Патриотични игри

16.ЦЕЛИ И ПАТРИОТИ

Като повечето професионални офицери майор Роби Джексън не виждаше много полза от пресата. По ирония на съдбата Джек много пъти се беше опитвал да му обясни, че греши, защото пресата има толкова значение за запазването на демокрацията, колкото и военноморските сили. Сега гледаше как репортерите обсаждаха приятеля му с въпроси, вариращи от пълно безсмислие до нахална интимност. Защо трябва всеки да знае какви тревоги изпитва Джек за състоянието на дъщеря си? Какво би чувствал всеки нормален човек, ако детето му се намира на ръба на смъртта — трябваше ли да се дават обяснения за тези чувства? Откъде може да знае Джек кой е стрелял — щом полицията не е наясно, как би могъл да знае той?

— А вие как се казвате? — запита го накрая една репортерка. Той каза името и званието си, но не спомена номера на поделението.

— Какво правите тук? — настоя тя.

— Приятели сме. Докарах го тук. — „Тъпа крава“.

— И какво мислите за всичко това?

— Какво смятате, че мисля? Ако дъщеричката на ваш приятел се намира там горе, какво, по дяволите, бихте си мислили вие?

— Знаете ли кой го е направил?

— Аз си изкарвам хляба с пилотиране на самолети. Не съм полицай. Питайте тях.

— Те не казват нищо.

Роби се усмихна тънко:

— Е, едно на нула за добрите. Госпожо, защо не оставите човека на спокойствие? Ако вие изживявахте това, което му се падна на него, смятате ли, че ще ви се иска да сте заобиколена от половин дузина непознати, които ви задават толкова въпроси?

— Вижте, майоре, знаем, че жена му и дъщеря му са били нападнати от терористи…

— Кой казва това? — настоя Джексън.

— Кой друг би го направил? Вие за глупаци ли ни смятате? — Роби не отговори на този въпрос. — Това е нещо голямо. Първото нападение от чуждестранна терористична група на американска земя, ако не грешим. Това е важно. Хората имат правото да знаят какво се е случило и защо — каза репортерката с благоразумен глас.

„Права е“ — неохотно призна пред себе си Роби. Това не му харесваше, но тя беше права. По дяволите.

— Ще ви накарам ли да се почувствате no-доволен, като ви кажа, че имам дете на нейната възраст? Момче е — каза тя. Всъщност репортерката, изглежда, му съчувстваше.

Джексън се помъчи да намери нещо неприятно в нея.

— Отговорете ми на следното: ако имате възможност да интервюирате тези хора, бихте ли го сторили?

— Това ми е работата. Нужно е да знаем откъде идват.

— Там, откъдето идват, госпожо, убиват хората за развлечение. Това е част от играта им. — Роби си припомни някои от разузнавателните доклади, които беше виждал по време на пребиваването си в Източното Средиземноморие. — Това се случи преди две години. Но не сте го чули от мен, нали?

— Остава си между нас — тържествено каза тя.

— Бях на самолетоносач близо до Бейрут. Имахме разузнавателни сведения…и снимки на хора от Европа, които идваха със самолети в страната, за да убиват. В по-голямата си част хлапаци и трябва да са били от заможни семейства, ако се съди по дрехите им. Няма майтап, истина си е, виждал съм шибаните снимки. Събрали се с някакви откачени, намерили оръжие и започнали да стрелят напосоки, просто за майтап. Стреляли са от високите хотели и от служебни сгради по улиците. С бойна пушка човек може да улучи цел от хиляда метра. Помръдне ли се нещо — бум, застрелват го с автоматичен огън. След това си отишли у дома. Убивали са хора за развлечение! Може би някои от тях са станали истински терористи, не зная. Гадна история беше и не можеш лесно да забравиш такова нещо. За такива хора става дума и сега, нали разбирате? И хич не ми пука за гледната им точка, госпожо! Когато бях момче в Алабама, имахме проблеми с хора като тези, ония задници от ку-клукс-клан. И за тяхната гледна точка пет пари не давам. Единственото хубаво нещо на ку-клукс-клан беше, че са идиоти. Терористите, които се мотаят наоколо, са много по-добри. Може би това ги прави по-приемливи във вашите очи, но не и в моите.

— Онези неща в Бейрут никога не са стигали до вестниците — каза репортерката.

