Пепеляшка и царският син

Глава XVI

За някое време вторият Василий очакваше и видими знаци на примирение, на покорство от страна на българите и ги остави на спокойствие. Самуил Мокри знаеше, че търпението на василевса не ще продължи много; още повече ако успее той да надвие арабите в Азия. Чувството за вина пред царството все още дълбаеше сърцето на великия войвода, ала тъкмо затова той се зае с още по-голямо усърдие да събира нова войска — с голямо усърдие и дори с някакво ожесточение към самия себе и към всички, които трябваше да ръководи и да подтиква към работа за царството. Той ходи и сам в някои по-големи и по-малки селища по държавните работи. Намериха се там люде и те повечето бяха жени, които му казаха:

— Къде са синовете ни… мъжете ни?

Не можеше да се скрие Самуил Мокри зад своето величие, като беше велик войвода, и нито помисли да се крие от майките и жените на войниците си. Той отговаряше:

— Те загинаха на война. Такъв тежък и кървав е законът на меча. Ако пуснем тук ромеите, ще набождат те и ще дигат кърмачетата ви с копията си от люлките. Аз пак дойдох за синовете ви, за мъжете ви, но вие не ги спирайте, изпращайте ги с добри думи. И не можете да ги спрете, щом е за царството, аз дойдох и ще ги взема.

Но великият войвода чу и такива думи:

— Няма какво да вземаш повече, болярино. Нашите синове и мъже не се върнаха.

Докато паднаха първите снегове тая година, Самуил Мокри едва успя да събере двайсет и пет хиляди войници от цялото царство. Императорът беше още в Азия и не изпрати никого с войска срещу България. Настъпваше и зимата. До пролетта на следващата 997-ма година великият войвода се надяваше да събере и да въоръжи още десетина хиляди мъже. И пак не би могъл да срещне с тая войска ромеите, желязната войска на василевса. В тия свои тревоги и грижи Самуил Мокри за пръв път помисли за сръбските и за хърватските славяни, които живееха на север и на запад от България. Силно и непобедимо би било едно общо царство с тях… Случи се по тия дни и нещо друго.

Едва-що бе влязъл Студени — първият зимен месец, — получи се вест от Цариград, че там е умрял злочестият български цар Роман, който беше в плен у ромеите. Патриархът нареди да се служат панихиди по всички църкви, ала никой не пожали от сърце умрелия цар, освен слугите му, към които бе бил винаги милостив и шедър. Великият войвода тайно изпрати люде в Цариград, за да узнаят дали наистина царят бе умрял. Те се върнаха бързо — нямаше какво много да разпитват, царят наистина бе умрял. Тогава Самуил Мокри събра в дома си в новия град Преспа шестима мъже: деволския войвода Ивац, пернишкия войвода Кракра, лариския войвода Никулица, сервийския войвода Полемарх, Яков Рун и отец Емилиян. За всеки от тия шестима мъже той имаше по-особени причини, за да го вика в своя дом, а пред тях шестимата искаше да изправи сам себе си като на съд. Чужд на тия люде беше монахът и като видя великият войвода, че Ивац, пък и Кракра обръщаха към черноризеца криви, недоверчиви погледи, посочи го с ръка и рече:

— Отец Емилиян е мой изповедник. — После се обърна към пернишкия войвода и добави: — Той като тебе, войводо, е също от Горна земя.

Войводите посочиха на монаха почетно място и той седна между тях с голямо смущение, но очите му, както винаги, горяха със силен блясък.

— Вие знаете — започна великият войвода, — цар Роман е мъртъв, бог да го дари с милост в небесния му живот. Пратих люде в Цариград и те потвърдиха това, което вече знаехме. Нашето царство е без цар. Досега, макар цар Роман да беше в ромейски ръце, ние редяхме царството и водехме войската от негово име, вярвахме също, че той ще се върне при нас. Сега царството ни е без цар. Аз няма да ви залъгвам с хитроумни, измамни думи, а ще ви кажа това, което е на сърцето ми и в моята мисъл: реших да се проглася с помощта и одобрението на българското болярство и войводство за цар български. Царството ни не може да стои без цар. Казах своето и сега искам да чуя това, което е на сърцето ви и в мисълта ви.

Като видяха тия шестима мъже, че великият войвода чакаше отговора им, спогледаха се и потърсиха кой след кого трябваше да говори. Започна най-напред Ивац, който беше най-близък на великия войвода и по отколешна дружба:

— Какво има да се говори… Никой не е по-достоен от тебе да бъде цар български. От царския корен не остана вече ни една жилка, а не беше ли ти и досега на първото място в царството ни за всяко нещо? Аз казвам: ти ще бъдеш цар.

— И аз казвам: ти ще бъдеш цар — побърза веднага след него Кракра, който и сега, на зряла вече възраст, беше все още нетърпелив и буен. — И когато беше жив царят, ние вървяхме след тебе, а не след него.

Кимна Никулица един път и още един път с глава и каза само това, което беше нужно:

— Да, да. И аз казвам същото: ти ще бъдеш цар и по-достоен от тебе няма.

Димитри Полемарх още от самото начало кимаше приветливо и се усмихваше, но той не можеше да започне и да свърши с няколко само думи, пък и мисълта му летеше по-нашироко. Той дочака своя ред като най-млад от четиримата войводи и започна с приятния си глас:

— Вече се каза и аз ще повторя и ще потвърдя: Самуил Мокри, велик войвода български, е най-достойният да бъде цар български. Той и досега беше с царска власт, само санът му не беше царски. Ще бъде и от днес нататък това, което е било и до днес. Ала в тоя час ние трябва да приемем и нашето задължение. Ние сега не бива да оставяме великия войвода да излезе пред цялото царство или макар само пред великия съвет и да каже: аз ще ви бъда цар. Ето ние четиримата ще излезем и ще го прогласим за цар български, ще поискаме одобрение и подчинение. Наша първа работа сега е да отидем във Воден и да съберем великия съвет, а след това вече всичко ще бъде в ръцете на новия наш цар.

Отново закима приветливо към всички Полемарх и седна на мястото си. Самуил Мокри изслуша четиримата войводи с едва побдедняло лице, а сега изеднаж се раздвижи, сякаш си спомни нещо забравено.

— За Воден и за Охрид също — рече той. — Охрид е много по-сгоден град за българска престолнина и с голямата си хубост, и с мястото си през толкова планини откъм ромейска страна. Воден е отворен и ромеите стигаха вече до него не един път. Аз ще посоча Охрид за престолнина на царството ни.

Полемарх веднага се обади, цял озарен от най-хубава усмивка:

— И нека това бъде твоята първа царска воля и повеля.

Великият войвода кимна към Рун, който след битката при Солун бе прогласен за тъмник:

— Да чуем и тебе, тъмник Рун. Ти ходиш между людете като око и ухо на царството.

Отец Емилиян извърна лице — не искаше ни да чува, ни да вижда богомила, — а Рун тъкмо към него изви очи, той му беше най-близък между тия първи войводи на царството. Така и заговори — с очи към монаха; думите на някогашния парик бяха бързи и дръзки може би и от стеснение:

— Бъди цар, щом искаш. За мене ти ще бъдеш това, което си бил досега. Пази се от завистта и високомерието на болярите, от алчността на поповете. Това ще ти хажа. Но пази се още повече от клетвите на простите люде. Иначе всички ще те обичат според ползата, която ще имат от тебе, а ти бъди строг, защото цар ще станеш, но слънце няма да станеш. Аз ще бъда и занапред твое око и ухо, както рече, и бич ще бъда в ръката ти. Сега нека тоя поп ти каже молитвата си, но той…

Самуил Мокри дигна ръка да го прекъсне и кимна към монаха:

— Искам да чуя и твоята дума, отец.

— Аз и не знам защо съм тук, какво има да решавам — започна смутено отец Емилиян, сетне дигна към великия войвода очи, също така пламтящи като очите на богомила. И продължи: — Аз служа на небесния цар. Когато аз, окаяният, греша пред божествената му правда, служа му в разкаянието си. Земният цар трябва да бъде бляскаво оръдие на неговата милост към людете. Небесният цар изпрати сина си между тях. Някога аз дръзко съдех другите, но сега няма да съдя никого. Милост е нужна между людете, както за царя, така и за роба му.

Монахът наведе очи и не каза нищо повече. А великият войвода отговори тъкмо на двамата, които бяха последни между шестимата мъже пред него:

— Аз ще бъда земен цар. С меч и с любов между людете. Мое царство е земното наше царство и аз ще го пазя и ще го издигам с кръвта и душата си. Ще съдя според земния закон и когато съдя за прелюбодеяние, няма да забравям, че и аз имам незаконен син. Ще браня слабите с всичката си сила, ще насърчавам силните в доброто. Аз съм между вас двамата: между тебе, отец, и между тебе, Рун. Вие и двамата сте на два края. Аз съм с всички люде и знам, че човекът е по-велик в стремежа си, нежели в това, което може да направи.

Великият войвода забеляза, че Кракра не беше много внимателен при тия негови думи и млъкна. После той се обърна към Полемарха:

— Тебе оставям да извършиш, което е нужно.

Димитри Полемарх стана и мълчаливо се поклони със своето хубаво, сияещо лице.

Предстоеше Самуил Мокри да бъде венчан за цар български, но той с нищо не промени досегашния си живот. Даде да му приготвят най-добри охридски майстори царски венец, багреница и скиптър, както и всички други царски знаци, но той се готвеше да ги приеме като свои нови воински доспехи. Помоли и патриарха да се настани в Охрид, който ставаше и негова столица, помоли го също да се приготви за църковното тържество, което трябваше да се изпълни при венчаването, но каза, че не са нужни никакви други тържества. В охридския му дом сред семейството му настана голямо вълнение, когато изпрати да съобщят, че всеки от близките му люде ще заеме мястото си в неговия нов живот. Това налрави заради Агата, която си оставаше негова законна еъпруга и майка на петте му деца. Помисли той и за племенника си, Ароновия син, помисли и за своя незаконороден син, но не се реши да го покаже пред людете в тоя час.

