Патриотични игри

9.ПРАЗНИК

— Господи, чудесно е отново да имам две ръце — каза Райън.

— Още две седмици, а може и три — напомни му Кати. — И не мърдай ръката си в проклетата превръзка!

— Да, мила.

Беше два часът сутринта и нещата вървяха зле…и добре. От три години семейство Райън си имаше традиция — след като Сали си легне и заспи, родителите й се прокрадваха в мазето — стая, заключена с катинар, — изнасяха играчките и започваха да ги сглобяват. Предишните две години тази церемония беше допълнена с две бутилки шампанско. Сглобяването на играчките беше вече много по-различно, когато и двамата бяха пийнали. По този начин се отпускаха и можеха да почувстват коледното настроение.

Дотук нещата се бяха развили добре. Джек беше завел дъщеря си в седем часа в черквата „Света Мария“ на детската служба, а малко след девет тя беше вече в леглото. Сали беше надникнала крадешком иззад камината на два пъти, но заповедта на баща й я накара да се върне в спалнята и да остане там, притиснала бъбривото механично мече до гърдите си. Към полунощ родителите й решиха, че вече е дълбоко заспала и могат да вдигнат малко шум. Започна се „преселението на играчките“, както го наричаше Кати. И двамата се събуха, за да слязат тихо по дървените стъпала. Озоваха се пред мазето. Разбира се, Джек беше забравил ключа от катинара и трябваше да се върне обратно да го търси. Пет минути по-късно вратата беше отворена и двамата на четири пъти пренесоха многоцветните кутии, които наредиха до елхата и кутията с инструменти на Джек.

— Знаеш ли кой е най-мръсният израз в английския, Кати? — попита два часа по-късно Райън.

— „Сглоби играчката!“ — отговори жена му с хихикане. — Миналата година аз казах това, мили.

— Малка кръстата отвертка — протегна ръка Джек. Кати плесна отвертката в ръката му, сякаш беше хирургически инструмент.

И двамата седяха на килима, на три метра от огромната елха. Около тях играчките образуваха полумесец — някои поставени в кутии, някои сглобени от вбесения Райън.

— Дай аз да го направя.

— Това е мъжка работа — отговори Джек. Сложи отвертката на пода и отпи от шампанското си.

— Свиня! Ако те оставя сам да свършиш това, няма да бъдеш готов чак до Великден.

Джек си помисли, че тя е права. Да го правиш полупиян не беше толкова лесно. Да го правиш с една ръка беше трудно, но не и невъзможно. Да го правиш с една ръка и полупиян беше… Проклетите винтчета не искаха да се завият в пластмасата и сигурно беше по-лесно да се разбере инструкция за сглобяване на осемцилиндров V-образен двигател!

— Защо й е на куклата къща? — жално попита Джек. — Нали шибаната кукла вече се намира в къща?

— Трябва да е много трудно да си такъв шопар. Вие, тъпите мъже, просто не разбирате нищо — съчувствено поклати глава Кати. — Предполагам, че мъжете никога не успяват да надживеят бейзболните палки — те поне са елементарни играчки само от една част.

Джек бавно обърна глава.

— Е, най-малкото можеш да пийнеш още шампанско.

— Една чаша ми е седмичната дажба. Вече изпих една голяма чаша — напомни му тя.

— И ме накара да гаврътна останалото.

— Ти купи бутилката, Джек. — Тя я вдигна. — При това е доста голяма.

Райън се обърна към къщата на куклата Барби. Помнеше времето, когато я бяха измислили. Представляваше обикновена, доста добре оформена кукла, но все пак играчка, нещо, с което се забавляваха момичетата. Тогава не му беше минало през ума, че някой ден и той може да си има малко момиченце. „Какво ли не правим за децата си — помисли си той. След това сам се присмя на себе си. — Разбира се, правим го и ни е приятно. Утре това ще бъде просто весел спомен, както през миналата година на Коледа, когато за малко не пробих дланта си точно с тази отвертка.“ Ако жена му не му помогне да свърши по-скоро, Дядо Мраз щеше да започне да стяга шейната си за следващата Нова година. Пое дълбоко дъх и преглътна гордостта си.

— Помощ!

Кати погледна часовника си.

— Този път минаха четиридесет минути повече, отколкото очаквах.

— Ставам по-бавен.

— Бедничкият, да му се наложи да изпие цялото шампанско сам. — Целуна го по челото. — Отвертка.

Той й я подаде. Кати набързо прегледа скиците.

— Нищо чудно, глупчо. Използваш къс винт, а трябва да сложиш дълъг.

— Забравям, че съм женен за високоплатен монтьор.

— Това е истинското коледно настроение, Джек. — Тя се усмихна и зави винтчето на мястото му.

— Много красив, умен и изключително привлекателен високоплатен монтьор. — Той прокара пръст по врата й.

— Сега е малко по-добре.

— Няма по-добър от мен при работа с инструментите с една ръка.

Тя завъртя глава и се усмихна така, както жената се усмихва само на обичания мъж.

— Подай ми винта си, Джек, и аз ще ти простя.

— Не мислиш ли, че трябва най-напред да сглобиш къщата?

— Винта, по дяволите! — Той й подаде един. — Само това ти се върти из мръсната глава, но въпреки всичко ти прощавам.

— Благодаря. В противен случай ти бях приготвил още нещо.

— О, и за мен ли Дядо Коледа е донесъл подарък?

— Не съм сигурен. Ще проверя.

— Ти се справи добре, като се има предвид състоянието ти — каза жена му, докато довършваше оранжевия пластмасов покрив. — Готово е, нали?

— Благодаря ти за помощта, мила.

— Аз казвала ли съм ти за… не, не съм. За една от важните придворни дами. Не зная какво толкова им е важното. Но както и да е. Онази графиня… тя сякаш беше извадена от „Отнесени от вихъра“ — каза през смях Кати. Така определяше онези жени, от които не става нищо. — Попита ме дали шия.

„Това не бива да я питат.“ Джек обърна поглед към прозорците и се усмихна.

— И ти каза…

— Само очни ябълки. — На лицето й се появи сладка и победоносна усмивка.

