Патриотични игри

25.СРЕЩА

Дойдоха точно навреме. Две полицейски коли останаха на пътя, а други три, натоварени е хора от охраната, придружиха ролсройса до къщата на Райън. Шофьорът, човек от охраната, спря пред къщата и изскочи от колата, за да отвори вратата на пътниците си. Негово височество излезе първи и помогна на жена си. Хората от охраната вече се бяха пръснали навсякъде. Водачът на английския контингент поговори с Авери и групата му се разпръсна по предварително определените места. Когато Джек слезе по стълбите, за да посрещне гостите си, той си помисли, че къщата му е нападната от военни.

— Добре дошли в Перигрин клиф.

— Здравейте, Джек! — Принцът пое ръката му. — Изглеждате чудесно.

— Вие също, сър. — Обърна се към принцесата, с която не се бяха запознавали. — Ваше височество, за мен е голямо удоволствие.

— За нас също, доктор Райън.

Той ги поведе в къщата.

— Как пътувахте?

— Ужасно горещо беше — отговори принцът. — Винаги ли е така през лятото.

— Прекарахме две много горещи седмици — отговори Джек. Преди няколко часа беше стигнало тридесет и девет градуса. — Казват, че утре ще се промени. През следващите няколко дни не се очаква температурата да надвиши двадесет и пет градуса. — Думите му не бяха посрещнати с ентусиазъм.

Кати чакаше вътре заедно със Сали. Тя особено трудно понасяше времето. Ръкува се, а Сали си спомни какво е английски реверанс и направи един с хихикане.

— Вие добре ли сте? — попита Кати нейно височество.

— Отлично, ако не е тази жега. Слава богу, съществуват климатичните инсталации.

— Нека ви покажа къщата. — Райън поведе гостите си към хола, който беше и трапезария.

— Изгледът е прекрасен — отбеляза принцът.

— Така. Първото нещо: в дома ми никой няма да носи сако — рече Райън. — Мисля, че в Англия на това му казвате неофициално облекло.

— Идеята е отлична — каза принцът. Джек пое сакото му и го окачи в гардероба в антрето до старата си полушубка от морската пехота, а след това съблече и своето. През това време Кати беше настанила всички по местата им. Сали седеше до майка си, краката й висяха високо над пода и тя се опитваше да държи роклята си над коленете. Кати установи, че не може да седне удобно.

— Колко ви остава? — попита принцът.

— Осем дни…но, разбира се, понеже ми е за втори път, зная, че може да е всеки момент.

— Аз ще установя това след още седем месеца.

— Така ли? Честито! — Двете жени лъчезарно се усмихнаха.

— Поздравявам ви, сър — отбеляза Райън.

— Благодаря, Джек. А вие как сте?

— Предполагам, знаете какво работя.

— Да, чух снощи от един от нашите хора от охраната… Казаха ми, че сте открили и разпознали лагер за терористи, който след това е бил…неутрализиран — тихо каза принцът.

Райън дискретно кимна.

— Боя се, че не мога да разисквам това.

— Разбирам. А как е малкото момиченце след…

— Сали? — обърна се Джек и попита: — Как е моето малко момиче?

— Аз съм голямо момиче! — натърти тя.

— Какво мислите?

— Мисля, че сте имали дяволски късмет.

— Бих се успокоил само след едно нещо. Предполагам, сте чули?

— Да — той замълча. — Надявам се, че вашите хора ще внимават.

Джек се съгласи, а като чу идващата кола, се изправи. Отвори вратата и видя Роби и Сиси Джексън да слизат от „корветата“ на пилота. Микробусът за комуникациите на службата за сигурност застана зад нея, за да блокира пътя. Роби се засили нагоре по стълбите.

— Какво става? Кой е тук? Президентът ли?

Джек разбра, че Кати трябва да ги е предупредила. Сиси беше облечена в семпла, но много хубава бяла рокля, а Роби беше с вратовръзка. Лошо.

— Влизайте и се присъединявайте към нас — каза Джек с гадна усмивка.

Роби погледна двамата агенти с разкопчани сака до басейна и хвърли озадачен поглед на Джек, но го последва. Когато заобиколиха тухлената камина, очите на летеца се разшириха.

— Майор Джексън, предполагам. — Негово височество се изправи.

— Джек — прошепна Роби, — ще те убия! — Здравейте, сър — поздрави на висок глас той. — Това е жена ми, Сесилия. Както обикновено става, веднага се разделиха на мъжка и женска група.

— Разбрах, че сте пилот от военноморските сили.

— Да, сър. Сега се връщам в ескадрилата си. Летя на F-14. — Роби се бореше със себе си и се опитваше да се овладее. Почти успяваше.

— Да, „Томкат“. Аз съм летял на „Фантом“. А вие?

— Имам сто и двадесет часа на тях, сър. Моята ескадрила премина на четиринайсетките няколко месеца след като отидох в нея. Тъкмо започвах да разбирам фантомите, когато ни ги взеха. Аз…ъъ…сър, вие не сте ли и офицер от военноморския флот?

— Да, майоре. Имам звание капитан — отговори негово височество.

— Благодаря. Сега зная как да се обръщам към вас, капитане — каза Роби с явно облекчение. — Нали може?

— Разбира се. Знаете ли, наистина омръзва това, че хората се държат така неловко в мое присъствие. А вашият приятел ми се скара преди няколко месеца.

Роби се усмихна.

— Знаете ги морските пехотинци, сър. Големи уста, малки мозъци.

Джек разбра какво го очаква.

— Мога ли да пи предложа нещо за пиене?

— Трябва да летя утре, Джек — отговори Роби. Погледна часовника си. — Имам дванадесетчасова забрана.

— Вие се отнасяте сериозно към това нещо — каза принцът.

— И още как, капитане, след като птицата струва тридесет или четиридесет милиона. Ако строшите някоя, по-добре причината да не е в пиенето. Минал съм веднъж през такова нещо.

— О? Какво стана?

— Един от двигателите спря, когато включих форсажа. Опитах се да се върна, но падна налягането на хидравличната система на пет мили от кораба и трябваше да скачам. Два пъти съм катапултирал и Бог ми е свидетел, че ми стига.

— О?

Въпросът му разпали Роби да обясни как беше свършила кариерата му като пилот изпитател в „Пакс Ривър“.

— Летя си аз на три хиляди метра височина…

Джек отиде в кухнята, за да донесе чай с лед за всички. Завари двама от охраната — американец и англичанин.

— Всичко ли е наред? — попита Райън.

— Да. Изглежда, нашите приятели са били забелязани близо до Хагърстаун. Стреляли са в полицейска кола и са се измъкнали. Полицаят е здрав. Пропуснаха този път. Както и да е, за последен път са били видени да отиват на запад. — Агентът от тайната служба беше много доволен от това. Джек погледна навън и видя още един на верандата.

— Сигурни ли сте, че са били те?

