Параграф 22

32Съквартирантите на Йо-Йо

На Йосарян му беше топло, когато дойде студеното време. Облаци, подобни на китове, се носеха почти непрекъснато по мръсното, оловносиво небе и напомняха бръмчащите, тъмни, железни ескадрили от бомбардировачи Б-17 и Б-24, излитащи от въздушните бази в Италия в деня на нахлуването във Франция преди два месеца. Всички в ескадрилата знаеха, че вълните бяха изхвърлили на пясъка мършавите крака на Кид Сампсън, че те лежаха на плажа като крив вишневочервен ядец и се разлагаха. Никой не искаше да ги прибере, нито Гюс, нито Уес, нито дори хората от моргата в болницата; всеки се преструваше, че смята, че краката на Кид Сампсън не са там, че са били завинаги отнесени от вълните на юг, както бяха отнесени труповете на Клевинджър и Ор. Сега, когато настъпи лошото време, почти никой вече не се промъкваше сам през гората, за да надникне иззад храстите като някакъв извратен тип и да зърне гниещите крайници.

Нямаше вече хубави дни. Нямаше вече лесни полети. Имаше само шибащ дъжд и сива, мразовита мъгла. Хората летяха на промеждутъци от цели седмици, когато се прояснеше времето. Нощем вятърът ридаеше. Стоновете на скърцащите, чепати и закърнели дънери на дърветата насочваха всяка сутрин мислите на Йосарян, още преди да се е разбудил напълно, към мършавите крака на Кид Сампсън, които се подуваха и разлагаха равномерно като цъкащ часовник в ледения дъжд и мокрия пясък през тъмните, студени, ветровити октомврийски нощи. От краката на Кид Сампсън мислите му минаваха към клетия, скимтящ Сноуден, който замръзваше в задната част на самолета, пазейки вечната си, неизменна тайна, скрита в подплатения защитен костюм, докато Йосарян промиваше и превързваше раната на крака му, но не тази рана, която трябваше да превърже, а друга, и тогава кръвта внезапно бликна и заля целия под. Нощем, когато се мъчеше да заспи, Йосарян си припомняше един след друг всички мъже, жени и деца, които познаваше и които сега бяха мъртви. Мъчеше се да си спомни всички убити войници и възкресяваше образите на всички стари хора, които познаваше като дете — всички лели, вуйчовци, съседи, роднини, дядовци и баби, свои и чужди, и заблудените, достойни за състрадание търговци, които отваряха своите тесни, прашни магазини призори и работеха глупашки в тях до среднощ. И те всички бяха измрели. Броят на мъртвите като че ли се увеличаваше. А германците продължаваха да се бият. Смъртта е необратима — подозираше той и започна да мисли, че ще загуби играта.

На Йосарян му беше топло, когато дойде студеното време, защото Ор му беше направил чудесна печка и той би могъл да живее напълно удобно в топлата палатка, ако не бяха споменът за Ор и тълпата шумни съквартиранти, които един ден нахълтаха хищно вътре — бяха от двата пълни бойни екипажа, които полковник Каткарт бе поискал и получил за по-малко от четиридесет и осем часа, за да заместят Кид Сампсън и Макуот. Йосарян изпъшка високо, дрезгаво и продължително в знак на негодувание, когато, тътрейки се уморено след един полет, ги завари в палатката. Бяха четирима и се забавляваха чудесно, както си помагаха да сглобят леглата си и лудуваха наоколо. Още щом ги видя, Йосарян разбра, че са невъзможни. Палави, енергични и жизнерадостни и всички бяха приятели помежду си още от Щатите. Явно бяха невероятни. Шумни, прекалено самоуверени, празноглави двадесет и една годишни момчета. Бяха следвали в университети и сгодени за хубавички, чисти момичета, чиито снимки бяха вече наредени на грубата циментова плоча над огнището на Ор. Бяха карали бързи моторни лодки и играли тенис. Бяха ходили да яздят. Един от тях беше спал с по-стара жена. Познаваха едни и същи хора в разни места на страната и всеки от тях бе ходил на училище с братовчеди на другите. Слушаха годишните мачове за първенство по бейзбол и наистина се вълнуваха кой ще спечели футболните мачове. Бяха тъпи, бойният им дух беше добър. Радваха се, че войната е продължила, за да могат и те да видят какво нещо е сражение. Бяха вече разопаковали багажа си до половина, когато Йосарян ги изхвърли навън.

Явно и дума не може да става да ги пусне, обясняваше твърдо Йосарян на сержант Таузър, чието жълто конско лице бе унило, когато съобщи на Йосарян, че трябва да приеме новите офицери. Сержант Таузър нямал право да иска още една шестместна палатка от щаба, докато Йосарян живеел сам в такава палатка.