— Зная със сигурност, че един репортер го е видял. Може би е смятал, че никой няма да му повярва. Аз не зная дали бих повярвал, ако не бяха снимките. Но съм ги виждал. Давам ви думата си, госпожо.

— Какви снимки?

— Това не мога да ви кажа — но бяха достатъчно добри, за да се виждат лъскавите им младежки лица. — Снимките бяха направени от американски и израелски разузнавателни самолети.

— И какво направихте вие?

— Ако можете да уредите онези копелета да бъдат събрани на едно място, аз смятам, че ние и морските пехотинци ще можем да измислим нещо — отговори Роби. Думите му изразяваха желанието на всички професионални войници по света. — Даже накрая бихме могли да поканим и вас, журналистите. Кои са тези, по дяволите? — В стаята влязоха двама души.

Джек беше твърде изморен, за да може напълно да се концентрира. Вестта, че Сали е извън непосредствена опасност, сне огромна тежест от раменете му и сега той очакваше да види жена си, която скоро щеше да бъде преместена в обикновена болнична стая. Седящият на няколко метра от него Уейсън, офицерът от британските сили за сигурност, наблюдаваше репортерите е неприкрито презрение, като отказваше дори да каже името си на онези, които го питаха за това. Полицаите от щатската полиция не можеха да изгонят репортерите, въпреки че болничният персонал категорично отказа да допусне телевизионно оборудване и удържаха на думата си. Постоянно повтарящият се въпрос беше: „Кой го е направил?“ Джек каза, че не знае, макар да мислеше, че знае. Навярно това бяха хората, за които беше решил да не се притеснява.

„Можеше да бъде и по-лошо“ — мислеше Си той. Сега поне имаше вероятност Сали да оживее до края на седмицата. Дъщеря му не беше мъртва заради неправилната му преценка. Това внасяше известно успокоение.

— Мистър Райън? — попита един от новодошлите.

— Да? — Джек беше твърде изтощен, за да може да вдигне поглед. Сега оставаше буден само поради превъзбудата. Нервите му бяха прекалено силно разклатени, за да може да заспи, макар че се нуждаеше от сън.

— Аз съм специален агент Ед Донъхю от бостънската служба на ФБР. С мен е един човек, който желае да ви каже нещо.

„Никой не казва, че Пади О’Нийл е глупав“ — мислеше си Донъхю. Веднага след като тази новина се появи в предаването от единадесет часа, човекът от „Шин Фейн“ беше помолил „придружителя“ си от ФБР да го съпроводи до самолета за Балтимор. Донъхю не можеше да му откаже това право, а и му наредиха да доведе О’Нийл е първия самолет.

— Мистър Райън — каза О’Нийл с глас, от който извираше съчувствие, — разбирам, че състоянието на детето ви се подобрява. Надявам се, че моите молитви са допринесли за това…

На Райън му трябваха десетина секунди, за да разпознае лицето, което преди няколко дни беше видял на телевизионния екран. Устата му се отвори бавно и очите му се разшириха. Неизвестно защо не чуваше какво му се говори. Думите влизаха в ушите, но мозъкът не ги сливаше в разбираема реч, сякаш бяха на някакъв чужд език. Виждаше само гърлото на мъжа на около метър и половина от себе си. Единствената мисъл, която мозъкът му раждаше, беше: „На около метър и половина“.

— Ох, майчице! — промълви Роби в другия край на чакалнята. Приятелят му почервеня като цвекло и той скочи. Две секунди по-късно лицето на Райън побеля като яката на бялата му памучна риза. Краката на Джек се отместиха, плъзнаха се под тялото му и той се наклони напред.

Роби се промъкна край агента на ФБР, когато Райън се хвърли от дивана е протегнати ръце към гърлото на О’Нийл. Рамото на Джексън се блъсна в гърдите на приятеля му и пилотът го стисна в мечешка прегръдка, като се опитваше да го избута назад, докато трима фотографи увековечаваха тази сцена. Джек не издаде нито звук, но Роби знаеше точно какво иска да направи. Джексън надви и избута Райън върху дивана. Бързо се извърна:

— Разкарайте този задник оттук, преди аз да съм го убил! — Джексън беше е десет сантиметра по-нисък от ирландеца, но гневът му беше не по-слаб от този на Райън. — Разкарайте това терористко копеле оттук!

— Офицер! — Специален агент Донъхю направи знак на един от полицаите, който незабавно сграбчи О’Нийл и го издърпа от стаята. Репортерите ги последваха, а О’Нийл на висок глас протестираше и заявяваше, че е невинен.

