Параграф 22

19Полковник Каткарт

Полковник Каткарт беше хитър, преуспяващ, немарлив, нещастен тридесет и шест годишен мъж, който ходеше тромаво и искаше да бъде генерал. Беше енергичен и потиснат, уравновесен и разочарован. Беше самодоволен и неуверен, смел в административните хитрости, които прилагаше, за да привлече върху себе си вниманието на началниците, и малодушен в тревогите си, че всичките му интриги могат да се обърнат срещу него. Беше хубав и противен самохвалко, тежък и надут мъж, който пълнееше и беше хронически тормозен от дълги периоди на мрачни предчувствия. Полковник Каткарт беше самодоволен, защото беше полковник и вече командуваше бойна част на тридесет и шест години; беше и потиснат, защото, макар и на тридесет и шест години, все още беше само полковник.

За полковник Каткарт абсолютните ценности бяха непонятни. Той можеше да измери собствения си напредък само в сравнение с напредъка на други и неговата представа за отлично изпълнена работа беше да я върши поне толкова добре, колкото всички хора на неговата възраст, а те я вършеха дори по-добре. Обстоятелството, че имаше хиляди хора на неговата възраст, и по-стари, които не бяха достигнали дори майорски чин, пораждаше у него радостни тръпки. И той суетно се радваше на собствените си удивителни качества. От друга страна, обстоятелството, че хора на негова възраст, и по-млади дори, бяха вече генерали, го заразяваше с мъчително чувство на неуспех и го караше да си гризе ноктите, тормозен от неуспокоима тревога, която беше дори по-дълбока от тревогата на Джоу Гладника.

Полковник Каткарт беше много едър, нацупен, широкоплещест мъж, с ниско остригана, тъмна, къдрава коса, побеляла над ушите, и с богато украсено цигаре, което си беше купил в деня, преди да пристигне в Пианоза да поеме командуването на авиогрупата. При всеки случай се перчеше високомерно с това цигаре и се беше научил да си служи сръчно с него. Неусетно бе открил някъде дълбоко в себе си плодотворна способност да пуши с цигаре. Доколкото можеше да разбере, неговото цигаре бе единственото в целия средиземноморски боен театър и тази мисъл едновременно го ласкаеше и го безпокоеше. Не се съмняваше ни най-малко, че един мил и интелектуален човек като генерал Пекъм харесва това, че той пуши с цигаре, макар те доста рядко да попадаха заедно, което в известен смисъл беше голям късмет, както полковник Каткарт с облекчение разбра, тъй като генерал Пекъм можеше съвсем да не одобри неговото цигаре. Когато такива опасения налегнаха полковник Каткарт, той едва сподавяше напиращия плач и му идваше да захвърли проклетата дрънкалка, но го въздържаше непобедимото убеждение, че цигарето винаги украсява неговата мъжествена военна физика с яркия блясък на изтънчен героизъм, озарява го ослепително и го издига над всички други полковници в американската армия, с които той се съревноваваше. И все пак, как можеше да бъде сигурен?

Полковник Каткарт беше неуморим в това отношение — беше работлив, ревностен, предан стратег, който мислеше денонощно само за кариерата си. Той беше собственият си саркофаг, смел и безпогрешен дипломат, който непрекъснато се упрекваше възмутено за всички пропуснати шансове и се хапеше със съжаление за всички направени грешки. Беше напрегнат, раздразнителен, огорчен и самодоволен. Беше храбър опортюнист и лакомо се нахвърляше на всеки изгоден случай, посочен му от полковник Корн, но веднага след това започваше да трепери, изпаднал в унило отчаяние при мисълта за възможните последици, които би могъл да понесе. Той жадно събираше слухове и съхраняваше клюки в паметта си. Вярваше във всички чути новини и не беше сигурен в никоя. Винаги беше нащрек и с изострена чувствителност дебнеше всеки сигнал за несъществуващи връзки и положения. Той беше осведомен човек, който постоянно и трогателно се стремеше да открие какво става. Беше вечно беснеещ, смел тиранин, който неутешимо и мрачно размишляваше за ужасното, неизкоренимо впечатление, което оставя у високопоставените личности, макар че те едва ли си даваха сметка за неговото съществуване…

Всички го преследваха. Полковник Каткарт живееше в несигурност, в един нестабилен аритметичен свят на позорни петна и похвални постижения, на въображаеми потресаващи победи и въображаеми съкрушителни поражения. Час по час се люшкаше между терзание и бодрост, раздувайки фантастично величието на своите победи и преувеличавайки трагично сериозността на пораженията си. Никой никога не го бе заварвал неподготвен. Ако до него достигнеше слух, че някой е видял генерал Дрийдъл или генерал Пекъм да се усмихва или да се мръщи, или пък нито да се усмихва, нито да се мръщи, той не можеше да си седне на задника, докато не откриеше някакво приемливо тълкувание на фактите, и упорито мърмореше, докато най-после полковник Корн не го убедеше да се отпусне и да не се притеснява.

