Патриотични игри

7.КЪМ ДОМА СЪС „СПИЙДБЪРД“

Салонът на терминал 4 на летище „Хийтроу“ действаше ободряващо или поне щеше да бъде така, ако Джек не се чувстваше неспокоен преди полет. През високите от пода до тавана прозорци виждаше конкорда, който след няколко минути щеше да го откара у дома. Самолетът беше така проектиран, че приличаше на огромна безмилостна хищна птица със страховита красота. Стоеше на края на тунела за пътниците, изправен върху необичайно високия колесник, и безстрастно гледаше към Райън над приличния си на кама нос.

— Как искам от бюрото да ми разрешават да летя насам-натам с този хубавец — каза Мъри.

— Много е хубав! — съгласи се Сали Райън.

„Просто още един проклет самолет — помисли си Джек. — Не се вижда какво го държи във въздуха.“ Не можеше да си спомни дали самолетите летяха заради принципа на Бернули или поради ефекта на Вентури, но знаеше, че това, което позволяваше на самолета да лети, е нещо предполагаемо, а не видимо. Над остров Крит нещо беше прекратило действието на принципа или ефекта и почти го беше убило, а девет месеца по-късно същото нещо беше протегнало ръка и ликвидирало родителите му на километър и половина преди пистата на международното летище „О’Хеър“ в Чикаго. Разбираше, че неговият хеликоптер в морската пехота беше паднал поради техническа повреда и че търговските самолети се поддържат по-лесно, отколкото хеликоптерите „Чинук“. Знаеше и това, че в случая с родителите му главният фактор беше времето, а сега то беше ясно, но за Райън имаше нещо безбожно в летенето, нещо противоестествено.

„Чудесно, Джек. Защо не се върнем към живота в пещерите и не започнем да ловим мечки със заострени колове? Кое му е естественото на преподаването на история или гледането на телевизия, или пък карането на автомобил? Идиот.“

„Но аз мразя да летя“ — припомни си Райън.

— С конкорд никога не е имало нещастни случаи — изтъкна Мъри. — А и хората на Джими Оуенс огледаха птицата навсякъде.

Опасността от бомба, поставена в тази хубава бяла птица, беше реална. Експертите по експлозивите от отдел Ц-13 бяха прекарали в проверки цял час сутринта, за да се убедят, че не е поставено нещо, а и в момента полицаи, облечени като членове на наземните екипажи на „Бритиш Еъруейс“ стояха около самолета. Джек не се тревожеше за бомбите. Кучетата можеха да ги надушват.

— Зная — отговори с празна усмивка Джек. — Просто ми липсва смелост.

— Липса на смелост ще бъде, ако не се качиш, шампионе — каза Мъри. Той беше изненадан от нервността на Райън, макар агентът от ФБР да усещаше, че я крие добре. Мъри обичаше да лети. Навремето в колежа един вербовчик за военновъздушните сили почти го беше убедил да стане летец.

„Не, да се кача означава липса на мозък — каза си Джек. — Ти си истински тъпак — информира го друга част на мозъка му. — Голям пехотинец се извъди, няма що!“

— Кога се изстрелваме, тате? — попита Сали.

— В един часа — каза Кати на дъщеря си. — Не закачай баща си.

„Изстрелваме — усмихнат помисли Джек. — По дяволите, няма от какво да се боиш и знаеш това!“ Райън поклати глава и сръбна от напитката си, взета от безплатния бар. Преброи четирима души от охраната, които се опитваха да останат незабелязани. Оуенс не искаше да поема никакви рискове при последния ден от престоя на Райън в Англия. Останалото зависеше от „Бритиш Еъруейс“. Дори не трябваше да плаща допълнителната цена. Райън се чудеше дали това е хубав или лош късмет.

Един безплътен женски глас съобщи за полета. Джек привърши питието си и се изправи на крака.

— Благодаря за всичко. Дан.

— Можем ли да тръгваме, тате? — оживено попита Сали.

Кати я хвана за ръка.

— Чакай малко! — Мъри клекна до Сали. — Ами за мен няма ли прегръдка и целувка?

— Окей. — Сали ентусиазирано го целуна. — Довиждане, мистър Мъри.

— Грижете се за нашия герой — каза агентът от ФБР на Кати.

— Ще бъде добре — увери го тя.

— Наслаждавай се на футбола, шампионе! — Мъри стисна до болка ръката на Джек. — Това е нещо, което истински ми липсва.

— Ще ти изпратя видеокасети.

— Не е същото. Значи отново в кабинета по история, а?

— Това ми е работата — отговори Райън.

— Ще видим — тайнствено заяви Мъри. — Как, по дяволите, можеш да ходиш с това нещо?

— Зле — засмя се Райън. — Мисля, че лекарят е сложил някакви оловни тежести или си е забравил инструментите вътре. Е, това е.

Достигнаха входа за ръкава към самолета.

— Дано си счупиш крак — усмихна се Мъри и се отдалечи.

— Добре дошли на борда, сър Джон — каза една стюардеса. — Настанен сте в 1-Д. Летели ли сте в „Конкорд“?

— Не. — Джек не успя да събере сили за по-дълъг отговор.

Кати, която беше отишла напред, се обърна и се усмихна. Проходът към самолета му изглеждаше като път към ада.

