Пепеляшка и царският син

Глава XIII

След празника на свети Никола падна нов сняг, който не се дигна чак до Великден. И през всичките предълги зимни месеци, та и през целия месец сухи19 времето не се промени, не омекна нито за едно денонощие. Зареди се безкрайна върволица от мразовити, мъгливи дни и нощи. Слънцето изгряваше в мъгли, повличаше се ниско по небосвода, кърваво, загаснало, без топлина и пак се удавяше в мъгли и чернило. Нощите бяха студени и тъмни, без звезди, а когато изгряваше месечината, ниско по земята светваха мъглите като мътен здрач. В такава нечиста и студена сянка беше сякаш целият свят и денем, и нощем. Понякога и се изясняваше за малко — блестеше ясно слънцето, месечината нощем, едрите звезди по небето, безброй искри по снега долу, но като че ли всичко беше направено от крехък лед, та дори и въздухът.

Всеки ден и всяка нощ приличаше на изминалите с мъглата си, с тъмнината си или с ледения си блясък, когато мъглата се дигаше за някое време. Всички дни и нощи на тая безкрайна зима бяха еднакво студени и мъртвешки тихи. Дотегна и животът на людете. Всеки се криеше в бърлогата си, зъзнеше в дрипите си. Едва ще се раздвижат людете след изгрев слънце, да счупят леда на кладенеца, да насекат дърва, да хвърлят по една шепа храна по празните ясли. Друго и нямаше какво да вършат. Светът като че ли загиваше. От горите излизаха диви зверове и всякакви други гадини, скитаха без страх, пред затворените врати на оборите людете намираха умрели от глад и жажда сърни, елени, зайци. Нощем се чуваше бдизу около човешките жилища вой и рикание на зверове, мучеше и блееше полугладен и добитъкът по оборите, виеха кучетата и във всички тия животински гласове звучеше ужас и някаква човешка сякаш скръб.

Злата зима изглеждаше безкрайна и все пак времето течеше. Но ето започна да се надига друга една беда: храната по кошовете, в надземните и подземните хранилища, също и храната на добитъка по оборите и плевните взе бързо да се свършва. По тия места тревата се зеленееше през цялата година и людете не бяха свикнали да трупат зимнина за добитъка. Сега тук и людете станаха премного, та и това, което беше докарано и натрупано в повече, започна бързо да намалява. Началниците на войската се надяваха, че зимата най-сетне ще премине, и много късно изпратиха люде да търсят храна по някои по-далечни места. И все пак по-иначе беше с людете; не оставаха съвсем гладни и не умря нито един човек от глад. Ала всяка сутрин стопаните извличаха от оборите умрял добитък. Също и войниците, които пазеха добитък за храната си, а към края на месец сетен започнаха да измират и ездитните войнишки коне. Земята остана скована под ледената снежна кора и през месец сухи, когато настана истински мор по добитъка. Не беше само от студ и от гладено тръгна и някаква болест по животните.

Тая напаст сред люде и добитък беше най-тежка, за Самуила Мокри, като че ли само той не можеше да се примири с нея. Великият войвода беше не само между людете, а влизаше и по оборите, по конюшните и кошарите, случи се на няколко пъти да бърка с гола ръка в гърлата на болни коне като лечител. Той трябваше да се грижи за всичко и виждаше колко голяма беше общата беда.

Повикаха го една привечер и в царската конюшня… Морът бе влязъл и там. А там бяха и неговите коне. Видя той, паднал бе с издут корем най-любимият му кон. Позна го, изглежда, и животното в своята мъка. Когато влезе Самуил и застана до изпружилия се кон, мътният блясък в изблещеното око на болното животно се извъртя и се насочи право в него. Помръдна то и едната от предните си нозе, като да искаше да се изправи. Не можеше да му помогне Самуил. Обърна се и бързо излезе от конюшнята. Вън бе настъпила вече нощ — все същата грозна нощ както от дълги месеци насам: мразовита, няма, без нито една искрица блясък в размътената, мъглява тъмнина. Някъде високо по небето плаваше месечината, но не се виждаше през мъглата. Самуил Мокри побърза да се прибере в жилището си. В преддверието го чакаше Рун. Спря се срещу него Самуил. Рун леко се поклони, ала без да сваля тъмните си очи от бледото, посивяло от студ и мъка лице на великия войвода. Не сдържа той и езика си, колкото и да искаше да бъде учтив:

— Виждам и знам: където и да отида, никому не нося радост и веселба. — Това той каза божем за себе си и добави с поомекнал глас:

— Бъди жив и здрав, светли войводо.