— Вие да не сте откачили? — изръмжа Джексън на агента от ФБР.

— Успокойте се, майоре. Аз съм на ваша страна. Успокойте се.

Джексън седна до Райън, който гледаше в земята и дишаше тежко като състезателен кон, достигнал края на пистата. Донъхю се настани от другата му страна.

— Мистър Райън, не можех да му забраня да дойде тук. Съжалявам, но не можем да направим това. Той искаше да ви каже — мамицата му, през целия полет ми разправяше, че неговата организация няма нищо общо с това и че за тях такова нещо би означавало провал. Предполагам, че искаше да изрази съчувствието си. — Агентът мразеше себе си заради тези думи, макар и да бяха верни. Мразеше се и за това, че почти беше започнал да харесва Пади О’Нийл през изминалата седмица. Представителят на „Шии Фейн“ беше човек със забележителен чар и с дарба да представя гледната си точка по разумен начин. Ед Донъхю се питаше защо точно той трябваше да бъде изпратен за тази работа. „Защо не можаха да си изберат някой италианец?“ Разбира се, знаеше отговора на този въпрос, но това, че той беше смислен, не означаваше, че му харесва. — Обещавам той повече да не ви безпокои.

— Направете го — беше съветът на Роби.

Донъхю се върна в коридора, където О’Нийл пееше „урока“ си пред репортерите. Това не го изненада. „Мистър Райън е объркан — казваше оня, — както би се чувствал всеки семеен човек в подобни обстоятелства.“ Първата среща с Пади О’Нийл през миналата седмица го беше изпълнила с чувство на отвращение. След това беше започнал да се възхищава на чара и способностите му. Сега Донъхю реагира на думите му с пълна омраза. В главата му се зароди една идея. Почуди се дали бюрото ще я одобри и реши, че си струва да опита. Дръпна настрана един фотограф и му каза нещо. Двамата намериха лекар.

— Не, категорично не! — отговори хирургът при първото им настояване.

— Докторе — каза фоторепортерът, — жена ми е бременна е първото ни дете. Ако това ще помогне на този човек, аз съм „за“. Няма да го публикуваме във вестниците. Давам ви думата си, докторе.

— Мисля, че ще му помогне — каза агентът на ФБР. — Наистина.

Десет минути по-късно Донъхю и фотографът свалиха болничните си халати. Агентът от ФБР взе лентата и я прибра в джоба си. Преди да върне О’Нийл до летището, се обади в щаба във Вашингтон и двама агенти тръгнаха към дома на Райън на „Перигрин клиф“. Алармената инсталация не им създаде никакви проблеми.

Джек бодърстваше вече двадесет и четири часа. Ако можеше да мисли за това, щеше да е учуден, че все още е буден и се държи на крака, въпреки че ако се съдеше по походката му, това можеше да се оспори. Сега беше сам. Роби отиде някъде да свърши нещо, което вече не помнеше.

Дори Роби да не беше си тръгнал, той пак щеше да се чувства сам. Двадесет минути по-рано Кати беше преместена в главната университетска болница и Джек трябваше да отиде да я види. Вървеше по мрачния коридор със стени от еднотипни глазирани тухли като човек, тръгнал на собствената си екзекуция. Зави на един ъгъл и веднага разбра коя е стаята. Пред нея стояха двама полицаи. Наблюдаваха го, като се приближаваше, а той търсеше в очите им укор, че за всичко с виновен само той. Жена му и дъщеря му за малко не бяха загинали, защото беше решил, че няма от какво да се притесняват. Джек никога през живота си не беше търпял неуспех и сега горчивият му вкус го караше да мисли, че целият свят го ненавижда толкова, колкото се ненавижда самият той.

„Много си умен!“

Струваше му се, че не той се приближава към вратата — тя плуваше към него и ставаше все по-голяма. Зад тази врата се намираше жената, която обичаше. Жената, която едва не загина заради неговата самоувереност. Какво ще му каже тя? Смее ли да узнае? За миг Джек се спря пред вратата. Полицаите се опитваха да не гледат в него. Помисли си, че може би изпитваха съчувствие, което според него не заслужаваше. Когато влезе в стаята, реши, че и студената метална дръжка на вратата сякаш също го обвинява.

