Пепеляшка и царският син

Глава XV

През тия последни хубави есенни дни Самуил Мокри прохождаше след продължителното си боледуване. Вражеската стрела само го бе одраскала, но беше отровна и го хвърли на легло за немалко време. Тялото му изгоря в лоша треска, имаше и няколко денонощия, през които раненият беше между живота и смъртта. Тогава Радой не можеше да задържа и да скрива сълзите си, а Самуил се учудваше на голямата скръб на слугата, изглеждаше му лесно и просто да приеме смъртта — дотолкова бе загаснал огънят на живота в неговото сърце. Пожелал бе само да го пренесат в преспанския му дом, на любимия остров, където беше и гробът на Биляна…

Той се приготви и тая сутрин да излезе — слънцето вече отдавна блестеше в прозорците на стаята. Радой хвърли на леко приведените му, изострили се рамена тънка вълнена наметка, подаде му и посох, както винаги през последните дни. Самуил попридръпна наметката, но посоха отказа да вземе:

— Не ми трябва вече… Ти… като на грохнал старец.

Слугата не можеше да се нарадва, че го виждаше отново на крака, но прикриваше радостта си с привидна грубост, която сякаш и повече му прилягаше.

— Старец — ами що — скара се той. — Петдесет вече ще ни чукнат.

— Махни се от пътя ми, злокобнико! Аз още не съм стар. И стой си тук. Не ща да се влачиш подире ми. Мога и сам. — Великият войвода се спря на прага и се обърна към слугата си, върнал се пак на първата си мисъл: — Няма да остарея аз, докато е жив Василий…

Радой го проследи с грижовния си поглед и нищо не отговори на тия негови бодри думи. През време на боледуването му косата и брадата на великия войвода бяха побелели още повече, попревили се бяха и рамената му, ала слугата виждаше, че пак се бе изправил на нозете си същият Самуил Мокри и същият огън гореше във втренчените му очи. Имаше в тия очи сега и някаква нова светлина. Това беше навярно радостта му, че отново се връщаше към живота.

Долу, в преддверието, срещу великия войвода изтича Давид, детето му. Бледото лице на Самуила засия. Детето изтича към него нетърпеливо и като че ли му предсетоеше нещо много важно, то цяло бе обладано от радостна гордост, че се срещаше с баща си, че те сега пак ще излязат заедно, както предния ден. Самуил и сега го гледаше с радостно и в същото време скръбно учудване, че то приличаше толкова много на Биляна, на майка си. Всичко, що му припомняше за нея, изпълваше сърцето му с тиха горест и най-вече това тяхно дете, което бе останало като жив спомен от нея. То приличаше на нея и със своята възторжена привързаност към него. От една врата насреща изтича Малина Бабчорова и плахо подвикна подир детето:

— Господарче… Ти къде…

Великият войвода бе довел Малина в Преспа, за да бъде бавачка на детето му; нейният момък също бе отишъл на война, но не беше се върнал. Момченцето се обърна към нея и тъмните му, майчини веждички се извиха над учудените очи:

— Аз с татко!

Как не можеше да разбере Малина колко важно беше това, че той и днес излизаше с баща си!

— Остави го — рече Самуил.

Детето тръгна на две стъпки след него.

Посрещна ги есенният ден, златист и румен, с ведро, синьо небе. Разговорите им започнаха още от вратата. Звънкият говор на детето пригласяше на мислите на великия войвода като песента на птичка в крайпътния гъсталак; пътникът върви с мислите си, но я чува, и тя изпълва с драгост сърцето му.

Самуил поведе момченцето си към гората, където беше запустялата къща на Биляна; там наблизу беше и гробът й. Но той сега не търсеше нито изоставената къща, нито милия самотен гроб. По широката пътека, която водеше нататък, той се връщаше към предишния си живот, към живота си с мъртвата. Придружаваше го звънкият гласец на детето им. Спомни си Самуил как през един също такъв слънчев есенен ден, по същата пътека бързаше кьм горската къща; не беше виждал Биляна близу два месеца. Наближаваше вече къщицата, когато изеднаж се зададе тя, сякаш бе го дебнала иззад храсталаците, тичаше срещу него с дългите си пъргави нозе и стремително се хвърли на шията му, разплакана, разридана отчаяно. Той се досети, че това нетърпение и отчаяние беше поради дългата им раздяла, а тя, като се поуспокои в прегръдките му, каза, хълцайки:

— Един… бухал ме плаши всяка нощ. Щом се стъмни, долита право насреща в гората и почва: Бу-ху, бу-ху… Цяла нощ. Коби зло!

Самуил се учуди на големия й страх от нощната птица; досега Биляна не беше показвала такъв детински страх. Като се замрачи тоя ден, той взе лък и се отправи иъм гората да дебне бухала. Биляна го следеше от вратата и току се спусна след него, улови го за ръката:

— Недей, недей… Бухалът не е виновен. Аз се боях премного, че бях сама…

По-късно в къщи тя му призна, че птицата не я плашила толкова много, но като не бе идвал той дълго, уплашила се, че няма да дойде вече никога при нея. И се смееше от сърце на страховете си, на хитростите си за бухала, но по страните й се търкаляха сълзи. Сега Самуил разбираше по-добре нейните тогавашни тревоги. Тя винаги се бе бояла да не би да я изостави, но бе крила страховете си, за да не му додява…

— Гнездата са тук — чу той гласа на детето си. — Ето, всичките гнезда са тук, а птичките ги нямааа…

То сочеше с пръст по оголените дървеса и търсеше с тъжни очи напуснатите гнезда. Самуил каза:

— Напролет птичките пак ще се върнат. Те наближаваха края на пътеката и през широкия плет на горските стъбла се провиждаше вече и поляната, дето беше изоставената къща и гробът на Биляна. Самуил направи още няколко стъпки и се спря: не, той сега не искаше да вижда гроба й, запустялата къща… Сега тя беше като жива в мислите му.

Великият войвода прекара в Преспа до късно през есента. Беше все още немощен от лютата отрова, която бе проникнала в кръвта му, и едва към края на есента можа да се качи отново на кон. Доскоро Василий Втори беше все наблизу, все още се опитваше да проникне по-надълбоко в България, опустошаваше и рушеше всичко българско, което попадаше в ръцете му. От българските области край византийската граница побягнаха и мирните люде, та съвсем опустяха тия места. Самуил Мокри не можеше нищо да стори от Преспа със своята немощ. Бойните дружини пазеха добре пътищата и планинските теснини, но врагът беше много силен и държеше като в обсада цялата страна. След безплодните години, които минаха, страната беше още в голяма немотия и нямаше как да се съвземе, докато врагът беше толкова близу.

Самуил не можеше да препуска заедно с бойните дружини, конто никога не се спираха за по-дълго на едно и също място, и следеше ромеите отдалеко, докато най-сетне напуснаха пределите на България, след като разрушиха и Средец. Тогава Самуил Мокри събра великия съвет на царството с всички по-първи войводи пак във Воден; той нареди също да се държи царският дворец отворен, като че ли царят можеше да се върне всеки час. В неговата мисъл Охрид беше по-сгоден за българска престолнина — по-далеко от изконния враг на България, но се върна в предишното средище на царството, във Воден, който беше пък по-близу до Солун. И какви бяха кроежите му, пролича още от първите думи, с които посрещна великите боляри и първите войводи на България:

— Ние сега ще кротуваме и ще ближем раните си, докато наберем отново кръв. Василий пак ще се върне един ден на границата ни. И докато ходи той по земята, докато е по-силен от нас, за България не ще има ни мир, ни живот. Нашата войска трябва да стане като неговата — помните ли как блестеше на слънцето? Цяла в желязо.

Той изпрати съгледвачи в Цариград и те скоро се върнаха във Воден с известие, каквото Самуил Мокри желаеше и очакваше:

— Василий няма да се върне скоро към България. Арабите няма да го пуснат скоро от Азия.

