Параграф 22

20Ефрейтор Хуиткоум

В този ден в края на август сутрешното слънце припичаше, въздухът беше изпълнен с изпарения и на балкона не се усещаше никакъв полъх на морски вятър. Свещеникът вървеше бавно. Той бе съкрушен и обременен от самообвинения, когато излезе от кабинета на полковника, стъпвайки безшумно с кафявите си обувки с гумени подметки и токове. Яд го беше на собственото му държане, което считаше за подло. Бе имал намерение да вземе ново, по-твърдо становище пред полковник Каткарт по въпроса за шестдесетте бойни полета, да говори смело, логично и красноречиво за нещо, което от известно време го засягаше дълбоко. А се бе провалил плачевно, бе замлъкнал, щом срещна отпор от по-силна личност. Това беше познато, позорно преживяване и сега той имаше много лошо мнение за себе си.

Миг по-късно езикът му се върза още повече, когато видя тантурестата, едноцветна фигура на полковник Корн да ситни престорено бързо към него по извитото, широко, жълто каменно стълбище, идвайки от порутения хол с високи стени от напукан тъмен мрамор и кръгъл под с напукани мръсни плочки. Свещеникът се плашеше от полковник Корн дори повече, отколкото от полковник Каткарт. Мургавият подполковник на средна възраст с леденостудени очила без рамки, с лъснало, голо, подобно на кубе теме, което той постоянно поглаждаше нежно с върха на разперените си пръсти, не обичаше свещеника и често бе неучтив с него. Той държеше свещеника в постоянен страх с острия си подигравателен език и с хитрите си цинични очи, чийто поглед свещеникът никога нямаше достатъчно смелост да издържи повече от секунда, когато случайно го зърнеше. Вниманието на свещеника, както той смирено се свиваше пред него, неизменно се съсредоточаваше върху корема на полковник Корн, където ризата му, изскочила от провисналия колан, издута и падаща доста под кръста, му придаваше вид на дебел, разпасан човек и правеше да изглежда няколко инча по-нисък от неговия среден ръст. Полковник Корн беше неспретнат, надменен човек с мазна кожа и дълбоки, сурови бръчки, които се спущаха почти направо от носа му между неясно очертаните му бузи и четвъртитата му, разцепена брадичка. Лицето му бе намусено и той погледна свещеника, без да го познае, както двамата се приближаваха един към друг по стълбището, и се готвеше да го отмине.

— Здравейте, попе — каза той беззвучно, — без да погледне свещеника. — Как върви работата?

— Добро утро, сър — отвърна свещеникът, схващайки много добре, че полковник Корн не очаква нищо повече от този отговор.

Полковник Корн продължи да се изкачва нагоре по стълбите, без да забави крачката си, и свещеникът устоя на изкушението да му припомни отново, че той не е католик, а анабаптист и че следователно не е нито необходимо, нито правилно да му се казва поп. Този път той беше почти сигурен, че полковник Корн си спомня и че това обръщение, подхвърлено с ласкав и невинен тон, е само един от начините на полковник Корн да му се присмее, загдето не е нищо повече от анабаптист.

Полковник Корн се спря неочаквано, когато почти го отмина, завъртя се и се върна към него със свиреп поглед, който издаваше бясно подозрение.

— Къде носите този домат, отче? — запита грубо полковник Корн.

Свещеникът погледна изненадано към ръката си и видя домата, който полковник Каткарт му бе предложил да вземе.

— Взех го от кабинета на полковник Каткарт, сър — едва смогна да отговори той.

— Знае ли полковникът, че сте го взели?

— Да, сър. Той сам ми го даде.

— О, в такъв случай сигурно всичко е наред — каза полковник Корн смекчен. Той се усмихна без топлота и намушка с палци измачканите краища на ризата си в панталоните си. Очите му остро проблеснаха от вътрешна, самодоволна злоба. — А за какво ви вика полковник Каткарт, отче? — запита той внезапно.

— Мисля, че не бива да…

— Да четете молитва заради редакторите на „Сатърди ийвнинг поуст“ ли?

Свещеникът почти се усмихна.

— Да, сър.

Полковник Корн бе във възторг от своята интуиция. Изсмя се пренебрежително.

— Аз, знаете, се боях, че ще почне да мисли за някоя такава смехория, щом види последния брой на „Сатърди ийвнинг поуст“. Надявам се, че сте успели да му изтъкнете каква дива идея е това.