Полковник Корн беше предан, необходим съюзник, който действуваше на нервите на полковник Каткарт. Полковник Каткарт обещаваше на полковник Корн да му бъде вечно благодарен за изкусните ходове, които изнамираше, и после се разяряваше срещу него, когато си дадеше сметка, че те можеха да не успеят. Полковник Каткарт беше крайно задължен на полковник Корн и никак не го обичаше. Те бяха много близки. Полковник Каткарт завиждаше на полковник Корн за ума му и често трябваше сам да си напомня, че Корн всъщност е все още само подполковник, макар че е почти десет години по-стар от него и че е получил образованието си в щатски университет. Полковник Каткарт се оплакваше от злата съдба, която му бе дала за неоценим помощник един толкова обикновен човек като полковник Корн. Унизително беше да зависиш така напълно от човек, който е университетски възпитаник. Ако непременно трябваше някой да му бъде необходим — оплакваше се полковник Каткарт, — той можеше спокойно да бъде богат и издокаран човек, от по-добро семейство и по-зрял от полковник Корн и който да не гледа така лекомислено на желанието на полковник Каткарт да стане генерал, в което полковник Каткарт тайно подозираше полковник Корн.

Полковник Каткарт така горещо желаеше да стане генерал, че беше готов да опита всички средства, дори религията; той повика свещеника в кабинета си късно една сутрин през седмицата, след като беше повишил броя на бойните полети на шестдесет, и с рязък жест му посочи един брой на „Сатърди ийвнинг поуст“, който лежеше на писмената му маса. Полковникът носеше риза цвят каки с широко отворена яка, така че наболите твърди черни косми се виждаха по снежно-белия му врат; гъбестата му долна устна бе увиснала. Беше от ония хора, които никога не почерняват, и се пазеше, колкото може, да не изгори от слънцето. Полковникът беше повече от една глава по-висок от свещеника и повече от два пъти по-едър; надутото му, заповедническо държане караше свещеника да се чувствува, по силата на контраста, хилав и болнав.

— Я вижте това, отче — каза му полковник Каткарт, като вкара цигара в цигарето си и се настани удобно на своя въртящ се стол зад бюрото си. — И ми кажете какво мислите.

Свещеникът покорно погледна надолу към разтвореното списание и видя голяма редакционна статия за една американска бомбардировъчна авиогрупа в Англия, чийто свещеник четял молитви в палатката на оперативния отдел преди всеки боен полет. Свещеникът едва не заплака от щастие, когато разбра, че полковникът няма намерение да му крещи. Те едва ли бяха разговаряли от онази бурна вечер, когато по заповед на генерал Дрийдъл полковник Каткарт го изхвърли от офицерския клуб, след като вождът Бял Полуовес разби носа на полковник Мудъс. Отначало свещеникът се страхуваше, че полковникът има намерение да го мъмри, загдето предната вечер бе ходил в офицерския клуб без разрешение. Беше отишъл там с Йосарян и Дънбар, след като двамата бяха неочаквано дошли в палатката му на горската поляна да го поканят да излезе с тях. Колкото и да беше наплашен от полковник Каткарт, той все пак намери за по-лесно да си навлече гнева на полковника, отколкото да отклони учтивата покана на двамата си нови приятели, които срещна при едно от посещенията си в болницата едва преди няколко седмици и които така резултатно се потрудиха да го изолират от хилядите обществени превратности на съдбата, произтичащи от служебния му дълг да живее в най-тясна близост с повече от деветстотин непознати офицери и войници, които го смятаха за чудак.

Свещеникът не вдигна очи от страниците на списанието. Внимателно разгледа всяка снимка два пъти и прочете съсредоточено надписите, като същевременно подреждаше отговора си на въпроса на полковника в граматически пълно изречение, което той преповтори и наново преработи в ума си доста пъти, преди да може най-после да събере смелост да отговори.

— Мисля, че да се четат молитви преди всеки боен полет, е много, много морален и твърде похвален начин на действие, господин полковник — подхвърли плахо той и зачака.

