Патриотични игри

19.ТЕСТОВЕ И ИЗПИТИ

— Странна птица е той — отбеляза Оуенс. Досието беше резултат от триседмична работа. Разбира се, можеше да стане и по-бързо, но ако обектът не трябва да узнае, че го разследват, се налага да се действа по-заобиколно.

Денис Кули беше от Белфаст, роден в католическо семейство от средните класи, макар и никой от починалите му родители да не е ходел на църква, което определено е странно за район, където религията определя както живота, така и смъртта. Денис е посещавал църквата — необходимост за младеж, учащ се в енорийското училище — до влизането си в университета, а след това е престанал и никога не се е завърнал. Няма абсолютно никакво криминално досие. Нищо. Дори не фигурираше и в списъка на заподозрените сътрудничещи лица. Като студент в университета се е навъртал около няколко групи от активисти, но никога не е членувал в тях, като очевидно е предпочитал заниманията си по литература. Завършил с най-високите отличия. Оуенс прочете, че е посещавал няколко курса по марксизъм и няколко по икономика, където винаги са преподавали професори с крайно леви позиции. Полицейският инспектор изсумтя. Сякаш си нямаха достатъчно такива в лондонския икономически университет.

За период от две години имаха само записки от данъчните служби. Беше работил в книжарницата на баща си и що се отнася до полицията, той просто не съществуваше. Това беше проблемът на полицейската работа — човек забелязва само криминалните престъпници. Няколко много дискретни запитвания в Белфаст не дадоха никакви резултати. Всякакви хора ходеха в тази книжарница, дори и войници от английската армия, пристигнали там по времето, когато Кули е завършил университета. Витрината на книжарницата била разбивана веднъж-два пъти от развилнели се протестанти — причината да бъдат повикани английските войници, — но не се беше случвало нищо по-сериозно. Младият Денис не е обикалял често местните кръчми, не с членувал в никоя църковна организация, политически клуб или спортна асоциация. „Винаги четеше нещо“ беше казал на полицаите някой. „Що за проклетия — помисли си Оуенс, — собственик на книжарница, който чете.“

След това родителите му бяха загинали при автомобилна катастрофа.

Оуенс се изненада, че те са починали по напълно обикновен начин. През един неделен следобед спирачките на някакъв камион отказали и той премазал малкия автомобил. Трудно беше да си спомни, че някои хора в Ълстър наистина умират „нормално“ и че бяха точно толкова мъртви, колкото другите, разкъсани от бомби или застреляни от прокрадващи се в нощта терористи. Денис Кули беше получил застраховката и продължил да работи в книжарницата както и преди след тихото и скромно погребение в местната църква. Няколко години по-късно разпродал всичко и се преместил в Лондон, като отначало открил магазин в Найтсбридж и скоро след това закупил книжарницата, в която продължаваше да работи.

Сведенията от данъчните власти говореха, че изкарваше пари за комфортно съществуване. Проверката в апартамента му показа, че се простира според средствата си. Колегите му търговци на книги имаха високо мнение за него. Единствената му служителка, Беатрис, очевидно харесваше да работи на непълен щат при него. Кули нямаше приятели, не посещаваше местните кръчми, пиеше много рядко, изглежда, живееше сам, не бяха известни сексуалните му предпочитания и доста пътуваше по работа.

— Тоя е пълна нула — каза Оуенс.

— Да — отговори Ашли. — Поне това обяснява къде се е запознал с него Джеф — бил е лейтенант в един от първите полкове, заминали за Ирландия, и вероятно е влизал веднъж-два пъти в книжарницата. Нали го знаеш Джефри Уоткинс? Вероятно са се заприказвали за книги — не е възможно да са говорили за друго. Съмнявам се, че Кули е имал някакви други интереси освен книгите.

— Да. Смятам, че е това, на което янките казват идиот. Или най-малкото това е имидж, който той поддържа. Ами родителите му?

Ашли се усмихна:

— Помнят ги като местните комунисти. Не е било нещо сериозно, но определено са били на страната на болшевиките до въстанието в Унгария през 1956 година. Изглежда, това ги е разочаровало. Останали са си явни левичари, но политическата им дейност е спряла по това време. Всъщност помнят ги като много приятни, но странни хора. Насърчавали са местните деца да четат, имали са добри мозъци за бизнес. Навреме са си плащали сметките. Няма нищо друго освен тези сведения.

— Ами това момиче, Беатрис?

— Получила е образованието си в държавно училище. Не е посещавала университет, а се е самообразовала по литература и история на издателската дейност. Живее със стария си баща — той е пенсиониран сержант от Кралските военновъздушни сили. Не води обществен живот. Вероятно прекарва вечерите си в гледане на телевизия с чашка коняк „Дюбоне“. Доста силно е неодобрението й към ирландците, но няма нищо против да работи е „мистър Денис“, защото той е експерт в тази област. И тук нищо.

— Значи имаме търговец на редки книги от семейство на марксисти, но без известни връзки с терористични групи — обобщи Оуенс. — Бил е в университета по същото време с нашия приятел О’Донъл, нали?

— Да, но никой не си спомня дали са се запознали. Всъщност живеели са на няколко пресечки един от друг, но отново никой не помни Кевин да е влизал в книжарницата — вдигна рамене Ашли. — Не забравяй, че става дума за времето, преди О’Донъл да привлече сериозно внимание върху себе си. Ако тогава е имало някаква улика, то тя не е документирана. Посещавали са един и същ преподавател по икономика. Това може да е добра нишка, но човекът е починал преди две години от естествена смърт. Състудентите им са се разпръснали по четирите краища на света, а и още не сме намерили някой, който да е познавал и двамата.