— Ооох. Надявам се, че не е било по време на обяда.

— Джек! Познаваш ме добре. Тя беше много приятна и свиреше чудесно на пиано.

— Колкото теб?

— Не. — Жена му се усмихна. Джек протегна ръка, за да я стисне за носа.

— Каролайн Райън, магистър, еманципирана жена, инструктор по очна хирургия, световноизвестна пианистка, съпруга и майка, не цепи басма на никого.

— Освен на съпруга си.

— Кога за последен път излязох наглава с теб? — попита Джек.

— Джек, ние не се съревноваваме. Ние се обичаме. — Тя се наведе към него.

— Няма да споря за това — тихо каза той и целуна жена си по устните. — Според теб колко хора са все още влюбени след толкова години семеен живот?

— Само щастливите, пръдльо. След толкова време семеен живот за нас.

Джек отново я целуна и стана. Отиде внимателно до морето от играчки около елхата и се върна с малка кутия, опакована в зелена хартия. Седна до жена си и опря рамо в нейното. Пусна кутийката в скута й.

— Честита Коледа, Кати.

Тя сграбчи кутията с детска алчност, но внимателно и разкъса с нокти хартията. Показа се бяла картонена кутия, а в нея — друга, покрита с кадифе. Отвори я бавно.

Вътре имаше огърлица от фино злато, направена да пасва плътно около врата. Можеше да се предполага за цената й по изработката и теглото. Кати Райън пое дълбоко дъх. Съпругът й задържа своя. Не беше наясно с модните увлечения на жените. Изборът му се дължеше на съвета на една много търпелива продавачка в бижутерийния магазин. „Харесва ли ти?“

— По-добре е да не плувам с това на врата си.

— Но няма да се налага да го сваляш, когато миеш съдовете — каза Джек. — Ето. — Извади я от кутията и я сложи около врата й. Успя да я закопчае с едната си ръка от първия път.

— Ти си тренирал. — С ръка опипваше огърлицата, докато го гледаше изпитателно. — Нали си тренирал, за да можеш да ми я закопчееш?

— Цяла седмица в службата — кимна Джек. — Опаковането също беше отвратително.

— Чудесно е. О, Джек! — Тя го обви с ръце, а той целуна нежно шията й.

— Благодаря, мила. Благодаря, че си ми съпруга. Благодаря, че роди децата ми. Благодаря, че ми позволяваш да те обичам.

Кати примигна, за да задържи напиращите сълзи. От тях сините й очи добиха блясък, който го накара да се почувства най-щастливият мъж на света.

— Това беше първото нещо, което видях — небрежно излъга той. Беше го видял, след като в продължение на девет часа обиколи седем магазина в три пазарни центъра. — То само ми каза: „Аз съм направено за нея.“

— Джек, аз не съм ти купила нищо подобно…

— Млък. Всяка сутрин, когато се събудя и те видя до себе си, получавам най-хубавия подарък.

— Ти си сантиментален идиот като от някой роман, но нямам нищо против.

— Харесва ли ти? — предпазливо попита той.

— Глупчо, обожавам го! — Целунаха се отново. Джек беше загубил родителите си преди няколко години. Сестра му живееше в Сиатъл, а повечето от роднините му — в Чикаго. Всичко, което обичаше, се намираше в тази къща: жена му, детето…и една трета от бъдещото им дете. Беше накарал жена си да се усмихне на Коледа и сега можеше да се надява на успешна година.

По времето, когато Райън започна да сглобява къщата за куклата, четири напълно еднакви сини затворнически коли през петминутни интервали напуснаха затвора „Брикстън“. За всяка от тях първият половин час включваше каране из страничните улички на Лондон. Вътре седяха по двама полицаи и гледаха през малките прозорчета на задните врати, за да видят дали не ги следи някоя кола, докато се движат по произволно избрания път из града.

Денят беше подходящ за изпълнението на този план. Типично английско зимно утро — колите минаваха през участъци с мъгла и студен дъжд. Откъм Ламанша духаше средно силен буреносен вятър, а най-благоприятното нещо беше тъмнината. Северното разположение на острова гарантираше, че слънцето няма да се покаже поне още няколко часа и тъмносините затворнически коли щяха да са невидими в ранното утро.

Секретността беше така пълна, че сержант Боб Хайланд от отдел Ц-13 дори не подозираше, че се намира в третата кола, напускаща затвора. Знаеше само, че седи на няколко сантиметра от Шон Милър и че отиват към малкото пристанище Лимингтън. Можеха да избират измежду три пристанища и три различни вида транспорт, за да стигнат до остров Уайт: обикновен ферибот, кораб на въздушна възглавница или кораб с подводни криле. Можеха да поискат и хеликоптер от Кралските военновъздушни сили от Госпорт, но само един поглед към беззвездното небе накара Хайланд да отхвърли тази възможност. „Идеята не е добра“ — помисли си той. Освен това охраната е непробиваема. Не повече от тридесет души знаеха, че Милър ще бъде преместен тази сутрин. Самият Милър го научи преди три часа и все още не знаеше към кой затвор го карат. Щеше да разбере едва когато стигнат на острова.

Британската затворническа система беше причина за някои конфузни положения през годините. Бягствата от старите, мрачни сгради, намиращи се в отдалечени места, като Дартмур в графство Корнуол, се оказваха изключително лесни, затова на остров Уайт бяха построени два нови затвора с максимална сигурност — „Олбъни“ и „Пакхърст“. Предимствата бяха много. По принцип един остров може да бъде охраняван по-лесно, а на този имаше само четири редовни входни пристана. По-важното беше, че островът е населяван предимно от големи фамилии, което беше странно дори и за Англия, и всеки непознат щеше най-малкото да бъде забелязан, но можеше и да бъде съобщено за него. Новите затвори бяха някак си по-удобни от строените през миналия век. Това беше случайност, но Хайланд нямаше нищо против нея. По-добрите условия за живот на затворниците се придружаваха от средства, предназначени да затрудняват много бягството — нищо не можеше да го направи напълно невъзможно, но в тези затвори имаше телевизионни камери, които покриваха всеки сантиметър стена, електронни алармени инсталации на най-неочаквани места и охрана, въоръжена с автомати.