— Бил е микробус с инвалидни номера. Обикновено се повтарят — обясни агентът. — Рано или късно това ги проваля. Районът е ограден. Ще ги хванем.

— Добре. — Джек вдигна подноса с чашите.

Когато се върна, Роби обсъждаше е принца нещо за летенето. Джек разбра веднага, тъй като обсъждането включваше сложни движения с ръце.

— Значи, ако изстреляте „Феникса“ в този радиус, той просто не може да й избяга. Ракетата вдига много по-висока скорост, отколкото един пилот — завърши Джексън.

— А, да. Същото, както и с ракетите „Спароу“, нали?

— Да, капитане, само че радиусът е по-малък. — Очите на Роби светеха. — Били ли сте някога в „Томкат“?

— Не, но ми се ще.

— За бога, та това не е проблем. През цялото време возим цивилни — искам да кажа, че трябва разрешение, но сме возили дори и актьори от Холивуд. Уреждането на един полет за вас би трябвало да е играчка. Искам да кажа, че вие не представлявате риск за сигурността, нали? — Роби се засмя и си взе чаша чай. — Благодаря ти, Джек. Капитане, ако имате време, аз разполагам с птицата.

— С удоволствие бих го направил. Имаме малко свободно време…

— Тогава да го направим — каза Джексън.

— Виждам, че вие двамата намерихте общ език.

— Да — отговори принцът. — От години исках да срещна някой пилот на F-14. Значи казвате, че това устройство с телескопичната камера наистина е ефективно?

— Да, сър! Не е кой знае какво. Лупа с десетократно увеличение на една смотана телевизионна камера. Можете да разпознаете жертвата си на петдесет мили и е време за „Феникса“. Ако играете картите си както трябва, можете да разпльоскате оня, преди да е усетил, че сте в същия окръг, а точно това е целта, нали?

— Значи се опитвате да избегнете боя?

— Искате да кажете МВБ — маневриране при въздушен бой, Джек — обясни Роби на невежия наблюдател. — Това ще се промени, когато получим новите двигатели, капитане, но колкото по-отдалеч можете да го свалите, толкова по-добре. Понякога човек се въвлича в най-напечени ситуации, но ако допуснете това, губите най-голямото си предимство. Нашата задача е да влезем в бой с другия от колкото е възможно по-голямо разстояние. Затова го наричаме външен въздушен бой.

— Това би било много полезно на Фолклендските острови — отбеляза негово височество.

— Правилно. Ако влезете в бой с противника си над своята палуба, вие вече сте загубили по-голямата част от битката. Трябва да започваме боя на петстотин километра от кораба и да ги ритаме по задника през цялото време. Ако вашият военноморски флот имаше един самолетоносач, тази малка ненужна пойна никога не би съществувала. Извинете, сър. Вината не е ваша.

— Искате ли да разгледате къщата? — попита Джек. Винаги ставаше така. Трудиш се, за да може единият ти гост да се запознае с другия, а после изведнъж се оказваш изолиран от разговора.

— На колко години е тя, Джек?

— Нанесохме се няколко месеца преди да се роди Сали.

— Дърводелската работа е съвършена. Това там библиотеката ли е?

— Да, сър. — Къщата беше проектирана така, че човек можеше да гледа от хола в библиотеката. Голямата спалня беше над нея. В стената имаше квадратен отвор, от който се виждаше в хола, но Райън постави върху него картина. Джексън забеляза, че тя е на релса и може да се мести настрани. Причината беше напълно ясна. Джек ги поведе към библиотеката. Всички харесваха това, че единственият прозорец в нея се намираше над бюрото му и гледаше към залива.

— Нямаш ли прислужник. Джек?

— Не, сър. Кати мисли да вземе гледачка, но все още не е успяла да ме убеди. Всички готови ли са за вечеря?

Отговорът беше енергичен. Картофите вече се намираха във фурната и Кати беше готова да започне царевицата. Джек извади месото от хладилника и изведе мъжете навън.

— Ще ви хареса, капитане. Джек прави страхотен стек.

— Тайната е във въглищата — обясни Джек. Беше взел шест разкошни на вид парчета телешко филе и хамбургер за Сали. — Става добре и ако месото е хубаво.

— Зная, че е късно да те питам, Джек, но откъде се снабдяваш с такова месо?

— Мой бивш клиент от борсата снабдява ресторанти. Тези парчета са от Канзас сити. — Джек ги постави на решетката с вилица с дълга дръжка. Разнесе се приятно пращене. Той намаза месото с малко сос.

— Панорамата е впечатляваща — отбеляза негово височество.

— Приятно е човек да гледа как минават корабите — съгласи се Джек. — Но сега май са по-нарядко.

— Сигурно слушат радио — каза Роби. — Тази вечер се очаква силна буря.

— Не съм чул такова нещо.

— Това е предната част на студения фронт. Много бързо се развива над Питсбърг. Понеже утре ще излитам, преди да тръгнем насам, се обадих до метеорологичната служба в Пакс. Казаха ми, че на радара бурята изглежда много свирепа. Силен дъжд и вятър. Очаква се към десет часа да завали.

— Тук често ли има такива бури? — попита негово височество.

— Да, капитане. Няма смерчове като в Средния запад, но от гръмотевичните бури тук на човек му се изправят косите. Миналата … не, преди две години докарвах един самолет от Мемфис и имах чувството, че се намирам върху някой от онези пръти за скачане84. Просто нямаш никакъв контрол над самолета. Тези бури могат да бъдат наистина страшни. Долу в Пакс вкарват всички самолети в хангари, а тези, които останат, ги връзват здраво за земята.

— Няма да е зле да ни поохлади малко — каза Райън.

— Така е. Това е просто гръмотевична буря, капитане. Големи бури има само три или четири пъти в годината. Може и да се съборят няколко дървета, но ако човек не е на открито или в някоя малка лодка, няма страшно. Долу в Алабама при наближаването на такава буря бихме се плашили от смерчове. А това наистина е страшно!

— Виждали ли сте смерч?

— Неведнъж, капитане. Повечето се появяват през пролетта. Когато бях десетгодишен, видях как един смерч пресече пътя, вдигна една къща, сякаш е новогодишна играчка, и я пусна четвърт миля встрани. Странни са смерчовете. Онзи дори не събори ветропоказателя от черквата на баща ми. Такива са. Струва си да ги види човек, но от безопасно разстояние.

— Значи главната опасност при полета е турбулентността?

— Да. Но другата опасност е водата. Има случаи, когато самолети са всмуквали толкова много вода през въздухозаборниците, че двигателите им са загасвали веднага. — Роби щракна с пръсти. — Изведнъж се озоваваш на безмоторен самолет. Определено това не е приятно. Затова, ако е възможно, трябва да се избягват бурите.

— А когато не е?

— Капитане, веднъж трябваше да кацна на един самолетоносач по време на буря — беше вечер. Тогава без малко не намокрих панталонките си — за първи път, откакто съм бил на две години. — Той дори потрепера.