Оуенс отиде в ъгъла на канцеларията, за да си налее чаша чай. „Човек с марксистко възпитание, посещаващ едно и също училище по едно и също време с О’Донъл.“ Въпреки отсъствието на всякакви контакти е терористични групи тази нишка беше достатъчно интересна и си струваше да бъде проследена. Ако можеха да намерят нещо, което да доказва, че Кули и О’Донъл се познават, то в този случай вероятно Кули служи като мост между Уоткинс и АОЪ. Това не означаваше, че има доказателства за реалността на такава връзка, но през изминалите седем месеца не бяха успели да открият нищо толкова значително.

— Добре, Дейвид, какво предлагаш да правим?

— Ще поставим микрофони в книжарницата и в дома му и, разбира се, ще подслушваме всичките му телефонни разговори. Когато пътува, ще има компания.

Оуенс кимна одобрително. Това беше повече, отколкото той можеше да направи в рамките на закона, но службите за сигурност не работеха по същите правила както лондонската полиция.

— Какво ще кажеш, ако поставим хора да наблюдават книжарницата?

— Няма да е лесно, като се има предвид местоположението й. И все пак можем да се опитаме да уредим наш човек да започне работа в някой съседен магазин.

— Магазинът срещу него е златарски, нали така?

— „Никълъс Риймс и синове“ — кимна Ашли. — Има един собственик и двама служители.

Оуенс се замисли:

— Мога да намеря опитен следовател по обирите, някой с много познания в тази област.

— Добро утро, Джек — поздрави Кантор.

— Здрасти, Марти.

Райън се беше отказал от спътниковите снимки преди няколко седмици. Сега се опитваше да открие шаблони в поведението на терористичните групи. Кои групи имат връзки помежду си? Откъде взимат оръжията си? Къде се обучават? Кой им помага при обучението? Кой осигурява парите и документите за пътуване? През кои страни минават при транзитните си преходи?

Проблемът с тези въпроси не се състоеше в липсата на информация, а в прекаленото й количество. Буквално хиляди служители на ЦРУ и техните агенти плюс тези на западните разузнавания тършуваха за такава информация по целия свят. Много от агентите — от чужда националност, вербувани и получаващи заплати от ЦРУ — правеха доклади за най-обикновени събития с надеждата да доставят онази малка информация, която ще разбие Абу Нидал, Ислямския Джихад или някоя от големите групи и това ще им донесе значително възнаграждение. В резултат имаха хиляди доклади, но повечето от тях съдържаха ненужен боклук, който беше неразличим от едно-две късчета истинска информация. Джек не беше разбрал величината на проблема. Хората, работещи по тези въпроси, бяха талантливи, но бяха залети от морето необработени разузнавателни данни, които трябваше да бъдат сортирани, подредени и съотнесени към други сродни данни, преди да може да започне истинският анализ. Трудността с намирането на данни за всяка отделна организация беше обратнопропорционална на големината й. Някои от тези групи се състояха просто от шепа хора — в някои случаи това бяха само членове на едно семейство.

— Марти — каза Джек, като вдигна поглед от документите на бюрото си, — от всичко, което съм виждал, това нещо е най-близко до невъзможното.

— Може би си прав, но съм дошъл да ти поднеса поздрави — отговори Кантор.

— Какво?

— Помниш ли онази снимка на момичето с бикини? Французите смятат, че са я разпознали. Франсоаз Теру. Дълга черна коса, впечатляваща фигура, а когато снимката е била направена, се е смятало, че тя е извън сраната. Това потвърждава, че лагерът принадлежи на „Пряко действие“.

— Та кое е момичето?

— Една убийца — отговори Марти. Подаде на Джек снимка, направена от по-близо. — И то печена. Заподозряна в три убийства — на двама политици и един индустриалец. Всичките с пистолет от близко разстояние. Представи си как става. Ти си човек на средна възраст и си вървиш по улицата, виждаш едно хубаво момиче, тя ти се усмихва, може би пита как се отива донякъде или нещо друго, ти спираш и в следващия момент виждаш в ръката й пистолет. Сбогом, Чарли.

Джек погледна снимката. Тя не изглеждаше опасна — приличаше на мечтата на всеки мъж.

— Както казвахме в колежа, не е от момичетата, които би изхвърлил от леглото си. Господи, в какъв свят живеем, Марти?

— Ти знаеш това по-добре от мен. Във всеки случай помолиха ни да наглеждаме лагера. Ако я забележим там, французите искат незабавно да им изпратим снимката.

— Ще отидат ли да я приберат?

— Не казаха такова нещо, но може би ще си спомниш, че имат войски в Чад, на около стотина мили. Военновъздушни части с хеликоптери.

Джек върна снимката.

— Жалко.

— Наистина е така. — Кантор прибра снимката и смени темата. — Как върви работата ти е данните?

— Дотук имам един куп нищо като информация. Хората, които правят това на пълен щат…

— Да, за известно време работиха нон стоп по тази информация. Трябваше да ги накараме да спрат, защото започнаха да прегряват. Вкарването на компютрите помогна малко. Веднъж според сведенията ни лидерът на една терористична група се появи на шест летища едновременно и разбрахме, че тези данни са боклук, но от време на време получаваме и истински. През миналия март изпуснахме онзи тип извън Бейрут — закъсняхме с половин час. Проклети тридесет минути — каза Кантор. — Човек свиква с тези неща.