Хайланд се протегна с прозявка. Ако имаше късмет, щеше да се прибере у дома рано следобед и да прекара известна част от коледния ден със семейството си.

— Не виждам нищо тревожно — каза другият полицай, опрял нос в малкия стъклен правоъгълник на вратата. — Само шепа коли на улицата и никоя от тях не ни следва.

— Аз не мога да се оплача — отбеляза Хайланд. Обърна се и погледна Милър.

Затворникът седеше най-отпред на лявата пейка. Ръцете му бяха хванати в белезници. Същите имаше и на глезените си и те бяха свързани с верига. С малко късмет и помощ така ограничен човек може да се движи със скоростта на лазещо бебе, но нямаше шансове да надбяга двегодишно дете. Милър просто си седеше с глава, облегната на стената и със затворени очи, докато колата се друсаше и подскачаше по пътя. Изглеждаше като заспал, но Хайланд не можеше да бъде заблуден. Милър отново се беше затворил в себе си, потънал в размисъл за нещо.

„За какво мислите, мистър Милър?“ — искаше да го попита полицаят. Не че не беше задавал въпроси. Почти всеки ден след нападението на пътя към двореца Хайланд и няколко други полицаи бяха седели на грубата дървена маса срещу този младеж и се опитваха да завържат някакъв разговор. Хайланд признаваше пред себе си, че е костелив орех. Милър беше изтървал само една дума и това се случи преди девет дни. Един надзирател временно беше преместил Милър в друга килия уж заради повредената канализация, като действията му издаваха повече възмущение, отколкото професионализъм. В другата килия имаше двама обикновени криминални престъпници — наричаха ги ОКП, за да ги различават от политическите, с които работеше отдел Ц-13. Единият от тях очакваше присъда за поредица жестоки улични обири, а другият — за убийство с пистолет на собственика на магазин в Кенсингтън. И двамата знаеха кой е Милър и го мразеха достатъчно, за да гледат на него като на изкупителна жертва за престъпление, за което иначе не съжаляваха много. Когато Хайланд се появи за поредния безрезултатен разпит, завари Милър проснат по лице на пода на килията и без панталон, а обирджията го изнасилваше така брутално, че на Хайланд му дожаля.

Обикновените криминални престъпници се дръпнаха по заповед на Хайланд и когато вратата на килията се отвори, самият той изправи Милър и му помогна да отиде до диспансера. И тогава Милър му беше проговорил като на друго човешко същество. От подутите, напукани устни се отрони едно „Благодаря“.

„Полицай спасява терорист — помисли си Хайланд. — Голямо заглавие може да стане.“ Разбира се, надзирателят твърдеше, че е невинен. Наистина имаше проблеми с канализацията в килията на Милър — нещо се объркало по някакъв начин, а и междувременно бил повикан да успокоява размирици в друга част на затвора. Не чул никакъв звук от килията в този край на коридора. Нито звук. Лицето на Милър беше направено на кървава каша и беше сигурно, че няма да има проблеми с тоалетната в продължение на няколко дни. Съчувствието му към Шон Милър не трая дълго време. Хайланд все още беше ядосан на надзирателя. Осквернено беше чувството му на професионалист. Не приемаше постъпката на надзирателя и смяташе, че това е връщане назад към изтезанията с разпъване и с нагорещени клещи. Законът опазваше обществото не толкова от престъпниците, колкото от самото общество. Истина, която дори не всички полицаи разбираха напълно, но беше и единственото нещо, което Хайланд научи през петте години в отдела за борба с тероризма. Видът на стореното от терористите беше повече от неприятен урок.

По лицето на Милър все още личаха някои белези, по той беше млад и заздравяваше бързо. Само за няколко кратки минути той го възприе като човек. Сега отново беше животно. Хайланд изпитваше затруднение да мисли за него като за човешко същество — но професионализмът го задължаваше. „Дори и за такива като теб.“ Полицаят отново погледна през задния прозорец.

Пътуването беше скучно, както трябваше да се очаква, без радио и разговори и непрекъснато дебнене за нещо, което не беше там отвън. Хайланд съжаляваше, че не сложи кафе вместо чай в термоса си. Гледаха как камионетката им преминава през Уоркинг, след това през Алдершот и Фарнам. Вече се намираха в районите с големи недвижими имоти на Южна Англия. Навсякъде около тях се виждаха представителните къщи на аристократите, занимаващи се с конен спорт, и по-малко представителните домове на онези, които работеха за тях. Хайланд си мислеше, че ако не беше толкова тъмно, това пътуване можеше да бъде доста приятно. Мъглата беше надвиснала над многобройните долини, дъждът чукаше по металния покрив на колата, а шофьорът трябваше да внимава как кара по тесните, осеяни със завои пътища, така характерни за английската провинция. Единственото хубаво нещо беше почти пълната липса на движение. Хайланд виждаше светлинки над далечни врати, но това беше всичко.

Един час по-късно колата тръгна по шосе М-27, за да заобиколи Саутхамптън, след това сви на юг по второстепенния път за Лимингтън. Пресичаха малки селца, намиращи се на няколко мили едно от друго. Тук-там се чувстваше оживлението на новия ден. Пред няколко фурни имаше паркирани коли, чиито собственици приготвяха пресен, топъл хляб за вечеря. Вече се провеждаха ранни черковни служби, но истински натовареното движение нямаше да започне преди изгрева на слънцето, а дотогава оставаха над два часа. Времето се влошаваше. До брега оставаха само няколко мили, а вятърът духаше с петдесетина километра в час. Той разкара мъглата, но пък довлече порой студен дъжд и люлееше колата.

— Гаден ден за возене с лодка — каза полицаят, седнал отзад.

— Трябва да трае само тридесет минути — отговори Хайланд, а стомахът му се свиваше при мисълта за това. Макар и роден в страна на корабоплаватели, Боб Хайланд ненавиждаше пътуването по вода.

— В ден като този? Един час, а може би и повече.

Мъжът започна да си тананика песента „Живот върху вълните“, докато Хайланд съжаляваше за голямата закуска, която си беше приготвил, преди да излезе от къщи.