В тоя лош час Самуил Мокри отговори на богомила с думи, които отдавна бяха заседнали в неговата мисъл:

— Ти си като вълк между людете.

— Не — отвърна Рун бързо. — Аз съм зло куче. Твое куче.

— Не ще те нарека куче за твоето усърдие — рече Самуил и продължи: — Ти си и премного усърден за царството ни, но аз се боя вече от твоето усърдие. Ако трябва да издигаме бесилки във всяко селище, за да пазим царството, постоянно да горим с нагорещени железа, да затваряме в тъмници и всеки жив човек да трепери от нас като от диви зверове, да ни проклина, аз не ща такова царство. Такова царство ще бъде против волята божия. Твоите очи, Яков Рун, търсят и виждат във всеки жив човек злодей.

Рун слушаше, но така се променяше миг след миг лицето му, като че ли всяка дума на Самуила падаше върху него като тежък, болезнен удар. Когато великият войвода млъкна, богомилът не отговори веднага, а въздъхна издълбоко и пак не бързаше да отговори. Бореше се той с някаква своя мъка и най-сетне започна:

— Моите ме прогониха, отрекоха се от мене. Отрекох се и аз от тях. Но ето и ти дигаш ръка от мене. Аз съм като пес, изпъден от двора. Ти ми каза: пази царството и закона. Аз ги пазя. На бесилката ще окача и родния си брат. С желязо ще горя месата му и ще ги късам. Как ще пазя иначе, ако… Всеки трябва да се бои от царството и закона.

— Не — прекъсна го Самуил Мокри. — Не! Всеки трябва да обича царството си. То трябва да бъде стряха и светъл дом за всички. А не тъмница и мъчилище. Ти стана тъмничар на царството.

— А какъв да бъда… Аз ходя подир злодеите, те са много, не се свършват. Ето и във войската ти са дошли, между твоите войводи са дошли.

Самуил се дръпна рязко назад:

— Кой! Какви злодеи във войската!

Рун като че ли тъкмо това бе чакал — да уплаши великия войвода, да го разтревожи, да го накара да потрепери. Лицето му отново придоби все същия мрачен и упорит израз, такъв беше и погледът му, и всяко движение — бързо, рязко и точно. Твърдо, настойчиво прозвуча и гласът му:

— Павел Новак, войвода призренски, хилядниците Купен и Герасим Клепа подучват войниците си и по-малките началници да бягат от войската. Омръзнало им е да стоят с тебе. Някои воъници вече са побягнали. Преди няколко дни са намерени други шестима оттатък Сетина разкъсани, изядени от вълци. Не смеят да вървят по пътищата, налетели са на вълци. Ще има още, но се боят от студа, боят се в тия снегове и мъгли. Накарах да домъкнат тук оглозганите кокали на ония шестимата, да ги видят и всеки да се поразмисли. Моята работа е такава — неочаквано добави той.

Настана мълчание за един миг, после великият войвода рече:

— За Павел Новак няма никакво съмнение, нели? И за всичко туй, което чух.

— Няма никакво съмнение.

— Сега аз без железа… — започна Самуил и махна с ръка: — Върви с мене.

Излязоха на улицата. През гъстото мъгляво було, което лежеше над града, се процеждаше мътна лунна светлина. Великият войвода се запъти надолу по улицата, но внезапно се спря:

— Ще вървим сами. — И повтори: — Сами.

След тях бяха тръгнали люде на Рун. Богомилът мълчаливо се обърна и даде знак на людете си да се върнат.

Мъгливата зимна нощ вече бе притиснала града, но като имаше толкова люде в него, все още се мяркаха минувачи по затихналите улици. Светеха и много прозорци, чуваха се припрени човешки гласове, пръхтене на коне по дворищата, дето бяха настанени войници. Някъде надалеко се чуваше самотен кучешки лай, но и кучетата бяха свикнали с толкова чужди люде в града. Самуил Мокри и Рун не се отдалечиха много от средищната стъгда. Великият войвода се спря пред една порта, бутна я да влезе в двора, но портата беше залостена. Той почука с дръжката на меча си. Рун огледа стената, която ограждаше двора на тоя дом:

— Не е много висока. Аз мога да…

— Искам да вляза през портата — рече Самуил.

