Пепеляшка и царският син

Глава IX

Яков Рун пътуваше с кон за Преспа, но не бързаше да стигне в Самуиловата твърдина сред водата. Следваха го пак двама от най-близките му помощници също на коне. Не бързаше той — не го притегляше към Преспа нито някакъв опасен враг, нито някаква заплетена тайна. Не бързаше Рун — нямаше да се изплъзне от ръцете му нечестивият калугер от Преспа. И с друго едно чувство ходеше сега богомилът по пътищата, от село на село, от град на град. Той мислеше, че в България вече нямаше опасен враг на царството, нямаше съзаклятия и тайни кроежи. Пребродил бе не един път цялата страна, от Дръстър до Охрид и Воден, мъчил бе на огън мнозина, окачвал бе и на бесилка, слагал бе и под секира. Той вярваше, че бе прогонил чак и лошите мисли от главите на непокорните. Ходеше той сега по пътищата, по градовете и селата със скрито, но гордо самодоволство. Като едър, силен пес, който пази двора зорко и не поклаща опашка дори на стопанина си.

С такова чувство тръгна Рун и от Обител. И времето тук беше по-спокойно — тихо, под високо, ведро небе. Той пусна коня да върви свободно по кривулиците край шумната река Драговор към стръмнините на Пелистер и Баба планина. Там някъде пътят изеднаж хлътна в дълбок дол; на едно доста голямо разстояние близу от двете му страни се издигаха стръмни брегове, обраснали с гъсти, оголени вече храсталаци. Рун яздеше заслушан разсеяно в празния разговор на двамата мъже след него. Стигнали бяха вече докъм средата на дола, когато внезапно се изсипа около тях дъжд от камъни и два удариха богомила в гърба. Чуха се викове:

— У-у! Поганец!…

В гнева си Рун не усети как се намери на високия бряг и видя, че през старата дъбова гора, която започваше оттук, бягаха селяни, мъже и жени. Той се спусна подире им, последваха го и другарите му. Селяните се отдалечаваха по-бързо между дървесата, но Рун не ги изпущаше от погледа си и се мъчеше да се провира между дебелите дънери, през оголените коренища. Селяните бягаха накъм близкото село Братин дол, натам се насочиха и тримата конници.

Когато богомилът наближи селото, нападателите бяха изчезнали до един. Рун се втурна нататък, тичаха след него и другарите му. По тесните, криви селски улички прелитаха само изплашени кокошки с оглушително крякане, спуснаха се подир трите коня с бесен лай зли кучета, наскачали от всички дворища. Тъкмо насред малката селска стъгда конниците налетяха на двама старци, които не бяха успели да се скрият, а може би не бяха и усетили що ставаше по селото им. Рун дигна бича си:

— Стойте! Къде се изпокриха тия злодеи!

Старците се обърнаха към него, поклащайки се, и не бяха много уплашени. Те и двамата го огледаха мълчаливо, огледаха и другарите му, сетне попитаха един през друг:

— Какви злодеи? А ти кой си? — И като продължаваха да го оглеждат със старческите си очи, взеха да го съдят: — Господар, а? Бича си дигаш срещу нас… Свали го. Тука, в нашето село, в Братин дол, не ще минат господарските ти прищевки.

Рун свали ръката си. Лицето му побеля, но злият блясък в тъмните му очи стана по-остър.

— Не съм аз господар — продума той хрипливо, през зъби. После се сепна и продължи като напук някому с изяснен глас: — Аз съм царски служител. Пазя царството от злодеи. А село Братин дол аз го знам и от по-рано.

Изкриви към него единият от старците набръчкан врат и рече:

— Не ще е много добър тоз, който те е пратил да пазиш царството му, както те виждам.

Отправи към него упорит поглед и другият старец, с мижави, кръвясали очички, каза му и той строги думи:

— Говориха тия дни людете по село за някакъв си наш отстъпник, който станал царски слуга и по-зъл от самия сатана… Да не би да си ти, човече!

Тъмен облак падна пред очите на Рун. Нахвърли се с бича върху двамата старци и ги би, ту единия, ту другия, с голяма ярост, та и конят му се уплаши, усети дълбоко в ребрата си острията на железните стремена.

— Отстъпник ли… Ето, ето! Отстъпник… — викаше той и от устата му изскачаше слюнка, потече и по брадата му като от същински бяс.

