Параграф 22

7Макуот

Обикновено Йосарян имаше за пилот Макуот, който бръснейки се всяка сутрин, облечен с яркочервена чиста пижама пред палатката си, беше едно от странните иронични и непонятни неща, обкръжаващи Йосарян. Вероятно Макуот беше най-смахнатият измежду всички строеви офицери, защото беше съвършено нормален и въпреки това не възразяваше срещу войната. Той беше младо същество, усмихнато, късокрако, с широки рамена, което постоянно си подсвиркваше игриви естрадни мелодии и пляскаше оглушително картите, когато ги раздаваше при игра на тридесет и едно или покер, докато Джоу Гладника рухнеше от отчаяние под кумулативното въздействие на удряните карти и разтреперан почнеше да му крещи да престане да пляска картите.

— Ти, кучи сине, го правиш само защото ми причинява болка — ревеше бясно Джоу Гладника, докато Йосарян го държеше с една ръка и се мъчеше да го успокои. — Само затова го прави, защото му е приятно да ме слуша как пищя, тоя проклет кучи син!

Макуот набръчкваше тънкия си покрит с лунички нос извинително и се заричаше никога вече да не пляска картите, но винаги забравяше. Макуот носеше мъхнати пантофи и червена пижама и спеше винаги в изгладени цветни чаршафи като онзи, от който Майлоу му върна половината, след като го измъкна от захиления крадец, който много обичал сладки неща, в замяна на смачканите фурми — Майлоу ги бе взел на заем от Йосарян, но не бе дал на крадеца нито една. Макуот беше поразен от Майлоу, който купуваше яйцата по седем цента едното и ги продаваше по пет и с това много забавляваше ефрейтор Снарк, помощника си в стола. Но Макуот никога не е бивал така поразен от Майлоу, както Майлоу бе поразен от писмото, което Йосарян получи от доктор Данийка.

— Какво е това? — извика Майлоу разтревожено, когато видя огромната кутия от велпапе, пълна с пакети сушени плодове и тенекиени кутии с плодови сокове и компоти, които двамата италиански работници, отвлечени от майор … де Къвърли, за да работят в кухнята, се готвеха да отнесат в палатката на Йосарян.

— Това е за капитан Йосарян, сър — каза ефрейтор Снарк със самодоволна усмивка. Ефрейтор Снарк беше интелектуален сноб, който смяташе, че е изпреварил времето с двадесет години и не обичаше да слиза до масите. — Той има писмо от доктор Данийка, с което му дава право да получава колкото иска плодове и плодови сокове.

— Какво е това? — извика Йосарян.

Майлоу бе побледнял и се олюляваше.

— Това е лейтенант Майлоу Майндърбайндър, сър — каза ефрейтор Снарк, като намигна подигравателно. — Един от новите ни пилоти. Стана началник на офицерския стол, докато бяхте в болницата напоследък.

— Какво е това? — извика Макуот по-късно същия следобед, когато Майлоу му подаде половин чаршаф.

— Това е половината от чаршафа, който беше откраднат от вашата палатка тази сутрин — обясни Майлоу с плахо самодоволство и ръждивите му мустаци бързо затрепкаха. — Ловя се на бас: вие дори не сте знаели, че е откраднат.

— Че кой ще краде половин чаршаф? — запита Йосарян.

Майлоу се смути.

— Вие не разбирате — възрази той.

Йосарян не разбираше също защо на Майлоу му бе толкова притрябвало да вложи пари в писмото на доктор Данийка, което идваше тъкмо навреме… „Отпуснете на Йосарян сушени плодове и плодови сокове колкото иска — бе писал доктор Данийка. Той казва, че има чернодробно страдание.“

— Такова писмо — мънкаше унило Майлоу — може да съсипе всеки завеждащ-стол по света.

Майлоу бе дошъл в палатката на Йосарян само за да прочете повторно писмото, следвайки отнетата му кутия с провизии през целия лагер на ескадрилата, сякаш вървеше подир мъртвец.

