Патриотични игри

13.ПОСЕТИТЕЛИ

Двамата мъже се бяха навели над едромащабната карта, около която имаше и десетина снимки.

— Това ще бъде трудна работа — каза Алекс. — Не мога да ти помогна.

— Какъв е проблемът? — Шон виждаше проблема, но зададе въпроса, за да прецени уменията на новия си сътрудник. Никога не беше работил с чернокож и макар да се беше запознал е Алекс и групата му миналата година, те бяха неизвестни величини по отношение на операциите.

— Той винаги излиза от портал 3, тук. Както виждаш, тази улица е без изход. Трябва да кара на запад или да завие на север. Опитвал е и двете. Улицата тук не е достатъчно широка, за да свършим работата, без да излизаме от колата, но тази тук е твърде тясна и не води накъдето трябва. Това означава, че единственото сигурно място е на ъгъла. Светофарите са тук и тук — посочи Алекс. — Другите две улици са тесни и от двете им страни паркират коли. Тази сграда е блок с апартаменти. Това пък са къщи — скъпи. Няма много пешеходци — нещо много странно. Един човек може и да се справи. Двама или повече…ъъ. — Той поклати глава. — А освен това в района живеят бели. Един чернокож би бил подозрителен. Твоят човек трябва да свърши всичко сам, приятел, да ходи пеша. Вероятно най-доброто място е ето тази врата, но трябва да бъде много внимателен, иначе целта ще му се изплъзне.

— А как ще се измъкне? — попита Шон.

— Мога да паркирам колата тук, на този ъгъл, или на онзи. Тогава няма нужда от координация. Можем да чакаме цял ден удобния момент. Маршрутите за бягство са няколко. Това също не е проблем. В пиковите часове улиците са претъпкани. Всъщност това е в наша полза. Полицаите ще имат трудности, а ние можем да използваме обикновена кола, например някоя държавна. Не могат да спрат всичките. Бягството ще бъде лесно. Проблемът е във вашия човек. Той трябва да бъде точно тук.

— Защо не го спипаме на някое друго място, когато е в колата си?

Алекс поклати глава.

— Ще бъде много трудно. Пътищата са претъпкани и можем лесно да го изгубим. Знаеш какво е уличното движение, Шон, а и той никога не се движи по един и същи маршрут. Ако питаш мен, трябва да разбиеш операцията и да я провеждаш на части.

— Не. — Милър беше категоричен. — Ще постъпим така, както аз искам.

— Добре, човече, но ти казвам, твоят човек е без защита.

Милър се замисли за момент. Накрая се усмихна.

— Имам един човек, който е точно за тази работа.

— А другата част?

Алекс размени картите.

— Лесно е. По който и път да поеме, всички водят дотук и винаги идва точно в четири и четиридесет и пет минути. Шест дни през изминалите две седмици я следихме и никога не е закъснявала е повече от пет минути. Ще свършим работата тук, близо до моста. Ако искаш, можем дори да го отиграем.

— Кога?

— Какво ще кажеш за днес следобед? — усмихна се Алекс.

— Разбира се. Какъв е пътят за бягство?

— Ще ти покажем. Май е по-добре да направим всичко, както ще бъде в действителност.

— Отлично. — Милър беше доволен. Имаше доста проблеми, докато дойде тук. Необходими му бяха шест различни самолетни полета. Преживя и смешни моменти. Шон Милър пътуваше с британски паспорт и чиновникът на емигрантското бюро беше взел белфасткия му акцент за шотландски. Не му беше минало през ума, не за ухото на американеца няма голяма разлика между двата диалекта. „Ако това е нивото на американските служители на закона, то тази операция би трябвало да мине леко.“

Щяха да разиграят всичко днес и ако минеше добре, щеше да свика хората си. Можеха да пристигнат за… четири дни. Оръжията вече бяха по местата си.

— Това изводи ли са? — попита Кантор.

Райън вдигна един сноп от шестдесет листа.