„Тридесет минути — помисли си Джек. — Ако бях напуснал канцеларията си тридесет минути по-рано, сега щях да съм мъртъв. Как мога да свикна с това?“

— Какво щяхте да му направите?

— Нямаше да му четем списъка с правата — отговори Кантор. — Та успя ли да намериш някакви връзки?

Райън поклати глава:

— Тези от АОЪ са толкова малки. Подозирам шестнадесет контакта между ИРА и други групи. Някои от тях може да бъдат и нашите момчета, но как да ги познае човек? В докладите няма снимки, описанията могат да се отнасят за кого ли не. Дори когато узнаем за контакт на ИРА с някоя група, с която не си говорят, а тя може да бъде и АОЪ, то, първо, информацията спокойно може да бъде грешна, и, второ, може това да е първият път, когато са разговаряли с ИРА. Марти, по дяволите, как може човек да намери смисъла във всичкия този боклук?

— Е, следващия път, когато чуеш някой да пита какво прави ЦРУ по въпроса с тероризма, няма да можеш да му отговориш. — Кантор му се усмихна. — Хората, които търсим, не са глупави. Те знаят какво ще се случи, ако бъдат заловени. Ако не го направим самите ние, а ние може да не желаем, винаги можем да подшушнем на израелците. Терористите са жилави, гадни копелета, по не могат да устоят на истински войски и знаят това. Там е и разочарованието. Шуреят ми е майор от армията, част е от Делта Форс70 долу във Форт Браг. Виждал съм как работят. Могат да унищожат лагера, който разглеждаше, за по-малко от две минути, да убият всички и да изчезнат, преди ехото да затихне. Те са смъртоносно ефективни, но без подходяща информация няма да знаят къде да бъдат смъртоносни и ефикасни. Същото е и с полицейската работа. Мислиш ли, че мафията би могла да оцелее, ако полицията знаеше точно къде и кога си вършат нещата? Колко от банковите обири щяха да бъдат успешни, ако на вратата чакаха отредите за противодействие? Човек трябва да знае къде са гадовете. Всичко опира до разузнаването, а разузнаването опира до куп безлични бюрократи, които пресяват всичкия този боклук. Хората, които събират разузнавателни сведения, ни ги предават, ние ги обработваме и ги предаваме на групите за действие. Битката се води и тук, Джек. Тук, в тази сграда, от купчина служители, които всяка вечер се прибират у дома при семействата си.

„Но битката е загубена — помисли си Джек, — съвсем сигурно е, че не я печелим.“

— Как се оправя ФБР? — попита той.

— Нищо ново. Оня, чернокожият, все едно, че не съществува. Доколкото можем да разберем, имат една смотана снимка на неколкогодишна възраст и псевдоним вместо истинско име или пък отпечатъци от пръсти, по които да проверят. А също и описание от десет реда, според което онзи е достатъчно умен, за да си държи устата затворена. ФБР проверява хората, които едно време са членували в радикални групи — интересно е, че всички те сега са се укротили, — но досега нямат успех.

— А какво ще кажеш за онази група, дето отлетяха през океана преди няколко години? — Неотдавна членовете на няколко американски радикални групи бяха отлетели за Либия, за да се срещнат с „прогресивни елементи“ от третия свят. Ехото от това събитие все още кънтеше из обществото на антитерористите.

— Забелязал си, че все нямаме никакви снимки от Бенгази, нали? Нашият агент беше заловен — една от онези неприятни случки. На нас това струваше снимките, а на него — главата. За щастие те не успяха да разберат, че работи за пас. Знаем имената на някои от хората там, но това е всичко.

— Паспортни данни нямате ли? Кантор се облегна на рамката на вратата.

— Да кажем, че мистър Хикс е отлетял за Европа, той е един американец в отпуск, а такива са десетки хиляди души месечно. Свързва се е някой от другата страна и те го превеждат по останалия път, без да се налага да минава през обичайните процедури за контрол на емиграцията. Лесно е, по дяволите, ЦРУ го прави постоянно. Ако разполагаме с име, ще можем да проверим дали човекът е бил извън страната през определеното време. Това би било някакво начало, но не знаем кое име да проверим.

— Не разполагаме с нищо! — сопна се Райън.

— Разбира се, че разполагаме. Имаме всичко това — той махна с ръка към документите на бюрото на Райън, — а и много повече на мястото, откъдето е взето това тук. Отговорът е някъде там.

— Ти наистина ли си вярваш?

— Всеки път, когато разрешим някой такъв случай, разбираме, че информацията е била под носа ни от месеци. Контролните комисии от Конгреса винаги ни критикуват за това. Точно сега в тази купчина материали се намира критично важна улика. Това е почти статистическа вероятност. Но пред себе си имаш двеста или триста доклада, а само един от тях има значение.

— Аз не Очаквах чудеса, но смятах, че ще се придвижим нанякъде — тихо каза Джек, като най-после проумя размера на проблема.

— Ти успя да се придвижиш. Видя нещо, което никой друг не беше забелязал. Ти може би си открил Франсоаз Теру. И сега, ако някой френски агент открие нещо, което да ни бъде от полза, може би ще ни го прехвърли. Ти не знаеш, но разузнавателната работа е като старата търговия — стока срещу стока. Ние им даваме и след това ни дават те, защото иначе няма никога вече да им дадем нищо. Ако това има успех, те ще са ни задължени много. Това момиче наистина им трябва. Тя е очистила близък приятел на президента и той е взел нещата на лична основа. Но както и да е, адмиралът и заместникът те поздравяват. Между другото шефът казва, че трябва да поуспокоиш малко темпото.