Кати лежеше в стая с едно легло. Ръката й беше гипсирана. На дясната страна на лицето й личеше огромна следа от натъртване и половината от челото й беше покрито с бинт. Очите й бяха отворени и почти безжизнени, загледани в изключения телевизор. Джек отиде до нея като насън. Някоя от сестрите беше сложила стол до леглото. Той седна на него и взе ръката на жена си в своята. Опитваше се да измисли какво да каже на жената, която не успя да защити. Тя обърна лице към него. Очите й бяха потъмнели и пълни със сълзи.

— Извинявай, Джек — прошепна тя.

— Какво?

— Знаех, че тя си играе със закопчалката, но не направих нищо, защото бързах — и после дойде оня камион… нямах време да…ако бях проверила дали е закопчана, сега Сали щеше да бъде добре…но бързах — завърши тя и извърна очи. — Джек, така съжалявам.

„Господи! Тя си мисли, че е виновна…какво да кажа сега?“

— Тя ще се оправи, мила — успя да каже Райън, зашеметен от чутото. Притисна ръката на Кати до лицето си и я целуна. — И ти ще се оправиш. Сега само това има значение.

— Но… — Тя гледаше в стената.

— Никакво но.

Кати обърна лице към него. Опита се да се усмихне, но сълзите се стичаха по лицето й:

— Говорих с доктор Елингстоун от „Хопкинс“ — той дойде да види Сали. Казва…казва, че тя ще се оправи. Казва, че Шапиро е спасил живота й.

— Зная.

— Аз дори не съм я виждала. Помня, че видях моста, и се събудих едва след два часа и…о, Джек! — Ръката й стисна неговата. Той се наведе, за да я целуне, но преди устните им да се докоснат, и двамата заридаха.

— Всичко е наред, Кати — каза Джек и започна да вярва, че наистина е така или че скоро ще бъде. Неговият свят все още беше жив. Все още.

„Но светът на някой друг ще загине“ — помисли си той. Това беше спокойна, далечна мисъл, възникнала в онази част на съзнанието му, която вече гледаше в бъдещето, а действителността ангажираше настоящето му. Сълзите на жена му, причинени от някой друг, събудиха такава ярост у него, която можеше да бъде укротена само с нечия смърт. Времето за печал беше на изчерпване, отмина заедно със сълзите. Въпреки че все още не беше се успокоил, Райън започна да мисли за времето, когато чувствата му — поне повечето от тях — ще бъдат в покой. Едно щеше да остане. Той щеше да го контролира, но и то щеше да контролира него. Нямаше да се чувства истински мъж, докато не се пречисти от това чувство.

Човек може да страда определено време — изглежда, всяка сълза отнася със себе си от натрупаните чувства. Кати спря първа. Избърса лицето на мъжа си с ръка. Успя да се усмихне истински. Джек не беше бръснат. Тя имаше чувството, че търка ръката си в шкурка.

— Колко с часът?

— Десет и тридесет. — Нямаше нужда Джек да гледа часовника си.

— Трябва да спиш, Джек. И да останеш здрав. — Да. — Джек разтри очите си.

— Здравей, Кати — каза Роби, като влезе. — Дойдох да ти го взема.

— Добре.

— Настанихме се в мотела „Холидей ин“ на улица „Лом-бард“.

— Ние ли? Роби, недей…

— Стига, Джек — прекъсна го Роби. — Как си, Кати?

— Имам невероятно главоболие.

— Радвам се да те видя усмихната — меко каза Роби. — Си-си ще дойде следобед. Искаш ли да ти донесе нещо?

— Не точно сега. Благодаря ти, Роб.

— Не се предавай, докторке. — Роби хвана Джек за ръката и го вдигна на крака. — Ще ти го доведа по-късно днес.

Двадесет минути след това Роби въведе Джек в стаята в мотела. Извади шишенце с хапчета от джоба си.

— Докторът казва, че трябва да вземеш едно от тези.

— Аз не вземам хапчета.

— От тези ще вземеш едно, приятел. Много хубаво, жълто хапче. Това не е молба, Джек. Това е заповед. Трябва да спиш. Дръж.

Роби му подхвърли шишенцето и загледа как Джек изпи едно хапче. След десет минути Райън заспа. Джексън провери дали вратата е надеждно заключена, преди да се настани на другото легло. Пилотът сънуваше хората, които причиниха всичко това. Намираха се в самолет. Той изстреля четири ракети в корпуса на самолета и гледаше как телата им падат от дупката, която направи с ракетите, за да може да ги разкъса с оръдието си, преди да паднат в морето.