— Ваше височество, трябва да ви благодаря, че измъкнахте всичко това от Роби. Познавам го повече от година, но никога не си е признавал, че леко се притеснява горе във въздуха — ухили се Джек.

— Не исках да разваля имиджа — обясни Джексън. — Човек трябва да опре пистолет в главата на Джек, за да го накара да се качи на самолет, и не исках да го плаша повече.

Беше добре, че сега на верандата имаше сянка и духаше лек северен бриз. Джек обръщаше стековете над въглищата. В залива имаше няколко кораба, но повечето от тях, изглежда, се насочваха към пристанището. Джек за малко не припадна от страх, когато един реактивен изтребител префуча с рев покрай скалата. Обърна се навреме, за да види белия самолет, който се отдалечаваше на юг.

— По дяволите, Роби, за какво е всичко това? Правят го от две седмици.

Джексън гледаше как двойната опашка на самолета изчезва в маранята.

— Изпитват ново оборудване на F-18. Какво толкова има?

— Шумът! — Райън преобърна стековете.

Роби се засмя:

— О, Джек, това не е шум. Това е звукът на свободата.

— Не е лошо, майоре — отсъди негово височество.

— Е, а какво ще кажете за звука на обяда? — попита Райън.

Роби грабна чинията и Джек натрупа месото в нея. Салатите вече се намираха на масата. Кати правеше превъзходна спаначена салата с домашен сос. Джек видя Сиси, която носеше царевицата и картофите, и беше наметнала престилка, за да пази роклята си. Той раздаде месото и направи хамбургер на Сали с питка хляб. След това сложи дъщеря си в специалния висок стол. Неприятно беше само това, че никой не пиеше. Беше купил четири бутилки отбрано калифорнийско вино за стековете, но, изглежда, всички, бяха в пълно въздържателско настроение.

— Джек, пак има проблеми с тока — каза жена му. — За момент дори си мислех, че няма да мога да довърша царевицата.

Агентът от тайната служба застана в средата на пътя и принуди микробуса да спре.

— Да, сър? — попита шофьорът.

— Какво правите тук? — Сакото на агента беше разкопчано. Не се виждаше пистолет, но шофьорът знаеше, че той е някъде там. Преброи още шест души на около десет метра от микробуса, и други четирима, които се виждаха лесно.

— Хей, аз тъкмо обясних на полицаите. — Мъжът махна е ръка назад. Двете коли на щатската полиция се намираха само на двеста метра по-назад.

— Ще ми кажете ли?

— Има проблем с трансформатора в края на пътя. Искам да кажа, виждате, че това е кола на „БГ&Е“, нали?

— Ще почакате ли тук?

— Няма проблеми, човече. — Шофьорът се спогледа с пътника на дясната седалка. Агентът се върна е още един човек, който държеше радиотелефон.

— Какъв е проблемът?

Шофьорът въздъхна:

— Трети път. Има проблем в електротрансформатора на края на пътя. Хората тук оплакаха ли ви се от електричеството?

— Да — каза Авери. — И аз забелязах това. Какво ги предизвиква?

Мъжът от дясната седалка обясни:

— Казвам се Алекс Добенс, инженер съм. Монтирали сме на тази линия нов експериментален трансформатор. В кутията има монитор, който изпраща много особени сигнали и може би тя ще гръмне. Дошли сме да я проверим.

— Можем ли да видим някакви документи?

— Разбира се. — Алекс излезе от микробуса и го заобиколи. Подаде пропуска си за фирмата „БГ&Е“. — Какво става тук, по дяволите?

— Не мога да ви кажа. — Авери разгледа пропуска и му го върна. — Имате ли заповед за тази задача? Добенс подаде папката си.

— Вижте, ако искате да проверите какво става, обадете се на този номер отгоре. Това е службата за поддържането по обектите и се намира в седалището на фирмата в Балтимор. Търсете мистър Грифин.

Авери се обади по радиотелефона си и накара и хората си да направят това.

— Имате ли нещо против да разгледаме колата?

— Моля — отговори Добенс. Поведе двамата агенти около колата. Забеляза, че четирима други мъже много отблизо наблюдаваха какво прави и стояха далеч един от друг с незаети ръце. Други гледаха от отвъдната страна на двора. Той рязко отвори плъзгащата се врата и покани с жест агентите.

Вътре те видяха купчина инструменти, кабели и пробна апаратура. Авери остави подчинените си да извършат проверката.

— Трябва ли непременно да идете там?

— Трансформаторът може да изгори. Мога и да го оставя да гръмне, но хората от околността ще се обезпокоят, ако угасне токът. Хората са такива, нали знаете? Мога ли да попитам вие кои сте?

— Тайна служба. — Авери извади картата си. Добенс се изненада.

— Господи! Искате да кажете, че там е президентът?

— Не мога да кажа кой е там — отговори Авери. — Какво му е на трансформатора? Казахте, че е нов.

— Да. Той е експериментален модел. Използва охладители от инертни газове вместо полибромидни бифенилни вещества, а има и вградено устройство за потискане на колебанията. Вероятно там е проблемът. Изглежда, агрегатът е чувствителен към околната температура. Регулирахме го няколко пъти, но не можем да го нагласим правилно. Аз работя по проекта от два месеца. Обикновено оставям хората си сами да го правят, но този път шефът настоя лично да го погледна. — Той вдигна рамене. — Мой проект е.

Другият агент излезе от микробуса и поклати глава. Авери кимна. След това главният агент се обади по радиотелефона до комуникационния микробус, чиито обитатели бяха звъннали в „Балтимор-газ и електричество“ и потвърдиха казаното от Алекс.

— Искате ли да изпратите човек с нас, за да наблюдава? — попита Добенс.

— Не. Няма нужда. Колко време ще ви трябва? — попита Авери.

— Зная толкова, колкото и вие, сър. Вероятно е нещо просто, но все още не сме разбрали какво е. Простите неща са най-неприятните.

— Наближава буря. Не бих искал да съм на някой стълб в такава буря — отбеляза агентът.

— Да. Е, както си стоим тука, не вършим никаква работа. Всичко наред ли е сега?

— Да. Давай.

— Наистина ли не можете да ми кажете кой е тук?

Авери се усмихна:

— Съжалявам.

— А, аз и без това не съм гласувал за него — засмя се Добенс.

— Стоп! — извика вторият агент.

— Какво има?

— Предната лява гума. — Мъжът посочи.

— По дяволите, Луис! — изръмжа на шофьора Добенс. Стоманената оплетка на гумата се показваше на едно място.

— Шефе, не съм виновен аз. Трябваше да са я сменили тази сутрин. Записах я още в сряда — запротестира шофьорът. — Ето и квитанцията от поръчката.

— Добре. Спокойно. — Добенс погледна към агента. — Благодаря.

— Не можете ли да я смените?

