Патриотични игри

5.ПЛАНОВЕ

Денят, когато изписаха Райън от болницата, беше най-щастливият в живота му или поне откакто се роди Сали в болницата „Джон Хопкинс“ преди четири години. Минаваше шест вечерта, когато най-после успя да се облече. Заради гипса това се оказа доста трудна работа и той се строполи в инвалидната количка. Джек се беше възпротивил, но очевидно редът в английските болници е също толкова строг, колкото и в американските: на пациентите не се разрешава да ходят при излизане от болницата, за да не си помисли някой, че са излекувани. Един униформен полицай избута количката му от стаята. Райън не погледна назад.

Практически целият персонал се беше строил покрай стената заедно с няколко от пациентите, с които Райън се беше запознал през изтеклата седмица и половина, докато се учеше да ходи нагоре-надолу по скучните коридори, превит встрани под ъгъл 10 градуса заради тежкия гипс. Джек се изчерви от ръкоплясканията и още повече се притесни, когато хората започнаха да се доближават, за да му стиснат ръка. „Не съм космонавт от кораба «Аполо» — помисли си той. — Англичаните би трябвало да се държат по-високомерно.“

Сестра Китиуейк произнесе реч и обясни какъв образцов пациент е бил той.

„Какво удоволствие и чест…“ Райън се изчерви отново, когато тя свърши и поднесе цветя за „прекрасната му съпруга“. След това го целуна от името на всички. Джек отговори на целувката. Е, това беше най-малкото, което можеше да направи, пък и тя наистина беше хубаво момиче. Китиуейк го прегърна, прегърна и превръзката, и от очите й потекоха сълзи. Тони Уилсън, който стоеше до нея, тайно намигна. Джек не се изненада от това. Стисна ръцете на още десетина души, преди полицаят да го вкара в асансьора.

— Следващия път, когато ме намерите ранен на улицата — каза Райън, — ме оставете да умра там.

Полицаят се засмя:

— Голям неблагодарник сте вие.

— Вярно е.

Асансьорът се отвори и те излязоха във фоайето. Райън с облекчение видя, че в него са само Единбургският херцог и група хора от охраната.

— Добър вечер, милорд. — Райън се опита да стане, но с жестове му наредиха отново да седне.

— Здравейте, Джек! Как се чувствате? — Ръкуваха се и за момент Джек се притесни, че самият херцог ще го изкара през вратата. Това щеше да бъде непоносимо, но полицаят отново започна да бута количката, а херцогът тръгна до него. Джек посочи напред.

— Сър, ще се почувствам два пъти по-добре, когато изляза от тази врата.

— Гладен ли сте?

— След болничната храна ли? Спокойно мога да изям един от конете ви за поло.

Херцогът се усмихна.

— Ще се постараем да предложим нещо по-добро.

Джек забеляза няколко души от охраната във фоайето. Отвън имаше един ролсройс и най-малко още четири други коли, както и хора, които не приличаха на случайни минувачи. Твърде тъмно беше, за да може да се види дали някой обикаля и по покривите, но сигурно имаше. „Е — помисли си Райън, — научили са си урока по охрана. И все пак жалко, защото изглежда, победители са терористите. Ако накарат обществото да се промени дори и малко, то те са спечелили нещо. Копелета недни!“ Полицаят го закара право при ролсройса.

— Сега мога ли да стана? — Гипсът му тежеше така много, че наруши равновесието му. Райън се изправи малко по-бързо и почти се удари в колата, но успя да се овладее с гневно тръскане на глава, преди някой да протегне ръка към него. За момент застана неподвижен, а лявата му ръка стърчеше като огромна щипка на рак. Опита се да измисли как да влезе в колата. Най-доброто беше първо да вкара превръзката в колата, след това да се завърти по посока на часовниковата стрелка и да влезе. Херцогът се качи от другата страна и двамата се настаниха доста удобно. До този момент Райън не беше влизал в ролсройс и установи, че не е чак толкова просторна кола.

— Удобно ли ви е?

— Е, трябва да внимавам да не избия някой прозорец с това проклето нещо. — Райън се облегна, кимна със затворени очи и се усмихна.

— Вие наистина се радвате, че излизате от болницата.

— Милорд, можете спокойно да заложите някоя от крепостите си за това. Това ми е трети път в тенекеджийницата и ми стига.

Херцогът даде знак на шофьора да тръгва. Конвойните коли потеглиха бавно — две отпред и две отзад — и застанаха около ролсройса.

— Сър, мога ли да попитам какво ще правя тази вечер?

— Нищо особено. Има малко парти в твоя чест, на което ще присъстват някои близки приятели.

Джек се зачуди какво означава „близки приятели“. Двадесет ли ще бъдат? Петдесет? Сто? Той щеше да вечеря с… „Майчице!“

— Сър, знаете ли, много сте любезен с мен.

— Глупости. Като оставим това, което ви дължим — а точно то не е малък дълг, Джек, — мога да кажа, че си струваше да се запозная с нови хора. Дори в неделя свърших книгата ви. Мисля, че е чудесна, и трябва да ми изпратите екземпляр от следващата. А кралицата и жена ви си допадат чудесно. Щастливец сте, че имате такава жена и тази малка палавница — дъщеря ви. Тя е съкровище, Джек, чудесно момиченце.