— Това е анализът ми. Не зная дали е добър — не е много — призна Джек. — Не съм намерил нищо ново. Докладите, които вече имате, са доста добри, като се вземе предвид липсата на точни сведения, на които да се базират. Хората в АОЪ наистина са особени. От една страна, операциите им, изглежда, нямат видима реална цел, но пък уменията им…Твърде добри професионалисти са, за да работят без конкретна цел, по дяволите!

— Вярно е — каза Кантор. Намираха се в неговата канцелария, срещу тази на заместник-шефа. Адмирал Гриър беше извън града. — Измисли ли нещо ново?

— Направих списък на операциите им по географски райони и по време. Не виждам никакви повтарящи се моменти. Единственото характерно нещо е видът на операциите и начинът на изпълнението им, но това нищо не означава. Те предпочитат известни личности за своите цели, но, по дяволите, кой терорист не ги харесва? Нали това е основната идея на тероризма — да нападат големите риби? Най-често използват оръжия от източния блок, но повечето групи правят така. Предполагаме, че са финансирани добре. Това е логично, като се има предвид характерът на дейността им, но не съществуват особени доказателства. О’Донъл притежава истински талант — умее да се измъква незабелязан. Не можем да установим къде е бил цели три години, една, преди да се появи на Кървавата неделя, и две, след като ИРА се е опитала да му продупчи билета. Този период за нас е бяло петно. Разговарях е жена си за пластичните операции…

— Какво? — Кантор не реагира благосклонно на това.

— Тя не знае за какво ми е нужна тази информация. Остави ме на мира, Марти. Аз съм женен за хирург, не забравяй това. Нейна състудентка е хирург и се занимава с възстановителни операции. Накарах Кати да я попита къде човек може да си направи ново лице. Местата не са много. Бях изненадан. Зная кои са тукашните. Две са зад Желязната завеса. Оказва се, че някои от новостите във възстановителната хирургия са постижения на Москва още преди Втората световна война. Хората от болницата „Хопкинс“ са били в института…не мога да си спомня името на човека, на когото е наречен — и са забелязали някои странни неща.

— Какви? — попита Кантор.

— Ами например на два от етажите човек не може да се качи. Анет Дасалви, състудентката на Кати, е била там преди две години. Последните два етажа могат да бъдат стигнати само със специални асансьори, а на стълбите е имало затворени врати. Странно е за болница, нали? Тази информация много ме впечатли. Може да бъде полезна и на други.

Кантор кимна. Той знаеше някои неща за клиниката, но за бариерите чуваше за пръв път. Интересно му беше как различни късчета информация могат да изникват по такъв неочакван начин. Чудеше се защо екип хирурзи от болницата „Джон Хопкинс“ е бил в тази клиника. Реши да провери това.

— Кати казва, че „ново лице“ не може да бъде направено толкова лесно, колкото изглежда от рекламите. Преди всичко се оперират травматични увреждания и вродени дефекти. Целта не е толкова промяна, колкото възстановяване. Има много козметична работа — искам да кажа освен оправянето на носа и опъването на лицевата кожа, — но човек може да постигне също толкова добър резултат и с нова прическа и брада. Много добре могат да променят брадите и скулите, но ако работата не е много изчерпателна, остават белези. Анет казва, че онова място в Москва е толкова добро, колкото „Хопкинс“ или дори Калифорнийския университет. Много от най-добрите хирурзи по възстановителна хирургия работят в Калифорния — обясни Джек. — Както и да е. Тук не става дума за опъване на кожата или за корекция на носа. Радикалната лицева хирургия включва много операции и отнема месеци. Ако О’Донъл е отсъствал две години, много от времето е прекарал за ремонт на тялото си.

— О! — Кантор разбра какво иска да каже. — Наистина си го бива, а?

Джек се усмихна.

— Точно това се опитвах да установя. Нямало го е в продължение на две години. Най-малко шест месеца от това време е прекарал в болница. Значи през останалите осемнадесет месеца е вербувал хора, основал е база за действията си, започнал е да събира разузнавателна информация и е провел първата акция.