„Нищо страшно няма — мислеше той. — След като откараме мистър Милър, се връщаме за Коледа и имаме два свободни дни. Заслужил съм си ги.“ Тридесет минути по-късно пристигнаха в Лимингтън.

Хайланд беше идвал тук и преди, но помнеше, че тогава имаше по-голяма видимост. Идващият от морето югозападен ураганен вятър сега духаше с постоянни шестдесет и пет километра в час. Помпеше, че повечето от пътя до остров Уайт минаваше през води с естествен заслон, и се надяваше това да е така. Фериботът „Сенлак“ ги чакаше в пристанището. Само преди половин час капитанът беше казал, че към него идва специален пътник. Това обясняваше присъствието на четиримата въоръжени офицери, прави или насядали по различни места на ферибота. Операцията беше от онези, за които разгласяването се избягваше, пък и не пречеше на другите пътници на ферибота, много от които носеха вързопи. За съдържанието им човек не трябваше да се чуди дълго.

Фериботът от Лимингтън за Ярмут потегли точно в осем и тридесет. Хайланд и другият офицер останаха в колата, докато шофьорът и вторият въоръжен полицай, който се возеше отпред, стояха отвън. „Още един час — мислеше той, — после няколко минути, за да откараме Милър до затвора, и след това спокойно каране обратно до Лондон. Може дори да имам време да полегна и да дремна.“ Коледната вечеря беше насрочена за четири следобед, но не можеше да мисли за това.

„Сенлак“ навлезе в пролива Солент между Англия и остров Уайт. Ако тези води се намираха зад естествен заслон, Хайланд не желаеше да мисли какви ли са водите в открития океан. Фериботът не беше много голям и не притежаваше качествата на корабите от военния флот. Бурният вятър, както и водата в пролива удряха дясната страна на съда, който вече се люлееше с отклонение от петнадесет градуса.

„Дяволите да го вземат!“ — помисли си сержантът. Погледна към Милър. Поведението на терориста не се беше променило изобщо. Седеше като статуя, с глава, опряна в стената на колата, със затворени очи и ръце, поставени в скута. Хайланд се опита да стори същото. Нямаше да спечели нищо, ако гледа през прозорчето. Вече не трябваше да се притеснява за преследващи ги коли. Облегна се и подпря крака на лявата пейка. Някъде беше чел, че затварянето на очите е ефективна защита срещу морската болест. Нямаше защо да се бои от Милър. Хайланд, разбира се, не носеше оръжие, а ключовете от белезниците на Милър се намираха в джоба на шофьора. Затова затвори очи и позволи на вестибуларния си апарат да свикне с клатушкането на ферибота, без да се обърква от неподвижната вътрешност на колата. Това имаше ефект. Не след дълго стомахът му започна да сигнализира за неудоволствието си от настоящото състояние на нещата, но не беше много неприятно Хайланд се надяваше, че по-бурното море напред по пътя няма да промени положението. Нямаше да го промени.

След миг звук от автоматична стрелба го накара рязко да вдигне глава. Запищяха жени и деца, последваха ги груби викове на мъжки гласове. Някъде зави автомобилен клаксон. Затракаха още автомати. Хайланд разпозна късото излайване на служебното оръжие на един от полицаите, последвано от незабавното стакато на картечница. Всичко трая не повече от минута. Сирената на „Сенлак“ започна да издава кратки, мощни звуци, като след няколко секунди спря, а автомобилният клаксон продължаваше да вие. Пищенето утихна. Вече се чуваха не острите писъци на тревогата, а по-дълбоките викове на осъзнат ужас. Избухнаха още няколко изстрела от автомат и сетне заглъхнаха. Хайланд се боеше повече от тишината, отколкото от шума. Погледна през прозорчето и не видя нищо освен една кола и тъмното море. Знаеше какво му предстои. Бръкна под якето си за пистолета, който не беше там.

„Откъде знаят…откъде знаят тези копелета, че ще бъдем тук!“

Дочуха се още изстрели, резки заповеди, които не търпяха неподчинение от страна на тези, които желаеха да оцелеят през — коледния ден. Ръцете на Хайланд се свиха в юмруци. Обърна се и погледна към Милър. Сега терористът го гледаше. Сержантът би предпочел да види жестока усмивка вместо това празно изражение на младото, безжалостно лице.

Металната врага се разтърси от удар на ръка.

— Отворете проклетата врата или ще я взривим!

— Какво ще нравим? — попита другият полицай.

— Ще отворим.

— Но…

— Но какво? Да ги чакаме ли да опрат пистолет в главата на някое бебе? Те спечелиха. — Хайланд завъртя дръжките. И двете врати се отвориха рязко.

Там имаше трима мъже със скиорски шапки върху лицата си. Държаха автомати.

— Я да видим пистолетите ви — каза високият. Хайланд усети ирландския акцент, който не го изненада много.

— И двамата сме невъоръжени — отговори сержантът. Вдигна и двете си ръце.

— Излизайте! Един по един! И лягайте на палубата! — Маскираният не се притесняваше да заплашва.

Хайланд излезе от камиона и коленичи, след което с ритник беше свален по лице. Усети как и другият полицай се просва до него.

— Здравей, Шон — каза друг глас, — не мислеше, че ще те забравим, нали?

Милър отново не каза нищо. Хайланд се учуди. Заслуша се в подрънкването на веригите, докато терористът излизаше от колата. Видя обувките на човек, пристъпил до вратата вероятно за да помогне на Милър да слезе.

„Шофьорът сигурно е мъртъв“ — помисли си Хайланд.

Стрелците държаха ключовете му. Чу как белезниците паднаха, а след това чифт ръце изправиха Милър на крака, който разтриваше китките на ръцете си и най-после даде израз на някакви чувства — усмихна се, загледан в палубата, преди да погледне сержанта.