Райън кимна. Често пъти се чудеше с какво е заслужил да бъде такъв късметлия.

— Кати казва, че е видяла почти всяка крепост в кралството и много ви благодаря за хората, които сте й изпратили. Чувствах се доста по-добре, като знаех, че те са навсякъде с нея.

Херцогът махна с ръка. Не си струваше да говорят за това.

— Как мина проучването за новата ви книга?

— Доста добре, сър. — Единственото хубаво нещо от престоя му в болницата беше времето, с което разполагаше, за да прегледа всичко в подробности. Компютърът му съхраняваше в чиповете си още двеста страници текст и сега Райън съдеше за реакциите на другите от нов ъгъл. — Мисля, че научих нещо от малката си лудория, сър. Не е едно и също да седиш пред клавишите на компютъра и пред дулото на някой пистолет. В такава ситуация решенията се вземат по малко по-различен начин. — Тонът на Райън допълваше думите му.

Херцогът го тупна по коляното.

— Не мисля, че някой би подложил на критика решението ви.

— Може би. Работата е там, че взех решението си чисто инстинктивно. Ако знаех какво правя…ако инстинктивно бях направил това, което не трябва? — Райън погледна през прозореца. — Ето на, предполага се, че съм експерт по военноморска история със специалност, свързана с това как се вземат решения в условията на стрес, и все още не съм доволен от собствената си реакция. По дяволите! — тихо завърши Джек. — Сър, човек не забравя, когато е убил някого. Просто не забравя.

— Не трябва да мислите за това, Джек.

— Да, сър. — Райън отвърна погледа си от прозореца. Херцогът го гледаше по начин, който му напомни баща му преди години. — Съвестта е цената, която плащаме за това, че имаме морал, а моралът е цената на цивилизацията. Татко ми казваше, че престъпниците нямат съвест, дори и чувствата им не са кой знае какви. Предполагам, че това ни отличава от тях.

— Точно така. В основата си вашият самоанализ е точен, но не трябва да прекалявате. Обърнете гръб на станалото, Джек. Според мен американците са хора, които предпочитат да гледат напред, а не назад. Ако не можете да правите това от професионални съображения, поне го направете от лични.

— Разбрано, сър. Благодаря. — „Ако само можех да накарам и сънищата си да спрат.“ Почти всяка нощ Джек наново изживяваше престрелката на пътя към двореца. Оттогава бяха минали почти три седмици. Ето още нещо, за което не казваха по телевизията — човешкото съзнание има такава способност да се самонаказва за извършеното убийство. То го запаметява и отново, и отново възпроизвежда всичко. Райън се надяваше, че някой ден това ще свърши.

Колата зави наляво по Уестминстърския мост. Джек не знаеше точно къде се намира болницата, сещаше се само, че е близо до железопътна гара и достатъчно близо до Уестминстърския дворец, защото чуваше как Биг Бен28 отброява часовете. Погледна нагоре към готическата каменна зидария.

— Знаете ли, освен изследванията, които исках да направя, ми се щеше да разгледам и страната ви. Няма много време за това.

— Джек, мислите ли, че ще ви върнем в Америка, без да сте изпитали британското гостоприемство? — Херцогът беше доста развеселен. — Ние сме особено горди с гостоприемството си, разбира се, но туристите не идват тук, за да видят това. Направили сме някои малки приготовления.

— О!

Райън трябваше да помисли малко, за да разбере къде се намират, и картите, които беше изучавал, преди да дойде тук, изплуваха в съзнанието му. Мястото се наричаше Бърдкейдж уок — намираше се само на стотина метра оттам, където го бяха простреляли…ето го онова езеро, което Сали беше харесала. Виждаше Бъкингамския дворец покрай главата на човека от охраната, седнал в предната лява седалка. Едно беше да знаеш, че отиваш там, но сега, когато сградата се намираше пред него, започна да се вълнува.

Влязоха в земите на двореца през северозападната врата. Джек досега го беше виждал само отдалече. Охраната не изглеждаше особено внушителна, но оформеният като квадрат дворец криеше почти всичко от външни погледи. Съвсем спокойно вътре може да се скрие рота въоръжени войници и кой би разбрал? По-вероятно е да са цивилни полицаи, подкрепени с много електронна апаратура. Но би трябвало да има и скрити изненади. След натрупания опит и след последния инцидент това място е толкова сигурно, колкото и Белият дом или дори повече, като се има предвид по-голямото пространство между сградите.

Твърде тъмно беше, за да могат да се различат подробностите, но ролсройсът влезе през арката в двора и мина под навес, където часовият застана мирно и вдигна пушката си за почест с три резки движения, както правеха англичаните. Щом колата спря, един лакей в ливрея отвори вратата.

Излизането беше точно както влизането, но в обратен ред. Райън се завъртя обратно на часовниковата стрелка, излезе назад и извади ръката си. Лакеят хвана ръката му, за да помогне. Джек не искаше да му помагат, но сега не беше време да се съпротивлява.

— Ще ви трябва малко практика за това — отбеляза херцогът.

— Мисля, че сте прав, сър. — Джек го последна към вратата, която отвори друг лакей.

— Кажете ми, Джек, първия път, когато ви посетихме, вие изглеждахте по-притеснен от присъствието на кралицата, отколкото от моето. Защо?