— Е, предстои ви да изпитате вълнение, което стига за цял живот! — увери го стюардесата.

„Благодаря много!“ Райън почти се задави от възмущение, но се досети, че не може да я удуши с една ръка. След това се усмихна. Не му оставаше нищо друго.

Трябваше да приклекне, за да не удари главата си в горния праг на вратата. Вътре мястото беше малко: кабината беше само около два метра и половина. Бързо хвърли поглед напред към пилотите и видя, че те са седнали в невероятно тесни кресла — сигурно да се набере човек в седалката на левия пилот, трябва да е, като да нахлузва ръкавица, толкова тясно беше. Една стюардеса слагаше връхните дрехи на закачалки. Тя трябваше да спре, докато той мине. Помести се встрани и той влезе в кабината за пътниците, като държеше напред гипсираната ръка.

— Ето тук — каза личният му водач.

Джек се настани на предната редица седалки до десния прозорец. Кати и Сали вече седяха по местата си от другата страна. Гипсът на Джек стърчеше над седалка 1-Ц. Никой не би могъл да седне на нея. Добре, че „Бритиш Еъруейс“ не таксуваха разликата между техните билети и билетите Л-1011, щеше да се наложи да плащат за още едно място. Веднага се опита да закопчее колана си, но установи, че не е лесно с една ръка. Стюардесата беше готова за това и му подаде колана.

— Удобно ли се чувствате?

— Да — отговори Джек. „Ужасно ме е страх!“

— Чудесно. Заповядайте, това е информацията за „Конкорд“. — Тя посочи към някаква папка от изкуствена сива кожа. — Желаете ли да ви донеса списание?

— Не, благодаря. Имам книга в джоба си.

— Чудесно! Ще се върна веднага след излитането, но ако се нуждаете от нещо, моля, позвънете.

Джек притегна колана си, като гледаше напред към вратата на самолета. Тя все още беше отворена. Все още можеше да избяга. Но знаеше, че няма да го направи. Облегна се назад. Седалката също беше сива, тесничка, но удобна. Предният ред му осигуряваше достатъчно свободно място за краката. Стената на самолета — или кой знае как я наричат — беше бяла, а отстрани имаше прозорец, през който можеше да гледа. Не беше много голям — колкото две книги, — но все пак по-добре, отколкото без него. Огледа се. Самолетът беше почти пълен — може би около три четвърти от него. Все пътници с опит, при това богати. Реши, че повечето са бизнесмени. Много от тях четяха „Файнаншъл таймс“. И никой не се боеше да лети. Това личеше по спокойното изражение на лицата им. Джек изобщо и не предполагаше, че лицето му изглежда по този начин.

— Дами и господа, капитан Нийл Хигинс ви поздравява с добре дошли на борда на „Конкорд“ на „Бритиш Еъруейс“ за полет 189 до Вашингтон и Маями, Флорида. Ще започнем рулиране след около пет минути. Времето на летище „Дълес интернешънъл“ във Вашингтон е отлично, ясно и с умерена температура двадесет градуса. Ще бъдем във въздуха общо три часа и двадесет и пет минути. Моля, обърнете внимание на светещия сигнал за забрана на пушенето и ако обичате, дръжте коланите си затегнати. Благодаря — завърши отмереният глас.

По време на съобщението бяха затворили вратата. Райън навъсено си помисли, че добре са го измислили — човек дори и да иска да избяга, вече не може. Облегна се и затвори очи, като се предаде в ръцете на съдбата. Едно от предимствата на предните седалки беше, че никой не можеше да го види освен Кати и Сали, която седеше до прозореца, а жена му го разбираше или поне се преструваше, че го разбира. Не след дълго екипажът показваше как се поставят и надуват спасителните жилетки, скрити под седалките. Джек наблюдаваше без особен интерес. Идеалното безаварийно минало на „Конкорд“ означаваше, че никой няма представа как безопасно да го напусне, а мястото му до носа, толкова далече от делтаобразното крило, означаваше, че ако се ударят във водата, той ще се намира в онази част на корпуса, която ще се е отчупила и потънала като парче цимент. Не че това би имало някакво значение. Самият удар със сигурност би бил фатален.

„Заднико, ако този самолет беше опасен, досега със сигурност да са загубили поне един.“

Дочу се виенето на реактивните турбини, което стимулира дейността на киселинните жлези в стомаха на Джек. Той отново затвори очи. „Не можеш да избягаш.“ Наложи си да контролира дишането си и да се отпусне. Това му се удаде учудващо лесно. Джек не беше от хората, които летят с побелели от стискане кокалчета на ръцете. Може да се каже по-скоро, че е от онези, които по време на полета стават безжизнени.