„Клубът на патриотите“ представляваше бар от другата страна на метростанцията „Бродуей“ в един от районите на югоизточен Бостън, населяван от ирландци. Името му не беше свързано с революционерите от 1770 година, а по-скоро с представата на притежателя му за себе си. Джон Донъхю беше служил в Първа военноморска пехотна дивизия по време на горчивото отстъпление от язовира „Чозин“63. Макар и ранен на две места, той не беше изоставил взвода си по време на дългия марш в студения ден до пристанище Хунгнам64. Още накуцваше заради четирите си пръста, които липсваха от десния му крак след едно измръзване. Изпитваше по-голяма гордост от това, отколкото от няколкото медала, поставени под знамето на морската пехота зад бара. Всеки, който влезеше тук, облечен в униформа на морски пехотинец, получаваше първата си напитка безплатно, заедно с един-два разказа за старата гвардия, в която зрелият осемнадесетгодишен ефрейтор Джон Донъхю, пенсиониран от морската пехота на САЩ, бе служил.

Той беше и истински ирландец. Всяка година вземаше самолет на „Еър лингус“ от Бостънското международно летище „Логан“ за старата родина, където поизглаждаше акцента си и опитваше по-добрите видове уиски, които някак си никога не достигаха Америка в големи количества. Донъхю също така се опитваше да бъде в течение на събитията в Севера, в „Шестте графства“, както ги наричаше той, за да поддържа духовната си връзка с бунтовниците, които е много кураж се трудеха, за да освободят народа от английското потисничество. Много долари бяха събрани в този бар за подпомагане на хората в Севера и доста чаши бяха вдигнати за тяхно здраве и за каузата.

— Здравей, Джони! — извика от вратата Пади О’Нийл.

— Здрасти, Пади! — Донъхю вече наливаше бира, когато видя племенника си, който влезе след О’Нийл. Еди беше единственият син на мъртвия му брат, добро момче, изучило се в „Нотр Дам“, където играеше втори нападател във футболния отбор, преди да започне работа във ФБР. Това не беше толкова добро, колкото морската пехота, но чичо Джон знаеше, че там плащат много повече. Беше чул, че Еди придружава О’Нийл, и с тъга се убеди, че това е истина. Реши, че може би защитават Пади от някой английски убиец.

Джон и Пади изпиха по една малка бира, преди гостът да се присъедини към група хора, които го чакаха в малката стаичка. Еди стоеше сам в края на бара, пиеше кафе и наблюдаваше. След десет минути О’Нийл отиде да произнесе речта си. Донъхю се приближи, за да поздрави племенника си.

— Здравей, чичо Джон — поздрави го и Еди.

— Определил ли си датата? — попита Джон, като говореше с престорен ирландски акцент, както правеше винаги в присъствието на О’Нийл.

— Може би другия септември — отговори младият мъж.

— И какво би казал баща ти? Живееш е момичето вече почти година. Какво биха казали отците в „Нотр Дам“?

— Вероятно същото, което и на теб за това, че събираш пари за терористи — отговори младият агент. Беше му писнало от съвети как да живее живота си.

— Не искам да слушам такива неща в заведението си. — Но беше чувал същото и преди.

— Чичо Джон, О’Нийл прави точно това.

— Те са борци за свобода. Зная, че от време на време нарушават някои от нашите закони, но хич не ме е грижа за английските закони, които нарушават — не е и твоя грижа — твърдо каза Джон Донъхю.

— Гледаш ли телевизия? — Агентът не се нуждаеше от отговор на този въпрос. В отсрещния ъгъл се намираше един широкоекранен телевизор, по който гледаха бейзболните и футболните мачове. Името на бара беше причина мястото да е и нередовно сборище на футболистите от отбора „Пейтриътс“ от Нова Англия. Интересите на чичо Джон към телевизията се ограничаваха с отборите „Пейтриътс“, „Ред Сокс“, „Селтикс“ и „Бруинс“. От политика изобщо не се интересуваше. Всеки шест години гласуваше за Тед Кенеди65 и считаше себе си за неотклонен застъпник на идеята за националната сигурност. — Искам да ти покажа няколко снимки.

Постави първата на бара.

— Това е едно малко момиченце на име Сали Райън. Живее в Анаполис.

Чичо му я взе и се усмихна.