— Ще поуспокоя темпото, когато намерим тези мръсници — отговори Райън.

— Понякога човек трябва да отстъпи. Изглеждаш ужасно. Умората води до грешки. Ние не обичаме грешките. От днес нататък няма да оставаш след работа, Джек. Това е заповед на Гриър и изчезваш оттук в шест часа. — Кантор си тръгна, без да даде възможност на Райън да отговори.

Райън се обърна напред, но няколко минути гледа стената. Кантор беше прав. Работеше толкова до късно, че почти не можеше да ходи до Балтимор, за да види как е дъщеричката му. Джек осъзна, че Кати е с нея всеки ден, като често пъти прекарваше нощта в болницата „Хопкинс“, за да бъде близо до дъщеря си. „Кати има своя работа, а аз си имам моя.“

— Е — каза на стената той, — поне успях да свърша нещо както трябва. — Припомни си, че всичко стана по случайност, че Марти беше прозрял истинската връзка между нещата, но също така беше вярно, че Джек стори това, което би трябвало да направи един аналитик — откри нещо странно и го предостави на вниманието на някой друг. Стана му добре. Вероятно е открил един терорист, но не този, когото трябваше.

„Все пак това е някакво начало.“ Питаше се какво ли ще направят французите, ако намерят това хубаво момиче, и как ще се чувства той, след като разбере как са постъпили. Реши, че ще бъде по-добре, ако терористите са грозни, но независимо дали са красиви или не, жертвите им бяха еднакво мъртви. Обеща си, че няма да се интересува дали са я хванали. Джек се върна към купчината на бюрото си и започна да рови за онова късче информация. Хората, които търсеше, се намираха тук някъде в папката. Трябваше да ги намери.

— Здравей, Алекс — каза Милър, като влезе в колата.

— Как мина пътуването? — Добенс видя, че той все още носи брада. Е, никой не беше успял да го види. Сега беше долетял до Мексико, минал с кола през границата и след това хванал полет по вътрешни линии до Вашингтон, където го чакаше Алекс.

— Охраната на границата ви си е чист майтап.

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако я променят? — попита Алекс. — Давай по същество. — Резкият му тон изненада Милър.

„Ама си се надул, след като вече имаш една акция зад гърба си!“ — помисли си Милър.

— Имаме една работа за теб.

— Все още не сте ми платили за предишната.

Милър му подаде спестовна книжка.

— Това е сметката ти. В банка на Бахамските острови. Вярвам, че сумата е колкото трябва.

Алекс прибра книжката в джоба си.

— Така е по-добре. Окей, предстои ни друга работа. Предполагам, че не мислиш да я провеждаш така бързо, както предишната.

— Разполагаме с няколко месеца, за да я планираме — отговори Милър.

— Казвай. — Алекс слуша информацията в продължение на десет минути.

— Ти да не си откачил бе? — попита Добенс, след като Милър свърши.

— Трудно ли ще бъде да събереш необходимата информация?

— Това не е проблем, Шон. Проблемът ще бъде вкарването и изкарването на хората ти. Не мога да се справя с това.

— Това е моя грижа.

— Глупости! Щом и моите хора са замесени, то е и моя грижа. Ако оня пуяк, Кларк, беше пропял пред ченгетата, щеше да изгори скривалището ми, а и самият аз!

— Но той не пропя, нали? Затова го избрахме.

— Виж какво. Пет пари не давам какво правиш със своите хора. Но ме интересува какво става с моите хора. Онова, което играхме за вас последния път, Шон, беше селска дивизия.

Шон се досети от контекста какво означава „селска дивизия“.

— Акцията беше политически издържана, знаеш го. Може би си забравил, че целта винаги е политическа. В това отношение акцията се увенча с пълен успех.

— Не ми трябва ти да ми казваш това! — сопна се Алекс с най-презрителния си тон. Милър беше дребен надут идиот, но Алекс смяташе, че може да му откъсне главата с едно добро стискане. — Ти загуби един от хората си, защото прие нещата лично, а не професионално, и зная какво си мислиш сега. Това беше първата ни голяма работа, нали? Е, синко, мисля, доказахме, че лайната ни са гъсти, така ли е? И още отначало те предупреждавах, че твоят човек е твърде открит. Ако ме беше послушал, сега нямаше един от хората ти да е вътре. Зная, че миналото ти е доста впечатляващо, но тук сме на мой терен, не на твой.

Милър знаеше, че трябва да изтърпи упреците. Лицето му остана безизразно.

— Алекс, ако не бяхме доволни, нямаше да се върнем при теб. Да, лайната ви са гъсти. — „Проклет негър“, помисли си той. — Можеш ли да ни предоставиш нужната информация?

— Разбира се, срещу съответната цена. Искате ли да участваме в акцията?

— Не знаем още — искрено отговори Милър. „Разбира се, единствената тема тук са парите. Проклети американци.“

— Ако желаеш да играем, аз трябва да имам участие и в планирането. Първо, искаме да знаем как ще влезете и как ще излезете. Може да се наложи да ида с вас. Ако и този път пуснеш съвета ми в кенефа, аз си вземам хората и се махам.

— Малко рано е да сме сигурни, но това, което се надяваме да уредим, е наистина просто…

— Смяташ, че можеш да го организираш ли? — За първи път, откакто беше пристигнал, Шон накара Алекс да кимне в знак на одобрение. — Хитро е. Признавам това. Хитро е. Е, сега нека да поговорим за парите.