Някакъв невидим влекач започна да бута самолета назад. Райън погледна през прозореца и видя как всичко се движи леко напред. Летище „Хийтроу“ беше доста голям комплекс. Виждаха се самолети на дванадесетина други компании. Много от тях стояха до терминалите като кораби в пристанище. „Ех, ако бяхме взели кораб за дома“ — помисли си той, но забравяше, че преди години като морски пехотинец на кораба „Гуам“ беше повален от морска болест. Конкордът спря да се движи за няколко секунди, а след това тръгна, използвайки силата на собствените си двигатели. Райън не знаеше защо колесникът трябва да бъде толкова висок, но усещаше, че заради него се люлееха по странен начин, докато се движеха. Капитанът отново се обади по радиоуредбата и каза нещо за излитане с включен форсаж, но Райън не долови всичко, защото гледаше излитащия „Боинг 747“ на „ПанАм“. Реши, че конкордът определено беше по-красив. Той му напомняше на изтребителите, които беше сглобявал като дете. „Излитаме първокласно.“

Самолетът направи рязък завой в края на пистата и спря, като леко се поклащаше на предната си стойка. „Тръгваме.“ — Заставаме на позиция за излитане — съобщиха по уредбата. Назад салонният екипаж закопчаваше коланите към седалките си. Джек седеше на мястото си като човек, който очаква екзекуция на електрически стол. Очите му сега бяха отворени и той гледаше през прозореца.

Шумът от двигателите нарасна значително и самолетът започна да се движи. След няколко секунди, изглежда, двигателите зареваха още по-силно и Райън беше притиснат към облегалката от плат и поливинилхлорид. „По дяволите!“ — каза си той. Ускорението беше впечатляващо и почти два пъти по-голямо от тези, които беше изпитвал досега. Нямаше как да го измери, но като че ли невидима ръка го притискаше назад, докато друга натискаше гипса му и се опитваше да го завърти настрани. Стюардесата беше права. Много вълнуващо преживяване. Тревата се стрелваше покрай прозореца и изведнъж носът се вдигна рязко нагоре. Едно последно друсване извести отделянето на колелата от пистата. Джек се опита да дочуе звука от прибирането на колесника в тялото, но мощта на излитането заличаваше всичко останало. Вече се намираха на около триста метра над земята и се издигаха нагоре под невероятен ъгъл. Джек погледна към жена си. Тя направи знак с уста, сякаш искаше да каже „Олеле!“ Сали беше залепила носа си към пластмасовия прозорец.

Ъгълът на изкачването леко се намали. Салонният екипаж вече беше започнал работа — стюардесите возеха една количка е напитки. Джек си взе чаша шампанско. Не беше в настроение за празнуване, но искрящите вина му влияеха много бързо. Веднъж Кати му беше предложила да вземе валиум, за да е спокоен по време на полет. Райън упорито избягваше лекарствата. Но смяташе, че пиенето е нещо по-различно. Погледна през прозореца. Все още се издигаха. Движеха се сравнително спокойно, друсането не беше много по-различно от това, което се създаваше при движение по асфалтирано шосе.

Джек усещаше всяко подрусване и знаеше, че се намира на няколко хиляди метра от земята.

Извади книгата от джоба си и започна да чете. Това беше сигурен начин да забрави полета. Джек се свлече надясно и отпусна глава между седалката и стената. Можеше да опре лявата си ръка на съседната седалка и това измести тежестта от мястото на кръста му, където гипсът се впиваше силно. Десният му лакът почиваше на облегалката и Райън, след като се концентрира върху книгата, застана така, сякаш е част от самолета. Беше си избрал добро четиво за полета — една от книгите на Алистър Хорн за френско-германските конфликти. Скоро откри нова причина да мрази гипса си. Беше му трудно да чете, защото трябваше да обръща страниците с една ръка. Трябваше да слага книгата на седалката, за да може да прелиства.

Кратък тласък, последван от втори, обяви, че е включена първо едната, а след това и втората степен на форсажа на двигателите „Олимпус“ на самолета. Почувства и това ново ускорение и самолетът започна отново да се изкачва, като надмина скоростта на звука, е което оправда името си „Спийдбърд“. Джек надзърна през прозореца — вече летяха над вода. Погледна часовника си: оставаха по-малко от три часа до кацането на летище „Дълес“. „Можеш да издържиш на всичко в продължение на три часа, нали?“

„Като че имаш някакъв избор.“ Зърна някаква лампа. „Как не съм видял това нещо?“ На стената на няколко метра пред него имаше цифров екран за скоростта. Сега на него беше изписано 1024, като последната цифра бързо растеше.

„По дяволите! Движа се с хиляда мили в час. Какво ли ще каже Роби за това? Какво ли прави той сега?…“ Установи, че е хипнотизиран от цифрата. Не след дълго тя вече беше 1300. Темпът на промяната на числата спадна до нула и скоростта се задържа на 1351. Хиляда триста и петдесет мили в час. Той пресметна набързо: почти шестстотин метра в секунда, почти със скоростта на куршум — около двадесет мили в минута. „По дяволите.“ Отново погледна през прозореца. „Но защо още се чува шум? Ако се движим със свръхзвукова скорост, защо шумът не е зад нас? Ще питам Роби. Той трябва да знае.“

Пухкавите бели облаци, свидетелство за хубаво време, се намираха на няколко километра под тях и въпреки скоростта се движеха едва забележимо. Слънцето се отразяваше от вълните, които изпъкваха като лъскави сини бразди. Едно нещо дразнеше Джек: раздвоението му между ужаса от летенето и очарованието от света такъв, какъвто изглеждаше оттук. Опита се да се върне към книгата и започна да чете за времето, когато парният локомотив е бил последната технологична новост и се е движил е една тридесета от скоростта, с която той се движеше сега. „Може и да е ужасяващо, но поне човек може да отиде от едно място на друго.“

След няколко минути донесоха и обяда. Райън установи, че шампанското му е отворило апетита. Рядко му се случваше да изпитва глад в самолет, но за своя изненада откри, че сега е гладен. Менюто беше направено по английски маниер, който дразнеше и объркваше: ястията бяха изписани с френските им имена, като че ли това имаше някакво влияние върху вкуса. Джек скоро откри, че той и бездруго е чудесен. След сьомгата дойде ред на изненадващо добър стек — а англичаните много не ги биваше за това, — нелоша салата, ягоди и крем за десерт и малка порция сирене. Шампанското беше заменено от хубав портвайн и в един момент Райън откри, че са изминали четиридесет минути. До дома оставаха по-малко от два часа.