Разнесоха се викове от всички страни на селската стъгда:

— Отстъпник, отстъпник! У-ууу! Поганец! Царски ратай! Царско куче…

Затупотиха и камъни, търкулнаха се в нозете на трите коня. Рун се огледа като пиян, сега с лице зачервена до кръв и плувнало в пот. По няколкото улички, които излизаха от стъгдата, бе се струпал народ — мъже, жени, надвесили се бяха люде и по околните огради и плетища, всички махаха с ръце, викаха, хвърляха камъни; по дворищата там наоколо и по стъгдата се бяха събрали селските кучета и лаеха, виеха като по диви вълци. Рун се спусна нататък — от улица в улица, от един плет на друг; тичаха подир него и двамата му помощници, биеха с бичовете си, налитаха да газят с конете, а той повече от тях двамата. Селяците се втурваха да бягат с рев и писък, разпиляваха се на разни страни, изпокриваха се, когато пък тримата царски люде се затичваха на друга страна, селяните, та и кучетата им преди тях, пак се струпваха по изходите на улиците, по плетищата и оградите:

— У-у! Поганец! Отстъпник! Кучета бесни…

Умориха се Рун и другарите му, ръцете им премаляха, умориха се и конете им да тичат ту насам, ту нататък, а селяците не се уморяваха, още по-яростно лаеха кучетата им. Тогава Рун се изправи на коня с дигнат юмрук срещу цялото село:

— Ще дойда аз пак! Чакайте ме…

Той шибна коня и го подкара вън от селото, след него и людете му. Сега народът се втурна от всички улици, струпа се по стъгдата, тръгна след трите коня:

— Отстъпник! У-ууу…

Рун взе отца Емилияна от колибата му до църквата и го въведе в самата църква. Единият от людете на Рун затвори църковната врата и остана с тях, другият пък, остана да пази вън с меча си. Монахът не се противеше, знаеше какво го чака. Имаше там, в единия ъгъл, няколко едри камъни, останали още от строежа на църквата. Рун накара монаха да премести два от тях към средата на църквата, да ги сложи един срещу друг. Тежди бяха камъните и още по-тежки за слабите ръце на минаха, та се наведе да му помогне и самият Рун.

— Градим ние с тебе, чернокапецо — каза богомилът, — градим престола на правдата… — Той погледна монаха, изкриви устни в някаква усмивка, опита се да се пошегува: — На моята правда, не на твоята.

Отец Емилиян нито забеляза, че той искаше да му се присмива, и отговори:

— Божията правда е само една.

Богомилът се улови за думите му и забрави шегите си:

— Да. Божията правда! Но ти виждаш бога с други очи и твоят бог не е истинският. Ти и всички като тебе, чернокапци и черни души, лъжливи божи служители, служители на лъжлив бог.

— Не богохулствувай — отвърна отец Емилиян с равен, леден глас.

Рун продължи:

— Твоят бог е облечен в злато и коприна, с венец от злато и безценни камъни, а моят бог, истинският, е гол и бос. Погледни как си нашарил тия свои идоли! — посочи той с рязко движение иконостаса насреща и после, като в изстъпление, разярен от собствените си думи, се спусна и дръпна с двете ръце дървения кръст, който бе прикрепен над входа на олтара, счупи го на коляното си, хвърли го в нозете на монаха: — Ето на какво се кланяш ти! Това шарено дърво е твоят бог!

Отец Емилиян цял се разтрепера, наведе се неочаквано бързо и с трескави движения на дългите си сухи ръце събра частите на счупения кръст, притисна ги на гърдите си, отворил широко срещу богомила очи и ноздри, задъхан от възмущение:

— Ти… изчадие адово, ти, богуненавистни човече, как посмея да посегнеш върху светия кръст! Небесен огън ще те изгори… Ти се носиш като зъл дух низ цялото царство и людете се боят от тебе, както от сатаната. Знам аз… От тебе се отричат и твоите богомили, проклети да са, а ти да си трижди проклет! Знам те аз, навред се носи нечистата ти слава и ето виждам те с очите си живо въплъщение на дявола…

Рун се загледа в него, като да се уплаши премного от думите му, обърса с опакото на ръката овлажнялото си чело и отговори, за да се оправдае:

— Аз служа на царството…

— Вие всички сте против царството и против царя.

— Когато царството е справедливо, ние сме за царството и за справедливия цар също.

— Ти опаса меч и проля много кръв. А не сте ли вие против меча, против всяко кръвопролитие и насилие?

Рун отново надигна рязък глас, замахна гневно с ръка:

— Грях е да проливаш невинна и чиста кръв! Ако аз те попитам сега, ще ми кажеш ли истината без насилие? Не благославя ли вашият патриарх от престола си меча на царя?

— Казано е: има меч духовен и меч железен в защита на правдата.