Всеки от близките му прие тая вест според нрава си. Гаврил-Радомир, който бе узнал и преди това за новия сан на баща си, се усмихваше радостно, ала и той с нищо не промени своя живот; което му беше нужно за предстоящото венчание, остави други да го редят и нареждат. Не беше тъй с майка му, със сестрите му. Рипсимия сега се молеше по-често и по-продължително, ала се погрижи и за княжеското си одеяние, макар и без видима радост; тя и преди таеше в сърцето си смътна жажда за някаква голяма промяна в живота й, за някаква необикновена среща и сега й се стори, че тая промяна започваше. Голяма беше радостта и на Теодора-Косара. В своето нежно сърце тя приемаше радостта и на сестрите си, на майка си, но може би тъкмо затова във всичко беше последна; забравили бяха, забравила бе и тя самата, че и за нея бяха нужни червени обуща, та обущарят трябваше за втори път да идва. Денница, най-малката Самуилова щерка, шумеше със своето младежко лекомислие, но Агата и Мирослава бяха в една непрестанна трескава възбуда.

През последните няколко години Агата доста позастаря и съвсем се отпусна; прекарваше, както н досега, повече в спалнята си и когато трябваше да отиде до общата стая или до трапезарията, или до църква поне на големите празници, ходеше като насън. Един по-остроумен от слугите в охридския дом на великия войвода се опита да се поглуми с нея.

— Господарката… тя, мързи я и да гледа.

Но като й съобщиха, че ще става българска царица, Агата изпадна в силно възбуждение, та загуби и съня, и добрата си охота. Чудно беше на децата й да я гледат как съживи тя и тежкото си тяло, и поослабналия си ум. Припомни си всичко, което знаеше още от бащината си къща за облекло и тържествен ред, та напътствуваше щерките си, които сами не знаеха много как да се нагиздят по царски и как да показват високия си сан. Мирослава не се отделяше от нея и непрестанно я разпитваше за това, което й беше нужно сега. Агата изпадна и в някакво постоянно умиление, често си поплакваше от радост, намери добри, нежни думи и за мъжа си, когото никога не бе обичала истински. И все си повтаряше едни и същи неясни думи:

— Знаех си аз… знаех си…

Все пак Мирослава ръководеше всички тия шумни приготовления за предстоящото тържество, съживена и възбудена много повече от майка си. Започнала бе да се закръгля като Агата някога, но през последните дни поослабна от безсъние, от непрестанно ходене до града долу, от всички тия бели грижи и стана по-хубава. Мирослава имаше и други причини за големи свои радости и вълнения — тя любеше.

Един ден през изминалото лято тя слезе в града с Ирина Каматерос и две слугини, които ги следваха, и тъкмо на средищната стъгда срещна непознат, но необикновено хубав млад мъж в чуждинско облекло. Той се поклони дълбоко на двете девойки, което не беше според българските обичаи, и те се досетиха, че тоя чужденец беше плененият ромейски княз Ашот Таронит, за когото вече бяха чували от охридските си приятелки. Девойките отиваха на гости, но тоя път не се бавиха много и на връщане пак срещнаха младия човек. От някое време Ашот Таронит живееше свободно в Охрид — следваха го навсякъде двама стражи, но не му пречеха да ходи, където си иска; той не вършеше и никаква работа тук, та имаше достатъчно време да дочака двете знатни девойки и пак на същото място. Таронит познаваше девойките, следеше ги, когато слизаха в града, и най-сетне успя да привлече вниманието на Самуиловата щерка. От тоя ден Мирослава зачести своите слизания в града, с това зачестиха и мълчаливите й срещи с Ашот Таронит. Сега тя слизаше само със своята най-предана слугиня и еднаж Таронит я пресрещна по стръмната улица за вътрешната крепост. Спряха се те, загледани с възхита един в друг, но Мирослава бързо свали очи от приличие. Ашот се поклони дълбоко пред нея и гласът му прозвуча като песен в ушите й:

— Позволи, княгиньо, на клетия роб да паднб в нозете ти и да изпроси великата милост да обожава отдалеко твоята ангелска хубост…

Мирослава го погледна и пак наведе очи, сетне бързо отговори също на ромейски:

— Един княз никога не може да бъде роб и… Но аз бързам, княже, моята приятелка Рада Добрешкова ме чака. Ние седим там всеки вторник и четвъртък след обед на прохлада в градината им. Бъди здрав, княже…

Тя отмина надолу, но следващия четвъртък в градината у приятелката й Рада Добрешкова дойде и Ашот Таронит. Също и следващия вторник, когато Мирослава Самуилова и Ашот Таронит останаха сами за някое време и признаха един другиму своята обич.

Когато се разчу из целия Охрид, че Самуил Мокри ще се прогласява за цар, Ашот Таронит престана да идва в къщата на болярина Добрешко, където ставаха срещите му със Самуиловата щерка. Мирослава загуби срам и прати люде да го издирят. В Охрид не беше трудно да се намери такъв човек и когато двамата влюбени се срещнаха отново, Ашот наведе хубавата си глава, съкрушен сякаш от преголяма тъга.

— Ти си вече царска дъщеря, а какво съм аз? — каза той и въздъхна издълбоко: — По-добре ще бъде да се махна от пътя ти… Аз не съм достоен…

О, колко много я обичаше той! И Мирослава, която бе станала още по-смела, го прекъсна:

— Аз… царска дъщеря, ти пък ще станеш царски зет.

— Не! — притисна той ръка на гърдите си и тя се очерта върху дрехата му от златен, тъмномодър брокат бледа и хубава. — Не, царкиньо… Аз те обичам не за твоя висок сан и ще те обичам отдалеко…

О, колко пламенна и всеотдайна беше неговата любов! Мирослава обхвана шията му и горещо го целуна.

— Ти ще бъдеш мой съпруг — рече му тя. — Тъкмо сега е време да кажа и на царя, моя баща.

Ашот Таронит, който бе влизал много пъти в цариградските палати на ромейския император, сега стана по-добър учител на Мирослава Самуилова, отколкото можеше да й бъде нейната застаряла майка със своите далечни спомени за тържества и великолепие.

Ала Самуил Мокри не пожела да се отпразнува тържествено неговото венчаване за цар български. Толкова скоро след несретата при Сперхей той не можеше да празнува и бе сторено само това, което беше най-нужно, за да се означи, че се прогласява за цар. Патриарх Филип отслужи съответна служба в охридската сьборна църква „Света София“ и в присъствието на кавхана, на всички велики боляри, на всички войводи и големи началници, на всички малки боляри, доколкото бяха дошли от всички краища на царството, сложи на посивялата глава на Самуила царски венец. После венчаният цар се закле гласно в името на бога-отца, на сина и на светия дух, че ще пази царството и закона му, и людете му като зеницата на окото си. И показа веднага той своята царска власт, като сложи царски венец на главата ца жена си Агата, княжески венци на главата на сина си, когото прогласи и за войвода, на четирите си щерки и на племенника си Иван-Владислав, те пък всички коленичеха един след друг пред него и му целуваха ръка. Докато коленичи и се изправи с тежкото си тяло Агата, помагаха й двамата князе, а царят усети как тя хвана ръката му с двете си меки ръце и я целуна прекалено продължително, усети той и сълзи на ръката си. За пръв път през общия им живот Агата даваше такъв израз на благодарност към мъжа си, но той не се зарадва на нейното закъсняло съпружеско покорство и доволство. Царят застана пред църковния олтар, наметнат с царската си багреница, с царската корона на главата си и със скиптър в ръката, а пред него минаха един след друг кавханът и всички велики боляри, също и всички войводи. Всеки един от тях коленичеше пред него, после дигаше ръка за клетва и изричаше едни и същи думи:

— Заклевам се, че ще служа вярно на царство ти?

Докато продължаваше всичко това, над града непрекъснато се носеше камбанен звън — биеха камбаните на всички охридски църкви. Около съборната църква се бе насъбрал многоброен народ и шумеше, дигаше врява, споменаваше Самуил Мокри, чакаше нетърпеливо да го види с царска корона и багреница, но още по-често приказваше за своите всекидневни грижи и залисии. Приказваше и за студеното време, приказваше и духаше в ръцете си, потрепваше с нозе — беше третата неделя на месец коложег, с облачно, студено небе, във въздуха се премятаха снежинки.

Нововенчаният цар нямаше царски дворец в Охрид и покани на обед в своя досегашен охридски дом патриарха, кавхана, великите боляри и войводите. Докато чакаше гостите си, цар Самуил смени тържественото си царско облекло и се облече, както преди, със своето празнично войводско облекло. Помагаше му Радой и беше необикновено усърден и мълчалив, но царят усещаше, че той едвам задържаше езика си. И го попита, без да го погледне:

— Е? Какво ще кажеш?

— Нищо — отговори скромно Радой. Царят чакаше.

И слугата не можеше да се въздържа повече:

— Ти сега стана цар… е, по-добре! Кой друг е по-достоен от тебе? Цар — повтори бъбривецът и продължи: — За другите ще бъде по-добре, за всички други, ето и за децата ти, и за же-жена ти… царица стана. Но за тебе няма да бъде по-добре. Ти сега ще събираш греховете на всички, всички ще те товарят с греховете си. Сега всеки за всяко нещо: царят! За всяка несполука и беда царят ще бъде виновен. А беди и несполуки много! По всички люде. А ти къде ще можеш да нахраниш и да напоиш всички. Да угодиш на всички. Ето и аз ще ти искам нови беневреци, но-нова руба, като съм вече царски слуга…

Царят не пропусна нито една дума, макар да гледаше разсеяно тук и там. Слугата говореше сякаш за най-дребните царски грижи, а то беше и за най-големите. Царските грижи нямаха край, царят събираше грижите на всичките си люде — малки и големи. Такова трябваше да бъде царското сърце… Дълго мълча царят с тия свои мисли и току въздъхна:

— Добре… Ще ти направя нова руба.

— Ще ми направиш, ами как… Людете ще кажат: пръв царски слуга, пък… дрипав.