— Дами и господа, говори капитанът. В момента летим на шестнадесет хиляди метра височина със скорост спрямо Земята хиляда триста петдесет и пет мили в час. С изгарянето на горивото самолетът ще се изкачи на максималната си височина от около осемнадесет хиляди метра. Температурата на външния въздух е шестдесет градуса под нулата по Целзий, а температурата на обшивката на самолета е около сто градуса по Целзий, вследствие на триенето при преминаването през въздуха. Един от страничните ефекти на това загряване е, че самолетът се разширява и по средата на полета става с около двадесет и осем сантиметра по-дълъг…

„Умора на метала! — мрачно си помисли Райън. — Трябваше ли да ми казвате това?“ Докосна стъклото. Беше топло и той осъзна, че човек може да вари вода на външната алуминиева обшивка. Чудеше се какво влияние има това върху тялото на самолета. „[???] се върни в XIX век“ — отново си наложи той. От другата страна на пътеката дъщеря му спеше, а Кати беше потънала в някакво списание.

Когато Джек отново погледна часовника си, оставаше по-малко от час път. Капитанът спомена нещо за Халифакс, Нова Шотландия, намиращ се вдясно от тях. Джек погледна, но видя само неясна тъмна линия на северния хоризонт. „Северна Америка — пристигаме.“ Това беше добре. Както винаги напрегнатостта в седалката водеше до вдървяване на гърба му, а и гипсът само влошаваше всичко. Почувства нужда да стане и да се разходи, но това беше нещо, което опитваше да не прави в самолет. Стюардесата допълни чашата му с портвайн и Джек откри, че ъгълът, под който слънцето светеше през прозореца, не се е променил от Лондон насам. Самолетът не изоставаше от въртящата се земя. Пилотът ги информира, че ще пристигнат в „Дълес“ към обед. Джек пак погледна часовника си: още четиридесет минути. Опъна краката си и отново се зачете.

Следващия път, когато го обезпокоиха, беше, за да раздадат митническите и имиграционни формуляри. Като прибра книгата си, Джек започна да гледа как жена му се зае да изписва всички дрехи, които беше купила. Сали все още спеше, свила се на седалката с почти ангелско спокойствие на лицето. След минута се оказаха над суша някъде около брега на Ню Джърси, насочили се на запад към Пенсилвания, преди да завият на юг. Сега самолетът летеше по-ниско. Джек беше пропуснал да забележи понижаването на скоростта, но облаците бяха много по-близо, отколкото, когато летяха над океана. „Окей, капитан Хигинс, хайде да приземим тази птица цяла.“ Намери сребърен калъф за етикет, който очевидно трябваше да пази. Всъщност той реши да запази целия пакет заедно с удостоверението, което го определяше като пътник на „Конкорд“. „Или ветеран — мрачно си помисли той. — Аз оцелях в конкорда на «Бритиш Еъруейс».“

„Заднико, ако беше летял с «Боинг 747», все още щеше да се намираш над океана.“

Бяха достатъчно ниско, за да се виждат пътищата. Повечето нещастни случаи ставаха при кацане, но Райън не мислеше така. Бяха си почти у дома. Страхът му беше на изчерпване. Погледна през прозореца към река Потомак. Това беше добра новина. Най-после конкордът отново застана с високо вдигнат нос и Джек реши, че се движи ужасно бързо. Започна плавно спускане към земята. Миг по-късно видя оградата на летището. Веднага последваха ударите на основните колесници. Бяха се приземили. В безопасност бяха. Успокояваше се, че каквото и да се случеше сега, щеше да е произшествие с колесно превозно средство, а не със самолет. Райън се чувстваше в безопасност в автомобили, защото обикновено той шофираше. Но си помни, че днес ще трябва да кара Кати.

Миг след като самолетът спря, лампата за коланите угасна и редната врата се отвори. Бяха си у дома. Райън стана и се протегна. Приятно беше, че не се движеха. Кати беше сложила Сали на коленете си и решеше косата й с четка, докато тя разтъркваше очите си, за да прогони съня.

— Как си, Джек?

— Пристигнахме ли вече? — попита Сали.

Баща й я увери, че са пристигнали. Тръгна напред. Стюардесата, която го беше въвела в самолета, го попита дали полетът у е бил приятен, и Джек отговори искрено с „да“. „Но сега всичко това е свършено.“ Намери седалка в автобуса за пристигащите и семейството му се присъедини към него.

— Следващия път, когато ходим там, ще летим точно така тихо обяви Райън.

— Защо? Хареса ли ти? — изненада се Кати.

— Можеш да ми вярваш, че ми хареса. Човек прекарва там оре два пъти по-малко време.

