Параграф 22

10Уинтъргрийн

Клевинджър беше мъртъв. Това беше основният недостатък на неговата философия. Осемнадесет самолета се бяха спуснали през лъчистия бял облак край брега на Елба един следобед, връщайки се от седмичния безопасен полет над Парма; само седемнадесет самолета излязоха от облака. От липсващия самолет не откриха никаква следа нито във въздуха, нито долу на гладката повърхност на синьозелените води. Нямаше никакви останки. Вертолети обикаляха белия облак до залез слънце. През нощта облакът бе отвят от вятъра, но и на сутринта Клевинджър го нямаше.

Това изчезване смая всички, смая ги така, както Големият заговор в Лауъри Фийлд, когато всички войници от една казарма, шестдесет и четири души на брой, изчезнаха един ден, след като си получиха заплатите, и вече никой не чу нищо за тях. До момента, в който Клевинджър изчезна така майсторски в небитието, Йосарян считаше, че войниците просто са решили единодушно да се самоотлъчат него ден. Всъщност той беше толкова насърчен от това събитие, което приличаше на масово бягство от свещения дълг, че бе изтичал навън радостно възбуден, за да занесе вълнуващата новина на бившия ефрейтор Уинтъргрийн.

— Какво вълнуващо има в това — възрази с неприятна подигравателна усмивка бившият ефрейтор Уинтъргрийн, стъпил с мръсната си войнишка обувка на лопатата, и навъсен се бе облегнал на стената на една от дълбоките четвъртити ями, които постоянно копаеше — това бе неговата военна специалност.

Бившият ефрейтор Уинтъргрийн беше едно злобно гаменче, което обичаше да върши всичко наопаки. Хващаха го винаги, когато се самоотлъчваше и го осъждаха да копае и запълва дупки шест фута дълбоки, толкова дълги и толкова широки за точно определено време. Всеки път, щом изтърпеше наказанието си, той отново се самоотлъчваше. Бившият ефрейтор Уинтъргрийн приемаше тази роля — да копае и запълва ями, без да се оплаква, с всеотдайността на истински патриот.

— Не е лош този живот — забелязваше той философски. — Пък и нали все някой ще трябва да върши тази работа.

Той имаше достатъчно разум, за да разбере, че да се копаят дупки в Колорадо, не е толкова тежко наказание във военно време. Тъй като дупките не се търсеха много, той можеше да ги копае и запълва, без да бърза, и рядко се преуморяваше. От друга страна, винаги когато го съдеха, го разжалваха в чин прост редник. И той чувствуваше болезнено загубата на чина си.

— Беше доста хубаво нещо, когато бях ефрейтор спомняше си той с копнеж. Имах положение — разбираш какво искам да кажа? И можех да се движа в най-добрите среди. Лицето му придобиваше мрачен, примирен израз. — Но сега всичко това е минало — казваше той. Идния път, когато избягам, ще избягам като прост редник и отсега си знам, че няма да бъде същото. Копаенето на дупки не открива никакви перспективи за бъдещето. Работата дори не е постоянна. Винаги щом си изтърпя наказанието, загубвам си и работата. Тогава трябва пак да побягна, ако искам да си намеря работа. А не мога постоянно да правя това. Има една засечка, параграф 22. Идния път като побягна, ме чака затвор. Не знам какво ще стане с мен. Ако не внимавам, мога дори да се озова на фронта.

Той не желаеше да продължава да копае дупки до края на живота си, макар че нямаше нищо против да върши това, докато войната продължава и неговата работа представлява част от военното усилие.

— Това е въпрос на дълг — забелязваше той — и всеки от нас трябва да изпълнява своя дълг. Моят дълг е да копая тези дупки и аз си върша работата така добре, че бях представен за награждаване с ордена за добро поведение. Вашият дълг е да се въртите в авиационното училище и да се надявате, че войната ще свърши, преди да завършите училището. Дългът на фронтоваците е да спечелят войната и аз само желая те да изпълняват дълга си така добре, както аз изпълнявам моя. Не би било честно да отида на фронта и да изпълнявам техния дълг, нали?

