Параграф 22

31Госпожа Данийка

Когато полковник Каткарт научи, че доктор Данийка също е бил убит в самолета на Макуот, той повиши броя на бойните полети на седемдесет.

Първият човек в ескадрилата, който откри, че доктор Данийка е мъртъв, бе сержант Таузър, уведомен от дежурния на контролната кула, че доктор Данийка е записан в пътния лист, който Макуот бе подал, преди да отлети. Сержант Таузър избърса една сълза и зачерта името на доктор Данийка от списъка на личния състав на ескадрилата. С още потреперващи устни той стана и се затътри неохотно навън, за да съобщи тъжната новина на Гюс и Уес, като предпазливо избягваше всеки разговор със самия доктор Данийка, когато мина покрай дребната, гробовна фигура на военния лекар, кацнала безутешно на табуретката си в следобедното слънце между канцеларията и амбулаторната палатка. Тежък камък лежеше на сърцето на сержант Таузър: сега той имаше на ръцете си двама мъртъвци Мъд, мъртвеца от Йосаряновата палатка, който дори не беше там, и доктор Данийка, новия мъртвец от ескадрилата, който съвсем сигурно беше тук и, както изглеждаше, щеше да се окаже още по-трънлив административен проблем за сержанта.

Гюс и Уес изслушаха сержант Таузър с лица, изразяващи стоическа изненада, и не казаха никому нито дума за своята тежка загуба, докато доктор Данийка не влезе при тях един час по-късно, за да му премерят температурата за трети път този ден и да проверят кръвното му налягане. Термометърът отбеляза половин градус по-малко от обикновената му под-нормална температура от 96,8 градуса по Фаренхайт. Доктор Данийка се разтревожи. Втренчените безизразни и безжизнени погледи на двамата редници бяха дори по-дразнещи от всеки друг път.

— Дявол да го вземе! — възкликна той, изпаднал в необичаен пристъп на раздразнение. — Какво става с вас двамата? Не е редно човек да има постоянна ниска температура и да се разхожда със запушен нос. — Доктор Данийка подсмъркна мрачно и самосъжалително. Пресече безутешно палатката, за да си вземе няколко таблетки аспирин и сулфамид и да си намаже гърлото с аргирол. Наведеното му лице беше съкрушено и отчаяно като на лястовица и той ритмично разтриваше задната страна на мишниците си. — Вижте колко съм студен тъкмо сега. Да не би да криете нещо от мене?

— Вие сте мъртъв, сър — обясни му един от двамата редници.

Доктор Данийка бързо метна глава нагоре с възмущение и недоверие.

— Какво е това?

— Вие сте мъртъв, сър — повтори другият. — Вероятно по тази причина ви е винаги толкова студено.

— Това е вярно, сър. Вие вероятно сте били мъртъв през цялото време и не сте знаели това.

— Какво, по дяволите, говорите вие двамата? — извика пискливо доктор Данийка, обхванат от някакво бурно, вцепеняващо усещане на връхлитаща, неизбежна катастрофа.

— Вярно е, сър — каза единият от редниците. — Книжата показват, че вие сте излетели със самолета на Макуот, за да наберете прелетени часове. Не сте се спуснали с парашут, значи трябва да сте били убит в разбития самолет.

— Точно така е, сър — каза другият. — Трябва да се радвате, че изобщо имате някаква температура.

На доктор Данийка му се зави свят от объркване.

— Да не сте се побъркали и двамата? — запита той. — Ей сега ще отида да докладвам този случай на неподчинение на сержант Таузър.

— Та именно сержант Таузър ни каза това — рече единият от двамата редници. — Военното министерство дори ще уведоми жена ви.

Доктор Данийка изпищя и изтича навън от амбулаторната палатка, за да се оплаче на сержант Таузър, който внимателно се отдръпна от него с погнуса и го посъветва да се показва колкото може по-малко, докато се вземе решение за погребението на тленните му останки.

— Брей, май че наистина е мъртъв — жалеше един от двамата редници с нисък, почтителен глас. — Ще ми липсва. Доста славен човек беше, нали?

— Тъй, тъй, славен човек беше — оплакваше го другият. — Но аз се радвам, че този задник вече го няма. Омръзна ми непрестанно да му меря кръвното налягане.

Госпожа Данийка, жената на доктор Данийка, не се радваше, че съпруга й вече го няма, и процепи тихата Стейтън-Айландска нощ със злочести писъци и ридания, когато научи от телеграмата на Военното министерство, че нейният съпруг е бил убит в сражение. Надойдоха жени да я утешават и съпрузите им й направиха съболезнователни посещения, като вътрешно се надяваха, че скоро ще се премести в друг квартал и ще им спести задължението да изразяват постоянно съчувствието си. Горката жена беше почти цяла седмица като обезумяла. Бавно, героично, тя намери сили да помисли за бъдещето, изпълнено с мрачни проблеми за нея и децата й. Тъкмо когато се примиряваше със загубата си, раздавачът позвъни — гръм от ясно небе! — писмо от Европа, подписано от мъжа й: заклинаше я като обезумял да не обръща никакво внимание на всички лоши новини, отнасящи се до него. Госпожа Данийка бе потресена. Цялото писмо бе написано набързо, с разтреперана ръка, но стилът приличаше на стила на мъжа й — меланхолията и тонът на самосъжаление й бяха добре познати, макар и по-мрачни от обикновено. Госпожа Данийка бе извън себе си от радост, плака неудържимо от облекчение и стотици пъти целува измачканата, изцапана хартия на префотографираното от микрофилм писмо. Бързо изпрати кратък отговор на мъжа си да му благодари, като настойчиво искаше подробности; изпрати и телеграма, за да уведоми Военното министерство за грешката му. Военното министерство, явно засегнато, отговори, че няма никаква грешка и че тя е несъмнено жертва на някой садист или психопат, който е подправил почерка на мъжа й. Писмото до мъжа й се върна обратно, неотворено, с печат „убит в сражение“.