Джек се засмя. Всъщност смееше се на себе си. Както при всеки полет, стъпването обратно на земята го вълнуваше по особен начин. Беше преживял нещо непривично, беше жив и здрав, отново бе у дома и това го изпълваше с щастие. Походката на пътници, слизащи от самолет, винаги е по-жива от тази на качващите се. Летищният автобус се отдръпна от самолета. Разбира се, конкордът изглеждаше доста красив. Гледаше го, докато се отдалечаваха от него и завиваха към терминала.

— Колко пари похарчи за дрехи? — попита Джек, когато спряха пред залата за пристигащи пътници. Жена му само подаде формуляра. — Толкова много?

— Е, а защо не? — усмихна се Кати. — Мога да платя за тях със собствените си пари, нали?

— Разбира се, мила.

— А тук има и три костюма за теб, Джек — информира го тя.

— Какво? Ти как…

— Когато шивачът ти вземаше мярката за фрака, аз го помолих да ушие три костюма. Ръцете ти са еднакво дълги, Джек. Костюмите ще ти станат, щом свалим този проклет гипс.

Другото хубаво нещо на конкорда беше, че самолетът побираше толкова малко пътници, че свалянето на багажа ставаше за нула време. Кати взе една количка, която Сали настоя да бута, докато Джек прибираше багажа им. Последната пречка беше митницата, където заплатиха над триста долара такса за покупките на Кати. По-малко от тридесет минути след приземяването Джек тръгна наляво през вратата, като помагаше на Сали да бута количката с багажа.

— Джек! — Повикалият го беше едър мъж, по-висок от Джек с неговите метър и осемдесет и пет сантиметра и по-широк в раменете. Ходеше зле заради изкуствения крак, който стигаше до над лявото му коляно. Протезата му беше подарък от един пиян шофьор. Изкуственото му ляво стъпало представляваше алуминиева шина, вместо да наподобява човешки крак. Оливър Уендъл Тайлър ходеше по-лесно с него. Но ръката му беше напълно нормална, ако не и доста голяма. Той стисна ръката на Райън:

— Добре дошъл у дома, приятелю!

— Как са работите, Скип? — Джек измъкна длан от хватката на бившия нападател и мислено преброи пръстите си. Скип Тайлър беше близък семеен приятел, който не си знаеше силата.

— Добре. Здравей, Кати. — Жена му получи целувка. — А как е Сали?

— Добре. — Тя протегна ръце и беше вдигната във въздуха, както й се искаше. Но само за малко. Сали се завъртя, за да слезе и да се върне към багажната количка.

— Какво правиш тук? — попита Джек. „О, Кати трябва да се е обадила…“

— Не се тревожи за колата — каза доктор Тайлър. — Джийни аз я взехме и я закарахме у дома. Решихме да ви вземем с нашата. Има повече място. Тя я докарва.

— Почивен ден ли си взе?

— Нещо такова. По дяволите, Джек! Билингс от две седмици води и твоите часове. Защо да не мога да си взема един следобед? — Към тях се приближи един носач, но Тайлър го разкара с махване на ръка.

— Как е Джийн? — попита Кати.

— Още шест седмици.

— Ние ще трябва да чакаме малко повече.

— Нима? — Лицето на Тайлър светна. — Невероятно.

Когато излязоха от терминала, беше прохладно. Печеше ярко следобедно слънце. Джийн вече спираше големия шевролет-комби на семейство Тайлър. Тъмнокосата, висока и жилеста Джийн беше бременна с третото и четвъртото им дете. Видеозонът беше потвърдил близнаците малко преди семейство Райън да заминат за Англия. Тънкото й тяло, подуто от бебетата, би изглеждало гротескно, ако не беше радостта на лицето й. Кати отиде при нея, след като тя излезе от колата, и й каза нещо. Джек естествено разбра какво е то. Жените се прегърнаха. Скип отвори задната врата и нахвърля багажа в колата, сякаш мяташе вестници.

— Възхищавам се на чувството ти за време, Джек. Прибра се почти навреме за коледната ваканция — отбеляза Скип, когато всички се настаниха в колата.

— Не бях планирал нещата по този начин — възрази Джек.

— Как е рамото?

— По-добре.

— Вярвам ти — засмя се Тайлър. — Изненадан съм, че те качиха на конкорд. Хареса ли ти?

— Пристига се много по-бързо.

— Да, всички казват така.

— Какво става в училището?

— Нищо не се е променило. Чу ли за играта? — Главата на Тейлър се извъртя.

— Не, не съм. „Как можах да забравя това?“

— Страхотно беше. Ние сме с пет точки по-малко, остават три минути и хващаме топката в нашето поле. Томсън най-после се освобождава и започва да тича напред с едното рамо и да ги блъска — бум, бум, бум, — през десет метра. След това ни извежда до осмата зона. Армейците си променят защитата, нали? Затова ние се разпръсваме. Аз съм горе в кабината на радиожурналистите и виждам, че техният треньор мисли да загрее резервата им — прави знаци да спрем часовника, — а ние удряме гредата и вкарваме гол. Като магия. Томсън не можеше да подаде топката по-добре! Двадесет и едно на деветнадесет. Какъв хубав начин да приключиш сезона!