Слугата излезе, но веднага след него при царя влезе Мирослава. Самуил се усмихна, като я видя — такъв щастлив израз имаше хубавото й лице и сякаш цялата й външност. Тя подхвана новата си княжеска дреха, изкусно подви нозе и се поклони дълбоко пред баща си, както никога досега, като шарена, гиздава тънкошия птица, която присяда в гнездото.

— Позволи ми, царство ти, господарю мой и татко — рече тя тихо, но тържествено и като че ли не искаше да се изправи.

Царят пристъпи, улови я за нежната брадичка и я подигна:

— Ти какво… Княгиня, а? Откъде ги научи тия… царски хитрини? Ти и за в църквата ме понаучи как да спазя реда. А ти… откъде?

Младите очи на девойката засияха още по-силно, смееха се радостни, щастливи.

— Имам си аз добър учител.

— Кой? Майка ти?

Мирослава свенливо наведе глава:

— Казах аз, татко: учител.

Застанала срещу него, изеднаж му се видя пораснала, жена. Беше му радостно да я гледа, като да беше тя някаква негова жива сполука, но и смътно чувство на ревност се съживи в него, смътен страх, че тя ще си отиде, ще го отмине. Той попита:

— Кой е учителят ти?

Мирослава дигна към него големите си хубави очи, пълни с жажда, с молба, но и с решителност. Така прозвуча и гласът й:

— Той е княз Ашот Таронит.

— Пленникът! Но ти… къде си го виждала… Той… ние убихме баща му и не ще да ни е голям приятел. Къде си го виждала?

— На улицата — отговори бързо девойката. — И после… Той не ни мрази, татко. Той е арменец. За баща си нищо не е споменавал. Аз — потрепера гласът й, — аз не мога без него…

Самуил мълчеше. Девойката не сваляше очи от него. Той си мислеше с тъга и радост: „Ето и тя чака от царя. Чака щастието си.“ И рече гласно:

— Прати да го поканят на днешния обед. Да го видя.

Девойката стремително коленичи до него и обхвана нозете му. Той погали лъскавата й, черна коса:

— Стани, стани…

Прогласяването на Самуила Мокри за цар разгневи много Василия Втори. Той узна също и за женитбата на Самуиловата щерка за Ашота Таронит и това разпали гнева му още повече.

— Той тържествува, той прави сватба, той се весели! — викаше василевсът, който дълго бе очаквал от Самуила покорство и смирение.

През пролетта на 997-та година вторият Василий отново изпрати Никифора Уран с още по-силна войска и с повеля тоя път да унищожи всички сили на българите и да покори царството им. Уран тръгна пак от Солун и престоя в България три месеца. Той проникна навътре в страната, взе много селища, разруши много твърдини, задигна всякакви блага. Но през тия три месеца той не срещна никъде българската войска. Най-голямата грижа на цар Самуила сега беше да пази, да крие войската си и като оставаше запазена тая жива сила на българското царство, то не можеше да бъде покорено. Три месеца продължи трудната и опасна игра между Самуила и Урана и най-после ромеецът трябваше да напусне България. Цар Самуил го остави да напусне страната спокойно и не тръгна по следите му или да го причака в някоя от планинските теснини. Това поукроти василевса въпреки неуспеха на любимия му пълководец.

Василий си мислеше, че българите премного се боят от силата му.

Новият български цар наистина не искаше да предизвика гнева на василевса, но не от голям страх, а друга една мисъл го водеше сега в делата му. Той искаше да присъедини към царството си сръбските и хърватските земи и племена, за да се свърже с тях здраво в едно общо царство, както бяха свързани с тях българите по език и по кръв. С тия славянски земи и народи на северозапад общото царство би станало два пъти по-могъщо и непобедимо в борбата му с Василия. След смъртта на сръбския княз Чеслав Клонимирович сръбското царство се разпадна и само трите южни жупанства Зета, или Дукля, Требинье и Захълмие бяха заедно под властта на младия зетски княз Иван-Владимир. Като дочака нова пролет, цар Самуил дигна силна войска и се насочи най-напред към това обединено сръбско княжество, за да стане то като стожер на всички други сръбски страни и племена. Царят български тръгна на север и на запад с добри мисли.

Щом влезе още в първите селища в тия чужди страни, Самуил усети и видя, че тукашните люде не знаеха за добрите му мисли и се бояха от войската му. Животът на простите люде беше досъщ като живота на простия народ в България, еднакъв беше и езикът им, а царят нареди и повели строго войската му да се държи с тукашните като със свои. Сръбските селяци отваряха вратите на своите хижи, даваха от хляба си на българските войници, но не можеха да скрият и големия си страх. Това каза и Рун, който ходеше с царя, за да бъде негово ухо и око и по тия чужди места:

— Простият народ и тука е като нашия народ: бои се от всяка сила и насилие. Господарите за него са еднакви, свои ли са те, или чужди. Твои врагове тука са не простите люде, а болярите и поповете.

Царят нареди и повели още по-строго да не се посяга на живота и на имота на простия човек, а сам поведе войската си и стигна до планината Облика, на десния бряг на река Бояна, която се влива в Синьото море. Зетският княз Иван-Владимир бе събрал на тая планина цялата си войска, събрали се бяха там и всички люде от неговия народ, които бяха готови да кръстосат меч с българския цар и всякак да се противят на неговата власт. Ала цар Самуил не бе дошъл да воюва със сърбите. Той изпрати при княза Димитра Полемарха, Руна и други някои от своите първи люде да го помолят да слезе с миром с войската си и с всички, които са с него.

Предните сръбски стражи спряха Самуиловите люде на една поляна високо в планината, но скоро там се появи н княз Иван-Владимир с много повече свои люде — боляри и черноризци. Те го обградиха от всички страни, като да се бояха да не би българите да го отвлекат или пък той самият да не би да извърши нещо непозволено, сякаш не той беше техен господар, ами те бяха негови господари и настойници. Князът беше на двайсет и няколко години, но изглеждаше по-възрастен, понеже беше едър мъж с коса и брада, които бяха оставени да растат свободно. Облечен беше като монашески послушник в тъмна копринена дреха, препасан с тесен колан от сребърни плочки. Той не носеше никакво оръжие, нито какъвто и да е воински знак; на широките му гърди блестеше тежък златен кръст, в който беше вковано късче потъмняло дърво, види се, от дървения кръст, на който бил разпнат Исус Христос. Иван-Владимир беше много набожен, но беше и много хубав мъж — с гъста, права руса коса, с алени, ясно очертани устни и прав нос, с големи сиви очи. Той стоеше срещу българите като могъщ бор в планината. Дори и Полемарх, който никога ие показваше учудване, се загледа продължително в него, докато чакаше да заговор и пръв князът, както беше редно.

— Готов съм да ви изслушам — каза Иван-Владимир.

Димитри Полемарх се поклони с най-приветливо лице:

— Поздрав, светли княже, от нашия господар царят български, поздрав и пожелания за мир и любов между вас. Той идва при тебе и в земята ти като твой приятел. Царят те моли да слезнеш при него, за да се увериш в добрата му воля.

Преди да отговори князът, зачуха се гласове измежду людете му, гласове груби и дръзки, виждаше се как мнозина от тях махаха с ръце, клатеха глави със сърдити, неприветливи лица:

— Приятел, ха! С мир и любов! А как се влиза тъй, с войска, в чужда земя? Добрият приятел ще почука и ще помоли, преди да влезе в дома ти…

Изстъпи се напред воински началник някакъв, цял в броня и желязо, с дълъг меч, дигна и заклати оръжието си застрашително:

— Ето с какво ще посрещнем ние такъв приятел!

Изстъпи се още по-напред и едва ли не пред самия княз духовник някакъв с калугерска капа и навъсено лице, с очи, скрити под дебели, черни вежди; той също дигна заканително ръка:

— Вървете си, откъдето сте дошли! Не ни е нужно приятелството ви! Вие бягате и се спасявате от ромеите, а ние сами ще изберем кои са наши по-добри приятели: те или вие, които сте влезли със сила в земята ни. Вървете си с вашия самозван цар, който не е помазан от бога, а заповяда да го наричат цар!

Полемарх слушаше спокойно тия гневни и неразумни думи, почака той да чуе и княза, ала и княз Иван-Владимир отказа със своя ясен, приятен глас:

— Няма да сляза при вашия цар, който е дошъл със сила в моята страна.

По лицето на Димитри Полемарх се изписа скръб и започна отговора си той с въздишка:

— Искрено скърбя, че ме посрещате с отказ и с такива предизвикателства. Нашият цар, желан и избран от цялото българско болярство и войнство, идва при вас с кръст и с меч. Това, което не ще приемете за общо добро с братска дума, той ще го наложи с меча си. Вие помислете кои са ваши истински приятели — тия ли, които ви са и по кръв братя, или тия, които искат да минат през нашата земя, за да стигнат и до вашата. Ако ние вървим заедно и се свържем в едно царство, както сме свързани по кръв, от нас няма да има по-силен народ, за нас няма да има опасен враг и това ще бъде за общо добро. Ти, светли княже, и всички вие помислете добре. Ние си отиваме, но ако не ни потърсите с добро, ние ще ви намерим с оръжието си.

Лицето на зетския княз леко побледня, но той не отвърна нищо на тия думи, пък и не можеше да отвърне — такава глъчка и викот се дигна сред людете му зад него:

— Вървете си! Ти заплашваш, но няма да ни уплашиш! Ще ви изгоним със сила…

Полемарх се поклони дълбоко пред зетския княз сред тия гневни викове, но той и със своята спокойна почтителност изглеждаше застрашителен. И дълго още, докато слизаха по планината, българите чуваха заканите на сръбските велможи. Щом навлязоха в една гъста дъбова гора, пред тях неочаквано излезе мъж във воинско облекло и Рун позна, че той също беше между людете на зетския княз. Непознатият и сам побърза да каже кой е:

— Аз съм жупанът31 на това място, на тая планина Облика и на твърдината Облика. Ние с вас сме люде от един език, от една кръв и това, което е добро за едните, ще бъде добро и за другите, а което е зло за едните, ще бъде зло и за другите. В Облика ние нямаме повече от осемстотин меча и като знае това царят ви, нека направи, което е нужно. Аз пък ще отворя пред него вратите на Облика, преди да се пролее и една капка братска кръв.