Настъпила бе 995-та година и зимата беше към края си. Великият съвет на царството разпусна цялата войска; останаха само царските дружини. Разпуснати бяха войниците да орат и да сеят, да развъждат всякакъв добитък, да спят също с младите си невести. До есента на същата година Самуил завзе с царските дружини отново всички твърдини и места, които Василий бе откъснал от България. От най-южните области, където вторият Василий не беше стигал, той събра и пренесе навътре в царството всички храни, събра вълна и кожи, а на местните люде остави само толкова, колкото им беше нужно да се прехранят за една година. Прехвърли той сега още по-малки дружини пак отвъд Вардар. И сам каза това, което другите не се решаваха да споменат пред него:

— Да, за грабеж.

Ала на всеки главатар на такава дружина великият войвода нареждаше:

— Пазете бедния народ, пазете се да не проливате и човешка кръв. Това е най-строга повеля за вас!

Стратегът на Солун, дук Григорий Таронит, изпрати силна войска срещу тия български дружинки, но те бяха бързи и лесно се изплъзваха от примки и засади. Прехвърлиха те едно и друго отсам Вардара и най-вече коне, както им бе казано; през последните няколко години бе се насъбрало и развъдило много нещо из благодатната Солунска равнина и нататък към Струма.

Това усърдно събиране и прибиране както по цялата българска земя, така и по ромейската, доколкото беше възможно, продължи до ранна пролет на 996-та година. Самуил Мокри остави войниците си по селищата им, докато изораха и посяха нивите още един път, и веднага след първата неделя на великденските пости отново затръбиха тръби и рогове по села и градове. Разгласи се повеля да се събере отново войската и всеки войник да намери полка си и началника си. И пак цялата войска се събра във Воден, в Сетина, Мъглен и Верея. Сборните места бяха същите, както бяха едни и същи и пътищата, по които Самуил Мокри и сега бе решил да води българската войска.

Българските полкове не бяха по-многобройни, при все че влязоха в тях и нови войници, не бяха и много по-добре въоръжени. Направени бяха повече бойни уреди, раздадени бяха на войниците повече железни шлемове и ризници, също и подковани обуща имаше повече, и конете бяха повече, по-охранени, както и воловете за обоза. Войската не беше станала желязна, както би искал да я види великият войвода, но нищо повече не можеше да се направи за толкова късо време. Потвърди се наново, от друга страна, от всички съгледвачи, че вторият Василий не ще може скоро да излезе от Азия и Самуил Мокри реши тоя път да удари направо Солун. Войската му не беше станала желязна, но той знаеше от свои люде, че в Солун и около тоя град ромеите нямаха повече от петнайсет хиляди войници. А какво би било, ако Самуил Мокри влезе в тоя втори град на империята, па макар и след това да му предстоеше една решителна битка с василевса!

Самуил не се боеше от петнайсетте хиляди ромеи — боеше са от големите пролетни води по това време, а още повече от яките стени на Солуна. С тия свои страхове великият войвода нареди цялата българска войска отеднаж да се струпа на няколко места по десния бряг на Вардара и отеднаж да почне преминаването на реката. То се знае, най-бързо и най-много войска се струпа по главния път. Вардарът тук, в своето долно течение, беше дълбок и мътен. Водите му се носеха бавно надолу към близкото море; плъзгаха се и се разливаха по повърхността надиплени, едва приподигнали се широки вълни и само тук-там, на големи разстояния, ще прошумоли, ще кипне мътнобяла пяна — там, дето водата се удря в някой огромен дотъркалян камък, в някое невидимо островче от временно наслоен пясък или в някое изпречило се дърво, повлечено от течението. Край ниските брегове водата се плакнеше с тихо, примамливо бълбукаме, ала на много места тук беше наслоена дълбока тиня, която би погълнала ездача заедно с коня му. Великият войвода хвърли в реката най-напред към хиляда конници и още толкова пеши войници, добри плувци, които трябваше да минат на другия бряг, уловени за стремената или за опашките на конете. Тия войници преминаха реката благополучно — удавиха се само два коня и четиринайсет човека. Всички бяха въоръжени, макар и по-леко, та застанаха на отсрещния бряг като добра защита, докато преминаваше реката и другата войска със салове, речни чунове и дебели конопени въжета, по които се налавяха войниците на дълги редици. Трудно беше с бойните уреди, а конницата премина с конете си. Сега водата отнесе повече люде и коне, разби се, потъна и един сал заедно с катапулта, който беше натоварен на него.

Като премина реката, войската се стече по главния път и вървя тъй близу половин ден. Там, където стигна за това късо време, великият войвода я спря и започна да я подрежда, както бе премислил още преди да я поведе. Вече се смрачаваше и тъкмо настъпваше сгоден час да изпълни той най-добре своите кроежи. Наблизу течеше Галик и войската почти цяла се изпокри по впадините и гъсталаците етвъд тая река. Докато беше още светло, българите забелязаха надалеко малки дружинки ромейски конници — довтасали бяха ромеи да ги оглеждат, ала беше много късно да видят и узнаят из гъсталаците колко войска бе повел Самуил Мокри. Войниците се присмиваха на закъснелите съгледвачи, скоро след това падна и тъмна нощ. Великият войвода забрани да палят огньове и войниците трябваше да прекарат нощта във влажните си дрехи. Измъчиха се те много и с комарите, които връхлитаха на цели облаци в тъмнината.

На другата сутрин, още преди да се раздени, Самуил изтегли напред само шест полка от по три хиляди души, пеши и конни войници. Той не дигна цялата войска наеднаж, за да се движи по-бързо и да се крие по-добре. Петте, от тия полкове скри пак из гъсталака на пет различни места, а шестия полк, все конници, изпрати още по-напред и съвсем открито по направление към Солун, под повелята на тъмник Радой Гавра, някогашния рибар по Охридското езеро. Той самият остана със скритите пет полка.

Никой от византийците не очакваше, че българите ще нахлуят в пределите на царството им една година само стед като Василий Втори ходи из България с голяма войска, разби българските полкове, разруши много техни твърдини и опустоши много техни места. Стратегът на Солун княз Григорий Таронит също остана изненадан, като му съобщиха, че голяма българска войска е преминала границата и бърза към Солун. Когато изпрати той свои люде да видят каква беше тая неочаквана българска сила, българите бяха преминали вече Вардар и се криеха по долищата и гъсталаците край река Галик. Така съгледвачите на солунския стратег не можаха да видят колко голяма беше българската войска, пък не се намери нито един и от тукашните люде, който да е видял цялата българска сила и да каже какво е видял: като усетиха тукашните жители, че се приближаваше силна българска войска, побягнаха и се изпокриха не само ромеите, но и славяните. На Таронита бе донесено, че нахлулите българи не са повече от седем или осем хиляди, но той все пак не знаеше точното им число и излезе да посрещне неканените гости с цялата си войска, като остави малки дружини само дето беше нужно.

Войската на Григория Таронит, близу три мерии29, беше от най-добрата ромейска войска. Всички войници бяха в пълно бойно облекло и въоръжение, с железни шлемове и брони, ала най-опасни бяха дългите им войнишки мечове. Четири тагми30 от тая избрана войска бяха конници с едри коне и с копия, дълги до два разтега. С тези свои наперени витези солунският стратег сега не би се уплашил и от цялата българска войска, но поради голямата си самоувереност показа и голяма небрежност.

Стратегът изведе войската си доста късно след изгрев слънце, като че ли и тоя ден не искаше да се откаже от всекидневните си привички. Повел бе той и сина си Ашот, а също и хандцитския княз Саак. За още по-голяма своя изненада Таронит срещна българи много близу до Солун. Не беше изминал с полковете си нито половин ден път от стените на града, когато предните му отреди донесоха, че насреща се вижда българска конница. Началникът на един от тия отреди показа и голямото си усърдие:

— Те не са повече от три тагми. Видях ги добре.