И пак почука с меча си. Дотича да отвори войник и щом видя великия войвода, колебливо се отдръпна. Насреща през двора светеха три прозорчета. Самуил попита:

— Войводата ти е тук, нели?

— Ддда… — заекна войникът.

— Казано ти е да не пущаш никого.

— Да, но…

— Води ни при войводата си.

Къщата беше на един кат, на две стъпала над земята. Влязоха в малко преддверие, където шетаха и други двама войници, а войникът, който бе излязъл да отвори, се спря пред една врата, зад която се чуваха разбъркани гласове.

— Тука — рече той, но не посмея да отвори вратата, макар и пред великия войвода.

— Отвори — заповяда Самуил.

Войникът отвори. На срещуположната страна на стаята бе сложена трапеза и около нея бяха насядали седмина мъже. Първият, когото видя Самуил между тях, беше Ароновият син Иван-Владислав. Като видяха великия войвода, всички около трапезата наскачаха да го посрещнат. В стаята настана тишина. Самуил видя, че лицето на Павел Новак побеля, та се очертаха ясно върху бялата кожа тъмните му чупнати в ъгъл вежди, снопче черна коса на челото му. Самуил видя и лицето на племенника си, обърнато към него, засмяно, радостно. Тук беше и хилядникът Герасим Клепа, също и други по-малки началници.

— На трапеза ви виждам — рече Самуил. — Дано да сте седнали с весели сърца. Ние тук, във Воден, малко се веселим, а, войводо?

Павел Новак вторачи в него очи, като да се изненада от гласа му, но отговори бързо, с някаква отчаяна решителност:

— Няма и на какво много да се веселим. Няма нищо весело във Воден.

Великият войвода не скри, че е забелязал дързостта му, присви тъжно вежди и каза с огорчение:

— Да, имаме ние с тебе големи грижи тук. Но големите грижи са за големите началници; не бива с тях да смущаваме младите люде и всички, които са под наша повеля. Може ли ние с тебе, войводо, да се отделим за малко? Нека тия мъже тук да продължат веселието си.

За един дълъг миг Новак сякаш не вярваше на ушите си, после се разтича и поведе неликия всйвода към една съседна стая. Преди да излезе, Самуил Мокри се обърна към Рун:

— Ти остани тук, пий една чаша с гостите на войводата.

Като останаха сами в съседната стая и седнаха един срещу друг, Самуил се загледа в лицето на Новак и рече:

— Обвиняват те, войводо, че подучваш подвластните си към неподчинение. Кажи ми, какво ти тежи, какво не одобряваш в нашето общо дело? И по-добре ще бъде, ако не скриваш нищо от мене.

Колкото беше Павел Новак дързък и цял наежен, като чу тия думи на великия войвода, изеднаж се предаде. Той наведе глава, бледото му лице за миг почервеня, наля се с гъста кръв ведно с голия врат. Самуил забеляза, че в тъмните му къдрави коси вече се бяха показали сребристи жички.

— Ние тук стоим напразно — започна с големи усилия войвода Новак, като да не му достигаше въздух. — Толкова войска… Защо? Цяла зима. И с кого воюваме? Държим и Верея, и Сервия толкова време. Всичко е напразно и дотегна на всички. Това е и аз ще кажа, че трябва да се връщаме по градищата си.

Той дигна глава срещу великия войвода, негли и с това да потвърди непокорството си, но не можа да задържи поглед срещу очите на Самуила. Великият войвода виждаше как бързо се издигаха и спадаха широките му гърди, чуваше и дишането му в тишината на стаята. Той прие като добър знак тая откровеност на войводата, вълнението му и отвърна колкото с укор, толкова и с доверие:

— Ти трябваше да дойдеш най-напред при мене с недоволството си, преди да слезеш между по-малките и да ги тровиш с него. Аз не се боя от истината и когато греша. Ние сме войводи с тебе. Какво ще стане, ако всеки от нас започне скришом да рие под нозете на другия! Вярвам, че още не е късно и ето какво ще ти кажа, какво ще ти припомня по-нататък: могъщият Византион20 е винаги срещу нас, и при добро, и при лошо време. Но докато Василий е в Азия, за нас е добро време да разширим и засилим царството си. Затова стоим тук и аз чакам сгоден час. Ти не помисли ли за това? Сега василевсът е далеко, но той ще дойде и по-близу. Може да дойде по-близу и сега, в тия студове, като сме се дигнали и ние срещу него. А ние — що, да се приберем при жените си и там да го чакаме… така ли мислиш ти? Говори, ако има какво да ми отговориш.