Нямаше смисъл да гледа терористите. Около тях се виждаха най-малко трима мъртви мъже. Един от облечените в черно стрелци дръпна раздробената глава от кормилото на една кола и най-после клаксонът спря. На пет метра встрани някакъв мъж стискаше окървавения си стомах и охкаше, а до него жена — вероятно съпругата му — се опитваше да облекчи болката му. По палубата лежаха и други мъже, свити на малки купчинки, с ръце на тила. Терористите зорко следяха хората. Хайланд забеляза, че те не вдигаха излишен шум. Всички бяха обучени. Звуците идваха само от цивилните. Плачеха деца, чиито родители се държаха по-достойно от хората без деца. Родителите трябваше да бъдат смели и да защитават децата си, докато самотните възрастни се бояха само за собствения си живот. Някои от тях подсмърчаха.

— Вие сте Робърт Хайланд? — тихо каза високият. — Сержант Хайланд от известния Ц-13?

— Точно така — отговори полицаят. Знаеше, че ще умре. Изглеждаше ужасно — да умре на Коледа. Но ако ще умира, значи нямаше какво да губи. Нямаше да се моли. — А вие кои сте?

— Приятелите на Шон, разбира се. Наистина ли см мислехте, че ще го оставим на такива като вас? — Гласът звучеше като на образован човек въпреки лошата дикция. — Имате ли да кажете нещо?

Хайланд искаше да им го каже, но знаеше, че няма смисъл. Той дори не би ги развличал с ругатните си и сега откри, че отчасти започва да разбира Милър. Осъзнаването на този факт го накара да забрави страха си. Сега знаеше защо Милър не беше проговорил. „Що за проклети глупости минават пра главата ти в момент като този“ — почуди се той. Мисълта му се стори нелепа, дори отвратителна.

— Свършвайте и си вървете!

Виждаше само очите на високия мъж и нямаше удоволствието да наблюдава реакциите му. Това ядоса Хайланд. Сега, когато смъртта беше сигурна, той откри, че е разярен от неуместни неща. Високият извади пистолет от колана си и го подаде на Милър.

— Този е твой, Шон.

Шон пое пистолета в лявата си ръка и за последен път погледна към Хайланд.

„За тоя дребен педал сигурно не съм нищо повече от един заек.“

— Трябваше да те оставя в оная килия — каза Хайланд. Гласът му сега беше лишен от чувства.

Милър мислеше върху това. Той държеше пистолета до бедрото си и чакаше в мозъка му да се роди подходящият отговор. Припомни си един цитат от Йосиф Сталин.

— Благодарността, мистър Хайланд…е кучешка болест. — И изстреля два куршума от четири метра и половина.

— Хайде — каза О’Донъл иззад маската си. Някакъв мъж, облечен в черно, се появи на палубата и изтича при водача.

— И двата двигателя са повредени.

О’Донъл погледна часовника си. Нещата бяха протекли почти идеално. Това беше хубав план, ако се изключи проклетото време. Видимостта беше по-малко от миля и…

— Ето я, идва отзад — извика един от мъжете.

— Търпение, момчета.

— Кой сте вие, по дяволите? — попита полицаят в краката им.

О’Донъл изстреля кратка серия вместо отговор, коригирайки този малък пропуск. Избухна нов хор от писъци и бързо се изгуби във воя на вятъра. Щурмовата група се строи около предводителя си. Заедно с Шон бяха седем души. О’Донъл със задоволство отбеляза, че обучението им си личеше. Всеки от тях стоеше с лице, обърнато навън, и зареден автомат, в случай че някой от цивилните прояви глупост и опита нещо. Капитанът на ферибота стърчеше на стълбичката на двадесетина метра и очевидно се тревожеше за следващото изпитание — управлението на съда в подобна буря без двигатели. Първоначално О’Донъл смяташе да избие всички на борда и да потопи съда, но отхвърли тази идея — беше безсмислено. По-добре да остави живи хора, за да разкажат историята, иначе англичаните няма да узнаят за победата му.

— Готови! — обяви човекът на кърмата.

Един по един стрелците тръгнаха назад. Имаше двуметрово вълнение, което щеше да се влоши отвъд Сконс пойнт. Опасност, която О’Донъл приемаше с по-голяма готовност, отколкото капитанът на „Сенлак“.

— Тръгвайте! — нареди той.

Първият скочи в десетметровата лодка „Зодиак“. Човекът на кормилото насочи лодката в защитената от ферибота зона, като я придържаше близко до него с помощта на двата двигателя. Хората бяха практикували всичко това в еднометрово вълнение и въпреки по-силните вълни всичко мина добре. Щом като някой скочеше в лодката, се изтърколваше по гръб, за да направи място за следващия. Трябваше им малко повече от минута. О’Донъл и Милър скочиха последни. След като тупнаха на гумения под, лодката се придвижи към подветрената страна, водачът подаде пълна газ, тя се стрелна покрай ферибота, излезе от подветрената му страна и се насочи на югозапад към Ламанша. О’Донъл погледна назад. Към тях гледаха най-малко шестима души. Той им махна.

— Добре дошъл, Шон — извика на другаря си той.

— Не им казах абсолютно нищо — отговори Милър.

— Зная. — О’Донъл подаде шише уиски на младежа.

Милър го вдигна и преглътна петдесет грама. Беше забравил колко хубав може да бъде вкусът му, а студеният порой го правеше още по-приятен.

Лодката се плъзгаше по върховете на вълните почти като кораб на въздушна възглавница, тласкана от двата двигателя с мощност сто конски сили. Кормчията стоеше на мястото си в средата на лодката с присвити колене, за да може да поема меките удари, докато управляваше съда през дъжда и вятъра към мястото на срещата. Флотилията от рибарски кораби на О’Донъл му позволяваше голям избор от моряци. Не за първи път се възползваше от услугите им. Един от стрелците запълзя из лодката, за да раздаде спасителни жилетки. Ако някой ги забележеше, а това беше малко вероятно, би си помислил, че са от Специалните екипажи на Кралската морска пехота на учение в коледната утрин. Операциите на О’Донъл винаги бяха изпипани до най-малката подробност. Милър беше първият заловен човек от хората му и сега идеалното реноме на О’Донъл беше възстановено. Стрелците поставяха оръжията си в пластмасови торби, за да ги предпазят от корозията. Някои от тях разговаряха помежду си, но беше трудно да бъдат чути през рева на вятъра и двигателите.

Милър се беше ударил в дъното твърде силно. Разтриваше задника си.

