Параграф 22

39Вечният град

Йосарян самоволно напусна ескадрилата. Без да иска разрешение, замина с Майлоу, който, както самолетът летеше към Рим, поклати укоризнено глава и свил благочестиво устни, съобщи с черковен тон на Йосарян, че се срамува от поведението му. Йосарян кимна. Йосарян представлявал неприлично зрелище, като се разхождал заднишком с пистолет на кръста и отказвал да участвува в бойни полети, каза Майлоу. Йосарян пак кимна. Това било нечестно спрямо ескадрилата и затруднявало началниците му. Поставяло и самия Майлоу в неудобно положение. Йосарян пак кимна. Хората почвали да мърморят. Не било честно Йосарян да мисли само за собствената си сигурност, когато хора като Майлоу, полковник Каткарт, полковник Корн и бившият ефрейтор Уинтъргрийн били готови да направят всичко, което могат, за да спечелим войната. Летци, изкарали седемдесет полета, почвали да мърморят, защото трябвало да изкарат осемдесет, и имало опасност някои от тях да запашат пистолети и също да тръгнат да се разхождат заднишком. Бойният дух спаднал и всичко това било по вина на Йосарян. Страната била в опасност; той излагал на риск традиционните права на свобода и независимост, като се осмелявал да ги упражнява.

Йосарян, седнал на мястото на втория пилот, продължаваше да кима и се мъчеше да не слуша брътвежите на Майлоу. Курвата на Нейтли беше в ума му, както бяха и Крафт, и Ор, и Нейтли, и Дънбар, и Кид Сампсън, и Макуот, и всички нещастни и глупави, и болни хора, които бе виждал в Италия, Египет и Северна Африка и за които знаеше по други места на света; и Сноуден, и сестричката на курвата на Нейтли тежаха на съвестта му. Йосарян смяташе, че е разбрал защо курвата на Нейтли го държи отговорен за смъртта на Нейтли и иска да го убие. Защо, дявол да го вземе, да не мисли така? Този свят е мъжки и тя, и по-младите от нея имат право да обвиняват и него, и всички по-стари за неестествените трагедии, които ги сполетяваха; точно както и тя, дори в скръбта си, е виновна за всяко причинено от хора нещастие, което сполетява сестричката й и всички други деца след нея. Някои трябва да направи нещо някога. Всяка жертва е виновник, всеки виновник е жертва и някой трябва да възстане някога и да скъса отвратителната верига наследствени навици, която заплашва всички тях. В някои части на Африка търговци на роби още отвличат малки момчета и ги продават за пари на хора, които ги колят и ги ядат. Йосарян се чудеше как деца могат да понасят такива варварски жертвоприношения, без да проявят и най-малък признак на страх или болка. Той приемаше за безспорно, че те понасят всичко стоически. Ако не, разсъждаваше Йосарян, обичаят сигурно щеше да отмре, защото никоя жажда за пари или безсмъртие не може да бъде толкова силна, вярваше той, та да съществува върху нещастието на децата.

Той клател лодката, в която били всички, каза Майлоу и Йосарян кимна още веднъж. Не бил добър член на колектива, каза Майлоу. Йосарян кимаше и слушаше Майлоу, който му говореше, че ако не харесва начина, по който полковник Каткарт и полковник Корн командуват групата, най-прилично ще бъде от негова страна да емигрира, вместо да подклажда недоволство тук. Йосарян се въздържа и не изтъкна, че полковник Каткарт, полковник Корн и Майлоу могат и тримата да емигрират, ако не харесват начина, по който той подклажда недоволство. И двамата — и полковник Каткарт, и полковник Корн — се държели много добре с Йосарян, каза Майлоу; не му ли дадоха медал след последното нападение на Ферара и не го ли произведоха капитан? Йосарян кимна. Не го ли хранеха и не му ли даваха заплата всеки месец? Йосарян пак кимна. Майлоу беше сигурен, че те ще бъдат милостиви, ако той отиде да им се извини и се разкае, като при това обещае да изкара осемдесет полета. Йосарян каза, че ще си помисли, и със затаен дъх се молеше да се приземят безопасно, когато Майлоу спусна колесника и се плъзна към пистата. Странно, колко бе намразил летенето!

Рим беше в развалини, забеляза той, когато самолетът се приземи. Летището беше бомбардирано преди осем месеца и неравни отломки от бял камък бяха събрани с булдозери в плоски могили от двете страни на входа покрай телената ограда на аеродрума. Колизеят представляваше разсипана черупка и Константиновата арка бе срутена. Апартаментът на курвата на Нейтли бе опустошен. Момичетата ги нямаше и единствената жива душа там беше старата жена. Прозорците на апартамента бяха изпочупени. Тя беше навлякла пуловери и поли и се бе пребрадила с тъмен шал. Седеше на нетапициран стол до електрически котлон със скръстени ръце и чакаше да кипне водата в очукания алуминиев чайник. Говореше си нещо на глас, когато Йосарян влезе, и застена, щом го видя.

— Няма ги — изстена тя, преди още той да я запита. Хванала лактите си с ръце, тя се люлееше печално напред-назад, седнала на скърцащия стол. — Няма ги.

— Кого няма?

— Всички. Всичките бедни момичета.

— Къде са?

— Отидоха си. Изгониха ги на улицата. Всички си отидоха. Горките млади момичета.

