Патриотични игри

21.ПЛАНОВЕ

— Акуратен е — каза О’Донъл. Милър се беше върнал с копираните от Добенс въздушни снимки, топографските карти и снимките на дома на Райън откъм сушата и морето. Към тях бяха добавени печатни записки за наблюденията на хората му, както и други данни, които може да го заинтересуват.

— За съжаление той позволява на личните си чувства да пречат на работата му — хладно отбеляза Милър.

— А ти не го ли правиш, Шон? — меко го укори О’Донъл.

— Това няма да се повтори повече — увери го командирът му по акциите.

— Добре. Важното на грешките е, че от тях се учим. Хайде да разгледаме предложената акция.

Шон извади друга карта и в продължение на двадесет минути разисква идеите си. Привърши с предложението на Добенс за маневрата за отвличане на вниманието.

— На мен ми харесва. — Обърна се към шефа на разузнаването: — Ти какво мислиш, Майкъл?

— Противникът ще бъде многоброен, разбира се, но планът предвижда това. Единственото нещо, което ме тревожи, е, че ще бъдат необходими почти всичките ни хора.

— Нищо друго не изглежда осъществимо — отговори Милър. — Не става въпрос само да стигнем достатъчно близо, а и да напуснем района, след като мисията бъде изпълнена. Синхронът е от критична важност…

— А когато синхронът е от критична важност, простотата е задължителна черта — кимна О’Донъл. — Има ли друго нещо, което противникът би могъл да опита?

— Мисля, че не — каза Маккени. — Предвидили сме възможно най-лошото.

— Хеликоптерите — обади се Милър. — Те за малко не ни разбиха последния път. Не са никакъв проблем, ако сме подготвени за тях, и трябва да бъдем готови.

— Много добре — каза О’Донъл. — А втората част от акцията?

— Естествено трябва да знаем къде се намират целите ни — отговори Маккени. — Кога искаш да задействам хората си? — Агентите на шефа на разузнаването бездействаха от няколко седмици по негова заповед.

— Все още не — замислено отговори шефът. — Отново всичко е въпрос на синхрон, Шон.

— Мисля, че трябва да чакаме до пълното приключване на мисията, преди да тръгнем.

— Да, последния път тази идея се оказа добра — съгласи се командирът. — Колко човека са необходими за акцията ти?

— Не по-малко от петнадесет. Мисля, че можем да разчитаме на Алекс за трима обучени мъже, като един от тях е самият той. Повече — не, трябва да ограничим доколкото е възможно участието му.

— Съгласен съм — каза Маккени.

— А обучението? — попита О’Донъл.

— Най-продължителното от всичко, което сме правили.

— Кога трябва да започне?

— Месец преди удара — отговори Милър. — Повече от това ще бъде равносилно на пилеене на средства. В момента имам да върша доста неща.

— Това са плановете — каза Мъри. — Можеш да ги оставиш във вашето посолство или ще ги пратим в Блеър Хаус, срещу президентството, от другата страна на улицата.

— Изказвам цялото си уважение към вашите хора от тайната служба, но… — Началникът на групата за охрана на дипломатите можеше и да не довършва мисълта си. Той отговаряше за безопасността на важните личности и нямаше да се довери на чужденци повече, отколкото беше необходимо.

— Да, разбирам. Ще изпратят цяла охранителна група от Службата за сигурност плюс двама свързочни офицери от ФБР. Ще разчитаме и на обичайното съдействие от страна на местната полиция. Два екипа за действие в рискови ситуации ще бъдат в състояние на готовност през цялото време, докато те са тук. Единият екип е във Вашингтон, а другият, помощният — в Куантико.

— Колко човека знаят? — попита Ашли.

— Тайната служба и хората от ФБР вече са информирани. Когато вашите хора отидат там, нашите трябва да са проверили повечето от обектите. Местната полиция няма да бъде известявана дотогава, докогато не стане необходимо.

— Казваш, че повечето от местата са проверени, но не всичките? — попита Оуенс.

— Искате ли да проверим и необявените местопребивавания толкова рано?

— Не. — Мъжът от групата за охрана на дипломатите поклати глава. — Достатъчно лошо е, че обществените мероприятия ще трябва да бъдат известни толкова рано. Все още не е официално потвърдено, че ще ходят. Елементът на изненадата е най-добрата ни защита.

Оуенс погледна колегата си, но не реагира. Началникът на ГОД беше включен в списъка на заподозрените лица, а според заповедта никой не трябва да знае подробности от разследването. Оуенс смяташе, че той е чист, но детективите бяха открили нередовни моменти в личния му живот, които някак си са били пропуснати при предишните проверки. Докато не станеше сигурно, че той не е опасен риск, нямаше да знае, че някои от възможните заподозрени са видели разписанието. Командирът на Ц-13 иронично погледна Мъри.

— Мисля, че се престаравате малко, господа, но такава е работата ви — каза човекът от ФБР, докато ставаше. — Вашите хора отлитат утре, нали?

— Точно така.

— Окей. Чък Авери от тайните служби ще посрещне хората ви на летище „Дълес“. Кажете им да не се притесняват и да питат каквото ги интересува. Ще получите пълно съдействие от наша страна. — Наблюдаваше ги, като тръгнаха. Пет минути по-късно Оуенс се върна.

— Какво става, Джими? — изненада се Мъри.

— Какъв напредък имате по въпроса с хората, които нападнаха Райън?