— Проклети педали! — изръмжа той. Радваше се, че може отново да говори.

— Какво искаш да кажеш? — надвика шума О’Донъл.

Само за минута Милър обясни всичко. Сигурен беше, че всичко това е идея на Хайланд, целяща да го размекне, да му бъде благодарен. Затова и двата изстрела бяха отправени в корема на Хайланд. Нямаше смисъл да го остави да умре бързо. Но Милър не каза това на шефа си. Това не беше професионално. Кевин можеше да не го одобри.

— Къде е онова копеле Райън? — попита Шон.

— У дома си в Америка. — О’Донъл погледна часовника си и мислено извади шест часа. — Бас държа, че спи дълбоко в леглото си.

— Той ни върна с цяла година назад, Кевин — изтъкна Милър. — Цяла проклета година!

— Предполагах, че ще кажеш това. По-късно, Шон.

Младежът кимна и отпи от уискито.

— Къде отиваме?

— Някъде, където е по-топло оттук!

Фериботът „Сенлак“ се носеше по посока на вятъра. Когато и последният терорист скочи, капитанът изпрати екипажа си в трюма, за да проверят за бомби. Не намериха нищо, но той знаеше, че може да са скрити, а корабът е идеално място за криене на разни неща. Машинистът и човек от екипажа се опитваха да оправят единия от дизеловите двигатели, докато тримата други моряци спуснаха котвата зад кърмата, за да стабилизират ферибота в развълнуваното море. Вятърът приближаваше съда към сушата. Това означаваше, че се намират в по-спокойни води, по доближаването до бреговата линия в такъв ден означаваше сигурна смърт за всички на борда. Помисли си, че може да спусне спасителна лодка, но и това криеше опасности, които се надяваше, че все още може да избегне.

Стоеше сам в лоцманската кабина и гледаше изпотрошената радиоапаратура. С нея би могъл да повика помощ — някой влекач, търговски кораб или какъвто и да е съд, който да ги закачи с въже за носа и да ги изтегли до някое безопасно пристанище. Но и трите апарата бяха разбити непоправимо, защото в тях беше изстрелян цял пълнител от автомат.

„Защо тези копелета ни оставиха живи?“ — питаше се той, обзет от тиха, безпомощна ярост. Машинистът се появи на вратата.

— Не мога да го поправя. Просто нямаме необходимите инструменти. Гадовете са знаели какво точно да счупят.

— Те наистина знаеха точно какво да правят — обади се капитанът.

— Закъсняваме за Ярмут. Може би…

— Ще помислят, че е заради времето. Ще се разбием в скалите, докато някой си размърда задника. — Капитанът се обърна и отвори едно чекмедже. Извади сигнален пистолет и пластмасова кутия с патрони. — Стреляй през двеминутни интервали. Ще се погрижа за пътниците. Ако не се случи нищо до…четиридесет минути, ще спуснем лодките.

— Но ще убием ранените, като ги качваме в тях…

— Ако не го направим, ще убием абсолютно всички! — Капитанът слезе от кабината.

Оказа се, че един от пътниците е ветеринарен лекар. Пет души бяха ранени и той се опитваше да им помогне заедно с член на екипажа. На палубата беше мокро и шумно. Фериботът се клатушкаше с отклонение от двадесет градуса и един илюминатор беше счупен от вълните. Някакъв моряк се мъчеше да закрие дупката с парче брезент. Капитанът видя, че той вероятно ще се справи сам, и отиде при ранените.

— Как са те?

Ветеринарният лекар вдигна поглед. В очите му се четеше болка. Един от пациентите му умираше, а и другите четирима…

— Може би скоро ще трябва да ги прехвърлим в спасителните лодки.

— Това ще ги убие. Аз…

— Обадете се по радиото — каза през зъби един ранен.

— Лежете спокойно — нареди лекарят.

— Обадете се по радиото — настоя той. Човекът притискаше бинтове към корема си и правеше всичко възможно да не закрещи от болка.

— Гадовете ги изпотрошиха — обясни капитанът. — Съжалявам…нямаме радио.

— Колата…радио в шибаната кола!

— Какво?

— Полицейската — изстена Хайланд. — Полицейската кола…превоз на затворника…радио…

— Исусе Христе! — Капитанът погледна към колата — радиото може да не работи, защото е във вътрешността на ферибота. После тичешком се върна в кабината на боцмана и даде нареждания на машиниста.

Задачата беше проста. Машинистът използва инструментите си, за да снеме високочестотното радио от колата. Успя да го свърже към една от антените на ферибота и след пет минути капитанът започна да дава позивни сигнали.

— Кой се обажда? — попита полицейският диспечер.

— „Сенлак“, глупак такъв. Нашата морска радиоапаратура е строшена. Имаме повреда и сме неуправляеми, намираме се на три мили южно от Лайл Корт и се нуждаем от спешна помощ!

— О, добре. Не прекъсвайте. — Сержантът от Лимингтън познаваше морето. Вдигна слушалката и прокара пръст по списъка с аварийните телефонни номера, докато намери този, който му трябваше. Две минути по-късно отново говореше с ферибота.

— Към вас сме изпратили влекач. Моля, потвърдете позицията си на три мили южно от Лайл Корт.

— Правилно, но се движим в посока североизток. Радарът ни все още работи. Можем да насочваме влекача. За бога, кажете им да бързат. Имаме ранени на борда.

Сержантът рязко се изправи в стола си:

— Повторете! Повторете последните си думи!

Капитанът беше възможно най-кратък, след като разбра, че към него идва помощ. Сержантът от брега се обади на началника си, а след това на шефа на местната полиция. Обади се и до Лондон. Пет минути по-късно екипаж от Кралския военноморски флот в Госпорт загряваше двигателите на спасителен хеликоптер „Сий Кинг“. Най-напред отлетяха до военната болница в Портсмут, за да вземат лекар и санитар, а след това се обърнаха и тръгнаха към центъра на бурята. След двадесет ужасни минути откриха ферибота, пилотът се бореше с шибащите ветрове, докато вторият пилот използваше радара за обзор под хеликоптера, за да открие ферибота между отразените от морето сигнали. Това не беше трудно.