— Кой ги изгони? Кой направи това?

— Едни високи войници с бели шлемове и палки. И също нашите карабинери. Дойдоха с палки и ги пропъдиха. Не ги оставиха дори да си вземат палтата. Горките! Просто ги изгониха на студа.

— Арестуваха ли ги?

— Прогониха ги.

— Защо са ги прогонили, щом не са ги арестували?

— Не знам — хълцаше старицата. — Не знам. Кой ще ме гледа? Кой ще се погрижи за мен сега, като горките момичета си отидоха? Кой ще ме гледа?

— Трябва да е имало причина — настояваше Йосарян, като удряше дланта си с юмрук. — Те не могат току-така да нахълтат тука и да изгонят всички.

— Никаква причина — вайкаше се старицата. — Никаква причина!

— Какво право имаха да влязат тук?

— Параграф 22.

— Какво! — Йосарян замръзна на мястото си от страх и тревога. — Какво казахте?

— Параграф 22 — повтори старата жена, като си клатеше главата нагоре-надолу. — Параграф 22. Параграф 22 казвал, че имали право да правят онова, което не можем да ги спрем да направят.

— Какво, дявол да го вземе, говорите? — изкрещя й Йосарян със смаяно, бясно негодувание. — Как разбрахте, че е параграф 22? Кой, дявол да го вземе, ви каза, че е параграф 22?

— Войниците с белите шлемове и палките. Момичетата плачеха. „Направили ли сме нещо лошо?“ — питаха те. Войниците казаха не и ги изтласкаха през вратата с палките. „Тогава защо ни гоните?“ — питаха момичетата. „Параграф 22“ — отговориха войниците. „Какво право имате?“ — казваха момичетата. „Параграф 22“ — казваха войниците. Все това казваха. „Параграф 22, параграф 22.“ Какво значи това параграф 22? Какво е параграф 22?

— Не ви ли го показаха? — запита Йосарян, като се разхождаше наоколо и тропаше с крака от яд и мъка. — Не ги ли накарахте да ви го прочетат?

— Не били длъжни да ни показват параграф 22 — отговори старицата. — Законът казвал, че не са длъжни.

— Кой закон казва, че не са длъжни?

— Параграф 22.

— О, по дяволите! — възкликна с горчивина Йосарян. — Бас държа, че въобще няма такъв параграф. — Той се спря на едно място и печално огледа стаята. — Къде е старецът?

— Няма го — каза печално старицата.

— Няма го?

— Умря — рече старата жена, кимайки, за да подчертае скръбта си, и посочи с длан главата си. — Нещо се скъса вътре. Беше си жив и след миг — мъртъв.

— Не може да бъде! — извика Йосарян, готов да спори ожесточено. Но, разбира се, той знаеше, че това е вярно, знаеше, че е логично и вярно; и този път старецът бе тръгнал с мнозинството.

Йосарян се завъртя и с тежка стъпка заобикаля из апартамента, мрачно намръщен, като с песимистично любопитство надзърташе в стаите. Всичко, направено от стъкло, беше изпочупено от палките на войниците. Откъснати завеси, завивки и постелки лежаха захвърлени на пода. Столове, маси и тоалетни масички бяха съборени. Всичко, което можеше да се счупи, бе счупено. Опустошението бе пълно. Никакви диви вандали не биха могли да направят повече. Всички прозорци бяха строшени и през разбитите стъкла мракът струеше във всяка стая като поток от мастилени облаци. Йосарян си представяше тежките, смазващи стъпки на военните полицаи с техните бели шлемове. Можеше да види пламенната и злобна веселост, с която те са опустошавали всичко, тяхното лицемерно, безпощадно чувство за закон и предана служба. Горките млади момичета, всички бяха изчезнали! Всички бяха изчезнали освен плачещата старица, облечена в два дебели пуловера — кафяв и сив — и пребрадена с черен шал; скоро и тя щеше да изчезне.

— Няма ги — завайка се тя, когато той се върна, преди още да може да заговори. — Кой ще ме гледа сега?

Йосарян не обърна внимание на въпроса й.

— Ами приятелката на Нейтли, чул ли е някой нещо за нея? — попита той.

— Няма я!.

— Знам, че я няма. Но обадила ли се е някому? Знае ли някой къде е?

— Няма я.

— А сестричката? Какво стана с нея?

— Няма я — отговори старицата, без да промени тона си.

— Разбирате ли за какво говоря? — запита Йосарян остро, като се втренчи в очите й, за да види дали не му отговаря в полусънно състояние. Повиши глас: — Какво стана със сестричката, с момиченцето?

— Няма я, няма — отговори старицата, като раздразнено вдигна рамене, ядосана от настойчивостта му. Тихите й ридания станаха по-високи. — Изгониха я заедно с другите, изгониха я на улицата. Не я оставиха дори да си вземе палтото.

— Къде отиде?

— Не знам, не знам.

— Кой ще се грижи за нея?

— Кой ще се грижи за мен?

— Тя не познава никой друг, нали?

— Кой ще се грижи за мен?