— Нищо през последните две седмици — призна си Мъри. — А вие?

— Имаме една вероятна връзка — нека бъда точен, подозираме, че може да има връзка.

Мъжът от ФБР се усмихна.

— Да, разбирам. Кой е той?

— Джефри Уоткинс. — Това име накара Мъри да реагира.

— Оня от външното министерство? По дяволите! Има ли в списъка друг, когото познавам?

— Човека, е когото току-що разговаря. Хората на Ашли са открили, че не е съвсем верен на жена си.

— Момчета или момичета? — Мъри се досети от начина, по който Оуенс беше казал това. — Искаш да кажеш, че той не знае, Джими?

— Той не знае, че разписанието е било предадено вероятно не на когото трябва. Уоткинс е между тези хора, но там е и приятелят ни от ГОД.

— О, това е наистина добро! Плановете може би са предадени, но не казваш на шефа на сигурността, защото той може би е този, който…

— Не е вероятно, но трябва да допуснем тази възможност.

— Отменете пътуването, Джими. Ако трябва, счупете му крака, отменете го.

— Не можем. Не иска. Разговарях с негово височество онзи ден и му обясних проблема. Той отказва да позволи животът му да бъде манипулиран по този начин.

— Защо ми казваш това? — вдигна очи към тавана Мъри.

— Трябва да го кажа на някого, Дан. Ако не мога пред своите хора, то… — Оуенс махна с ръка.

— Искаш ние да отменим пътуването вместо вас, така ли? — попита Мъри. Знаеше, че Оуенс не може да отговори на този въпрос. — Нека се разберем ясно. Искате нашите хора да бъдат нащрек, защото вероятността за нападение е сериозна, а един от добрите може би е лош.

— Правилно.

— Това няма да накара хората ни да се почувстват истински щастливи.

— Самият аз също не съм много щастлив, Дан — отговори Оуенс.

— Е, Бил Шоу ще има още нещо, за което да мисли. — Хрумна му друга мисъл. — Джими, много скъпа жива стръв се люлее на кукичката.

— Той го знае. А нашата работа е да държим акулите настрана, нали?

Мъри поклати глава. Идеалното разрешение щеше да бъде намирането на начин да се прекрати пътуването, като така проблемът ще се прехвърли обратно при Оуенс и Ашли. Това означава да бъде ангажиран и Държавният департамент. Мъри знаеше, че момчетата в Мъгливото дъно биха отхвърлили идеята. Не върви да отмениш поканата си към бъдещ държавен глава, защото ФБР и тайните служби смятат, че не могат да гарантират безопасността му — щяха да му кажат, че американските служби за сигурност ще станат за смях. Особено като знаят, че отговорността не е на хората в Държавния департамент.

— Какво имаш за Уоткинс? — след малко попита той. Оуенс описа „доказателствата“ си.

— Това ли е всичко?

— Все още ровим, но досега няма нищо по-съществено. Разбира се, всичко може да бъде съвпадение…

— Не. На мен ми се струва, че си прав. — Мъри също не вярваше в съвпаденията. — Но нямате нищо, е което аз бих могъл да застана пред съдебните заседатели у дома. Мислили ли сте да играете само е една боя?

— Искаш да кажеш да променим разписанието ли? Да, мислихме. Но какво от това? Можем да го сторим, да видим дали Уоткинс ще отиде в магазина и да арестуваме и двамата — ако можем да потвърдим, че онова, което става, е това, което си мислим пие. За нещастие така ще пресечем завинаги единствената връзка, която имаме с АОЪ, Дан. Засега следим Кули толкова отблизо, колкото смеем. Той още пътува. Ако можем да открием е кого се среща, тогава може би ще успеем да приготвим една цяла акция. Предложението ти съдържа вариант, но не най-добрия. Знаеш, че имаме време. Разполагаме е няколко месеца, преди да трябва да предприемем нещо толкова драстично.

Мъри кимна, но не толкова в знак на съгласие, а по-скоро с разбиране. Вероятността да се намери и унищожи групата на О’Донъл трябва да е примамлива за Скотланд Ярд. Задържането на Кули би предотвратило това, а то не беше нещо, което могат просто да изоставят. Знаеше, че ФБР би мислило по същия начин.

— Джек, искам да дойдеш е мен — каза Марти Кантор. — Не приемам никакви въпроси.

— Какво? — попита Райън и получи обвинителен поглед. — Добре, добре. — Събра папките, по които работеше, и ги заключи в шкафа си, а след това взе якето си. Кантор го поведе покрай ъгъла към асансьора. След като пристигнаха на първия стаж, той бързо тръгна на запад към пристройката зад сградата на щаба. След като влязоха в новата постройка, минаха през пет охранителни поста. За Райън това беше рекорд на всички времена и той се зачуди дали Кантор не е трябвало да препрограмира компютъра за контрол на пропуските, за да го вкара в тази сграда. Десет минути по-късно се намираха на четвъртия етаж в стая, която имаше само номер.

— Джек, това е Жан Клод. Той е един от френските ни колеги.

Райън стисна ръката на човека, който беше е двадесетина години по-възрастен от него, а лицето му притежаваше израз на цивилизована ирония.

— Какво става, Марти?

— Професор Райън — каза Жан Клод. — Информираха ме, че вие сте човекът, на когото трябва да благодарим.

— За какво… — Райън се спря. Французинът го поведе към един телевизионен монитор.