— Трябва да ви дам толкова, колкото искате. Ами че в писмото дори не се казва, че трябва сам да изядете всичко.

— И добре е, че не се казва — рече му Йосарян, — защото аз никога не ям такива неща. Имам чернодробно страдание.

— О, да, забравих — каза Майлоу, като почтително сниши глас. — Сериозно ли е?

— Достатъчно сериозно — отговори весело Йосарян.

— Аха, така — каза Маилоу. — Какво значи това?

— Значи, че не би могло да бъде по-добре…

— Май че не ви разбирам.

— … без да стане по-зле. Разбирате ли сега?

— Да, разбирам. Но все пак, струва ми се, не ви разбирам.

— Е, нека това не ви смущава. Нека смущава само мен. Виждате ли, аз всъщност нямам чернодробно страдание. Аз имам само симптоми. Имам синдрома на Гарнет-Флайшакер.

— Виждам — каза Маилоу. — Какво представлява синдромът на Гарнет-Флайшакер?

— Чернодробно страдание.

— Виждам — каза Майлоу и започна уморено да разтрива черните си вежди с израз на вътрешна болка, сякаш очакваше да мине някакъв неприятен бодеж. — В такъв случай — продължи той най-после — предполагам, че ще трябва много да внимавате какво ядете, нали?

— Наистина трябва да внимавам много му каза Йосарян. — Човек не се докопва лесно до един добър синдром на Гарнет-Флайшакер и аз не искам да опропастя моя синдром. Затова никога не ям плодове.

— Сега виждам — каза Майлоу. — Плодовете вредят на черния ви дроб, нали?

— Не, плодовете са полезни за черния ми дроб. Затова никога не ям плодове.

— Тогава какво ги правите? — попита Майлоу, като упорито пробиваше път през растящото си недоумение, за да изстреля най-после въпроса, който пареше на устните му. — Продавате ли ги?

— Давам ги без пари.

— Кому? — извика Майлоу с дрезгав от ужас глас.

— Всекиму, който иска — му извика Йосарян.

Майлоу издаде дълъг меланхоличен стон и се олюля; капчици пот внезапно оросиха пепеливото му лице. Той замислено дърпаше нещастните си мустаци и цялото му тяло трепереше.

— Давам голяма част от тях на Дънбар — продължи Йосарян.

— На Дънбар ли? — повтори Майлоу вцепенен.

— Да, Дънбар може да яде колкото си иска плодове и това не му помага ни най-малко. Аз просто поставям кутията ей там на открито и всеки, който мине, може да си вземе. Арфи идва тук да си вземе сливи, защото казва, че никога не давали достатъчно сливи в стола. Можете да се занимаете с въпроса, когато имате време, защото никак не ми е приятно Арфи да се навърта постоянно тук. Щом запасите ми започват да се привършват, аз просто казвам на ефрейтор Снарк да ги попълни. Нейтли винаги взема цяла камара плодове със себе си, когато отива в Рим. Той е влюбен в една курва там, която ме мрази и ни най-малко не се интересува от него. Тя има една по-малка сестра, която никога не ги оставя на мира, когато са в леглото: те живеят в един апартамент с един старец, една жена и цял куп други момичета с хубави, тлъсти бедра, които също постоянно щуреят. Нейтли им носи пълна кутия винаги когато отива там.

— Продава ли им ги?

— Подарява им ги.

Майлоу се намръщи.

— И, предполагам, че това е много щедро от негова страна — забеляза той без възторг.

— Да, много е щедро — съгласи се Йосарян.

— Уверен съм, че е напълно законно — каза Майлоу, — тъй като плодовете са ваши, щом ги получавате от мен. Сигурно в тия тежки времена хората много се радват да получат плодове.

— Да, много се радват — увери го Йосарян. — Двете момичета ги продават на черна борса и с тия пари си купуват ярки накити с фалшиви камъни и евтин парфюм.