— Тъй — рече полковникът. — Но аз искам да зная дали смятате, че молитвите ще вървят тука.

— Да, сър — отговори свещеникът след няколко секунди. — Смятам, че ще вървят и тука.

— Тогава бих искал да опитам. — Тежките, брашнени бузи на полковника се оцветиха внезапно с пламтящи петна на въодушевление. Той стана на крака и започна възбудено да се разхожда. — Вижте каква полза са допринесли на тия хора в Англия. Ето снимка на един полковник, чийто военен свещеник чете молитви преди всеки боен полет. Щом молитвите дават резултат за него, те трябва да дадат резултат и за нас. Може би ако почнем да четем молитви, ще поместят и моята снимка в „Сатърди ийвнинг поуст“.

Полковникът седна отново и се усмихна замечтано, потънал в дълбок размисъл. Нищо не подсказваше на свещеника какво се очаква от него да каже. Той стоеше със замислен израз на продълговатото си, доста бледо лице и погледът му се спря на високите бурета с червени доматчета, наредени край стените. Престори се, че обмисля отговора си. След малко си даде сметка, че се е втренчил в многобройните редици от бурета, пълни с домати, и бе така озадачен от въпроса какво търсят в кабинета на един командир на авио-група тези бурета, препълнени с червени доматчета, че напълно забрави за обсъждането на молитвените събрания, докато полковник Каткарт, отклонявайки се добросърдечно от темата на разговора, не го запита:

— Бихте ли купили малко домати, отче? Току-що пристигнаха от фермата, която полковник Корн и аз имаме горе в планината. Мога да ви продам на едро цяло буре.

— О, не, сър. Не мисля да купувам домати.

— Много добре — отвърна невъзмутимо полковникът. — Не сте задължен да купувате. Майлоу ще бъде много доволен, ако успее да грабне всичките домати, които можем да произведем. Тези са обрани вчера. Погледнете колко са твърди и зрели, като гърдите на младо момиче.

Свещеникът се изчерви и полковникът веднага схвана, че е направил грешка. Наведе глава от срам, месестото му лице пламтеше. Почувствува, че пръстите му стават дебели и мъчноподвижни. Изпитваше към свещеника злобна ненавист, загдето беше свещеник и защото заради него една забележка, за която той бе уверен, че при всякакви други обстоятелства би била счетена за духовита и изтънчена, сега се превърна в просташка нетактичност. Той правеше страшни усилия да се сети за нещо, което би измъкнало и двамата от ужасното им смущение. Сети се обаче само, че военният свещеник е прост капитан, и изведнъж се изправи, като си пое дъх потресен и възмутен. Бузите му се опънаха от ярост при мисълта, че измамнически е бил унижен от човек, който е на почти същата възраст като него, а е все още само капитан, и той се извърна отмъстително към свещеника с израз на такава убийствена враждебност, че свещеникът се разтрепера. Полковникът го наказа жестоко, като мълчаливо втренчи в него продължителен, навъсен, зъл, изпълнен с омраза поглед.

— Ние говорехме за нещо друго — напомни той язвително на свещеника най-после. — Не говорехме за твърди, зрели гърди на хубави млади момичета, а за нещо съвършено друго. Говорехме как да отслужваме черковни служби в бараката за инструктаж преди всеки боен полет. Има ли причини да не правим това?

— Не, сър — измънка свещеникът.

— Тогава ще започнем с днешния следобеден полет.

Враждебността на полковника се смекчаваше все повече, когато мина към обсъждане на подробностите.

— Сега искам от вас да помислите сериозно какви молитви ще четете. Не ща нищо тежко или тъжно. Бих искал да кажете нещо леко и живо, нещо, от което момчетата ще се чувствуват много добре, когато отлитат. Разбирате ли какво искам да кажа? Не искам никакви такива като Царството божие или Долината на смъртта. Всичко това е много отрицателно. Защо правите такава кисела физиономия?

— Извинявайте, сър — заекна свещеникът. — Аз тъкмо мислех за двадесет и третия псалм, когато вие казахте това.

— Как започва той?

— Точно този, за който сега споменахте, сър. „Господ е моят пастир“. Аз…

— Точно този имах предвид. Отпада. Какво друго има?

— „Спаси ме, Господи, защото водите прииждат до…“

— Никакви води! — отряза полковникът и рязко издуха цигарето си, след като го бе изтърсил в украсената с емайл месингова пепелница. — Защо да не опитаме нещо музикално! Какво ще речете за арфите на върбите?