— Джек, това все едно че никога не си го виждал — каза Кантор, когато на екрана се появи картина. Трябва да беше от спътник. Райън веднага се досети за това, съдейки по ъгъла на наблюдение, който много бавно се променяше.

— Кога? — попита той.

— Снощи, към три сутринта по нашето часово време.

— Правилно — кимна Жан Клод, чиито очи бяха фиксирани в екрана.

Райън си помисли, че това е лагер 20. Онзи, който принадлежеше на „Пряко действие“. Разстоянието между бараките му беше познато. Според инфрачервената картина три бараки бяха с включено отопление. Яркостта на топлинните сигнали показваше, че температурата при земята трябва да е била около градуса на замръзване. Зад една дюна на юг от лагера бяха паркирани два автомобила. Джек не можа да различи дали това са джипове или малки камиони. При по-внимателно взиране се виждаха две фигури, които се придвижваха на студения фон: хора. От начина на движение се разбираше, че са войници. Той преброи осем, разделени на две еднакви групи. До една от бараките имаше по-ярка светлина. Изглежда, там стоеше някакъв човек. „Три сутринта, когато телесните функции са най-бавни.“ Несъмнено някой от охраната на лагера пушеше и се стараеше да остане буден. Райън разбра, че това е грешка. Огънят от кибритената клечка му пречеше да вижда добре. „Е, какво пък…“

— Сега — каза Жан Клод.

Откъм един от осемте натрапници се видя кратко проблясване: странно беше да го види човек, но да не го чува. Райън не можа да познае дали в резултат на това постовият се помести, но цигарата му със сигурност го направи, като отхвръкна може би на два метра, след което остана неподвижна. „Това е убийство — помисли си той. — Господи, какво гледам!“ Осемте бледи силуета се приближиха до лагера. Най-напред влязоха в бараката на охраната — тя винаги беше една и съща. След миг отново излязоха. Отново се построиха в две групи от по четирима, като всяка от групите се насочи към „осветените“ постройки.

— Кои са войниците? — попита Джек.

— Парашутисти — просто отговори Жан Клод.

Тридесет секунди по-късно някои от хората отново се появиха. След още минута се показаха и останалите — Райън видя, че бяха повече, отколкото когато влязоха. Двама от тях, изглежда, носеха нещо. След това в кадър се появи още нещо. То представляваше ярко петно, което заличи част от картината — хеликоптер, чиито двигатели светеха като огън на инфрачервената картина. Картината се влоши леко и камерата се дръпна назад. Появиха се още два хеликоптера. Един кацна близо до джиповете и те бяха вкарани в него. След това той се вдигна във въздуха, а другият се понесе близо до земята, като в продължение на няколко мили заличаваше следите от автомобилите със струята си. По времето, когато спътникът загуби визуалния си контакт с мястото, всички си бяха отишли. Цялото упражнение беше отнело по-малко от десет минути.

— Бързо и чисто — въздъхна Марти.

— Хванахте ли я? — попита Джек.

— Да — отговори Жан Клод. — И други петима. Четирима от тях са живи. Преместихме всички, включително и пазачите на лагера, които, със съжаление трябва да кажа, не оцеляха. — Съжалението на французина беше добавено само като признак на добро възпитание. Лицето му показваше какво изпитва.

— Ранен ли е някой от вашите хора?

Отговорът беше съпроводен с развеселено поклащане на глава:

— Не. Всички спяха. Един бил с пистолет до леглото си и е направил грешката да посегне към него.

— Вие сте измъкнали всички, дори и охраната на лагера?

— Разбира се. Сега всички са в Чад. Живите ги разпитват.

— Как уредихте това да бъде заснето от спътника?

— Просто щастливо съвпадение. — Отговорът беше придружен с вдигане на рамене.

„Точно така — помисли си Райън. — Голямо съвпадение. Току-що наблюдавах запис от смъртта на трима или четирима души. Терористи — поправи се той. — Освен пазачите на лагера, които са помагали на терористите. Не е възможно нещата да са съвпаднали по случайност. Французите искат да знаем, че те истински се занимават с антитерористични операции.“

— Защо ме повикахте тук?

— Но вие направихте това възможно — каза Жан Клод. — За мен е удоволствие да ви поднеса благодарността на моята страна.

— Какво ще стане с онези, които заловихте? — поиска да узнае Джек.

— Знаете ли колко много хора са убили те? Ще отговарят за тези престъпления. Правосъдие — ето какво ще им се случи.

— Искаше да видиш успешна акция, Джек — каза Кантор. — Току-що го направи.

Райън се замисли за това. Преместването на телата на охраната му говореше за края на операцията. Никой не трябва да знае какво се е случило. Разбира се, останали са няколко дупки от куршуми и няколко петна кръв, но няма тела. Похитителите буквално са заличили следите си. Цялата операция можеше да бъде отричана. Не беше останало нищо, което да покаже, че французите са извършителите. В този смисъл това беше отлична подривна операция. И ако за приготовленията й са отишли толкова много усилия, то нямаше причини да се смята, че хората от „Пряко действие“ някога ще бъдат изправени пред съдебни заседатели. „Човек не полага толкова старания, за да даде гласност на всичко чрез съдебно дело — помисли си Райън. — Сбогом, Франсоаз Теру!“

„Аз осъдих тези хора на смърт“ — накрая осъзна той. Само един от тях му стигаше, за да смущава съвестта му. Припомни си лицето й от полицейската фотография, спомни си и момичето е бикини от неясната спътникова снимка.