Царят обсади сръбската твърдина с две хиляди души, ала не жупанът на Облика отвори вратите й, а сам зетският княз Иван-Владимир. И когато слезе при царя, князът му рече смирено:

— Предавам се в ръцете ти, царю, по неволя — за да спася людете си от глад и меч. Аз трябва да изпълня оня стих от Евангелието, който казна: „Добрият пастир полага душата си за своите овци.“

Царят не се умилостиви от тия благочестиви думи на княза, който се предаваше, но като победен враг. Самуил отговори с мрачно лице:

— Дойдох с добра воля в земята ти и казах това, но тн ме посрещна с оръжие. С оръжие и сила ще отвърна и аз, дето е нужно. В твоята земя аз съм като в своя земя и между твоите люде съм като между свои люде, а с това расте силата ми и силата на общото ни царство.

Тия думи каза цар Самуил, за да се чуят и по-далеко, по цялата сръбска и хърватска земя, а княза и неколцина от по-първите му люде той окова във вериги и ги изпрати в Охрид, за да няма кой да му се противи и да му пречи в новото голямо дело, което бе започнал.

Слънцето бе вече залязло и Теодора-Косара заедно с най-малката си сестра Денница и Ирина Каматерос се завръщаха от продължителна разходка край езерото, следвани от слугини и въоръжени слуги. Макар че беше едва краят на месец изок32, горещините бяха вече големи и трите девойки бяха слезли да се разхождат на хлад долу, по брега на езерото. Тъкмо пред голямата източна порта на вътрешната крепост девойките настигнаха една дружина конни войници, които караха петима мъже, оковани във вериги, с изпокъсани дрехи и покрити с прах, а двама от тях бяха и боси. Отдалеко се виждаше колко измъчени бяха тия люде, едвам се държаха на нозете си от умора и изтощение. Бяха знатни мъже, личеше по облеклото им, колкото да беше то разръфано и прашно. Войниците накараха петимата неволници да се отдръпнат, пък и сами се отдръпнаха да сторят път на знатните девойки току пред разтворената порта между двете кръгли кули. Девойките едвам попогледнаха непознатите — тъжно беше да се гледа нещастието им. Когато вече ги отминаваха, Ирина Каматерос, която беше по-смела, позабави ход и попита войниците:

— Какви са тия люде?

— Сърби, господарке — отговори петдесетникът на войниците и добави: — Отдалеко ги водим.

— А къде ги водите?

— Тука. В управлението. Така е наредено. Две недели ходят, кръв потече от тях. А това е князът им, господарке…

Ларисчанката побърза да настигне двете царкини. Теодора-Косара тихо въздъхна:

— Ох, боже…

От управлението излезе челникът на вътрешната крепост, стар вече стотник, с бели мустаки едва ли не до рамената му. Както бе наредил царят, петимата пленници — княз Иван-Владимир и людете му — бяха затворени в подземието на една от кръглите кули, които се издигаха от двете страни на крепостната порта.

Колкото и да беше разгневен поради враждебността на сръбското болярство и след като плени княза на Зета, за да държи все пак тия люде под своя власт, цар Самуил не се зае да покорява със сила тая земя и да наказва първите й люде заради тяхната враждебност. Той отмина Облика и продължи пътя си на северозапад, стигна до града Котор, който му отвори вратите си. Стигна и до прославения град Дубровник, който беше яка твърдина, но царят не се задържа да го обсажда, а продължи похода си към Сплит, Трогир и до град Задар, надълбоко вече в хърватската земя. Тук също нямаше кой да го спре — синовете на умрелия наскоро хърватски крал Стефан Държислав бяха във взаимна кървава разпра, но царят не пожела да обходи цяло Хърватско, а промени посоката си по течението на река Босна и стигна до река Сава. Той прибягваше до оръжие само там, дето и срещу него дигаха оръжие някои тукашни властители, които се опитваха да му се противят. Българският цар вземаше всичко, каквото беше нужно за войската му — от господарите повече насила, отколкото с добро, а простите люде даваха това, което даваха на своите господари. Цар Самуил искаше всички да почувствуват неговата сила и власт, но искаше също с добро и много повече с добро да привлече към себе си тукашните люде. Каза той на много места и пред много люде, че гради общо царство за тия народи с еднакъв език, които в общото царство ще запазят името си и всичко, що е тяхно, като приемат неговата царска власт. Заслушваха се в думите му вече и мнозина от тукашните боляри, пък и не можеха да не се заслушват, виждайки силата му. Като обхождаше всеки град и всяка твърдина, всяко прочуто място или река, или планина, или поле по тия страни, цар Самуил мислеше пак да се върне по същите тия места и още много пъти, докато довърши и затвърди това, което бе започнал.

Той премина и голямата река Сава — не беше много трудно това сега, посред лято, и навлезе в Срем, който и преди него още беше в границите на България. Ала не намери царят свои люде да редят тук — по тая тучна равнина ходеха маджарски дружини, които чакаха да започне жетва по нивите й. Царят не се спусна да гони и преследва чуждите дружини в земята му, а прати да доведат някого от по-големите им началници. Дойде при него войводата им — племенник на големия маджарски властел княз Геза, който пък беше роднина на маджарския крал Стефан Първи. Намериха се тукашни люде, които знаеха езика на маджарите, и царят чрез тях говори с маджарския войвода.

— Тая земя е моя — каза той на маджарина, — а ти си влязъл в нея без мое позволение. Но аз не желая да започвам вражда с твоя крал и ти заповядвам да напуснеш земята ми с людете си, за да не проливаме кръв без нужда.

Маджарският войвода отговори надменно и дори едва се поклони на царя:

— Аз съм тук по заповед на моя крал и ще изляза от тая земя, ако той ми заповяда.

Царят се престори, че не забелязва неговата дързост, но и според нея подбра думите си:

— Ти виждаш: аз съм тук с петдесет хиляди души, но не искам кръвопролития и нека бъде по вашия закон. Кажи още на вашия крал, че искам да изпратя при него свои люде с добри думи и за добро приятелство.

Сега маджарският войвода се поклони по-дълбоко пред царя и като да се позасрами от неговото достолепие. Отиде си маджаринът, а неговите дружини сами се отстраняваха от пътя на българския цар, който стигна до главното средище на тая страна и там се спря.

След късо време върна се при него пак същият маджареки войвода, но сега беше облечен в кадифе и с пъстри пера на чудноватата си шапка. Той заговори, тълмачите пък предаваха на царя думите му на български:

— Моят крал също не желае вражди и кръвопролития. В земята на твое величество няма да остане ни един негов войник. Той ме праща да заведа при него твоите люде.

— Аз ще пратя при него своя син — каза царят и не бяха нужни повече думи.

Той изпрати маджарина да почива, а задържа Димитра Полемарх, който също беше там. Царят му каза:

— Аз имам един враг — василевса и навсякъде другаде ще търся приятели. Маджарският крал е приятел на Василия, но ето ще пратя тебе при него и искам да го направиш мой приятел. Поискай от него да признае царския ми сан, също да се застъпи за мене и пред папата в Рим. Пращам и сина си с тебе, за да покажа на краля най-добри чувства към него.

Два дена по-късно царският син Гаврил-Радомир, придружен от Полемарха и от трима протокелиоти, също и от седмина други българи и сърби — тълмачи и слуги, — тръгна за престолния град на маджарския крал; придружаваше го и маджарският войвода с неколцина свои люде. И така се случи, че това, което стана след тия срещи и пратеничества, направи го не Полемарх с тънкия си ум, а царският син.

На около половин ден път от маджарската престолнина пътниците навлязоха в стара дъбова гора, която се простираше надалеч в леко разхълмена равнина. На една широка поляна доста навътре в гората, през която минаваше пътят им, българските пратеници срещнаха голяма дружина ловци, може да имаше до сто души конници и пешаци с голям брой кучета и соколи. Маджарският войвода още отдалеко каза:

— Това е нашият крал.

Той помоли българите да почакат и се спусна нататък с коня си, но скоро се върна да заведе българските гости при своя крал, както му беше заповядано. Всички приближени на краля се бяха събрали току зад него насред поляната и чакаха да се приближат българите. Гаврил-Радомир застана с коня си срещу краля и дигна ръка за поздрав, както беше по български обичай, пък и не знаеше какво друго да стори. Той беше внушителен с необикновения си ръст, с мъжествената си хубост, в своето позлатено воинско облекло и задържа върху себе си погледите на всички застанали насреща маджари. Кралят приветливо му кимна също от коня си и каза чрез тълмачите:

— Съжалявам, че посрещам сина на българския цар тук, в гората, но нека бъде щастлива за нас тая случайна среща. Ние веднага тръгваме за моя престолен град, за да мога да посрещна госта си, както подобава.

В същото време едни от ездачите, които стояха току зад краля, побутна своя кон и се изравни с маджарския господар, тихо му продума нещо, без да сваля поглед от Радомира. Българите познаха, че тоя млад конник беше жена — яздеше на една страна и нозете й бяха закрити от широка, дълга пола. Иначе тя беше облечена като всички тня ловци, с прибрана тъмножълта кожена дреха и кожен шлем, прилепнал добре на главата й, с късо бяло перо отстрани. Тя изглеждаше като нежен юноша, макар и с доста едри черти на лицето си, но българите видяха н косата й, разстлана изпод шлема на тесните й плещи, черна и гъста, лъснала на яркото лятно слънце. Кралят се усмихна на това, което му каза младата жена, и кимна на тълмачите да предадат на царския син думите му:

— Моята дъщеря Маргарета пита дали не би желал скъпият ни гост да вземе участие в лова ни, който бихме могли да продължим, ако той пожелае.