— Нямаме крик. Откраднаха ни го. Това е проблемът на фирмените коли. Винаги липсва по нещо. Ще се оправим. Е, имаме да ремонтираме и трансформатор. Довиждане. — Алекс се качи в микробуса и махна с ръка, когато потеглиха.

— Добре, Луис.

Шофьорът се усмихна.

— Да. Помислих, че добре стана с гумата. Преброих четиринадесет.

— Точно така. Трима между дърветата. Предполагам, че има още четирима в къщата. Те не ни интересуват. — Замълча и погледна към облаците над хоризонта. — Надявам се Ед и Уили да са се измъкнали.

— Измъкнали са се. Наложило им се е само да стрелят по едно ченге с кола и да сменят колата си. Ченгетата тук бяха по-отпуснати, отколкото очаквах — отбеляза Луис.

— Защо не? Те мислят, че ние сме на някое друго място. — Алекс отвори една кутия с инструменти и извади от нея приемо-предавателя си. Агентът го беше видял, но не пита за него. Не можа да разбере, че честотният му диапазон е променен. Разбира се, в микробуса нямаше оръжие, но радиоапаратите бяха далеч по-смъртоносни. Предаде по радиото каквото беше видял и получи потвърждение. Усмихна се. Агентите дори и не попитаха за двете стълби на покрива. Провери часовника си. Срещата беше предвидена за след тридесет минути…

— Проблемът е, че няма цивилизован начин да се яде царевица от кочана — каза Кати. — А да не говорим за намазване с масло.

— Но беше превъзходно — отговори принцът. — От местна ферма ли е царевицата, Джек?

— Откъснал съм ги от стеблата днес следобед — потвърди Райън. — Така става най-добре.

Напоследък Сали беше започнала да се храни бавно. Още се трудеше над храната си, но, изглежда, никой не искаше да стане от масата.

— Джек, Кати, това беше една чудесна вечеря — каза негово височество.

Съпругата му се съгласи.

— Но никакви речи след вечерята!

— Предполагам, че всичките тези официалности започват да омръзват — отбеляза Роби, питайки се нещо, което не можеше да изкаже гласно: „Какво е да си принц?“

— Нямаше да е толкова лошо, ако речите бяха оригинални, но от години слушам една и съща! — кисело каза той. — Извинете ме, но такива неща не трябва да казвам дори и сред приятели.

— То не е чак толкова различно от съвещание в отдела по история — обади се Джек.

В Куантико, Вирджиния, един телефон иззвъня. Групата на ФБР за спасяване на заложници имаше собствена сграда, разположена на края на дълга редица стрелбища, които обслужваха център за обучение на ФБР. Зад сградата се намираше един самолет ДЦ-4 без двигатели, който се използваше за практикуване на методи за нападение на отвлечени самолети. По-надолу беше „Къщата със заложниците“, както и други съоръжения, които групата ежедневно използваше, за да подобрява уменията си. Специален агент Гюс Вернер вдигна слушалката.

— Здрасти, Гюс — каза Бил Шоу.

— Намерили ли са ги? — попита Вернер. Той беше тридесет и пет годишен, писък и жилест мъж, с червена коса и буен мустак, който по време на управлението на Хувър не би бил позволен.

— Не, но искам да събереш нападателната група и да я вдигнеш в хеликоптер. Ако стане нещо, може да се наложи да се движим бързо.

— Добре. Къде точно отиваме?

— Хагърстаун, в помещенията на щатската полиция. Ще ви очакват хора от специалните сили в Балтимор.

— Добре. Ще взема шест души. Можем да тръгнем след тридесет или четиридесет минути. Веднага, щом пристигне хеликоптерът. Позвъни ми, ако нещо се случи.

— Да. Довиждане. — Шоу затвори телефона.

Вернер натисна бутоните на телефона и предупреди екипажа на хеликоптера. После отиде в класната стая в другия край на сградата. Петимата мъже от неговата група за бързо реагиране се излежаваха и четяха. Бяха в състояние на бойна готовност от няколко дни. Това беше довело до увеличаване на тренировъчните им дейности, но последното беше предназначено по-скоро за защита от скуката при очакването на нещо, което вероятно нямаше да се случи. Вечерите бяха посветени на четене и телевизия. По телевизията предаваха мач между „Ред сокс“ и „Янките“. Хората тук не изглеждаха като агентите от ФБР, облечени в костюми на „Брукс Брадърс“85, носеха широки парашутистки костюми. Освен че бяха опитни агенти, почти всички бяха и ветерани, участвали в бойни действия или карали военна служба в мирно време. Всеки от тях беше майстор по стрелба, който изгърмява по няколко кутии с куршуми седмично.

— Добре, слушайте — каза Вернер. — Искат екип нападатели в Хагърстаун. Хеликоптерът ще бъде тук след половин час.

— Наближава силна гръмотевична буря — тихо възропта един от тях.

— В такъв случай си вземи хапчетата срещу прилошаване — посъветва го Вернер.

— Намерили ли са ги? — попита друг.

— Не, но онези започват да стават нервни.

— Добре.

Човекът, който зададе въпроса, беше стрелец снайперист с дълга пушка. Направеният по поръчка снайпер вече беше опакован в облицованата със стиропор кутия. Вещите на групата се намираха в дузина платнени торби. Мъжете закопчаха ризите си. Някои се отправиха към тоалетната за предполетно облекчаване. Никой не беше особено развълнуван. Работата им предполагаше много повече изчакване, отколкото действие. Групата за спасяване на заложници съществуваше от години, но още не се беше наложило да спасяват дори и един-единствен заложник. Вместо това членовете й биваха използвани като специални групи за действие в рискови ситуации и си бяха спечелили реноме на много добри, но малко познати извън обществото на законодателните власти.

— Леле — каза Роби. — Ето я. Това ще бъде красиво. — В разстояние на пет минути лекият бриз се беше превърнал в бурен поривист вятър, от който къщата резонираше.

— „Беше тъмна и бурна нощ“86 — засмя се Джек. Отиде в кухнята. Трима агенти приготвяха сандвичите за мъжете на пътя. — Момчета, надяваме се, че имате шлифери.

— Свикнали сме — увери го един от тях.

— Поне ще бъде топъл дъжд — каза английският му колега. — Благодаря много за храната и кафето.

Първият тътен на далечна гръмотевица се понесе през къщата.

— Не стойте под дърветата — предложи Джек. — Светкавиците могат да ви съсипят хубавия ден.

Върна се в хола. Разговорът все още се водеше около масата. Роби отново обсъждаше летенето. Сегашният разказ се отнасяше за катапултите.

— Не може да се свикне с усещането — казваше той. — За две секунди от пълен покой политаш със сто и петдесет възла.

— А ако нещо се обърка? — попита принцът.

— Цопваш във водата — отговори Роби.

— Мистър Авери — изграчи радиотелефонът.

— Да — отговори той.