— Той сам се отказа от нея, сър.

— Отлично. Радвам се, че сте го убедили, че редакторите на „Сатърди ийвнинг поуст“ вероятно няма да публикуват същия материал два пъти само за да направят реклама на някакъв никому непознат полковник. Как карате там във вашия пущинак, попе? Справяте ли се?

— Да, сър. Всичко върви добре.

— Отлично. Драго ми е да чуя, че няма от какво да се оплачете. Обадете ми се, ако се нуждаете от нещо, за да ви бъде по-удобно. Ние всички желаем да живеете добре там.

— Благодаря, сър. Ще ви се обадя.

Шум от растящо оживление се носеше долу в хола. Беше почти време за обед и най-рано пристигналите навлизаха в салоните на стола, като войниците и офицерите се разделяха в двете столови, разположени една срещу друга от двете страни на старинната ротонда. Полковник Корн престана да се усмихва.

— Вия обядвахте тук с нас преди ден-два, нали, попе? — попита той многозначително.

— Да, сър. Завчера.

— Така мисля и аз — каза полковник Корн и замълча, за да проникнат думите по-добре в съзнанието на свещеника. — Е, не бързайте, попе. Ще ви видим насам, когато ви дойде ред да ядете тук.

— Благодаря, сър.

Свещеникът не беше сигурен в кой от петте офицерски и петте войнишки стола трябваше да обядва него ден, тъй като разписанието, което полковник Корн бе изработил за него, беше сложно, а той бе забравил бележника си в палатката си. Свещеникът беше единственият офицер, придаден към щаба на авиогрупата, който не живееше в самата сграда на щаба, изградена от червен камък, нито в някоя от околните постройки, които се издигаха разпръснати в двора без връзка помежду си. Свещеникът живееше на една горска поляна на около четири мили оттам, между офицерския клуб и първата от четирите ескадрили, които се редяха по протежение на дълга линия, започваща от щаба на групата. Свещеникът живееше сам в широка, четвъртита палатка, която беше същевременно и негов кабинет. Шум от веселие достигаше до него нощем от офицерския клуб и често го държеше буден — въртеше се и се мяташе на леглото си в своето пасивно, полудоброволно изгнание. Не бе в състояние да прецени действието на слабите хапчета, които гълташе от време на време, за да може да заспи, и след това дни наред се чувствуваше виновен.

Единственият човек, който живееше със свещеника на горската поляна, беше ефрейтор Хуиткоум, неговият помощник. Ефрейтор Хуиткоум, атеист, бе недоволен подчинен, който смяташе, че може да върши работата на свещеника много по-добре, отколкото я вършеше свещеникът, и затова се считаше за онеправдан и жертва на общественото неравенство. Той живееше в отделна палатка, също тъй широка и четвъртита, както палатката на свещеника. Проявяваше открито грубост и презрение към свещеника, откакто откри, че това му минава безнаказано. Двете палатки в гората бяха на не повече от четири-пет фута една от друга.

Този начин на живот на свещеника бе запланиран от полковник Корн. Едно основателно съображение да прати свещеника да живее извън сградата на щаба беше теорията на полковник Корн, че като живее на палатка, както по-голямата част от паството му, свещеникът ще бъде в по-тесен допир с вярващите. Друго добро основание беше фактът, че ако свещеникът се навърта постоянно около щаба, другите офицери биха се почувствували неудобно. Едно нещо е да поддържаш връзка с Бога, и те всички бяха за това, а друго — Бог да виси там денонощно. Общо взето — както полковник Корн обясни на майор Данби, страхливия, опулен началник на оперативния отдел на щаба, — работата на свещеника била доста лека: да слуша, когато хората му разправят грижите си, да погребва мъртвите, да посещава болните на легло и да отслужва черковни служби. При това сега нямало да погребва толкова много убити — изтъкна полковник Корн, — тъй като фактически вече не срещали отпор от германски изтребители, и доколкото още губели летци, близо деветдесет на сто от тях — пресмяташе той — загивали зад неприятелските линии или изчезвали в облаци, където свещеникът не можел да направи нищо, за да погребе тленните им останки. Черковните служби също не изисквали, разбира се, особено напрежение, тъй като те се отслужваха само веднъж седмично в сградата на щаба на авиогрупата и на тях присъствували много малко войници.