От преголямо старание, пък и от друга една мисъл, която едва сега проблесна в неговия пъргав, изобретателен ум, Димитри Полемарх повторно предаде на Радомира кралските думи:

— Кралят и неговата дъщеря те канят да участвуваш в техния лов. Ти няма да им откажеш, нели?

— Оооо! — засия цяло младото лице на Радомира и стана още по-хубаво. — Добре, добре… Какъв лов има в тая гора? — попита той и се огледа, готов веднага да се спусне с коня си.

Предадоха думите му на краля, но и по цялата му външност личеше неговата пробудила се ловджийска страст. Людете на краля се раздвижиха, също гонците му, песяците и соколарите му, надигна се бодра врява, тропот на копита, кучешки лай. Изведнаж срещу Радомира застана кралската щерка. Тя не беше хубава — с широка уста и доста дебели устни, — но беше много млада, с нежна, розова кожа на лицето и черни очи, които се взираха някак твърде зорко в хубавия княз. Сетне тя продума нещо и кимна към гората. Не бяха нужни тълмачи за тоя къс разговор на двамата млади люде, за това, което говореха очите им, но Полемарх услужливо подхвърли на княза:

— Кани те да гоните лов заедно. Ти бъди добър към нея, княже…

Радомир силно и одобрително поклати голямата си глава и не само в отговор на Полемарха, но много повече в отговор на поканата на кралската щерка; той и с ръка посочи гората, като не откъсваше засмените си очи от очите на маджарката. Те едновременно обърнаха конете си и подкараха бързо един до друг. Княгинята гледаше строго пред себе си, със стиснати устни. Българският княз все току я попоглеждаше и забеляза как порозавяха още повече нежните й страни с лек мъх по тях, как пламнаха алени малките й уши. След тях препуснаха и други ловци, но никой не смееше да ги изпревари, разтичаха се наоколо гонци, песяци и всякакви слуги, пуснаха много кучета.

Двамата млади люде навлязоха в най-гъстата, гора и по едно време останаха сами под прохладните сенки. Изостанали бяха далеко назад всички, които трябваше да ги следват, за да ги пазят и да им бъдат подръка. Стихнала бе и гората наоколо и някак самотно шумеше гнилата миналогодишна шума под копитата на конете, изпращяваше някоя настъпена съчка. Чуваше се глух кучешки лай, но някъде много далеко. Сега в тая най-гъста част на гората двамата князе не можеха да препускат, но Радомир се задъхваше и не от умора, ами от тая тишина и самота в гората, толкова близу до младата княгиня. Той забеляза, че лека бледост бе покрила сега нежните й бузи и само ушенцата й едвам се аленееха. От какво се боеше тя? В ушите му звучеше далечен, но ясен гласът на Димитри Полемарх:

…Ти бъди добър към нея…

Добър… Той я обичаше силно, така уплашена сред смълчаната гора и като беше толкова близу до нея. Той не знаеше езика й, за да й каже, че я обича, че ще я пази от всяко зло, че в неговата страна има също такива гори и високи, високи планини… Той не знаеше нейния странен език и току я поглеждаше да улови погледа й. Тя продължаваше да гледа пред себе си и все тъй плътно бяха стиснати устните й, ала нежните й страни побледняха още повече. И да не бяха тия дебели разкривени дънери, които все току се изпречваха помежду им…

Отвори се друга поляна, заградена отвред от същата тая гора. Слънцето огряваше едната Й страна и сякаш беше разделена на две половини с невидима стена. Двамата млади люде нямаха време нито да се огледат, да погледнат високото синьо небе — тъкмо срещу тях, откъм слънчевата страна иа поляната, тичаше насам едър глиган, изгърбен срещу слънцето, четирите му пъргави нозе изглеждаха уродливо малки под грамадното му тяло. На силната слънчева светлина се виждаха двата му зъба, бели и страшни, щръкналата четина на извития му гръб. Кралската дъщеря дръпна рязко, със сподавен вик юздата на коня и се огледа за оръжие — лък или късо копие, както бе свикнала да й го подава притеклият се слуга-оръженосец. Усетил присъствието на люде, на десетина разтега от тях звярът рязко промени посоката, но Радомир вече препускаше след него. И го настигна бързо. Младата маджарка не пропущаше нито едно негово движение, втренчила подире му черните си очи, сега широко разтворени, Радомир се изправи с вепъра и скочи от коня върху него. Предните нозе на свинята се подгънаха и тя заора по тревата с широката си зурла, притисната от тежкото тяло на младия ловец. И докато успя да се приподнгне с голям напор на дивата си мощ, князът я закла с един удар — маджарката видя как блесна на слънцето мечицата му. Той пъргаво отскочи, а тялото на глигана остана на зелената трева, виждаше се само как приритваше за някое време със задните си нозе.

Гаврил-Радомир стоеше до заклания звяр с ръце на кръста, извил лакти встрани, в едната му ръка стърчеше окървавената мечица. Загледан в лова си, той не усети как се бе приближила до него кралската щерка и гледаше не вепъра, а него, ловеца, златисторусата му коса. Тя скочи живо от коня и каза на езика си, без да помисли, че той не ще я разбере:

— Ти си много силен…

Князът се извърна бързо към нея със засмени очи и макар да не разбира думите й, знаеше, че те бяха добри за него.

— Да, да — закима той усърдно. — Да, да!

Смешен и мил беше младият княз с тоя свой отговор на нейната похвала за силата му, кралската щерка весело се засмя. Той беше съвсем близу до нея. Изеднаж тя отпусна юздата и току хвана с двете ръце главата му, приподигна се на пръсти към него, сякаш да види по-отблизу големите му сини очи. Той също посегна и я стисна в обятията си. Усетил се без ездач, конят на кралската дъщеря протегна шия и заскуба лакомо зелената сочна трева…

Гаврил-Радомир и Димитри Полемарх се върнаха с людете си при царя цели две недели по-късно. И с такива думи ги посрещна цар Самуил, като в някакво предчувствие:

— Що… вие като че ли се връщате от сватба…

— Да — засмя се Полемарх сега по-приятно от всеки друг път. — Да, царство ти, сам господ ти внушава такива мисли и думи. Ние с твоя щастлив син идем при царство ти да помолим коленопреклонно за позволение и благословия тъкмо за сватба. — И като посочи Радомира с тържествено движение на ръката си, поклони се още еднаж пред царя и продължи: — Кралят на Маджарско Стефан Първи би дал дъщеря си Маргарета за съпруга на твоя син и чака твоя отговор. Излишно е да се говори за неговите приятелски чувства към царство ти, но той горещо обеща да се застъпи и пред римския първосвещеник за твоя царски сан.

Лицето на царя просия. Той се обърна към сина си:

— А ти, какво?… Виждам, виждам. Ще се върнем ние в Охрид с добри вести.

Цар Самуил са върна в България към края на лятото с цялата своя войска. На връщане той мина през Рашка и така обходи всички сръбски краища. Вече по всички български и сръбски, пък и хърватски земи нямаше власт по-голяма от неговата, но сърцето на царя не беше спокойно. Нужно беше време, докато тия народи с един и същ език тръгнат подир един и същ вожд, под едно и също знаме. Вождовете бяха много у тях — боляри, църковници — и всеки теглеше на своя страна. Простите люде бяха по-мъдри с простите си, здрави мисли, ала нямаха те никаква сила. Нужно беше време, спокойно време, и връщайки се към България, Самуил мислеше кога ще може да се обърне пак към север и запад.

Голямата си войска той остави в Обител. Изпрати силни полкове също и във Воден, Сетина, Мъглен и Верея; остави силен полк и в Скопие — да бъде по-близу до северните и източните предели на царството. Опасният враг беше същият, с все същите огнища на силата му: Цариград и Солун. Нито един от сръбските и хърватските господари не би се дигнал сега зад гърба на българския цар, а с маджарския крал той завърза щастливо приятелство. Божите пътища са незнайни — двама млади люде направиха повече от две силни войски. И може би в човешкия живот е по-малко това, което може да се направи със сила, нежели това, което може да се направи без сила и насилие… Сега на царя български му беше нужно време, спокойно време, докато се заздрави приятелството му с маджарите и докато се споят в едно цяло народите в обширната славянска земя. Тогава Василий Втори няма да бъде страшен и по-силен, никой няма да бъде страшен за тия народи… Време. Две, три, пет години.

И започна всичко изначало, започна всичко, сякаш и не е спирало: твърдини, рудници, оръжие, воинско облекло, грижа за сеитбите, за жетвата, за добитъка и най-вече за конете. Още тая есен Самуил започна да разширява жилищата си в Охрид и Преспа, да гради и пристройва. Искаше да посрещне маджарската княгиня достойно — тя беше най-яката му връзка с маджарския крал. Строеше и каменна съкровищница дълбоко в земята под охридския си дворец; насъбрало се бе злато и сребро много, също и други съкровища. Строеше и голяма църква в Преспа. Той каза на отца Емилияна:

— Ти ще бъдеш владика на тая църква. Искам да бъде църква на истинската вяра. Искам да бъде и хубав божи дом, а не иззидан с груби камъни и кал.

Монахът прие смирено царската повеля; набожното високомерие бе стихнало в сърцето му. Посветен на бога тялом и духом, а бе залюбил жена, заради която ограби дори божията майка. Стореният грях укроти неговата дързост и непреклонност към всяка човешка слабост…

Като стана Охрид престолнина на царството, царят по-често се спираше в тоя град. По-често прекарваше той тук и със семейството си, с децата си. Откакто стана царица, Агата беше твърде раболепна към него, но тя прекарваше повече в спалнята си и той рядко я виждаше дори и на трапезата. Сега той се заглеждаше по-често в трите си неомъжени щерки и му станаха те по-близки. Рипсимия, най-голямата, със своята набожност и строгост предизвикваше в него скръб. Тя беше вече на тридесет години, ала нито един млад мъж не беше я поискал, при все че бе станала и царкиня. Рипсимия никога не беше показвала желание за женитба или за дружба с млад мъж. Царят свикна с мисълта, че тя ще стане монахиня, и му беше тъжно за нея, за безрадостния й живот.