Един ден, както копаеше в една от своите ями, Уинтъргрийн разби водопроводна тръба и едва не се удави — извадиха го почти в безсъзнание. Пръсна се слух, че било петрол и вождът Бял Полуовес бе веднага изритан от военната база. Скоро всички войници, които успяха да намерят лопата, излязоха навън и започнаха бясно да копаят, за да открият петрол. Калта хвърчеше навсякъде. Военната база изглеждаше почти точно така, както седем месеца по-късно изглеждаше лагерът в Пианоза на сутринта след онази нощ, през която Майлоу бе бомбардирал лагера на ескадрилата, летището, бомбените складове и ремонтните хангари с всички самолети, който бе могъл да събере в своя синдикат „М и М“, и всички, които бяха оживели, бяха изскочили навън да копаят подобни на пещери прикрития в коравата земя и да ги покриват отгоре с противобронебойни стоманени листове, откраднати от ремонтните бараки на летището, и с изпокъсани четвъртити парчета непромокаем брезент, които крадяха един от друг от страничните платнища на палатките си. Щом се пръсна слух, че е открит петрол, вождът Бял Полуовес бе преместен от Колорадо и се озова най-после на почивка в Пианоза, за да замести лейтенант Кумз, които един ден се бе качил на един самолет като гост само за да види какво нещо е сражение, и бе убит над Ферара в самолета заедно с Крафт.

Йосарян винаги се чувствуваше виновен, щом си спомнеше за Крафт, защото Крафт бе убит, когато Йосарян заповяда да преминат повторно над целта, и също така виновен, защото Крафт бе невинно замесен във Великолепното въстание срещу атебрина, което бе започнало в Пуерто Рико през първия етап на тяхното летене над морето и завършило десет дни по-късно в Пианоза, когато Апълби, верен на дълга си, влезе в палатката на канцеларията веднага щом пристигна, за да докладва, че Йосарян е отказал да вземе атебриновите си таблетки.

Сержантът, който беше там, го покани да седне.

— Благодаря ви, сержанте, май че ще седна — рече Апълби. — Колко приблизително ще трябва да чакам? Имам да свърша един куп работи днес, та утре сутрин да стана рано, напълно готов и бодър, за да мога да вляза в сражение в момента, когато ми заповядат.

— Не ви разбрах, сър?

— Какво, сержанте?

— Какъв беше вашият въпрос?

— Колко приблизително ще трябва да чакам, за да вляза при майора?

— Докато излезе за обед — отвърна сержант Таузър. — Тогава можете да влезете веднага.

— Но той няма да бъде там, нали?

— Няма да бъде там, сър. Майор Майор ще се върне в кабинета си едва следобед.

— Разбирам — каза Апълби колебливо. — Мисля, че в такъв случай по-добре ще бъде да дойда следобед.

Апълби напусна канцеларията вътрешно смутен. В момента, когато излизаше, му се стори, че видя как един висок, тъмен офицер, който приличаше малко на Хенри Фонда, скочи през прозореца на палатката и тичешком изчезна зад ъгъла. Апълби се спря и затвори очи. Обхвана го тревожно съмнение. Той се питаше дали не страда от малария или, още по-лошо, от прекалено голяма доза атебринови таблетки. Апълби вземаше четири пъти повече атебринови таблетки от предписаното количество, защото искаше да бъде четири пъти по-добър пилот от всички други пилоти. Очите му бяха още затворени, когато сержант Таузър го потупа леко по рамото и му каза, че ако желае, сега може да влезе, тъй като майор Майор току-що е излязъл.

Апълби почувствува, че увереността му се възвръща.

— Благодаря ви, сержанте. Скоро ли ще се върне?

— Ще се върне веднага след обяд. Тогава вие ще трябва веднага да излезете и да го чакате пред палатката, докато излезе за вечеря. Майор Майор не приема никого в кабинета си, докато е в бюрото си.

— Какво казахте, сержанте?

— Казах, че майор Майор не приема никого в кабинета си, докато е там.

Апълби загледа втренчено сержант Таузър и се опита да придаде твърдост на гласа си.

— Вие подигравате ли се с мен, сержанте, понеже съм нов в ескадрилата, а вие сте били дълго време на фронта?

— О, не, господин капитан — отвърна сержантът почтително, — такава заповед съм получил. Можете да питате майор Майор, когато го видите.

Тъкмо това имам намерение да направя, сержанте. Кога мога най-после да го видя?

— Никога.