Шон написа една цифра на парче хартия и го подаде на Алекс.

— Добре. — Хората, които се интересуваха от пари, можеха лесно да бъдат впечатлени.

— С удоволствие бих искал да имам сметка в твоята банка, братко.

— Ако тази акция успее, ще имаш такава.

— Сериозно ли говориш?

Милър поклати глава утвърдително.

— С пряк достъп. Средства за обучение, помощ за пътническите документи, всичко. Когато ни помагахте последния път, уменията ви привлякоха внимание. Нашите приятели харесват идеята за активна революционна клетка в Америка — „Ако те искат да работят с вас, то си е техен проблем.“ — За колко време можеш да ни доставиш информацията?

— Достатъчно ли е до края на седмицата?

— Можеш ли да го сториш толкова бързо, без да привличаш вниманието?

— Това е моя грижа — отговори с усмивка Алекс.

— Нещо ново при теб? — попита Оуенс.

— Не много — призна Мъри. — Имаме доста улики за пред съда, но само една свидетелка е видяла добре едно лице и не може да го разпознае със сигурност.

— Местните хора помагат ли?

— Това е човекът, когото почти разпознахме. Все още нищо. Изглежда, се учат от АОЪ. Никакъв манифест, никакви съобщения за поемане на отговорност за стореното. Хората ни, които са в други групи, искам да кажа други съществуващи групи, са ударили на камък. Продължаваме да работим по този въпрос и сме изхарчили много пари, но все още нямаме нищо. — Мъри замълча. — Нещата ще се променят. Бил Шоу е гений, един от истинските мозъци, които имаме във ФБР. Преди няколко години го прехвърлиха от контрашпионажа към тероризма и той се справи наистина удивително. Какво ново има при теб?

— Не мога да се впускам в подробности — каза Оуенс, — но успяхме да направим малък пробив. Опитваме се да решим дали той е реален или не. Това е добрата новина. Лошата е, че негово кралско височество ще пътува за Америка идното лято. Няколко души са информирани за маршрута му, включително и шест от хората, които подозираме.

— Как, по дяволите, допуснахте това, Джими?

— Никой не ме е питал, Дан — кисело отговори Оуенс. — В някои от случаите, ако на хората не им се каже, те ще разберат, че става нещо странно — не можеш просто така да спреш да им се доверяваш, нали? А за останалите — е, това е поредното оплескване. Някой секретар е пуснал плановете в списъка с нормалните сведения, без да се консултира с офицерите от безопасността. — И за двамата това не беше нищо ново. Винаги имаше някой, който не е разбрал.

— Отлично. Ами в такъв случай отменете го. Нека се разболее от грип или нещо подобно, когато дойде времето — предложи Мъри.

— Негово височество няма да направи това. Станал е твърде категоричен на тази тема. Няма да допусне заплахата от терористи да се отрази върху живота му по никакъв начин.

Мъри изсумтя:

— Сигурно сте възхитени от смелостта на малкия, но…

— Точно така — съгласи се Оуенс. Не му харесваше особено бъдещият крал да бъде наричан „малкият“, но вече беше свикнал с американския начин на изразяване. — От това нашата работа не става по-лека.

— Доколко плановете за пътуване са твърдо установени? — попита Мъри, като се върна към деловата работа.

— Разбира се, няколко неща от маршрута могат да бъдат променяни, но повечето са сигурно фиксирани. Нашите хора от службите за сигурност ще се срещнат е вашите във Вашингтон. Заминават за там другата седмица.

— Е, знаеш, че ще получиш изцяло необходимото сътрудничество — Службата за сигурност, ФБР, местната полиция, всичко. Ще се грижим добре за него — увери го Мъри. — Той и съпругата му се ползват с голяма популярност у дома. Ще вземат ли и бебето със себе си?

— Не. Успяхме да го убедим за това.

— Добре. Утре ще се обадя до Вашингтон и ще задействам всичко. Какво става е нашия приятел Нед Кларк?

— Засега нищо. Очевидно неговите колеги му създават много неприятности, но той е твърде глупав, за да се пречупи.

Мъри кимна. Добре познаваше този тип хора.

„Е, искаха от мен да тръгна рано тази сутрин“ — мислеше Райън. Беше решил да приеме поканата да слуша лекция в университета в Джорджтаун. Но лекцията го разочарова. Професор Дейвид Хънтър бе enfant terrible71 на Колумбийския университет, най-авторитетният специалист по политическите събития в Източна Европа. Неговата книга от миналата година „Революцията се отлага“ представляваше дълбоко изследване на политическите и икономическите проблеми на нестабилната съветска империя. Райън, както и останалите, беше нетърпелив да чуе тази нова информация по темата. Речта не беше нищо друго освен резюме на книгата с доста изненадващото предложение накрая страните от НАТО да бъдат по-агресивни при опитите си да разделят Съветския съюз от окупираните от него страни. Райън сметна това за лудост, макар то да гарантира оживени дискусии по време на приема.