— В него се говори за вавилонските реки, сър — отвърна свещеникът. — „… Там седяхме, да, и заплакахме, когато си спомнихме за Цион.“

— Цион? Веднага изхвърляме и този. Бих желал да зная как изобщо е попаднал този псалм в молитвеника. Нямате ли нещо весело, шеговито, което да не е свързано с води и долини, и Бог? Бих искал изобщо да не засягаме религиозни теми, ако е възможно.

Свещеникът започна да се извинява:

— Съжалявам, сър, но почти всички молитви, които знам, са в доста мрачен тон и споменават Бога поне мимоходом.

— Тогава да намерим нови. Момчетата достатъчно роптаят, когато ги пращам на бойни полети, и без да им додявам с проповеди за Бога, за смъртта и за рая. Защо да не можем да възприемем по-положителен подход? Защо да не можем всички да се молим за нещо хубаво, като, да речем, по-събрани бомбени попадения?

— Ами… да, господин полковник, и аз тъй мисля — отвърна колебливо свещеникът. — Но вие тогава няма да се нуждаете от мен, ако това е всичко, което желаете. Можете и сам да го направите.

— Знам, че мога — отвърна полковникът кисело. — Но вие за какво си мислите, че сте тук? Аз бих могъл и храна сам да си купувам, но това е работа на Майлоу и затова той снабдява всички авиогрупи в тази област. Вашата работа е да четете молитви, а ние да повтаряме след вас. Отсега нататък вие ще четете молитви за по-събрани бомбени попадения преди всеки бомбен полет и ние ще повтаряме след вас. Ясно ли е? Мисля, че по-събраните бомбени попадения са нещо, за което наистина си заслужава да се молим. Това ще бъде постижение, с което можем да се гордеем пред генерал Пекъм. Генерал Пекъм смята, че въздушните снимки стават много по-хубави, когато бомбите избухват близо една до друга.

— Генерал Пекъм ли, сър?

— Точно така, отче — потвърди полковникът, като се закикоти покровителствено, виждайки озадачения вид на свещеника. Не искам това да се разчува, но изглежда, че генерал Дрийдъл най-после ще бъде сменен и генерал Пекъм се пада на калема да го замести. Откровено казано, няма да съжалявам за това. Генерал Пекъм е много свестен човек и смятам, че ще бъде много по-добре, когато той ни стане началник. Но пък това може и да не се случи и да си останем под командуването на генерал Дрийдъл. Откровено казано, няма да съжалявам, ако стане така, защото генерал Дрийдъл е също много свестен човек и аз мисля, че и при него също ще бъдем много по-добре. Надявам се, че ще пазите това в тайна, отче. Не бих желал някой от тях двамата да си помисли, че съм на страната на другия.

— Да, сър.

— Отлично — възкликна полковникът и развеселен стана от стола си. — Но тия клюки няма да ни помогнат да попаднем в „Сатърди Ийвнинг Поуст“, нали, отче? Чакайте да видим какъв начин на действие да измислим. Впрочем, отче, нито дума по тая работа пред полковник Корн. Разбирате ли?

— Да, сър.

Замислен, полковник Каткарт започна да се разхожда тежко напред-назад по тесните коридори между буретата с доматчета и масата с наредените наоколо й нетапицирани столове в средата на стаята.

— Май ще трябва да ви държим да чакате навън, докато се дадат инструкциите, тъй като всички тия сведения са поверителни. Мога да ви вкарам, когато майор Данби сверява часовниците. Смятам, че точното време не е военна тайна. Ще ви дадем около минута и половина в разписанието. Ще ви бъдат ли достатъчни минута и половина?

— Да, сър. Ако това не включва времето, необходимо, за да се освободят атеистите и да влязат войниците. Полковник Каткарт изведнъж се спря на място.

— Какви атеисти? — изрева той с отбранителен тон и целият му вид в миг се превърна в добродетелно и войнствено опровержение. — Няма атеисти в моята част. Атеизмът е противозаконен, нали?

— Не, сър.

— Не е ли? — Полковникът беше изненадан. — Тогава е противоамерикански, нали?

— Не съм сигурен, сър — отговори свещеникът.

— Аз пък съм сигурен! — заяви полковникът. — Няма да разстройвам нашето богослужение, за да угодя на една тайфа мръсни атеисти. От мен те няма да получат никакви специални предимства. Нека остават по местата си и се молят заедно с нас. А каква е тази история с войниците? Откъде-накъде се явяват те, дявол да го вземе, в цялата работа?

