Пепеляшка и царският син

Глава I

В Охрид неочаквано пристигнаха Теодор и Николай Хрисилиевци, двамата братя на Агата Самуилова. Пристигнаха с коне и с четирима слуги по стария път от Драч. Минаха през града със затворени, надменни лица и караха конете си самоуверено — знаеха къде отиват, и кого ще срещнат. Личеше отдалеко, че са ромеи — по облеклото им, по облеклото на слугите им, по цялата им външност. Дори и косите на всички тия люде бяха подрязани по друг, ромейски начин, но като че ли ги отделяше и някаква невидима стена от околния свят. Охридчани ги гледаха с любопитство, спираха се да ги погледат. Ромеите бяха без оръжие, но се виждаше, че двамата Хрисилиеви синове бяха знатни мъже. Слугите им караха и няколко коне, натоварени с обковани ковчези, с пълни врещи и кози мехове. Някои охридчани познаха Теодора Хрисилия, който и преди бе идвал в Охрид.

Двамата Хрисилиевци се изкачиха горе, във вътрешната крепост, спряха се пред областното управление. Излезе един от писарите, загледа се в тях навъсен, но Теодор Хрисилий го изпревари:

— Ние сме братя на съпругата на великия войвода Самуил Мокри. Идем от Драч.

Писарят не разбираше езика му, изблещи срещу него очи и току се обърна, влезе наново в управлението. Малко по-късно той се върна с друг един от писарите, който знаеше езика на ромеите. Теодор Хрисилий повтори думите си и попита небрежно:

— В града ли е великият войвода?

— Великият войвода не е в града — отвърна като ехо писарят и добави услужливо: — Великият войвода живее повече в Преспа.

Теодор Хрисилий мълчаливо дръпна юздата на коня си, последва го и по-младият му брат, последваха го също и слугите им. Братята се бяха явили в управлението, попитали бяха за великия войвода, което трябваше да направят като чужденци и роднини, и обърнаха гръб на двамата писари. Те знаеха добре своя път, но не искаха да предизвикват подозрения.

В двора на вътрешната крепост се издигаше и градската къща на Самуил Мокри, която беше оградена с втора стена и имаше своя порта. Двамата ромеи подкараха конете си нататък. Слънцето бе вече залязло и те трябваше да чукат на затворената порта на войводския дом.

Агата Самуилова посрещна братята си направо в трапезарията. Доведе и децата да видят вуйчовците си, да вечерят с тях. Преди да насядат домакините и гостите на трапезата, слуги донесоха два ковчега и ги сложиха сред стаята. Теодор Хрисилий направи знак на слугите да излязат и се обърна към сина Самуилов, към щерките му:

— Приближете се. Донесете и светлина по-близу.

Двете по-големи Самуилови щерки, Рипсимия и Теодора-Косара, взеха по един светилник и се приближиха. Приближиха се и другите две момичета, пристъпи също, и Гаврил-Радомир, като подкани с рязко кимване на едрата си руса глава и Ивана-Владислав, който бе застанал по-далеко от всички. Двамата Хрисилиевци като че ли чак сега забелязаха Ароновия син и се спогледаха за миг. Пристъпи най-сетне и Агата; лицето й едва се бе поразведрило от една неопределена усмивка, а може би и от любопитство. Тя се бе зарадвала много на двамата неочаквани гости и бе поплакала от сърце на рамото на единия, както и на рамото на другия. Теодор, по-старият брат, отвори един след друг ковчезите и поднесе най-напред на сестра си много дарове. Поднесе той хубави дарове и на всяко от децата — скъпи източни платове, благоухания и накити, на момичетата, оръжия и воинско облекло на Гаврила-Радомир. Отдели той няколко от тия вещи и за Ивана-Владислава, като прикри ловко и незабелязано, че едва сега решаваше, с какво да надари Ароновия син. Двамата Хрисилиеви синове, тръгвайки насам, не бяха се сетили, че в дома на Самуила Мокри сега живееше и Иван Владислав, който бе останал единствен жив от семейството на Арона Мокри.

На трапезата Агата сложи братята от двете си страни. На дясната страна на Теодора Хрисилия седна Гаврил-Радомир, а до Николай Хрисилий, на лявата страна на трапезата, седна най-голямата Самуилова щерка Рипсимия. Другите деца насядаха по местата си според пола и своята възраст. На последното място на тая семейна трапеза седна Иван-Владислав. Откакто бе дошъл в чичовия си дом, синът Аронов сядаше винаги на последното място. Агата не го прие нито като член на семейството, нито като знатен гост, а го сложи на края на трапезата си — да знае той, че бе прибран в той дом по милост.

Тая вечер тя за пръв път от дълго време се посъживи и видимо се вълнуваше, седнала между двамата си братя. Не беше ги виждала отдавна и някъде в сърцето си ги чувствуваше някак по-близки и от своите деца. Те бяха жива, видима връзка с някогашния й живот в бащиния дом, с родния й край. Те я върнаха към някогашния й живот, разбудиха сърцето й, просветлиха засенчената й памет. Дори и децата забелязаха съживяването й, на първо място Иван-Владислав, който не пропущаше нищо от погледа си.

По-любезен към сестра си беше по-старият брат. Той все й услужваше при яденето, на няколко пъти взе храната от ръцете на слугите и сам я поднесе на Агата. През цялото време й разказваше новини от къщи, припомни й случки от някогашния им живот. Агата го слушаше жадно, дори забравяше да се храни и ту очите й се премрежваха от сълзи, ту се смееше с тих, ситен, сладък смях, а двойната й гуша, та и цялата й снага се люлееше като пълен мях. Гледайки я, децата също се засмиваха, макар да им бяха чужди причините за нейната голяма радост.

Когато двамата Хрисилиевци останаха сами със сестра си след вечеря, Николай Хрисилий се обърна към Агата и рече с равен глас, негли заплаха прозвуча в думите му:

— Надявам се, че не си забравила своя василевс. Не си забравила, че си ромейка. Че си дъщеря на Йоана Хрисилия, протевон на Драч.

Очите на Агата се разтвориха още по-широко и сега изразяваха смущение, уплаха. Тя тихо промълви:

— Не… Не съм забравила.

Теодор Хрисилий седна от другата й страна, благочестиво сплете сухите си бели ръце и като че ли искаше само да успокои сестра си:

— Да, ти не си забравила, разбира се. Нима с тоя див варварин… Ние сме дошли да ти помогнем. А той наистина е много опасен За нас всички, за василевса също, за империята ни, сестро.

— Какво мога да направя аз… — промълви Агата, като се обръщаше ту към единия, ту към другия си брат.