В края на дискусията Райън бързо отиде на приема. Пропуснал беше обяда, за да е сигурен, че ще пристигне навреме. Имаше широка маса с ордьоври и Джек напълни чинията си с възможно най-голямо търпение, преди да се отдалечи в един спокоен ъгъл до асансьорите. Позволи на другите да се скупчат около професор Хънтър. Приятно беше човек отново да бъде в Джорджтаун, та дори и само за няколко часа. Галерията в Международния културен център се различаваше доста от мърлявите коридори на ЦРУ. Четириетажното преддверие на лингвистичния факултет беше осеяно с прозорци на канцеларии, а от покрива надничаха две дръвчета в саксии. Площадчето пред сградата беше павирано с тухли и студентите го наричаха Червения площад. На запад се намираше четириъгълникът на старите сгради и гробището, където почиваха свещениците, преподавали тук в продължение на почти двеста години. Това беше едно съвсем цивилизовано място, като се изключи неприятният вой на реактивните двигатели откъм Националното летище на няколко мили надолу по реката. Някой блъсна Райън точно когато приключваше закуската си.

— Извинете ме, докторе. — Райън се обърна и видя един мъж, по-нисък от него. Лицето му беше червендалесто и носеше евтин костюм. Очите му сякаш искряха от удоволствие. Имаше ясен акцент. — Хареса ли ви лекцията?

— Интересна беше — нерешително отговори Райън.

— Е, виждам, че капиталистите могат да лъжат точно толкова добре, колкото и ние, бедните комунисти. — Мъжът се смееше весело и завладяващо, но Джек реши, че очите му искряха по друга причина, различна от удоволствието. Това бяха пронизителни очи, играещи различна версия на онази игра, в която Джек участваше в Англия. Райън вече изпитваше неприязън към него.

— Познаваме ли се?

— Сергей Платонов. — Стиснаха си ръцете, след като Райън постави чинията си на масата. — Аз съм трети секретар на съветското посолство. Вероятно снимката ми в Ленгли не ме отразява съвсем вярно.

„Руснак — Райън се опитваше да не изглежда твърде изненадан, — който знае, че работя в ЦРУ.“ Трети секретар спокойно може да означава, че той е от КГБ, може би специалист по разузнаването или пък член на отдела за чужбина на КПСС. Но това нямаше значение. „Легален“ офицер от разузнаването с дипломатическа защита. „Какво да правя сега?“ Знаеше със сигурност, че утре трябва да напише доклад за ЦРУ за тази среща с обяснение, как са се срещнали, за какво са разговаряли. Може би работа за цял час. Трябваше да се насили да остане учтив.

— Може би ме бъркате, мистър Платонов. Аз съм преподавател по история. Работя във Военноморската академия в Анаполис. Поканен съм на тази среща, защото тук получих научната си степен.

— Не, не — поклати глава руснакът. — Познавам ви от снимката на книгата ви. Виждате ли, миналата година купих десет екземпляра от нея.

— Така ли? — Джек отново се изненада и не можа да го скрие. — Моят издател и аз ви благодарим, сър.

— Нашият аташе по военноморските въпроси беше много впечатлен от нея, доктор Райън. Той сметна, че тя трябва да бъде представена в академията „Фрунзе“ и, мисля, във военноморската академия „Гречко“ в Ленинград. — Платонов пускаше в действие силния си чар. Райън разбираше за какво е всичко това, но… — Честно казано, аз просто прелистих книгата. Изглеждаше ми доста аналитична, а аташето казва, че разработките ви за начина, по който се вземат решения в бойна ситуация, са доста верни.

— Е — Джек се опитваше да не се поддава прекалено на комплимента, но не беше лесно. „Фрунзе“ беше академията на съветските офицери, училището, в което завършваха младите полеви офицери, определени да се упътят към звездите. Академията „Гречко“ беше по-малко престижна.

— Сергей Николаич — прогърмя познат глас. — „Не надо“ да се възползвате от суетността на безпомощните млади автори. — Отец Тимъти Райли се присъедини към тях. Ниският и пълен йезуитски свещеник Райли завеждаше отдела по история в университета на Джорджтаун, когато Райън защити доктората си. Той притежаваше прекрасен интелект и няколко авторски книги, включително и две проницателни творби за историята на марксизма. Райън беше сигурен, че нито една от тях не е намерила място в библиотеката на академията „Фрунзе“. — Как е семейството ти, Джек?

— Кати се върна на работа, отче. Сали я преместиха в „Хопкинс“. Ако имаме късмет, тя ще се върне у дома в началото на следващата седмица.

— Ще се възстанови ли напълно малката ви дъщеря? — попита Платонов. — Във вестника четох за нападението над семейството ви.

— Така мислим. Като оставим това, че загуби далака си, смятаме, че няма никакви трайни увреждания. Докторите казват, че се възстановява много бързо и тъй като е в „Хопкинс“, Кати може да я вижда всеки ден — каза Райън с далеч по-убедителен тон, отколкото вътрешно чувстваше нещата. Сега Сали беше друга. Краката й все още не бяха напълно зараснали, но най-лошото от всичко бе, че тичащото момиченце сега представляваше тъжна гледка. Научила бе урок, който Райън се беше надявал да отлага поне още десет години — че светът е опасно място дори и ако имаш майка и баща, които да се грижат за теб. Тежък урок за дете, но още по-тежък за родителите. „Но тя е жива — помисли си Джек, без да осъзнава израза на лицето си. — С време и любов човек оздравява от всичко, неизбежна е само смъртта.“ Лекарите и сестрите в „Хопкинс“ се грижеха за нея като за свое дете. Това беше осезаемото предимство един от членовете на семейството да е лекар.

— Ужасно. — Платонов поклати глава с израз на истинско отвращение. — Ужасно е да бъдат нападани хора без причина.

— Точно така, Сергей — каза Райли със строгия си глас, който Райън познаваше така добре. Когато искаше, „отец Тим“ използваше език, който може да пререже и дърво. — Спомням си, В.И.Ленин казваше, че целта на тероризма е да тероризира и съчувствието у революционера е така осъдително, както страхът на бойното поле.