Като випускник на академията в Анаполис Тайлър беше стигнал до втори резервен нападател на общоамериканския отбор, преди да отиде да служи на подводница. Три години по-късно, когато му предстоеше да поеме командването на нова подводница, някакъв пиян шофьор беше откъснал половината му крак. Удивителното беше, че Скип не спря да се развива. След като защити доктората си в Масачузетския технологичен институт, се присъедини към факултета в Анаполис, където можеше да се занимава с бойскаутите и да провежда по някоя тренировка от футболната програма. Джек се питаше колко ли е щастлива сега Джийн. Тя беше хубаво момиче, което едно време работеше като секретарка в адвокатска кантора. Може би е ненавиждала дългите отсъствия на Скип по време на дежурството му на подводницата. Сега той си беше постоянно у дома и тя го чувстваше близо до себе си. Джийн сякаш все си беше бременна — и човек рядко можеше да ги види разделени. Дори когато ходеха в супермаркета, Скип и Джийн се държаха за ръце. Ако на някого това му изглеждаше смешно, си го пазеше за себе си.

— Какво ще правите за новогодишната елха, Джек?

— Не съм мислил за това — призна си Райън.

— Намерил съм място, където можем да си ги отсечем свежи. Утре отивам там. Искаш ли да дойдеш?

— Разбира се. И ние трябва да пазаруваме — тихо добави той.

— Хей, ти наистина не знаеш нищо. Кати се обади миналата седмица. Джийн и аз свършихме…ъъ, важната част. Тя не ти ли каза?

— Не. — Райън се обърна и погледна жена си, която му се усмихваше. „Ядец!“ — Благодаря, Скип.

— А, няма защо — махна с ръка Тайлър, когато излязоха на околовръстното шосе за Вашингтон. — Отиваме до семейството на Джийн. Това е последната й възможност да ги види, преди да се появят близнаците. И професор Билингс казва, че те очаква малко работа.

„Малко — помисли си Райън. — По-скоро работа за два месеца.“

— Кога ще можеш отново да започнеш?

— Ще трябва да почака, докато свали гипса — отговори Кати вместо него. — Утре ще заведа Джек в Балтимор, за да видим какво ще кажат там. Ще помолим професор Холи да го види.

— Няма смисъл да се бърза при такова нараняване — каза Скип. Самият той имаше богат опит в това отношение. — Роби ти праща много поздрави. Той не можа да дойде. Сега е в Пакс Ривър на самолетен тренажор, учи се отново да хвърчи. Роб и Сиси са добре, бяха ни на гости онази вечер. Ти улучи и хубаво време. Миналата седмица почти през цялото време валя.

„У дома съм“ — помисли си Джек, докато слушаше. Отново трябваше да се потопи в сивото ежедневие, което досажда толкова много, докато някой не те извади от него. Беше чудесно отново да се върне там, където дъждът беше голяма неприятност и денят протичаше еднообразно — събуждане, ходене на работа, ядене и връщане в леглото. Телевизия с разни програми и футболни мачове. Комиксите в ежедневника. Помагане на жена ти да простре прането. Свиване в леглото с книга и чаша с вино, след като-сложеха Сали да спи. Джек си беше обещал никога повече да не счита това за скучно съществуване. За повече от месец животът му беше протекъл на високи обороти и с благодарност си помисли, че е оставил всичко на три хиляди мили зад себе си.

— Добър вечер, мистър Кули. — Кевин О’Донъл вдигна поглед от менюто си.

— Здравейте, мистър Джеймсън. Радвам се да ви видя — отговори търговецът на книги, като доста добре се престори на изненадан.

— Няма ли да се присъедините към мен?

— Но разбира се. Благодаря ви.

— Какво ви води в нашия град?

— Работата. Ще постоя при едни приятели в Коб. — Това беше вярно. Освен това то говореше на О’Донъл — познат тук като Майкъл Джеймсън, — че Кули носи в себе си последното съобщение.

— Желаете ли да видите менюто? — О’Донъл го подаде.

Кули го разгледа набързо, затвори го и го върна обратно. Никой не би могъл да види прехвърлянето. Мнимият Джеймсън остави малкия плик от папката да падне в скута му. Разговорът през следващия час се въртеше все около приятни неща. В съседното сепаре имаше четирима полицаи, а и мистър Кули не се занимаваше е оперативни въпроси. Работата му беше да действа като свръзка. О’Донъл го мислеше за слаб човек, макар че не беше споделял това с никого. Кули не притежаваше качествата за истински акции и тъкмо затова той беше по-подходящ за разузнавателна роля. Не че някога е искал друго, а и беше достатъчно добре обучен. В идеологично отношение беше стабилен, но независимо от интелигентността му О’Донъл долавяше някаква слабост в характера му. Но това беше без значение. Кули нямаше досие в полицията. Никога не беше хвърлял камък, а да не говорим за коктейл39 по англичанин. Предпочиташе да наблюдава и да остави гнева си да се трупа, без да дава израз на чувствата си. Тих, ненатрапващ се и педантичен, Кули беше идеален за този тип работа. Не можеше да пролива кръв, но О’Донъл знаеше, че той не пролива и сълзи. „Ах ти, любезен дребосъко, бива те да организираш отлична разузнавателна операция и докато не се наложи сам да вършиш черната работа, ти можеш да…ти си помогнал да бъде причинена смъртта на … десет или дванадесет души, нали?“ Дали този човек изобщо изпитваше някакви чувства? Може би не, отсъди ръководителят. Идеално. О’Донъл си казваше, че си има своя малък Химлер — или може би Дзержински ще бъде по-уместно. Да, Железният Феликс Дзержински, този зъл дребосък. За нациста Химлер му напомняше само кръглото пухкаво лице, но човек не може да избира лицето си, нали? Кули имаше бъдеще в организацията. Когато му дойдеше времето, щеше да има нужда от един истински Дзержински.