— Обаждат се от Вашингтон.

— Добре. Идвам след минута. — Авери тръгна по пътя между комуникационния микробус. Лонгли, водачът на английската група, дойде с него. И двамата бяха оставили шлиферите си там, а щяха да имат нужда от тях след няколко минути. На няколко мили от себе си виждаха светкавици, чиито назъбени линии бързо се приближаваха.

— Това е то времето — каза Лонгли.

— Надявах се да ни отмине. — Имаше насрещен вятър и той вдигаше прах от изораното поле от другата страна на пътя „Фолкънс нест“. Минаха покрай двама души, които носеха покрита чиния със сандвичи. След тях черно кученце подтичваше с надеждата, че ще изпуснат някой.

— Този Райън е свестен човек, а?

— Има много хубава дъщеричка. Можеш да разбереш много за един човек по децата му — изрази на глас мислите си Авери. Стигнаха до микробуса, когато започнаха да падат първите капки. Агентът от тайната служба се обади по телефона.

— Авери слуша.

— Чък, обажда се Бил Шоу от ФБР. Току-що ми позвъниха нашите съдебни специалисти от къщата в Хауърд каунти.

— Добре.

На другия край на линията Шоу разглеждаше една карта и се мръщеше.

— Не могат да намерят отпечатъци, Чък. Имат оръжие, имат патрони, някои от автоматите са били почиствани, но няма никакви отпечатъци. Дори по опаковките от хамбургерите. Нещо не е наред.

— Какво стана с колата, по която стреляха в Западен Мериленд?

— Нищо. Абсолютно нищо. Сякаш са скочили в някаква дупка и са я затворили след себе си.

Шоу не трябваше да казва нищо друго. Чък Авери беше агент от тайните служби през целия си съзнателен живот и обикновено беше в групата за охрана на президента. Мислеше изключително от гледна точка на заплахите. Това беше неизбежната последица от работата му. Охраняваше хора, които други хора искаха да убият. Затова имаше ограничен и донякъде параноичен поглед върху живота. Авери прехвърли мислено предупрежденията за заплахите в този случай: „Врагът е изключително умен…“

— Благодаря за информацията, Бил. Ще си държим очите отворени. — Авери взе шлифера си и вдигна радиотелефона: — Група едно, тук Авери. Горе главите. Съберете се пред входа. Възможна е нова заплаха. „Обяснението ще последва по-късно.“

— Какво има? — попита Лонгли.

— Няма веществени доказателства в къщата, а хората от лабораторията не са намерили никакви отпечатъци.

— Не биха могли да избършат всичко, преди да излязат. — Лонгли не се нуждаеше от особени намеци. — Това може да е било планирано, за да…

— Точно така. Хайде да идем отвън и да говорим с хората. Най-напред аз ще разширя малко периметъра. След това ще поискам повече подкрепления от полицията. — Сега дъждът биеше по микробуса. — Предполагам, че всички ще се намокрим.

— Искам двама души в къщата — каза Лонгли.

— Съгласен съм, но нека първо инструктираме хората. — Той отвори вратата и двамата тръгнаха по пътеката.

Агентите, застанали по границите на имота, се събраха там, където пътеката пред гаража се сливаше е пътя. Бяха нащрек, но се виждаше трудно заради дъжда и щипещия пясък от полето от другата страна на пътя, които вятърът хвърляше в лицата им. Няколко от тях се опитваха да довършат сандвичите си. Един агент преброи останалите и ги изкара е един по-малко. Изпрати колегата си да доведе агента, защото радиото му явно беше повредено. Ърни тръгна след него: този агент му беше дал половин сандвич.

— Желаете ли да отидете в хола — Кати махна с ръка към столовете на няколко метра от тях. — Бих искала да почистя тези съдове.

— Аз ще го направя, Кати — каза Сиси Джексън. — Ти седни. — Отиде в кухнята и взе престилката. Райън със сигурност знаеше, че Кати е предупредила семейство Джексън, или най-малко Сиси, тъй като тя беше с рокля, която след внимателно вглеждане се оказа скъпа. Всички станаха, а Роби отиде там, където и царят ходи пеша.

— Готово — каза Алекс. Сега той беше на волана. — Готови ли са всички?

— Тръгвай! — каза О’Донъл. И той като Алекс искаше да бъде при бойците си. — Слава богу, че имаме такова време.

— Да — съгласи се Алекс. Превключи фаровете на дълги светлини. Видя две групи агенти, застанали на няколко метра един от друг.

Хората от охраната забелязаха приближаващите се светлини и тъй като бяха обучени мъже, ги наблюдаваха отблизо, въпреки че знаеха кой е в микробуса и какво е правил. На тридесетина метра от тях нещо блесна и се чу гръм. Някои от хората инстинктивно посегнаха към пистолетите си, но се спряха, защото видяха, че предната лява гума беше гръмнала и тупаше по пътя, докато шофьорът се опитваше да овладее микробуса. Той спря точно пред пътеката за гаража. Никой не беше споменал за стълбите преди, а и никой не забеляза липсата им сега. Шофьорът излезе и погледна гумата.

— О, мамицата му!

На двеста метра встрани Авери видя спрелия на пътя микробус и у него инстинктивно се задейства сигналът за тревога. Затича се.

Вратата на микробуса се плъзна назад и разкри четирима мъже с автомати.

Намиращите се на няколко метра агенти веднага реагираха, но беше твърде късно. Вратата едва се беше поместила, когато първият автомат започна да стреля. На дулото му имаше цилиндричен заглушител, който заглушаваше шума, но не и езика на белия пламък, който се протягаше в нощта, и петимата паднаха още на първата секунда. Другите стрелци вече се бяха присъединили и първата група агенти беше повалена, без да е изстреляла дори и един куршум. Терористите изскочиха от страничната врата на микробуса и се заеха е втората група. Едип агент на тайните служби вдигна автомата си „Узи“ и изстреля кратък залп, който уби първия показал се иззад микробуса човек, но терористът зад него го уби с автомата си. Още двама души от охраната бяха мъртви, а останалите четирима се проснаха на земята и се опитаха да отвърнат на огъня.

— Какво е това, по дяволите? — каза Райън. Трудно можеше да бъде определен звукът през шума на дъжда и постоянните гръмотевици. Всички обърнаха глави. В кухнята имаше офицер от английската охрана, а на верандата отвън стояха двама от тайната служба. Главите им вече гледаха насам, а единият посягаше към радиото си.

Авери беше извадил служебния си револвер. Като водач на групата той не носеше нищо друго освен своя „Смит и Уесън .357 Магнум“. Другата му ръка беше заета с радиотелефона.

— Обадете се до Вашингтон, нападат ни! Нуждаем се от подкрепа веднага! Неизвестни стрелци на западния край. Има убити офицери и нуждаещи се от помощ.