В действителност свещеникът постепенно свикна с живота в гората. Както той, така и ефрейтор Хуиткоум бяха снабдени с всички удобства, така че нито единият, нито другият да не могат да се оплакват от някакви несгоди и на това основание да искат да се върнат в сградата на щаба. Свещеникът ходеше за закуска, обед и вечеря посменно в осемте стола на ескадрилите, като всеки пети път трябваше да се храни във войнишкия стол на щаба и всеки десети път — в офицерския стол там. Когато си живееше вкъщи в Уисконсин, свещеникът много обичаше да работи в градината си и сега сърцето му преливаше от възторг пред плодородието и плодоношението винаги щом се загледаше в ниските, бодливи вейки на закърнелите дървета и високите до кръста бурени и гъсталаци, които обграждаха палатката му почти като стена. През пролетта той бе мечтал да засади бегонии и цинии в тясната леха пред палатката си, но страхът му от злобата на ефрейтор Хуиткоум го възпря. Свещеникът обичаше самотата и уединението на заобикалящата го зеленина, както и мечтанието и съзерцанието, които те подхранваха. По-малко хора идваха при него да му изкажат болките си и той си позволяваше да бъде благодарен донякъде и за това също. Свещеникът трудно общуваше с хора и се чувствуваше неловко в разговор.

Чувствуваше болезнено отсъствието на жена си и трите си малки деца, а и той липсваше на жена си.

Освен от това, че свещеникът вярваше в Бога, ефрейтор Хуиткоум най-много се дразнеше от неговата липса на инициатива и нападателност. Ефрейтор Хуиткоум считаше, че слабото посещение на черковните служби е тъжно отражение на собственото му служебно положение. В ума му трескаво никнеха кълнове на нови, предизвикателни идеи за разгарянето на велик поход за духовно прераждане и във въображението си той се виждаше като негов създател: интимни обеди, черковни срещи, писма-клишета до семействата на военнослужещи, убити или ранени в сражение, цензура, томбола. Но свещеникът осуетяваше инициативите му. Ефрейтор Хуиткоум кипеше от раздразнение под спирачките на свещеника, защото навсякъде виждаше възможности за подобрение. Именно такива хора като свещеника — заключаваше той — са отговорни за това, че религията си е спечелила такова лошо име навсякъде и че те двамата са се превърнали в парии. За разлика от свещеника ефрейтор Хуиткоум ненавиждаше уединението в гората. Едно от първите неща, които той възнамеряваше да направи, след като един ден свали свещеника от поста му, бе да се премести обратно в сградата на щаба на авиогрупата, където той ще бъде в центъра на събитията.

Когато, след като се раздели с полковник Корн, свещеникът се върна с колата си на поляната, ефрейтор Хуиткоум стоеше вън от палатката си в душната мараня и със заговорнически тон разговаряше с един странен бузест човек, облечен с кафяв кадифен халат и сива фланелена пижама. Свещеникът предположи, че халатът и пижамата са униформеното болнично облекло. Нито един от разговарящите не показа, че го е познал. Венците на непознатия бяха боядисани виолетово, кадифеният халат беше украсен на гърба с картинка на самолет Б-25, летящ през оранжеви облачета от избухващи снаряди, а пред него се виждаха шест стройни редици от малки бомбички, които означаваха шестдесет бойни полета. Свещеникът бе така поразен от тази гледка, че се спря и впери очи. Двамата мъже прекъснаха разговора си и в ледено мълчание го изчакаха да отмине. Свещеникът побърза да влезе в палатката си. Чу — или му се стори, че чу — как те хихикаха зад гърба му.

Миг след това ефрейтор Хуиткоум влезе и попита:

— Какво ново?

— Няма нищо ново — отговори свещеникът, извърнал настрана очи. — Търсил ли ме е някой?

— Само онзи смахнат Йосарян. Той е истински смутител на реда, нали?

— Не съм много сигурен, че е смахнат — забеляза свещеникът.

— Така, защищавайте го — каза ефрейтор Хуиткоум с обиден глас и изтрополя навън.

Свещеникът не можеше да повярва, че ефрейтор Хуиткоум пак се е почувствувал оскърбен и наистина си е отишъл. Но щом реши, че действително е така, ефрейтор Хуиткоум отново влезе.