— Помня, когато моята Катлийн изглеждаше така.

— Баща й с учител във военноморската академия. Бил е лейтенант от морската пехота. Учил е в Бостънския колеж. Баща му е бил полицай.

— Прилича ми на добър ирландец. Приятел ли ти е?

— Не точно — каза Еди. — Пади и аз се запознахме с него днес. Така изглеждаше дъщеря му сега.

Втората снимка легна на бара.

— Исусе, Марийо и Йосифе! — Не беше никак лесно да проумее човек, че под цялото медицинско оборудване лежи дете. Краката й стърчаха изпод тежките бинтови превръзки. В устата си имаше пластмасова тръба, широка около два сантиметра, и видимите части от тялото й представляваха ужасна каша с неопределен цвят, която фотографът майсторски беше уловил.

— Тя е късметлия, чичо Джон. Майката на момиченцето също е била там. — Още две снимки легнаха на бара.

— Какво е станало? Катастрофа ли? Какви са тези неща? — попита Джон Донъхю. Той наистина не знаеше какво става.

— Тя е хирург — пък и е бременна, не се вижда от снимките. Вчера по колата й са стреляли с автомат, извън Анаполис в Мериленд. Малко по-късно са убили един полицай. — Още една снимка легна на бара.

— Кой? Кой го е направил?

— Ето го бащата. Джек Райън. — Снимката беше същата, която бяха поместили и лондонските вестници, снимката от дипломирането на Джек в Куантико. Еди знаеше, че чичо му винаги изпитваше гордост да гледа сините униформи на морската пехота.

— Виждал съм го някъде преди…

— Да. Той спря терористично нападение в Лондон преди няколко месеца. Изглежда, е обидил терористите толкова много, че дойдоха да убият него и семейството му. Бюрото работи по случая.

— Кой го е направил?

Последната снимка падна на бара. На нея се виждаха ръцете на Райън на по-малко от двадесет сантиметра от гърлото на Пади О’Нийл и един чернокож, който го възпира.

— Коя е чернилката? — попита чичото. Племенникът му за малко не избухна.

— По дяволите, чичо Джон! Този човек е пилот от военноморските сили.

— О! — Джон се смути за момент. Нямаше високо мнение за чернокожите, макар че един, който носеше униформа на морски пехотинец също получи безплатно първата си напитка. Казваше си, че онези в униформите са други. Джон Донъхю винаги беше казвал, че всеки, който като него е служил пода знамето, му е приятел. „Някои от най-добрите ми приятели в армията…“ Спомни си как щурмови самолети на военноморските сили подкрепяха взвода му през целия път до морето и задържаха китайците с напалм и ракети. Е, този може би е малко по-различен. Още няколко секунди гледа останалите снимки.

— Значи казваш, че Пади има общо с тази работа?

— От години ти обяснявам кого представлява този гад. Ако не ми вярваш, може би ще искаш да попиташ доктор Райън. Достатъчно е само това, че О’Нийл плюе върху страната ни всеки път, когато дойде тук. Приятелите му за малко не избиха цялото семейство вчера. Ние хванахме един от тях. Двама морски пехотинци от охраната на академията го спипали, когато причаквал Райън, за да го застреля. Казва се Иймън Кларк и знаем, че е работил за Извънредното крило на ИРА — знаем това, чичо Джон, той е осъждан убиец. Хванали са го със зареден пистолет в джоба. Ти още ли мислиш, че са свестни хора? По дяволите, вече започнаха да нападат и американци! Ако не вярваш на мен, повярвай на това! — Еди Донъхю отново нареди снимките на дървения бар. — Това момиче, майка му и едно още неродено дете вчера за малко не загинаха. Този полицай загина. Остави дете и жена. Оня приятел в малката стая събира пари, за да купува оръжие, той е свързан с хората, които направиха това.

— Но защо?

— Нали ти казах, бащата на това момиченце се намеси в едно убийство в центъра на Лондон. Предполагам, че хората, които е възпрял, искат да му го върнат — и не само на него, на цялото му семейство — бавно обясни агентът. — По дяволите! — отново изруга той. — Затова ги наричат терористи! — Номерът щеше да мине. Виждаше, че най-после успява.

— Сигурен ли си, че Пади има пръст? — попита чичо му.