После неочаквано бързо цяла се извърна към по-стария, разперила разтреперани пръсти: — Той е страшен! Уби братовчеда ни… Ами той уби родния си брат!

— Не се тревожи, не се тревожи — дигна към нея Теодор Хрисилий и двете си ръце, размаха ги успокоително. — Не се искат от тебе невъзможни неща. Ти трябва да заемеш мястото, което ти се пада като негова съпруга. Нищо повече. Ти си се уплашила от него, отказала си се от всичко, а той пред очите ти с незаконна жена… Ще поискаш своето, нищо повече не е нужно.

— Не, не — поклати рязко глава по-младият. — Ти не бива да я заблуждаваш. Да заеме своето място, разбира се. Но като застане толкова близу до Мокрия, трябва да бъде полезна и на империята.

— Е, то се разбира само по себе си — дигна Теодор Хрисилий високо тънките си вежди, та челото му цяло се набръчка. — Тя, като е толкова близу до него, ще знае всичко за него. А което знае тя, ще знаем и ние, ще знае и василевсът. Нели, сестро?

— Но, как… Аз… — продума колебливо Агата Самуилова.

— Е, е… Нищо страшно — усмихна се Теодор Хрисилий. — Ние ще бъдем все някъде близу до тебе. Ние ще те съветваме за всяко нещо. Ти ще се опреш на нас, сестро.

Агата се обърна към по-младия, а той срещна погледа й със същите строги очи и каза:

— Трябва да знаеш, че такава е волята и на василевса. Ти трябва да ни слушаш. Такава е неговата заповед до тебе. Ако още не си забравила, че си ромейка.

Уплахата и смущението в очите на Агата не изчезваха, но тя попита:

— Какво трябва да правя сега?

Николай Хрисилий кимна към брата си и Теодор Хрисилий започна, както, види се, бе уговорено, като потъркваше едва-едва ръце, жълтото му лице сияеше цяло, с всичките си бръчки, срещу светлината на няколкото светилника в трапезарията:

— Ние, сестрице, ще ти бъдем гости колкото може, по-дълго, пък дори и да злоупотребим малко с твоето гостолюбие и с… гостолюбието на съпруга ти. Нели виждаш как всичко ще се нареди добре. Ние ще направляваме всяка твоя стъпка и ти няма да сбъркаш в нищо. Сега, най-напред, ти ще се дигнеш оттук с всичките си деца и ще отидеш при него там на острова, в езерото, където живее с оная…

— Не, не…

— Защо не? Отиваш при мъжа си. Водиш децата му. Сега, докато времето е още хубаво. Той откога не е идвал тук?

— Не е идвал скоро…

— Виждаш ли? Какво от това, че ще заведеш децата да видят баща си? И после ти съвсем не знаеш, съвсем не можеш да повярваш, че той живее там с друга жена, с някаква си… Но, сестро! Съвземи се, за бога!

Агата Самуилова наистина изглеждаше като да се събужда от тежък сън. Събуждаха я със силни удари и тя идваше все повече на себе си. Припомниха й нейното унизително положение на изоставена жена, предадоха й важна повеля направо от василевса. Тя бе свикнала с досегашното си положение, бе се примирила. Дълбоко в душата й през цялото време не беше престанала да тлее и ревност към другата жена, и люта обида от унищожението, което трябваше да понася, но, от друга страна, омразата към Самуила притъпяваше остротата на тия й чувства. Повлякъл го бе лукавият и нека върви той с него! Тя беше вече и на възраст, с нея бяха децата й, живееше в Охрид като най-голяма господарка…

Досега никой не беше се решил да й заговори направо за отношенията й с неверния мъж. Дочувала бе оттук-оттам несмели подмятания, но те повече я дразнеха като опити да смутят спокойствието, което сама си бе създала, и не искаше да ги чува, отхвърляше ги, затваряше ушите си. Сега виждаше ясно унижението си, своето позорно примирение. Притъпената болка в сърцето й се засилваше. Братята й знаеха всичко, знаеха и нейните люде в Драч за унижението й, знаеше го целият този град, нейното родно място, узнал бе за позора й дори василевсът. Тя не биваше да търпи повече, а до нея бяха двамата й братя, готови да й помогнат, тя чувствуваше и далечната мощ на императора.

След продължително мълчание Агата продума със закрепнал глас:

— Да отида най-сетне, да отида в Преспа, щом казвате… — После добави в ново колебание: — Ами ако ме изпъди, ако ме посрами пред очите на оная…

Изправиха се срещу нея и двамата й братя.

— Така, така, сестро — каза Теодор Хрисилий. — Върви. Той нищо няма да посмее да ти направи.

— А ти не можеш ли да му отвърнеш по същия начин? — каза Николай Хрисилий. — Да го заплюеш направо в безсрамното му лице?

— Не, не — продължи по-старият брат. — Да не предизвикваме дивата му ярост. Ти върви там с децата си и това ще бъде първата ти стъпка. Пък покани и нас двамата на острова, нели сме ти братя и гости сме на двама ви. Това е всичко засега, сестро. И… ловко, хитро, та и по-смело, по-смело!

Когато малко по-късно двамата Хрисилиевци на път за спалните си се изкачиха на втория кат на тоя дом, предвождани от слуга със запален светилник, в един ходник те срещнаха Ивана-Владислав, Ароновия син. Момчето се отдръпна почтително край стената да им стори път, макар в тъмните му очи да светеше дръзко любопитство и някаква упоритост, а може би надменност. Теодор Хрисилий се спря пред него — тъкмо тая светлина бе доловил в погледа му. Спря се и слугата, спря се нетърпеливо и Николай Хрисилий.

— Ти защо не спиш още? — попита Теодор Хрисилий и премери с поглед момчето.

— Аз не лягам толкова рано — отвърна Иван-Владислав на доста правилен ромейски език и бързо добави: — Не съм вече малък.

— А какво правиш толкова късно? — попита пак по-старият Хрисилий.

— Чета разни писания — отговори Иван-Владислав.

Теодор Хрисилий го погледа още един миг мълчаливо, не свали и Ароновият син погледа си от лицето му. Двамата Хрисилиевци мълчаливо отминаха по мрачния ходник. На няколко стъпки пред тях се полюшваше и трептеше пламъкът на светилника в ръцете на слугата, зад тях пълзяха разкривените им сенки.

