Отмъщение

Глава IVКАДИФЕНАТА ЗМИЯ

Изгнаника, когото ще продължим да наричаме с това име до този ден, когато ни се удаде случай да разкрием тайната му, отнесе на коня си знатния испански хидалго дон Паламед и Карпио.

Като вървя около десет минути край гората, Изгнаника, вместо да вземе пътя за своята колиба, обърна вдясно и тръгна по едва забележима пътека. Не жалеше шпорите си и конят се носеше в галоп. Раненият, изглежда, не чувстваше друсането и не отваряше очи, лицето му бе все така бледо и неподвижно. Само нервните потрепвания, които от време на време преминаваха през цялото му тяло и го караха да подскача, доказваха, че животът все още се задържа в това тяло.

Изгнаникът доста често го поглеждаше с поглед, изпълнен с тъга, жал и иронии. При това си бърбореше под носа:

— Бедният! Каква е тази шпага, нанесла му такива жестоки удари? Ако успея да го спася, ще има право да се хвали, че е видял смъртта твърде близко. Ще го спася — добави той след минута, — трябва! Той ще ни служи, без сам да съзнава.

При това лицето му приемаше израз на непреклонна решимост, която навярно би накарала да се замислят френските дами, ако можеха да го видят.

След доста продължително яздене в гората, не по-малко от час, Изгнаника стигна до такова място, където горският храсталак бе гъст и оплетен с лиани, растения и трънаци и беше съвсем невъзможно да се движи напред човек с кон; дори и пешеходецът би продължил пътя си с цената на невероятни усилия.

Над това място, мрачно и тайнствено, което, както изглежда, можеше да служи за леговище на хищните животни, чиито следи се виждаха на всяка крачка, се издигаше гигантски magney. Това дърво изглеждаше великан в сравнение с останалите дървета и простирайки могъщите си клони по всички посоки, покриваше със своята сянка твърде голямо пространство.

Стъблото на този гигант бе около дванадесет метра широко на височината на земята.

Изгнаника се спря на няколко крачки от дървото гигант, хвърли около себе си подозрителен поглед и убедил се, че всичко е спокойно, с ръка до устата си даде сигнал два пъти, като подражаваше крясъка на водния ястреб.

Почти в тази минута в отговор се чу същият крясък, а след това дрезгав глас попита мързеливо:

— Вие ли сте, господарю?

— Да, аз съм — отговори Изгнаника.

— Много късно пристигнахте, господарю.

— Задържаха ме.

— Да — продължи гласът, — и освен това, сте прибрали някого по пътя, Жан-Пол.

— Това е полумъртъв ранен, когото не позволих да доубият окончателно — отговори този, когото от гъсталака бяха нарекли Жан-Пол. — Хей, стари язовецо, излизай по-скоро от леговището си, нужна ми е твоята помощ.

— Странна мисъл ви е дошла в главата! — промърмори невидимият събеседник. — Значи сега вълците покровителстват агнетата! Светът се е обърнал нагоре с краката.

Жан-Пол започна да се смее.

— Добро агне наистина! Ще го видиш. Е, Кадифена змия, пропълзи до мене!

— Дявол да го вземе! Разбира се, длъжен съм да изляза, щом вие го искате — измърмори този, когото нарекоха Змия, макар още да не се показваше. — Нима аз не върша винаги това, което ми заповядате?

— Щом е така, защо още те няма?

— Добре, добре, идвам, дявол да го вземе. Няма защо да се сърдите така.

— Не се сърдя, а просто нямам време да чакам.

В същата минута се чу силен трясък в плътната стена от лиани, почти непроходима. Клоните се раздвижиха надясно и наляво, за да сторят път на човека, когото Изгнаника очакваше с такова нетърпение и който излизаше от убежището си с такава неохота.

Беше човек с твърде висок ръст, странно издължен. Неговата малка глава, украсена с гъсти червеножълти коси, се крепеше на дълга и тънка шия. Ъгловатите му черти имала израз на коварство, подчертано още по-ясно от блясъка на сивите му очи, намиращи се в постоянно движение.

Наглед можеше да му се дадат четиридесет години. Всичките му движения по странен начин оправдаваха дадения му прякор Кадифена змия. Той сякаш не ходеше, а пълзеше и се тътреше по земята като същинска змия.

Въпреки това мускулите му, твърди като желязо, свидетелстваха за необикновената сила, която заедно с рядката пъргавост го правеше във всяко отношение извънредно опасен противник за онзи, когото злочестата съдба би изпречила пред него като враг.

Той бе облечен почти така, както Изгнаника, с тази разлика, че дрехата му седеше като чувал. В заключение остава само да се прибави, че този субект бе въоръжен от глава до пети.

Промъкна се през разтворените лиани; след това излезе напред и спирайки се пред конника, му се поклони не само вежливо, но и доста почтително.

— Ето ме! — каза той. — Какво желаете?