— Убила е най-малко трима души — каза Кантор, който четеше по лицето на Райън.

— Професор Райън, тя няма сърце. Няма чувства. Не трябва да се заблуждавате от лицето й — посъветва го Жан Клод. — Не всички изглеждат като Хитлер.

Но Райън знаеше, че това е само част от истината. Външният й вид само подсещаше, че нейният живот е човешки живот, чийто срок е прекъснат по неестествен начин. „А тя е отнемала живота на други“ — помисли си Джек. Призна пред себе си, че не би изпитвал никакви угризения, ако тя се казваше Шон Милър.

— Простете — каза той. — Вероятно това е романтичната ми натура.

— Но, разбира се — щедро отговори французинът, — това е постъпка, за която човек може да съжалява, но тези хора са направили своя избор, професоре, не вие. Вие сте помогнали да се отмъсти за много невинни хора и сте спасили живота на хора, които никога няма да познавате. Ще получите официална благодарствена нота — секретна, разбира се — за съдействието.

— Радвам се, че мога да ви помогна, полковник — каза Кантор. Всички си стиснаха ръце и Марти заведе Джек обратно в сградата на щаба.

— Не съм сигурен дали отново искам да видя нещо такова — каза в коридора Райън. — Искам да кажа, че не желая да знам лицата им. Искам да кажа…по дяволите, всъщност не зная какво. Може би просто е…по-различно, когато си далеч оттам. Твърде много наподобяваше на гледането на футболен мач по телевизията, но не беше мач. Кой беше този човек?

— Жан Клод е завеждащият вашингтонската квартира на DGSE77 и беше офицерът за свръзка. Получихме първата нова нейна снимка преди ден и половина. Бяха подготвили акцията и свършиха всичко за по-малко от шест часа. Впечатляващо, нали?

— Предполагам, че те искаха да впечатлят нас. Няма да ги връщат във Франция, нали?

— Не, сериозно се съмнявам, че тези хора ще бъдат върнати, за да застанат пред съд. Помниш ли проблемите, които си имаха последния път, когато се опитаха да проведат съдебно дело срещу членове на „Пряко действие“? Членовете на журито започнали да получават обаждания по телефона през нощта и случаят се разводни. Може би не искат отново да си имат всичките тези разправии. — Кантор се намръщи. — Е, ние не сме виновни за нищо. Системата им не е като нашата. Ние само предадохме информация на свои съюзници.

— Американски съд би могъл да нарече това съучастие в убийство.

— Възможно с — призна Кантор. — Лично аз предпочитам определението на Жан Клод.

— В такъв случай защо ще напускаш през август? — попита Райън.

Кантор му отговори, без да гледа към него:

— Може би един ден ще разбереш, Джек.

Джек седеше сам в кабинета си и не можеше да отклони мисълта си от това, което беше видял. На пет хиляди мили разстояние агенти на дирекцията за „действие“ на DGSE сега разпитваха момичето. Ако всичко ставаше във филм, методите им щяха да бъдат брутални. Райън не искаше да знае какво използват на живо. Каза си, че членовете на „Пряко действие“ сами са си виновни. Първо, съзнателно бяха избрали да станат това, което са. Второ, когато миналата година са срутили френската правна система, са дали на враговете си оправдание да заобиколят всякакви конституционни права…Но това беше ли истинско оправдание?

— Какво ли би помислил Дан? — мърмореше си той. В този момент следващият въпрос изникна пред него. Райън вдигна телефона и набра един номер.

— Кантор на телефона.

— Защо, Марти?

— Защо какво, Джек?

— Защо ме заведе да видя това?

— Жан Клод искаше да се запознае е теб, за да видиш какво е постигнато благодарение на твоите данни.

— Това са глупости, Марти! Ти ме накара да видя предавана от спътник акция, изпълнявана в реално време. Е, беше запис, но по същество то си е едно и също нещо. Не може да са много хората, които имат правото да видят това. За работата ми не е необходимо да зная колко добри са възможностите за предаване на информация в реално време. Можело е да му кажеш, че нямам разрешение да видя това, и толкова.

— Добре, имал си малко време да премислиш нещата. Кажи ми до какво стигна.

— Не ми харесва това.

— Защо? — попита Кантор.

— Наруших закона.

— Не нашия. Както ти казах преди двадесет минути, ние само предадохме разузнавателна информация на приятелска нация.

— Но те я използваха, за да убиват хора.

— За какво мислиш, че се използва разузнавателната информация, Джек? Какво е трябвало да направят те? Не, отговори на първия въпрос: ами ако са чужденци, избили французи в Лихтенщайн например, а след това са се върнали в базата си?

— Това не е същото. Това прилича повече на…на военна акция, като например да убиеш часовите при лагера. Хората, които преследваха, са граждани на собствената им държава, извършили престъпления в нея и…и подлежат на разпоредбите на френския закон.

— Ами какво ще кажеш, ако това беше друг лагер? Какво ще кажеш, ако тези парашутисти бяха свършили такава работа за нас или за англичаните и бяха очистили твоите приятели от АОЪ?

— Това е друго нещо! — сопна се Райън. „А защо?“ — запита се той след миг. — Това е на лична основа. Не можеш да очакваш, че ще мисля по същия начин и за това.