— Не знаем той да е вдигал пистолет. Той е техен говорител, идва тук да събира пари, за да могат да вършат подобни неща у дома си. О, той никога не цапа ръцете си с кръв. Твърде умен е да постъпи така. Но парите отиват за подобни неща. Абсолютно сигурни сме. А сега играят игрите си и тук. — Агент Донъхю знаеше, че събирането на пари е второстепенно в сравнение е психологическите подбуди за идването, но не беше време да усложнява темата с подробности. Наблюдаваше как чичо му разглежда снимките на малкото момиче. На лицето му се четеше объркване, каквото винаги съпътства съвсем новите идеи.

— Сигурен ли си? Съвсем сигурен?

— Чичо Джон, сега по случая работят тридесет от нашите агенти и хора от местната полиция. Можеш да се обзаложиш, че сме сигурни. И ще ги хванем. Директорът е дал думата си. Трябват ни. Няма да пожалим средства, но ще хванем тези мръсници — каза с хладна решителност Едуард Донъхю.

Джон Донъхю погледна племенника си и сякаш за първи път видя мъжа в него. Службата му във ФБР беше източник на семейна гордост, но най-после Джон разбра точно защо е така. Той вече не беше дете. Беше мъж е работа, към която се отнасяше много сериозно. Това беше решаващият фактор, а не снимките. Джон трябваше да повярва в това, което беше чул.

Собственикът на „Клуба на патриотите“ се изправи и тръгна към другия край на бара, където беше подвижният плот. Вдигна го и се насочи към стаичката, а племенникът му го последва по петите.

— Но нашите момчета се борят — говореше О’Нийл на петнадесетте човека в стаята. — Всеки ден се борят за… присъединяваш ли се към нас, Джони?

— Вън! — тихо каза Донъхю.

— Какво…не разбирам, Джон — запита истински озадачен О’Нийл.

— Мислиш, че съм глупав. Може би бях глупав. Излизай. — Гласът му стана по-властен и престореният акцент липсваше. — Махай се от моя клуб и никога повече не се връщай тук.

— Но, Джони, какво говориш?

Донъхю грабна мъжа за яката и го повдигна от стола му. О’Нийл продължи да протестира, докато го изхвърлиха през вратата. Еди Донъхю помаха на чичо си и последва повереника си.

— За какво беше всичко това? — попита един от хората в стаичката. Друг, журналист от „Бостън Глоуб“, започна да си води записки, докато собственикът на бара накъсано разказваше това, което беше научил.

До момента никоя полицейска агенция не беше споменавала името на терористична група, както не беше направил и специалният агент Донъхю. От Вашингтон му бяха дали много внимателно обмислени инструкции, които той изпълни също толкова предпазливо. Но преминавайки през чичо Джон и репортера, фактите се попромениха, което не изненада никого, и след няколко часа в пресата се появи история, според която нападението над Джек Райън и семейството му е извършено от извънредното крило на ИРА.

Мисията на Шон Милър в Америка беше доведена докрай от служба на американското правителство.

Милър и хората му вече си бяха у дома. Както много други от същия бранш, Шон Милър мислеше за ценността на бързите международни полети. Този път летяха до Мексико от международното летище „Дълес“ във Вашингтон, оттам до холандските Антилски острови, до международното летище „Шипхол“ със самолет на КЛМ, а после — до Ирландия. Необходими бяха само пътнически документи и малко пари. Въпросните документи вече бяха унищожени, а парите не можеха да се проследят. Седеше пред бюрото на Кевин О’Донъл и пиеше вода, за да компенсира обичайното за летенето обезводняване.

— Какво стана с Иймън? — Едно от правилата по време на акции беше, че никой не може да се обажда от чужбина на домашния му телефон.

— Човекът на Алекс каза, че са го заловили — сви рамене Милър. — Това беше риск, който според мен си заслужаваше. Избрах Нед за тази работа, защото знае много малко за нас. — Убеден бе, че О’Донъл ще се съгласи с него. Кларк беше един от новите хора в организацията. Идването му беше по-скоро случайност, а не резултат на вербуване. Дошъл беше в Южна Ирландия при тях, защото един от приятелите му от затвора беше го сторил. О’Донъл тогава реши, че могат да го използват, тъй като нямаха опитни убийци, способни да работят самостоятелно. Но Кларк беше глупав. Мотивацията му беше по-скоро на емоционална основа, отколкото на идеологическа. Кевин си беше помислил, че всъщност той е типичен главорез от ИРА, който малко се различаваше от онези от ирландската полиция, и ползата от него беше колкото от обучено куче. Знаеше малко имена и лица в организацията. Най-неприятното от всичко беше, че се провали. Едно от компенсиращите качества на Кларк беше кучешката му вярност. Той не беше се пречупил в затвора Лонг Кеш и вероятно нямаше да се пречупи и сега. Липсваше му въображение за това.