Йосарян остави пари в скута на старицата — странно колко много неправди, изглежда, оправяха парите — и излезе от апартамента, псувайки разпалено параграф 22, докато слизаше по стълбите, макар и да знаеше, че няма такъв параграф. Той бе уверен, че параграф 22 не съществува, но това нямаше значение. Това, което имаше значение, бе, че всички мислеха, че съществува, и то беше много по-лошо, защото липсваше предмет или текст, който да можеш да осмееш, да опровергаеш, да обвиниш, да критикуваш, да атакуваш, да измениш, да мразиш, да ругаеш, да оплюеш, да разкъсаш на късове, да стъпчеш или да изгориш.

Вън беше студено и тъмно; пронизваща, блудкава, рядка мъгла лежеше във въздуха и се оцеждаше по големите неполирани каменни блокове на къщите и пиедесталите на паметниците. Йосарян изтича обратно при Майлоу и се разкая. Каза, че съжалява, и знаейки много добре, че лъже, обеща да извърши още толкова бойни полета, колкото иска полковник Каткарт, ако Майлоу използува влиянието си в Рим, за да му помогне да открият сестричката на курвата на Нейтли.

— Тя е само дванадесетгодишна и е девствена — обясни той тревожно. — Искам да я намеря, преди да е твърде късно.

Майлоу отговори на молбата му с блага усмивка.

— Имам тъкмо такава дванадесетгодишна девственица, каквато търсиш — обяви той тържествуващо. — Тази дванадесетгодишна девственица е всъщност тридесет и четири годишна, но е била отгледана от крайно строгите си родители при диета с ниско съдържание на белтъчини и е започнала да спи с мъже едва…

— Майлоу, аз ти говоря за едно малко момиче! — прекъсна го Йосарян с отчаяно нетърпение. — Не разбираш ли? Не искам да спя с нея. Искам да й помогна. Ти имаш дъщери. Тя е просто дете. Съвсем сама е в този град и няма никого, който да се погрижи за нея. Искам да я предпазя от зло. Не разбираш ли за какво ти говоря?

Майлоу разбра и се трогна дълбоко.

— Йосарян, аз се гордея с тебе — възкликна той с дълбоко вълнение, — наистина се гордея! Ти не знаеш колко се радвам да видя, че половият интерес не е всичко за тебе. Ти имаш принципи. Разбира се, че имам дъщери и напълно ми е ясно за какво говориш. Ще намерим това момиче. Не се тревожи. Ела с мен и ще намерим момичето, дори ако трябва да обърнем целия град наопаки. Хайде, ела.

Йосарян и Майлоу Майндърбайндър отидоха с бързата щабна кола на предприятия „М и М“ в Дирекцията на полицията, където разговаряха с един мургав, неспретнат полицейски комисар с тънки черни мустачки и разкопчана куртка, който тъкмо когато влязоха в кабинета му, се забавляваше с една дебела жена с брадавици и двойна гуша и който, приятно изненадан, поздрави Майлоу и започна да се кланя и така гнусно да раболепничи, сякаш Майлоу беше някакъв елегантен маркиз.

— Ах, marchese (маркиз), Майлоу — извика той, изразявайки демонстративно удоволствието си, като същевременно избутваше през вратата тлъстата, недоволна жена, без дори да погледне към нея, — защо не ми известихте, че ще дойдете? Щях, да устроя голям прием във ваша чест. Влезте, влезте, marchese. Вече почти никак не ни посещавате.

Майлоу знаеше, че няма нито миг за губене.

— Здравейте, Луиджи — каза той, като кимна така живо, че изглеждаше почти неучтиво. — Луиджи, нужна ми е вашата помощ. Моят приятел иска да намери едно момиче.

— Момиче ли, marchese — каза Луиджи, като замислено почеса лицето си. — Пълно е с момичета в Рим. За американски офицер не би трябвало да представлява трудност.

— Не, Луиджи, не разбирате. Отнася се за едно дванадесетгодишно девствено момиче, което той трябва да намери веднага.

— О, да, сега разбирам — каза Луиджи с проницателен израз. — За девствено момиче ще трябва малко време. Но ако той почака на последната спирка на автобуса, където се събират млади селски момичета, които търсят работа, аз…

— Луиджи, вие пак не разбирате — сряза го Майлоу с такова безцеремонно нетърпение, че лицето на полицейския комисар пламна. Той застана мирно и объркан, започна да закопчава униформата си. — Това момиче е приятелка, стара приятелка на семейството, и той иска да й помогне. Тя е просто дете. Тя е сама в града някъде и ние трябва да я намерим, преди някой да й стори зло. Разбирате ли сега? Луиджи, това е много важно за мен. Аз имам дъщеря на същата възраст като това момиченце и в този момент нищо на света няма по-голямо значение за мен, отколкото да спасим това бедно дете, преди да е твърде късно. Ще ни помогнете ли?

— Сега разбирам, marchese — каза Луиджи. — И ще направя всичко, което е по силите ми, за да я намерим. Но тази вечер аз съм почти без хора. Тази вечер всичките ми хора са заети — преследват продавачите на контрабанден тютюн.

— Контрабанден тютюн? — попита Майлоу.

— Майлоу — изблея слабо Йосарян с примиращо сърце, усещайки изведнъж, че всичко е загубено.

— Si, marchese — отговори Луиджи. — Толкова много печелят от незаконната продажба на тютюн, че е почти невъзможно да се спре контрабандата.

— Такава голяма печалба ли носи контрабандата на тютюн? — запита Майлоу с жив интерес. Ръждивите му вежди се повдигнаха жадно и ноздрите му почнаха да душат.

