Отмъщение

Глава IIНОЩНО ПЪТУВАНЕ

Лодката, плаваща до този момент в средата на реката, се отклони вдясно и се приближи до брега.

Към три часа сутринта, както бе предсказал канадецът, лодката се долепи до издадено остро парче земя, лишено от дървета и растителност.

Пътниците излязоха на брега с нескривана радост. Дългото и уморително пътуване в тясната и неудобна като черупка лодка ги беше ужасно измъчило. Те започнаха да се движат по брега, за да възстановят кръвообращението си, спирано от продължителната неподвижност.

Небето бе започнало да се прояснява. На хоризонта се показаха бледосветли ивици, верните предвестници на утринната зора.

— Преди всичко, началник — каза Берже, — ще трябва да скрием лодката на безопасно място.

Тънкия слух, като всички индианци, не принадлежеше към числото на бъбривите и затова мълчаливо кимна с глава в знак на съгласие.

— Това ми се вижда тук твърде трудно — каза графът.

— Съвсем не е тъй трудно, както мислите, господин Луи. Ще я скрием така, че да можем да я намерим в случай на нужда.

Най-напред извадиха от лодката всичко, каквото имаше в нея. Разпределиха нещата на малки връзки и наредиха всичко в строг ред на брега.

След това индианецът и канадецът изтеглиха лодката от водата, обърнаха я с дъното нагоре и ловко я вдигнаха на раменете си. Останалите взеха нещата и провизиите, които бяха положени на брега. След това всички потеглиха на път.

След не повече от четвърт час стигнаха до началото на гора, в която ги поведе индианецът, който им бе водач. Спътниците му го последваха и скоро всичките шестима изчезнаха под гористите сводове.

Тази гора, както това много често се среща в Америка, се състоеше само от един вид дървета, по-голямата част твърде стари, покрити с мъх на дълги кичури по краищата на клоните, свързани помежду си с непроходим гъсталак от лиани.

Отначало изглеждаше почти невъзможно да се върви из тази гора. Но въпреки това благодарение ловкостта на двамата водачи пътниците лесно успяваха да я преодолеят.

Французите се движеха по следите на водачите по пътеката, отъпкана от хищните зверове и криволичеща.

Стигнаха до поляна, обградена от всички страни с паднали от старост дървета. Тук водачите се спряха.

— Да си отпочинем — каза Берже, полагайки лодката на земята.

— Нима вече стигнахме? — запита графът.

— Още не, господин Луи, но сега вече остана малко. С ваше позволение, ще закусим тук. Ето, началникът вече започва да кладе огъня. Ще му помогна.

— Дявол да го вземе, и ние също — каза Златния клон. — Апетитът бързо расте при такива разходки!… И макар да не се считам за особено изкусен готвач…

— А аз някога даже учих това и едно време бях готвач — преднамерено забеляза Смелия.

Войникът произнесе това с такъв тон, че всички неволно се разсмяха.

— Е, тогава по-скоро се залавяй за работа — весело каза Берже. — Преди всичко ще скрия лодката на такова място, че да не може никой да я намери.

И като остави двамата войници и началника да приготвят закуската, се упъти към края на поляната. След това започна внимателно да оглежда дърветата едно след друго.

Огромната гора, в която се намираха в тази минута шестимата пътници, се състоеше от една и съща порода дървета, свойствена на Северна Америка. Тази порода, наречена cupressus distilha, заслужава внимание с гигантския си ръст. Когато се приближаваш към такова дърво, неволно се възхищаваш от правото и оголено стъбло, което издига едва ли не до самото небе огромния си връх, сянката на който пада на земята точно като от облак. Неговите своеобразни листа нямат подобни на себе си в нито една гора нито в Стария, нито в Новия свят.

То расте обикновено във водата или на места ниски, равни, съседни с езера или големи реки.

Стъблото, потопено във водата, и тази част, която е над нея на три или четири метра, се поддържа с издънки или подпорки.

Тези стълбове се наричат покривни греди.