— Много добре — каза Кевин О’Донъл след кратък размисъл. Кларк щеше да бъде запомнен като мъченик и да се сдобие с повече почит от своя провал, отколкото беше постигнал с успешните си операции. — Ами останалите?

— Всичко мина отлично. Видях жената и детето да умират, а хората на Алекс се измъкнаха чисти. — Милър се усмихна и си наля малко уиски след литъра леденостудена вода.

— Те не са мъртви, Шон — каза О’Донъл.

— Какво? — Милър беше се качил на самолета по-малко от три часа след убийството и оттогава досега не беше чул никаква информация. Слушаше обяснението на шефа си с невярващи уши.

— Но това няма значение — заключи О’Донъл. Обясни и тази своя мисъл. Историята, появила се в „Бостън глоуб“, беше подета от дъблинския „Айриш таймс“. — В края на краищата планът беше добър, Шон. Независимо от всички неща, които се объркаха, мисията е изпълнена.

Шон не си позволи да реагира. Беше се провалил в две свои последователни акции. Преди неуспеха в Лондон той изобщо не се беше провалял. Гафа в Лондон приписа на случайността, липса на късмет и нищо повече. Тогава дори не се и замисли. Но два поредни провала — това вече не беше липса на късмет. Знаеше, че Кевин не би търпял трети. Младият мъж, завеждащ акциите, пое дълбоко дъх и си каза, че трябва да бъде обективен. Беше си позволил да смята Райън за лична, а не за политическа цел. Това беше първата му грешка. Въпреки че Кен не го каза, загубата на Нед беше сериозна грешка. Милър преразгледа плана си, като отново обмисли всеки аспект на акцията. Ако бяха нападнали само детето й жената, това щеше да бъде обикновено гангстерство, а той не би одобрил такова нещо. Нападението над самия Райън нямаше да осигури същото политическо въздействие, което целеше акцията. Другите членове на семейството му бяха… — просто бяха необходими. Така че имаха достатъчно обективни цели, но…

— Трябваше да отделя повече време на тази акция — каза, накрая той. — Опитах се да бъда прекалено драматичен. Може би трябваше да почакаме.

— Да — съгласи се шефът, зарадван, че Шон вижда грешките си.

— Ако можем да ти помогнем с нещо — каза Оуенс, — ще го направим. Знаеш това, Дан.

— Да, този случай е привлякъл интереса на високопоставени хора. — Мъри държеше телеграма от самия директор Емил Джейкъбс. — Е, всичко беше само въпрос на време. Трябваше да се случи, рано или късно. „И ако не окошарим тези кучи синове — помисли си той, — ще се случи пак. АОЪ току-що доказаха, че техните терористи могат да действат в САЩ.“

Емоционалният шок от случилото се изненада Мъри. Като професионалист в тази област, той знаеше, че това не беше станало досега само от чист късмет. Несръчните американски терористични групи бяха взривили няколко бомби и убиха няколко души, но ФБР постигна значителни успехи при залавянето им. Никоя група не беше получавала подкрепа отвън. Но сега и това се е променило. Пилотът на хеликоптера разпознал единия от терористите като чернокож, а в Ирландия нямаше много такива.

Играеха съвсем нова игра и независимо от целия си опит във ФБР, Мъри се тревожеше за готовността на бюрото да се справи. Директорът Джейкъбс беше прав в едно: задачата беше от първостепенно значение. Бил Шоу лично ще се заеме със случая, а Мъри знаеше, че той е един от най-добрите мозъци в тази област. Тридесетината агенти, първоначално прикрепени към случая, щяха да станат три пъти повече през следващите няколко дни, а след това — да нараснат още три пъти. Единственият начин терористите да бъдат държани настрана е да им се покаже, че Америка е твърде опасно място за такива като тях. Дълбоко в сърцето си Мъри знаеше, че това не е възможно. Нямаше място, което да е твърде опасно, във всеки случай нямаше такова място в демократичните страни.

Но ФБР разполагаше с огромни средства, а и нямаше да бъде единствената служба, ангажирана със случая.