— Не мога ли? — Кантор затвори телефона.

Райън гледа телефонната слушалка няколко секунди, преди да я постави на мястото й. Какво искаше да му каже Марти? Джек отново обмисли събитията, като се опитваше да намери смислено заключение.

Дали изобщо тези неща имаха смисъл? Имаше ли смисъл един политически дисидент да дава израз на чувствата си с бомби и картечници? Смислено ли беше това, че по-малките държави използваха тероризма като последно оръжие, след което идва войната — за да променят политиката на по-големите? Райън изсумтя. Зависи от коя страна се намира човек или най-малкото имаше хора, които мислеха така. Това не е ли нещо напълно ново?

Беше и не беше ново. Спонсорираният от държавата тероризъм под формата на пирати от варварските държави е било първото изпитание на Америка като нация. Врагът е бил движен просто от алчност. Варварските държави са искали откуп, преди да дадат право на преминаване за търговските кораби, плаващи под американски флаг, но накрая е било взето решение, че това е достатъчно. Пребъл78 е закарал младата американска военна флота в Средиземно море, за да сложат край — не, коригира се Джек: — Той да сложи край на принасянето на Америка в жертва.

„Господи, това стана дори на същото място“ — помисли си Райън. Във военноморския химн се пееше „До бреговете на Триполи“, където младши лейтенант Пресли О’Банън от морската пехота на САЩ бе нападнал укреплението в Дерна. Джек се чудеше дали това място още съществува. Проблемът поне съществуваше.

Насилието не беше се променило. Изменили се бяха правилата, по които действаха големите държави, както и целите на враговете им. Двеста години по-рано, когато една малка държава обиди по-голяма, корабите и войските решавали въпроса. Но вече не можеше просто да отидеш и да набиеш другия. По-малките държави имаха арсенали със съвременно оръжие, което можеше да направи подобни наказателни експедиции твърде скъпи за обществата, научили се да пазят живота на младите си хора. Един полк войски вече не можеше да решава нещата, а местенето на една армия не бе такава проста работа. Знаейки това, по-малката страна можеше да нанася рани или което е и по-безопасно, да заплати на други да ги нанесат — „по недоказуем начин“, — за да накара по-големия си противник да се придвижи в желаната посока. Дори и не се бързаше много. Подобни конфликти на ниско ниво продължаваха с години, толкова малки бяха разходите и толкова различна стойността на отнетия и загубен човешки живот.

Новото беше не жестокостта, а безопасността на нацията, която е извършила или спонсорирала тази жестокост. Докато не се промени това, убийствата няма да спрат.

По тази причина на международно ниво тероризмът беше вид война, заради която не трябваше дори да бъдат прекъсвани дипломатическите връзки. Самата Америка има посолства в някои от тези страни. По-близо до дома тероризмът се считаше за престъпление. Райън си спомни, че беше се изправил пред Милър в Олд Бейли, а не във военен съд. „Те дори могат да използват това срещу самите нас — осъзна е изненада той. — Те могат да си воюват своята война, но ние не можем да я признаем за такава, без да предадем нещо, от което се нуждае нашето общество. Ако се отнасяме с терористите като с политически мотивирани активисти, ние им даваме добро име, което не заслужават. Ако се отнасяме с тях като с войници и ако ги убиваме като такива, ние им даваме легитимност и нарушаваме собствените си закони“ Райън знаеше, че с малко повече въображение организираната престъпност може да бъде смятана за форма на тероризъм. Единствената слабост на терористите беше тяхната негативност. Те бяха политически движения, които нямаха какво да предложат освен убеждението си, че обществото, в което живеят, е несправедливо. Докато хората в това общество смятаха друго, терористите биваха отхвърляни от него. Демократичните съдебни процеси, от които терористите имаха полза, същевременно им нанасяха и най-големите политически вреди. Следователно първостепенната им цел е елиминирането на тези демократични процеси, превръщането на справедливостта в несправедливост, за да накарат членовете на обществото да симпатизират на терористите.

Елегантността на тази концепция беше зашеметяваща. Терористите могат да водят война и да бъдат защитени от демократичните съдебни процеси на враговете си. Ако тези процеси бъдат отменени, терористите ще спечелят допълнителна политическа подкрепа, но докато процесите съществуваха, беше много трудно те да загубят. Те можеха да държат цяло едно общество като заложник срещу самото себе си и най-важните си истини, да го предизвикват да се промени. Можеха да се движат свободно, като се възползваха от свободата, която характеризира демократичните държави, и да получават необходимата им подкрепа от страна, с която обществото, от което произлизат, не желае или не може да работи ефективно.

Единственото разрешение беше в международното сътрудничество. Подкрепата за терористите трябва да бъде спряна. Останат ли само със собствените си средства, терористите ще се превърнат в нещо като мрежа за организирана престъпност… но въпреки всичките си изявления демократичните страни смятаха за по-лесно да решават проблемите си самостоятелно, вместо да се сплотят и да нанесат решителен удар на тези, които предизвикваха проблемите. Това не беше ли се променило? ЦРУ даде данни за терористите на някой друг и в резултат на това бяха предприети действия. Следователно онова, което бе видял преди малко, представляваше стъпка в правилна посока, дори и ако не е непременно най-правилната стъпка. Райън си каза, че преди малко е бил свидетел на едно от многото несъвършенства на света, но поне то бе ориентирано в правилна посока. Това, че той бе смутен от видяното, е последствие от цивилизованото общество, в което живее. Това, че сега разбира видяното, е резултат на…на какво?