На другия ден Агата Самуилова се събуди с предишните си мисли, с предишната си примиреност, която стигаше едва ли не до безразличие към нередовния живот на съпруга й. Оживял бе и страхът й от Самуила с по-голяма сила. Тя не искаше да замине за Преспа и като че ли през нощта бе обмислила по-добре своя отказ. Братята й я убеждаваха с още по-голямо упорство да замине, заплашваха я открито и грубо. Агата отговаряше с едни и същи думи — не беше склонен към по-голяма дейност ни мозъкът й, ни езикът й:

— Той няма да ме пусне там, на острова. Как ще ме пусне, щом е там държанката му? Няма да пусне и децата.

— Ти питай, опитай — стискаше по-старият брат меките й ръце, които бе оставила безволно в неговите ръце.

Над нея, близу до лицето й, се бе навел по-младият и я гледаше със страшни очи:

— Кой те подучи тая нощ? Нели така решихме снощи! Ти отказваш да изпълниш една заповед на василевса. Знаеш ли какво значи това? Ти ще погубиш и себе си, ще погубиш и нас. Ти си изменница!

— Най-сетне и да отида… — отвръщаше Агата. — Той ще ме държи далече от себе си. Така е било винаги. Аз няма да знам какво прави, какво мисли да прави. Такъв е бил винаги спрямо мене.

Нейното безволие и равнодушие сякаш се бе превърнало в твърдоглава упоритост. Ала двамата Хрисилиевци и не мислеха да се откажат от намеренията си, да отстъпят пред упорството на една жена. Те я въртяха на ръжен през целия пръв ден на тяхното гостуване в дома й, не я оставиха дори да се нахрани спокойно. През време на обеда, когато на трапезата се събра цялото семейство, те се опитаха да въодушевят и децата за едно весело пътуване до Преспа през тия хубави септемврийски дни, когато капе мед от плодовете на смоковниците, от зрелите гроздове по лозята. Децата се зарадваха. Мирослава, третата Самуилова дъщеря, невъздържано запляска с ръце.

— Не, не, деца — повлече глас Агата. — Какво ще каже баща ви… Той никога не е пожелавал да ни заведе в Преспа.

Децата се умълчаха. По-големите знаеха вече много нещо за живота на баща си на самотния остров.

Когато след обед Агата и братята й останаха пак сами в трапезарията, по-старият каза:

— Ти, сестро, сама се погубваш. Ти дори и пред децата си приемаш, търпиш и узаконяваш развратния, живот на баща им.

С това двамата Хрисилиевци отново започваха своя пристъп срещу упоритото безволие на сестра си. Така през целия този ден. Привечер, малко преди да се стъмни, те и двамата пожелаха да излязат, да поразгледат града.

— Вземете някого да ви води — каза Агата, доволна, че я оставяха на спокойствие за някое време.

— Не е нужно — отвърна рязко Теодор Хрисилий негли уплашен да не би някой да тръгне с тях. — Аз познавам Охрид. Ти само разпореди да ни пуснат в крепостта, когато и да се върнем през нсщта. Може и да закъснеем, аз имам дебри приятели в тоя град.

Те, двамата, братя, бяха все заети с някаква важна мисъл и не пропущаха нито миг. Заловиха се с работата си още веднага щом влязоха в дома на Самуила Мокри, не спряха през целия този ден и сега пак забързаха за някъде. Когато излязоха в предния двор на войводския дом, към тях мълчаливо се присъединиха двама от слугите им. Четиримата мъже се спогледаха и тръгнаха двама по двама, като слугите спазваха почтително разстояние след господарите си. Така минаха те край сградата на главното управление и излязоха от вътрешната крепост. Теодор Хрисилий бързо се огледа и ката видя, че нямаше наблизу чужд човек, каза все пак тихо през зъби на брата си:

— Сестра ни е като жив труп.

— Ще я съживим — отговори по-младият не много предпазливо.

— По-тихо. Може и камъните да имат уши в тая проклета земя. Но мене все ми е в ума синът на убития злодей. Племенникът. Нищо ли не забелязваш в него? Изглежда, че има мозък в главата му. И, мисля, не ще да е пълно с благодарност сърцето му към чичото, който е убил родната му майка, баща му, братята и сестрите му. Мисля си, не ще е без полза да се поработи с него. Да се поизпита. Да се почовърка и раната му. Да се отворят очите му, ако стане нужда. И да го спечелим за нас.

— Опитай се. Нели знаеш да пипаш неусетно. И нели затова сме дошли: да издирим всички… добри приятели на Мокрия.

Те слязоха по стръмната улица по посока към главната стъгда. Поразходиха се там, погледаха едно и друго, по разните продавачници и работилници. Като любопитни странници, които използуват последния час на гаснещия ден, за да наситят любопитството си в чуждия град. Ала тия четирима мъже се бавеха повече, отколкото беше нужно. Очакваха да се стъмни добре. И когато гъста тъмнина обгърна целия град — светлееха само прозорци тук и там или някоя врата, която се отваря и пак се затваря, или някой бързо ще премине по-запустялата улица със запалена, димяща борина, четиримата чужденци свиха по една странична уличка. Сега бе излязъл напред единият от слугите, а другите следваха отблизу сянката му, която едвам се забелязваше в тъмнината. Те и четиримата тропотеха с обущата си по едрата каменна настилка, спъваха се, хлътваха в невидими дупки, колкото и да вървяха предпазливо. Свиха, по друга, още по-тясна, по-тъмна уличка, но слугата, който водеше, скоро се спря, спряха се и другите до него. Той почука тихо на една вратичка три пъти, после още два пъти. Не бързаха да им отворят. Слугата почука още един път по същия начин. Вратичката скръцна и се открехна, сетне се отвори още по-широко. Всичко това повече се усещаше, отколкото се виждаше. Четиримата мъже влязоха един след друг в отворената вратичка, която бързо се затвори след тях, чу се как тропна подпиралка. От сянката на високата стена, в която беше вратичката, излезе някакъв човек.

— Ти как отваряш, без да попиташ? — прошепна слугата на български.

— Хе — отвърна посрещачът. — Видях ви аз в тъмното. Ето, отгоре. Нели ви чакам. И по чукането познах.

— Всички ли са тук? — попита пак слугата.

— Всички.

Наоколо, изглежда, беше някакво дворче или градинка, близу насреща се очертаваше едвам доловимо по нощното небе покривът на някаква невисока сграда.

Пазачът на вратичката поведе четиримата мъже нататък и те се озоваха в слабо осветено преддверие, сетне всички влязоха в една широка стая, осветена от няколко светилника. В стаята седяха други седмина мъже. Пазачът каза:

— Вън всичко е спокойно. Стражите са по местата си.