Те говореха за една и съща правда, както и сами вярваха, че няма две правди и две истини за бога и за делата му. Разделяше ги човешката слепота и немощ, между тях беше двуострото оръжие на непросветения човешки разум и на лъжливото човешко слово, което може да служи с еднаква сила на правдата и на истината, но и на кривдата, и на всяка заблуда човешка. Те вярваха в една и съща правда, но омразата между тях беше по-голяма от любовта им към правдата. Има слова благозвучни, бляскави, слова за всяка човешка самоизмама и те ги намираха един срещу друг. Най-сетне Рун, който чувствуваше своето надмощие, посочи единия камък на пода и заповяда на монаха:

— Седни и отговаряй, без да те насилвам. Кажи къде скри жената!

Отец Емилиян не се помръдна и отговори:

— Ти вече искаш да ме насилиш. Ти искаш отговор, който аз не искам да ти дам. И не ме питай повече.

Тогава богомилът протегна ръка наназад, там, където бе застанал помощникът му, и рече злобно, показвайки белите си криви зъби:

— Аз няма да говоря повече и ще чакам ти сам да заговориш. И ще заговориш!

— Самуил Мокри ли те изпрати при мене… — попива тихо монахът.

Рун нищо не му отговори, а замахна пак към помощника си, който бързо се приближи с въже в ръцете. Те и двамата се нахвърлиха върху монаха, вързаха здраво ръцете му и нозете му, накараха го да седне на единия камък. Рун седна на другия и така се намести, така се загърна с топлата си наметка, сякаш и не мислеше вече да става. После кимна към помощника си: почакай! Помощникът извади остра мечица, която тихо и късо иззвънтя, сложи я на пода между себе си и вързания монах. След това извади една торбичка, сложи и нея до мечицата, развърза я — види се, че беше пълна със ситна сол. Той побутна монаха с коляно:

— Хайде, не виждаш ли що те чака? Отговаряй какво те питат.

Отец Емилиян седеше на камъка с наведени очи, но сега като че ли отеднаж забеляза що ставаше около него. Той погледна голата мечица и торбичката на пода, сетне дигна очи към иконостаса насреща и дълго не откъсна погледа си от иконата на Богородица.

Рун отново кимна на помощника. Помощникът ритна падналата наблизу мека монашеска калимявка, посегна бързо и дръпна с двете си ръце надолу расото и подрасника на монаха. Връзката, с която беше вързан подрасникът под брадата на монаха, се скъса, разголи се мършаво и жълто тялото му — хлътналите гърди, гърбът с изпъкнал ръб на възлестия гръбнак, ръцете ниско под лактите. Почакаха те и двамата — Рун и помощникът му, а отец Емилиян не се помръдваше. Рун отново даде знак.

Помощникът попридръпна нетърпеливо, без нужда, тесните ръкави на грубата си мешинена дреха — единия, после другия, и проскимтя от нечовешка радост:

— Сега ще те стопля, отче свети…

Той взе мечицата от пода и започна да изрязва широка лента от кожата на монаха, от рамото му надолу по ръката. Отец Емилиян изохка и се дръпна.

— Не мърдай! Пречиш ми… — закрещя мъчителят. — Крилца ще ти направя ангелски…

Рун улови гневно с косматата си ръка косата на монаха и вече не я пусна. Мъчението продължи Мъчителят одра подобна лента и от другото рамо на отец Емилиян.

По жълтото тяло течеше и лепнеше кръв. Затворил очи, с лице побеляло като хартия, с полуотворена уста, сякаш въздух не му стигаше, монахът се поклащаше напред-назад, хванат за косата, вързан, и с това несвястно искаше да облекчи непоносимите болки. Мъчителят се засмя с глас:

— Ей сега ще проговориш, хе-хе…

Той взе с кървавата си ръка шепа сол от торбичката и бързо я налепи върху едната рана, сетне върху другата. Отец Емилиян нададе силен вик.

— Говори! — кресна мъчителят. Цял ще те одера и ще те сложа в сол.