— Онези времена бяха трудни, отче — спокойно каза Платонов. — Моята страна няма нищо общо с тези лунатици от ИРА. Те не са революционери, независимо от преструвките им. Не притежават революционна етика. Това, което правят, е лудост. Работническите класи трябва да бъдат съюзници и да се борят заедно срещу общия враг, който ги експлоатира, вместо да се избиват едни други. И двете страни в конфликта са принесени в жертва от господари, които често пъти ги настройват един срещу друг, но вместо да проумеят това, те се избиват като бесни кучета и също толкова безцелно. Те са бандити, а не революционери — завърши той с елегантност, която двамата му събеседници не оцениха.

— Може и да е така, но ако ги спипам, ще им дам урок по революционно правосъдие. — Добре беше да може поне веднъж да покаже гнева си.

— Никакво съчувствие нямате към тях. И двамата — подаде стръвта Платонов. — В края на краищата вие двамата сте свързани с жертвите на британския империализъм. Нали семействата и на двама ви са заминали за Америка, за да избягат от него?

Райън беше засегнат от тази забележка. Стори му се, че е невероятно да кажеш такова нещо, но видя, че руснакът очаква реакцията му.

— Или може би пряка жертва на съветския империализъм — отговори Джек. — Онези двамата от Лондон бяха с автомати „Калашников“. Също и хората, които нападнаха жена ми — излъга той. — Такова оръжие не се купува в местния магазин. Може и да не сте съгласен, но повечето терористи отвъд океана се обявяват за марксисти. Което ги превръща във ваши съюзници, не в мои, и някак си това, че имат съветско оръжие, изглежда повече от обикновено съвпадение.

— Известно ли ви е колко страни произвеждат оръжието съветски модел? Тъжен е фактът, че неизбежно част от тези оръжия попада в неподходящи ръце.

— Във всеки случай съчувствието ми към тях се ограничава до избора на методите им. Не може да се създаде цивилизована страна на основата на убийството — заключи Райън. — Доста хора са опитвали.

— Добре щеше да бъде, ако светът функционираше по по-миролюбив начин. — Платонов пренебрегна косвения коментар по отношение на Съветския съюз. — Но исторически факт е, че нациите са се зародили в кръв, дори и вашата. С развитието си страните надрастват това поведение. Не е лесно, но мисля, че всички ние оценяваме стойността на мирното съществуване. Самият аз, доктор Райън, споделям чувствата ви. Имам двама чудесни синове. Имахме и дъщеря, Надя. Тя почина много отдавна, на седемгодишна възраст, от левкемия. Зная колко трудно е човек да вижда, че дъщеря му страда, но в това отношение сте по-щастлив от мен. Дъщеря ви ще живее. — Той позволи на гласа си да се размекне. — Не се разбираме по много въпроси, но човек не може да не обича децата си. А какво мислите за малката реч на професор Хънтър? — плавно смени темата Платонов. — Трябва ли Америка да търси начини да разпалва контрареволюция в социалистическите страни от Европа?

— Защо не се обърнете към Държавния департамент? Не забравяйте, че това не е моята специалност. Аз преподавам военна история. Но ако искате личното ми мнение, ще ви кажа, че не виждам как можем да насърчаваме хората да въстават, ако не им окажем пряка помощ, когато вашата страна реагира.

— А, добре. Разбирате, че ние трябва да защитаваме братските ни социалистически страни от агресия.

Райън виждаше, че човека си го бива, но пък той беше с дългогодишна практика.

— Не бих определил като форма на агресия насърчаването на хората да търсят собствената си свобода, мистър Платонов. Преди да защитя степента си по история, бях брокер на борсата и това не ме прави потенциален привърженик на политическите ви виждания. Това, което казвам, е, че вашата страна използва военна сила, за да смачка демократичните чувства в Чехословакия и Унгария. Да насърчиш хората към собственото им самоубийство е неморално и непродуктивно.

— А какво мисли по въпроса вашето правителство? — е весел смях запита руснакът.

— Аз съм историк, не гадател. Всички в този град работят за „Вашингтон Пост“. Питайте тях.

— Във всеки случай — продължи руснакът — нашият аташе по военноморските въпроси силно желае да се срещне с вас, за да обсъди книгата ви. На дванадесети идния месец даваме прием в посолството. Добрият отец ще присъства. Той може да бди над душата ви. Бихте ли могли вие със съпругата си да присъствате?

— Планирам през следващите няколко седмици да си бъда у дома. Дъщеря ми има нужда от мен.

Дипломатът не се предаваше.

— Да, разбирам. Може би друг път?

— Разбира се, обадете ми се някога през лятото? „Шегувате ли се?“

— Прекрасно. А сега моля да ме извините, но желая да разговарям с професор Хънтър. — Дипломатът отново се ръкува и се отправи към групата историци, които внимателно слушаха всяка дума на професора.

Райън се обърна към отец Райли, който мълчаливо беше наблюдавал словесния двубой, докато пиеше шампанското си.

— Интересен човек е Сергей — каза Райли. — Обича да боде хората, за да види какви са реакциите им. Чудя се дали наистина вярва в тяхната система, или просто играе за точки?

Райън имаше по-неотложен въпрос:

— Отче, за какво беше всичко това?

Райли се засмя:

— Проверяват те, Джек.

— Защо?