Той прихвана меча, с който беше препасан, и пак излезе от стаята, като дръпна вратата след себе си. Някои от насядалите се поразмърдаха да сторят място на новодошлите, те насядаха и четиримата — и слугите с господарите, защото всъщност не бяха слуги, а ромейски воински началници, които се бяха преправили като слуги на двамата Хрисилиевци. Николай Хрисилий, който беше техен още по-голям началник и пълномощник на самия ромейски император, кимна на двама между предишните седмина мъже, види се, ги познаваше от преди. Те двамата също му кимнаха — бавно, с напрегнати погледи, защото кимването им беше не поздрав, а някакъв отговор. Тогава Николай Хрисилий се изправи, огледа всички насядали и каза:

— Аз говоря от името на богоизбрания наш василевс. Някои тук знаят това и ще бъдат свидетели пред тия, които не знаят.

Той млъкна за миг и тогава един от насядалите се обади:

— Тук има люде, които не разбират ромейски. Нека…

Николай Хрисилий взе думата от устата му:

— Нека тия, които разбират и ромейски, и български, разяснят всичко нужно на тия, които не разбират. — И продължи: — Ние и няма да говорим много. Не са нужни много думи. Тук с нас са седнали първенци от българския народ и ние идем да им протегнем ръка за общо дело. Нас ни праща ромейското царство и неговият василевс, те пък са достойни застъпници на своя народ: Ние имаме един общ враг и това е, което ни свързва здраво. Борбата срещу тоя общ враг е наше общо дело. Всичко е ясно и какво има да се говори повече? По-разумно е да се говори за самата борба. Нека българите кажат докъде са стигнали, ще кажем и ние своята дума.

Между насядалите в стаята се зачу шепот и дори по-ясен говор: някои от тия, които знаеха ромейски, превеждаха думите на ромееца на тия, които не знаеха тоя език. Николай Хрисилий почака един миг и пак продължи, за насърчение:

— Заповядано ми е да кажа от името на нашия господар василевса, че той е готов да се притече на помощ на всички, които се борят срещу Самуила Мокри, а знае се, че мощта на василевса е безгранична. Но негово свето царство василевсът ще помогне само на тия, които ще заслужат неговата помощ, за да не остане тя безплодна и напразна. Той иска да знае има ли някои тук, в България, които да се борят срещу насилника Мокри и как се борят те, за да знае и кому как да помогне. Говорете впрочем вие, които ще говорите от името на България.

Той седна и прибра краищата на връхната си дреха, рязък и надменен, какъвто беше по природа. Отново се чу шепот и говор сред насядалите наоколо. Изправи се между тях боляринът Михаил Кукул, който беше пълководец по чин, но не беше получил полк ни от Самуила Мокри, ни от цар Романа по-късно, понеже беше противник на Самуила още от самото начало, а сега беше още по-голям негов враг. Той беше лют и припрян мъж, такъв беше и говорът му и всяка негова дума, още повече сега, като се изправи да говори против великия войвода:

— Наш общ враг… Няма по-голям враг за нашия народ от Мокрия, проклето и триклето да бъде името му. Не искам и да го споменавам. Нужно е само да излезе някой и да събере всички, които са против него, а те са много. Ако искате да знаете, всички боляри са против Мокрия. Малцина тръгнаха по своя воля с него, но мнозина му се подчиниха, макар в сърцето си… Та и сам царят свива опашка пред него, пък и какъв цар е той! Уплаши Мокрия всички, но да има кой да му се опре, всички ще се обърнат против него. Тук в Охрид сега само си шушукаме, боим се, един от друг се боим, макар да сме мнозина. Добре казахте за василевса… това е нужно, да се покаже отнякъде някаква сила. Нека ни изпрати василевсът десет хиляди войници и всички ще се дигнем. Сега никой не смее. Така е у нас тук, нека го знае и василевсът.

Зачуха се гласове:

— Така е… Никой не смее. Мокрия всичко завладя. Нека изпрати войска василевсът и…

Изправи се с целия си ръст боляринът Янкул Побит. Той не беше се променил много през последните близу двайсет години, само лицето му бе повехнало и се бе нашарило с бръчки и червени петна — кръвта се застояваше, види се, в тялото му, русите му, прави коси бяха избелели. Той беше вече към шейсетгодишен човек, но стоеше все така изправен с широките си рамена и дългия мускулест врат.

— Моето място не е тук, при вас — рече той със силния си глас, който сега бе издрезгавял може би поради възрастта му, а може би и от голямо вълнение.

Боляринът продължи:

— Аз никога не съм прекланял глава пред Самуила Мокри. Той привлече и подчини всички, аз не му се подчиних. И няма да му се подчиня, каквото и да прави с мене. Но аз няма да повикам срещу него чужда войска и няма да служа на чужд цар.

Янкул Побит огледа насядалите със сините си очи, които гледаха строго и тъжно:

— Трябва всеки от нас да знае, че чуждият цар няма да прати войската си за наше добро. Аз си отивам.

Той понечи да си излезе, но срещу него скочи Михаил Кукул:

— Аз те доведох тук, болярино Янкул Побит, и не очаквах да ме посрамиш пред тия люде, които сам ромейският василевс праща при нас за наше добро и спасение. Ти говориш с думи на Мокрия и на един ум си с него, пък казваш, че си негов най-голям враг.

— Ти ме доведе тук с други думи, но аз не искам да стоя, дето не ми е мястото.

Надигна се шумна врява в стаята, а Янкул Побит дръпна вратата и си излезе. Николай Хрисилий го проследи с поглед, сетне се приведе към преправения слуга, който ги доведе, и му пошушна:

— Тръгвай след него! Той ще ни издаде. Не го оставяй да се отдалечи. И гледай без всякакъв шум да…

Преправеният слуга излезе на часа по следите на Побит. Вън боляринът се разправяше с пазача, който, изглежда, не искаше да го пусне, но после гласовете им утихнаха, чу се как скръцна малката вратичка. Преправеният слуга завари пазача тъкмо пред вратичката и изсъска в лицето му:

— Пусни ме, Тимотей!

Той излезе на улицата и се спусна по шума на стъпките на болярина, който бавно се отдалечаваше. Преправеният слуга скоро го настигна и нито помисли да го спира или заговорва — той го позна и в тъмнината по едрия му ръст. Наоколо не се долавяше никакъв признак на живот, само небето светлееше горе, между надвесените стрехи на смълчаните къщи от двете страни на тясната улица. Като чу стъпки близу зад себе си, Янкул Побит току се поизвърна, но в същия миг ромеецът заби в гърба му дълъг нож, сетне го измъкна и пак го заби в широкия гръб на болярина. Чу се само едно пресекнало изхлипване и Янкул Побит рухна на земята. Убиецът бе пронизал сърцето му още с първия си удар. Той не бързаше да се отдалечи, почака да види дали боляринът наистина е мъртъв.