— Аз не живея сам в тази палатка — каза Йосарян, като се мусеше. — Тук има и един мъртвец заедно с мен. Името му е Мъд.

— Моля, сър — рече сержант Таузър, въздишайки уморено и хвърляйки кос поглед към четиримата объркани нови офицери, които слушаха в озадачено мълчание пред самата палатка. — Мъд бе убит при полета над Орвието. И вие знаете това. Той седеше до самия вас в самолета.

— Тогава защо не изнесете нещата му?

— Защото никога дори не е идвал тук. Господин капитан, моля ви, не повдигайте отново този въпрос. Можете да се преместите при лейтенант Нейтли, ако искате. Дори ще изпратя няколко души да ви пренесат багажа.

Но да напусне палатката на Ор, би значело да го изостави, а Ор щеше да бъде отритнат и унижаван от тези четирима простодушни офицери, които чакаха да се нанесат, защото той не беше от тяхната среда. Изглеждаше несправедливо тези шумни, незрели младежи да се изтърсят, след като цялата работа беше свършена, и да им бъде позволено да завладеят най-желаната палатка на острова. Но такъв бил редът, обясни сержант Таузър и всичко, което Йосарян можеше да направи, беше да им хвърля кръвнишки погледи и зловещо да се извинява, докато им отваряше място и правеше намеци, че се разкайва, а те навлизаха в уединението му и се разполагаха като у дома си.

Те бяха най-потискащата група хора, които Йосарян бе срещал някога. Бяха винаги весели. Смееха се на всичко. Наричаха го на шега Йо-Йо и се връщаха нощем пийнали, будеха го с тромавите си усилия да се държат тихо, кикотеха се и се блъскаха в тъмното, а когато той се изправеше в леглото и се разпсуваше, те го бомбардираха с глупашки викове, обзети от весели другарски чувства. В такива случаи на Йосарян му идеше да ги избие. Напомняха му племенниците на Патаран (герой на Дисни). Те се бояха от Йосарян и го преследваха непрекъснато с дразнещата си щедрост и вбесяващата си настойчивост да му правят дребни услуги. Бяха безразсъдни, с детински ум, любезни, наивни, претенциозни, почтителни и буйни. Бяха неми, нямаха никакви оплаквания. Възхищаваха се от полковник Каткарт и намираха полковник Корн за духовит. Бояха се от Йосарян, но ни най-малко не се бояха от седемдесетте полета на полковник Каткарт. Бяха четири спретнати хлапета, които страшно се забавляваха и подлудяваха Йосарян. Не можеше да ги накара да разберат, че той е стар, своенравен, старомоден особняк на двадесет и осем години, че е от друго поколение, друга ера, друг свят, че забавленията го отегчават и не си заслужават усилието, че и те, младите, също го отегчават. Не можеше да ги накара да млъкнат; бяха по-лоши от жени. Нямаха достатъчно мозък, за да се съсредоточат в себе си и да бъдат потиснати.

Техни стари приятели от другите ескадрили започнаха най-безсрамно да се отбиват в палатката и да я използуват като клуб. Често нямаше достатъчно място за него самия. И най-лошото беше, че вече не можеше да води сестра Дъкет в палатката и да си ляга с нея. А сега, когато бе настъпило лошото време, нямаше къде другаде да я заведе! Това беше голяма беда, която не бе предвидил, и му идеше да им счупи главите с юмруци или да ги хване един по един за дъното на гащите с едната ръка и за врата с другата и да ги запрати всичките веднъж завинаги в усойните, гъвкави, многогодишни бурени, растящи между ръждясалата бака с надупчено с пирон дъно, която му служеше за писоар, и отходното място на ескадрилата, направено от чепати борови дъски, което стърчеше наблизо, подобно на плажна съблекалня.

Вместо да им счупи главите, той се затътри по галоши и черна мушама през ръмящия в мрака дъжд да покани вожда Бял Полуовес да се премести при него и да прогони изтънчените, чисти копелета със заканите си и свинските си навици. Но на вожда Бял Полуовес му беше студено и той вече кроеше планове да се премести в болницата, за да умре от пневмония. Инстинктът му подсказваше, че времето е почти дошло. Боляха го гърдите и имаше хроническа кашлица. Уискито вече не го стопляше. И най-съкрушителното доказателство беше фактът, че капитан Флум се бе върнал в своя фургон. Това бе предзнаменование, чийто смисъл бе съвършено ясен.