Свещеникът усети как лицето му пламна.

— Извинявам се, сър. Просто помислих, че ще желаете и войниците да присъствуват, тъй като и те участвуват в същите полети.

— Аз пък не желая. Те си имат свой свещеник и свой бог, нали?

— Не, сър.

— Какво приказвате! Искате да кажете, че се молят на същия бог като нас?

— Да, сър.

— И той ги слуша?

— Мисля, че ги слуша, сър.

— Брей, да пукна, ако разбирам нещо — забеляза полковникът и изсумтя озадачен и развеселен. Миг по-късно настроението му внезапно спадна и той нервно поглади късите си, черни, сивеещи къдри. — Наистина ли смятате, че е добра идея да пуснем и войниците? — запита той загрижено.

— Мисля, че просто е редно.

— Не ми се ще да ги пускам — довери се полковникът и яростно закърши пръсти, както се разхождаше напред-назад. — О, не ме разбирайте зле, отче. Не че смятам войниците мръсни, долни и прости хора. Просто нямаме достатъчно място. Макар че, откровено казано, по-добре е офицерите и войниците да не общуват в бараката за инструктаж. Струва ми се, че достатъчно се виждат по време на полетите. Някои от най-добрите ми приятели са войници, нали разбирате, но това е най-многото, което им позволявам. Честно казано, отче, вие не бихте желали сестра ви да се омъжи за войник, нали?

— Сестра ми няма офицерски чин във войската, сър — отвърна свещеникът.

Полковникът пак се спря внезапно и изгледа остро свещеника, за да се увери дали не му се подиграва.

— Какво искате да кажете с тази забележка, отче? Да не искате да бъдете духовит?

— О, не — побърза да обясни свещеникът с израз на крайно мъчителна неловкост. — Тя е старшина в морската пехота.

Полковникът никога не бе харесвал свещеника, но в този миг той го ненавиждаше и нямаше никакво доверие в него. Изпита остро предчувствие за надвиснала опасност и се запита дали и свещеникът не заговорничи срещу него и дали неговото сдържано и небиещо на очи държане не е всъщност само някаква зловеща маскировка, прикриваща една жарка амбиция, която, скрита някъде дълбоко в душата му, е коварна и безскрупулна. Имаше нещо странно у този свещеник и полковникът скоро откри какво беше то; свещеникът изглеждаше като схванат, защото стоеше мирно; полковникът бе забравил да му каже „свободно“. Нека стои така — реши отмъстително полковникът, за да му покаже кой командува тук и да се осигури срещу всяко уронване на личното достойнство, което би могло да произлезе от собственото му признание за извършения пропуск.

Прозорецът привличаше хипнотично полковник Каткарт и той се приближи до него с тежкия, тъп, втренчен поглед на унило самонаблюдение. Войниците са винаги коварни, реши той. Потънал в мрачна печал, той гледаше надолу към спортното стрелбище, което бе заповядал да се построи за офицерите от неговия щаб, припомняйки си онзи унизителен следобед, когато генерал Дрийдъл го бе накастрил безжалостно пред полковник Корн и майор Данби и му бе заповядал да отвори стрелбището за всички строеви офицери и войници. Полковник Каткарт трябваше да заключи, че спортното стрелбище е действително едно тежко петно за него. Беше сигурен, че генерал Дрийдъл не е забравил случая, макар че генерал Дрийдъл можеше и да не си го спомня, което щеше да бъде наистина несправедливо, оплакваше се полковник Каткарт, тъй като самата идея да се направи спортно стрелбище за стрелба по панички заслужаваше похвала, макар че в действителност това беше едно позорно петно. Полковник Каткарт беше безпомощен: не можеше да установи точно колко терен е спечелил или изгубил с това пусто спортно стрелбище и би искал полковник Корн да бъде в кабинета му в този момент, за да прецени цялата случка още веднъж и да разсее страховете му. Всичко беше много сложно и много обезсърчително. Полковник Каткарт извади цигарето от устата си, постави го изправено в джоба на ризата си и жално загриза ноктите на двете си ръце. Всички бяха срещу него и душата му бе скръбна, защото полковник Корн не бе при него в този кризисен момент, за да му помогне да реши какво да прави с тези молитвени събрания. Той нямаше почти никакво доверие в свещеника, който беше още само капитан.