Той го бодна с мечицата по гърба, но монахът нищо не усети, цялото му тяло гореше в една болка от лютата сол по раните му. Сърцето му биеше много бързо, ала вече премаляваше и като че ли бързаше да избие последните си удари. Още колко време трябваше да продължи страшната мъка?… Отец Емилиян отвори очи. Той лежеше върху каменната настилка на пода с глава дръпната назад, както го държеше Рун за косата. През прозорчетата проникваше светлината на ведрия есенен ден и му се видя чудна тази тъй ярка сега светлина, сякаш никога преди не бе виждал слънчев блясък в църквата. През нея виждаше сега той ниския църковен иконостас и всички икони по него, ала това бяха самите небесни обитатели — божият син с кървавите рани на ръцете и нозете, както са били заковани на кръста, до него беше апостол Петър с потъмняло, строго лице, още по-нататък стоеше, отворил благи очи, любимият Исусов ученик апостол Йоан… На другата страна, до самите царски двери, тук толкова тесни и бедни, сияеше с неземната си хубост божията майка — със златната нимба, която сам бе сложил около главата й. По-нататък, дигнал в дясната си ръка огнен меч, стоеше мъжествен и страшен Архангел Михаил, душевадецът… Къде се намираше отец Емилиян в тая необикновена светлина и пред тая редица от най-светите божи угодници, пред самия божи син и неговата блажена майка?… На земята ли беше още той, или беше вече на небето след пъклените мъки под ножа на губителя?

Продраният глас на мъчителя идеше някъде отдалеко и монахът, който се виждаше на колена пред божията майка, скръбно се учудваше на тоя груб, зъл глас, толкова чужд, неуместен в лъчезарната небесна светлина пред очите му. Той не можеше да откъсне очи от образа на Богородица. Никога преди не беше я виждал толкова светла и хубава, цялата в небесно сияние — косата й, която се подаваше изпод синьото покривало и златната нимба наоколо, големите й очи, кожата на лицето й, на мъничките й ръце, бледи и чисти, с ноктенцата, с всяка гънчица по тях, както бе обхванала в скута си малкия Исус. Тя го гледаше с живи очи — отец Емилиян виждаше блясъка на живата влага в тях; розови и топли бяха устните й, той сякаш усещаше и тая топлина като лъч, който, проникваше до самото му сърце. И цялата болка, в която изгаряше неговото омаломощено тяло, се събра там, в сърцето му. Сега това не беше вече люта болка от острия нож на мъчителя, а беше огън, който изгаряше сърцето му, но в него и от него се раждаше възторжена радост. Болката не намаляваше, силен вик напираше в гърдите му, но това беше вик на тържествуваща радост. Той виждаше Богородица, макар с такава мъка в сърцето, виждаше я пред очите си жива, с всичката й небесна хубост, а го гледаше и тя, към него бяха насочени очите й, живи и прекрасни, пълни с милост.

Видя той по-нататък как се отдели от иконата майката божия, като да излезе от някаква врата, пристъпи към него с детето си в ръце. И не беше тя, Богородица, толкова близу, а идеше към него Биляна с детето си, изправила се отново на здрави нозе. Болезнена радост изгаряше сърцето на монаха и той припадна.

Рун пусна косата му. Той гледаше грозното лице на монаха с голяма омраза, пръстите на дясната му ръка потрепваха — богомилът едвам се въздържаше да не грабне мечицата, както беше оставена на пода, и да я забие в сърцето му. Това беше сега най-голямото желание да Рун, но не беше получил такава повеля от Самуила и бързо мушна ръката си в колана, с който беше препасан, като че ли се боеше от собствената си ръка. Той блъсна ядно с нога немощното тяло на монаха:

— Самият сатана е в него…

Нощем беше студено в селската хижа и сляпата жена започна да кашля. След няколко дена кашлицата й поутихна, тя кашляше едва-едва, но гърдите й започнаха да свирят като нощен ветрец в кумина. Биляна се опита да я полекува, поиска билки от стопанката, от Бабчорица, ала старата й леля беше като унесена, колкото пиеше от сварените целебни треви, толкова и мокреше ризата си с тях. Една нощ тя съвсем затихна; затихнаха свирките в гърдите й, та Биляна по това позна, че старата бе умряла.

Хижата се изпълни с жени, надойдоха бабите и тетките от цялото село, взеха мъртвата старица, приготвиха я за погребение и я сложиха да лежи оттатък, недалеко от огнището, с ръце скръстени на хлътналите й старчески гърди. Да почака, докато мъжете изкопаят гроба й в селските гробища. Някоя от жените спомена за поп и те всички, както бяха събрани около умрялата, започнаха да се карат.

— Не й е нужен поп! — рече една сърдито. — Той право при сатаната ще я изпрати.