— Е, вие сте били офицер от военноморските сили, нали така?

— Разбира се. — Херцогът се обърна и го изгледа с голяма доза любопитство.

Райън се усмихна:

— Сър, аз работя в Анаполис. Академията гъмжи от офицери на военноморските сили, пък не забравяйте, че и аз съм бил морски пехотинец. Ако допусна да се притеснявам от всяко офицерче, което пресича пътя ми, армията трябва да ми вземе сабята.

— Нахалник! — И двамата се засмяха.

Райън беше очаквал дворецът да го впечатли. И въпреки това беше поразен. Едно време половината свят с бил управляван от този дом и в допълнение към това, което кралското семейство е придобило през вековете, отвсякъде са идвали подаръци. Където и да погледнеше, широките коридори бяха украсени с неизброимо много шедьоври на живописта и скулптурата. Стените бяха покрити предимно с коприна в цвят слонова кост, бродирана със златни нишки. Постланите върху мрамора и паркета килими бяха в царствено червен цвят. У Райън се събуди някогашният финансист и той се опита да пресметне стойността на всичко това. Системата му се претовари след около десет секунди. Картините бяха толкова ценни, че всеки опит за продажбата им ще наруши ритъма на пазара за творби на изкуството. Само златните рамки… Райън тръсна глава. Искаше му се да има време да разгледа всяка картина. „Човек може да живее тук пет години и няма да има време да оцени всичко.“ Изостана. Беше запленен, но се овладя, спря да се пули и тръгна в крак с по-възрастния мъж. Чувстваше се все по-притеснен. Херцогът се намираше вкъщи — в този толкова голям дом, потискащо голям, но все пак това беше дом, всекидневие. Шедьоврите на Рубенс по стената бяха част от пейзажа, толкова познати неща, колкото са снимките на децата и съпругата на бюрото на всеки мъж. Райън беше поразен от това място, поразен от украшенията, от които лъха на богатство и сила. Искаше му се да потъне в земята. Друго е да рискуваш на улицата — в края на краищата морската пехота го беше подготвяла и обучавала за това.

„Съвземи се, Джек — каза си той. — Те са кралско семейство, но не са твоето кралско семейство.“ Не можа да се съвземе. Те наистина бяха кралско семейство. Това стигаше, за да унищожи по-голямата част от неговото собствено аз.

— Пристигнахме — каза херцогът, след като зави надясно през една отворена врата. — Това е музикалната стая.

Тя имаше размерите на хола в къщата на Райън и май беше единственото нещо, сравнимо с някоя част от неговия дом на Перигрин клиф, който струваше триста хиляди долара. Таванът тук беше по-висок и очертан с ивица от златни листа. Райън прецени, че вътре има тридесетина души. В момента, когато влезе, разговорите спряха. Всички се обърнаха и се вгледаха в него — Джек беше сигурен, че са виждали херцога и преди — и в странната му гипсова превръзка. Изпита страхотно силно желание да се махне оттук. Нуждаеше се от напитка.

— Извинете ме за момент, Джек, трябва да ви оставя. Ще се върна след няколко минути.

„Много благодаря — помисли Райън и кимна учтиво. — Ами сега какво да правя?“

— Добър вечер, сър Джон — поздрави един мъж в униформа на вицеадмирал от Кралските военноморски сили. Райън се опита да прикрие облекчението си. Разбира се, бяха го прехвърлили на друг попечител. Със закъснение разбра, че много хора идваха тук за първи път. Някои от тях биха се нуждаели от известна подкрепа, докато привикнат с мисълта, че се намират в дворец, и по протокол щяха да се погрижат за тях. Докато си стискаха ръцете, Джек разгледа отблизо лицето на мъжа. Имаше нещо познато в него.

— Аз съм Базил Чарлстон.

„Аха!“

— Добър вечер, сър.

Беше видял този човек първата вечер в Ленгли и придружителят му от ЦРУ небрежно беше отбелязал, че това е „БЧ“ или просто „Ч“, началникът на британската тайна разузнавателна служба, известна преди време като МИ-6. „Какво правите тук?“

— Сигурно сте жаден.

Към тях се приближи още един мъж с чаша шампанско.

— Здравейте! Казвам се Бил Холмс.

— Вие заедно ли работите, господа? — попита Райън, като сръбна от искрящото вино.

— Съдията Мур ми каза, че сте умен човек — отбеляза Чарлстон.

— Извинете, съдията кой?

— Добре, доктор Райън. — Холмс се усмихна, като привърши чашата си. — Разбирам, че сте играли футбол в американската му разновидност. Тогава бяхте в университетския младежки отбор, нали?

— В колежанския и младежкия университетски, но само като гимназист. Не бях достатъчно едър, за професионалист — каза Райън, опитвайки се да прикрие неловкостта си. „Младежки университетски отбор“ беше името на проекта, по който бяха го извикали да провежда консултации в ЦРУ.

— И вие не знаете нищо за човека, написал „Агенти и агенции!“ — Чарлстон се усмихна. Райън се вкамени.

— Адмирале, не мога да разговарям за тези неща без…

— Екземпляр номер шестнадесет лежи на бюрото ми. Добрият съдия ми каза да ви предам, че имате пълна свобода да говорите за „сигнализиращата програма за текстообработка“.