— Майлоу — му извика Йосарян. — Не ме забравяй.

— Si, marchese — потвърди Луиджи. — Печалбата от незаконна търговия с тютюн е много голяма. Контрабандата на тютюн е скандал в национален мащаб, marchese, истински национален позор.

— Действително ли е така? — попита Майлоу със загрижена усмивка и като омагьосан тръгна към вратата.

— Майлоу — изкрещя Йосарян и скочи стремително напред да го спре. — Майлоу, трябва да ми помогнеш.

— Контрабанден тютюн — обясни му Майлоу с лице, изкривено от епилептично сладострастие, като ожесточено се бореше да се измъкне през вратата. — Пусни ме да мина. Трябва да почна контрабанда на тютюн.

— Остани и ми помогни да я намеря — молеше се Йосарян. — Можеш утре да контрабандираш тютюн.

Но Майлоу беше оглушал и продължаваше да се блъска напред — не буйно, но непротивостоимо, сякаш бе изпаднал в сляпо подчинение на някаква натрапчива идея — и от конвулсивно потрепващата му уста течаха слюнки. Той стенеше спокойно като от някакво неопределено страдание и все повтаряше „контрабанден тютюн, контрабанден тютюн“. Йосарян, примирен, се дръпна настрана от вратата, когато видя, че е безполезно да се опитва да го увещава. Майлоу излетя като стрела. Полицейският комисар пак разкопча куртката си и презрително погледна Йосарян.

— Какво още чакате тук? — запита той студено. — Искате да ви арестувам ли?

Йосарян излезе от кабинета, слезе по стълбите и се озова на мрачната, подобна на гробница улица, като се размина в преддверието с пълната жена с брадавиците и двойната гуша — тя вече се връщаше обратно. Вън нямаше никаква следа от Майлоу. Всички прозорци бяха тъмни. Пустият тротоар се изкачваше стръмно и непрекъснато на разстояние от няколко блока. Виждаше ярките светлини на широк булевард на горния край на дългата, павирана, стръмна улица. Полицейският участък беше почти на дъното; жълтите крушки пред входа съскаха във влагата като мокри факли. Валеше дребен, студен дъжд. Той тръгна бавно, изкачвайки се с усилие по стръмнината. Скоро дойде до един тих, уютен, привлекателен ресторант с червени кадифени завеси на прозорците и със син неонов надпис до вратата, който гласеше: РЕСТОРАНТ „ТОНИ“ — ОТЛИЧНА ХРАНА И НАПИТКИ. НЕ ВЛИЗАЙТЕ. За миг синият неонов надпис го изненада, но не особено много. Нищо нелогично не изглеждаше чудато в тази странна, разкривена обстановка. Върховете на отвесните здания бяха наклонени в някаква свръхестествена, сюрреалистична перспектива и улицата изглеждаше килната. Той вдигна яката на топлата си вълнена куртка и се сгуши в реверите й. Нощта беше сурова. Едно босо момче, облечено с тънка риза и тънки, парцаливи панталони, излезе от тъмнината. Момчето имаше черна коса и се нуждаеше от подстригване, обуща и чорапи. Болнавото му лице беше бледо и тъжно. Стъпките му правеха зловещи, меки, шляпащи звуци в дъждовните локви и Йосарян бе така развълнуван от неговата бедност, изпита такава прекомерна жал, че му идеше да смаже бледото му, тъжно, болнаво лице с юмрук, да го премахне от света с един удар, защото му напомняше за всички бледи, тъжни, болнави деца в Италия, които в същата тази нощ имаха нужда от подстригване, от обуща и чорапи. То накара Йосарян да мисли за сакати и куци хора, за премръзнали и гладни мъже и жени и за всички безмълвни, бездейни, предани майки с неподвижни, замаяни очи, които същата нощ кърмят децата си навън с изстиналите си животински вимета, безчувствено разголени под същия пронизващ дъжд. Крави. Сякаш само чакала да отмине момчето, една кърмеща майка безшумно мина край него, прегърнала пеленаче, увито в черни дрипи, и на Йосарян му идеше да смаже и нея, защото му напомняше за босото момче с тънка риза и тънки, парцаливи панталони, и за цялата зъзнеща, затъпяваща мизерия в един свят, който никога не е дал достатъчно топлина, храна и справедливост за всички, а само за шепа находчиви и безскрупулни хора. Каква гадна земя! Той се питаше колко ли хора бедствуват в същата тази нощ дори в собствената му благоденствуваща страна, колко домове са бордеи, колко съпрузи са пияни и колко жени бити, колко деца са тормозени, оскърбявани или изоставени. Колко семейства гладуват, защото нямат пари да си купят храна. Колко сърца са разбити. Колко души ще се самоубият същата тази нощ, колко ще полудеят. Колко хлебарки и собственици на сгради ще тържествуват. Колко печеливши губят, колко успехи са неуспехи, колко богати са бедни. Колко всезнайковци, са глупаци. Колко щастливо завършващи истории завършват нещастно. Колко почтени хора са лъжци, колко храбреци — страхливци, колко честни хора — предатели, колко свети хора — безчестни, колко хора на доверени постове са продали душите си на негодници за дребни суми, колко изобщо не са имали никога душа. Колко прави и тесни пътища са криви пътища. Колко най-добри семейства са най-лоши семейства и колко добри хора са лоши хора.