Стратегът се обърна към своя син, който беше на дясната му страна, и кимна, присвил насмешливо устни:

— Иди виж тая сган.

Той не даде определена заповед на сина си — остави го да действува по своя воля. Ашот Таронит пришпори едрия си алест кон и се отдели от голямата свита на стратега. Седнал леко и бодро на разкошно украсеното седло, двадесет и две годишният младеж беше хубав като свети Георги на иконата си. Целият беще в коприна и позлата, но истинската му хубост беше в чертите на лицето му, в гордата му осанка. Той подкара бързо коня и гривата на високия му златен шлем блесна като пламък на пролетното слънце. Българите бяха излезли насреща с три тагми конница, Ашот Таронит поведе срещу тях само две тагми, за да бъде несъмненият му успех по-приятен.

Двете ромейски конни дружини бяха с почти еднакви коне, еднакви изглеждаха и войниците със своите железни брони, с високите си шлемове и малки кръгли щитове. Те тръгнаха след младия си началник всички заедно, дигнали високо дългите си копия, като да бяха някакво хилядоглаво и хилядоного чудовище с настръхнали страшни бодли. Ашот препусна на десет скока пред тях, втурнаха се и те след него в стройни редици, виждаше се отдалеко как всеки войник държеше здраво коня си, както и копието си.

Ашот Таронит скоро съгледа трите български дружини по равното поле. Те се движеха като нестройно, разлюляно множество, проточило се по главния път и от двете му страни — сива навалица от конници близу един до друг. Когато двете конници се приближиха на около триста разтега, Ашот изтегли дългия си меч и го размаха над главата си — даде знак на войниците да се разгънат в бойни редици. Десетките на ромейската дружина се раздвижиха в пълен ред, като да ги разместваше ръка, и бързо се подредиха в четири дълги редици след двамата си хилядници и двайсетмината стотници, които се отделиха на определено разстояние пред тях, за да ги водят в предстоящия бой. Все тъй пред всички препускаше на алестия кон младият княз, развял гривата на шлема си. Когато българската конница беше вече на стотина разтега, Ашот даде втори знак на войниците си и те наведоха напред дългите копия, сякаш над четирите препускащи редици мина бърза сянка.

Ала насреща, сред българите, настана рязка промяна. Те, види се, също по даден знак бързо заобръщаха дребните си кончета, настана бъркотия, но в следващия миг пак всички, заедно препускаха нататък с опашки към преследващите ги ромеи.

— В бягството ги бива повече — засмя се високо Ашот Таронит и звучният му глас се чу надалеко сред общия тропот на препускащите след него коне. И като че ли премина тръпка през редиците на дружините му — войниците подкараха още по-бързо.

За доста дълго време разстоянието между двамата противници оставаше все същото; виждаше се как неуморно мятаха нозете си българските кончета. Ала голямата мощ, която се чувствуваше в стройните редици на ромеите, напираше напред неотстъпно, докато започна да преодолява пъргавината на дребните български коне. Тъкмо в тия напрегнати мигове, по равнината доста далеко напред се изправи като изневиделица дълга яснозелена стена, която се надигаше все по-високо, колкото препускащите конници се приближаваха към нея. Това беше някакъв висок гъсталак, който опасваше равнината от край до край. Българите бързаха да го достигнат, ромеите пък бързаха тях да настигнат, преди да успеят да се скрият зад зелената стена.

И двете тия разстояния се скъсяваха с всеки нов скок на възбудените коне. За някое време се чуваше в простора само повтарящият се грохот на хилядите копита — на едната войска и веднага след него на другата като близко ехо. Най-сетне българската конница блъсна гърди във високата зелена стена, разлюля я, разкъса я и влезе, изчезна зад нея. Не се спряха пред подвижната стена и ромейските конници. Пръв се втурна в зеления гъсталак Ашот Таронит, след него влетя и цялата му дружина. Надигна се шум от разръфан листак, от изпокършени клони и вейки, зачуха се и уплашени подвиквания, пръхтене, остро, късо цвилене на коне. Българската конница не се виждаше, преминала някъде нататък, а ромейската конница като че ли потъна в някаква зелена вихрушка, в някаква гъста, огромна мрежа от листа, клони, корени. Конете се спъваха и се блъскаха един в друг, листа и клонки шибаха войниците по лицата, дращеха ги. Ромеите излязоха бързо от недружелюбната сянка на гъсталака и пак пръв между всички началникът им Ашот Таронит. Пред тях се откри широка тревиста поляна, заградена от всички страни със също такава зелена стена, но се виждаше по измачканата трева, че българската конница бе избягала право насреща. Ашот веднага се спусна нататък, последваха го и людете му.

Тъкмо наближаваха ромеите пак да нахълтат в зеления гъсталак, когато изеднаж се нахвърлиха върху тях от всички страни много повече български конници с вик и вой:

— Уууу-ха-ха-хааааа!…

Приведени към шиите на конете си, те налитаха стремително с копия и мечове и колкото дебнеха да ударят, да промушат ездача, толкова дебнеха и коня му. Когато се случеше да съборят ездача, обръщаха се веднага назад да го стъпчат с коня си и да го доубият. Българите бяха по-бързи и по-многобройни, въвираха се между ромейските конници и мечовете им святкаха по всички посоки. Ромеите не показваха страх и се отбраняваха упорито, но като че ли и в боя твърде много се грижеха да запазят ред, едрите им коне бяха и по-бавни в движенията си. Докато ромейският кон се обръщаше на една страна, българинът се завъртваше с коня си около него и успяваше да удари с меча няколко пъти. Българите притискаха ромеите от всички страни и все по-нагъсто, та ромейските коне се блъскаха един в друг, пречеха си, пречеха и на ездачите си, които все не успяваха да спазват достатъчно бойния ред.

Още в самото начало на боя княз Ашот Таронит се озова сам сред цяла една дружинка българи. Той се отбраняваше сръчно и без да губи самообладание; на няколко пъти българските мечове се плъзваха или отскачаха от железните му доспехи и неравната борба продължи доста време. Най-сетне един от българите хвърли върху му примка, отскубна го от седлото и го повлече с коня си към гъсталака. Втурнаха се и други след него — виждаха те, че това беше голям ромейски началник, наскачаха по-нататък от конете и се нахвърляха върху зашеметения младеж. Той бе изпуснал меча си и не можеше да се противи дълго с примка на шията, сам срещу шестима. Когато се изправи сред тях с вързани ръце, гологлав и блед, един от българите рече:

— Тоя като мома… да не беше брадицата му.

Оттатък боят не продължи много. Като се съвзеха от голямата изнензда, ромеите започнаха да се отдръпват наназад и някак всички заедно. Подреждайки се все по-добре, те вече не оставяха българите да се завират между тях и все по-често ги отблъскваха, отхвърляха ги от себе си. Така, близу една до друга, двете войски минаха през целия гъсталак и когато се озоваха пак на открито поле оттатък, те бяха вече една срещу друга и ромеите, подредили се добре, живо се отбраняваха. По-многобройните българи се опитваха отново да ги обградят, но ромеите се отдалечаваха все повече от тях, докато се спуснаха всички заедно в спасителен бяг, оставили в ръцете на врага младия си началник, а още и стотици убити, ранени и пленени свои другари.

Като ги видя да се връщат без началника си, затихнали и омърлушени, солунският стратег дук Григорий Таронит не ги дочака да се приближат повече до него, а пришпори коня си да ги пресрещне:

— Какво става с вас? Къде е началникът ви?