Почервенял от чувство на унижение, Апълби написа доклада си за Йосарян и атебриновите таблетки на бележника, който сержантът му предложи, и бързо излезе навън, питайки се дали пък Йосарян не е единственият човек, който има привилегията да носи офицерска униформа и да не е луд.

По времето, когато полковник Каткарт беше повишил броя на полетите на петдесет и пет, сержант Таузър започна да подозира, че всички, които носят униформа, са може би луди. Сержант Таузър беше мършав и ъгловат, с хубава руса коса, толкова светла, че изглеждаше дори безцветна, с хлътнали бузи и големи конски зъби. Той се разпореждаше в ескадрилата и това не му се нравеше никак. Някои като Джоу Гладника го гледаха кръвнншки, с укор и омраза, а Апълби, който бързо си създаде име на запален пилот и винаги печелещ играч на пинг-понг, го тормозеше с грубостта и отмъстителността си. Сержант Таузър се разпореждаше в ескадрилата, защото нямаше кой друг да върши това. Не се интересуваше от войната и нямаше желание да напредва в службата. Интересуваше се от късове от старинни глинени съдове и от мебели стил хепълуайт. Почти без да си дава сметка, сержант Таузър бе придобил навика да мисли за мъртвеца в Йосаряновата палатка така, както Йосарян мислеше за него — като за истински мъртвец в Йосаряновата палатка. Всъщност нямаше подобно нещо. Той беше просто пилот, пристигнал с последните попълнения и убит в сражение, преди да се представи официално. Беше се отбил в щабната палатка, за да пита къде е канцеларията и беше изпратен направо в сражение, защото толкова много офицери бяха вече изкарали тридесет и петте полета, изисквани по онова време, че капитан Пилчард и капитан Рен срещаха трудности да формират определения от щаба брой екипажи. Тъй като не бе записан официално в ескадрилата, той не можеше да бъде отписан официално и сержант Таузър предчувствуваше, че кореспонденцията във връзка с този нещастник ще се умножава и ще продължи да отеква безкрай.

Името му беше Мъд. На сержант Таузър, който с еднакво отвращение осъждаше всяко насилие и всяко разхищение, му се струваше, че е ужасно разточителство да се докара Мъд по въздуха през океана само за да бъде разкъсан на парчета над Орвието два часа след като е пристигнал. Никой не можеше да си спомни кой беше той или как изглеждаше, най-малко от всички капитан Пилчард и капитан Рен, които си спомняха само, че новият офицер се бе мярнал в щабната палатка тъкмо навреме, за да бъде убит, и които се червяха неловко всеки път, когато се споменаваше за мъртвеца в палатката на Йосарян. Единствените хора, които може би бяха видели Мъд — екипажът на същия самолет, — бяха разкъсани заедно с него.

Йосарян обаче знаеше точно кой е Мъд. Мъд беше незнайният войн, който никога нямаше късмет, защото това беше единственото нещо, което всеки знаеше за незнайните войни — че те никога нямат късмет. Те трябваше да бъдат убити. И този убит беше наистина незнаен, макар че вещите му още стояха разхвърляни на леглото в палатката на Йосарян почти точно така, както ги бе оставил преди три месеца в деня, когато (според служебните книжа) не бе пристигнал; и два часа по-късно неговите вещи бяха заразени със смърт, така както всичко носеше заразата на смъртта през следващата седмица, по време на знаменитата обсада на Болоня, когато въздухът и сярножълтата мъгла бяха пропити от влажна миризма на плесен и смърт и всеки, определен да излети, бе вече белязан от смъртта.

Абсолютно невъзможно беше да се измъкне човек от предстоящите бомбардировки на Болоня, щом веднъж полковник Каткарт е предложил неговата група да унищожи складовете за бойни припаси, които тежките бомбардировачи на континента не можаха да разрушат, защото ги бомбардираха от много голяма височина. Всеки ден полетите се отлагаха и всеки ден задълбочаваше увереността в тази невъзможност и унинието в ескадрилата. Неотразимото, смазващо убеждение за близка смърт растеше постоянно и непрекъснато, както се изтичаха продължителните дъждове, прочиташе се в болезнените лица на всички и ги гризеше като разяждащите петна на някаква пълзяща болест. Всички миришеха на формалин. Нямаше къде да се обърне човек за помощ, не можеше да се отиде дори в амбулаторията — тя бе затворена по заповед на полковник Корн, така че никой да не може да се запише болен, както бяха направили летците един ясен ден поради някаква тайнствена епидемична диария, която бе наложила още едно отлагане. Тъй като записването на болни бе преустановено и вратата на амбулаторията закована, доктор Данийка прекарваше времето си, когато не валеше, седнал на висока табуретка, като със скръбен неутралитет безмълвно попиваше мрачния изблик на страх и дремеше, подобен на тъжен мишелов, под зловещия ръкописен надпис, закачен на затворената врата на амбулаторията — капитан Блак бе измислил тази шега, — и доктор Данийка остави надписа да виси там, защото не беше никаква шега. Този надпис бе заграден с черен молив и гласеше: „Затворено до второ разпореждане поради смърт в семейството“.