— Тя е християнска душа! — нахвърлиха се срещу нея други. — Не е като тебе поганка. Ама ето няма поп да й попее…

Караха се жените през цялото време от двете страни на мъртвата; едни се кръстеха и се кланяха на изток, а други не се кръстеха и мърмореха изтихо „Отче наш“. Само донякъде и отделни думи — не знаеха докрай молитвата. Но те всички имаха една обща и най-голяма грижа: да не би мъртвата да остане сама или, пази боже, да не я прескочи котка. Мъртвата нямаше да остане сама при толкова жени в хижата и вън в малкия двор, ала жените все за това приказваха и се тревожеха. Не можеше и котка да я прескочи, че бяха прогонили котката от къщи и все се озъртаха и дебнеха да не би да се върне. Ако я прескочи котка, мъртвата ще стане вампир и нощем ще ходи по къщите, ще мъчи цялото село! Затова и побързаха да я дигнат, щом дойдоха мъжете да съобщях, че гробът й е готов…

На Биляна нямаше вече кой да й говори за нейния войник и в това беше цялата й скръб по умрялата леля. Старата жена беше тежко бреме за нея и едно гърло по-вече, но тя постоянно споменаваше нейния войник. Сляпата усети промяната в живота им и беше в непрестанна тревога. Около себе си чуваше чужди гласове, чувствуваше се между чужди люде, на чуждо място и все току питаше оше от първия ден:

— Къде е войникът ти?

Тревогата й нарастваше и тя повтаряше:

— Няма ли да дойде твоят войник? Тука ли ще ни остави? Още ли не е свършила войната?

Биляна й отговаряше и това бяха единствените й разговори за Самуил. Сега тя нямаше с кого да говори за своя войник, за своя болярин. Опитваше се да говори с детето си, но не получаваше отговор.

— Нани, сине, да пораснеш голям, татко ти ще ти се радва. — Или: — Не плачи, сине, татко ще се кара. — Или — Маминият хубавец! Татко ще ти се радва, като те види такъв хубав…

Мъничкото не можеше да й отговори. А тя, безумната, чакаше отговор — толкова голяма беше жаждата й да говори с някого за Самуила. Не би се наситила никога.

Всичките й мисли бяха за него. Дори когато мислеше за детето си, за болните си нозе, за самотата си, за своето бягство от острова, и тия й мисли бяха все за него. Готвеше се да му остави детето като най-скъп дар, макар да знаеше, че той не обичаше много техния мъничък син. Тя мислеше непрестанно за хромите си нозе и се залъгваше, че може би един ден ще оздравее. И пак за него — да се изправи отново на нозете си и да го посрещне в тяхната къща на острова, както някога. Тя не знаеше къде е Самуил, но мислите й летяха подир него, търсеха го и го намираха, както тя би желала да го види или както го виждаше в грижите си за него, в страховете си, в своята обич.

Като измина точно един месец, откакто беше в хижата на Младен Бабчор, тя повика стопанина и му рече:

— Броя аз ден по ден и станаха трийсет дни, откакто съм тук. Но моята тетка умря, бог да я прости. Отсега нататък ти ще храниш един човек наместо двама, ще храниш само мене, а пак ли ще трябва да ти давам по два сребърника за един месец?

Дочу думите й стопанката, която слухтеше наблизу, и веднага дотича. Сега тя не се криеше зад гърба на мъжа си, ами го побутна с лакът и заговори вместо него:

— Пак ще даваш толкова. Тетка ти умря, а ти ако щеш, доведи си други двама, ние пак ще ги храним за тия пари. Знаеш ли — омекна изеднаж гласът й, засмя се тя с голямата си уста, очите й пак се кокореха все тъй алчни: — Знаеш ли, ние сега ще ти даваме повече храна!

Биляна Маркова поглеждаше нея, но по-често поглеждаше стопанина, от него очакваше отговор. Младен Бабчор въртеше сивите си хитри очи, не знаеше къде да ги спре и оставяше да говори жена му. Когато тя свърши, той заклати глава и сякаш да зарадва още повече Биляна, повтори думите на жена си:

— Да, да! Ще ти даваме повече храна, повече ще те храним. — И добави той, лукавецът, като набръчка цялото си лице в престорена усмивка, сякаш и сам се радваше на своята досетливост: — Ами… скоро ще почне да яде и момчето ти!

Помисли Биляна, но нямаше какво да измиели и подаде на стопанина пак две сребърни парици. Посегна да ги грабне стопанката, но Бабчор я блъсна с такава сила, че тя залитна и едвам се задържа на нозете си. И оттам, отдалеко, проплака:

— Ами нели аз те храня… Аз ти меся хляб, аз доя млякото, аз…

Биляна Маркова имаше още дванайсет сребърника; това беше цялото й богатство. Имаше и две огърлици, също и един пръстен, но те й бяха дар от Самуила и тя нито помисли за тях сега, когато се поуплаши за своето бъдеще. Какво ще прави, когато се свършат парите й? Да можеше да върши някаква работа… Можеше да плете мрежи, но тук нямаше рибари. Можеше да преде, да… но стопаните сами вършеха домашните си работи.