— Не е лошо — замислено каза Кантор.

— Да. Значи е трябвало да вербува хора от ИРА. Те трябва да са донесли и някои от нещата си. Обзалагам се, че първите му операции са включвали неща, които ИРА вече е обсъждала и отхвърлила по една или друга причина. Затова англичаните са смятали, че те са част от ИРА, Марти.

— Ти каза, че не си открил нищо важно — каза Кантор. — Струва ми се, че си направил доста обстоен анализ.

— Може би. Просто подредих по нов начин всички стари данни. Няма нищо ново и освен това все още не съм си отговорил на един основен въпрос. Не зная какво наистина целят. — Райън прелисти страниците. В гласа му ясно се долавяше разочарование. Не беше свикнал на неуспехи. — Все още не знаем откъде идват тези копелета. Замислят нещо, но да ме вземат дяволите, ако знам какво е то.

— Американски връзки?

— Никакви или поне не знаем за такива. Това донякъде ме успокоява. Няма улики за контакти с американски организации, а и те знаят много добре, че трябва да избягват такива контакти. О’Донъл е твърде хитър, за да си играе със старите партньори на ИРА.

— Но вербуването му… — възрази Кантор. Джек го прекъсна:

— Искам да кажа, тук. Като шеф на вътрешната сигурност той е знаел кой какъв е в Белфаст и Лондондери. Но американските връзки с ИРА минават през „Шин Фейн“ — политическото крило на ИРА. Трябва да е луд, за да им се довери. Не забравяй, че е направил всичко възможно, за да преструктурира политическите пристрастия в ИРА, и се е провалил.

— Добре. Разбирам какво имаш предвид. Предполагаш, че има връзки с други групи?

Райън поклати глава.

— Няма сведения за такива. Но не съм сигурен дали нямат контакти с някоя европейска група. О’Донъл е умна глава. Идването му тук означава, че ще възникнат много усложнения…е, не ме харесва, това го разбирам. Добрата новина е, че ФБР са прави. Имаме си работа с професионалисти. Аз не съм политически значима цел. Преследването ми няма никаква политическа стойност, а те са политици — с увереност отбеляза Джек. — Слава богу!

— Ти знаеше ли, че ИРА — е, „Шин Фейн“ — праща своя делегация тук вдругиден?

— За какво?

— Това, което се случи в Лондон, им нанесе щети както в Бостън, така и в Ню Йорк. Отрекли са участието си над сто пъти и пращат хора тук, за да разкажат това лично на местните ирландски общности.

— О, глупости! — изръмжа Райън. — Защо пускат тези копелета в шибаната ни страна?

— Не е толкова лесно да бъдат спрени. Хората, които идват, не фигурират в списъка на търсените. Били са тук и преди. На практика те са чисти. Джек, ние живеем в свободна демократична страна. Не забравяй какво каза Оливър Уендъл Холмс51: „Конституцията е написана за хора с фундаментално различаващи се възгледи“ или нещо подобно, т.е, всеки има свобода на словото.

Райън трябваше да се усмихне. Често възприемаха хората на ЦРУ като фашисти, заплашващи свободата на Америка, като корумпирани и некомпетентни интриганти, кръстоска между мафията и братя Маркс52. Всъщност според Райън те бяха политически умерени — повече от самия него. Но ако някога истината излезеше наяве, пресата щеше да помисли, че това са злостни подвеждания. Дори и за него всичко изглеждаше много странно.

— Надявам се, че някой ще ги наглежда — отбеляза Джек.

— ФБР ще разпрати свои хора по всички барове. Те ще пият своя „Джон Джеймсън“53, ще пеят „Човекът зад оградата“ и ще следят всичко. Бюрото го бива за това. Те почти спряха изпращането на оръжия. Разчу се — трябва да има половин дузина души, които са в затвора за изпращане на оръжия и експлозиви в Ирландия.

— Чудесно. Значи сега лошите използват автомати „Калашников“ или „Армалит“, направени в Сингапур.