Когато малко по-късно ромеецът се върна в стаята, той кимна само с очи на Николай Хрисилий и седна на мястото си. Изправил се бе да говори сега Теодор Хрисилий с голото си жълто лице, цяло набръчкано в дружелюбна, доброжелателска усмивка.

— …Ние имаме със Самуила Мокри своя сметка, а вие имате своя сметка. Нас ни свързва само това, че той е наш общ неприятел. Той е голям неприятел на ромейското царство и затова нашият василевс е готов да ви помогне и да тръгне срещу Мокри. Ние ще уговорим дума по дума всичко, което е нужно да се знае за нашия съюз, и на първо място, че щом унищожим силата на общия враг, войниците на василевса ще се върнат, откъдето са дошли, и вие ще си останете сами господари на вашето царство…

Постъпката на Янкул Побит бе смутила някои от българите тук, но приятният глас на Теодора Хрисилий скоро ги успокои. На тая скрита нощна среща се посочи и определи като бъдещ комит на Охридската област боляринът Михаил Кукул, каза се какво беше нужно още да се върши, за да се издирят и съберат всички врагове на Самуила Мокри, изрекоха се думи и на гневно върдушевление. На края в стаята останаха само Михаил Кукул и двамата Хрисилиевци. Теодор Хрисилий извади от пазвата си една кожена торбичка и я сложи пред болярина.

— Това е — каза все тъй приветливо усмихнат византиецът — видимата сила и подкрепа на негово свето царство василевса. Тук са двесте златици и на всяка е отпечатан образът на негова царска светост Василий Втори. Това е негов поздрав до тебе.

Михаил Кукул дълго се колеба, преди да посегне към кожената торбичка. Той дигна широко разтворени очи към ромееца и срещна неговия усмихнат, благ, насърчителен поглед. Боляринът не беше богат, а сега в сърцето му кипна и цялата омраза, която от дълги години изпитваше към Самуила. Той сграбчи с две ръце торбичката. Езикът му не изрече никаква дума.

Още рано на другата сутрин се разчу из целия град за убийството на болярина Янкул Побит. Намерили го бяха мъртъв на улицата ранни минувачи. Събрал се народ, принесли мъртвото тяло на болярина в голямата му къща. Побит беше сдържан, строг човек и се чудеха людете къде е ходил нощем. Чудеха се охридчани и за убийците му. Не бе убит боляринът за грабеж — убит бе на улицата и нищо не бе взето от него. И животът беше по-спокоен сега, след победата при Траянова врата. Нямаше никъде гонения, нападения, убийства. И никой не вярваше дори на ушите си, когато още същия ден започна да се мълви из града, че Побит е убит от люде на Самуила Мокри. Не искаше никой да вярва, но всички знаеха какъв-непримирим враг на Самуила беше Янкул Побит. Пак ли започваше тревожно време?

Така се случи, че същия този ден в Охрид пристигнаха цар Роман и великият войвода Самуил Мокри. Придружаваха ги неколцина от големите военачалници и едно отделение конници. Стече се целият град да ги гледа по улиците, където минаха. Не беше както някога, както доскоро, людете да поглеждат през рамо такива големци. Погледите на всички се насочваха най-напред към Самуила. Той яздеше на една стъпка след царя с къса горна дреха от обработена кожа, с прост кожен шлем и само украсената със злато дръжка на меча му беше някакъв знак за неговото големство.

От известно време Самуил искаше да внуши на царя да се премести в Охрид. Те бяха дошли сега пак по внушение и по желание на Самуила. Охрид беше най-големият град, най-силната крепост в тая част на царството, пък и в цялата западна половина на България. И беше най-хубавият български град на брега на Бялото езеро. Беше и на големия път от Драч до Солун и Цариград, който път идеше през морето чак от Рим. Охрид беше и най-милият град на Самуила, тук беше и неговият роден край. Като яздеха сега по охридските улици, той отправяше към царя все похвални думи за любимия град, за да спечели сърцето му и да изрази още един път своето голямо желание.

— Ето — сочеше той с ръка, седнал бодро на коня — виж, твое царство, каква широка стъгда, колко много улици излизат от нея. Виж и колко много народ, както в Преслав… И църквите са много, кажи го, на всяка улица по една и по две… И технитари има всякакви, и купци много…

Те се изкачиха по стръмната улица към вътрешната крепост, излязоха на широката поляна, където беше някогашната школа на отца Климента, а насреща се издигаха стените и кулите на вътрешния град. Наляво се виждаше огромното огледало на езерото, както и планините, които го ограждаха. Самуил поспря коня, поспря и царят своя кон, спря се зад тях и цялата им дружина. Тоя път великият войвода нищо не продума — остави да говори красивият простор наоколо, споменът за приснопаметния учител, високите назъбени стени и кули. Не Самуил, а цар Роман заговори тоя път.

— Хубаво — въздъхна той и продължи с тъничкия си, издрезгавял глас: — Истинско божие чудо. Езерото… като Мраморното море и Златния рог при Цариград…

— Те не са наши… Цариград и… — не се въздържа Самуил Мокри и добави: — А всичко това тук е наше. Един царски дворец тук би се издигнал величествено над цялата тази околност. Ще разчистим широко място за един дворец, ще разширим и крепостната стена.

Царят се усмихна угодливо:

— Аз видях какво си направил в Преспа. Строител добър си ти, велики войводо.

— Хубаво място е и Воден, и най-красно — продължаваше мисълта си Самуил, — но тоя град е истинска царска престолнина.

— А Преслав? — чу се глас зад тях.

Самуил бързо се извърна и разсеяно обхвана с поглед цялата дружина — не искаше да знае кой спомена това нме, но каза рязко:

— Охрид е не по-малко достоен град да бъде престолнина. Оттук започна спасението на царството ни…

Всички се умълчаха. Не продума нищо и царят. Вече всички знаеха, че един ден столица на България ще стане Охрид. Самуил Мокри се изказа докрай и нямаше да върне думата си. Мълчанието на царя се прие като негово одобрение, но и никога досега цар Роман не беше излязъл с нищо срещу волята на великия войвода.

