон и Смелия.

Двамата храбри войници бяха мокри до кости. За да стигнат по-скоро, бяха преплували реката.

— Добре дошли, храбри мои приятели! — извика графът. — С ваша помощ повече няма от какво да се боим — сега сме четирима. Червенокожите ще узнаят какво значи да нападат французи.

— След десет минути ще бъдем цяла стотица, капитане — отговори Златния клон.

— Да — прибави Смелия, — явихме се първи… преплувахме.

— Юначага! — похвали го баронът. — Избавихте ни от този непоносим бърборко.

— Мълчете — спря го графът. — Ще говорим после. Сега си отваряйте очите! Индианците се готвят да нападат. Най-главното е, каквото и да се случи, да се държим всички заедно.

Червенокожите, изненадани от неочакваното нападение на войниците и поразени от смъртта на своя вожд отначало, както става обикновено, отстъпиха в безпорядък, тъй като не знаеха с какъв брой врагове си имат работа. Когато разбраха обаче, че са само двама, се посрамиха да отстъпят. Желанието да отмъстят за своя вожд им върна всичката храброст.

След няколко минути те отново обкръжиха французите и като издаваха ужасен боен вик, се нахвърлиха върху враговете си.

Французите очакваха тази атака и бяха готови да я посрещнат. Като изпразниха пушките право в лицата на нападащите, те ги накараха да отстъпят. След това с бързи и ловки движения започнаха да въртят пушките над главите си.

Спокойни и видимо невъзмутими, французите от стаяваха защитата си непоколебимо. Те не отстъпиха нито крачка, решени да се борят до последна капка кръв. Индианците, стигнали до отчаяние от нанесените им сериозни загуби, разгневени, че такъв нищожен брой противници ги накараха да отстъпят, се въодушевяваха с викове и удвояваха усилията си да победят четиримата храбри стрелци.

Боят продължаваше вече няколко минути. Цяла дузина индианци се търкаляха по земята, почервеняла от кръвта им. Невъзможно беше да се предвиди чия ше бъде победата. Независимо от умората, французите удвоиха усилията си и продължиха храбро да се съпротивляват, когато изведнъж непредвидено обстоятелство измени хода на битката и накара червенокожите да се признаят за победени.

Тълпа индианци, начело с Берже и Тънкия слух, внезапно се бе появила на поляната и от всички страни яростно връхлетя върху онези, които нападнаха французите.

Помощта се бе появила тъкмо навреме, защото французите вече губеха сили и умората им беше голяма.

Схватката бе ужасна. Пръснатите индианци напразно се опитваха да намерят спасение в бягството. Преследвани като диви зверове, те бяха безжалостно избивани от своите свирепи противници.

Напразно двамата офицери се мъчеха да спрат това избиване — всички бяха убити и скалпирани.

— Нима не можехме да вземем в плен тези нещастници? — извика графът към Берже.

— Вие не знаете нравите в тази страна. Не можехме да бъдем милостиви. Напротив — трябваше да ги изтребим всичките.

— О, как можете да кажете това, Берже!

— Така! Поне не страдаха. С бързината на мълния ги пренесохме в оня свят. В противен случай щяха да ги привържат за стълба на мъченията и в края на краищата щяха да ги изгорят живи.

Графът издаде вик на ужас.

— Впрочем — продължи неумолимият ловец, — зко вас ви харесва да бъдете милосърден, нямате проблеми — тук наблизо задържах пленници заради вас.

— Какви са тези пленници?

— Предостави ми ги този човек, с когото вие тук тъй дълго разговаряхте.

— А какво стана с него?

— Отиде си. За него е твърде важно тук да не го види никой.

— А пленниците?

— Искате ли да ги видите?

— Разбира се, и то веднага.

— Добре! Това не е трудно. Почакайте! — и Берже със знак повика при себе си началника на гуроните.

Тънкия слух приближи бързо.

Te поговориха няколко минути шепнешком. Сетне началникът направи знак на съгласие и в същата минута изчезна в гората.