Страхът се разливаше навсякъде. Заля и ескадрилата на Дънбар, където един ден, когато се здрачи, Дънбар мушна любопитно глава в амбулаторията и заговори почтително към смътните очертания на доктор Стъбз, който седеше в гъстите сенки на мрака пред шише уиски и една подобна на камбана кана с преварена вода за пиене.

— Как се чувствувате? — запита той загрижено.

— Ужасно отговори доктор Стъбз.

— Какво правите тук?

— Седя.

— Аз мислех, че вече не идват болни.

— Не идват.

— Тогава защо седите тук?

— Къде другаде да седя? В тоя идиотски офицерски клуб с полковник Каткарт и Корн ли? Знаете ли какво правя тук?

— Седите.

— В ескадрилата, искам да кажа. Не в палатката. Не се правете на умник. Можете ли да си представите какво върти един доктор тук в ескадрилата?

— Заковали са вратите на амбулаторията и в другите ескадрили — забеляза Дънбар.

— Ако някой болен влезе в тази палатка, няма да го оставя да лети зарече се доктор Стъбз. — Пет пари не давам какво казват онези.

— Не можете да задържите никого напомни Дънбар. Не знаете ли заповедта?

— Веднага ще падне на задника си, щом му ударя една инжекция, наистина ще му попреча да лети. Доктор Стъбз се изсмя с горчива наслада при тази мисъл. — Въобразяват си, че могат със заповед да спрат записването на болни. Копелета! Уу, пак започва.

Дъждът отново заваля, най-напред по дърветата, после в калните локви и най-после с едва доловим успокоителен шепот леко зачука по покрива на палатката.

— Всичко е мокро — забеляза доктор Стъбз с отвращение. — Дори нужниците и писоарите вонят в знак на протест. Този мръсен свят цял мирише като костница.

Когато той замълча, тишината сякаш стана бездънна. Падна нощ. И двамата чувствуваха някаква огромна самота.

— Запалете лампата — предложи Дънбар.

— Няма ток. Не ми се ще да пускам генератора. По-рано ми правеше голямо удоволствие да спасявам живота на хората. Сега се питам какъв смисъл има, дявол да го вземе, щом всички ще трябва все пак да умрат.

— О, има смисъл, разбира се — увери го Дънбар.

— Има ли? Какъв е смисълът?

— Смисълът е докато можеш, да не ги оставиш да умрат.

— Да, но какъв смисъл има, щом все пак ще умрат?

— Цялата работа е да не мисли човек за това.

— Остави цялата работа. Какъв смисъл има, дявол да го вземе?

Дънбар размишлява известно време и мълча.

— Кой може да знае?

Дънбар не знаеше. Болоня би трябвало да го докара във възторг, защото минутите се разтягаха и часовете се влачеха като векове. Вместо това той се измъчваше, защото знаеше, че ще бъде убит.

— Наистина ли искаш още малко кодеин? — запита доктор Стъбз.

— Искам за моя приятел Йосарян. Той е сигурен, че ще го убият.

— Йосарян ли? Кой, по дяволите, беше Йосарян? Какво е това име Йосарян, дявол да го вземе? Да не е онзи, който се напи и се сби с полковник Корн в офицерския клуб миналата вечер?

— Точно така. Той е асириец.

— Какво побъркано копеле.

— Той не е побъркан — каза Дънбар. — Кълне се, че няма да участвува в бомбардировката на Болоня.

— Точно това искам да кажа — отговори доктор Стъбз. — Това побъркано копеле може би е единственият нормален човек, останал тук.