Струпаха се пред него другите началници на завърналите се безславно конни дружини и единият от таксиарсите, останал без шлем през време на късата битка, каза с наведен поглед:

— Те бяха много повече… Твоят син беше най-храбрият между всички нас, но такава е била волята божия, обградиха го може би сто души от тия бесни злодеи. И не можем да ти кажем жив ли е или мъртъв, но остана в ръцете им… Водим само коня му… дотича след нас. Повярвай, твоя светлост…

— Позор! — прекъсна го стратегът. — Оставили сте началника си в ръцете на една мръсна паплач и се връщате живи! Сега ще ви покажа как се води бой…

Той се задушаваше от гняв и мъка, но бързо се овладя, само лицето му остана както бе побеляло и вече не се промени. Обърна задницата на коня си към побягналите от бойното поле и с привидно спокойствие махна с ръка към четиримата си тръбачи:

— Свирете за настъпление!

Тръбачите му дигнаха дългите си тръби и едва-що бяха надали проточени, резки звуци, зачуха се подобни звуци и по-далече.

Цялата ромейска войска се раздвижи и като че ли всеки войник знаеше къде да отиде и къде да застане. Дук Григорий Таронит чакаше търпеливо, изпънал се горд и неподвижен на високото позлатено седло. Той едвам се сдържаше в голямата си бащинска мъка за сииа, в нетърпението си да изтича да му помогне, да го изтръгне от ръцете на върварите, но с нищо не издаваше душевните си вълнения освен с необикновената бледност на лицето си. Така той дочака до последния миг да се извърши бойното разгъване на войската му и без да погледне вляво или вдясно, леко пришпори белия си кон, тръгна пръв срещу невидимия враг. И сякаш с невидими нишки дръпна след себе си цялата войска. Общото раздвижване беше толкова внушително, че късите колебания и задържания тук и там между отделните части на войската не се и забелязаха. Гордо се поклащаха начело на всеки полк блесналите на слънцето знамена с големи позлатени кръстове и изображения на светци по синята или червена, или жълта коприна. Конницата беше на двата края на общия строй и току поизбързваше, та редиците се огънаха като два насочени напред рога. Друг един полк от конници вървеше далеко по-назад и нямаше да влезе в боя, преди да стане нужда и за него. Дук Григорий Таронит вървеше пред цялата си войска, излезли бяха напред подобно на него и всички други началници — и тия, които бяха с коне, и тия, които трябваше да вървят с войниците си. Чуваше се шумът на хилядите стъпки, тропотът на конете, подрънкването на оръжията, чуваха се тук и там сподавени човешки гласове, ала всичко друго наоколо като че ли бе спотаило дъх в страх и трепет.

Войнишките редици преминаха през първия пояс на зеления гъсталак, най-напред конните от двете страни и след това пехотинците, излезе цялата войска на широката поляна, където стана първият бой. Не се виждаше никаква следа от врага; по поляната лежаха убити коне без сбруя, също и убити ромеи, съблечени до голо. Войската навлезе отново в гъсталака. Вторият пояс на гъсталака беше по-тесен и когато ромейската войска излезе от него, озова се на още по-широка поляна, също обградена със зелен гъсталак. На отсрещния край на поляната, по цялата й дължина, беше подредена в няколко само редици българската конница — сива, неугледна, със същите свои дребни космати кончета и само тук-там се виждаше по-едър кон или ще проблесне на слънцето злато, сребро, лъснато желязо. Солунският стратег сви презрително лице и току избърза напред, изтегляйки меча си, като че ли сам и с един удар да срази омразния враг. Полюшна се, побърза след него и цялата му войска, но без викове и войнствени набожни песни, само някакво глухо ръмжене се смеси с шума на стъпките и оръжията. Не се чу дори и тръба, а цялата войска се втурна подир първия си началник, стегната в редиците си и страшна с железните си оръжия и доспехи.

Тая желязна, хилядна войска вече политаше да се стовари с всичкото си множество и смазваща тежест върху сивите редици на българската конница, когато те неочаквано се раздвижиха и също се втурнаха напред. Това внезапно движение на българите не смути ни най-малко ромеите, които продължаваха своя пристъп със засилващ се напор, ала отеднаж гъсталакът вляво и вдясно, също и напред цял се раздвижи като от силен вихър, надигна се страшен, многоглас вик:

— Уууу-ха-ааааа! …

И от тая зелена вихрушка наоколо наизскачаха стотици и хиляди нови български конници, редица след редица, дружина след дружина, на всякакви коне — и по-едри, и по-дребни, със святкащи мечове, с насочени копия, в желязо, но и в космати кожи, със страшни лица. Ромеите веднага направиха опит да се преустроят в друг ред и биха го направили за късо време, но българите бяха навлезли вече в редиците им с голяма стремителност, а зад първите редици на конницата им прииждаше на вълни и многобройна тяхна пехота. В страшната бъркотия, която настана по цялата поляна, сред оглушителен трясък, нечовешки викове и писъци, тръбни звуци и кънтящ бумтеж на тъпани, все пак сякаш имаше някакъв ред — това беше широкият жив пръстен на българите, който се бе сключил от всички страни около ромеите, пръстен от живи тела и желязо, а сред него разбърканата ромейска маса бе нарушила вече своя железен строй и се разлагаше, разтапяше се, като че ли сама в себе си, в един тътнещ кипеж от ръце, глави, нозе и всякакви оръжия, от побеснели коне, които се изправяха, хвърляха се на задните си нозе или рухваха на земята ведно с ездачите. Самуил Мокри, който бе повел скритите български полкове от дясната страна на това заградено в зелено кръжило бойно поле, скоро поизостана, изпреварен от войниците си. Той виждаше неудържимия устрем на своите люде и сякаш не можеше да ги познае в тяхното яростно бойно въодушевение. Те нападаха сръчно и без страх, дори с някаква радост, че можеха да сразяват тия вражи железни, лъснали на слънцето войскари, едрите им коне, началниците им с гривестите позлатени шлемове. Самуил видя някои свои войници, които си подвикваха и се насърчаваха взаимно със засмени лица; те се радваха, че побеждават същата желязна войска, от която в битката пред Воден се бяха разбягали. Великият войвода видя как падна солунският стратег Григорий Таронит и позна по знамето му до него, че това беше някой от най-големите началници на ромеите. Таронит падна пред очите му сред гъсто гъмжило от българи, които нападаха, и ромеи, които бранеха началника си отчаяно.

Като падна Таронит, и конят му и знамето му, ромеите започнаха да се отдръпват назад; някои от войниците бяха видели гибелта на своя вожд и сега като че ли нямаше какво да ги задържа на бойното поле и тях, и цялата ромейска войска. Тъкмо в тоя миг се втурна и останалият назад ромейски конен полк, ала започналото общо отстъпление повлече и него. Помогна само да се разкъса българският обръч, докато се измъкнаха назад оцелелите ромейски полкове — най-напред пехотата и след нея, като преграда зад гърба й, конницата. Ромеите отстъпваха в доста добър, спасителен за тях ред. Такъв ред наложиха те и на българите в тяхното настъпление: пехотата изостана, а конницата се сражаваше с ромейската конница, която я възпираше, пречеше й да се нахвърли върху ромейската пехота, която пък бързаше да се отдалечи и да се прибере зад стените на града. Така, стъпка по стъпка, двете войски стигнаха близу до градските стени — виждаше се насреща широко разтворена западната градска порта. Ромейската конница, доколкото беше останала, задържа тук българите за късо време с отчаяни усилия, докато пехотата се вмъкна в града, а след това и тя се отскубна и нахълта в отворената градска врата, която бързо се затвори след последния конник, дигна се и мостът над широкия ров, над застоялата в него зеленясала вода.

Когато се струпаха българите тук, пред затворената крепостна порта, и дигнаха ламтящи очи към високите зъбери и кули, острите върхове на шлемовете допираха до плещите им. Също и върхът на Самуиловия шлем допря до плещите му. Тогава мнозина забелязаха как великият воййода наведе очи пред тежката затворена врата на Солуна и въздъхна издълбоко. Той се обърна към Ивац и Полемархия, които бяха от дясната му страна, обърна се към Никулица, Кракра, Илица и Несторица, които бяха от лявата му страна, и рече гласно, та го чуха наоколо и мнозина други от началниците и войниците му:

— Не можем да разбием тия стени с палиците си. Нито с нашите няколко бойни уреда. Ромеите ще ни се смеят, ако ги довлечем по-близу. Но ще дойдем пак пред тая врата и ще бъдем по-силни.