Райън въздъхна. Първоначално тази фраза трябва да е тръгнала от Джеймс Гриър. Когато Джек беше направил предложението си за „капана за канарчета“ на заместник-директора в разузнавателния отдел, адмирал Джеймс Гриър се пошегува именно с тези думи. Райън имаше свободата да говори. Вероятно. Инструкциите му от ЦРУ за сигурността не обхващаха точно тази ситуация.

— Извинете, сър, но никой не ми е казал, че мога да разговарям за тези неща.

Чарлстон промени изражението си от шеговито към сериозно само за миг.

— Не се извинявай, момче. Човек трябва сериозно да се отнася към тайните. Оня труд, дето го написа, беше отлична детективска работа. Трудността, както несъмнено някой ти е казал, е, че при поемане на толкова много информация нямаме възможност да я проумеем цялата. Не е лесно да влезеш в калта и да намериш блестящ скъпоценен камък. Като за човек, който за първи път е в този бизнес, докладът ти беше първокласен. Но не знаех за това, което съдията нарече „капан за канарчета“. Той каза, че ти можеш да го обясниш по-добре от него. — Чарлстон махна с ръка за нова чаша шампанско. Появи се някакъв лакей или прислужник с поднос в ръка. — Разбира се, ти знаеш кой съм.

— Да, адмирале. Видях ви миналия юли в управлението. Слязохте от асансьора за шефовете на седмия етаж, когато аз излизах от канцеларията на директора на отбранителното разузнаване.

— Добре. Значи знаеш, че всичко тук си остава между нас. Какво, по дяволите, представлява този „капан за канарчета“?

— Е, познати са ви проблемите на ЦРУ с изтичането на информация. Когато приключвах първия вариант на доклада си, ме осени идеята да направя всеки от тях уникален.

— Това се практикува от години — отбеляза Холмс. — Човек трябва просто да размести някоя запетайка. Най-лесното нещо на света. Ако хората от новините са достатъчно глупави и отпечатат снимка на документа, можем да открием изтичането.

— Да, сър. И репортерите, които издават изтеклата информация, знаят това. Научили са се да не показват снимки на документите, които им попадат от източниците, нали? — отговори Райън. — В идеята, която ми хрумна, имаше нещо ново. „Агенти и агенции“ съдържаше четири раздела, всеки раздел — резюме в един абзац, а всяко резюме беше написано по доста драматичен начин.

— Да, забелязах това — каза Чарлстон. — Изобщо не се четеше като документ от ЦРУ. По-скоро приличаше на нашите документи. На нас хора ни пишат докладите, а не компютри. Продължавайте, моля ви.

— Всяко резюме е в шест различни варианта и са подбрани за всеки екземпляр на документа. Съществуват хиляди възможни промени, но само деветдесет и шест номерирани копия на документа. Причината абзаците да бъдат променени по този начин е — предполагам, че може да се нарече крещяща — да накара репортерите да ги цитират дословно в средствата за масова информация. Ако цитира нещо от тези два или три абзаца, ние знаем точно кое копие е видял и следователно кой е допуснал изтичане на информация. Сега имат дори и по-усъвършенстван модел на капана. Всичко може да се направи с компютър. Може да се използва програма със синонимен речник и документът да стане напълно уникален.

— Разбрахте ли дали капанът върши работа? — попита Холмс.

— Не, сър. Нямам нищо общо с въпросите на опазването на тайната в управлението. — „И слава богу!“

— О, работи. — Сър Базил замълча за момент. — Идеята е адски проста и адски добра! Трудът ви имаше важно значение. Казаха ли ви, че почти всички подробности в него съвпадат с едно разследване, проведено миналата година?

— Не, сър. Не са ми казали. Доколкото ми е известно, всички документи, с които съм работил, са публикувани от нашите хора.

— В такъв случай сте родили идеята съвсем самостоятелно? Чудесно.

— Сбърках ли някъде? — попита Райън адмирала.

— Трябвало е да обърнете малко повече внимание на онзи южноафриканец. Това, разбира се, е повече наша работа. Може би не сте имали достатъчно информация, в която да се ровите. В момента го наблюдаваме отблизо.

Райън довърши питието си и се замисли по този въпрос. За мистър Мартенс имаше доста информация … „Какво ли съм пропуснал?“ Не можеше да пита за това сега. Беше неподходящо. Но после…

— Южноафриканците не са ли…

— Боя се, че сътрудничеството им сега съвсем не е така добро, както беше едно време, а и Ерик Мартенс за тях е доста уязвим. Едва ли трябва да ги вини човек. Той може да ги снабдява с неща, от които се нуждае армията им, и това до голяма степен намалява натиска, който правителството желае да упражни върху него — изтъкна Холмс. — Трябва да се има предвид и израелската връзка. От време на време се отклоняват от правия път, но ние — Специалните сили и ЦРУ — имаме твърде много общи интереси, за да предизвикваме сериозни вълнения.