Алекс протегна ръка назад към вътрешността на микробуса и извади ракетомет РПГ-7. Виждаше двете коли на щатската полиция на двеста метра надолу но пътя, по не можеше да забележи полицаите. Те трябваше да са там. Вдигна оръжието до съответния белег на стоманения мерник и натисна спусъка, като добави още една гръмотевица към небесните. Ракетата падна на около метър преди целта, но след като избухна, от нея полетяха горещи парчета и пробиха резервоара на едната кола. Той избухна и обля и двата автомобила в горящо гориво.

— Горещо е, по дяволите!

Зад него стрелците се разпръснаха и заобиколиха във фланг офицерите от тайната служба. Само един от тях все още стреляше. Алекс видя, че други двама от АОЪ бяха убити, но останалите се доближиха в гръб до агента и го довършиха със залп от куршуми.

— О, Господи! — Авери също видя това. Той и Лонгли се спогледаха и всеки разбра какво мислеше другият. „Няма да ги хванат. Не и докато съм жив.“

— Шоу на телефона. — Радиотелефонът пращеше от статично електричество.

— Нападнаха ни. Има убити офицери — каза говорителят на стената. — Неизвестен брой…тука е като на шибана война! Нужна ни е помощ. И то веднага.

— Добре, работим по въпроса. — Шоу даде бързи заповеди и бутоните за различните телефонни линии започнаха да светят. Първите обаждания бяха до най-близките участъци на щатската и окръжната полиция. След това групата за спасяване на заложници, която чакаше в готовност във Вашингтон, получи заповед да тръгва. Джипът им „Шевролет Събърбан“ беше в гаража. Шоу погледна часовника и се обади до Куантико по директната линия.

— Хеликоптерът тъкмо каца — каза Вернер.

— Знаеш ли къде е къщата на Райън? — попита Шоу.

— Да. Отбелязана е на картата. Посетителите сега са там, нали?

— Къщата е нападната. За колко време можете да стигнете дотам?

— Какво е положението? — Вернер гледаше през прозореца хората си, които товареха багажа в хеликоптера.

— Неизвестно. Току-що изпратихме групата, но ти може да пристигнеш първи. Човекът от комуникационната кола се обади и каза, че са ги нападнали. Има убити офицери…

— Ако има нова информация, предай ни я. Излитаме след две минути. — Вернер изтича навън при хората си. Трябваше да крещи, за да могат да го чуят под въртящата се перка, а след това изтича обратно в щаба, където нареди на дежурните офицери да свикат останалата част от групата тук. Когато се върна при хеликоптера, неговите хора вече бяха извадили оръжията си от торбите. Хеликоптерът се вдигна в прииждащата буря.

Райън забеляза суматохата, когато английският офицер от кухнята изтича навън и набързо каза нещо на агентите от секретните служби. Тъкмо влизаше обратно, когато серия от бляскащи светлинки озариха верандата. Едип агент се обърна и извади пистолета си…и падна назад. Стъклото зад него се пръсна. Другите двама мъже залегнаха. Единият се повдигна, за да стреля, и падна до другаря си. Последният влезе вътре и извика на всички да залегнат. Джек вече беше изпаднал в ужас, когато още един прозорец се пръсна и последният човек от охраната падна покосен. На мястото на счупеното стъкло се появиха четири въоръжени фигури. Облечени бяха в черно от горе до долу, като се изключат петната кал, които имаха по обувките и гърдите им. Един от тях свали маската си. Беше Шон Милър.

Авери и Лонгли бяха легнали посред двора. Англичанинът наблюдаваше как няколко въоръжени мъже оглеждаха телата на убитите агенти. След това се построиха в две групи и тръгнаха към къщата.

— Ние сме прекалено неприкрити тук — каза Лонгли. — Ако искаме да направим нещо полезно, то трябва да се намираме там, в гората.

— Тръгвай първи — каза Авери и насочи пистолета към една черна фигура, която се виждаше само при блясъка на светкавиците. Все още беше отдалечена на повече от сто метра — твърде голямо разстояние за пистолет. При следващата светкавица видя една цел и стреля, но не улучи, а само привлече към себе си буря от куршуми. Те също не улучиха, но звукът им в мократа земя, беше прекалено близък. Стрелбата се измести. Вероятно са забелязали Лонгли, който тичаше към гората. Авери стреля още веднъж по-внимателно и видя как един мъж падна ранен в крака. Ответният огън този път беше по-точен. Агентът от секретната служба изпразни пистолета си. Помисли, че е улучил още някого, когато за него всичко свърши.

Лонгли се добра до гората и погледна назад. Проснатото тяло на Авери беше неподвижно въпреки намиращите се на петдесет метра от него стрелци. Англичанинът изруга на висок глас и събра останалите хора. Агентът за свръзка от ФБР имаше само пистолет, тримата английски офицери бяха с автоматични пистолети, а единственият агент от секретните служби носеше автомат „Узи“ с два резервни пълнителя. Нямаше дори кого да защитават, нямаше и къде да бягат.

— Е, отново се срещаме — каза Милър. Държеше автомат „Узи“ и се наведе, за да вземе друг от един убит офицер. Още петима влязоха след него. Разпределиха се в кръг, за да покрият Райън и гостите му.

— Ставайте! Поставете ръцете си така, че да се виждат.

Джек стана. Принцът се изправи до него. Кати със Сали на ръце стана след тях. Накрая се надигна нейно височество. Тримата мъже се завъртяха, когато вратата на кухнята се отвори. Беше Сиси Джексън, която се опитваше да задържи някакви чинии, докато един от стрелците я държеше за ръката. Две чинии паднаха и се разбиха на пода, когато той рязко дръпна ръката й нагоре.

„Имат домашна прислужница — припомни си Милър, като видя тъмната рокля и престилката. — Чернокожа, красива жена.“ Усмихваше се. Позорът от неуспешните му акции беше останал далеч назад. Всичките му жертви сега стояха пред него, а в ръцете си държеше инструмента, с който можеше да ги елиминира.

— Ти идвай тук при останалите!

— Какво, по дяволите?

— Мърдай, чернилко! — Единият от стрелците, най-ниският от всички, грубо я бутна към другите. Очите на Джек се спряха за миг на лицето му…къде е виждал това лице?

— Боклук такъв! — сопна се Сиси на мъжа. Очите й светеха гневно, тя временно бе забравила страха си.

— Трябва по-внимателно да подбираш работодателите си — каза Милър. Махна с автомата: — Мърдай.

— Какво ще правите? — попита Райън.

— Защо трябва да разваляме изненадата?

Роби се намираше десет метра встрани от тях, в тази част на къщата, от която най-трудно можеше да се чуе нещо. Миеше си ръцете и не обръщаше внимание на гръмотевиците, когато избухна стрелбата на верандата. Джексън се измъкна от банята и погледна по коридора към хола, но не видя нищо. Това, което чу обаче, му стигаше. Обърна се и се изкачи по стълбите към голямата спалня. Първото нещо, което искаше да направи, беше да повика полицията по телефона, но той не работеше. Опитваше се да измисли нещо. Това не беше като да кара изтребител.