А войниците се радваха, че бяха надвили и бяха гонили ромеите до вратите на тоя голям крайморски град. Мнозина от тях бяха надянали ромейски брони, наръкавници, наколенници и обуща, препасали бяха ромейски мечове, мнозина водеха и ромейски коне. В радостта си мнозина се провикваха, свиреха пронизително с уста:

— Ууууха-хааааа! Иииихууууу… фиуууу!…

Някои започнаха да пеят. Между зъберите горе се мяркаха мълчаливи стражи.

Великият войвода струпа войската си край Солун и престоя там три недели. Като не можеше да влезе в богатия град, той прибра от неговата плодородна околност всичко, що можеше да бъде от полза за българското царство и войската, а околните твърдини разруши до една. Събраха се старейшините от много славянски селища по тия места и му казаха, помолиха го с почит:

— Остани тука с войската си, нека бъде и тука българско царство.

На това великият войвода отговори:

— Казах, че ще си вървя. Тук мвже да държи царство само който държи тоя град.

Още на втория ден след битката, на стената над западната градска порта се показаха тръбачи и глашатаи, също и трима от градските първенци, които помолиха чрез глашатаите си българския вожд да им даде мъртвото тяло на дука Таронит, също да пусне през стана си люде, които да пегребат избитите ромеи. Самуил пусна тия люде и даде мъртвото тяло на солунския стратег, което бе започнало да гние. Три дни преди да напусне тия места, великият войвода по същия начин, чрез свои тръбачи и глашатаи, поиска от солунци да откупят пленниците, които войниците му бяха успели да заловят, а те бяха близу хиляда души. Ромеите също бяха отвели към петдесет души българи и като ги размениха, за останалите свои люде платиха със злато на българския вожд, понеже такова беше неговото желание. Ромеите попитаха и за Ашот, сина на дука Таронита, и за княза Саак, който също беше пленен от българите, но Самуил каза:

— Тях двамата ще задържа и ще ги върна само когато се върне в България и нашият цар.

Като поведе войската си обратно за България, великият войвода вървя по главния път, докато мина Вардар и стигна до пътя за Верея. Тук той отдели към две хиляди волски коли с всякаква плячка, отдели и стадата, които бе подкарал от Солунската равнина, и ги изпрати по главния път за Воден. Князете Ашот Та-ронит и Саак той изпрати под силна стража чак в Охрид, за да бъдат по-далеко от ромейската граница. С войската си Самуил Мокри зави по пътя за Верея. Това отклонение от главния път за България беше неочаквано за войниците му; те през целия тоя ден мърмореха и всякак изказваха недоволството си, но великият войвода не се спря да им разяснява какво бе наумил. Ден след ден той отмина Верея, Сервия, отмина Лариса и проникна дълбоко в древна Елада. Нямаше и кой да го задържи по тия места, освен малки дружини ромейска войска, пръснати по разни селища и твърдини, които великият войвода бързо разрушаваше. Задържа се той повече в Термопилския проход, където еладският стратег Рупен бе издигнал защитна стена и бе събрал няколко хиляди войници, ала Самуил Мокри премина и през тоя проход. Сетне той навлезе в Беотия и Атика, а по Коринтския провлак проникна и в Пелопонес. Славянски селища имаше и по тия далечни южни области — тук живееха миленците и езерците, ала голямата част от людете бяха ромеи и наричаха себе си елини с голяма гордост. Те не се решаваха и нямаха сили да излязат с оръжие срещу българите, но не скриваха своята омраза към тях и своето презрение, като ги наричаха варвари и злодеи. Това не беше само от елинска надменност — българите влизаха насила по дворищата и домовете им, ограбваха ги, посягаха и да убиват, когато някой от тях се опитваше да запази своето. Великият войвода също събираше плячка, подобно на грижлив стопанин, който събира плодовете на своя труд. То се знае, Самуил Мокри не влизаше по домовете на елините, но той издирваше всяка вещ, която беше собственост на императора или на ромейското царство, и я присвояваше за българското царство; той взимаше и всичко, което беше в повече у тукашните люде — храни, добитък и всякакви други блага; той събираше злато, сребро, желязо, мед, мрамор и всякакви други украси от съборените бесовски храмове на някогашна Елада. Той събираше всички тия имоти и богатства за царството, но преследваше строго всички, които грабеха за своя лична полза и без закон. Съдиите непрестанно наказваха заловени грабители, наказваха и убийци със смърт, ала грабежите не спираха, не спираха и убийствата. Самуил Мокри събираше и товареше на волски коли много и различни богатства за българското царство, а всеки негов войник си казваше:

— Защо да не напълня и аз торбата си по-добре?

Като научи Василий Втори за битката край Солун и за гибелта на дука Григорий Таронит, изпита голяма скръб, но гневът му към българите беше още по-голям. Той все още не можеше да напусне Азия и срещу омразните му българи изпрати най-любимия си помощник и пълководец, магистъра Никифор Веста, наречен още Уран. Василевсът назначи Урана за управител на всички западни предели на империята, облече го с власт и права на свой заместник, даде му и силна войска. От Цариград Никифор Уран замина за Солун, където не се бави много и тръгна с цялата си войска на юг, по следите на Самуила Мокри. Той се спря в Лариса, където остави по-тежкия обоз на войската си, и продължи с още по-усилен ход да догонва българите. За късо време ромейският пълководец премина през Фарсалската равнина, премина също реката Апидан и стигна до левия бряг на реката Сперхей. По-нататък той не можеше да отиде — на другия бряг на Сперхей по същото време се бе спрял Самуил също с цялата своя войска.

Великият войвода узна за Урана още щом пристигна ромеецът в Лариса. Самуил веднага поведе войската си да го пресрещне, ала се движеше по-бавно от него поради тежкия обоз, който водеше, също и поради няколкото хиляди пленници, които трябваше да пази. Двете войски се срещнаха тъкмо при реката Сперхей, на двата й бряга.

Още като наближаваха българите тая река, започна да вали силен дъжд със светкавици и гръмотевици, но великият войвода нито помисли да се спира, преди да срещне ромеите. Той знаеше, че те са наблизу, а искаше да застане срещу тях и на по-сгодно място. Така срещата на двете войски стана по двата бряга на Сперхей.

Дъждът ставаше все по-силен, като че ли се бе разтворило самото небе и се изливаха оттам цели пороища. Гъстите черни облаци, повлекли се насам откъм топлото море, допираха сякаш до върховете на многобройните тук кипариси, пинии и тисови дървеса. Беше тъмно под това ниско, черно небе, както на мръкване. И колкото имаше светлина, закриваше я гъстата мрежа на дъжда, който шибаше земята на бързи струи, заплетени една в друга. Светкавиците разсичаха провесените гърди на облаците, шареха по цялото небе с ослепителен блясък и се забиваха в земята като огнени копия. Пламваха цели дървеса от белия им огън, пламваха сякаш и камъните, и цялата земя наоколо при всяко тяхно блясване. Ниско над земята буботеха и гръмотевиците — зачуваха се отдалеко и трясваха отеднаж насред небето, което кънтеше по всичките си краища. След всяка светкавица идеше гръм и така от всички страни, та людете посягаха да запазят главите си от небесния огън, зашеметени от оглушителните трясъци.