Госпожа Данийка отново овдовя жестоко, но този път скръбта й бе донякъде смекчена от едно съобщение от Вашингтон, че има право на военната осигуровка на мъжа си — 10000 долара, сума, която тя може да получи при поискване. Съзнанието, че тя и децата й не са непосредствено изправени пред глад, я накара да се усмихне храбро. Този момент бе преломната точка в нейното нещастие. Още на следващия ден тя бе уведомена по пощата от Администрацията на бившите бойци, че поради смъртта на съпруга й има право на пожизнена пенсия, както и на еднократна помощ от 250 долара за разноски по погребението. Към писмото бе приложен държавен чек за 250 долара. Постепенно, неизменно, изгледите за бъдещето ставаха по-светли. Същата седмица пристигна писмо от Дирекцията на обществените осигуровки, в което се казваше, че по силата на Закона за осигуровките за старост и смърт от 1935 година тя ще получава за себе си, както и за децата на нейна издръжка месечна помощ, докато децата навършат осемнадесет години, както и 250 долара за погребението. С тези официални писма като доказателства за смъртта на мъжа й тя поиска да й бъдат изплатени трите осигуровки на доктор Данийка, всяка от които възлизаше на 50 000 долара. Искането й бе уважено и уредено бързо. Всеки ден й носеше неочаквани съкровища. Ключът на касетката в банката й разкри съществуването на четвърта осигурителна полица за 50 000 долара и 18 000 долара в брой, за които никога не е бил платен данък върху общия доход и не бе нужно сега да се плаща. Един клуб, в който доктор Данийка членуваше, й подари място в гробищата. Друг клуб, на който той също беше член, й изпрати 250 долара за погребението му. Окръжното лекарско сдружение й изпрати 250 долара за погребението.

Съпрузите на най-близките й приятелки започнаха да флиртуват с нея. Госпожа Данийка бе просто възхитена от обрата, който вземаха нещата, и си боядиса косата. Фантастичното й богатство продължаваше да расте и тя всеки ден трябваше да си напомня, че стотиците хиляди долари, които придобива, не струват и един петак, щом мъжа й го няма да сподели с нея това щастие. Учудваше я, че толкова много, клубове и сдружения са готови да направят толкова много, за да погребат доктор Данийка, който преживяваше ужасни дни в Пианоза, мъчейки се да не бъде погребан, и потиснат от мрачни опасения, се питаше защо жена му не отговаря на писмото му.

В ескадрилата той бе като отритнат от хората, които ругаеха паметта му, защото бе дал повод на полковник Каткарт да повиши броя на бойните полети. Документи, установяващи смъртта му, се множаха като яйца на насекоми и се подкрепяха един друг, изключвайки всеки спор по въпроса. Не получаваше заплата, нито дажби и животът му зависеше от милосърдието на сержант Таузър и Майлоу, които знаеха, че е мъртъв. Полковник Каткарт отказваше да го приеме, а полковник Корн нареди на майор Данби да му каже, че ако се мерне в щаба на авиогрупата, трупът му ще бъде незабавно изгорен на място. Майор Данби му довери, че в щаба са разярени срещу всички военни лекари заради доктор Стъбз, рошавия, неспретнат лекар с увиснала брадичка в ескадрилата на Дънбар, който нарочно и предизвикателно създаваше скрито недоволство там, като отчисляваше всички летци, извършили шестдесет бойни полета, и им връчваше специални бележки, които щабът на авиогрупата отхвърляше с възмущение, и издаваше заповеди за връщането в строя на смаяните пилоти, щурмани, командири и стрелци. Бойният дух бързо спадаше и Дънбар беше под наблюдение. В щаба се радваха, че доктор Данийка е убит, и нямаха намерение да поискат заместник.

При тези обстоятелства дори военният свещеник не можеше да възкреси доктор Данийка. Тревогата се превърна в примирение и докторът все повече и повече придобиваше вид на боледуващ гризач. Торбичките под очите му станаха кухи и почерняха; движеше се безцелно в сенките с безшумни стъпки като вездесъщ призрак. Дори капитан Флум се ужаси и побягна, когато той отиде в гората да поиска помощ от него. Гюс и Уес го изгониха безсърдечно от амбулаторната палатка, без дори да му дадат един термометър за утеха, и тогава, едва тогава той си даде сметка, че фактически е наистина мъртъв и трябва страшно бързо да направи нещо, за да се спаси.

Нямаше към кого друг да се обърне освен към жена си и той надраска пламенно писмо, с което я молеше да привлече вниманието на Военното министерство върху положението му и настояваше тя веднага да влезе във връзка с командира на групата, полковник Каткарт, за да се увери, че каквото и да е чула, в действителност именно той, мъжът й, доктор Данийка, се обажда, а не някакъв труп или измамник. Госпожа Данийка бе потресена от дълбокото вълнение, с което бе пропит този почти нечетлив зов. Сърцето й се късаше от угризения и бе склонна да изпълни молбата, но поредното писмо, което отвори същия ден, беше от полковник Каткарт, командир на авиогрупата, в която служеше мъжът й. То завършваше така:

„Уважаема госпожо, господине, госпожице или господин и госпожа Данийка, думите са безсилни да изразят дълбоката лична скръб, която изпитах, когато Вашият съпруг, син, баща или брат бе убит, ранен или изчезнал в сражение.“

Госпожа Данийка замина с децата си за Дансинг, щата Мичиган, и се установи там, без да остави в дотогавашното им жилище новия си адрес.