Майлоу се оживи.

— Накити! — възкликна той. — Не знаех това. Колко плащат те за евтин парфюм?

— Старецът използува своята част, за да купува неразредено уиски и мръсни картички. Той е голям развратник.

— Развратник ли?

— Не можете да си представите какъв развратник.

— Много ли се търсят мръсните картички в Рим? — запита Майлоу.

— Не можете да си представите. Вижте например Арфи. Когато човек го познава, никога не би и подозирал, нали?

— Че е развратник ли?

— Не, че е щурман. Познавате капитан Ардварг, нали? Онова мило момче, което още първия ден, когато дойде в ескадрилата, каза: „Ардварг всеки ме нарича, щурман все ще си кибича.“ Носи лула в устата си и вероятно ви е питал в кой университет сте следвали. Познавате ли го?

Майлоу не обръщаше никакво внимание на думите на Йосарян.

— Да станем съдружници — изтърси той внезапно с умолителен тон.

Йосарян му отказа, макар че несъмнено цели камиони с плодове щяха да бъдат на тяхно разположение, за да ги разпродават както намерят за добре, щом Йосарян ги реквизира от стола с помощта на писмото на доктор Данийка. Майлоу клюмна, но от този миг нататък той доверяваше на Йосарян всичките си тайни, с изключение на една, разсъждавайки умно и проницателно, че всеки, който не би откраднал от любимото си отечество, не би откраднал въобще от никого.

Майлоу доверяваше на Йосарян всичките си тайни освен мястото на пещерите в околните хълмове, където бе започнал да закопава парите си, след като се върна от Измир с цял самолет смокини и чу от Йосарян, че някакъв човек от контраразузнаването бил пристигнал в болницата. За Майлоу, достатъчно лековерен, за да поиска сам да стане началник на стола, този пост беше свещен дълг.

— Аз дори не си давах сметка, че не сервираме достатъчно сливи — бе признал той още него ден. — Предполагам, че съм направил тази грешка, понеже съм още съвсем нов. Ще повдигна въпроса пред моя майстор-готвач.

Йосарян го изгледа остро.

— Какъв майстор-готвач? — запита той. — Вие нямате майстор-готвач.

— Ефрейтор Снарк — обясни Майлоу, като гледаше настрана малко виновно. — Той е единственият готвач, който имам, и затова той е действително моят майстор-готвач, макар че се надявам да го преместя в административната част. У ефрейтор Снарк има тенденция да действува малко прекалено творчески, струва ми се. Той си мисли, че да си сержант в стола, е някакъв вид изкуство и винаги ми се оплаква, че трябвало да търгува с дарбите си. Никой не иска от него подобно нещо. Впрочем знаете ли случайно защо е бил понижен в чин редник и сега е само ефрейтор?

— Да — каза Йосарян. — Той отрови цялата ескадрила.

Майлоу пак побледня.

— Какво е направил?

— Смачка стотици калъпи войнишки сапун в пюрето от сладки картофи само за да докаже, че хората имат просташки вкус и не могат да направят разлика между добра и лоша храна. Цялата ескадрила повръщаше. Полетите бяха отменени.

— Е — възкликна Майлоу с неодобрително присвити устни. — Той, разбира се, е открил, че съвсем не е бил прав, нали?

— Напротив — поправи го Йосарян. — Откри, че е бил съвършено прав. Излапахме цели чинии пюре и искахме още. Всички повръщахме, но нямахме представа, че сме били отровени.

Вцепенен от ужас, Майлоу подсмръкна два пъти като рунтав кафяв заек.

— В такъв случай сигурно ще го прехвърля в административната част. Не желая да се случи пак нещо подобно, докато аз отговарям за стола. Виждате ли, каза той сериозно и поверително, — надявам се да осигуря на хората от тази ескадрила най-добрата храна на света. Това е наистина достойна цел, нали? Ако един началник на стол цели нещо по-малко от това, той, струва ми се, няма право да завежда стол. Не сте ли съгласен?