Кантор влезе в канцеларията на адмирал Гриър.

— Е? — попита заместник-директорът.

— Ще му пишем пет плюс или може би шест минус. Зависи от това какъв урок ще си вземе от всичко.

— Проблеми със съвестта ли? — попита заместник-директорът.

— Да.

— Време е да разбере какво представлява играта. Всеки трябва да научи това. Той ще остане — каза Гриър.

— Вероятно.

Пикапът опита да паркира в алеята под сградата на Хувър79, но един постови му направи знак да се махне. Шофьорът се поколеба, донякъде от безсилие, и разярен в същото време, се опитваше да измисли нещо. Никак не му помагаше и натовареното движение. Накрая започна да обикаля около сградата, докато намери място в един обществен гараж. Служителят в гаража направи гримаса, когато видя това плебейско превозно средство — беше свикнал да вижда буици и кадилаци — и бързо се отдалечи, за да не покаже чувствата си. Шофьорът и неговият син не му обърнаха внимание. Тръгнаха надолу, пресякоха улицата и се насочиха пешком по пътя, по който не можаха да минат с колата. Накрая стигнаха до вратата и влязоха.

Дежурният агент на бюрото до входа забеляза влизането на двама не съвсем прилично облечени мъже, по-възрастният от които беше увил нещо в коженото си яке и го носеше под мишница. Това незабавно привлече вниманието на агента. С лявата си ръка направи знак на двамата да дойдат при него. Дясната му се намираше някъде другаде.

— С какво мога да ви бъда полезен, сър?

— Здрасти — каза мъжът. — Имам нещо за вас. — Той вдигна якето и извади автомат. Бързо разбра, че това не е начинът да се сприятели с ФБР.

Агентът грабна автомата и го дръпна, като в същото време скочи и протегна ръка към пистолета си. Бутонът за тревога вече беше натиснат и други двама агенти се присъединиха към сцената. Агентът зад бюрото веднага забеляза, че затворът на автомата е прибран и че нямаше пълнител.

— Аз го намерих — гордо обясни детето.

— Какво? — запита един от пристигналите агенти.

— А аз си помислих, че трябва да го донеса тук — добави бащата.

— По дяволите! — отбеляза агентът зад бюрото.

— Я да видим. — Пристигна и един старши агент. Той се появи от залага за наблюдение, чиито телевизионни камери наблюдаваха входа. Агентът зад бюрото още веднъж провери оръжието и след това го подаде.

Автоматът беше „Узи“, деветмилиметровото израелско оръжие, използвано по целия свят заради качествата си — балансировка и точност. Обозначенията по изглеждащия евтино („Узи“ е всичко друго, но не и евтин, макар да изглежда така) метал беше покрит е червеникавокафява ръжда, а от затвора покапа вода. Агентът изтегли ударника и погледна в цевта. С автомата беше стреляно, без след това да е почистван. Невъзможно беше да се каже преди колко време е станало това, но в момента нямаше много случаи във ФБР, в които да е използвано оръжие от този вид.

— Къде намерихте това, сър?

— В една каменоломна на около тридесет мили оттук — отговори мъжът.

— Аз го намерих! — изтъкна момчето.

— Така е, той го намери — съгласи се бащата. — Реших, че тук трябва да го донеса.

— Правилно сте решили, сър. Моля, елате с мен.

Агентът на бюрото им даде пропуски за „посетители“. Той и останалите двама агенти се върнаха към работата си, като се чудеха какво, по дяволите, беше всичко това.

Малкото хора на последния етаж на ФБР с изненада видяха един мъж с автомат в ръка, но нямаше да бъде съвсем в шикозния стил на ФБР, ако обърнеха твърде много внимание — човекът с автомата имаше пропуск на бюрото, пък и държеше автомата както трябва. Но когато влезе в една канцелария, автоматът накара първата видяла го секретарка да реагира.

— Бил вътре ли е? — попита агентът.

— Да, аз ще… — Очите й не се отместваха от автомата.

Мъжът й махна с ръка, подкани посетителите да го последват и тръгна към канцеларията на Бил Шоу. Вратата беше отворена. Шоу разговаряше с един от хората си. Специалният агент Ричард Алдън отиде право при бюрото на Шоу и постави автомата върху него.

— Господи, Ричи! — Шоу вдигна очи към агента, а след това ги свали към автомата. — Какво е това?

— Бил, тези двама души току-що влязоха през вратата долу и ни го дадоха. Реших, че може би е интересно.

Шоу погледна двамата е пропуски за посетители и ги покани да седнат на дивана до стената. Повика още двама агенти и един специалист от лабораторията по балистика. Докато нещата се организираха, секретарката му донесе кафе за бащата и „Доктор Пепърс“80 за сина.

— Бихте ли ми казали имената си, моля?

— Казвам се Робърт Нютон, а това тук е синът ми, Лион — каза и адреса, и телефонния си номер, без да го питат.

— И къде намерихте автомата? — попита Шоу, докато си записваше.

— Мястото се нарича Каменоломната на Джоунс. Мога да ви го покажа на карта.

— Какво сте правили там?

— Ловях риба. Аз го намерих — напомни Лион.

— Аз събирах дърва за огрев — каза бащата.

— По това време на годината?