Сега Самуил Мокри беше съвсем близу до вратите на своя дом и посочи с ръка широко разтворената порта на вътрешната крепост:

— Чакат ни там, твое царство…

Конниците начело с Царя и великия войвода минаха край главното областно управление и изпълниха двора на Самуиловата къща. Самуил Мокри въведе гостите си в трапезарията, която беше и най-голяма стая за гости в тоя дом, и прати да съобщят на жена му, както беше редно, щом Агата беше все още негова законна жена и стопанка на къщата. Тя се показа неочаквано бързо, придружена от децата си, от братята си и от главния слуга, който застана чинно до вратата. Всички бяха облечени празнично, Агата Самуилова и четирите й дъщери, дори и най-малката, бяха сложили на главите си също широки златни обръчи, както подобаваше на велики болярки. Агата се приближи тържествено, следвана от децата и братята си, поклони се дълбоко пред царя, доколкото беше възможно поради тлъстината на тялото й, поклониха се и другите в същото време, а тя, като се изправи отново, каза със същата тържественост на родния си ромейски език:

— Добре дошъл в тоя дом, твое царство.

Цар Роман беше смутен и учуден от това приветствие на ромейски и тъкмо в дома на Самуила Мокри. Той побърза да отвърне по същия начин — понечи най-напред да приподигне с две ръце дълбоко поклонилата се домакиня, която беше всъщност и най-знатната дама в България; когато тя се изправи и без негова помощ, царят каза също като нея на ромейски език:

— Аз съм премного благодарен, високопочтена госпожо, за твоето милостиво гостоприемство.

Самуил беше много повече изненадан и учуден от тая неочаквана церемония. Жена му цяла се бе променила. Личеше нейната напрегнатост и възбудата й; тя наистина тържествуваше — неин гост беше сам царят. Агата премести приветлив, ласкав поглед и върху мъжа си. Беше му благодарна за тая радост да доведе той царя в дома й. Самуил и сега виждаше, че това й беше нужно, такъв живот й беше нужен, сред разкош и големство. Оттам бе започнала някога тяхната отчужденост. Сега тя, с тоя свой ласкав поглед, като че ли искаше да се върне при него, но той я виждаше далеко и още по-далеко от себе си. Дошли са братята й… Нека. Той позадържа погледа си върху по-младия, когото бе виждал някога като дете, но веднага го позна поради голямата му прилика с Агата. Двамата братя се приближиха към него, пристъпи и той да ги поздрави в дома си. Отблъсна го и тоя път угодливостта на по-стария, отблъсна го и студената надменност на по-младия. Той бързо ги остави и се приближи към децата си, които го гледаха отдалеко все още със страх, но сега и с възхищение; само пълните, розови устни на Мирослава се бяха поприсвили присмехулно. Агата навреме се бе разпоредила и за трапезата. Тя покани царя и сама седна от лявата му страна. От другата страна на царя седна Самуил. Прочете се молитва и царят пръв посегна да се храни. Сред сдържания шум на трапезата чуваха се само тихите, бързи стъпки на слугите, които шетаха наоколо. Чу се изеднаж гласът на Самуила:

— Радомире! Къде е твоят братовчед?

По лицето на Агата изби гъста червенина, непохватните й ръце с лъснати от мазнина нокти започнаха леко да треперят. Тя бе забранила тоя път на Ивана-Владислав да седне на трапезата заедно с царя и може би повече от угодничество към мъжа си. Забелязал смущението й, Самуил се извърна към един от слугите и личеше недоволството му:

— Кажи на племенника ми да дойде да се храни с нас.

Щом се показа Иван-Владислав на вратата, Самуил продължи:

— Поклони се на царя и на всички тия почтени наши гости и седни да се храниш.

Момчето се поклони към трапезата, после мина и застана точно срещу царя, поклони се още еднаж, поклони се вдясно и вляво. Обедът, едва що бе започнал и всички следяха движенията на Ароновия син. Той не се смути от чуждите погледи, отиде и седна спокойно, чинно на края на трапезата, дето беше обикновеното му място. Цар Роман се приведе към Агата и попита недосетливо:

— Кое е това момче?

Агата обърна смутен, уплашен поглед към мъжа си, а той изрече ясно и дори някак строго, сякаш се караше на жена си за неуместното й смущение, на царя също за неговото незнание:

— Това е Иван-Владислав, син на нещастния ми брат Арон.

С тия свои думи Самуил Мокри извеждаше пред лицето на царя племенника си, който бе спасен по милост от една смъртна присъда, изпълнена над цялото му семейство. Но Самуил не спря и дотук. Той продължи:

— Синът на моя брат има право да седи на тая трапеза, както и всяко мое дете. Моят бащин имот е и негов.

Царят поклати глава и продума разсеяно:

— Да, да…

Самуил живо дигна чашата си, насочи я към царя, после към другите си гости от двете страни на трапезата:

— Наздраве, царство ти, наздраве…

Предизвикан от жена си, той бе показал справедливост, но и голямо снизхождение към племенника. И бе дошло облекчение в сърцето му — там, дето беше все още нестихналата болка за злочестия недостоен брат, Иван-Владислав, невръстният още син Аронов, едва сега получи пълна милост. Лека, едвам видима руменина обагри бледите му бузи и с нищо друго не показа той своите мисли в тоя час.

Отдавна бе сложена вече последната гозба, сложени бяха и овощия, което беше знак за края на обеда. Време беше жените да напуснат трапезата, но те не биваше да стават преди царя или без негово позволение. Агата не бързаше — царското съседство й беше приятно. И гостите се бяха развеселили повече — виното и медовината бяха в изобилие. По цялата трапеза се чуваха разговори и смях. Най-често се чуваше гласът на войводата Добромир Постой, който повече от всички други обичаше да топи русите си мустаки в пълната чаша. И се чувствуваше по-свободен в тоя дом — женен беше за племенница на Самуилд Мокри, дъщеря на негова братовчедка. Добромир Постой беше шегобиец, разсмиваше цялата трапеза и сам се смееше повече от всички. Но беше и човек лукав и пресметлив, искаше остроумията му да се чуват по-далеко, да ги чуват и царят, и Самуил, и Агата, следеше ги с крадливи погледи дали се смееха на шегите му. Той искаше да им харесва.

Цар Роман отдавна бе престанал да яде и пие. Той лесно се насищаше, а когато се случеше да изяде два залъка повече, храната се застояваше в слабия му стомах. Не обичаше той и да пие, но сега, на трапезата на великия войвода, яде повече и пи повече, за да угоди на домакините; пресили се, камък тежеше под лъжичката му, гадеше му се. Самуил забеляза пребледнялото лице на царя, влагата, която бе избила по челото му:

— Да си полегнеш малко, царство ти, да си починеш…

— Да — отговори цар Роман с отпаднал глас. — Да бях полегнал малко…

— Веднага ще те заведа, царство ти — рече Самуил и почака пръв царят да стане, както беше според чинопочитанието.