— Вие винаги вземате страната на другите — каза с обвинителен тон ефрейтор Хуиткоум. — Никога не поддържате хората си. Това е една от лошите ви страни.

— Нямах намерение да вземам неговата страна — извиняваше се свещеникът. — Просто изказах мнение.

— Какво искаше полковник Каткарт?

— Не беше нищо важно. Просто искаше да обсъдим възможността да четем молитви преди всеки боен полет.

— Добре, не ми казвайте — сряза го ефрейтор Хуиткоум и пак си излезе.

Свещеникът се чувствуваше ужасно. Колкото и деликатен да се опитваше да бъде, изглежда, че винаги успяваше да обиди ефрейтор Хуиткоум. Той разкаяно погледна надолу и видя, че ординарецът, който полковник Корн му бе наложил, за да чисти палатката му и да се грижи за вещите му, пак бе пропуснал да му лъсне обущата.

Ефрейтор Хуиткоум отново се върна.

— Вие никога не ми доверявате никакви сведения — хленчеше той нападателно. — Нямате доверие в хората си. Това е още една от лошите ви страни.

— О, имам доверие — увери го свещеникът виновно. — Имам много голямо доверие във вас.

— Тогава какво ще кажете за онези писма?

— Не, не сега — умоляваше го раболепно свещеникът. — Да не говорим за писмата. Моля ви се, не повдигайте пак този въпрос. Ще ви кажа, ако променя становището си.

Ефрейтор Хуиткоум изглеждаше разярен.

— Така ли? Много добре ви е на вас да си седите тук и да клатите глава, докато аз върша всичката работа. Не видяхте ли оня тип вънка с картинките, нарисувани по халата му?

— За мене ли е дошъл?

— Не — отвърна ефрейтор Хуиткоум и излезе навън. В палатката беше горещо и влажно и свещеникът почувствува, че и тялото му овлажнява. Без да иска, подслушваше глухото, неразбираемо бръмчене на снишените гласове вън. Седеше отпуснато пред разнебитената бриджьорска маса, която му служеше за писалище, устните му бяха стиснати, очите — безизразни, и лицето му с бледа отсянка на охра и с ограничени петна от стари ситни дупчици от пъпки имаше цвета и строежа на несчупена бадемова черупка. Той напрягаше паметта си, за да открие някакво указание за произхода на страшната ожесточеност, която ефрейтор Хуиткоум проявяваше към него. По някакъв начин, който той сам не можеше да проумее, свещеникът се бе убедил, че е извършил някаква непростима несправедливост към него. Изглеждаше невероятно такъв дълготраен гняв като гнева на ефрейтор Хуиткоум да може да се корени в отказа на свещеника да възприеме идеята за томбола или за клиширани писма до семействата на военнослужещи, убити в сражение. Приемайки, че всичко това се дължи на собствената му некадърност, свещеникът изпадна в униние. От няколко седмици се канеше да разговаря сърдечно и откровено с ефрейтор Хуиткоум, за да разбере какво го тормози, но вече чувствуваше срам от това, което щеше да открие.

Когато излезе от палатката, ефрейтор Хуиткоум се захили. Другият се закиска. В течение на няколко бегли секунди свещеникът тръпнеше от тайнствено, свръхестествено усещане, че някога, в някакво предишно съществуване, е преживял точно същата сцена. Опита се да улови и запази това впечатление, за да може да предскаже случката, която ще последва, или дори да се справи с нея, но откровението се стопи безплодно и изчезна, както той предварително знаеше, че ще стане. Déja vu (Вече виждано). Неуловимото, повтарящо се смешение между въображение и действителност, характерно за парамнезия, винаги поразяваше свещеника и той знаеше доста за нея. Знаеше например, че се казва парамнезия, и се интересуваше също и от производни оптични явления като jamais vu (никога невиждано) и presque vu (почти виждано). Имаше ужасяващи, внезапни моменти, когато предмети, понятия и дори хора, с които свещеникът бе живял през целия си живот, вземаха но някакъв необясним начин непознат и неестествен вид, в какъвто той никога не ги бе виждал преди и който ги правеше да изглеждат напълно странни: jamais vu. Имаше и други моменти, когато той почти виждаше абсолютната истина в ярка, бляскава яснота, истина, която сама се явяваше пред него: presque vu. Случката с голия човек на дървото на погребението на Сноуден го обърка окончателно. Това не беше déja vu, защото тогава той не бе изпитал усещане, че някога преди е виждал гол човек на дърво на погребението на Сноуден. Не беше и jamais vu, тъй като това видение не беше познат човек или познато нещо, което му се явява в непознат образ. И сигурно не беше presque vu, защото свещеникът наистина го видя.