Когато дървото стигне пълното си развитие, тези издънки се разпръсват на всички страни, оставяйки помежду си пространство, достатъчно широко, за да могат да се скрият в тях няколко души.

Корените на дървото образуват разклонения, оплетени във вид на конуси, от които индианците правят кошери за пчели.

Тази част ма дървото, която достига почти до височината на тези греди, е празна отвътре. Но тук вече природата на дървото се променя. След като височината е стигнала до осемдесет или деветдесет стъпки над земята, то се разклонява, разпростира се на всички страни, за да образува там един плосък връх, хоризонтален, в който орлите вият гнездата си и жеравите и щъркелите си почиват понякога.

Красотата на това дърво се увеличава още повече от дългите висящи висулки от грамадни мъхове, които се спускат от високите му клони и се развяват от вятъра.

Никакво перо не е в състояние да опише всичката прелест на тази гора, състояща се изключително от тези великолепни гиганти на растителното царство!

Граф Дьо Вилие и барон Дьо Грини с любопитство следяха онова, което правеше канадецът, успял да скрие с особена ловкост своята лодка в празния дънер на едно дърво, и то така добре, че без да знае, никой не би могъл да я открие. Следвайки канадеца, двамата приятели, незабелязано за самите себе си, се бяха приближили до края на поляната.

Гласът на Берже ги накара изведнъж да се спрат.

— Хей! — извика им ловецът, притичвайки към младите хора. — Нито крачка повече в тази страна, господа, ако държите на живота си!

— Какво значи това? — запитаха учудени те. — Нима ни заплашва опасност? И толкова ли е голяма, че…

— Ужасна! Грамадна! Стоим върху блато. Зад тази поляна рискувате да потънете в яма, дълбока от десет до дванадесет крачки, където ще се задушите в ката и тинята. Тази гъста и зелена трева, която виждате наоколо си, скрива от очите рядката кал. Ето, погледнете.

При тези думи канадецът взе дълъг прът, наведе се над блатото и го забоде в тревата. Прътът започна да се извива ту вдясно, ту вляво, след това, сякаш подчинявайки се на някаква тайнствена и непреодолима сила, постепенно започна да потъва и след няколко минути съвсем изчезна, дълъг повече от петнадесет крачки.

— О! — извика баронът побледнял. — Това е ужасно!… Ако ве бяхте ни спрели навреме…

— А надалеч ли се простира това блато? — запита графът.

— На двадесет мили, а може би и повече — кой го знае.

— Но как ви е дошло наум, приятелю мой — продължи графът, — да ни накарате да вървим по такъв опасен път?

— Това е единственият път, по който може да се отиде до онова място, където ви водя; селото, в което живея, е заобиколено от три страни с това блато… Впрочем, щом сте с мене, не ви заплашва никаква опасност.

— Това е истина! Да вървим да закусим. Там сигурно само нас чакат.

Индианският водач и двамата му помощници се оказаха истински майстори в готвенето. Закуската се състоеше главно от лова на мечката: мечешки лапи, печени в пепелта, и парче добре опечено филе, като прибавиха освен това хляб и две тиквени бутилки вино. Продължителното пътуване оказа влияние върху апетита на пътниците. Всички насядаха в кръг на тревата и всеки, избрал си най-вкусното късче, започна да се храни с настървено усърдие.

В това време, докато пътниците закусваха, слънцето бе изгряло.

Картината веднага се измени. Тя се обрисува пред тях в такава красота, че французите, неуспели още да свикнат с хубостите на американската природа, извикаха от възторг.

С развиделяването се пробуждаха и птиците и в гората започна весел концерт. Папагалите със силни крясъци пърхаха от едно дърво на друго. Сивите катерички и опосуми скачаха от клон на клон. На хълма, който бе мълчалив и тъжен допреди няколко минути, всичко оживя, разцъфна и задиша с гигантските си пори. Това бе възхитително зрелище.

В същата минута, когато пътниците привършваха закуската, на недалечно разстояние се чу крясък на воден ястреб.

Графът вдигна глава.

— Какво гледате? — запита го Берже.