Земята беше пропита надълбоко с вода и не приемаше повече. Потекли бяха потоци и пороища по всяка низина и дол, пълна беше с вода и преливаше всяка ямичка и трап. Вода се стичаше и по дървесата, шуртеше по скалите. Нигде не можеше да се намери ни едно сухо кътче. И тая обилна вода, която бе потекла и шуртеше, плискаше се от всички страни, се стичаше между бреговете на Сперхей. Тая неголяма река сега бе дигнала водите си на два човешки ръста, преливаше през високите си брегеве и течеше към морето бързо, със страшна сила. В мътните й води се премятаха цели дървеса, изтръгнати от корен, разбити покриви на отнесени хижи, а когато гръмотевиците стихваха за миг, чуваше се как се влачеха и търкаляха по дъното й огромни камъни с грохотен, подземен тътнеж.

Поройният летен дъжд настигна българската войска, преди да се приближи тя до Сперхей. Насреща идеше враг и войската продължи своя път, всеки войник остана на мястото си. Не слезе от коня и великият войвода, дори не поиска наметка, като знаеше, че войниците му нямаха наметки, за да се запазят от дъжда. Всички гледаха в него и той правеше това, което искаше и другите да правят срещу небесната стихия.

Самуил видя ромеите на другия бряг на реката, спря и той войската си на отсамния й бряг; не можеха да я преминат ни едните, ни другите. Реката не беше много широка и те се виждаха добре едни други. Ромеите бяха стигнали по-рано до реката и бяха надигали шатри, но стояха стражи по брега, мяркаха се и други войници, които попоглеждаха насреща с присвити очи през гъстата мрежа на дъжда и бързаха да се скрият някъде. Също и Самуил нареди да се разпънат шатри — дъждът да не бие повече войниците му. Каза той да дадат и на пленниците шатри, доколкото имаше, позволи им също да се крият под колите от обоза, доколкото беше възможно. Неколцина от тях бяха успели да избягат, но великият войвода не изпрати никого да ги търси и преследва в дъжда. Димитри Полемарх, който беше все някъде наблизу край великия войвода, рече с угодлива загриженост:

— Ти ще насърчиш всичките да бягат…

Самуил помръдна с рамена и присви лице от мократа риза, която лепнеше студена по тялото му. И тъй, през бръчките на лицето си, тъжно се усмихна:

— А ти, да си на тяхното място, няма ли да избягаш, ако ти се удаде сгода?

По едно време дъждът започна да се поразредява, небето поизбеля, дигна се по-високо. А малко преди залез на югозапад се отвори широка светлозелена ивица небе. Скоро там блесна и слънцето, което вече слизаше към далечния начупен хоризонт. Изглеждаше, че дъждът няма да спре никога, а ето сега изеднаж всичко се промени и засия в чистата слънчева светлина. Ярко се зеленееха наоколо мокри треви и храсталаци. Заблестяха пълните локви и вирове, едрите капки вада, които висяха по разперените клонки на дървесата и се ронеха една след друга, блесна във въздуха, и разреденият ситен дъждец, който бързо се отдалечаваше и трептеше между небето и мократа земя като прозрачно сребристо було. Кипарисите се изправиха тъмнозелени, дори черни с острите си върхове към небето, а още по-високо се изви срещу слънцето ярка дъга. Ала това чисто сияние по небе и земя бързо угасна, сякаш духна някой с уста гигантски някакъв светилник, който озаряваше простора. Това беше ясното, окъпано от дъжда слънце, което бързо се скри зад хоризонта. Остана да сияе бледоалено разтворилото се небе на запад, светнаха за някое време тук-там по високите сиви облаци и няколко отблясъци, далечни и мъгляви.

Въздухът беше чист и прозрачен в тоя просветнал предвечерен час. Войниците палеха огньове и навред из българския стан се чуваше шумна глъчка. През синкавия дим се виждаха разсъблечени мъже, които сушеха мокрите си дрехи, а готвачите бяха сложили вече големите опушени котли. Самуил тръгна из шумния войнишки стан да погледа как се нареждаха войниците за почивка, спря се тук и там, отиде да погледа и реката. Дъждът бе спрял и отминал, но реката продължаваше да тече буйна, изпълнила догоре дълбокото си корито. От бързите й мътни води полъхваше остра миризма на разбъркана тиня и на колендро. Великият войвода се загледа и към отсрещния бряг, където беше ромейският стан. През шума на придошлите води не се чуваше нищо, едвам ще долети неясен вик, но се виждаше, че войниците и там се събираха около запалените огньове, и там се готвеха за нощна почивка. Самуил Мокри се върна при своите войници с по-ведро лице. Те виждаха доброто му разположение и го питаха едва ли не край всеки огън:

— Тука ли ще нощуваме, велики войводо?

— Тука, тука — повтаряше той, а някъде ще добави: — Ще спят тая нощ и тия отсреща; дълбока е реката между нас. А утре… рано-рано, с бога напред.

Тия думи той каза и на големите началници, които бяха събрани пред шатъра му. Войводите приеха с одобрение думите му — всички бяха уморени и готови да почиват. Стоеше там и Ивац, мълчалив, навъсен; той също не възрази нищо на великия войвода, но не беше спокоен в такава близост с неприятеля. Само струмишкият войвода Драгомъж, който беше човек подозрителен и недоверчив, се обади с по-други думи:

— Водата спи, врагът не спи… Това знам аз. Да се засили стражата през тая нощ.

Разреши се на войниците нощна почивка, а около стана и най-вече по брега на реката се поставиха повече стражи. Нощта настъпи безлунна, ала ведра, с едри, ясни звезди. Войниците ядоха край огньовете, но повече бързаха за почивка и сън. Скоро утихна целият стан, войниците изпозаспаха край загасващите огньове или на сушина по шатрите. Утихна сякаш и цялата ведра, звездна нощ, само реката продължаваше да ечи и тътне, но това беше като някакъв отделен и самотен шум в нощната тишина.

В шатъра на великия войвода свети до късно. Самуил беше също много уморен от дългия път, а от влагата го болеше всяка кост, но сън за него не идваше. На другия ден предстоеше битка. Той мислеше да дигне войниците още по тъмно и едва тогава да ги подрежда за бой; всичко ще стане по-бързо и по-лесно, щом си починат добре. Спокойна беше нощта след поройния дъжд, свежият нощен въздух беше сладък, упоителен, ала някаква смътна тревога измъчваше сърцето на великия войвода и прогонваше желания сън от очите му. В малкото преддверие на шатъра Радой тихо похъркваше, великият войвода седеше сам и умислен до запаления светилник. Струваше му се, че е поставен на някаква стража тая нощ. Но вън, около стана и по реката, имаше много стражи… И все надаваше ухо към тътнещия шум на реката. Дълбоките мътни води не преставаха да бучат. Малко преди полунощ той излезе от шатъра си и пак тръгна из стана с тихи стъпки. Не видя нито един буден войник край тлеещите огньове — дълбоко спяха те всички, виждаше се как бяха наслагали главите си спокойно, отпуснали бяха уморените си тела върху влажната, но топла земя. Успокои се сърцето на великия войвода. Той отиде пак към реката. Бързо трептящият й гръб едва светлееше на звездния зрак, но все тъй грохотно шумяха дълбоките води. Втренчи поглед той и към отсрещния бряг и дълго гледа нататък в тъмнината. Спяха дълбоко и там, виждаше се; бледо припламваха и там загасващите огньове, белееха се шатрите край тях, мяркаха се черните сенки на стражи. Той не виждаше и не можеше да види, че по същото време на отсрещния бряг се спотайваше и Никифор Веста Уран, който също се взираше насам в тъмнината. Сърцето на великия войвода още повече се успокои.

Той се върна в шатъра и легна на леглото си. Ще полежи тук да подремне и пак ще излезе да погледне реката. Ако водите започнат да намаляват, ще дигне целия стан. Нека сега войниците почиват. Сега водата ги дели, водата…

Великият войвода отеднаж заспа, дълбоко, непробудно.