Израснала бе вече и Денница, най-малката, но тъкмо защото беше най-малка, оставаше някъде по-назад в мислите на баща си. Много млада беше още тя, имаше време за нея. А и тя самата беше такава — не можеше да задържи вниманието на човека върху себе си. Теодора-Косара беше в самото сърце на царя, във всичките му мисли за децата и семейството, за всичко, каете беше лично негово.

Косара беше украсена с всички добродетели и с телесна хубост също. Ала не беше само това. От всеки неин поглед, от всяко движение се излъчваше сякаш някаква недоловима светлина, която покоряваше човешкото сърце, изпълваше го с умиление и радост. Такъв беше дори и гласът й — тих, но сладкозвучен. В нейната уста оживяваше всяка дума, звучеше с всичката си сила и правда. С нея беше винаги спокойно, радостно, светло. Царят търсеше нейната дружба, тя също търсеше дружбата му и това го радваше. С нея можеше да се приказва за всяко нещо и когато нямаше какво да каже, тя умееше да слуша, да разбира, да съчувствува. А ето от някое време Косара тъгуваше за нещо и пак по своему — само внимателното бащинско око на царя долавяше душевното й смущение.

В една от стражевите кули на източната порта на вътрешната крепост бяха затворени вече от дълго петима мъже. Теодора-Косара ги видя още като ги доведоха и не можеше да ги забрави. Тя бе чувала много пъти за страшните неща, които ставаха между мъжете, за войни и битки, за всякакви страдания, а сега бе видяла с очите си такива човешки мъки. Тя не се решаваше да заговори на баща си за тия злочести люде — боеше се да не се намеси в царските му работи. Осмеляваше се само да изпраща от време на време на пленниците храна и плодове. Ала един ден царят сам заговори за тях — каза, че ще ги изпрати в Преспа.

— Там ще бъдат на сигурно място. Те са планински люде и водата за тях ще бъде непреодолима преграда.

— Какви са тия люде, татко? — реши се да попита Косара; искаше да чуе от баща си за петимата пленници, но той отговори късо:

— Сърби.

Иван-Владислав, който беше също там, каза с прекомерно загрижено лице:

— Не знам дали не ядат те напразно хляба ни…

Радомир, който също беше там, избухна във весел смях и Косара наведе очи, засрамена от неуместния смях на брата си. Думите на Владислава бяха двусмислени, но Гаврил-Радомир ги прие в техния страшен смисъл; така ги прие и царят.

— Ти искаш да ги лиша от живот? — попита той племенника си, но сам побърза да прибави: — Един ден те може би ще ми послужат като добро оръдие.

Като слушаше тоя разговор, Косара изпитваше голяма скръб за петимата клетници. Тя искаше да им помогне, да ги вземе някак под своя закрила, да спаси може би живота им. И усети в сърцето си голяма смелост.

— Татко мой и господарю — рече тя с побледняло лице. — Позволи ми да изпълня към тия злочести люде едно християнско задължение. Брат ми и братовчедът ми говорят за живота им, аз искам да облекча малко поне техните страдания.

Царят я погледна учуден от нейната смелост и от желанието й. Той попита:

— Какво искаш да правиш с тях?

— Това, което ме учи в тоя час някой добър ангел. Ще вляза при тях с няколко слугини и ще измия главите и нозете им. Като се облекчи тялото, облекчава се и душата.

Трогна се сърцето на царя от тия нейни думи и такова беше лицето й, че дори двамата млади мъже я гледаха удивени. Но Владислав не можа да се въздържи и може би искаше да й се присмее:

— Те, сестрице, ще те напълнят с гад.

Косара нищо не му отвърна, а чакаше отговора на баща си. Той премисли гласно какво да отговори на любимата си щерка:

— Може би бог те е научил да извършиш нещо, което ще бъде за общо добро. Единият от тях е сръбски княз. — И бързо добави: — Иди, иди в затвора им и направи, каквото си наумила.

Още същия ден Теодора-Косара поведе към стражевата кула пет от слугините в бащиния й дом, които бяха взели всичко, що беше нужно за измиването — и вода в изобилие, и съдове, и кърпи. Стражите на кулата посрещнаха слисани царската щерка, но не можаха да не отворят пред нея тежките врати на затвора. Тя заповяда още да изведат петимата затворници на по-светло място и видя от каква тъмнина ги изведоха стражите; затворниците закриваха очите си с ръце от силна болка поради светлината, която не бяха виждали отдавна. Личеше и тук кой беше пръв и господар между тия петима мъже и кои бяха след него. Княз Иван-Владимир застана пред царкинята и свали ръцете си, за да може да я вижда и да не предизвиква без нужда състраданието й. Тя му каза кротко:

— Дошли сме с тия жени да измием главите и нозете ви. Грехота е от бога да стоите в такава нечистотия. И тъй, позволете ни и ни помогнете да направим, което е нужно.

В своето смирение и в княжеската си сдържаност Иван-Владимир не издаде с нищо изненадата си, ала мимо неговата воля очите му се напълниха с влага и станаха още по-хубави с чистия си блясък. Той стоеше прав и горд, както го бе видяла царкинята за пръв път, не беше чудно как се държеше на нозете си от голямо изтощение. Лицето му беше изпито, бледо, та дори прозрачно, с безкръвни изпръхнали устни, косата и брадата му бяха сплъстени, по големите му ръце, които бе отпуснал също от немощ, се виждаше всяка кост. Но колкото беше приятен погледът на сивите му очи, още по-приятен беше гласът му и думите, които изрече:

— Аз не те познавам, сестро, коя си, но не е трудно да се отгатне, че си някоя от първите жени на тая страна, щом стражите те пущат при нас с такава почтителност. Блажена е земята, чиято дъщеря си ти със своето ангелско сърце. Ако ти не ме знаеш, по-добре и да не знаеш кой съм тук на земята, защото пред бога всички сме еднакви.

— Знам кой си ти — отвърна Косара. — Аз пък съм дъщеря на царя на тая земя. Но ще кажа и аз, което е самата истина: пред бога всички сме еднакви и само той е цар над всички.

— Бог ще определи достойната награда за доброто, което искаш да ни направиш. Отдавна вече кожата ни не се е допирала до чиста вода… Но с благочестивото си дело ти ще подкрепиш и засилиш вярата ми в божията правда и това твое добро ще бъде сто пъти по-голямо.

Започна измиването. Всяка от слугините се зае с по един от неволниците, пък и те си помагаха, доколкото им беше възможно при тяхната немощ. Теодора-Косара стоеше встрани, следеше зорко работата на слугините си и я ръководеше. Виждаше се отдалеко как се радваха петимата мъже на освежителните водни струи. Когато измиването свърши, те и петимата изглеждаха като други люде с влажните още коси, с чистата бледност на кожата си, с радостния блясък в очите. И пак най-личен между всички беше князът им, още по-хубав с просиялото си лице от чистота и душевно ободрение.

Може би защото Косара и Иван-Владимир се срещаха в такъв един час, щастливи с доброто, което правеше единият и което приемаше другият, но те и двамата не искаха да се разделят толкова бързо. Те бяха млади, хубави, а младостта и хубостта сближават людете и ги свързват. Сега, след измиването, князът не се свенеше да стои пред царкинята, тя пък чакаше търпеливо, докато слугините бършеха каменния под от разплисканата вода, прибираха съдовете и мокрите кърпи.

— Наскоро — заговори пак сръбският княз — сънувах чуден сън и знаех, че ще ми се случи нещо хубаво. Яви ми се ангел господен и беше цял от светлина, а ето ти дойде в черния мрак, в който живея. Сега ще ми бъде по-лесно да дочакам края на моята неволя.

Като я нарече той светъл ангел, макар и с други думи, по нежните страни на царкинята се появи гъста руменина. Сладък беше за слуха й неговият глас. В смущението си тя не отговори нищо на ласкавите му думи. Приветствувайки го, преди да излезе, тя дигна очи да го погледне още един път и срещна погледа му, който беше вперен в нея с такава сила, като че ли искаше да я спре, да я задържи. Руменината по страните й се сгъсти още повече.

Царкинята си отиде, но неговият сбраз остана в душата й. През следващите дни и нсщи тя не го забрави нито за един миг. Спомняше си красотата му, светлината на погледа му и всяка дума, която й каза. Неговата телесна и душевна хубост пробуждаше в сърцето й радост, сладостен трепет, копнеж да го види още еднаж и всички тия чувства се събираха в мъката й, че той живееше в такава тежка неволя. Князът беше във властта иа родния й баща, но тя не се решаваше да му заговори за него от момински свян и от страх — царят не би дал да се меси тя в царските му дела.

Всички тия свои тревоги и грижи Коеара криеше в сърцето си, но, ден след ден, излязоха те на лицето й. Побледня лицето й, посърна, в погледа й тежеше горест. Баща й, който най-много от всички изпитваше върху себе си сладката сила на нейната прелест, пръв забеляза станалата промяна. През една дъждовна есенна нощ те двамата бяха останали сами край огнището. Царят разглеждаше някакви изписани заешки кожи, но час по час отправяше към нея угрижен поглед. Вдадена в мислите си, тя не забелязваше, че той я наблюдаваше, и по лицето й се виждаше всичката й скръб. Той сложи ръката си върху нейната малка, изстинала ръка и с това неочаквано движение спря всичко в нея там, където беше — и мислите, и тъгите й, — като че ли цялата й душа остана разтворена пред взора му.

— Какво ти е, дъще? Какво става с тебе…

Косара изви към него големи, големи очи и вече нищо не можеше да скрие; той побутна сърцето й като препълнен съд и отеднаж бликна и се разля цялото му съдържание. Тя се хвърли в нозете му, падна ничком в нозете му, както бе седнал на широкия дървен стол, и речта й започна да се излива като от препълнен съд:

— Татко… господарю мой, помогни ми! Аз залюбих сръбския княз, когото отидох да измия със слугините си. Не се разкайвам, че отидох, сам бог ме е насочил към тъмницата му. Колкото повече време минава, толкова по-ясно виждам, че той е достоен мъж. Не могат да лъжат тия очи, тоя глас не може да лъже. Не знам какви са грешките му пред тебе и защо е той в тъмница, това ти знаеш и ти ще решиш как да бъде. Но ако пожелаеш да ме омъжиш, както е ред и обичай, аз няма да взема друг мъж освен тоя княз. Казах ти, татко мой и господарю мой, вдичко, сега ти ми бъди съдия и отсъждай.