Когато ги събереш всичките и после извадиш лошите от сбора, може да останат само децата и още може би Албърт Айнщайн и някой стар цигулар или скулптор някъде. Йосарян вървеше самотен и измъчен, чувствувайки се отчужден, и не можеше да изличи от съзнанието си мъчителния образ на босото момче с болезнени бузи, докато не зави зад ъгъла и най-после не излезе на булеварда, където един военен от някаква съюзна войска се гърчеше на тротоара. Беше млад лейтенант с дребно, бледо, детско лице. Шест войници от различни армии се бореха с разни части на тялото му и се мъчеха да му помогнат, като го държаха да не се мята. Той скимтеше и пъшкаше неразбираемо през стиснатите си зъби; очите му бяха обърнати нагоре.

— Гледайте да не си прехапе езика — ги посъветва уместно нисък сержант, който стоеше до Йосарян, и един седми войник се хвърли в борбата и се залови с лицето на болния лейтенант. Изведнъж войниците спечелиха борбата и се спогледаха нерешително, защото сега вече държаха младия лейтенант неподвижен и не знаеха какво да правят по-нататьк с него. Трепет на малоумна паника премина от едно напрегнато животинско лице на друго.

— Защо не го вдигнете да го сложите на капака на мотора на онзи автомобил? — обади се провлечено един ефрейтор, който стоеше зад Йосарян. Това изглеждаше разумно и затова седмината вдигнаха младия лейтенант и внимателно го сложиха върху капака на паркираната кола, като продължаваха да натискат надолу борещите се крайници. След като го проснаха на капака на мотора на паркираната кола, те пак втренчиха смутено очи един в друг, защото нямаха представа какво да правят с него след това.

— Защо не го вдигнете от капака на тази кола и не го сложите на земята? — каза провлечено същият ефрейтор зад Йосарян. Това също изглеждаше добра идея и те го понесоха обратно към тротоара, но преди да го сложат на земята, един джип с червен прожектор и двама военни полицаи на предната седалка долетя и спря до тях.

— Какво става тук? — извика шофьорът.

— Има гърчове — отговори един от войниците, които се бореха с крайниците на лейтенанта. — Държим го неподвижен.

— Добре. Арестуван е.

— Какво да правим с него?

— Дръжте го под арест! — извика военният полицай, като се превиваше от дрезгав смях, и потегли с пълна скорост.

Йосарян си спомни, че няма билет за отпуска, благоразумно отмина странната група и се упъти към приглушените гласове, които идваха някъде отдалеч от гъстия мрак пред него. Широкият булевард, покрит от дъжда с черни петна, бе осветен на всеки блок от къси, извити електрически стълбове, чиито лампи блещукаха със зловеща, трептяща светлина, обкръжена от димяща, кафява мъгла. От един прозорец над главата си той чу нещастен, умолителен женски глас: „Моля ти се, недей… Моля ти се, недей.“ Отчаяна млада жена с черен шлифер и гъста, черна коса, паднала на лицето й, мина с наведени очи. Пред Министерството на обществените работи, един блок по-нататък, пиян млад войник бе притиснал пияна дама с гръб към една от коринтските колони с канелюри, докато тримата му бойни другари седяха наблизо на стъпалата и го гледаха, сложили винени шишета между коленете си.

— Моля, недейте — говореше пияната дама. — Искам да си ходя вкъщи. Моля, недейте.

Когато Йосарян се обърна да погледне, един от седналите войници изпсува свадливо и хвърли шише по него. Шишето се разби далече, без да го засегне, с кратък и приглушен звук. Йосарян продължи пътя си със същата бавна, отпусната стъпка, мушнал ръце в джобовете си.

— Хайде, миличка — чу той как пияният войник решително я подканваше, — сега е мой ред.

— Моля ви се, недейте — настояваше пияната дама. — Моля ви се, недейте.

На следващия ъгъл, някъде дълбоко в гъстите, непроницаеми сенки на тясната, криволичеща напречна улица, той чу тайнствен, ясно различим звук — някой гребеше сняг с лопата. Отмереният, усилен, напомняш за нещо познато звук на желязна лопата, която стърже бетон, го накара да настръхне от ужас, както слизаше от бордюра на тротоара, за да пресече злокобната улица, и той ускори крачката си, докато натрапчивият, неуместен шум не остана далеч зад него. Сега вече разбра къде се намира: ако продължи все направо, ще стигне до сухия шадраван в средата на булеварда и седем блока по-нататък до офицерския апартамент. Внезапно чу ръмжащи, нечовешки гласове, които разкъсваха призрачната тъма пред него. На ъгъла крушката на електрическия стълб бе изгоряла — половината улица бе потънала в мрак и равновесието на всичко видимо бе нарушено. От другата страна на пресечката един човек биеше куче с тояга, както в съня на Расколников човекът биеше коня си с камшик. Йосарян се напрягаше безпомощно да не вижда и да не чува. Кучето, вързано с конопено въже, скимтеше и квичеше в животинска, смаяна истерия, пълзеше и се влачеше по корем, без да се съпротивява, но човекът продължаваше да го бие още и още с тежката си, гладка тояга. Малка тълпа наоколо гледаше. Една ниска, пълна жена излезе напред и каза:

— Моля, престанете.