— Което — каза Кантор — вече не е наша грижа.

— Е, това е всичко, което успях да измисля, Марти. Ако не разполагате е други данни, не мога да направя за вас повече. — Джек тръсна доклада в скута на Кантор.

— Ще го прочета и ще ти се обадя. Сега отново ще преподаваш история, а?

— Да. — Райън се изправи и взе палтото си от облегалката на стола. Спря се. — Ами ако се разчуе за тези типове?

— Това е единственото място, където можеш да намериш подобна информация, Джек…

— Зная. Искам да разбера как е устроено това управление, как координирате работата на различните отдели?

— Имаме контролни наблюдаващи групи и компютри — отговори Кантор. „Е, системата не винаги работи“

— Ако се чуе нещо ново…

— Веднага идва при нас — каза Кантор. — Тук и във ФБР. Ако възникнат някакви подозрения във връзка с тези хора, ще те предупредим още в същия ден.

— Добре. — Преди да излезе в коридора, Райън провери дали пропускът му е закрепен така, че да се вижда. — Благодаря ти. И моля те, предай благодарностите ми на адмирала. Не бяхте длъжни да правите това. Не бих се чувствал така добре, ако някой друг ми разкажеше всичко, което видях със собствените си очи. Задължен съм ви.

— Няма да те оставим на мира — обеща му Кантор.

Райън кимна и излезе. Наистина нямаше да го оставят на мира. Отново щяха му направят предложение и той отново щеше да откаже, разбира се, с голямо нежелание. Положи огромни усилия да бъде мек и учтив с Кантор. Всъщност смяташе, че докладът му от шестдесет страници доста добре систематизираше данните им за АОЪ. Това ги правеше квит. В действителност не смяташе, че е длъжник на някого.

Доктор Каролайн Мюлер Райън водеше много програмиран живот. Това й харесваше. В хирургическата зала винаги работеше с един и същи екип от лекари, сестри и санитари. Те познаваха добре навиците й — как оперира, как трябва да бъдат подредени инструментите. Повечето хирурзи бяха особени, а очните специалисти бяха изключително придирчиви. Нейният екип уважаваше това, защото тя беше най-добрият практикуващ хирург сред колегите на нейна възраст, а и повечето имаха слабост към нея. Рядко изпадаше в лошо настроение и се разбираше добре е всички сестри — нещо, което лекарите жени трудно постигаха. Сега имаше проблеми, защото беше бременна. Това я ограничаваше, не трябваше да се подлага на въздействието на някои химикали в операционната. Растящият корем й пречеше, когато трябваше да застане пред операционната маса — всъщност обикновено очните хирурзи седят, но и това не променяше нещата. Кати Райън трябваше да протяга малко повече ръка и постоянно се шегуваше с това.

Всичките тези неща се отразяваха и на личния й живот. Караше поршето си с абсолютна точност, винаги сменяше скоростите при най-подходящите обороти на двигателя, като вземаше завоите по такава постоянна траектория, на каквато са способни шофьорите от „Формула-1“. Кати правеше всичко по един и същи начин и при нея това не беше въпрос на навик, а признак на съвършенство. По същия начин свиреше и на пианото. Сиси Джексън, по професия музикант и преподавател по пиано, казваше, че Кати свири идеално, но не влага душа. Кати възприемаше това като комплимент. Хирурзите не слагат автографи на творбите си, те ги правят така, както трябва. Всеки път.

Именно затова в момента се дразнеше от живота си. Съпътстваше я едно постоянно притеснение. Всеки ден трябваше да тръгва за работа по различен път — всъщност това беше по-скоро предизвикателство, защото не обичаше да нарушава дневния си график. Времето, необходимо й за отиване и връщане от работа, никога не надвишаваше петдесет и седем минути и не беше по-малко от четиридесет и девет (освен в празничните дни, когато правилата за движение бяха по-различни). Винаги вземаше Сали точно в пет без петнадесет. Карането по нови маршрути в Балтимор заплашваше да промени тази част от живота й, но не съществуваха много проблеми по пътищата, които едно порше 911 не може да разреши.