Царят нищо не продума, сетне посегна да я приподигне:

— Стани, стани.

Тя седна отново на мястото си, но това, което изрече с думи, беше изписано и по лицето й.

— Чудно! — продума най-после царят и като че ли мислите му бяха съвсем другаде. Сетне продължи: — И Мирослава, и ти сега… за мои пленници. — И отеднаж се обърна към нея: — А ти откъде знаеш, че той няма да ти откаже и да те унижи?

— Не, не! — поклати глава Косара, без да го погледне: — Видях аз как ме зовяха очите му.

Царят пак млъкна. Огънят в огнището бе прегорял и там светлееше само едно купище жар. Вън дъждът плющеше глухо и шибаше яростно каменните стени, през широкия отвор на кумина проникваха редки водни капки и падаха безредно в огъня с тих шум. Никакъв друг глас и звук не се чуваше из целия каменен дом. Най-сетне царят отново заговори:

— Аз го затворих, за да държа по-здраво непокорните от народа му. И той самият не се подчини, макар да се предаде в ръцете ми. Други прегрешения пред мене княз Иван-Владимир няма. Той е княз на Зета, под негова власт бяха също жупанствата Требинье, Захълмие, които управляваше заедно с чичо си Драгомира. Той е мъж храбър и добродетелен; предаде се сам в ръцете ми, за да спаси народа си, както и сам каза. Той беше един от най-мощните господари в сръбската страна и ако аз… ако аз спечеля по някакъв начин сърцето му… ще спечеля и ще привържа към себе си целия му народ. Чрез него и с него ще държа цялата сръбска земя. Но дали…

При всяка дума на царя лицето на Косара все повече просияваше. Сега той пак се обърна към нея, пресегиа се и улови двете й ръце:

— Дете мое… Ти си родена под щастлива звезда. Винаги ми е било добре с тебе. Може би и сега ще станещ ти оръдие на божията милост към нас и ще направиш голяма добрина на царството ни. — Той се отдръпна на стола си и като помълча един дълъг миг, продължи: — Но ти говориш с гласа на сърцето си. Аз не знам дали това, което ми каза, е точно така. Бъди търпелива. Аз ще освободя княза и ще го въведа в дома си. Ще го погледам някое време и ще го послушам. Сега ще го гледам с други очи, щом съм готов да предам в ръцете му най-милата си щерка. И голяма задача съм готов да му възложа за царството ни и за неговия народ също.

Косара отново се отпусна на колена върху мечата кожа под нозете на царя, взе двете му ръце, целуна ги една след друга и сложи върху тях малката си хубава глава.

Настана мир и спокойствие по цялата българска земя. Василий Втори беше още в Азия и срещу България нямаше нито един враг. Цар Самуил ходеше по царството като грижлив, изкусен градинар или лозар, който ден след ден извършва благополучно всичко, що е нужно за градината му, за лозето му и за добрия плод, който трябва да се роди. Мирът в царството му беше като благодатно слънце над земята и като влага благодатна в недрата й.

Ала цар Самуил знаеше и не забрави нито за миг, че тоя мир за българското царство беше временен и че трябваше да бъде завоюван завинаги. И затова най-големите му грижи бяха пак за войската и за воинските хранилища. Сега и градското, и селското опълчение, и болярските дружини, както и предишните царски дружини станаха все царска войска. Царят разпущаше по една част от нея и пак я прибираше по градовете и твърдините. Земята се обработваше грижливо, добитъкът също се оглеждаше с голяма грижа, добре се работеше по работилниците и по рудниците, строяха се твърдини, но също домове и църкви, пътища и мостове. Като кипеше такава работа по цялата българска земя, имаше и добра прехрана за всички. Когато царят срещаше Руна, сега по-рядко, казваше му едни и същи думи:

— За тебе няма работа в царството ми.

С една и съща дума отговаряше и Яков Рун:

— Злото спи под камък. — А какъвто беше лют, понякога ще прибави: — Но то никога не умира, царю…

Дотолкова беше всичко благополучно сега в България, че започнаха да преминават отсам границата и ромеи — не само от простите, но и знатни люде, за да търсят прехрана, благополучие, пък и служба при българския цар.

Оставаше време на Самуила да се погрижи и за децата си повече, но и тия свои грижи свързваше с големите нужди на държавата. Той извади от затвора зетския княз и го остави да живее свободен в Охрид; тая пълна свобода беше и изпитание за младия княз. Той често беше гост в царския дом и царят обичаше да разговаря с него. През пролетта на 999-та година цар Самуил омъжи дъщеря си Теодора-Косара за княза и ги изпрати двамата в Зета, като върна на Иван-Владимира пълната му власт, даде му власт да управлява от негево име и северната половина на голямата Драчка област. Царят върна княжеската власт и на неговия чичо Драгомир.

Тази година се роди и първото дете на Ашот Таронит и на Мирослава Самуилова. Като се съвзе Мирослава от родилната си слабост, царят изпрати тях двамата в Драч; той прогласи Ашота за свой заместник в тоя град и за управител на цялата южна половина на Драчката област.

— Нека бъде — каза царят — в здрави ръце ключът на тая врата на царството ни откъм Синьото море.

През пролетта на същата година в Охрид пристигна и Маргарета, дъщерята на маджарския крал Стефан Първи, годеницата на Радомира. Пристигнаха в Охрид и невестинските й дарове, натоварени на двадесет и пет коли с по два бели, едри, витороги вола, пристигнаха с тях и петдесет чистокръвни коня за езда. Ала още първите дни далечната невеста изстина, затвори се в себе си, пък и преди това беше много мълчалива, при все че бе довела и двама тълмачи. Тя се озърташе със студени очи и сякаш се боеше да се докосне до каквото и да е. Добре й беше само с Радомира и все гледаше да го отведе някъде или да се затвори в покоите си с него. Още от първата си среща с Ирина Каматерос маджарката я намрази толкова много, че не можеше да я търпи близу до себе си; види се, защото ларисчанката беше много хубава и често обръщаше големите си очи към Радомира. Ирина Каматерос сама се отстрани от пътя на маджарската княгиня и се криеше повече в стаята си. Царят не беше забравил своята брачна несполука и се уплаши за сина си. Като остана в охридския си палат, докато продължиха сватбените дни и доколкото беше нужно след това, цар Самуил отведе жена си и двете си неомъжени дъщери заедно с племенника си и ларисчанката Ирина Каматерос в Преспа, а в Охрид остави двамата младоженци.

Благодатни, сити бяха тая година и лятото, и есента, благополучно се занизаха и зимните дни.

Тази нощ цар Самуил събираше на пир своите приближени — за втори път, откакто бе започнала зимата. Той не ядеше много и едвам ще отпие от чашата си, но сърцето му жадуваше за веселба и песен, долавяше благозвучието на всяко подбрано, добре изречено слово.

Стъмнило се бе вече, но беше още рано за трапезата и царят излезе от палата, загърнат в топло вълнено наметало. Той не се обади никому и вървеше из затихналите улици на Преспа. Не отиде много далеко — едва до втората улица, и влезе там в една неголяма къща, където живееше със слугите си и с пазачите неговият незаконен син Давид Мокри. Незаконният не можеше да живее под един покрив със законното му семейство и царят бе направил друга, по-малка къща, дето живееше невръстното още момче с Малина Бабчорова, която го гледаше от мъничък.

Царят не забравяше никога това свое най-малко дете. В неговата бащина любов към незаконното бе се вляла една част и от любовта му към неговата майка, от скръбта му към умрялата. Самуил не можеше да забрави Биляна. Но сега неговата любов към мъртвата беше само в спомените му, беше само тъга — затихнала, дълбока, жива в самото му сърце. Той често отиваше в малкия дом — там се говореше за Биляна, там беше детето им. Натам го теглеха спомените му за нея, тъгата му по нея. Царят си мислеше също, че всички бяха несправедливи към това дете, и той заедно с всички. То не можеше да живее в неговия дворец, не можеше да се ползува с всички права като негов син, макар че Самуил не криеше своя някогашен грях. Царят даваше угощение тая нощ, на трапезата му щяха да седнат много люде, а момчето не можеше да прекрачи дори прага на царския дворец. Тая вечер той пожела да го види, преди да седне на тържествената трапеза.

Стражът пред външната врата на малкия дом се отдръпна почтително, за да стори път на царя, когото веднага позна. Вътре в дома го посрещна слуга, който взе наметката му, и по-нататък никой не се мярна пред него. Така царят незабелязано стигна до синята кадифена завеса, която преграждаше спалнята на малкия му син. Тук той изеднаж се спря. Спря го гласът на Малина Бабчорова, който се чуваше ясно през завесата — напевен, еднозвучен, тъжен. Малина разказваше на момчето приказка, види се, за да го приспи.