— Гледайте си работата! — излая сърдито човекът, вдигайки тоягата си, като че ли ще я удари, и жената овчедушно отстъпи назад с жалък и унизен вид. Йосарян ускори крачката си, за да се махне оттам, почти тичаше. Нощта беше изпълнена с ужаси и му се струваше, че разбира какво е чувствувал Христос, когато е ходел между хората като психиатър в болнично отделение, пълно с луди, или като жертва в затвор, пълен с разбойници. Каква желана гледка трябва да е бил всеки прокажен! На следващия ъгъл един човек биеше зверски малко момче, заобиколен от неподвижна тълпа възрастни зрители, които не се и опитваха да се намесят. Йосарян се отдръпна назад с някакво гадно чувство, че вижда нещо познато. Сигурен беше, че някога преди е бил свидетел на същата отвратителна сцена. Deja vu? Зловещото съвпадение го разтърси и изпълни със съмнение и страх. Беше същата сцена, която бе видял един блок по-долу, макар че всичко в нея изглеждаше различно. Какво става, дявол да го вземе? Ще изскочи ли пак една ниска, пълна жена да каже: „Моля, престанете“ Ще вдигне ли той ръка да я удари и ще отстъпи ли тя? Никой не помръдваше. Детето плачеше непрекъснато, сякаш упоено от нещастието си. Човекът продължаваше да го поваля, нанасяйки му с длан силни, кънтящи удари по главата, като след всеки удар го изправяше на крака, за да го удари отново. Изглеждаше, че в навъсената, свиваща се тълпа никого не го бе много грижа за зашеметеното, бито дете, за да се намеси. Детето бе на не повече от девет години. Раздърпана жена плачеше безшумно, покрила лицето си с мръсен парцал. Момчето бе измършавяло и имаше нужда от подстригване. Яркочервена кръв струеше от двете му уши. Йосарян бързо мина на другата страна на огромния булевард, за да избяга от отвратителното зрелище, и забеляза, че стъпва върху човешки зъби, разпръснати по мокрия лъщящ тротоар, близо до петна кръв, които оставаха лепливи поради тежките дъждовни капки, които се забиваха в кръвта като човешки нокти. Кътници и резци бяха пръснати навсякъде. Той обиколи на пръсти гротескните останки и се приближи до един вход, където плачещ войник държеше пропита с кръв кърпичка на устата си, поддържан, за да не се строполи на земята, от двама други войници, чакащи с мрачно нетърпение да пристигне военната линейка, която най-после издрънча и се появи с кехлибара на пожълтите си фарове, но ги отмина и спря при съседния блок, където ставаше разправия между цивилен италианец, натоварен с книги, и цяла глутница цивилни полицейски агенти, въоръжени с белезници и палки. Пищящият, дърпащ се цивилен беше чернокос човек с лице, побеляло от страх. Очите му пулсираха в трескаво отчаяние и пърхаха като криле на прилеп, когато многобройните високи полицаи го сграбчиха за ръцете и краката и го вдигнаха. Книгите му се разпиляха по паважа. „Помощ“, изпищя той пронизително с глас, задушен от собственото му вълнение, докато полицаите го носеха към отворените задни врати на линейката. „Полиция! Помощ! Полиция!“ Вратите се затвориха, резето бе спуснато и линейката потегли с пълна скорост. Имаше някаква лишена от хумор ирония в смешната паника на човека, който, обграден от полицаи, с пронизителен писък викаше полицията на помощ. Йосарян се усмихна кисело на напразните, нелепи викове за помощ и после се сепна, като си даде сметка, че думите бяха двусмислени; разтревожен, разбра, че може би те не бяха зов към полицията, а героично предупреждение, което един осъден приятел крещи от гроба към всеки, който не е полицай с палка и пистолет, подкрепен от други полицаи с палки и пистолети. „Помощ! Полиция!“, бе извикал човекът и може би е известявал за надвиснала опасност. Йосарян отговори на тази мисъл, като се отдалечи предпазливо от полицаите и едва не се спъна в краката на една едра четиридесетгодишна жена, която с виновен вид бързаше да премине през пресечката, като хвърляше крадешком отмъстителни погледи назад към осемдесетгодишна жена с дебели превързани глезени, която едва се клатушкаше след нея и явно напразно се мъчеше да я настигне. Старицата ситнеше и се задъхваше, като си мърмореше, обезумяла от възбуда. Човек не можеше да не разбере естеството на сцената: явно старата жена преследваше крадла. Първата жена печелеше разстояние преминала бе половината булевард, преди втората жена да стигне до бордюра на тротоара. Леката, противна, тържествуваща усмивка, с която тя поглеждаше назад, бе едновременно злобна и уплашена. Йосарян си даваше сметка, че може да помогне на разтревожената старица, стига само тя да извика, даваше си сметка, че би могъл да изтича и хване едрата жена и да я държи, докато дойде групата полицаи, която беше наблизо, стига само втората жена да му позволеше да се намеси, като нададе вик за помощ. Но старицата отмина, без дори да го види, ужасно, трагично сърдита, като си мънкаше нещо, и скоро първата жена изчезна в сгъстяващите се пластове мрак, а старата жена застена безпомощно по средата на булеварда, замаяна, несигурна, не знаейки накъде да върви. Йосарян откъсна очи от нея и побърза да се отдалечи засрамен, загдето не бе направил нищо да й помогне. Хвърляйки крадешком виновни погледи, той бягаше победен, уплашен, че старата жена сега може да започне да го преследва, и с радост навлезе в прикриващото убежище на ръмящия, носен от вятъра дъжд и безнадеждния, почти непрогледен мрак. Сган… полицейска сган — всички страни освен Англия бяха в ръцете на банди, на сган, сган, сган. Сган, въоръжена с палки, управлява навсякъде.