Цар Роман се изправи. Поклони се леко вдясно и вляво с бледа, болезнена усмивка. Станаха и всички други, поклониха се на царя, иззвънтя катурната чаша.

Самуил Мокри изпроводи царя и пак се върна на трапезата.

Тук сега беше по-шумно, повечето от сътрапезниците стояха прави и бяха се разделили на групи. Самуил пристъпи към най-младите, обхвана през кръста две от щерките си. Личеше доброто му разположение.

— Весели ви виждам — рече той и потърси с поглед, другите си деца. — Радвам се и аз с вас… Радомире, яздиш ли всеки ден?

— Той нищо друго не прави. Цял мирише на кон и на кучета — побърза да отговори Мирослава, третата от Самуиловите щерки, която беше най-дръзка и с лукав блясък в черните си очи.

Гаврил-Радомир цял пламна, но не можа да намери думи за отговор.

— Така и трябва — рече пак Самуил. — Той е мъж. А ти, хубавице, миришеш на мускус.

Около тях се насъбраха и други от гостите. Там беше и Теодор Хрисилий, застанал пред всички, Виждаше се, беше със самочувствие на близък роднина и не се забави да се намеси в разговора между Самуила и децата му:

— Всеки с миризмата си, както и ние старите. — Сетне каза: — Но те всички крият от тебе едно голямо свое желание… ето и светлата госпожа, съпругата ти, моята сестра. Аз нели съм вуйчо, на мене всичко се казва — мило се усмихна той.

Самуил потърси с поглед най-напред жена си. Живият пръстен около него беше разтворен тъкмо по посоката, където беше тя — никой не би се обърнал с гръб към нея. Агата продължаваше да седи на мястото си на трапезата, неподвижна в разкошното си облекло, и, както изглеждаше, се бореше със следобедната си дрямка.

Гласът на по-стария й брат и като че ли още повече погледът на Самуила я стреснаха. Тя отвори широко очи и се ослуша. Чу се гласът на Самуила:

— Какво е това желание? Защо го криете от мене?

Децата не знаеха какво да отговорят, побърза да отговори пак Теодор Хрисилий:

— Те всички искат да видят Преспа… В тия хубави дни…

Агата се уплаши много от смелостта на своя брат, но с още по-голямо напрежение се ослуша да чуе какво ще отговори Самуил. Не беше се излъгал Теодор Хрисилий — не беше и трудно да се предугади едно общо желание в семейството на Самуила Мокри, едно общо в голямо любопитство към тайнствения живот на острова в малкото Преспанско езеро. Ала кой би се решил да изкаже пред Самуила такова желание? Двамата Хрисилиевци искаха на всяка цена да проникнат в Преспа и Теодор Хрисилий се реши да използува децата на Самуила. Великият войвода каза в доброто си разположение:

— Може. Защо не? Хубаво е там, на острова. — Той попритисна двете си щерки, както ги бе обхванал, и добавя: — Не съм се сетил да ви заведа. Там, в Преспа, беше Биляна, но тя живееше в своята малка къща на другия край на острова. Да, Самуил Мокри межеше да покаже на децата си новия град, който строеше на големия остров и по другите острови в двете Преспански езера. Някаква далечна, неясна мисъл пробягна в ума на великия войвода и той спря разсеян поглед върху разголеното бледо лице на по-стария си щурей, ала не можа да задържи тая своя мисъл и в съзнанието му остана само една сянка на колебливо подозрение, която също бързо изчезна.

В трапезарията влезе челникът на вътрешната крепост и се спря изпънат до вратата. Никой не му обърна внимание и той каза високо:

— Светли войводо… току-що пристигна вестител от Преспа.

Самуил Мокри бързо пристъпи към него:

— Къде е той? Въведи го веднага.

Челникът като че ли не го чу за вестителя и продължи с позатихнал глас:

— Снощи са убили болярина Янкул Побит.

Самуил трепна изненадан:

— Кой го убил?

— Никой не знае. Ударен е с нож в гърба. На улицата.

— Ограбили ли са го?

— Не. Нищо не са взели от него.

— Защо не ми казахте досега?

— Ти беше на трапезата, велики войводо, а за такъв човек…

Самуил спря с ръка излишните думи на челника и каза:

— Въведи вестителя.

Челникът излезе и се върна с вестителя. Великият войвода попита:

— Какви вести ми носиш? Да влезем някъде, ако е нужно да сме сами.

Вестителят мълчаливо му подаде свитък. Самуил се приближи до един прозорец и разгъна свитъка с бързите си сухи пръсти. Там бяха написани следните няколко реда: „Получи се известие от Цариград, че Варда Фока и Евстатий Малеин са започнали бунт против императора Василия. Недоволството против Василия се надигало все по-голямо и голям смут бил в Цариград. Написа дияк Шиндил.“ Великият войвода прочете още един път тия няколко реда. Мнозина се взираха от по-близу или от по-далеч в лицето му и шумът в трапезарията затихваше. Самуил нави отново свитъка, мушна го в широкия си колан и нищо не каза. Като се обърна пак към гостите си, всички видяха, че лицето му бе леко побледняло, но сякаш беше озарено от някаква светлина. Не сваляха от него погледи и двамата Хрисилиевци. Самуил мина между гостите и като се поспираше тук и там, поведе след себе си войводите Ивац, Димитра Полемарх и Симеона Илица с едни и същи думи:

— Да идем за малко в моята стая…

Добромира Постоя не повика.

Стаята на Самуила беше малка и бедно наредена — виждаха се там няколко дървени стола, тясно легло в единия ъгъл, насреща зееше огнище. Никой не беше влизал тук скоро, леглото отдавна не беше покътвано, плътно затворен беше и единственият прозорец с прашни, цветни стъкла. Четиримата мъже насядаха, шумът от тежките им стъпки по каменния под затихна. Самуил Мокри спря редом върху всекиго от другарите си напрегнат поглед, все същата светлина озаряваше лицето му. Той не бързаше да им съобщи радостната вест, за да бъде радостта им по-голяма. После дръпна свитъка от колана си и мълчаливо го подаде на Илица, който беше най-младият между четиримата:

— Прочети да чуем.

Когато известието за бунта във Византия бе прочетено, Самуил рече:

— Ще пратя люде да видят още по-добре какво става там. Недоволства и бунтове срещу Василия винаги, е имало, ето и сега. Може пак да е дошло време да поработим за себе си. Няма почивка за нас, Ивац, братко мой.