Йосарян се извърна бавно и загледа Майлоу изпитателно и недоверчиво. Той видя едно просто, откровено лице, неспособно на лукавство или измама, почтено, открито лице, с раздалечени големи очи, ръждива коса, черни вежди и нещастни, червеникавокафяви мустаци. Майлоу имаше дълъг тънък нос с влажни душещи ноздри, който рязко извиваше надясно и беше винаги насочен встрани от посоката, накъдето гледаше всичко останало от тялото му. Това беше лице на човек със закоравяла почтеност, който не можеше да наруши съзнателно нравствените начала, на които се опираше неговата добродетел, така както не можеше да се превърне в презряна, крастава жаба. Едно от тези нравствени начала беше, че никога не е грях да иска най-високата цена, която може да изкара. Беше способен на мощни пристъпи на справедливо възмущение и се възмути безкрайно, когато научи, че един човек от контраразузнаването пристигнал в зоната и го търсел.

— Той не търси вас — каза Йосарян, като се опитваше да го успокои. — Той търси някого в болницата, който е подписвал името Уошингтън Ървинг на писмата, които е цензурирал.

— Аз никога не съм подписвал името Уошингтън Ървинг под никакви писма.

— Разбира се, че не сте подписвали.

— Но това е само трик, за да ме накара да призная, че съм спечелил пари от черна борса. — Майлоу буйно теглеше едно разрошено снопче от обезцветените си мустаци. — Не харесвам такива типове. Винаги душат около хора като нас. Ако правителството желае да направи нещо добро, защо не подгони бившия ефрейтор Уинтъргрийн? Той не уважава правилниците и уставите и постоянно ме удря в цените.

Мустаците на Майлоу бяха нещастни, защото двете им разделени части никога не си подхождаха. Те бяха като разединените очи на Майлоу, които никога не гледаха едно и също нещо в едно и също време. Майлоу можеше да види повече неща от повечето хора, но не виждаше много ясно никое от тях. За разлика от реакцията му спрямо новините за човека от контраразузнаването, той със спокойна храброст чу от Йосарян, че полковник Каткарт е повишил броя на полетите на петдесет и пет.

— Война водим — рече той. — И няма полза да се оплакваме от броя на полетите, които трябва да извършим. Щом полковникът каза, че са нужни петдесет и пет полета, ще трябва да ги извършим.

— Аз пък няма да летя повече — зарече се Йосарян. — Ще отида да говоря с майор Майор.

— Как ще отидете! Майор Майор не приема никого.

— Тогава ще се върна в болницата.

— Но вие излязохте от болницата едва преди десет дни — припомни му Майлоу укоризнено. — Не можете да тичате в болницата всеки път, щом се случи нещо, което не ви харесва. Не, най-доброто, което можете да направите, е да извършите полетите. Това е наш дълг.

Майлоу имаше строги скрупули, които не му позволяваха да вземе на заем дори пакет сухи фурми от стола в деня, когато откраднаха чаршафа на Макуот, тъй като храната в стола беше все още държавна собственост.

— Но аз мога да взема назаем от вас — обясни той на Йосарян, — тъй като тези плодове са ваши, щом веднъж сте ги получили от мен с писмото на доктор Данийка. Можете да правите каквото щете с тях, дори да ги продадете с голяма печалба, вместо да ги раздавате без пари. Не бихте ли искали да вършим това заедно?

— Не.

Майлоу се отказа от намеренията си.

— Тогава дайте ми на заем един пакет сушени фурми — помоли се той. — Ще ви ги върна. Кълна се, че ще ви го върна и ще има малко нещо отгоре за вас.

Майлоу удържа на думата си и даде на Йосарян четвъртина от жълтия чаршаф на Макуот, когато се върна с неотворения пакет фурми, водейки захиления крадец, любител на сладки неща, който беше откраднал чаршафа от палатката на Макуот. Парчето чаршаф сега принадлежеше на Йосарян. Бе го спечелил, защото го завариха неподготвен, макар че той не разбираше как стана това. И Макуот не разбираше нищо.