През този ден маршрутът й минаваше по щатско шосе 3, а след това пресичаше един второстепенен път. Оттам излизаше на шосето за Ричи, на шест мили от детската градина „Джайънт степс“. Мина на светофара точно навреме и зави на втора скорост, рязко подаде газ, превключи на трета, а после на четвърта. През звукоизолацията ръмженето на шестцилиндровия двигател достигаше до нея като котешко мъркане. Кати Райън обичаше колата си. Не беше карала друга кола, преди да се омъжи. За нещастие комбито беше удобно за пазаруване и за семейни излети и тя се чудеше какво ли ще прави, когато се роди второто дете. Въздъхна и си помисли, че тогава ще възникнат проблеми. Или може би най-после ще убеди Джек да наеме гледачка. В това отношение съпругът й възприемаше възгледите на работническата класа. Беше се противопоставил на идеята да наемат гледачка на непълно работно време, която да се грижи и за къщата — според Кати това беше още по-шантаво, защото знаеше, че той е малко немарлив и рядко слагаше дрехите си на закачалка. Наеха жена за чистене и нещата малко се промениха. Когато тя трябваше да идва, Джек се суетеше из къщата и събираше разни неща, за да не си помисли жената, че семейство Райън са разпилени хора. Беше толкова забавен. „Да — помисли си тя. — Ще си вземем гледачка. В крал на краищата сега Джек е рицар.“ Кати се усмихна на колите. Не беше много трудно човек да го подбутва по правилния път. Лесно можеше да бъде манипулиран. Тя смени лентата, по която се движеше, и се стрелна на трета покрай един боклукчийски камион. Е, с поршето беше по-лесно.

Две минути по-късно зави надясно и навлезе в паркинга на „Джайънт степс“. Спортната кола заподскача по неравния път. Кати спря на обичайното място. Излезе и, разбира се, заключи. Поршето, макар вече на шест години, беше безупречно поддържана кола. Направи си този подарък по случай навършването на една година работа в „Хопкинс“. По зелената боя нямаше нито драскотина и само лепенката от паркинга на болница „Хопкинс“ разваляше блясъка на хромираната броня.

— Мамо! — Сали я посрещна на вратата.

Кати се наведе и я взе на ръце. Това ставаше все по-трудно за нея, а още по-трудно й беше да стои права със Сали, увиснала на врата й. Надяваше се, че дъщеря й няма да ревнува от появата на бебето. Знаеше, че за някои деца това беше шок, но вече беше обяснила на момиченцето какво ще се случи и, изглежда, Сали приемаше с радост идеята да си има братче или сестричка.

— Е, какво прави голямото ми момиче днес? — попита доктор Райън. Сали обичаше да я наричат голямо момиче и с тази хитрина Кати искаше да е сигурна, че съперничеството с „малкото“ момче или момиче ще бъде сведено до минимум.

Сали се завъртя, слезе на пода и вдигна една картина, рисувана с пръсти върху нещо като едроформатна компютърна хартия — правдоподобна абстрактна творба в пурпурно и оранжево. Майката и дъщерята влязоха в салона и взеха палтото и кутията за обяда на Сали. Кати провери дали палтото й е закопчано и качулката на главата — температурата отвън беше само няколко градуса над нулата, а те се страхуваха да не се разболее отново. Бяха изминали само пет минути от пристигането й.

Кати Райън не забелязваше рутинността на ежедневието си. Отключи вратата, сложи Сали на седалката и стегна колана, след което затвори вратата, заключи я и заобиколи от лявата страна на колата.

Вдигна поглед. От другата страна на шосето за Ричи се намираше малък пазарен център, химическо чистене, магазин за видеокасети и железария. Пред пазарния център пак беше паркиран син микробус. Беше го видяла два пъти миналата седмица. Кати пропъди мисълта за него. В пазарния център се продаваха полуфабрикати и много хора редовно пазаруваха от него на път за дома си.