Трябваше да поддържа хеликоптера в движение напред със скорост над четиридесет възла само за да се стабилизира над ферибота — а вятърът не оставаше постоянен за повече от няколко секунди — променяше посоката си с няколко градуса и скоростта с десетина възла. Пилотът се бореше с лостовете за управление, опитвайки се да кръжи над ферибота. В задната част на хеликоптера командирът на екипажа обви лекаря в спасителната люлка, като го придържаше до отворената врата. По разговорната уредба пилотът каза на командира на екипажа да спуска лекаря. Поне мишената им беше доста голяма. Двама от екипажа на ферибота чакаха на горната палуба, за да поемат лекаря. Те не бяха го правили преди, но екипажът на хеликоптера имаше опит. Бързо спусна човека на три метра от люлеещата се палуба, а след това започна да се снижава по-бавно. Един от членовете на екипажа се зае с доктора и го освободи от люлката. След това се спусна и санитарят, който през цялото време ругаеше съдбата и природата. Той също се приземи без проблеми и хеликоптерът се стрелна нагоре, за да се махне от опасната повърхност.

— Аз съм лейтенант Дилк, хирург, докторе.

— Добре дошли. Боя се, че работата ми обикновено се ограничава с коне и кучета — веднага отговори ветеринарният лекар — Единият е с пробит гръден кош, а другите са с рани в корема. Един умря — направих всичко, което беше по силите ми, но… — Нямаше какво да каже. — Шибани убийци!

Звукът на дизеловата сирена извести пристигането на влекача. Лейтенант Дилк дори и не погледна, когато капитанът и екипажът хвърлиха буксирното въже. Двамата лекари инжектираха морфин и се заеха с ранените.

Хеликоптерът вече летеше на югозапад за изпълнение на втората за деня мисия, чиято цел беше по-неприятна. Друг един хеликоптер, натоварен с въоръжени морски пехотинци, излиташе от Госпорт, докато първият търсеше с радара си десетметровата гумена лодка тип „Зодиак“. За рекордно време от Министерството на вътрешните работи дойдоха заповедите и за първи път те бяха тези, за които хората бяха обучени и екипирани: „Откриване и унищожаване“.

— Радарът не върши никаква работа — каза по разговорната уредба вторият пилот.

Първият пилот кимна в знак на съгласие. При спокойно време щяха да имат добри шансове да намерят гумената лодка, но сигналите, отразени от развълнуваното море и хвърчащите капки вода, правеха невъзможно засичането с радара.

— Не може да са отишли толкова далеч, пък и видимостта оттук не е чак толкова лоша. Ще започнем да кръжим но компас и ако трябва, ще разчитаме само на очите си.

— Откъде започваме?

— От Нийдълс, след това навътре към залива Крайстчърч, а после, ако е необходимо, ще се насочим на запад. Ще напипаме копелетата, преди да са слезли на земята, и ще накараме морските пехотинци да ги посрещнат на брега. Чу заповедта.

— Разбира се. — Вторият пилот включи тактическия дисплей за навигация, за да зададе последователността при търсенето. Деветдесет минути по-късно стана ясно, че не търсят, където трябва. Изненадани и объркани, екипажите на хеликоптерите се върнаха в Госпорт с празни ръце. Пилотите отидоха в помещението си и намериха двама много високопоставени полицейски офицери.

— Е?

— Търсихме от Нийдълс до залива Пул — не сме пропуснали нищо. — Пилотът проследи полета си по картата. — Такава лодка при подобни условия и с отличен екипаж може да развие до двадесет възла. Трябваше да ги забележим. — Пилотът сръбна от чая си. — Не е възможно да сме ги изпуснали! Хеликоптерите бяха два.

— Ами ако са се отправили към морето, ако са тръгнали на юг?

— Но къде? Дори и да имат достатъчно гориво, за да прекосят Ламанша, в което се съмнявам, то само един луд би се опитал да направи това. Там вълните сигурно са високи шест метра, а и бурята сега започва. Това е равносилно на самоубийство — заключи пилотът.

— Е, знаем, че не са луди. Твърде умни са, за да направят това. Не е ли възможно да са минали покрай вас, да са слезли на брега, преди вие да ги видите?

— Абсолютно невъзможно. — Пилотът беше категоричен.

— Тогава къде са те, по дяволите?

— Съжалявам, сър, но нямам представа. Може да са се удавили.

— Вярвате ли си? — попита полицаят.

— Не, сър.

Подполковник Джеймс Оуенс се обърна. Погледна през прозореца. Пилотът беше прав. Бурята се засилваше. Телефонът иззвъня.

— За вас, сър — подаде слушалката един старшина.

— Оуенс. Да? — Тъжното му лице изведнъж почервеня от ярост, но после пак помръкна. — Благодаря. Дръжте ни в течение. Обадиха се от болницата. Още един от ранените е починал. Сержант Хайланд се намира в хирургическото отделение. Улучен е в гръбнака от куршум. Дотук общият брой на убитите е девет. Господа, можете ли да предложите нещо? Как ми се иска сега тук да има врачка.

— Вероятно са отишли на юг от Нийдълс, след това са завили на изток и са слезли на остров Уайт.

Оуенс поклати глава:

— Там имаме хора. Не са видели никого.

— В такъв случай може да са се качили на някой кораб. През Ламанша днес преминават толкова кораби, колкото обикновено.

— Има ли начин това да се провери?

Пилотът поклати глава.

— Не. В пролива при Дувър има радар за управление на движението на корабите, по не и тук. Пък и не можем да се качваме на всеки кораб, нали?

— Много добре, господа. Благодаря ви за усилията, най-вече за това, че закарахте своя хирург толкова бързо. Казаха ми, че благодарение на вас са спасени няколко души.