— Вземи този човек и го отнеси в твоята колиба. Старай се да го друсаш колкото се може по-малко. Повтарям ти, че е ранен, и то твърде сериозно.

— Ето на! Та аз сега гледачка ли ще ставам? Дявол го взел този негодник!… Чудни мисли ви идват понякога, господарю!…

Въпреки това Кадифената змия се подчини, но изведнъж извика от учудване и остана неподвижен.

— Е! — извика той. — Кого ни е пратил дяволът?

— Значи го позна?

— Кълна се в Бога! Трябва да съм сляп, за да не го позная дори в този му, може да се каже, не особено блестящ вид.

— И сега ли ще ме упрекваш, че съм го спасил?

— Кой го знае! Може би сте му направили добро, а може и зло! В миналото беше много, много лош приятел; доста дълго живях с него и успях да схвана всичките особености на неговия мръсен характер.

— Все пак нека най-напред го излекуваме, а после ще видим.

— Това е така — каза Кадифената змия с тъжна усмивка, — ще съумеем, когато потрябва, да се отървем от него, ако започне да ни пречи. Взимам тази грижа върху себе си.

— Разбира се, макар да не зная защо, но ми се струва, че няма да стане нужда да прибягваме до това. Ще ни потрябва, ще видиш…

— Това вече е ваша работа. А сега?

— Занеси го в колибата и се постарай добре да се грижиш за него — заповяда Изгнаника, като слезе от коня на земята. — Никога не трябва да се върши работата наполовина.

— Но — възрази пак Кадифената змия, — присъствието на този човек тук обърква всичките ни планове…

Жан-Пол се усмихна със странно изражение и като докосна с ръка рамото на своя приятел, каза:

— Прави това, което ти казвам, и не се безпокой за останалото; взимам върху себе си отговорността за всичко, което може да се случи. Не се бой от нищо.

— Щом е така, няма повече да говоря — отговори Кадифената змия.

След това, като намести товара си по-удобно, се отправи към колибата през лианите.

Изгнаника го последва с коня си.

Не след много се намериха в обширна зелена зала, заобиколена от всички страни с лиани, така гъсто преплетени, че след тях и за най-опитното око бе невъзможно да проникне през тази грамадна листна завеса.

В средата на зелената зала величествено се издигаше гигантският дънер на magney, за който говорихме по-горе. Вътрешността на този дънер беше съвсем куха. Колосалното дърво се хранеше само от дървесните влакна на кората, при което то видимо ни най-малко не страдаше от тази грамадна кухина.

Кадифената змия се бе възползвал от това откритие, направено случайно, и бе извлякъл от него най-полезната му страна, за да устрои в тази кухина своето жилище и се помести в него с коня си така удобно, като да бе това истинска колиба.

Отгоре на всичко се бе изхитрил дори да пробие прозорец в това жилище и бе направил врата от парче кора, херметически затварящо отвърстието.

Жилището беше разделено на две равни части посредством прегради. Дясната страна, определена за стопанина, съдържаше легло, сандък, два стола, две табуретки и маса. Лявата страна служете за конюшня — в нея свободно можеха да се поместят два коня, а понякога тук се събираха и по четири коня наведнъж. Няколко кокошки живееха заедно с конете.

Домакинът на това тайнствено жилище си готвеше на открито, под един навес, чийто покрив служеше като мансарда за складиране на трева и килер за запазване на овощия.

Няколко хватки трева, настлани в най-тъмния ъгъл на колибата и покрити с овчи и мечешки кожи, образуваха леглото, на което веднага бе положен раненият.

Той вече не беше в безсъзнание. Спеше. Слабостта, причинена от загубената кръв, го бе унесла в дълбок сън, почти летаргичен.

Изгнаника и Кадифената змия, като положиха капитана на импровизираното легло, седнаха до масата и поставяйки на нея гърне със сидер, запушиха лулите си.

— Значи вас ви е задържала случайната среща с този негодяй? — запита Кадифената змия, като протегна чашата си, за да се чукне с приятеля си.

— Отчасти това, а отчасти и друго — отвърна Жан Пол. — В колонията е доста шумно в тази минута.

— Вие ми казахте, но все пак не мога да разбера какво ни интересува това, което става в колонията.

— После ще разбереш — продължи Изгнаника с насмешливо изражение на лицето, — ако, разбира се, си разположен да ми служиш и по-нататък, както си ми служил досега.

— Нима още се съмнявате в това, господарю? — запита Кадифената змия с видимо вълнение. — Кълна се в светата Ана от Оре — добави той, благоговейно докосвайки с ръка шапката си, — че аз съм ваш духом и телом, господарю — ваша собственост съм, ваша вещ, с една дума, целият съм ваш.

— Чакай, чакай, успокой се. Не исках да те оскърбявам — каза Изгнаника. — Познавам те и те ценя.