— Не е нужно аз да отговарям на този въпрос. Ти работиш в ЦРУ. Ако не се лъжа, адмирал Гриър иска да бъдеш назначен в личния му състав. Марти Кантор започва работа в Тексаския университет догодина и ти си един от кандидатите за неговото място. Не зная дали Сергей знае това, но вероятно ти изглеждаше като най-добрата случайна мишена в стаята и е поискал да те опипа. Постоянно се случва.

— Работата на Кантор ли? Но…никой не ми е казвал това нещо.

— Светът е пълен е изненади. Вероятно все още не са приключили с проучването на миналото ти и докато не го сторят, няма да отправят предложението. Предполагам, че информацията, до която имаш достъп сега, е доста ограничена.

— Не мога да обсъждам тези неща, отче.

Отецът се усмихна.

— Така си и мислех. Работата, която свърши там, е впечатлила когото трябва. Ако не се лъжа, ще те коткат като перспективен боксьор в средна категория. — Райли си взе друга чаша шампанско. — Доколкото познавам Джеймс Гриър, той ще те въведе постепенно в нещата. Това, което реши въпроса, беше „Капанът за канарчета“. Той наистина впечатли някои хора.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Райън, шокиран от нещата, които току-що беше чул.

— Джек, как мислиш, че попадна там? Кой, мислиш, те вкара в онзи Център за стратегически и международни изследвания? Хората там също харесаха работата ти. От това, което казах аз и което казаха те, миналото лято Марти реши, че си струва да те види, и ти се оказа по-добър, отколкото очакваха. Има някои хора в града, които уважават мнението ти.

— О — Райън трябваше да се усмихне. Беше си позволил да забрави най-важното за Христовото общество: те познават всеки, от когото могат да научат нещо. Директорът на университета принадлежеше към клуба „Космос“ и университетския клуб, чрез които се получаваше достъп до най-важните уши и уста във Вашингтон. Така се започваше. Понякога някой може да има нужда от съвет по някои въпроси и тъй като не бива да се консултира с хората, за които работи, можеше да се опита да го обсъди със свещеника. Никой не притежаваше по-добра квалификация за това от тази на йезуитите, които бяха безупречно образовани, добре запознати със светските неща, но не и разглезени от тях — в повечето случаи. Като всички свещеници те бяха търпеливи слушатели. Събираха информация толкова ефективно, че дешифровчиците на Държавния департамент бяха помолени да разгадаят собствената шифрова система на йезуитите. Това бе предизвикало малък бунт в „Черната камара“, докато не разбраха, че тази информация така или иначе пак стига до тях.

Когато свети Игнаций Лойола е основал ордена, като бивш войник определил целите му само в две насоки: изпращане на мисионери и построяване на училища. И двете неща бяха вършени изключително добре. Влиянието на обучението на хората, завършили тези училища, никога нямаше да бъде забравено. То не беше безскрупулно. Колежите и университетите обучаваха студентите си по философия, етика и теология — всичко необходимо, — за да притъпят наклонностите им и да изострят умовете им. В продължение на векове йезуитите бяха изграждали „мъже за пример“ и упражняваха невидима власт преди всичко за добро. Интелектуалните способности на отец Райли бяха добре познати и често пъти мнението му беше търсено така, както това на всеки друг учен, но неговото мнение се допълваше и от авторитета му на теолог.

— Ние сме най-малкият риск за сигурността, Джек — каза благо Райли. — Можеш ли да си представиш някой от нас да бъде агент на комунистите? Та интересува ли те работата?

— Не зная. — Райън погледна отражението си в прозореца отсреща. — Това означава, че ще трябва да прекарвам повече време далеч от семейството си. Това лято очакваме още едно дете.

— Честито. Това е добра вест. Зная, че си семеен човек, Джек. Тази работа означава, че ще се налагат известни жертви, но теб те бива за нея.

— Така ли мислиш? — „Все още не може да се каже, че съм подпалил света.“

— Предпочитам там да виждам хора като теб, отколкото някои други мои познати. Джек, ти си доста умен. Знаеш как да вземаш решения, но което е по-важно, си етичен, държиш на определени ценности. Аз съм един от хората, които смятат, че те все още имат значение на този свят, независимо от това, колко неприятно могат да се стекат нещата.

— Те стават много неприятни, отче — каза Райън след малко.

— Успяваш ли да ги откриеш?

— Не… — Джек се спря с малко закъснение. — Добре ме изработи.

— Не исках така да стане — съвсем искрено каза отец Тим. — Светът ще бъде по-добро място, ако онези бъдат прибрани от улицата. Трябва да има нещо нередно в начина им на мислене. Трудно е да разбереш как някой би желал предумишлено да нарани дете.

— Отче, наистина не трябва да ги разбира човек. Трябва само да знае къде да ги намери.

— Това е работа на полицията, на съдилищата и на съдебните заседатели. Затова имаме закони, Джек — меко каза Райли.

Райън отново се обърна към прозореца. Разгледа отражението си и се зачуди какво ли е това, което вижда.

— Отче, вие сте велик човек, но не сте имали собствени деца. Може би мога да простя на някой, който е нападнал мен, но не и на човек, опитал се да навреди на детето ми. Ако го намеря… по дяволите, няма да го намеря. Но бих искал да го пипна — каза на отражението си Джек. „Да“ — съгласи се то.

— Омразата не е хубаво нещо. Тя може да ти стори неща, за които да съжаляваш, неща, които могат да променят това, което си.

Райън се обърна, като мислеше за човека, към когото току-що беше гледал.

— Може би вече го е направила.