— По-добре е, отколкото да го правиш през лятото, когато е горещо — отговори не без логика Нютон. — Пък и дървото изсъхва. Аз съм строителен работник, от онези, дето ходят по високите метални скели, и сега нямаме много работа, та излязох за дърва. Момчето не е на училище днес и го взех със себе си. Лион обича да лови риба, докато аз режа дървата. Доста големи риби има там — намигна той.

— О, окей — ухили се Шоу. — Лион, ти някога хващал ли си от тях?

— Не, но последния път за малко щях да я хвана отговори момчето.

— И какво стана след това?

Мистър Нютон кимна е глава към сина си.

— Значи кукичката ми се закача на нещо тежко и аз дърпам и дърпам, и дърпам. То се откачи и опитах съвсем силно да го извадя, но не можах. Затова извиках тате.

— Аз го извадих — обясни Нютон. — Когато видях, че е автомат, за малко не си оцапах гащите. Кукичката беше се закачила за скобата на спусъка. Какъв е този автомат?

— „Узи“. Правят ги най-вече в Израел — отговори експертът от балистичната лаборатория, като вдигна поглед от автомата. — Престоял е във водата най-малко месец.

Шоу и един от другите агенти се спогледаха при тази новина.

— Боя се, че доста го пипах — каза Нютон. — Надявам се, че не съм унищожил пръстовите отпечатъци.

— Не след като е било във водата, мистър Нютон — отговори Шоу. — И право тук ли го донесохте?

— Да. Намерихме го само преди … о, час и половина. Освен че го пипахме, не сме правили нищо друго. Нямаше пълнител в него.

— Вие разбирате от оръжие, а? — попита балистикът.

— Да. Прекарах една година във Виетнам. Бях пехотинец в 137-ми въздушен полк. Доста добре познавам автоматите „М-16“ — усмихна се Нютон. — Пък и ходех на лов от време на време, най-вече за зайци и птици.

— Разкажете ми за каменоломната — каза Шоу.

— Намира се встрани от главния път, може би на около триста метра. Има много дървета. Оттам си вземам дърва за огрев. Не зная кой е собственикът. Много коли ходят нататък. Децата паркират там в събота вечер, такова място е, нали се сещате?

— Чували ли сте някога да се стреля там?

— Не, освен по време на ловния сезон. Там има катерици. Много катерици. Е, този автомат интересува ли ви? Означава ли нещо за вас?

— Може би. С такъв са убили офицер от полицията и…

— А, да. Онази госпожа и детето й в Анаполис, нали? — замълча за момент. — По дяволите!

Шоу погледна момчето. Реши, че е на около девет години. Хлапето имаше умни очи, с които разглеждаше нещата, които Шоу бе окачил по стените — възпоменателни предмети от многото му случаи и служби.

— Мистър Нютон, направихте ни голяма услуга.

— Така ли! — отговори Лион. — И какво ще правите с автомата?

Балистикът отговори:

— Най-напред ще го почистим и ще проверим дали е здрав. След това ще стреляме с него. — Погледна към Шоу. — Можеш да забравиш всички останали юридически процедури. Водата в каменоломната трябва да е химически активна. Тази корозия е доста силна. — Погледна към Лион. — Ако хванеш риба там, синко, не я яж, преди баща ти да каже, че може.

— Добре — увери го момчето.

— Тъкани — обади се Шоу.

— Да, може би има. Не се притеснявай. Ако има такива, ще ги намерим.

— Какво ще кажеш за цевта?

— Може би — отговори човекът. — Между другото този автомат е от Сингапур. Значи е доста нов. Израелците неотдавна им дадоха лиценз за производството — преди осемнадесет месеца. Същата фабрика, в която се прави и „М-16“ по лиценз от „Колт“. — Той прочете серийния номер. След няколко минути щеше да бъде изпратен на аташето по правните въпроси от ФБР в Сингапур. — Искам да започна работа по този автомат веднага.

— Мога ли да гледам? — попита Лион. — Няма да преча.

— Виж какво — отговори му Шоу. — Искам да поговоря с баща ти още малко. Искаш ли да накарам някой от нашите агенти да те разведе из музея. Можеш да видиш как сме хванали всичките лоши типове от едното време. Ако почакаш отвън, ще дойдат да те вземат и да те разходят из музея.

— Добре!

— Не можем да обсъждаме това, нали? — попита Нютон, след като синът му излезе.

— Точно така, сър. — Шоу замълча. — Това е важно по две причини. Първо, не желаем извършителите да знаят, че сме направили пробив по случая — а това би могло да се окаже сериозен пробив, мистър Нютон. Вие направихте нещо много важно. Втората причина е, че трябва да защитаваме вас и семейството ви. Хората, въвлечени в този случай, са доста опасни. Вижте нещата по следния начин: те се опитаха да убият бременна жена и четиригодишно момиченце.

Това привлече вниманието на мъжа. Робърт Нютон, който имаше пет деца, три от които момичета, не хареса чутото.

— Виждали ли сте хора около каменоломната? — попита Шоу.

— Какво искате да кажете?

— Когото и да е.