Яката и раменете на дрехата му бяха пропити от дъжд. Чорапите му бяха мокри и студени. Следващият електрически стълб също не светеше — стъкленият глобус бе счупен. Сгради и безформени маси течаха безшумно край него, сякаш носени неизменно на повърхността на някакъв вонящ, безкраен прилив. Мина висок калугер, загърнал цялото си лице в груба сива качулка, дори очите му не се виждаха. Стъпки запляскаха равномерно в една локва и Йосарян се уплаши, че пак ще види някое босо дете. Край него бързо мина един изтощен, мъртвешки бледен, печален мъж с черна мушама, със звездовиден белег на бузата, чието сляпо око бе обезобразено от лъскава, голяма като яйце вдлъбнатина. Млада жена със сандали, от които жвакаше вода, изскочи от тъмнината — цялото й лице бе обезобразено от ужасни розови петна от изгаряне, които започваха от врата и се простираха в болезнена сбръчкана ивица нагоре по бузите й чак до над очите. Йосарян изтръпна, не можеше да понася тази гледка. Никой вече няма да я люби. Душата му бе скръбна; копнееше да легне с някое момиче, което да може да обича, да бъде приласкан, възбуден и приспан от нея. Сган с палки го чакаше в Пианоза. Момичетата бяха изчезнали. Графинята и снаха й вече не бяха достатъчно добри за него; сега той бе твърде стар за забавление и закачки, нямаше вече време за такива неща. Лучана бе изчезнала, вероятно е мъртва; ако още не е умряла, сигурно скоро ще умре. Закръглената повлекана на Арфи също бе изчезнала заедно с неприличната си гема на пръстена, а сестра Дъкет се срамуваше, загдето той бе отказал да участвува в бойни полети, и би направила скандал, ако отидеше при нея. Единственото познато момиче наблизо беше грозната прислужница в офицерския апартамент, с която никой от офицерите не бе лягал. Името й беше Микаела, но всички я наричаха с мръсни думи, произнесени със сладък, подкупващ тон, и тя се кикотеше с детска радост, защото не разбираше английски и мислеше, че я ласкаят и си правят невинни шеги. Всичките им лудории я изпълваха с радост и възхищение. Беше щастливо, простодушно, трудолюбиво момиче, което не знаеше да чете и едва можеше да се подписва. Правата й коса бе с цвят на изгнила слама, имаше жълтеникава кожа и късогледи очи и никой от мъжете не бе спал с нея, защото не беше поискал; никой освен Арфи, който я бе изнасилил веднъж същата вечер и след това я бе държал затворена в гардероба почти два часа, сложил ръка на устата й, докато воят на сирените не възвести началото на полицейския час за цивилни лица и тя вече не можеше да излезе навън. След това той я хвърли от прозореца. Мъртвото й тяло още лежеше на тротоара, когато Йосарян пристигна и учтиво си проби път през кръга от съседи, тържествено застанали наоколо с мъждиви фенери в ръце. Всички го изгледаха с гняв и злоба, като се дръпнаха настрани от него, и в мрачните, обвинителни разговори помежду си сочеха с ожесточение към прозорците на втория етаж. Сърцето му се разтупа от страх и ужас при жалната, злокобна, кървава гледка на смазания труп. Той се втурна във входа, хукна нагоре по стълбите и влезе в апартамента, където завари Арфи да се разхожда неспокойно с надута, малко неловка усмивка на лицето. Арфи изглеждаше леко разстроен, като въртеше лулата си в ръце и уверяваше Йосарян, че всичко ще се нареди и че няма защо да се тревожи.

— Само веднъж я изнасилих — обясни му той.

Йосарян бе ужасен.

— Но ти си я убил, Арфи! Ти си я убил!

— О, трябваше да я убия, след като я изнасилих — отвърна Арфи с най-снизходителния си тон. — Ами че не можех да я оставя да обикаля и да говори лошо за нас, нали?

— Но защо изобщо трябваше да я пипаш, тъпо копеле? — изкрещя Йосарян. — Защо не си взе някое момиче от улицата, щом ти е трябвало момиче. Градът е пълен с проститутки.

— О, не, това не е за мен — похвали се Арфи. — Никога в живота си не съм плащал на жена.

— Арфи, ти луд ли си? — Йосарян почти онемя. — Убил си момиче? Ще те турят в затвора.

— О, не — отговори Арфи с пресилена усмивка. — Мен няма да ме затворят. Не могат да турят славния стар Арфи в затвора. Само защото е убил това момиче.

— Но ти си я хвърлил от прозореца. Тя лежи мъртва на улицата.

— Няма право да бъде там — отговори Арфи. — Има полицейски час.

— Глупак! Не си ли даваш сметка какво си направил? — На Йосарян му идеше да сграбчи Арфи за охранените, меки като гъсеница рамене и да го разтърси, за да му вкара малко ум в главата. — Убил си човешко същество. Ще те хвърлят в затвора. Дори може да те обесят.