Райън кимна. Разузнавателната служба на Израел имаше за задача да събира колкото е възможно повече пари, а понякога това беше в разрез е желанията на съюзниците им. „Помня връзките на Мартенс, но трябва да съм пропуснал нещо важно…какво ли?“

— Моля ви, не приемайте това като критика — каза Чарлстон. — Като за първи опит докладът ви беше превъзходен. ЦРУ трябва отново да ви вземе при себе си. Това е един от малкото доклади на ЦРУ, който не ме накара да заспя. Ако не друго, то можете да научите аналитиците им да пишат. Разбира се, те са питали дали желаете да останете, нали?

— Питаха, сър. Но идеята не ми се стори добра.

— Помислете отново — внимателно предложи сър Базил. — Идеята за „Младежкия университетски отбор“ беше добра, както онази идея за Екип-Б през 70-те години. И ние го правим — привличаме някой академик отвън, за да погледне на непрекъснато трупащите се данни от друг ъгъл. Съдията Мур, новият директор на ЦРУ, е наистина свежа струя. Прекрасен човек. Познава занаята доста добре, но е стоял настрана дълго време и има някои нови идеи. Вие сте една от тях, доктор Райън. Мястото ви е там, момче.

— Не съм напълно сигурен в това, сър. Завършил съм история и …

— Аз също — каза Бил Холмс. — Няма значение какво е завършил човек. Ние в разузнаването търсим хора с подходящо мислене. Вие, изглежда, го имате. Е, не можем да ви вербуваме, нали? Ще се разочаровам, ако Артър и Джеймс не направят нов опит. Помислете по този въпрос.

„Вече съм го правил. — Райън кимна, разсъждавайки над собствените си мисли. — Но обичам да преподавам история.“

— Героят на деня! — Към тях се присъедини още един човек.

— Добър вечер, Джефри — каза Чарлстон. — Доктор Райън, това е Джефри Уоткинс от Министерството на външните работи.

— Като Дейвид Ашли от Министерството на вътрешните работи ли? — Райън стисна ръката на човека.

— Всъщност прекарвам голяма част от времето си точно тук.

— Джеф е офицер за свръзка между Министерството на външните работи и кралското семейство. Занимава се с инструктажите, протоколната работа и все се пречка навсякъде — усмихнат отбеляза Холмс. — Колко станаха, Джеф?

Замислен, Уоткинс се намръщи.

— Мисля, че са малко повече от четири години. Сякаш беше миналата седмица. Но липсва блясъкът, който човек може да очаква. Аз най-вече нося кутията с пощата и се опитвам да се крия по ъглите.

Райън се усмихна. Можеше да разбере това.

— Глупости — възпротиви се Чарлстон. — Един от най-добрите мозъци в министерството. Иначе изобщо нямаше да те държат тук.

Уоткинс направи смутен жест.

— Доста съм зает с тази работа.

— Така трябва да е — отбеляза Холмс. — Не съм те виждал в тенисклуба от месеци.

— Доктор Райън, персоналът в двореца ме помоли да ви предам благодарността им за направеното от вас. — Продължи да говори още няколко секунди.

Уоткинс беше с около два сантиметра по-висок от Райън и наближаваше четиридесетте. Прилежно подстриганата му коса сивееше отстрани и кожата му беше бледа като на човек, който рядко излиза на слънце. Изглеждаше като дипломат. Усмивката му беше така безупречна, сякаш я е репетирал пред огледало. Това беше усмивка, която може да означава всичко. Или по-скоро нищо. Но в сините очи се четеше интерес. И както се случваше много пъти през последните седмици, този човек се опитваше да реши от какво тесто е направен доктор Джон Патрик Райън. Обектът на тези наблюдения започваше да се уморява от всичко това, но нямаше възможност да направи кой знае какво.

— Джеф е експерт по положението в Северна Ирландия — каза Холмс.

— Никой не е експерт — отговори Уоткинс и поклати глава. — Аз бях там в началото, през 1969 година. Тогава носех униформа, младши офицер с…е, това няма значение, нали? Как според вас трябва да решим този въпрос, доктор Райън?

— Хората ми задават този въпрос от три седмици, мистър Уоткинс. Как, по дяволите, мога да зная?

— Още ли търсиш идеи, Джеф? — попита Холмс.

— Добрата идея се крие някъде навън — отговори Уоткинс, като не откъсваше поглед от Райън.

— Не е у мен — каза Джек. — А ако изобщо е у някого, как мислите, че ще познаете кой е? Аз преподавам история, но не я създавам, не забравяйте това.

— Просто преподавател по история — и тези двамата тук се нахвърлиха върху вас?

— Искаме да разберем дали наистина Райън работи за ЦРУ, както пише по вестниците — обади се Чарлстон.

Джек разбра. Уотсън нямаше достъп до всичко и не трябваше да знае за миналите му връзки с управлението — не че не би могъл да си направи заключение сам. Но въпреки всичко правилата са си правила. „Затова отхвърлих предложението на Гриър — спомни си той. — Всичките тези идиотски правила. Човек не може да разговаря с никого за това или онова, дори и с жена си. Сигурност, сигурност, сигурност… Глупости! Разбира се, някои неща трябва да си останат тайна, но ако никой не ги вижда, как може те да бъдат използвани — а и каква полза от тайна, която не може да се използва?“

— Знаете ли, приятно ще бъде да се върна в Анаполис. Поне студентите още вярват, че съм преподавател!