— Здравейте, лейди Райън — обади се Милър от микробуса.

Прозорците на двете задни врати му напомниха на тези на полицейския микробус и той се усмихна — бяха направени от огледално стъкло, така че никой отвън не можеше да види какво има вътре. Алекс беше в магазина и купуваше пакет с шест кутии кола, както редовно беше правил през изминалите две седмици.

Милър погледна часовника си: беше пристигнала в 4:46 и тръгваше в 4:52. Мъжът до него снимаше с фотоапарат. Милър вдигна бинокъла си. Зеленото порше лесно се забелязваше, а освен това имаше и направени по поръчка номера с надпис „CR-SRGN“54. Алекс му беше обяснил как в Мериленд можеха да бъдат закупени номера според изискванията и Шон се чудеше кой ли ще използва този код догодина. Със сигурност трябва да има и друг хирург с инициали CR.

Алекс се качи в колата и запали двигателя. Микробусът излезе от паркинга заедно с поршето. Алекс тръгна в обратна посока — на север по шосето за Ричи. След това направи бърз обратен завой и ускори колата на юг, за да не загуби поршето от погледа си. Милър се присъедини към него на предната седалка.

— Обикновено тя поема пътя на юг към шосе 50, минава по моста над река Северн и след това слиза от шосе 50 на 2. Трябва да я ударим, преди да го е направила. Ще поемем по същия път и ще си разменим колите, където ти показах. Лошо — каза Алекс. — Този микробус беше започнал да ми харесва.

— С парите, които ти плащаме, ще можеш да си купиш друг. Една усмивка проряза черното лице на Алекс.

— Да, вероятно. И ще искам да е по-хубав отвътре. — Зави надясно, като пое по изходната лента на шосе 50. То беше многолентово. Нямаше кой знае колко коли. Алекс обясни, че това е нормално.

— Няма проблеми да свършим работата — увери той Милър.

— Отлично — съгласи се Милър. — Успех, Алекс. „Въпреки, че си много устат.“

Кати караше по-спокойно, когато Сали се намираше в колата. Момиченцето се надигаше, за да вижда над таблото, и както винаги малката й ръчичка опипваше ключалката на колана. В този момент майка й се отпускаше. Обикновено по пътя от болницата до детската градина тя си отпочиваше от тежкия ден, а в института по очни болести „Уилмър“ леките дни бяха рядкост. Не ставаше дума за стрес. През този ден беше правила само две операции, а на другия щеше да има още две. Обичаше работата си. Много хора можеха да виждат благодарение на професионалните й умения. Разбира се, удовлетворението от това най-често оставаше скрито за другите, дори и за Джек. Цената за всичко беше напрегнатото й ежедневие. Прецизността, задължителна при очната хирургия, й забраняваше дори и кафе — кофеинът можеше да доведе до леки потрепвания на ръцете — и изискваше висока степен на концентрация, необходима при малко други професии. Разбира се, имаше и по-трудни медицински умения, но не много. Това беше и главната причина, поради която обичаше да кара поршето си. Сякаш като цепеше въздуха или вземаше някой остър завой на втора с четиридесет километра в час, изразходваше излишната си енергия, която се разсейваше в атмосферата. Почти винаги тя се прибираше у дома в добро настроение. Тази вечер то щеше да бъде още по-добро, защото беше ред на Джек да приготвя вечерята. Ако колата имаше мозък, тя щеше да усети по лекия натиск върху педалите за газ и спирачка, когато тръгнаха към изхода за шосе №2. Сега Кати я глезеше. Като кон, прескочил всички препятствия както трябва.

— Добре ли е? — попита Алекс, като продължи на запад по шосе №50 към Вашингтон.

Другият мъж подаде на Милър папката е отбелязаното ново време. Имаше общо седем изписани листа и само последният нямаше приложени снимки. Шон погледна цифрите. Целта се движеше точно по разписание.

— Чудесно — каза той след малко.