— О, не вярвам да направят такова нещо — отвърна Арфи с весел кикот, макар че симптомите на нервността му се увеличаваха. Несъзнателно разсипа тютюн върху късите си пръсти, както си играеше с лулата. — О, не, драги мой. Няма да направят подобно нещо на славния стар Арфи. — Той пак се изкикоти. — Ами че тя беше просто слугиня. Не ми се вярва да вдигнат такава врява за една бедна слугиня италианка, когато толкова хиляди хора умират всеки ден. А ти вярваш ли?

— Слушай! — извика Йосарян почти радостно. Ослуша се, наблюдавайки как кръвта се смъкна от лицето на Арфи. Някъде далеч завиха скръбно сирени, полицейски сирени, и почти в следния миг воят се превърна в пронизителна, връхлитаща какофония от зашеметяващи звуци, които сякаш заляха стаята от всички страни.

— Арфи, идат за тебе — извика той в прилив на съчувствие, мъчейки се да надвика шума. — Идат да те арестуват, Арфи, не разбираш ли? Не можеш да отнемеш живота на едно човешко същество и да ти се размине безнаказано, дори когато това същество е бедна слугиня. Не виждаш ли? Не можеш ли да разбереш?

— О, не — настояваше Арфи с неубедителен смях и бледа усмивка. — Не идват да арестуват мен. Не идват за славния Арфи.

Изведнъж Арфи сгърчи лице, като че ли ще повърне. Той се отпусна на един стол вцепенен и разтреперан: късите му ръце подскачаха на скута му. Навън изскърцаха спиращи коли. Веднага прозорците бяха осветени от прожектори. Врати на коли се затръшваха и полицейски свирки пищяха. Разнесоха се груби гласове — Арфи позеленя. Продължавате да клати механично глава със странна, скована усмивка и да повтаря със слаб, глух, монотонен глас, че не идват за него, не за славния Арфи, о, не за него, като се стараеше да убеди себе си, дори когато тежки стъпки на тичащи хора се чуха по стълбите и избумтяха на площадката, дори когато юмруци удариха четири пъти по вратата с оглушителна, неумолима сила. Внезапно вратата на апартамента се отвори широко и двама едри, мускулести военни полицаи с ледени очи и стиснати здрави челюсти влязоха бързо, пресякоха стаята и арестуваха Йосарян.

Арестуваха Йосарян, защото беше в Рим без билет за отпуска.

Извиниха се на Арфи, загдето са нахлули в стаята, и поведоха Йосарян, като го държаха помежду си, стиснали мишниците му като в стоманени белезници. Не му казаха нито дума, докато слизаха по стълбите. Вън други високи военни полицаи с палки и бели шлемовете чакаха пред затворена кола. Поставиха Йосарян на задната седалка, колата потегли с рев и криволичейки през дъжда и мръсната мъгла, стигна до военния затвор. Военните полицаи го заключиха в килия с каменни стени, където той прекара нощта. Призори му донесоха кофа, която да използува като клозет и го закараха на летището, където други двама гиганти с палки и бели шлемове го чакаха при транспортния самолет, чиито мотори вече се загряваха, когато те пристигнаха, и по цилиндричните им зелени капаци сълзяха капки втечнена пара. Военните полицаи не казаха ни дума един на друг. Дори не си и кимнаха. Йосарян никога не бе виждал такива гранитни лица. Самолетът отлетя за Пианоза. Двама други военни полицаи чакаха на пистата. Сега вече станаха осмина. Със завидна, безмълвна дисциплина те се вмъкнаха един след друг в две коли. Под акомпанимента на съскащите гуми префучаха покрай лагерите на четирите ескадрили и спряха пред сградата на щаба на групата, където двама военни полицаи ги чакаха на паркинга. Десетте високи, силни, целенасочени, мълчаливи мъже стърчаха като грамади наоколо му, когато тръгнаха към входа. Стъпките им скърцаха шумно в унисон по насипаната със сгурия пътека. Йосарян имаше впечатление, че всичко се развива с все по-голяма бързина. Беше ужасно изплашен. Всеки един от десетте военни полицаи изглеждаше достатъчно як, за да го убие само с един удар. Стигаше само да го притиснат с масивните си, жилести, грамадни рамене, за да смажат тялото му до смърт. Нищо не можеше да направи, за да се спаси. Не можеше дори да види кои двама го държаха под мишниците, докато го водеха, обграден от плътната колона на полицаите. Те ускориха крачката и нему се струваше, че лети, че краката му не се допират до земята. Полицаите решително подтичваха с ритмични стъпки по широкото мраморно стълбище до горната площадка, където още двама военни полицаи с твърди, непроницаеми лица ги чакаха, за да поведат цялата група с още по-бързи крачки по дългия, поддържан на конзоли балкон над огромния хол. Техните маршируващи стъпки бумтяха по потъмнелите керамични плочки на пода, подобно на внушително, все по-бързо биене на барабани, и отекваха в празния център на сградата, докато се движеха с все по-голяма скорост и точност към кабинета на полковник Каткарт. Бурни ветрове на панически страх забучаха в ушите на Йосарян, когато го насочиха към неизбежната гибел, която го очакваше в кабинета, където полковник Корн, разположил удобно бутовете си в единия ъгъл на писмената маса на полковник Каткарт, го чакаше да го поздрави с добросърдечна усмивка.

— Изпращаме ви в Щатите — каза той.