Приключиха разговора, докато пиеха кафето. Кули настоя да плати сметката — бизнесът му вървеше отлично. О’Донъл прибра плика в джоба си и напусна ресторанта. Въздържа се да прочете съобщението. На Кевин му беше трудно да бъде търпелив и затова сега си го налагаше. Знаеше, че нетърпението беше провалило повече акции, отколкото някога е успявала да провали английската армия. Това беше един урок от младите му години в ИРА. Потегли с беемвето си по старите улици, като се движеше на границата на максималната позволена скорост, напусна града и навлезе в тесен селски път, който водеше към дома му на стърчащия в морето нос. Караше по обиколен маршрут и постоянно поглеждаше в огледалото си. О’Донъл знаеше, че охраната му е отлична. Знаеше, че и непрекъснатото бдене я поддържаше такава. Скъпата му кола беше регистрирана на името на кантората на неговата корпорация в Дъндалк. Това беше истински бизнес с девет траулера, които влачеха мрежи в студените северни води, заобикалящи островите около Англия. Бизнесът се управляваше от кадърен генерален директор, който никога не е бил замесен в неприятностите, а уменията му позволяваха на О’Донъл да живее като заможен собственик на имение далеч в южните части на страната. В Ирландия традицията на притежаване от отсъстващ собственик беше стара — както дома на О’Донъл, оставен в наследство от англичаните.

Трябваше му по-малко от час, за да стигне до частния път към имота, отбелязан с две каменни колони, и още пет минути до къщата над морето. О’Донъл паркира колата си на откритото като обикновен посетител, защото помещението за каруците, долепено до къщата, беше превърнато в канцеларии от един местен предприемач. Веднага отиде в кабинета си. Там го чакаше Маккени, който четеше последното издание с поезията на Йейтс40. Още един книжен плъх, който обаче не споделяше отвращението на Кули от кръвта. Зад тихото му поведение се криеше експлозивна натура. Майкъл в много отношения приличаше на самия О’Донъл. Както О’Донъл отпреди десетина години, младостта му се нуждаеше от каляване и затова беше назначен за завеждащ разузнаването, за да научи какво значат решителността и събирането на цялата възможна информация, преди да се впусне в действие. Онези от ИРА никога не постъпваха така. Те използваха методите на тактическото разузнаване вместо стратегическо, което според О’Донъл беше чудесно обяснение за безсмислието на цялата им стратегия. Това беше една от причините да напусне ИРА-Извънредни. Но би се върнал в стадото. Или по-точно стадото щеше да се върне при него. Тогава ще има собствена армия. Кевин вече си беше съставил план, макар че дори най-близките му сътрудници не знаеха за него — или поне не всички.

О’Донъл седна в кожения стол зад бюрото и извади плика от джоба на сакото си. Маккени тихо отиде на бара в ъгъла и наля на шефа си чаша уиски с лед — предпочиташе го така от няколко години, когато беше поставен в по-горещи климатични условия. Сложи чашата на бюрото, О’Донъл я пое и отпи малка глътка, без да каже нищо.

Документът се състоеше от шест гъсто изписани страници и О’Донъл ги прочете бавно и съсредоточено, така, както Маккени четеше Йейтс. По-младият мъж се възхищаваше на търпението му. Въпреки славата си на безсърдечен човек, когато събираше и обработваше данни, шефът на АОЪ често пъти изглеждаше като сфинкс. Като компютър, но зъл компютър. Необходими му бяха цели двадесет минути, за да прочете всичките шест страници.

— Е, нашият приятел Райън е отново в Америка, където му е мястото. Отлетял е с конкорд, а жена му е уредила негов приятел да го посрещне на летището. Вярвам, че следващия понеделник той ще бъде пак в час, където ще учи онези прекрасни млади хора от Военноморската академия. — О’Донъл се усмихна на собствените си думи. — Негово височество и прекрасната му съпруга ще се върнат у дома с два дни закъснение. Изглежда, самолетът им има проблеми с електрооборудването и някаква част е трябвало да бъде докарана от Англия. Поне това е версията за пред публиката. Всъщност изглежда, че Нова Зеландия им харесва толкова много, че са почувствали нужда от още време, за да се насладят на усамотението си. При пристигането им ще има внушителна охрана. Всъщност, като се замисля, изглежда, охраната им през следващите няколко месеца ще бъде непробиваема.

Маккени изсумтя:

— Никоя охрана не е непробиваема. Самите ние сме доказали това.

— Майкъл, ние не желаем да ги убиваме. Всеки глупак може да го направи — търпеливо каза О’Донъл. — Нашата цел е да ги хванем живи.

— Но…

„Никога ли няма да се научат?“

— Никакво но, Майкъл. Ако исках да ги убия, те вече щяха да бъдат мъртви, а с тях и опя мръсник Райън. Лесно е да ги убием, но няма да постигнем това, което желаем.

— Да, сър — подчини се Маккени, като кимна утвърдително. — А Шон?