— Може би има още двама-трима, които секат дърва там. Зная имената им — искам да кажа малките им имена. И както ви казах, децата обичат да паркират там. — Той се засмя. — Веднъж трябваше да помогна на едно. Искам да кажа, че пътят не е кой знае колко хубав и едно хлапе беше загазило в калта и… — Нютон замлъкна. — Един ден, беше вторник, не бяхме на работа, защото кранът се счупи, а не ми се седеше вкъщи. Та излязох да насека малко дърва. От пътя излизаше един микробус. Имаха истински проблеми в калта. Трябваше да чакам десетина минути, защото беше блокирал целия път, хлъзгаше се и буксуваше.

— Какъв микробус?

— Тъмен. От онези с плъзгаща се странична врата — трябва да е бил правен по поръчка, защото стъклата му бяха от онези, тъмните.

„Ето!“ — помисли си Шоу.

— Видяхте ли шофьора или някой друг вътре?

Нютон помисли малко.

— Да. Беше чернокож. Спомням си, че крещеше. Предполагам, че му беше писнало да буксува така в калта. Искам да кажа, не го чувах, но можеше да се познае, че крещи, досещате ли се? Имаше брада и кожено яке като това, е което ходя на работа.

— Друго за микробуса спомняте ли си?

— Мисля, че издаваше шум, сякаш имаше голям V-образен осемцилиндров двигател. Да, трябва да е бил правен по поръчка, за да има такъв двигател.

Твърде силно развълнуван, за да се усмихне, Шоу погледна към хората си, които усилено си записваха.

— Вестниците писаха, че всички гадове са били бели — каза Нютон.

— Вестниците не винаги представят нещата правилно — отбеляза Шоу.

— Искате да кажете, че онова копеле, дето уби полицая, е чернокожо? — Нютон не хареса това. И той беше чернокож. — И се е опитал да очисти онова семейство…мама му стара!

— Мистър Нютон, това е тайна. Разбирате ли ме? На никого не можете да разказвате. Дори на сина си. Той беше ли е вас тогава?

— Не. Беше на училище.

— Добре. На никого не можете да казвате. За да защитите себе си и семейството си. Става дума за много опасни хора.

— Добре. — Нютон погледна към масата за момент. — Искате да кажете, че тук наоколо има хора е автомати, които убиват хора, тук? Не В Ливан или други такива, а тук?

— Горе-долу сте прав.

— Хей, човече, не съм прекарал една година във Виетнам, за да имаме такива неща тук.

Няколко етажа по-долу експертите от балистичната лаборатория вече бяха разглобили автомата. Всяко парченце беше почистено с малка прахосмукачка е надеждата, че може да се намерят нишки, които да съответстват на онези от микробуса. Частите бяха разгледани за последен път. Пораженията от водата бяха повредили повечето от щампованите детайли, голяма част от тях от мека стомана. По-здравата, устойчива на корозия балистична стомана на цевта и ударника бяха в малко по-добър вид. Самият шеф на балистичната лаборатория сглоби автомата, просто за да покаже на техниците, че все ОЩЕ знае как. Не бързаше и грижливо смазваше всяка част, като накрая пробва ударния механизъм, за да провери дали работи правилно.

— Окей — каза на себе си той. Остави оръжието на масата, като затворът беше спуснат, без да има куршум в цевта. След това извади пълнител за автомат „Узи“ и го зареди с двадесет деветмилиметрови куршума. Постави пълнителя в джоба си.

Посетителите винаги се изненадваха. Обикновено когато прострелваха оръжие, техниците носеха бели престилки, като лекари. Мъжът постави наушниците си, пъхна цевта в прореза и изстреля един куршум, за да провери дали автоматът наистина стреля. Стреляше. След това натисна спусъка и изпразни пълнителя за няколко кратки секунди. Сне пълнителя, провери дали автоматът е обезопасен и го подаде на помощника си.

— Отивам да си измия ръцете. Хайде да проверим тези куршуми. — Техникът от лабораторията по балистика беше взискателен човек.

Когато изсуши ръцете си, вече имаше колекция от двадесет изразходвани куршума. Металните обвивки на всеки от тях показваха характерните белези от нарезите на цевта на автомата. Белезите върху всички куршуми бяха еднакви, но се различаваха малко, тъй като цевта се разширяваше при нагряване.

Взе малка кутия от шкафа за веществените доказателства. Спомни си, че този куршум беше преминал през тялото на полицая. Помисли си, че изглежда толкова малък, за да може да отнеме човешки живот, не тежеше дори и тридесет грама олово и стомана, и беше незначително деформиран при смъртоносното преминаване през тялото. Трудно беше да не мисли за тези неща. Постави го до микроскопа за сравнение и извади друг, от онези, които току-що беше изстрелял. След това свали очилата си и се наведе над окулярите. Куршумите си…приличаха. Определено са изстреляни от същото оръжие. Смени куршумите. Сега си приличаха повече. Третият куршум беше още по-близък. Внимателно завъртя пробния куршум, сравнявайки го с онзи от кутията с веществените доказателства и…

— Имаме съответствие. — Той отстъпи от микроскопа и другият техник се наведе над окуляра, за да провери.

— Да. Съответстват си. Сто процента — съгласи се той. Шефът разпореди на хората си да проверят и другите куршуми и отиде до телефона.

— Шоу е на телефона.

— Същият автомат е. Стопроцентово сме сигурни. Намерих куршум, съответстващ на този, който е убил полицая. Сега проверяват онези от поршето.

— Това е добре, Пол!

— И още как. Ще ти се обадя след малко.

Шоу постави слушалката на мястото й и погледна към хората си.

— Господа, току-що направихме пробив по случая Райън.