— …Мащеха й слагала купища къдели пред нея — нареждаше дума по дума ясният глас на младата жена. — И като седяла все край огнището да преде, винаги била изцапана с пепел. Цяла: и дрипавите й дрехи, и ръцете, и лицето й. Белеели се само очите, та людете й се присмивали и я наричали Пепеляшка. Мара Пепеляшка. „У — викала злата й мащеха, — каква си грозна! Никой няма да се ожени за тебе.“ По това време се заженил царският син и поканил на сватба целия народ. Мара Пепеляшка не можела да отиде. Нямала хубави дрехи. Бедна била, дрипава. Мащеха й отишла на царската сватба, а тя останала пак да преде до огнището. Прела и плакала. По едно време чула гласа на умрялата си майка: „Не плачи, дъще. Отвори ковчега, там има дрехи за тебе.“ В ковчега имало златна дрехи и чехли. Измила се Мара от пепелта, облякла се със златни дрехи, обула златните чехли. Отишла на царската сватба. Толкова била хубава, че изгряла като слънце в царските двори. Никой не я познал. Царският син се уловил до нея на хорото и забравил годеницата си. Като взело да се съмва, Мара побягнала в къщи. Бояла се да не би мащеха й да я изпревари. По пътя единият й чехъл паднал в реката. На другата сутрин царският син отишъл да пои коня си и намерил златния чехъл. Той казал на баща си: „Ще се оженя за това момиче със златните дрехи. Ето чехъла му.“ Търсил той из цялото царство на кое момиче ще се хване златният чехъл. Търсил цели три години. Не се хващал чехъла на никое момиче. Най-сетне някой казал: „Само Мара Пепеляшка не е премерила чехъла.“ Царският син отишъл с чехъла и при Мара. Не щеш лиг златният чехъл се хванал на крака на Мара Пепеляшка. Царският син казал: „Тебе те търся аз цели три години.“ Старият цар казал… — проточи изтихо гласа си Малина и млъкна.

Малкият Давид, изглежда, бе заспал. Царят разтвори с две ръце завесата и влезе безшумно в спалнята. Момчето спеше в леглото си, а Малина се бе навела да поиридръмне върху завивката. Отпуснало глава на възглавницата, детето и в съня си приличаше на своята майка. Погледа го царят, но в мислите му беше и тя, умрялата. Това беше среща с малкия Давид, беше среща и с нея… Той излезе тихо от стаята, излезе след него и Малина Бабчорова. Царят я попита:

— Ти често ли му разправяш тая приказка?

— Да, царю честити, разказвам му я. Много я обича.

Царят помълча малко и пак попита:

— А за майка му… Разказваш ли му и за нея?

— Да, царю честити, разказвам му и за нея, царство й небесно. А то… И мама, казва, като Мара Пепеляшка… Някога и баща ми така я наричаше: Пепеляшка.

Царят мълчаливо кимна и се отправи към вратата.

Царят седеше на средата на голямата трапеза с весели очи и приветливо лице. Забелязаха околните, че тая вечер той беше ласкав дори и към царицата, която седеше от дясната му страна, и тоя път отрупана с тежки одежди и накити. Самуил погледна на няколко пъти ситно набръчканото лице на жена си, провесените й бузи, двойната гуша. Спомни си той с тъга и с лека погнуса за времето, когато всяко докосване до тялото й разгаряше огън и жажда в жилите му. Сега той я съжаляваше. Обърна се няколко пъти към нея, продума й на няколко пъти, дори чукна чашата си с нейната. Тая вечер той бе ласкав към всички.

В началото на вечерята се чуваше само тих говор и потракване на съдове, а доста монотонните звуци на няколко струнни свирала откъм една съседна по-малка зала навяваха повече унилост, нежели весели мисли. Но сам царят на няколко пъти подкара виночерпците и все по-често бълбукаше пенливо вино в големите чаши от стомни и дълбоки шарени гърнета. В тихия говор и звън на чаши започнаха по-често да се дочуват по-смели гласове, весел смях.

Още докато бяха жените на трапезата, ромеецът Теофил Ембол, като играеше изкусно с приятния си глас и все към царя въртеше големите си черни очи, обясни как философите и звездобройците мерят и отмерват времето, което иначе няма ни начало, ни край. Преди една година той бе избягал от Солун и бе преминал към българите. Беше знатен между своите, можеше да бъде полезен при някои случаи и Самуил му разреши да живее в Охрид, а като узна, че беглецът е сладкодумен и забавен човек, покани го на два пъти на трапезата си и тук, в Преспа.

— Преди шест дни — продължи хитроумният ромеец — ние всички православни християни празнувахме раждането на нашия спасител точно за хиляден път.

Сега ние сме точно в хилядната година от рождението на нашия господ-бог Исус Христос. Така е измерено. Нооо… — проточи той глас, наведе очи и по хубавото му лице се спусна скръбна сянка. Сетне въздъхна, дигна пак очи някъде към тавана и продължи: — Но тия, които мерят времето, казват и твърдят, че тая хилядна година ще бъде и последна за света.

По стихналата трапеза се чуха едва сподавени викове на изненада и страх — не се сдържаха в уплахата си някои от жените, пък и някои от мъжете. Чу се и смях. После стана пак тихо в голямата зала, останаха да звучат само свирките отвъд и още по-монотонно, по-тъжно. Ромеецът подзе отново и в игривия му глас се долавяше ту заплаха, ту примирение, пък и приемех:

— Светът остаря в грехове. Хиляда пъти се роди спасителят сред нас, хиляда пъти умря на кръста, а все тъй греховен е нашият живот. Дошъл е вече краят. Остават ни може би само още няколко дни, или още няколко фази на луната. В разкаяние и молитва ли ще прекараме тия дни, или ще посрещнем края с пълни чаши в ръка? Нека всеки постъпи според ума си и според греховете си.

В пълна тишина заглъхна неговият плътен, мек глас. Тъкмо в това време бяха спрели и свирачите оттатък. В широката зала се чуваше тихото пращене на светилниците и негли само затрудненото дишане на смълчалите се сътрапезници. Мнозина от тях наистина се бяха уплашили. Хиляда години! — ами светът наистина беше много стар. Стар и потънал във всякакви грехове, бог няма да го търпи повече. И ето нели философите и звездобройците предсказват… Но това общо мълчание продължи само няколко мига и пръв го наруши Самуил.

Той взе чашата си, пресегна се и я чукна в чашата на Несторица, който седеше срещу него. Войводата се сепна от неочакваното внимание на царя и побърза да дигне чашата си, а Самуил рече:

— Да пием, стари друже. Ето че звездобройците са преброили и нашите дни.

Несторица мълчаливо се усмихна, поприглади с опакото на ръката дългите си, доста прошарени муетаки и отпи две глътки. Той наново обърса с ръка мустаките и брадата си и отвърна със своя гръмлив глас, та се чу по цялата трапеза:

— Броят те въшките си. Кой жив човек може да знае своя край!

Самият войвода беше живо опровержение на всяка мисъл за скорошна смърт. Той наближаваше петдесет години, но белеещите се мустаки и брада бяха като на шега залепени по лицето му, каквото беше широко, румено, без бръчки.

Надигна се врява по цялата трапеза, разтичаха се слуги и виночерпци, дори и много от жените посегнаха към чашите си. А когато, не след дълго, царицата взе позволение от царя да напусне залата и излезе, следвана от всички други жени там, веселбата стана още по-шумна. Страхът пред смъртта, който пропълзя между пируващите, разгоря още повече жаждата им за живот, за радост и забрава във виното. За още някое време присъствието на царя караше да се въздържат и тия, които не можеха сами да се въздържат, но тъкмо по негов знак слугите смениха чашите и надонесоха нови стомни и делви с вино, сега от най-силното негушко вино, което беше гъсто като кръв и бързо опиваше. Все по-малцина от пируващите попоглеждаха стеснително Самуила, преди да надигнат дълбоките си чаши, все по-малцина се опитваха с пиянско лукавство да се отсрамват пред него с някой продран вик:

— Да живее царят!

Самуил и не чуваше тия пиянски приветствия. Той разменяше разсеяно по някоя дума с най-близките си сътрапезници, които бяха все по-възрастни люде и се пазеха да не прекалят с виното, макар вече някои и от тях да фъфлеха с надебелели езици. По тоя начин царят поддържаше домакинско приличие, а в същото време наблюдаваше гостите си по цялата трапеза. Забеляза той, че те се разделиха на групи и шумно, кресливо разговаряха помежду си, спореха, без да се слушат, чукаха все по-често чашите си с натежали движения. Никой вече не слушаше свирачите от съседната зала; проточените звуци на струнните свирала проплакваха и стенеха или говореха сякаш с думи, но бяха някак чужди и далечни сред общата глъчка. Докато шумната врява наоколо все повече се засилваше, цар Самуил незабелязано стана и изпусна гостната зала; не го забелязаха дори и някои от най-близките около него сътрапезници.

Той излезе на широката тераса откъм източната страна на царския дворец, която беше цяла надвесена над езерото. Радой, старият слуга, избърза след него и наметна на рамената му дълга топла дреха. Самуил се загърна и пристъпи към горния край на терасата, спря се там, до каменната ограда. Зимната нощ беше ясна и тиха. Студеният й дъх беше дълбок и спокоен. Тъмните веди на езерото прошумоляваха едвам чуто долу, край дебелите каменни стени на двореца. По гладката им повърхност далеко наоколо мъждиво се отразяваха звезди, а още по-нататьк, вече към невидимите брегове, се чернееха плътните сенки на околните планини. Над тия тъмни, едва тук-там проблясващи дълбини се бе разтворило нашироко ясно звездно небе. Високите заснежени върхове на планините тихо светлееха в далечината, но по-сияйни бяха небесните дълбини, озарени от край до край от едри, искрящи звезди. Младият месец, едва-що изгрял тая вечер, като тясна пролука към някакви наднебеснн светлини, бе се скрил още през ранните нощни часове. Нощта бе останала сама над планините наоколо, над затихналите води, над цялата земя.

Самуил дишаше с пълни гърди свежия студен въздух. Той дигна поглед към грейналото звездно небе. Тъкмо срещу него, високо горе, блестеше необикновено едра звезда. Тя трептеше като ярък пламък, преливаха се в нея синкави, червени и жълти блясъци — това беше най-светлата звезда по небето тая нощ. По устните на Самуила потрепна мечтателна усмивка: изгряла бе негли звездата на България… Последните няколко години бяха години на сполука, години и дни на благополучие и мир. Царят въздъхна и наведе очи. Дано да продължи това благополучие още пет или още три години. Докато България събере всичките си сили, цялата си душа. Борбата още не беше свършена…

Някъде наблизу и по-далеч в тихата нощ се чуха гласове — сменяваше се нощната стража. Настанал бе полунощният час. Започваше първият ден на месец коложег иа годината хиляда и първа.