— Не мога да определя точно място за удара, движението може да промени нещата. Смятам, че трябва да опитаме на източната страна на моста.

— Съгласен съм.

Петнадесет минути по-късно Кати Райън влезе в къщата. Тя разкопча ципа на палтото на Сали и загледа как малката й „голяма“ дъщеря измъква ръцете си от ръкавите — умение, което току-що беше почнала да добива. Кати го взе и го закачи, преди да свали своето. След това майката и дъщерята се отправиха към кухнята, откъдето долитаха такива звуци, по които веднага се досети, че съпругът й се опитва да приготви вечерята. Телевизорът беше включен на програмата за новини „Шоуто на Макнийл Лехър“.

— Тате, виж какво нарисувах! — обади се първа Сали.

— О, прекрасно! — Джек взе картината и я разгледа много внимателно. — Мисля, че ще я окачим. — Окачаха всичките й картини, така че предната част на хладилника се беше превърнала на художествена галерия. Един магнит притисна картината на полупостоянното й място над машината за лед и студена вода. Сали не забелязваше как всеки ден мястото се оказваше празно. Не знаеше и това, че всяка картина се озоваваше в една кутия, която прибираха в гардероба в коридора.

— Здравей, мила! — Джек целуна жена си. — Как беше днес?

— Две замени на роговица. Бърни ми помага за втората — трудно беше. Утре ще правя вивисектомия. Между другото, Бърни ти праща много поздрави.

— Как е дъщеря му? — попита Джек.

— Просто апандисит. След седмица пак ще се веси по катерушките — отговори Кати, докато се оглеждаше наоколо. Често пъти се питаше дали това, че Джек приготвя вечерята, си струваше поразиите, които нанасяше в кухнята. Не че Джек готвеше лошо — доста го биваше за някои неща, — но цапаше дяволски много. Никога не прибираше съдовете. Винаги тя подреждаше ножовете, вилиците и лъжиците, а и всичко останало като на хирургически поднос. Джек ги слагаше, както му падне, и губеше половината от времето си в търсене.

Сали излезе от стаята, за да намери телевизор, по който не даваха новини.

— Имам добра вест — каза Джек.

— О?

— Днес приключих е ЦРУ.

— И защо се усмихваш?

— Просто не виждам нищо, което да ни тревожи. — Джек обясни за няколко минути, като се стараеше да избягва секретните неща.

— Защо?

— Ние не сме важни политически фигури. Те нападат войници, полицаи, съдии, кметове и други от тоя род.

— Да не говорим, че се случва да хвърлят око и на някой и друг принц — отбеляза Кати.

— Да. Но нали не сме от тях?

— Е, за какво ми казваш всичко това?

— Могат да ти изкарат акъла. Оня тип Шон Милър…е, за това разговаряхме. Ще се чувствам по-добре, когато отново го пъхнат в затвора. Но тези хора са професионалисти. Не биха провели акция на три хиляди мили от дома си само заради лично отмъщение.

Кати хвана ръката му.

— Сигурен ли си?

— Съвсем. Разузнаването не е като математиката, но човек започва да усеща другия, да разбира как работи главата му. Един терорист убива, за да направи политическо изявление. Ние не сме политическо пушечно месо.

Кати се усмихна нежно на съпруга си.

— Значи сега мога да бъда спокойна?

— Така мисля. Но все пак поглеждай в огледалото.

— И ти няма вече да разнасяш този пистолет — с надежда каза тя.

— Мила, обичам да стрелям. Забравил съм колко приятно нещо може да бъде стрелбата с пистолет. Ще продължавам да стрелям в академията. Но не, няма да нося пистолета повече.

— А пушката?

— Тя не е наранила никого.

— Не я харесвам, Джек. Поне да не е заредена, а? — Тя отиде в спалнята, за да се преоблече.