„Джек има пушки, но къде ги държи, по дяволите…?“ В спалнята беше тъмно, но той не смееше да включи лампата.

Отвън редицата стрелци напредваше към гората. Лонгли разпредели хората си, за да ги посрещнат. Отдавна беше отбил военната си служба, а като офицер от службите за сигурност не го бяха подготвили за подобни неща, но направи каквото беше по силите му. Имаха добро прикритие между дърветата. Някои от тях бяха достатъчно дебели, за да спрат и куршум.

— ФБР, тук подстъпа към Патъксент ривър. Хеликоптер четири, нула, едно, девет, край.

Пилотът на хеликоптера завъртя копчетата на приемо-предавателя, докато се появи точният кодов номер. След това погледна в картата координатите на мястото, към което беше тръгнал. Знаеше как изглежда то от въздушните снимки, но те бяха правени през деня. Нещата могат да изглеждат много различни нощем, а съществуваше и проблем с управлението на хеликоптера. Той летеше при страничен вятър със скорост четиридесет възла, а условията се влошаваха с всяка измината миля. Отзад членовете на групата за действие в рискови ситуации се опитваха да облекат камуфлажното си облекло.

— Четири, нула, едно, девет, движите се вляво от нула, две, четири. Поддържайте тази височина. Внимание. Изглежда, доста силна буря приближава целта ви — каза контрольорът. — Препоръчваме ви да не се изкачвате над триста метра. Ще се опитвам да ви помогна да заобиколите най-лошото.

— Разбрано. — Пилотът направи гримаса. Ясно беше, че там, където отиваше, времето щеше да бъде още по-лошо, отколкото мислеше. Свали седалката си до най-ниско положение и затегна коланите си, след което включи фаровете за буря. Нищо друго не можеше да предприеме, освен да се поти. — Хей, вие отзад, затегнете коланите си здраво.

О’Донъл извика на хората си да спрат. Линията на гората се намираше на триста метра пред него и той знаеше, че в нея има пушки. Една от групите му тръгна наляво, а другата — надясно. Щяха да нападат на ешелони — всяка група да напредва, а другата да осигурява прикритието й. Всичките му хора носеха черпи дрехи и автомати освен един, който се движеше на няколко метра зад другите. Искаше му се да бяха донесли по-сериозно оръжие. Все още имаше много работа, включително да се изнесат телата на убитите от неговите хора. Един беше мъртъв, а двама — ранени. Но най-напред…вдигна радиото си, за да нареди на един от взводовете си да тръгва.

От дясната страна на О’Донъл единственият останал жив агент на тайните служби се облегна на лявата си страна на едно дърво и подпри автомата на рамото си. Не можеше да се мисли за отстъпване. Не беше лесно да се използва в тъмното черният метален мерник, а и целите му бяха почти невидими. Една светкавица за миг освети поляната, на която се видяха зелената трева и хора, облечени в черно. Той си избра една цел и изпрати кратък залп, но не улучи. Нито една от двете групи на нападателите не отговори на стрелбата и агентът се сви, когато чу дузина куршуми да удрят дървото. Цялата област беше осеяна с пламъчета от изстрели. Агентът се показа иззад дървото и отново стреля. Групата, приближила се срещу него, сега тичаше наляво към къпините. Щяха да го заобиколят — но изведнъж отново се появиха и стреляха в храстите, откъдето се виждаха ответни огънчета от изстрели. Всички бяха изненадани от това и изведнъж се оказа, че никой не владее ситуацията.

О’Донъл беше планирал да придвижи групите си от двете страни на просеката, но изведнъж откъм дърветата от юг се започна стрелба, а един от неговите взводове беше изложен на кръстосан огън. Оцени новата тактическа ситуация и започна да дава заповеди.

Райън гледаше с няма ярост. Хората с автоматите знаеха точно какво нравят и не му оставяха никакъв шанс. Срещу него и гостите му бяха насочени шест автомата. Нямаше и най-малка възможност да направи каквото и да е. Вдясно от него Кати държеше дъщеря си и дори и Сали мълчеше. Нито Милър, нито хората му вдигаха излишен шум.

— Шон, обажда се Кевин. — Радиотелефонът на Милър започна да пращи от статичните смущения. — Срещаме отпор при гората. Ти хвана ли ги?

— Да, Кевин, ситуацията е под контрола ни.

— Нужна ми е помощ.

— Идваме — Милър сложи радиотелефона в джоба си. Посочи другарите си. — Вие, тримата, пригответе ги. Ако се съпротивляват, убийте всички. Вие, двамата, елате с мен. — Той ги изведе навън през счупеното стъкло и те изчезнаха.

— Хайде! — Останалите стрелци също бяха свалили маските си. Двама от тях имаха ръста на Райън — единият беше рус, а другият — чернокос. Третият беше нисък и плешив — „Познавам те, но откъде?“ Той беше най-опасният. Лицето му — изкривено от чувства, за които на Райън не му беше трудно да се досети. Русокосият му хвърли навито на роло въже. След миг стана ясно, че то представлява сбор от по-къси въжета, нарязани и предвидени за връзването им.

„Роби, къде си, по дяволите?“ Джек погледна към Сиси, която мислеше за същото. Тя кимна незабележимо, в очите й все още гореше надежда. Ниският забеляза това.

— Не се притеснявай — каза Дребния. — Ще ти платят. — Постави автомата си на масата и тръгна, като в същото време русият и чернокосият отстъпиха, за да покриват всички. Денис Кули най-напред отиде до принца и рязко изви ръцете зад гърба му.

„Ето я!“ Роби гледаше нагоре. Джек беше поставил пушката си на най-горния рафт на гардероба, в който можеше да се влиза, а до нея имаше кутия е патрони. Трябваше да протегне ръка, за да ги стигне, и когато го стори, на пода падна пистолет в кобур. Джексън трепна от шума, който вдигна, но измъкна пистолета от кобура и го пъхна в колана си. След това провери пушката. Издърпа затвора — в цевта имаше куршум и предпазителят беше спуснат. Добре. Напълни джобовете си с още патрони и се върна в спалнята.

„И сега какво?“ Това не беше, като да лети на своя F-14 с радар, за да проследява цели, отдалечени на сто мили от него, и с втори пилот, който да пази гърба му от бандитите.

„Картината. — Човек трябваше да коленичи на леглото, за да гледа през нея. — По дяволите! Джек защо си наредил мебелите така?“ — гневеше се пилотът. Постави пушката на земята и с двете си ръце започна да дърпа картината. Премести я само няколко сантиметра, колкото да може да вижда. — „Колко…един, двама…трима. Има ли други… Какво ще стане, ако оставя единия жив…“

Тъкмо завързваха Джек. Принцът — „Капитанът“ помисли си Роби — вече беше завързан и се намираше с гръб към пилота. Ниският довърши Джек и го бутна на дивана. Джексън видя как дребният посегна към жена му.