Никифор Веста също не видя в тъмнината българския велик войвода. Но той видя как се мяркаха българските стражи по насрещния бряг, видя и позна, че вече спеше целият български стан. Върна се бързо към шатъра си и продължи да се разхожда пред входа му, извил назад и стиснал здраво късите си ръце; подобно на своя император, Никифор Веста, наречен още Уран, беше невисок, дори нисък на ръст, но сух и във всяко нещо бърз, нетърпелив. Още щом се стъмни добре, той изпрати по една малка дружина конници надолу по течението на реката и нагоре — срещу течението й. Те трябваше да видят дали нямаше някъде наблизу брод през придошлата река и вече ги очакваше да се върнат. Уран не каза нищо за нощната почивка на войниците и те налягаха край огньовете с оръжието си.

След два широки завоя надолу реката се бе разляла през ниските си брегове и водата й по най-дълбоките места едвам стигаше до корема на коня. Никифор Уран преведе войската си през тоя разлив и обхвана българския стан отдалече, та го удари от две страни в едно и също време. Беше след полунощ, но месечината все още не беше изгряла. Най-напред пленниците усетиха нощното нападение и това помогна още повече на ромеите. Пленниците нощуваха в долния край на българския стан и бяха най-близу до разлива. Когато усетиха приближаването на своите в нощната тъмнина, те ги поведоха неусетно към българския стан от двете му страни; те убиха и трима от българските стражи, които също бяха усетили нападателите, но не успяха да дигнат своите…

Гаврил-Радомир и Иван-Владислав спяха в един шатър. Ароновият син усети нападението още в самото му начало. Той спеше леко и чу в съня си някакъв подозрителен шум, къси, сподавени викове. Скочи отеднаж в леглото си и това, което бе доловил смътно в съня си, сега чуваше ясно: глух шум и тропот, викове на ужас и отчаяние, които замираха бързо, в самото гърло. Владислав на часа се досети какво значеше това и реши какво да прави. Той скочи безшумно, надяна обущата си, грабна меча и наметката, а през тия няколко къси мига все попоглеждаше към братовчеда си със страх да не би да го събуди. Гаврил-Радомир спеше, както винаги, дълбоко, но братовчедът му, колкото и да бързаше, преди да излезе от шатъра, намери време да духне и светилника, за да го остави в тъмнина. Той мина тихо и край шатъра на чичо си, край задната страна, и не се отби да го събуди, не подвикна дори на стража, който дремеше пред входа. Нека ги убият, нека ги затрият и двамата! Виковете се чуваха все по-близу, надигаха се от разни страни. Дочуваха се сънени гласове и по други места из войнишкия стан, който бавно се събуждаше. Иван-Владислав се промъкваше с тихи, котешки стъпки и се отдалечаваше от чичовия си шатър. Нека ги убият и двамата, той ще остане сам и ще застане пред всички… Тук Ароновият син отеднаж се спря и цял потрепера: „Ами войската!… Ромеите ще избият цялата войска!“ Той изтегли меча си и се втурна в тъмнината, викайки с всички сили:

— Ставайте! Ромеите нападат… Ставайте!…

В същото време край реката, където беше заспалата българска войска, сякаш се бе разтворил самият подземен пъкъл. Ромеите проникнаха по целия български стан бързо, преди да успеят българите да се съвземат и да потърсят оръжието си. Чули бяха мнозина предсмъртните стенания на първите жертви, закъснелите викове и знаци на стражите, но ромеите бяха вече над главите им. Те мушкаха налягалите български войници с копия, сечеха ги с мечове и секири, разбиваха черепите им с палици сред страшни писъци и проклятия. Надигаха се българи тук и там и се опитваха да побягнат, но сами се натъкваха на ромейските мечове и копия. Мнозина не можеха и да познаят дали това, което ставаше около тях и с тях, не беше страшен сън. Малцина бяха, които успяха да се докопат до оръжието си, да отвърнат на удара с удар, да си проправят път, да побягнат по-далеко. Ромеите мушкаха и сечеха с настървение, нахвърляха се върху заспалите и с мечици, да ги колят като овни, нахвърляха се и да ги доубиват, докато ранените се тръшкаха на земята и хъркаха в предсмъртни мъки.

Стражът, който дремеше пред входа на шатъра на великия войвода, се втурна да събужда началника си едва когато ромеите бяха на двайсет или трийсет стъпки. Скочил бе вече и Радой, скочи отеднаж и Самуил. Той не беше н събличал ризницата си, не беше изувал обущата си, грабна меча и се втурна навън. Наблизу се мяркаха черни сенки в нощния мрак, но се чуваше добре какво ставаше наоколо. Самуил Мокри най-напред помисли за сина си, за двамата младежи в съседния шатър.

— Децата — рече той, но слугата му вече тичаше нататък.

На няколко стъпки пред Самуил стражът вече размахваше копието си едновременно срещу три черни сенки, чиито мечове и шлемове едва-едва проблясваха в бледия зрак на ярките звезди. Великият войвода тутакси му се притече на помощ, но сенките станаха пет.

— Пази гърба ми… Гърба ми пази… — рече и повтори Самуил, докато отбиваше удар след удар едва ли не на всички страни.

Тъмнината беше в помощ на по-слабите. После край Самуил мина Радомир, пристъпи напред да го защити с големия си меч. Ромеите се поотдръпнаха, но изеднаж станаха седмина. Великият войвода също пристъпи, сега пък той да запази сина си от лявата му страна, но изеднаж потъна в черна тъмнина и не видя, не усети какво ставаше по-нататък.

— Татко… — промълви Радомир, който видя с крайчеца на окото са как падна баща му, ала нямаше време нито да се обърне към него. Напреде му бяха седмината ромеи и той се нахвърли срещу тях с още по-голяма сила.

Радой остана при господаря си. Стражът вървеше с копието след Радомира и не можеше да го стигне, но пазеше гърба му. Черните сенки изчезнаха една след друга под меча на младия воин. Които останаха, отеднаж се загубиха в мрака. Радомир отпусна меча си и в същия миг усети как го парна нещо по голата шия; той също бе изтичал без шлем. Болката на шията не преставаше и нещо тежеше там; младият човек несвястно посегна и напипа стрела, провесила се на широкото му рамо. Той гневно я дръпна и я захвърли. В тъмнината наоколо не се виждаше нищо, изчезнал бе някъде и стражът. Чуваха се само страшните шумове и звуци на нощното избиване. Радомир се обърна да потърси баща си, пристъпи нататък в черния мрак и чу сподавения глас на Радоя:

— Тука, тука ела…

Слугата бе го познал по едрия му ръст, изникнал върху едва светлеещото небе. Радомир притича нататък и се отпусна на коляно до него. Радой бе приседнал на земята и държеше в скута си главата на Самуила, който се бе изпружил неподвижен.

— Жив ли е?

— Ди-диша… — промълви тихо слугата. После току задърпа младия великан и зашепна: — Лягай, лягай веднага!…

Изненадан, Радомир послушно се изпружи край баща си, слугата пък легна върху двамата, да ги закрие. Приближаваха се насам цяла дружина ромеи, чуваше се бързият им, разбъркан говор. Като минаваха край тях, някой побутна Радоя с дръжката на копието си, чу се глас:

— Изтръшкахме ги на купища…

Радой не разбра тия ромейски думи, но проследи стъпките на ромеите, докато заглъхнаха в тъмнината. После се изправи на колена, да не тежи на господарите си, огледа се на всички страни. Изправи се и Радомир. Слугата пошушна:

— Трябва да бягаме…

— Къде ли е Владислав…

— Тихо, тихо! … Не знам къде е… Трябва да е по-побягнал. Хайде и ние…

— А татко?

— Ще го носим. Ще чакаме ли да-да ни хванат!

Станаха и двамата, дигнаха великия войвода — Радомир го хвана под мишниците, а Радой се обърна с гръб и дигна нозете му. Тръгнаха нагоре покрай реката. Самуил тихо изохка.