Променяха се спрямо нея и людете в къщата. Тя даваше пари, но те виждаха, че е безпомощна, беззащитна. Доведе я някакъв калугер и вече не се вести, не дойде да я види нито еднаж. Бяха помислили, че е болярка и може да беше наистина болярка, но свикнаха с нея и сега им изглеждаше както всички други люде. Бяха мислили, че има някакава тайна около нея, но всичко това се забрави. Като се опита Биляна да намали всекимесечната плата за прехраната си, стопаните се уплашиха да не увисне един ден на шията им. Младен Бабчор говореще по-рядко с нея и още по-рядко се шегуваше. А стопанката и още повече Въла, по-голямата щерка, започнаха да я мъчат. Въла се заглеждаше в нея с омраза и Биляна се страхуваше от едрата, груба мома, особено когато оставаха сами в хижата. Страхуваше се за детето си. Голобрадият още годеник на Въла вече не влизаше в хижата, спираше се вън; Биляна познаваше, че е дошъл, по кучетата му, които нахълтваха и обикаляха по всички ъгли в хижата. Въла на няколко пъти се опита да насъска по Биляна и детето й полудивите кучета, но те вече я познаваха и само се поспираха пред отворената й врата с изплезените си езици. Все пак тя изпадаше в голям страх, посягаше към детето си, да го запази с голи ръце, а Въла насреща се смееше с грозното си лице. Променяше се към по-лошо и стопанката; гледаше накриво Биляна, не й говореше и често забравяше да й приготви всекидневната храна. Само по-малката щерка, Малина, оставаше ласкава към нея, но тя беше повече по работа и не я оставяха да се застоява често край Биляна.

Започнаха зимните празници през месеците студен8, просинец9 и сечен10, започнаха и жените да се събират през дългите зимни нощи, да обработват коноп, вълна и лен, да плетат и да шият, да мелят с хромели, които пренасяха с шум и викот от хижа в хижа. Когато идваха люде в хижата на Младен Бабчор за празниците или се събираха на седянка, Биляна ги гледаше от малката си отделна стая, не можеше да отиде при тях, да седне с тях. А сърцето й желаеше да се смеси и тя с людете в такива дни, да поприказва с тях, да поработи, да попее, да се порадва заедно с всички. Нели и тя беше селски човек, Израснала бе с такива люде. Повечето от празниците носеха божи или Христови имена или бяха наречени на светците, ала празничните обичаи, сказанията, баянките и песните бяха най-вече старовремски, пълни с някаква тайна и радостни страхове, които карат сърцето сладостно да потреперва.

Докато бяха стопаните по-грижливи към нея, Биляна Маркова ги караше да я преместват по-близу до отворената врата на нейната стаичка, когато в хижата им се събираха люде. Тя слушаше разговорите им, песните им, гледаше как пъдеха от хижата, от людете и от добитъка болести и бесове, вампири и сенища, как призоваваха с тайнствени заклинания, с танци и знаци добрите духове, покровители на хижата и огнището, или някои от небесните светци и ангели. Като чуваше и виждаше Биляна всичко това, надяваше се, че и от нея, и от детето й, и от милия й ще бъде прогонено всяко зло, а ще бъде призована и над тях всяка добра сила. На Бъдни вечер, тъкмо срещу Рождество, когато стопаните сложиха вечеря и за Божик, тя ги помоли да сложат на божията трапеза и от нейното ядене. И когато Младен Бабчор е дебелия си глас, след него и щерките му запяха призивната песен, запя тихо с тях от стаичката си и Биляна:

— Ела, боже, да вечеряме…

По-късно, когато стопаните се обърнаха против нея, шом се събереха люде в хижата, Въла отиваше и изтегляше постилката на Биляна, заедно с нея, в най-отдалечения ъгъл на стаичката, за да не я вижда никой и тя да не вижда никого. По едно време някои от селските жени започнаха да се спират пред отворената врата на Биляна, гледаха я с изпулени очи от почуда и уплаха, избягвайки да срещнат нейния поглед. Биляна Маркова ги чуваше как си шепнеха зад преградата на стаичката й:

— Юда… Омогьосана е…

Който е белязан с някой недъг или е наказан с неизлечима болест, той е във властта на тъмните сили. Въла бе разнесла по цялото село, че тяхната неканена гостенка е омагьосана, че е юда, която самият дявол, преправен като калугер, донесъл на ръце от гората в хижата мм. Селянките идваха да я гледат. И вярваха на злоезичната омразница, като виждаха бледото, прозрачно лице на Биляна, дългата й коса, големите й тъжни очи. Зашушука се, заговори се да я убият с камъни, да я изгорят на клада, за да не донесе беда на селото. Спаси я Малина.