— Търся птицата, която изкряска.

— Това е воден ястреб. Той е наш приятел — отвърна ловецът.

И след това самият той започна да подражава на същия крясък с такова съвършенство, че младият човек неволно се обърна.

В същата минута отред от петдесет воини излезе на поляната по пътеката, противоположна на онази, по която бяха дошли пътниците.

— Те са приятели — отвърна Берже, като ставаше, — индианци и горски скитници, излезли са да ни посрещнат.

Всички станаха, за да приветстват новопристигналите, които на свой ред се спряха на края на полянката.

Бяха все силни и здрави мъже, по-голямата част на средна възраст с горди и енергични лица. Ако не бяха брадите, които имаха някои от горските скитници, и дългите руси коси, падащи на гъсти снопове на раменете им, между тях и индианците нямаше никаква разлика: същият цвят на кожата, наподобяващ нажежена тухла, същото ловджийско облекло — с една дума, отдалеч бе трудно да се отличат бледоликите от червенокожите.

По даден знак от Берже новопристигналите се разделиха на два почти еднакви отреда. Тънкия слух застана начело на първия, а канадецът — пред втория.

Тогава водачът се приближи до графа и по индиански обичай притисна лявата му ръка с дясната.

— Най-после ти дойде! — (Обичайният израз за поздрав.) — Това са моите деца — гуроните на езерата; те обичат своя добър дядо. По мое повикване дойдоха при тебе и можеш да разполагаш с тях по свое желание за службата на нашия бял дядо; той обича своите индиански деца и им желае щастие.

Индианците почтително се поклониха и в знак на удоволствие два пъти огласиха високите сводове на гората с дивите звуци на техния войнствен зов.

След това графът се обърна към горските скитници.

— Приятели — каза той с приветствие, — ние сме деца на една родина — все едно, че сме братя. Дали сме се родили от тази или от другата страна на океана, дали сме канадци или европейци — всички сме синове на една майка, на тази френска нация, благородните традиции на която така добре представлявате в Америка. Аз не само се надявам, но съм и уверен, че вие ще ни помогнете да победим нашия общ враг. А от ваша страна можете да бъдете уверени, че ще ви поведа там, където ще поиска честта на Франция!

— Да живее Франция! Да живее кралят! Смърт на англичаните! — завикаха канадците с гръмки гласове, удряйки с ентусиазъм пушките си о земята.

— Да, приятели мои, да живее кралят! Да живее Франция! — повтори графът, размахвайки шапката си.

Когато виковете най-сетне замлъкнаха и отново настъпи тишина, графът продължи:

— Възложеното ни поръчение е напълно достойно и за вашата храброст, и за вашата опитност. Ще трябва да преодолеем всевъзможни препятствия и затруднения, да водим опасна борба, но с вашата помощ и като се ползуваме от съветите на Берже, чиято изпитана храброст ми е известна, не се съмнявам, че успехът ще увенчае моите усилия.

— Нашата чест ни повелява да ви помагаме с всички сили, господин Луи. А сега, позволете ми да ви доложа, че в интереса на експедицията, а също и за да пе тръгнем по лъжлива следа, счетох за необходимо да изпратя един от най-ловките ни разузнавачи да търси англичаните. Той тръгна още вчера с изгрева на слънцето и неговото отсъствие няма да продължи дълго. Според мене, трябва да почакаме завръщането му, преди да вземем каквото и да било решение. Почти съм уверен, че той ще ни донесе известия за ония, които искаме да изненадаме.

— Напълно споделям вашето мнение и ви поздравявам, приятелю мой, с прекрасната мисъл да изпратите този разузнавач… А сега, щом тук вече нищо не ни задържа, струва ми се, бихме могли да се отправим към вашето селце.

— Да, още повече, че там ни чакат с нетърпение… Дори малко сме закъснели…

— Е, тогава с Бога напред!…

След няколко минути двата отреда, слели се сега в един, напуснаха поляната и отново навлязоха в гората по пътеката, по която бяха дошли горските скитници.