— Ще го обработват в продължение на още около две седмици в затвора „Брикстън“. Нашите приятели от отдел Ц-13 не желаят за момента да бъде далеч от обсега им.

— Това означава ли, че Шон…

— Не е сигурно — прекъсна го О’Донъл. — И все пак мисля, че организацията е по-силна с него, отколкото без него. Ти как мислиш?

— А как ще разберем?

— Към нашия другар проявяват интерес от много високо място — половинчато обясни О’Донъл.

Маккени кимна замислен. Скри раздразнението си от това, че шефът не желае да сподели своя източник на информация с командира на разузнаването. Маккени знаеше колко ценна е информацията, но мястото, откъдето идваше, беше от най-дълбоките тайни на АОЪ. По-младият мъж вдигна рамене и прогони тази мисъл. Той имаше свои източници на информация и умението му да я използва растеше с всеки изминат ден. Трябваше дълго да чака, преди да действа, а това го изнервяше, но признаваше пред себе си — първоначално с нежелание, но и с растяща убеденост, — че благодарение на идеалната подготовка няколко сложни акции бяха преминали безупречно. Една недобре организирана акция го беше вкарала в затвора в Лонг Кеш. Урокът от този гаф беше, че борбата се нуждае от по-компетентни хора. Беше намразил неефективността на ИРА-Извънредни дори повече, отколкото ненавиждаше английската армия. Често пъти революционерът трябва да се страхува повече от приятелите, отколкото от враговете си.

— Нещо ново от нашите колеги? — попита О’Донъл.

— Да — пъргаво отговори Маккени. Нашите колеги бяха Извънредното крило на Ирландската републиканска армия. — Една от групите на бригадата от Белфаст ще нападне някаква кръчма вдругиден. Онези от Доброволните сили в Ълстър я използвали напоследък — не е много умно, нали?

— Мисля, че можем да оставим това — прецени О’Донъл. Разбира се, нападението щеше да бъде извършено е бомба и щеше да има жертви, сред които може да са и членове на Доброволните сили в Ълстър, които той смяташе за реакционните сили на управляващата буржоазия — те не бяха нищо повече от разбойници, защото нямаха никаква идеология. Толкова по-добре, щом ще бъде убит някой от доброволците, но би бил достатъчен и някой от извънредните, защото тогава доброволците ще се промъкнат в католически квартал и ще убият един-двама души на улицата. И както винаги хората от криминалния отдел на полицията в Ълстър ще разследват, и както винаги никой няма да си признае, че е видял нещо, и в католическите квартали ще продължи да цари революционна нестабилност. Омразата е толкова голямо предимство. Тя поддържаше каузата в много по-голяма степен от страха. — Друго има ли?

— Бомбаджията Дуайър отново е изчезнал от погледа — продължи Маккени.

— Последният път, когато това се случи…да, Англия, нали? Нова кампания ли има?

— Нашият човек не знае. Работи по въпроса, но му казах да внимава.

— Много добре. — О’Донъл ще помисли за това. Дуайър беше от най-добрите бомбаджии на ИРА-Извънредни, гений по запалителните капсули със закъснител, лицето, което от отдел Ц-13 на Скотланд Ярд издирваха така усърдно, както никой друг. Залавянето на Дуайър би било сериозен удар за ръководството на ИРА… — Разбира се, нашият човек трябва много да внимава, но е добре да знаем къде е Дуайър.

Маккени разбра. Твърде жалко за Дуайър, но не беше избрал да работи за когото трябва.

— А оня от Белфаст?

— Не — поклати глава шефът.

— Но той отново ще се измъкне. Трябваше ни един месец да…

— Не, Майкъл. Синхронът — не забравяй колко важно е да има синхрон. Операцията е едно интегрирано цяло, а не просто сбор от събития.

Командирът на белфастката бригада на ИРА-Извънредни беше най-търсеният човек в Ълстър. „Бригада, по-малко от двеста души са“ — сухо си помисли О’Донъл. Търсен от не една страна, макар че за момента командирът трябваше да позволи англичаните да го хванат. „Жалко. С удоволствие бих те накарал да заплатиш лично за изхвърлянето ми, Джони Дойл, и за това, че определи цена за главата ми. Но и в този случай трябва да бъда търпелив. В края на краищата аз искам нещо повече от главата ти.“

— Освен това не бива да забравяш, че хората ни трябва да пазят и собствените си кожи. Причината за голямата важност на синхрона е, че това, което сме планирали, може да стане само веднъж. Затова ще бъдем търпеливи. Трябва да чакаме подходящия момент.

„Какъв подходящ момент? Какъв план?“ — искаше да знае Маккени. Само преди няколко седмици О’Донъл беше обявил, че „моментът“ е дошъл, само за да отмени всичко след последното телефонно обаждане от Лондон. Шон Милър не знаеше повече от другите, но Маккени дори не подозираше колко бяха тези привилегировани хора. Ако имаше нещо, в което командирът вярваше, то бе сигурността. Офицерът разузнавач оценяваше важността й, но като млад човек се дразнеше от това, че осъзнава значимостта на събитията, без да знае какво точно става.

— Трудно е, нали, Майк?

— Да, сър. Трудно е — отговори усмихнат Маккени.

— Не забравяй докъде ни доведе нетърпението — каза шефът.