— Благодаря! — каза Кадифената змия, сдържайки вълнението си. — Зная, че съм негодяй, изгонен от обществото, което направи добре, че изхвърли такава крастава коза като мене…

Имам, за нещастие, много пороци; извърших много престъпления и зад мене няма нито едно добро дело, за да го поставя на везните. Всичко това е истина, но имам и добродетел: моята изпитана преданост към вас! Не се съмнявайте в нея, моля ви, ако не искате да направя някоя отчаяна постъпка!

— Е, е! Искаш да се покажеш много по-лош, отколкото си всъщност. Познавам те по-добре, отколкото си мислиш.

— Не, само говоря истината за себе си. Миризливо животно съм, отровна твар, всичко, каквото искате. Ненавиждам всички хора без изключение и те ми го връщат стократно и имат пълно право да постъпват така. Но ви обичам не за това, че десет пъти сте спасили живота ми…

— Тогава защо? — запита Изгнаника с известно любопитство.

— Затова, че вие единствен между всичките хора, с които ми се е случвало да имам работа, не се отвърнахте от мене с презрение; затова, че открихте добрите страни в мене сред този хаос от пороци; затова, че вместо да ме презирате и отблъсквате, великодушно ми протегнахте ръката си за помощ и ме пожалихте — с една дума, затова, че ме издигнахте в собствените ми очи и ми доказахте, че аз, кучето и проклетата змия, мога още да бъда полезен за нещо и може би дори да върша добро.

— Е, ти виждаш, че съм бил прав и че съвсем не си толкова лош, както говориш. Но стига за това, моля те, нека поговорим по-добре за нашите работи. Бързам.

— На вашите услуги съм.

— Случайно се натъкнах на този ранен. Явих се точно в минутата, когато ония, които по всяка вероятност са били виновни за случилото се, спокойно се съвещаваха помежду си: дали да го хвърлят в Охайо с камък на шията, или да го довършат с удар от кинжал.

— Странна отплата, няма какво да се каже.

— Така е. Слушах как се съвещаваха и това ме накара да се замисля… След това се явих пред тях и го спасих. Утре ще трябва да видя отново тези лица. В мене се появиха някои подозрения, които бих искал да проверя. Тази работа може да излезе много по-изгодна за нашите планове, отколкото си мислим. Във всеки случай някои предпазни мерки няма да бъдат излишни.

Нали ме разбираш?

— Прекрасно.

— И ето защо доведох този негодяй тук, вместо да го отнеса със себе си. Щом бъде в състояние да говори, разпитай го майсторски и го накарай да ти разкаже своето приключение.

— В случай на нужда, ще му разкажа как са искали да постъпят с него лицата, от които вие го отнехте.

— Напротив, това в никакъв случай не прави. За тези лица той не трябва да знае.

— Както ви е угодно.

— Без всякакво стеснение ще мога да се сдобия с някои сведения от другата страна. А що се отнася до тебе, забрави или се престори, че си забравил злобата, която изпитваш към него. Дори трябва да го увериш, че ти именно си го спасил.

— О, това вече за нищо на света няма да направя. А и той добре знае, че го ненавиждам.

— Твърде е възможно! И тъй, действай по свое усмотрение. Само не се отклонявай от моите инструкции. Всичко останало е безразлично.

— Добре, добре! Бъдете спокоен, не съм дете. Изгнаника стана.

— Отивате ли си вече?

— Да, става късно. От тук до моята колиба е далече. Дъщеря ми ще се безпокои.

— Наистина! Кога ще ви видя пак?

— Щом бъда свободен: може би утре, а най-сигурно е вдругиден.

— Ще ви чакам. Нищо друго ли няма да ми кажете?

— Не, бъди внимателен, това е всичко. Кадифената змия стана и изведе коня от конюшнята.

— Наглеждай добре нашия ранен — продължи Жан-Пол, като се качваше на седлото, — може след време да ни бъде полезен.

— Оставете това на мен. Вие знаете — добави Кадифената змия с хитра усмивка, — имам някои познания по медицина и хирургия.

— Затова го и доведох тук. Е, прощавай! До утре или най-късно до вдругиден!

— Добре. А по кое време приблизително ще дойдете?

— Това и сам не зная… Следобед. Кадифената змия разтвори прохода.

Изгнаника навлезе в гората. След него лианите бяха грижливо затворени.

Жан-Пол се отправи към колибата си, в която стигна след залез-слънце.

Дъщеря му го очакваше тревожно.

Като го съгледа, тя извика от радост и се хвърли към него.

— Е, какво, татко?

— Успокой се, дете мое, всичко е благополучно! — той я целуна по челото.

— Благодаря, о, благодаря, татко! — извика момичето с едва скривано вълнение.

— Уви! — прошепна Изгнаника с въздишка. — Може би и тя ще ме напусне един прекрасен ден!

И той замислен, отпуснал глава, влезе в колибата след дъщеря си.