— Какво ще правите е нас? — попита Сиси.

— Млъквай, чернилко! — отговори дребният.

Дори и Роби знаеше, че това е дреболия, заради която не си струва да се ядосва. Проблемът беше далеч по-сложен, отколкото забележката на някакъв белокож задник расист, но кръвта му закипя, като гледаше как жената, която обича, бива третирана от това…дребно бяло лайно!

„Използвай мозъка си, момче — помисли си той. — Не бързай. Трябва да успееш от първия път. Успокой се.“

Лонгли започваше да добива надежда. В дърветата вляво от него бяха негови приятели. Помисли си, че може би са дошли от къщата. Поне един от тях имаше автомат и той можеше да преброи най-малко трима мъртви терористи или най-малкото такива, които не мърдаха, проснати в тревата. Изстрелвайки пет патрона, не беше улучил с нито един — разстоянието беше твърде голямо за пистолет в тъмното, — но бяха успели да спрат терористите на мястото им. И идваше помощ, трябваше да идва. Радиоколата беше празна, но агентът вдясно от него стоеше до нея. Трябваше само да чакат, да удържат още няколко минути.

— Виждам светлини на земята пред нас — каза пилотът — Аз…

Една светкавица им разкри къщата за кратък миг. Не можаха да видят хората по земята, но това беше къщата, която им трябваше, и тук-там се виждаха отблясъци, може би от огнестрелно оръжие. Хеликоптерът се намираше на половин миля от къщата и се друсаше в дъжда и вятъра. Пилотът не виждаше почти нищо. Светлините на таблото му бяха включени и светкавицата украси зрението му със зашеметяваща колекция от сини и зелени точици.

— Господи! — каза Гюс Вернер по разговорната уредба. — Къде се намираме?

— Във Виетнам — спокойно отговори пилотът, — на това му викахме гореща зона за кацане. „Там също ме беше страх.“

— Свържи се с Вашингтон. — Помощник-пилотът превключи честотите по радиото и махна с ръка към агента зад него, като и двамата водеха хеликоптера по определената траектория.

— Гюс, тук е Бил Шоу, къде си?

— Виждаме къщата пред себе си, а там долу се води истинска воина. Имаш ли връзка с нашите хора?

— Не, нямаме. Групата от Вашингтон все още се намира на тридесет минути път. Хората от щатската и окръжната полиция са по-близо, но още не са пристигнали. Бурята събаря дървета навсякъде и движението е блокирано наистина сериозно. Ти си на сцената, Гюс, ти трябва да водиш представлението.

Мисията на групата за спасяване на заложници беше да контролира ситуацията, да я стабилизира и да спаси заложниците — ако е възможно, по мирен начин, в противен случай — със сила. Те не бяха нападателни войски; те бяха специални агенти на ФБР. Но долу имаше техни колеги.

— Ние слизаме. Кажи на полицията, че тук има федерални офицери. Ще се опитваме да те информираме.

— Добре. Внимавайте, Гюс.

— Давай — каза на пилота Вернер.

— Окей, първо ще обиколя къщата, след това ще се приближа и ще ни приземя на подветрената страна. Вятърът е много лош. Там долу може да е по-тихо.

— Давай! — Вернер се обърна. Хората му бяха накичени с цялото си оборудване. Всички имаха автоматични пистолети. Четирима носеха автомати „МП-5“. Той също. Снайперистът с дългата пушка и наблюдателят му щяха да излязат първи. — Спускаме се. — Един от хората отговори е вдигнат нагоре палец. Жестът му беше далеч по-жизнерадостен отколкото се чувстваше.

Хеликоптерът се спусна към земята, когато внезапно низходящо течение го блъсна. Пилотът дръпна нагоре кормилото и успокои понеслия се косо хеликоптер на стотина метра от гората. Сега се намираха само на двеста метра от къщата. Минаха над южния край на просеката и всеки можеше да види какво става.

— Мястото между къщата и скалата може би е достатъчно голямо в края на краищата — каза пилотът. Увеличи мощността, когато хеликоптерът се понесе по посока на вятъра.

— Хеликоптер! — извика някои от дясната страна на О’Донъл. Шефът вдигна поглед и го видя — призрачна фигура, придружена от туптящ звук. Подготвен беше за такава опасност.

Зад тях един от хората му, застанал по-близо до пътя, дръпна покривката на ракетомета за ракети „Редай“, който беше закупен заедно с останалото оръжие.

— Трябва да използвам светлини за кацане. Не виждам нищо — каза по разговорната уредба пилотът. Обърна хеликоптера на половин миля на запад от къщата на Райън. Планираше да тръгне направо край къщата, след това да се снижи, да завие срещу вятъра и да се придвижи на завет зад нея, където се надяваше, че вятърът е по-слаб. „Господи — помисли си той, — това е като Виетнам.“ По проблясъците на земята можеше да се съди, че къщата се намира в приятелски ръце. Пилотът протегна ръка и включи светлините си за приземяване. Това беше риск, който трябваше да поеме.

„Слава богу, че отново мога да виждам“ — помисли си той. Земята се показваше през трептяща завеса от дъжд. Осъзна, че бурята продължаваше да се засилва. Трябваше да се доближи от наветрената страна. Полетът в дъжда щеше да намали видимостта му до няколко метра. Така поне можеше да вижда на около двеста метра или…„По дяволите!“

Забеляза мъж, застанал съвсем сам по средата на полето. Той се целеше с нещо. Пилотът натисна надолу кормилото, когато една линия от червена светлина се устреми към хеликоптера. Очите му бяха фиксирани в нещо, което можеше да е само ракета земя-въздух. Ракетата мина между перките на ротора и изчезна в нощта. Това трая само две секунди, но на пилота му се стори цял час. Той веднага дръпна кормилото обратно, но нямаше време да се възстанови от убягващия маньовър. Хеликоптерът се блъсна в изораното поле на четиристотин метра от къщата на Райън. Никога вече нямаше да може да се движи — трябваше да дойде камион, за да прибере развалините.

Като по чудо само двама души бяха наранени. Вернер беше един от тях. Имаше чувството, че е прострелян е гърба. Снайперистът отвори вратата и изтича, последван от наблюдателя си. Другите излязоха след тях — един помагаше на Вернер, а друг накуцваше на навехнатия си глезен.

Дойде ред на принцесата. Тя беше по-висока от Кули и в погледа й имаше нето повече от презрение. Дребосъкът грубо я завъртя, за да завърже ръцете й.

— За теб имаме големи планове — обеща той, когато свърши.

— Дребен боклук, обзалагам се, че дори не знаеш как става това — каза Сиси. Думите й й изкараха силен шамар. Роби наблюдаваше, чакайки Русия да застане на празното място. Най-после той го стори, върна се при другите…