— Точно така — отбеляза Уоткинс. „А завеждащият силите за сигурност иска мнението ти за Трафалгарската битка. Всъщност какъв си ти, Райън?“ След като напусна военната служба през 1972 година и започна работа в Министерството на външните работи, на Уоткинс му беше ясна играта „Кой е шпионинът?“ на офицерите от посолствата. Получаваше смесени сигнали от Райън, а от това ставаше все по-интересно. Уоткинс обичаше игрите. Всякакви.

— С какво се занимаваш сега, Джеф? — попита Холмс.

— Искаш да кажеш какво правя извън дванадесетчасовите си работни дни ли? Успявам да прочета по някоя книга. Тъкмо започнах да препрочитам „Мол Фландърс“.

— Така ли? — попита Холмс. — Аз чета „Робинзон Крузо“ от няколко дни. Най-сигурният начин човек да се откъсне от действителността е да се върне към класиците.

— Вие четете ли класиците, доктор Райън? — попита Уоткинс.

— Имах този навик. Не забравяйте, че съм образован от йезуити. Те не позволяват човек да подмине старите неща. „Дали «Мол Фландърс» е класика? — питаше се Джек. — Не е на латински или гръцки, не е и от Шекспир…“

— „Стари неща“. Що за отвратително отношение! — засмя се Уоткинс.

— Опитвали ли сте да четете Вергилий в оригинал? — попита Райън.

— Arma virumaque cano, trojae qui primus ab oris?…29

— Джеф и аз посещавахме заедно Уинчестър — обясни Холмс. — Contiquere omnes, intenteque ora tenebant…30 — Двамата випускници на училището се посмяха доста.

— Аа, аз имах добри оценки по латински, но просто не си спомням нищо от него — оправда се Райън.

— Още един американски филистер31 — отбеляза Уоткинс.

Райън реши, че не харесва мистър Уоткинс. Офицерът от Министерството на външните работи очевидно му нанасяше удари, за да види реакциите му, а Райън отдавна се беше изморил от тази игра. Той си беше доволен от това, което е, и не му трябваха психиатри аматьори, както ги наричаше, за да определят личността му.

— Съжалявам. Там, където живея, малко по-различни неща са на преден план.

— Разбира се — отговори Уоткинс. Усмивката му не се беше променила нито на йота. Това изненада Джек, макар да не беше сигурен защо.

— Вие живеете недалеч от Военноморската академия, нали? Там нямаше ли някакъв инцидент наскоро? — попита сър Базил. — Четох за това в един доклад. Така и не можах да си изясня подробностите.

— Не беше терористична акция. Обикновено престъпление. Двама курсанти видели в Анаполис нещо, наподобяващо сделка с наркотици, и повикали полицията. Арестуваните били членове на местна мотоциклетна банда. След седмица някои от членовете на бандата решили да очистят курсантите. Минали покрай цивилния пазач в три часа сутринта и се вмъкнали в Банкрофт Хол. Сигурно са си помислили, че това е просто още едно спално помещение. Момчетата, които били на пост, ги забелязали, включили алармената инсталация и всичко се провалило. Нападателите се загубили — коридорите на Банкрофт са дълги около две мили — и били заловени. Случаят е федерален, тъй като това е правителствена собственост, а ФБР гледа с лошо око на хората, които се опитват да си връщат на свидетелите. Тях няма да ги има известно време. Добрата новина е, че охраната от морски пехотинци около академията е засилена, и сега е много по-лесно да се влиза и излиза.

— По-лесно ли? — попита Уоткинс. — Но…

Джек се усмихна.

— Когато охраната е от морски пехотинци, много повече врати остават отворени — постовият от морската пехота е по-добър от всяка заключена врата.

— Разбира се. Аз… — Нещо привлече погледа на Чарлстон.

Райън гледаше в противоположната посока и не можа да види какво е, но реакциите бяха достатъчно ясни. Чарлстон и Холмс понечиха да се отдръпнат. Уоткинс се отдалечи първи. Джек се обърна навреме, за да види как кралицата, която се беше появила на вратата, мина покрай един прислужник.

Херцогът се намираше до нея, а Кати дипломатично ги следваше на определено разстояние. Кралицата се доближи най-напред до него.

— Изглеждате много по-добре.

Джек се опита да се поклони — смяташе, че трябва, — без да застрашава живота на кралицата с превръзката си. Установил беше, че основният трик е човек да стои неподвижно. Тежестта на гипса го караше да се навежда наляво. Движението в кръг му помагаше да остане прав.

— Благодаря, ваше величество. Чувствам се много по-добре. Добър вечер, сър.

Когато се ръкуваш с херцога, разбираш, че насреща си имаш мъж.

— Още веднъж здравейте, Джек. Опитайте се да се отпуснете, моля ви. Съвсем неофициално сме тук. Няма да има парадна войска или протокол. Отпуснете се.

— Е, шампанското помага.

— Прекрасно — отбеляза кралицата. — Мисля, че трябва да ви оставим за момент, за да можете да се запознаете отново с Каролайн. — Тя и херцогът се отдалечиха.

— По-леко с пиячката, Джек. — Кати, ослепителна в бялата разголена рокля, въздействаше така силно, че Райън дори не се запита колко ли е струвала. Беше с чудесна прическа и с грим — две неща, които професията винаги й забраняваше. Сега тя беше просто Кати Райън. Целуна жена си бързо, въпреки че имаше толкова хора.