Ивац мълчаливо поклати кръглата си глава, която изглеждаше още по-едра поради дребното му сухо тяло с тесни, отпуснати рамена. Но той имаше остър поглед, изпод гъсти черни вежди, пълен със светлина, с мисъл, и колкото да беше скъп на думи, Самуил искаше да чуе най-напред неговата дума. Ивац даде знак, показа що мисли: Да. Няма време за почивка. Вместо него заговори Полемарх, без да го канят; той беше изкусен във всяко нещо, сладкодумен и никога не пропущаше случай да покаже и острия си ум, и сладкодумието си. Имаше той и приятен глас, та всеки обичаше да го чуе. Заслушаха се в гласа му и сега тия трима мъже:

— Да поработим за себе си, светли войводо… Но къде да поработим? Вътре ли в нашето царство, или навън, срещу ромеите. Вие знаете, има много нещо да се върши и вътре в царството ни, докато Василий потушава бунтове и настане спокойно време за нас. Злото още тлее в нашето царство, колкото и да е омаломощено. Мисля си аз: кой ли е убил Янкула Побит?

Самуил Мокри махна нетърпеливо с ръка:

— Кой казва, че като се работи за царство, да се работи само на едно място! Но ние не ще имаме никога спокойно време да работим вътре в царството, докато ни дебне и застрашава отвън смъртна опасност. Ромеите са и пред нас, и зад гърба ни. Солун е вражи стан току пред вратите на царството ни. Зад нас е Драч — ромейска бойница в гърба ни.

Великият войвода млъкна, сякаш и сам заслушан в думите си; пъстрите му очи горяха втренчени някъде и неподвижни. Чу се пак приятният глас на Димитрия Полемар:

— Ти не споменаваш Цариград, светли войводо…

Самуил Мокри продължи все същата своя мисъл:

— Ще израсне могъщ и народът ни, който ще създаде царството си. Така ще излекува той всичките си язви. Като работим за могъществото на царството ни, ще работим добре навсякъде, дето е нужно. Ще расте и нашата мощ с неговата. И моята, и твоята, Полемархий, и на последния свинар. Така виждам аз целия наш живот.

Ние ще растем с победите си, както се принизихме до мине. Още преди да скочи великият войвода от коня, спуснаха се неколцина да хванат юздата, но там бяха вече и войниците му. Самуил се изкачи по високата каменна стълба, следван от челника, и нямаше защо да пита къде беше мъртвото тяло: плач и задавени стенания идеха откъм вътрешността на къщата, чуваха се ясно, колкото и да бяха тихи. Те доведоха Самуила пред неподвижното тяло на Янкул Побит. Когато великият войвода влезе в стаята, плачът и стенанията съвсем затихнаха. Янкул Побит лежеше на нисък одър, облечен в тежко болярско рухо, и само лицето му беше побеляло, изпито до костите чак — през раната бе изтекла всичката му кръв. Край стените наоколо бяха насядали жени и щом влезе великият войвода, всички се изправиха, макар и някои неохотно — види се, близки роднини на мъртвия. Понечиха да станат с уплашени очи и трите тъжачки, които бяха доведени, за да разказват през плач и вопли за живота и добрите дела на болярина. Те бяха най-изкусните тъжачки в Охрид, изреждаха цели песни и скръбта им изглеждаше истинска, макар с това да изкарваха прехраната си. Не се помръдна от мястото си само съпругата на убития. Самуил я виждаше за пръв път. Тя седеше неподвижна на ниско столче до главата на мъжа си; беше дребна жена, цяла загубена в диплите на болярското рухо, лицето й беше засенчено от тъмномораво покривало, което падаше и върху присвитите й рамена. Самуил се поклони мълком към нея, сетне посегна и взе от ръката на челника голяма восъчна свещ, запали я от друга една свещ и я залепи на определено място над главата на умрелия. Прекръсти се той и се поклони дълбоко пред мъртвото тяло, прекръсти се още еднаж и още еднаж. Трите тъжачки отново подеха своите прощални песни и стенания сякаш заради него, който бе дошъл да се прости с умрелия. Самуил пак се поклони към вдовицата и излезе от стаята.

В мрачния ходник вън го посрещна стар слуга и тихо каза, като посочи една врата насреща:

— Тук, болярино, тук са близките…

Самуил влезе и първият, когото видя в стаята, беше Михаил Кукул. Тук имаше и други люде, може би до петнайсет души. Великият войвода мълчаливо ги разгледа един след друг. Те бяха все боляри — и такива като Михаил Кукул, които бяха отказали да следват Самуила и открито бяха показали омраза против него, но имаше и такива, които го следваха и се наричаха негови приятели. Някакъв общ разговор бе прекъснал с влизането си Мокри — такава тишина тежеше в стаята. И много лица побледняха, когато влезе той. Виждаше Самуил, както и други път бе виждал, зъл огън все още тлееше скрит под сива пепел. Великият войвода прочете една и съща мисъл в очите на всички тия мъже, макар някои да го гледаха угодливо, покорно, с голям страх и дори с разкаяние. На същата мисъл искаше да отговори Самуил Мокри и се обърна към Михаила Кукул с тия думи:

— Янкул Побит беше лют мой враг, но тсй не беше враг на царството. Бог да упокои душата му. Ние ще се срещнем с него горе, пред лицето на небесния съдия, когато дойде и моят час.

Очите на Кукул горяха от омраза и безсилна ярост, но той не се реши да отговори на тия думи. Не издържа и с погледа си срещу погледа на Самуила. Намаляла бе силата на Михаил Кукул, откакто взе той ромейски пари.

Самуил искаше да узнае нещо повече около убийството на Побит. И след като отблъсна с тия свои думи всяко подозрение срещу себе си, той попита:

— Как е станало, убийството? Ограбен ли е мъртвият?

Отговориха едновременно няколко гласа:

— Не… Нищо не е взето от него… Ударен е в гърба с нож.

— Знае ли се къде е ходил тая нощ?

— Нищо не се знае. Никому не е казвал… — промърмори някой.

Освен Михаил Кукул никой друг не знаеше къде бе ходил мъртвият през нея нощ, но Кукул скри дори и погледа си. В стаята настъпи тишина. Самуил нищо повече не попита и не очакваше вече никакъв отговор от тия люде. Той пак ги изгледа един по един, сякаш да ги запомни, спря по-продължителен поглед само върху Кукул и си мислеше: „Врагове и съмнителни приятели. Змията само се е скрила в дупката си, главата на змията още не е смазана…“ Той излезе от стаята.