По далечния хоризонт на югоизток се бе показало бледо сияние. Малко по-късно оттам надникна месечината и се дигна нагоре ошутена — останал бе само един къс от нея, жълт и загаснал. Разбитият български стан край реката бе затихнал — ромеите се бяха оттеглили да почиват, да чакат новия ден нататък, където бяха настанени пленниците, също и големият български обоз; чуваше се оттам глуха врява. Навред по земята насам се чернееха човешки тела, нахвърляни някъде едно върху друго, струпани и на цели купчини, белееха се съборени шатри, също и други, които стояха изправени и сякаш в тях спяха уморени войници. Тук и там между неподвижните човешки трупове светлееха мътно на месечината острията на захвърлени оръжия, търкулнати шлемове, локви черна кръв. Някой ранен, съвзел се от припадъка си, ще пропълзи да се скрие по-надалеч. Някой умиращ ще помръдне несвястно ръка или нога и пак ще затихне, а мъртвешкото безмълвие наоколо става още по-дълбоко, неподвижните мъртви тела застиват и тежат на земята като студени камъни. Реката оттатък продължава да бучи между двата си бряга, протегнала срещу ослепялата месечина жълтия си гръб.

Великият войвода се съвзе още докато го носеха нагоре край реката синът му и слугата му. Той поиска сам да върви и тръгна, прехвърлил ръце около шиите им. Скриха се и тримата в една маслинова горичка, която се чернееше по-нагоре и недалеко от реката. Тук те дочакаха да се съмне и прекараха този тъжен ден.

Самуил бе ударен с палица или може би с камък по главата и кожата му беше разкъсана, но черепът му бе останал здрав. Той лежа през целия ден замаян от удара и от силни болки. Това беше добро за него — събираше силите си и не чувствуваше с всичката й острота голямата си мъка. Като беше толкова отпаднал и замаян, струваше му се, че станалото предната нощ беше някаква преживяна вече мора. Радой бе превързал раната му и беше все до него. Но слугата имаше и други грижи. В горичката се бяха скрили и други българи, Радой ги събра около великия войвода и ги пазеше да не се издадат някак пред ромеите. Още повече пазеше той Радомира, който през целия ден следеше какво вършеха ромеите в българския стан и не можеше да се сдържа в големия си гняв. Ромеите прибираха всичко, що можеше да се отнесе, събраха и разпилелите се през нощта стада добитък, въртяха се около големия български обоз, други пък събличаха до голо избитите българи, за да вземат дрехите и оръжието им, които трупаха на купища.

Самуил попита на два пъти тоя ден за своя племенник, но Иван-Владислав още в зори, когато водите на реката бяха вече намалели, премина на отсрещния бряг с друга една дружина спасили се българи. Натам, на север, беше България и всички оцелели българи бързаха да се отдалечат по тая посока. Още щом се стъмни, Радомир и Радой пренесоха и Самуила на другия бряг на Сперхей.

Самуил се скри в Преспа, на своя остров сред Малкото езеро. Тук искаше да преболедува той раните си — телесната, също и душевната. Раната на главата му бързо засъхна и се затвори, ала раната на душата му зееше отворена. За бедата, която постигна българската войска при Сперхей, великият войвода осъждаше себе си без милост.

Ала не стоя дълго той в Преспа. Никифор Уран беше все още на юг с цялата си войска, вратите на България бяха широко разтворени. Великият войвода се спря в Обител — това голямо селище, скрито зад високи планини и гъсти гори, и тук се опита да събере остатъците от своята разбита войска. Тук се събраха един след друг и всички останали войводи — при Сперхей бяха загинали само Павел Новак и костурският войвода Горуш.

В Обител Самуил Мокри събра не повече от три хиляди въоръжени мъже; много от войниците и по-малките началници след Сперхей се бяха разбягали по домовете си и не искаха да се покорят пред новите наредби и повеля на великия съвет и великия войвода. А Самуил Мокри и всички други войводи очакваха, че Никифор Уран от юг ще се насочи право срещу България. Кой ще го спре? През тия дни на голяма тревога и смут хитроумният Димитри Полемарх каза на едно безплодно съвещание на войводите:

— Ние сега трябва да бъдем по-ниски от тревата, докато мине бурята над главите ни, и да бъдем по-хитри от змията, за да надхитрим врага и да се изплъзнем от ръцете му.

Ивац, който не можеше да понася спокойно дори външния вид на Полемархия — нежнорумените му бузи, косата му и къдравата му брада, винаги намазани с благоуханно масло и грижливо сресани, попита нетърпеливо:

— Какво искаш да кажеш ти?

— Сега ще ме чуете — поклони се леко към него Полемарх и продължи, като изви хубавите си очи към всички наоколо: — Ние сега трябва да отклоним всеки удар от главите си и да спечелим време, време ни е нужно повечко. За Василия Втори арабите в Азия са рана-живеница и той ще ни бъде много благодарен, ако развържем ръцете му да се разправи с тях. Докато сме ние зад гърба му, вързани са и двете му ръце. Нека още сега му изпратим писмо, с което да помолим за мир и да му обещаем пълно покорство.

Едва-що изрече Полемархий тая своя последна дума, пристъпи към него Ивац — бързо, сякаш се затича да го удари:

— А ти ще подпишеш ли такова писмо до ромееца?

— Ще подпиша — отговори Полемарх спокойно. — Всички трябва да го подпишем.

— Всички трябва да подпишем! — повтори след него Ивац. После той се обърна към великия войвода и попита: — А ти, Самуиле Мокри, който сега си пръв между всички в нашето българско царство, ще подпишеш ли такова писмо до Василия?

Великият войвода седеше на стола си с наведени очи и като че ли отговори не на въпроса на Ивац, а на някакви свои мисли — такъв тих и някак далечен беше гласът му, когато заговори:

— Ако това е нужно за спасението на царството ни, готов съм да легна ничком тук, на тия плочи под вашите нозе, и нека стъпи на врата ми василевсът ромейски.

Наоколо настана мъртва тишина. Ивац се отдръпна заднишком с побеляло лице и се блъсна в стола си, та едва-що не падна. Само хубавото лице на Полемарха сияеше сред това общо и голямо смущение.

Ето такива думи изрече великият войвода Самуил Мокри. Вината му за несретата при Сперхей дотолкова го измъчваше и сега, че той сам стъпи върху своята гордост пред очите на най-личните мъже на царството. А не бяха ли и те виновни, колкото беше и той?

Кой знай по какви пътища — знаеше това негли само Димитри Полемарх, — тия покорни думи на великия войвода стигнаха чак до ушите на Василия. Но Самуил Мокри не подписа такова унизително писмо до василевса на ромеите. Като изрече тия думи на унижение и покорство, великият войвода дигна все същия свой напрегнат поглед право срещу Ивац и продължи с пълен глас:

— Знам аз, че унижението няма да ни помогне. Унижението ще ни спечели само презрението на врага. И как ще подпиша писмо, което още утре ще наруша? Не! Нашето единствено оръжие за спасение на царството ни и сега остава мечът.

Ето и тия думи също каза Самуил Мокри. Между войводите имаше и други, които бяха на ума на Полемарх, но не се решиха да се изкажат, след като великият войвода изрече и тия по-смели свои думи. Реши се с трите хиляди меча, които бяха останали, да се хванат стръмнините към Снежник и по Докса планина, по горна и долна Бистрица, които пазеха главните пътища от юг накъм вътрешността на България. Ала Никифор Уран се отправи не към България, а към Солун и избра пак същия път през Лариса и Олимп планина, който беше по-къс. Той, види се, също се боеше от българските планини-и гори, а дигнал бе и тежка плячка — целия български обоз, облеклото и оръжието на избитите българи, голяма част от стадата добитък, които бяха подкарали българите, много пленници, също и хиляда български глави, посипани обилно със сол.