— Добре. — Това не беше толкова важно. Ще остави кутията с патрони до пушката, на най-горния рафт на гардероба. Сали не би могла да я достигне. Дори и Кати трябваше да се изправя на пръсти. Там ще бъде безопасна. Джек преосмисли всичките си действия през изминалите три седмици и половина и реши, че си е струвало. Алармената инсталация на къщата му изглеждаше добра идея. Харесваше новия си деветмилиметров „Браунинг“. Започваше да постига доста добри резултати. Ако я кара така една година, може би ще накара Брекенридж да се поизпоти.

Провери фурната. Още десет минути. След това включи телевизора. Новините по „Шоуто на Макнийл Лехър“ бяха… „По дяволите!“

— От дъщерната ни телевизионна станция в Бостън към нас се присъединява Падриг — правилно ли го произнесох? — О’Нийл, говорител на „Шин Фейн“ и член на Британския парламент. Мистър О’Нийл, защо посещавате Америка по това време?

— Аз и голяма част от колегите ми сме посещавали Америка много пъти, за да информираме американския народ за това как британското правителство потиска ирландския народ, лишава го от възможностите за икономически напредък, потъпква основните човешки права; да не говорим за пълното отменяне на гражданските процеси, за непрекъснатата бруталност на британската окупационна армия срещу ирландския народ — каза с равен и благ глас О’Нийл. Не му беше за първи път.

— Мистър О’Нийл — обади се някой от британското посолство във Вашингтон — е политическият представител на Извънредното крило на така наречената Ирландска републиканска армия. Това е терористична организация, която е незаконна както в Северна Ирландия, така и в Ирландската република. Неговата мисия в САЩ е както винаги да събира пари, за да може организацията му да си купува оръжие и експлозиви. Този източник на пари за ИРА беше сериозно увреден от подлото нападение над кралското семейство в Лондон през миналата година, а причината той да се намира тук е да убеждава американците от ирландски произход, че ИРА няма никакво участие в това.

— Мистър О’Нийл — каза Макнийл, — какво бихте казали за това?

Ирландецът се усмихна пред камерата така благо, както Боб Кийшън55 от „Капитан Кенгуру“:

— Както обикновено, мистър Бенет заобикаля правните и политически въпроси. Дали на северноирландските католици е отнета възможността да се развиват в икономическо и политическо отношение? Да. Били ли са унищожени гражданските процеси в Ирландия по политически причини от британското правителство? Да, били са. Намираме ли се по-близо до политическото разрешаване на спора, който сега е застинал на положението от 1969 година? Не, със съжаление трябва да кажа, че не. Ако аз съм терорист, защо тогава ме допуснаха във вашата страна? Всъщност аз съм член на Британския парламент, избран съм от хората в моя избирателен район.

— Но вие не заемате мястото си в парламента — възрази Макнийл.

— И да се присъединя към правителството, което избива избирателите ми ли?

— Господи! — каза Райън. — Каква каша. — Угаси телевизора.

— Благоразумен мъж — каза Милър. Къщата на Алекс се намираше от другата страна на околовръстното шосе на Вашингтон. — Разкажи на приятелите си колко си благоразумен, Пади. А когато довечера тръгнеш по кръчмите, не забравяй да им кажеш, че не си навредил на никой, който не е истински потисник на ирландския народ. — Шон гледа цялото предаване, а след това поръча разговор с уличен телефон до една кръчма в Дъблин.

На следващата сутрин в Ирландия — само пет часа по-късно — четирима мъже се качиха на самолет за Париж. Добре облечени, те изглеждаха като бизнесмени, тръгнали по делова работа зад граница. От националното летище „Шарл де Гол“ взеха самолет за Каракас. Оттам отлетяха е „Истърн Еърлайнс“ до Атланта, след което взеха друг самолет на „Истърн Еърлайнс“ до националното летище по течението на река Потомак, малко по-надолу от мемориала на Томас Джеферсън. Когато пристигнаха, четиримата бяха уморени и отвратени от самолетните седалки. Качиха се в една лимузина и се настаниха в местен хотел, за да се наспят и починат от пътуването. На следващата сутрин младите бизнесмени освободиха стаите. Очакваше ги една кола.