Малката Бабчорка бе дочула от сляпата леля, докате бе жива, че Биляна очаква своя войник. И с тая дума я спаси може би от страшна смърт. Тя също тръгна по селските хижи, но с други думи:

— Що говорите вие: юда! Тя си има мъж. Войник е мъжът й. Тя го чака всеки ден.

И от други хижи в селото бяха отишли млади мъже във войската. Майките им, жените им ги чакаха да се върнат. Малина видя, че людете се заслушваха в приказките й за Биляна, и ги засили още повече като по някакво внушение:

— Нейният мъж е началник. Тя е болярка, ако искате да знаете!

Сега пък селските жени идваха в хижата на Бабчора да погледат преправената болярка…

Мъчен и по-мъчен ставаше животът на Биляна Маркова между людете. Тя не беше като тях и те я мразеха или се бояха от нея. Не беше дрипава като тях, с груби ръце, с напукани пети, не работеше като тях, а даваше пари на Бабчора, за да я храни; нейният мъж беше началник, тя беше болярка и бе дошла като бяла врана между тях. Тя беше белязана и криеше в себе си някаква тайна сила. Ненавистта на чуждите люде засилваше тъгата й по Самуила, по предишния й живот. Тя плачеше скришом от мъка, но нито еднаж, и в най-скритите си мисли, не пожела да се върне така недъгава в тяхната горска къща на острова. Тя ходеше подир него в мислите си и там, където никога не е стъпвал, връщаше се в предишния си живот с него, ала никога не помисли да напусне тая чужда хижа. О, да можеше да оздравее, да можеше да се изправи отново на нозете си…

Биляна се улови здраво за тая мисъл. В нея събра всичката си мъка, от нея идваха всичките й нови надежди. Повика тя еднаж Малина в стаята си и я попита:

— Няма ли в селото дърводелец?

Малина се учуди на въпроса й, приподигна рамена:

— Има… — После тя добави, сякаш искаше да отклони хромата от чудноватата й мисъл: — Но той е ням.

— Ако е ням — побърза Биляна. — Доведи го при мене.

Малина доведе немия селски дърводелец в бащината къща. Той беше човек на средна пора, с пъстри очи, скрити под веждите и широкото му чело, но под русите му, леко побелели мустаки се спотайваше хитра и добра усмивка. Той беше ням, с отрязан език и някак чудна беше тая негова постоянна усмивка, но и той, види се, криеше голяма мъка — никога не отваряше празната си уста, никога не се опитваше уж да говори с някакви грозни викове, стенания и нечовешки мучения, както правят немите люде в своя копнеж да се изкажат. Той загубил езика си още на млади години. Повикал го боляринът на тия места да направи някакви скривалища в твърдината му. Държал го при себе си, хранил го и го поил на трапезата си и когато дърводелецът свършил своята работа, той заповядал да го свалят в подземията на твърдината и да му отрежат езика до корен, за да не издаде скривалището, което направил с голямо изкуство.

— Той ме ограби — оправдавал злодеянието си боляринът и без да го питат. — Открадна ми златни пенези.

Намерил се някой да го попита:

— Но ти защо не отряза ръцете му, както е по стария закон за кражба?

— Нему — изхитрил се да отговори боляринът — ръцете му са нужни, а езикът не му е нужен.

Боляринът едва ли не искал да се похвали със злодеянието си, като да е направил добрина на клетия дърводелец.

Биляна Маркова бе чула вече за тъжната му орисия и като го видя на вратата на стаичката си, покани го да седне по-близу до нея. Сетне продължи:

— Ето аз лежа и не мога да ставам. Схванати ми са нозете, не мога да се задържа на тях, не мога ни една стъпка да направя. От тебе искам помощ. Разбираш ли що ти говоря?

Немият живо поклати глава: да. Той я гледаше издълбоко, в засенчените му пъстри зеници тлееше тих блясък от съчувствие и тъга към младата жена.

— Искам — започна тя отново, — искам да ми направиш две патерици и да мога с тях да ходя… да се движа. Ти помисли как ще ги направиш. Да мога да се изправя на тях и после, полека-полека, ще тръгна. Знам аз какво ще бъде, колко съм мислила и кроила, но само да мога да се държа на тях. Трудно ще бъде с такива нозе, но аз ще се науча. Да мога поне донякъде тъй…

Дърводелецът кимна, а очите му я разглеждаха цяла, както беше легнала на своето постоянно легло. После той се обърна към нея и пак заклати глава, още по-живо: да, той разбра що и е нужно, той ще й направи патерици. Бледото лице на Биляна просия:

— Аз ще те наградя за труда ти.