До самата палатка един джип изгърмя и потегли с оглушителен рев. Дали голият човек на дървото на погребението на Сноуден не е бил просто халюцинация? Или това беше истинско откровение? При самата тази мисъл свещеникът се разтрепера. Страшно му се искаше да се довери на Йосарян, но винаги когато мислеше за случката, решаваше да не мисли вече за нея, макар че сега, като мислеше за нея, не можеше да бъде сигурен, че някога наистина е мислил за нея.

Ефрейтор Хуиткоум пак се дотътри със съвсем нова, самодоволна усмивка, лъснала на лицето му, и безочливо облегна лакът на средния кол на палатката на свещеника.

— Знаете ли кой беше оня приятел с червения халат? — запита той с тон, изпълнен със самохвалство. — Беше човек от контраразузнаването и има счупен нос. Дойде тук от болницата по служебна работа. Прави разследване.

Свещеникът бързо вдигна очи и каза с раболепно съчувствие:

— Надявам се, че нямате неприятности. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не, нямам неприятности — отговори ефрейтор Хуиткоум и се захили. — Но вие ще имате. Ще ви подгонят, задето сте подписвали името Уошингтън Ървинг на всички писма, на които се среща това име. Как ви се харесва това?

— Не съм подписвал името на Уошингтън Ървинг на никакви писма — каза свещеникът.

— Не е нужно да лъжете пред мен — отговори ефрейтор Хуиткоум. — Не съм аз човекът, когото трябва да убеждавате.

— Но аз не лъжа.

— Не ме интересува дали лъжете, или не. Ще ви пипнат също и загдето сте четели кореспонденцията на майор Майор. Голяма част от тия писма са поверителни.

— Каква кореспонденция? — попита жално свещеникът, чието раздразнение нарастваше все повече. — Никога не съм виждал писмата на майор Майор.

— Не е нужно да лъжете пред мен — отвърна ефрейтор Хуиткоум. Не съм аз човекът, когото трябва да убеждавате.

— Но аз не лъжа — протестираше свещеникът.

— Не виждам защо трябва да ми крещите — кресна в отговор ефрейтор Хуиткоум с обиден вид. Той се отдръпна от средния кол на палатката и размаха пръст пред лицето на свещеника, за да изтъкне значението на думите си. — Направих ви най-голямата услуга, която някога ви е правена през целия ви живот, а вие дори не я разбирате. Винаги когато той иска да докладва за вас на началниците си, някой от болничните цензори задрасква подробностите в писмото. Просто от седмици ходи като чалнат и напразно се опитва да доложи за вас. Аз просто драснах едно окей на писмото му, без дори да го чета. Така в щаба на контраразузнаването ще имат отлично впечатление за вас. Те ще разберат, че вие ни най-малко не се страхувате от разкриването на цялата истина по вашия въпрос.

Свещеникът почувствува, че главата му се замайва от смущение.

— Но вие нямате право да цензурирате писма, нали?

— Разбира се, че нямам — отговори ефрейтор Хуиткоум. — Само офицери могат да бъдат упълномощени да цензурират.

Аз го цензурирах от ваше име.

— Но и аз не съм упълномощен да цензурирам писма, нали?

— Аз се погрижих и за това — увери го ефрейтор Хуиткоум. — Подписах го с чуждо име.

— Това не е ли фалшификация?

— О, не се тревожете за това. Единственият, който може да се оплаче в случай на фалшификация, е лицето, чието име сте подправили, и във ваш интерес аз избрах името на умрял човек. Използувах името на Уошингтън Ървинг.

Ефрейтор Хуиткоум се вгледа внимателно в лицето на свещеника, търсейки някаква сянка на протест. После отново продължи уверено и със скрита ирония: — Но и аз бързо съобразих, нали?

— Не зная — проплака свещеникът тихо, с разтреперан глас, като въртеше очи и гротескно кривеше лице от тревога и недоумение. — Струва ми се, че не разбирам това, което ми казвате. Как ще имат добро впечатление от мен, ако сте подписали името на Уошингтън Ървинг вместо моето?