— Мислите ли — попита той, — че ако не включим войниците, това може да намали шансовете ни да добием желания резултат?

Чувствувайки се отново на несигурна почва, свещеникът се поколеба.

— Да, господин полковник — отговори той най-после. — Мисля, че е възможно подобно действие да намали вашите шансове да бъдат чути молитвите ви за по-събрани бомбени попадения.

— Дори не помислих за това — извика полковникът и очите му замигаха и запръскаха пръски като локва, в която си хвърлил камък. — Искате да кажете, че Бог може дори да реши да ме накаже, като разпръсне попаденията още повече?

— Да, господин полковник — каза свещеникът. — Възможно е да постъпи така.

— Да вървят по дяволите тия молитви тогава — заяви полковникът с нотка на независимост. — Нямам намерение да уреждам тия проклети молитвени събрания, ако с тях ще влоша положението. — Той се закикоти подигравателно, седна зад писмената си маса, пъхна отново цигарето в устата си и за няколко секунди потъна в проникновено мълчание. — Като мисля сега за цялата работа — призна той колкото пред себе си, толкова и пред свещеника, — изобщо идеята да накарам летците да се молят на Бога май не беше толкова щастливо хрумване. Редакторите на „Сатърди ийвнинг поуст“ може би нямаше да се отзоват.

Полковникът се отказа от проекта си с угризения на съвестта, тъй като той изцяло го бе измислил самостоятелно и се бе надявал да го разкрие пред всички като поразително доказателство, че всъщност не се нуждае от полковник Корн. Щом веднъж идеята пропадна, той бе доволен, че се е отървал от нея, тъй като от самото начало го смущаваше мисълта, че е опасно да съставя планове, без да взема мнението на полковник Корн. Той въздъхна с огромно облекчение. Сега, след като изостави плана си, имаше много по-високо мнение за себе си, защото чувствуваше, че е взел много мъдро решение, и, най-главното, бе взел това мъдро решение, без да се съветва с полковник Корн.

— Това ли е всичко, сър? — попита свещеникът.

— Да — Каза полковник Каткарт. — Освен ако вие имате да предложите нещо друго.

— Не, сър. Само…

Полковникът вдигна очи, сякаш се почувствува обиден, и изгледа свещеника със сдържано недоверие.

— Само какво, отче?

— Сър, някои от хората са много разтревожени, откакто вие повишихте броя на бойните полети на шестдесет. Помолиха ме да говоря с вас по този въпрос.

Полковникът мълчеше. Докато свещеникът чакаше отговор, лицето му се изчерви до корените на жълтеникавите му коси. Полковникът го остави да се мъчи дълго, като го гледаше с втренчен, незаинтересуван поглед, който не изразяваше никакво чувство.

— Кажете им, че се води война — посъветва го той най-после с безизразен глас.

— Благодаря, сър, ще им кажа — отговори свещеникът в прилив на благодарност, защото полковникът все пак бе казал най-после нещо. — Те се питат защо не изискате някои от запасните екипажи, които чакат в Африка, да ги заместят, та те да си заминат за Щатите.

— Това е административен въпрос — каза полковникът. — Не е тяхна работа. — Той отпуснато посочи към стената. — Вземете си един домат, отче. За моя сметка.

— Благодаря, сър. Сър…

— Няма защо. Харесва ли ви да живеете в гората, отче?

Всичко екстра ли е?

— Да, сър.

— Хубаво. Обадете ми се, ако имате нужда от нещо.

— Да, сър. Благодаря, сър. Сър…

— Благодаря ви, че наминахте, отче. Сега имам работа. Ще ми съобщите, ако измислите някакъв начин да се появят имената ни в „Сатърди ийвнинг цоуст“, нали?

— Да, сър, ще ви съобщя. — С огромно усилие на волята свещеникът събра всичката си смелост и дръзко премина на целта. — Особено съм загрижен за състоянието на един командир на самолет, сър. За Йосарян.

Полковникът бързо вдигна очи, стреснат от смътен спомен.

— Кой? — запита той разтревожено.

— Йосарян, сър.

— Йосарян?

— Да, сър. Йосарян. Той е много зле, сър. Боя се, че няма да търпи много дълго и ще направи някоя отчаяна стъпка.

— Наистина ли е така, отче?

— Да, сър. Страхувам се, че е точно така.

Полковникът помисли малко в тежко мълчание.

— Кажете му да се уповава на Бога — посъветва го най-после той.

— Благодаря, сър — каза свещеникът. — Ще му кажа.