— Ами той не може да не се върне — твърдеше Йосарян, мъчейки се напразно да ободри мрачния индианец с огромен гръден кош, чието здраво, червеникавокафяво лице бе бързо посърнало и добило цвят на сивкав варовик. — Той би умрял от студ, ако се опиташе да живее в гората при такова време.

— Студът не би върнал тоя страхливец в лагера — упорствуваше вождът Бял Полуовес. Той почука челото си в знак на тайнствено проникновение. — Не, приятелю! Той знае нещо. Знае, че ми е дошло времето да умра от пневмония, това знае той. И затова аз знам, че е време.

— Какво казва доктор Данийка?

— Не ми е позволено нищо да казвам — рече скръбно доктор Данийка, седнал на столчето си в сянката на един ъгъл с гладко, изострено дребничко лице, което изглеждаше жълто-зеленикаво в светлината на трепкащата свещ. Всичко миришеше на мухъл. Крушката в палатката бе изгоряла преди няколко дни и никой от двамата не можеше да се накани да я смени. — Не ми е позволено вече да практикувам — добави доктор Данийка.

— Той е мъртъв — тържествуваше вождът Бял Полуовес с див смях, задушен от храчки. — Наистина е много смешно.

— Дори вече не получавам заплата.

— Наистина е много смешно — повтори вождът Бял Полуовес. — През всичкото време оскърбяваше черния ми дроб и виж какво му се случи. Мъртъв е. Уби го собствената му алчност.

— Не това ме уби — забеляза доктор Данийка с глас, който беше спокоен и равен. — Няма нищо лошо в алчността. Цялата вина носи този долен доктор Стъбз, той настрои полковник Каткарт и полковник Корн срещу военните лекари. Ако се бори за принципи, ще създаде лошо име на медицинската професия. Ако не внимава, ще бъде изхвърлен от щатското лекарско сдружение и няма да го пуснат в никоя болница.

Йосарян наблюдаваше как вождът Бял Полуовес налива уиски в три празни шишета от шампоан и ги поставя в раницата си, която беше почнал да стяга.

— Не можеш ли да спреш в моята палатка на отиване в болницата и да разбиеш носа на един от ония? — разсъждаваше на глас Йосарян. — Имам четирима такива и те един ден съвсем ще ме изтикат от палатката.

— Знаеш ли, нещо подобно се случи веднъж на цялото ми племе — забеляза вождът Бял Полуовес, развеселен и с разбиране, като седна пак на леглото си, за да се посмее. — Защо не накараш капитан Блак да изрита тия хлапаци? Капитан Блак обича да изритва хората.

Йосарян направи кисела гримаса само като чу името на капитан Блак, който вече тормозеше новите летци всеки път, щом влезеха в палатката на разузнавателния отдел, за да получат карти или информация. Само когато си спомни за капитан Блак, Йосарян усети, че отношението му към съквартирантите стана милостиво и покровителствено. Не е тяхна вина, че са млади и весели, напомни той сам на себе си, както носеше люлеещия се лъч на фенерчето си през мрака. Искаше му се и той също да бъде млад и весел. И не е тяхна вина, че са храбри, уверени и безгрижни. Просто ще трябва да бъде търпелив, докато убият един-двама от тях и останалите бъдат ранени, и тогава те всички ще станат окей. Зарече се да прояви търпимост и доброжелателство, но когато, приятелски настроен, се наведе да влезе в палатката, силен пламък бучеше в огнището и той зяпна ужасен и смаян. Хубавите брезови цепеници на Ор се превръщаха в дим! Неговите съквартиранти ги бяха запалили! Гледаше с отворена уста четирите безчувствени, прекалено разгорещени лица и искаше да ги наругае. Искаше му се да им блъска главите една о друга, докато те го поздравяваха с другарски викове, щедро го канеха да дръпне един стол и да яде с тях печени картофи и кестени. Какво да ги прави!

И още на следващата сутрин те се отърваха от мъртвеца в палатката му! Ей така, просто го отпратиха. Направо изнесоха леглото и нещата му в храстите, изсипаха ги там и после се върнаха, потривайки живо ръце, като при добре свършена работа. Йосарян бе зашеметен от тяхната жизненост и устрема им, от тяхната практична, пряка деловитост. За няколко мига те енергично се бяха освободили от един проблем, с който Йосарян и сержант Таузър се бяха борили безуспешно в течение на месеци. Йосарян се разтревожи — страхуваше се, че може също така бързо да се отърват и от него, — изтича до Джоу Гладника и избяга с него в Рим, в деня, преди курвата на Нейтли най-после да се наспи и да се събуди влюбена.