— Защото те са убедени, че вие сте Уошингтън Ървинг. Не разбирате ли? Те ще знаят, че сте вие.

— Но нали тъкмо това тяхно убеждение искаме да разсеем? Това няма ли да им помогне да го докажат?

— Да знаех, че ще бъдете толкова кисел, нямаше и да се опитвам да ви помогна — заяви възмутено ефрейтор Хуиткоум и излезе навън. Миг по-късно той пак влезе. — Просто ви направих най-голямата услуга, която някой някога ви е правил през целия ви живот, а вие дори не я разбирате. Не знаете как да покажете, че я цените. Това е още една от лошите ви черти.

— Извинявайте — оправдаваше се разкаяно свещеникът. — Наистина съжалявам. Просто съм напълно зашеметен от всичко, което ми казвате, че дори не си давам сметка какво говоря. Наистина съм ви много благодарен.

— Тогава какво ще кажете, ще ми разрешите ли да изпращам онези клиширани писма? — запита веднага ефрейтор Хуиткоум. — Мога ли да започна да работя проект за писмото?

Челюстта на свещеника увисна от учудване.

— Не, не — изстена той. — Не сега.

Ефрейтор Хуиткоум побесня.

— Аз съм най-добрият ви приятел, който имате, а вие дори не го разбирате — заяви той войнствено и излезе от палатката на свещеника. Върна се обратно. — Аз съм на ваша страна, а вие дори не си давате сметка. Не разбирате ли в каква сериозна беда сте попаднали? Човекът от контраразузнаването веднага изтича обратно в болницата да напише съвсем нов доклад срещу вас във връзка с този домат.

— Какъв домат? — попита свещеникът и премигна.

— За домата, които криехте в ръката си, когато е върнахте преди малко. Ето го. Домата, който още държите в ръката си и в този момент.

Свещеникът, изненадано разтвори, пръсти и видя че още държи домата, който бе получил в кабинета на полковник Каткарт. Той бързо го постави на бриджьорската маса.

— Получих този домат от полковник Каткарт — каза той и сам остана поразен: толкова нелепо прозвуча обяснението му. — Той настоя да го взема.

— Няма защо да лъжете пред мен — отговори ефрейтор Хуиткоум. — Не ме интересува дали сте го откраднали, или не.

— Откраднал ли съм го? — възкликна свещеникът смаяно. — Защо ще открадна домат?

— Точно това ни озадачи — каза ефрейтор Хуиткоум. — Но после човекът от контраразузнаването се сети, че може да сте скрили важни тайни документи в него.

Свещеникът клюмна безсилно под огромната тежест на отчаянието си.

— Не съм скрил никакви важни тайни документи в него — каза той просто. — Преди всичко не съм го искал. Ето, можете да го вземете и сам да видите.

— Не го искам.

— Моля ви се, вземете го — настояваше свещеникът с глас, който едва се чуваше. — Искам да се отърва от него.

— Не го искам — сряза го отново ефрейтор Хуиткоум. Той излезе с важни крачки и сърдито лице, сдържайки една ликуваща усмивка; изковал бе мощен съюз с човека от разузнаването и бе успял да убеди свещеника, че е наистина недоволен.

„Горкият Хуиткоум“ — въздъхна свещеникът и упрекна себе си за неразположението на помощника си. Седеше безмълвно в тежка, омаломощаваща меланхолия, чакайки с надежда ефрейтор Хуиткоум да влезе пак. Беше разочарован, когато чу решителните стъпки на ефрейтор Хуиткоум да скърцат по пясъка, да се отдалечават и заглъхват. Не му се правеше нищо. Реши да не ходи на обед — да хапне малко сирене и сухар от сандъчето си и да пийне няколко глътки хладка вода от манерката. Чувствуваше се обкръжен от гъста, потискаща мъгла от възможности, в която не можеше да съзре ни искрица светлина. Боеше се от това, което щеше да си помисли полковник Каткарт, когато до него стигне новината, че подозират, че той, военният свещеник, е Уошингтън Ървинг; после започна да се трови за това, което полковник Каткарт вече мисли за него, загдето е повдигнал въпроса за шестдесетте бойни полета. „Има толкова много нещастия по света — разсъждаваше той, свел мрачно глава под тази трагична мисъл, — а не мога да направя нищо, за да облекча хорските нещастия и най-малко своето.“