— Хората…

— Майната им — тихо каза Джек. — И как е любимото ми момиче?

Очите й искряха от това, което имаше да каже, но гласът й прозвуча безизразно делово:

— Бременно.

— Сигурна ли си… Кога?

— Сигурна съм, скъпи, защото, първо, аз съм лекар и, второ, закъснява ми с две седмици. А на въпроса „кога“ — Джек, спомни си кога дойдохме тук и какво направихме веднага когато приспахме Сали… Виновни са онези странни хотелски легла, Джек. — Тя поклати глава. — Винаги става така.

Джек нямаше какво да каже. Постави здравата си ръка около рамото й и я притисна толкова дискретно, колкото позволяваха чувствата му. Щом закъснява с две седмици — е, той знаеше, че Кати е точна като швейцарския си часовник. „Ще бъда татко — отново!“

— Този път ще опитаме да родим момче — каза тя.

— Знаеш, че това няма значение, мила.

— Виждам, че сте му казали. — Кралицата се завърна тихо като котка. Джек видя, че херцогът разговаря с адмирал Чарлстон, и се запита за какво ли. — Честито, сър Джон.

— Благодаря ви, ваше величество, благодаря и за още много неща. Никога няма да мога да се отплатя за любезността ви.

Отново получи усмивка като от коледна елха:

— Ние сме тези, които се отплащат на вас. Каролайн ми разказа и виждам, че ще имате поне един хубав спомен от посещението си в страната ни.

— Разбира се, мадам, но хубавите спомени ще бъдат повече. — Джек се учеше как се играе играта.

— Каролайн, той винаги ли е толкова галантен?

— Всъщност не. Трябва да сме го хванали в момент на слабост — отговори Кати. — А може и да е, ако престоят тук му е повлиял благотворно.

— Това ме радва след всичките ужасни неща, които каза за малката Оливия. Знаете ли, че отказа да си легне, без да ме е целунала за лека нощ? Такова прекрасно, чаровно ангелче. А той я нарече лоша!

Джек въздъхна. Не му беше трудно да разбере какво е станало. След три седмици в тази обстановка Сали вероятно правеше най-хубавите реверанси в историята на западната цивилизация. Сега може би дворцовият персонал водеше борби за правото да се грижи за нея. Сали беше истинско татково момиче. Способността да манипулира хората й се удаваше лесно. Беше го практикувала върху баща си в продължение на години.

— Може би съм попреувеличил, мадам.

— По най-клеветнически начин. — Очите на кралицата се разшириха. — Тя не е счупила нищо. Нищичко. И трябва да ви кажа, че става най-добрата ездачка, която сме виждали от години.

— Моля?

— Уроци по езда — обясни Кати.

— Искаш да кажеш, на кон?

— Какво друго би могла да язди? — попита кралицата.

— Сали на кон? — Райън погледна жена си. Идеята не му хареса твърде много.

— И се справя прекрасно. — Кралицата скочи в защита на Кати. — Съвсем безопасно е, сър Джон. Ездата е прекрасно умение, на което всяко дете може да се научи. Тя развива дисциплина, координация и отговорност.

„Да оставим това, че е и прекрасен начин да счупи хубавото си малко вратле“ — помисли си Райън. Отново си спомни, че човек не трябва да спори с кралицата, особено когато се намира под покрива й.

— Дори и вие трябва да опитате да яздите — каза кралицата. — Съпругата ви язди.

— Сега имаме достатъчно земя, Джек — каза Кати. — Ще ти хареса.

— Ще падна — мрачно каза Райън.

— След това отново ще се качите и така, докато не го направите както трябва. — Това беше казано от жена с над петдесетгодишен ездачески опит.

„Същото е, като да караш колело, само че от колело не се пада толкова силно, а и Сали е твърде малка за колело — каза си Райън. Изнервяше се да гледа как Сали бута колелото си по пътеката пред гаража. — За бога, та тя е толкова малка, че конят дори не може да разбере дали е отгоре му или не.“

Кати долавяше мислите му.

— Децата трябва да растат. Не можеш да я опазиш от всичко — изтъкна жена му.

— Да, скъпа, зная. — „По дяволите, не мога. Та това ми е работата.“

След няколко минути всички излязоха от стаята и тръгнаха за вечерята. Райън се озова в синята приемна зала с колони, която го накара да затаи дъх, а след това мина през двойно огледални врати и влезе в официалната трапезария.

Контрастът беше невероятен. От залата, оцветена в синьо, влязоха в стая, горяща в яркочервените цветове на плата по стените. Куполният таван над тях беше с цвят слонова кост и с орнаменти от злато, а над снежнобялата камина висеше огромен портрет. „На кого ли е? — чудеше се Райън. — Трябва да е на някой крал, разбира се, вероятно от XVIII или XIX век, ако се съди по белия му чорапогащник… или както са ги наричали по онова време, по жартиерите.“ Над вратата, през която бяха влезли, се виждаше монограмът на кралица Виктория — VR. Джек се питаше, каква ли част от историята е преминала през тази стая, или пък е била създадена в нея?

— Седнете от дясната ми страна, Джек — каза кралицата. Райън хвърли поглед към масата. Тя беше достатъчно широка и той не трябваше да се притеснява да не фрасне нейно величество с лявата си ръка. Това не би било хубаво.

