Отмъщение

Глава XIXНАПАДЕНИЕТО

Същия този ден, точно когато залязваше слънцето, на две мили от селото, в каменист дол — корито на пресъхнал поток, петима мъже седяха около палав огън. На никого не би минало и през ума, че може да ги види заедно по това време. Те весело си бъбреха, унищожавайки с апетит прясно изпечен сърнешки бут.

Бяха Жан-Пол — бащата на Анжела, и неговият вечен спътник Кадифената змия. До тях седеше нашият стар познат Златния клон заедно със Смелия, а петият беше не някой друг, а самият дон Паламед. Графиня Дьо Малевал го бе взела при себе си на служба, преди да напусне вилата си в Квебек.

— И така — каза Златния клон с пълна уста, — значи тази нощ…

— Да, тази нощ — отвърна Жан-Пол, — защото мъченията са определени за утре сутринта.

— Бедният капитан! Мислите ли, че ще имат смелостта да го измъчват, както правят с всички свои пленници?

— Какво, да не започнат да се церемонят с него! — възрази Смелия, свивайки рамене. — Напротив, ще се радват, че им се предоставя възможност да нарежат на парчета един френски офицер.

Морският разбойник през цялото време изобщо не участваше в разговора. Задоволи се с ролята да яде като канибал и да пие като гъба.

— Добре! А сега, понеже всички се навечеряхме, не е лошо да пристъпим към последно обсъждане на плана за действие… Това можем да направим, докато пушим лулите си — едното не пречи на другото. Изслушайте ме, господа!

Останалите преглътнаха последната капка люто питие, запалиха лулите си и седнаха по-близо до Изгнаника, за да чуват добре какво им говори.

— Златния клон и вие, Смелия, ще последвате дон Паламед — започна Жан-Пол, — както бе вече решено. Той ще ви вкара в къщата, където трябва да се държите възможно най-тихо, докато не чуете първия изстрел. В къщата има само един мъж. Другите са настанени в колиба в края на селото, така че няма да имате големи затруднения. Избягвайте, доколкото е възможно, проливането на кръв! Не нападайте. Задоволете се само със защита. Разбрахте ли?

— Напълно — отговори Златния клон. — Е, а капитана… Кой ще го освободи?

— Не се безпокойте за това. Други са поели грижата да го спасят.

— Можете ли да се закълнете в това?

— Кълна ви се в честта си! — отговори Изгнаника с тон, който накара войника напълно да му повярва. — И помнете, мили приятелю, макар да ме наричат Изгнаник, върху честта ми няма нито едно петънце и никой не може да каже, че поне веднъж не съм удържал на думата си.

— Добре! Сега съм спокоен. Ами вие?… Какво ще правите?

— Също ще действам, макар и малко особено. Работата ми ще бъде по-трудна от вашата. Е, а сега, щом всичко е решено, време е да тръгваме — добави Изгнаника, поглеждайки небето. — Луната ще изгрее след два часа. Трябва всичко ца бъде свършено или поне да е в разгара си, преди тя да се покаже и освети земята с бледия си лик. Да вървим!

— Да вървим! — повториха другите четирима мъже и станаха едновременно.

Напуснаха долината и се отправиха към селото. Нощта бе тъмна. Вървяха един след друг. Начело на малкия отред беше Изгнаника.

Щом стигнаха първите индиански колиби, се разделиха. Запромъкваха се тихо като невестулки и всеки се зае с изпълнението на своята задача, съобразно приетия за действие план…

След известно време, трудно е да се каже колко, селото се оживи, всичко се раздвижи. Започна престрелка. Жени и деца надаваха страшни писъци и бягаха като луди. Вече се стреляше навсякъде — знак, че минутите на паника у туземците бяха минали. Индианците, изненадани от неочакваното нападение, се окопитиха и се сражаваха храбро, като се опитваха да спасят жилищата си, които горяха като факли. Огънят, запален от нападателите на няколко места едновременно, се разпространяваше с ужасяваща бързина. Сега вече пожарът не можеше нито да се изгаси, нито да се локализира. Той обхвана и дърветата наоколо — запалваха се едно от друго като факли, после се гърчеха в прегръдките на огнената стихия и падаха със страшен грохот. Зловещи звукове, глух трясък, стонове на агония издаваше тайнствената, непозната горска пустиня.

— Насам! Насам! — извика някой от вътрешността на къщата.

Чуха се два изстрела.

— Тичай да видиш какво става там! — нареди Златния клон. — Аз ще остана тук!

И ето какво видя Смелия. При колебливата светлина на факлата, паднала от ръцете на единия и продължаваща да гори на земята, двама души се бореха с дяволско настървение. Изведнъж се повалиха, без да се изпускат един друг, и продължиха да се душат. Войникът се хвърли да ги раздели, но не успя да помогне на този, който зовеше за помощ. Преплетени като две змии, хриптящи като два хищни звяра, двамата врагове престанаха да се бият едва когато смъртта сложи край на враждата им.

— Дявол да го вземе! Това се казва мъже с железни ръце! — прошепна войникът, вдигна факлата и се наведе над безжизнените тела. Единият беше Андре — млечният брат на маркизата, а другият — хидалго.

Отвън се чу изстрел. Последва го втори.

— И там се е разразила битка. Да отида да видя какво става! — изтича войникът на двора.

Ето какво се беше случило: Щом Смелия проникнал в къщата, горе с шум се отворил прозорец и полуоблечена жена се подала от него. Златния клон веднага се показал и посъветвал жената да затвори прозореца. Добавил, че ако го послуша, няма да й бъде сторено никакво зло.

Смелия видял как в отговор на приятеля му жената се изсмяла и се опитала да скочи от прозореца, за да избяга.

— Госпожо — продължил Златния клон извънредно вежливо, — върнете се назад. Повтарям ви за последен път или ще си изпатите зле… На мене най-строго ми е заповядано…

— Сам се пази, негоднико! — извикала жената и стреляла по него едновременно едва пистолета. Куршумите изсвирили край ушите на младежа. Единият дори леко наранил главата му.

— Значи така! — закани се Златния клон, стигнал до ярост. Вдигнал пушката си и също стрелял.

Жената извикала от болка и изчезнала. Група въоръжени хора изпълниха двора. Водеха га Берже и барон Дьо Грини.

— Е — попита канадецът, — какво ново?

— Нищо особено! — отговори войникът. — Птичките са в гнездата си.

— А тия изстрели?

— Малка разправия! Така, от нямане какво да се прави! — намеси се Смелия, като приближи.