— Какво е това? — извика Макуот, като се пулеше озадачено, гледайки отрязаната половина от чаршафа си.

— Това е половината от чаршафа, който беше откраднат тази сутрин от палатката ви обясни Майлоу. — Бас държа, че не знаехте, че е откраднат.

— Защо пък, някой трябва да открадне половин чаршаф? — попита Йосарян. Майлоу се смути.

— Вие не разбирате — протестираше Майлоу. — Той открадна целия чаршаф и аз му го взех обратно с пакета пресовани фурми, които вие вложихте в предприятието. Ето защо четвъртината от чаршафа е ваша. Изкарахте хубава печалба с вашето капиталовложение особено защото си получавате обратно всичките пресовани фурми, които ми дадохте. — След това Майлоу се обърна към Макуот: — Половината от чаршафа е ваша, защото от самото начало чаршафът беше ваш, и аз наистина не разбирам от какво се оплаквате, тьй като не бихте имали никаква част от него, ако капитан Йосарян и аз не бяхме се намесили във ваша полза.

— Кой се оплаква? — възкликна Макуот. — Аз просто се мъча да си представя какво мога да направя с половин чаршаф.

— Можете да направите един куп неща с половин чаршаф — увери го Майлоу. — Останалата четвъртина от чаршафа аз турих настрана за себе си като награда за моята предприемчивост, труд и инициатива. То не е за мен, нали разбирате, а за синдиката. Това е нещо, което и вие можете да направите с половината чаршаф. Можете да я оставите на синдиката и да гледате как расте.

— Какъв синдикат?

— Синдикатът, който бих желал да основа някой ден, така че да мога да дам на всички ви добрата храна, която заслужавате.

— Искате да основете синдикат ли?

— Да. Искам. Не, искам да основа борса. Знаете ли какво е борса?

— Място, където се купуват разни неща, нали?

— И се продават неща — поправи го Майлоу.

— И се продават неща.

— Цял живот съм искал да имам борса. Можеш да направиш куп неща, ако имаш борса. Но трябва да имаш борса.

— Значи искате борса?

— И всички ще имат дялове.

Йосарян беше все още в недоумение, защото се касаеше за бизнес, а в бизнеса имаше много неща, които винаги го озадачаваха.

— Нека пак да ви обясня — предложи Майлоу с растяща умора и раздразнение, като посочи с палец към крадеца, любител на сладки неща, който все още стоеше захилен до него. — Аз знаех, че той желае фурмите повече от чаршафа, понеже не разбира нито дума английски, нарочно водих преговори за сделката на английски.

— Защо не го праснахте веднъж по главата да му вземете чаршафа? — попита Йосарян.

Присвивайки с достойнство устни, Макуот поклати глава.

— Щеше да бъде крайно несправедливо — смъмра го той твърдо. — Насилието е неправда, а две неправди никога не правят една правда. Много по-добър беше моят начин. Когато му подадох фурмите и протегнах ръка за чаршафа, той вероятно си помисли, че му предлагам размяна.

— А какво му предлагахте?

— Всъщност аз наистина му предлагах размяна, но тъй като той не разбира английски, винаги мога да отрека.

— А ако той се бе ядосал и настояваше да вземе фурмите?

— Е, тогава щях да го ударя по главата и щях да му ги взема — отговори Майлоу без колебание. Той погледна Йосарян, после Макуот и после пак Йосарян. — Аз наистина не разбирам от какво се оплаквате! Сега всички сме в много по-добро положение отпреди. Всеки е доволен освен този крадец, но няма смисъл да се тревожим за него, тъй като той дори не говори езика ни и получава това, което заслужава. Не разбирате ли?

Но Йосарян все още не разбираше как Майлоу може да купува яйца в Малта по седем цента едното и да ги продава с печалба в Пианоза по пет цента.