Немият дърводелец махна с ръка: добре, всичко е добре. Усмивката, която се криеше в неговите руси, рошави мустаки, озари цялото му лице.

Два дни по-късно той пак дойде при Биляна. Беше слънчев, топъл предпролетен ден. Вратата на хижата беше отворена. Доколкото можеше да се вижда навън, през отворената врата, голата още гора беше цяла в слънчева светлина. Нямаше шума да спира младото слънце и то проникваше навред, до самите коренища на дървесата. В блясъка му светеха сребристите гранки на буките, също на дъбовете, каквито бяха тъмни и могъщи, със задържали се тук-там китки ръждивочервена ланшна шума; преплитаха се гъсто в слънчевата светлина, нататък бели, сиви, тъмнозелени, чак и черни клони и вършини, все още голи, но се виждаше, че бяха вече живи, под кората им напираха сокове. Из гората се обаждаха и птички, песните им звучаха надалеко през голите клони като в празна църква. Две кокошки наблизу се надпреварваха да кудкудякат, току-що оставили в полозите си по едно топло още яйце. Слънцето грееше в самата врата на хижата, хвърлило бе светла чертица и на пръстения под, та беше озарена цялата хижа, и в тъмните й ъгли. Биляна и Малина бяха сами. Девойката шеташе около огнището, бързаше да привърши някаква работа, за да отиде и тя по нивките край реката, където беше цялото село в тоя слънчев ден. Ходейки нагоре-надолу по хижата, тя се мъчеше да си припомни някаква песен или пък сама я измисляше и грубият й плътен глас ту заглъхваше, ту зазвучаваше издебело:

Мъничкият син на Биляна размахваше ръчички в своята окачена на гредите ткана люлка и радостно писукаше, сякаш търсеше звуците, с които започва човешката реч. Биляна се бе заслушала в несвестния говор на детето си — нейната единствена радост — и беше по-голяма радостта й в тоя слънчев ден след дългата зима. Немият дърводелец се показа неочаквано на отворената врата. Той носеше под мишницата си две дълги патерици. Приближи се към Биляна, изправи патериците пред себе си, да ги покаже. Те бяха тънки и яки, виждаше се, от ясеново дърво, добре издялани, с подпорки за подмишниците, натъкнати здраво на горните им краища, с дръжки за ръцете, затъкнати по-надолу. Биляна се раздвижи нетърпеливо в леглото си, дори посегна да вземе патериците. Немият я гледаше със светнали очи, със същата усмивка в рошавите мустаки. Той заклати двете патерици, издаде някакъв звук през носа си — Биляна трябваше да ги опита. Сега той се огледа — няма ли кой да помогне и махна с ръка към Малина. Девойката дотича. Биляна бързаше и сама да си помогне, попридръпна се на лакти, подхванаха я отзад Малина и немият, който все посягаше да й подаде патериците. Най-сетне тя се изправи и увисна на двете патерици, в ръцете на девойката и немия, задъхана от умора и още повече от вълнение, със засмени очи, по лицето й бе избила руменина и влага. Малина, също радостно възбудена, непрестанно я насърчаваше:

— Ха така!… Още малко… Сега тука!…

— Ъъъъ… — замуча през нос дори и немият дърводелец.

Стори й се на Биляна, че и някаква нова сила преля в недъгавите й нозе. Ето още, още… Малина и немият я поотпуснаха, тя се задържа сама за един миг на патериците, ала в следващия миг и двете й нозе се прегънаха, превиха се като тънки вършини. Едвам я задържаха да не се строполи. Тя въздъхна с тъга, но и с още, незатихнала радост:

— Стига… Стига за днес.

Сложиха я пак на постелката й, подпряха патериците на стената до нея. Биляна не можеше да откъсне от тях очи, пълни с надежда. Сетне отеднаж се обърна към дърводелеца, размърда се, забърза и току му подаде с трите си пръста една сребърна паричка:

— Ето за труда ти, добри човече.

Немият цял се раздвижи и скри ръцете си, заклати глава — не иска пари, не иска награда! Той искаше да каже и нещо друго, нещо по-важно, разпери пръсти, надвесените му вежди се дигнаха нагоре, но нямаше език.

Въздъхна издълбоко и току се отправи към вратата на хижата. Малина като че ли отгатна мислите му:

— Той се радва, че ти е направил хубави патерици, ама нали е без език…