Подполковник Оуенс излезе от сградата. Всички се възхищаваха на самообладанието му. Когато се озова навън, старшият полицейски офицер вдигна поглед към оловното небе и напсува наум съдбата, но омаломощилият го гняв не пролича на лицето му. Оуенс беше човек, свикнал да крие мислите и чувствата си. Често повтаряше на хората си, че в полицейската работа няма място за чувства. Разбира се, това не беше вярно и Оуенс както много други полицаи успяваше само да потушава гнева си и да не му дава външен израз. Това обясняваше и постоянното наличие на опаковка с противокиселинни хапчета в джоба на сакото му, и мълчанието вкъщи, е което жена му беше свикнала. Бръкна в джоба си, за да извади цигара, която знаеше, че няма да намери, след това мислено се наруга: „Защо се отказа от този навик, Джими?“ За момент застана сам на паркинга, сякаш леденият дъжд можеше да го успокои. Но от него само му стана студено, а той трябваше да се пази от настинка. Ще трябва да отговаря за всичко това пред пълномощника от столичната полиция и пред Министерството на вътрешните работи. Някой друг — слава богу, че това няма да бъде той — ще трябва да отговаря пред кралицата.

Тази мисъл го стресна. Беше се провалил. Вече два пъти. Не успя да засече и предотврати първоначалната атака на пътя към двореца и само невероятният късмет и намесата на оня янки спаси положението. След това, когато всичко се беше развило както трябва, дойде и този провал. Нищо подобно не се е случвало досега. Оуенс се чувстваше виновен. Всичко стана по време на неговото дежурство. Лично той изработя плана за превоза със затворническите коли. Сам избра този начин — беше определил мерките за сигурност, беше избрал деня, маршрутите и хората, които сега бяха мъртви е изключение на Боб Хайланд.

„Как са разбрали? — питаше се Оуенс. — Знаели са кога, знаели са къде. Как са разбрали? Е — помисли си той, — ето нещо, от което мога да започна.“ Знаеше броя на разполагащите с тази информация. По някакъв начин тя беше изтекла. Припомни си доклада, който Ашли донесе от Дъблин. „Толкова са добри, че просто не е за вярване“ — беше казал оня гад от ИРА-Извънредни във връзка е източника на информация на О’Донъл. Полицаят си беше помислил, че Мърфи греши. Сега всеки би повярвал в обратното.

— Връщаме се в Лондон — каза на шофьора си той.

— Разкошен ден, Джек — отбеляза Роби, седнал на кушетката.

— Не е лош — съгласи се Райън. „Разбира се, къщата ни изглежда така, сякаш в нея е паднала атомна бомба…“

Пред тях Сали играеше с новите си играчки. Особено много хареса къщата на куклата. Джек и Кати се чувстваха изморени след петчасовия си сън. Преди час Райън си беше помислил, че за бременна жена това е прекалено, и той и Роби бяха събрали съдовете, които сега се миеха в машината в кухнята. Жените им седяха на другото канапе, докато те двамата пиеха коняк.

— Няма ли да летиш утре?

Джексън поклати глава.

— Птицата ми сдаде багажа. Ще трябват ден-два, за да я оправят. Освен това що за Коледа е, ако няма хубав коняк? Утре се връщам в тренажора, а уставите не ми забраняват да пия преди това. Ще бъда на седалката чак в три часа, а дотогава ще съм трезвен. — Роби беше изпил само чаша вино по време на вечерята и един коняк „Хенеси“.

— Господи, как ми се иска да се раздвижа. — Джек стана и подкани с глава приятеля си да го последва надолу по стълбите.

— До колко часа си бил буден снощи, приятелю?

— Мисля, че си легнахме малко след два.

Роби погледна, за да види дали Сали ги чува.

— Гадна работа е да си Дядо Коледа, нали? Щом като си могъл да сглобиш всичките тези играчки, може би трябва да те оставя да поработиш по моя самолет.

— Изчакай само да ми се оправи ръката. — Джек измъкна ръката си от превръзката и я раздвижи, докато слизаха към библиотеката.

— Какво казва Кати за това?

— Каквото казват докторите всеки път — по дяволите, ако се оправиш твърде бързо, те губят пари! — Размърда китката си. — Няма да повярваш как се схваща това нещо.

— Как я чувстваш?

— Доста добре. Мисля, че ще мога да я използвам както и преди. Поне досега не ми е създала проблеми. — Джек провери часовника си. — Искаш ли да видим новините?

— Хайде.

Райън включи малкия телевизор на бюрото. Най-накрая кабелната телевизия беше стигнала и дотук и той вече беше свързан към Си Ен Ен. Толкова хубаво беше човек да може да чуе вътрешните и международните новини, когато си поиска. Джек седна в своя въртящ се стол, а Роби избра един в ъгъла. До новините от последния час оставаха няколко минути. Джек не усили звука.

— Какво става с книгата?

— Оказа се, че някои от данните ми са неверни. Прав беше за оня проблем с откриването на палубата на японските самолетоносачи.

— Стори ми се, че това не е както трябва — отговори Роби. — Те бяха много добри, но не чак толкова — искам да кажа, че при Мидуей ги разбихме, пали?

— А днес?

— Руснаците ли? Хей, Джек, всеки, който иска да се закача с мен, по-добре да си напише завещанието. На мен не ми плащат, за да губя, синко. — Джексън се усмихна и придоби доволен вид.

— Радвам се, че си така уверен в себе си.

— Има и по-добри пилоти от мен — призна Роби. — Трима. Хайде да си поговорим след година, когато вече ще бъда на линия.

— О, така ли! — засмя се Джек. Смехът му замря, когато видя картината на телевизионния екран. — Това е той — чудя се защо… — Засили звука.

— …убити, между които и петима офицери от полицията. Провежда се усилено издирване по суша, вода и земя, за да бъдат открити терористите, които измъкнаха осъдения си другар на път за английския затвор на остров Уайт. Шон Милър беше осъден само преди три седмици във връзка с нападението над принца и принцесата на Уелс недалеч от Бъкингамския дворец. Тогава двама офицери от полицията и един от терористите бяха убити, преди нападението да бъде осуетено от американския турист Джек Райън от Анаполис, Мериленд.

Появи се нова картина от Ламанша, където хеликоптер от Кралските военновъздушни сили очевидно търсеше нещо. Малко след това на екрана отново се показа Милър — архивен запис при напускането на „Олд Бейли“. Преди да бъде вкаран в колата, Милър се обърна и погледна в камерата. Очите му отново срещнаха погледа на Джон Патрик Райън.

— О, господи… — промълви Джек.