Неприятното по време на вечерята беше, че Райън изобщо не можа да запомни — а беше твърде горд, за да пита Кати — от какво се състоеше тя. Храненето с една ръка беше практикувал достатъчно, но никога пред толкова хора, а беше сигурен, че всички го наблюдават. В края на краищата е американец и към него щяха да проявяват любопитство дори и ръката му да беше наред. Непрекъснато си повтаряше, че трябва да внимава, да не се налива с виното, да следи какво говори. Хвърляше по някой поглед към Кати, която беше седнала от другата страна на масата до херцога и очевидно се наслаждаваше на всичко. Това, че тя се чувстваше по-свободна от него, ядоса Джек. „Ако тук има някой долен завистник, който не е на мястото си, но не иска и другите да се чувстват добре, то това съм аз“ — помисли си той. Чудеше се дали щеше да е тук, ако беше полицай или редник от морската пехота, който случайно беше попаднал където трябва. „Едва ли, защо?“ Не знаеше. Знаеше само, че нещо от институцията на благородството беше в разрез с възгледите на американците. В същото време получаването на рицарска титла — макар и почетно — му харесваше. Това противоречие го тревожеше, без да разбира защо. Смяташе, че цялото това внимание е твърде лъстиво. „Ще се радвам да се махна оттук. Но дали ще е така? — Отпи глътка вино. — Зная, че мястото ми не е тук, а искам ли то да е тук? Добър въпрос.“ Виното не му помогна да намери отговор. Трябваше да го потърси другаде.

Погледна към жена си — изглеждаше така, сякаш точно тук й беше мястото. Израснала е в подобна атмосфера: семейство с пари, голяма къща в Уинчестър каунти, много партита, на които хората са си казвали колко важни са всички те. Такъв живот той беше отхвърлил, а тя — отказала. И двамата бяха щастливи с това, което имаха, всеки имаше кариера, но дали тя беше по-спокойна извън тази среда…Райън се намръщи.

— Добре ли се чувствате, Джек? — попита кралицата.

— Да, мадам. Моля да ме извините. Боя се, че ще ми бъде нужно време да се приспособя към всичко това.

— Джек — тихо каза тя, — причината всички да ви харесваме — а то е така — е заради това, което сте. Опитайте се да не го забравяте.

Райън помисли, че това вероятно е най-милото нещо, което му бяха казвали някога. Може би благородството е душевно състояние, а не идва с титлите. Помисли си, че това би било един положителен пример за тъста му, защото той имаше на какво да се научи.

Три часа по-късно Джек последва жена си в стаята. Вдясно имаше дневна. Леглото пред него вече беше оправено. Разхлаби вратовръзката си и се разкопча, а след това изпусна една дълга, ясно доловима въздишка.

— Ти явно не се шегуваше, като каза, че всичко може да се превърне в тикви.

— Да — отговори жена му.

Беше включена само една слаба лампа и Кати я угаси. Единствената светлина в стаята идваше от далечното улично осветление и се процеждаше през плътните завеси. Бялата й рокля се открояваше в тъмнината. Когато се обърна, се виждаха само извивката на устните и блясъкът на очите. Райън мислено допълни останалото. Той обви здравата си ръка около нея и прокле гипсовото чудовище, което обгръщаше лявата му страна. Притегли я към себе си. Тя облегна глава на здравото му рамо и бузата му докосна меката й, фина руса коса. Мълчаха прегърнати една-две минути. Достатъчно им беше, че са сами в тишината на нощта.

— Обичам те, мила.

— Как се чувстваш, Джек? — Това не беше просто въпрос.

— Нелошо. Починал съм си достатъчно добре. Рамото вече не ме боли много. Аспиринът спира болката. — Това беше преувеличение, но Джек свикна с неудобството.

— О, разбирам как са го направили. — Кати изследваше лявата част на сакото му. Шивачите бяха поставили парчета плат със закопчалки от вътрешната страна, така че превръзката не изглеждаше толкова скрита. По-скоро облечена. Жена му бързо разкопча парчетата и свали сакото. Последва го и ризата.

— Мога и сам да го правя.

— Млъквай, Джек. Не мога да те чакам да се разсъбличаш цяла нощ. — След това се дочу звук от разкопчаваното на дълъг цип.

— Мога ли да ти помогна?

В тъмното прозвуча смях.

— Сигурно ще искам отново да нося роклята. И внимавай къде слагаш тази ръка.

— Още не съм премазал никого.

— Добре. Нека опитаме да запазим доброто ти име. — Дочу шепота на падаща коприна. Тя хвана ръката му. — Хайде да те сложим да седнеш.

След като седна на ръба на леглото, всичко останало беше по-лесно. Кати седна до него. Почувства я до себе си, кожата й беше хладна и гладка и във въздуха се носеше лекият мирис на парфюм. Протегна ръка към рамото й и я спусна надолу към корема.

„Това става точно тук, сега, както си седим.“

— Ще родиш моето бебе — тихо каза Джек. „Наистина има Господ и чудеса.“

Ръката й премина по лицето му.

— След тази вечер не мога да пия нищо — по исках да й се насладя.

— Знаеш ли, наистина те обичам.

— Знам — отговори тя. — Лягай.