Пак настана мълчание и още по-ясно се чуваше в тишината бързото, мъчително дишане на Павел Новак. Внезапно, както седеше отпуснат на стола, той тупна и с двете си колена на пода, стремително сграбчи края на наметката на великия войвода и я притисна на гърдите си:

— Прости ми… Прости…

Той не посмя да улови малката суха ръка на Самуила, който посегна и разтърси рамото му:

— Стига… Стани, стани.

Павел Новак се изправи на колената си, отпуснал глава и ръце:

— Нямах мира… Като люта змия ме ядеше право в сърцето тая моя мисъл и колкото повече ме разяждаше, бързах да повлека и другите. Бяс някакъв бе влязъл в сърцето ми.

Великият войвода се опита да отклони мислите му:

— Какво търси моят племенник с вас?

Войвода Новак забързано се изправи и седна на стола си, сякаш по-скорр да го зарадва:

— Той нищо. Казаха… можело да привлечем и него. Оплакал се, че му било много студено във Воден, и ние помислихме, че и той… Но това е всичко от негова страна.

Самуил кимна мълчаливо и после като че ли озари цялото лице на Павел Новак със светлината на пъстрите си очи:

— А сега ти ще трябва да изградиш отново, което си разрушил. На тебе оставям… дано не остане лоша следа.

— Да — блъсна юмрук в гърдите си Новак и повтори: — Да!

Великият войвода стана. Скочи след него и той.

В съседната стая беше тихо — едва ще изскърца стол или някой тихо ще се изкашля. Когато влезе Самуил отново, очите на всички бяха насочени към него. По лицата на Новаковите приятели беше изписана голяма тревога и страх. Рун седеше нащрек. Само Иван-Владислав скочи да посрещне чичо си и никой не би могъл да допусне, че неговата все така радостна младежка усмивка може да скрива лоши мисли. Станаха всички след него да посрещнат великия войвода, изправи се и Рун.

— Да изпия една чаша с вас, юнаци — рече Самуил и пристъпи към трапезата.

В стаята всичко се промени. Засияха лицата на тия люде, освободиха се движенията им, разбързаха се те, сториха място начело на трапезата. Не се разясни само лицето на Рун, а още повече се начумери. Насядаха всички на трапезата, седна и той с мрачно покорство. Самуил дигна голяма пръстена чаша с жълти и сини шарки, догоре пълна с вино:

— Бъдете здрави и бодри!

Стоя той още някое време с тия мъже, яде с тях и пи още вино, не даде никакъв знак, че знае тяхната тайна. А те всички виждаха, че той знаеше тайната им, виждаха по лицето на Павел Новак, по всяко негово движение и поглед. Когато изпитите чаши станаха повечко и езиците — по-невъздържани, зачуха се на трапезата несмело изказани думи на разкаяние, на голяма обич към великия войвода. Самуил стана да си върви. Наскачаха и другите, а Рун и Иван-Владислав се притъкмиха да тръгват с великия войвода. Той се обърна към племенника си:

— Ти остани със своите приятели. — И за да не помислят другите, че оставяше племенника си като свое око и ухо сред тях, той добави: — Аз не съм те довеждал тук и не искам да те отвеждам.

Самуил Мокри и Рун вървяха мълчаливо до средищната стъгда. Тук великият войвода се спря, преди да се отправи към жилището си.

— Мисля, че ги върнах — рече той и побърза да изпревари богомила: — Знам какво ще кажеш ти за такива: със секира на дръвника…

— Да! — успя да каже Рун.

— Ако е тъй, в тоя час трябва да мине под секира цялата войска. Но аз не искам да държа никого със страха от секирата. Ако е тъй, нека пропадне всичко! Когато е за нещо добро и велико, има една сила в човешкото сърце, която го държи по-здраво от страха. До нея искам да стигна аз, до тая сила в човека.

— Човекът се бои само от наказание…

— От наказание — взе думата му Самуил и продължи: — Да, да. Има и наказание. И ще накажеш, когато е нужно. Сега войниците ми гладуват, мръзнат и са отчаяни… да ги накажа ли? Аз търся най-напред чистата сила в човека, ти… бързаш да наказваш.

— Накажи виновния…

— Накажи… — прекъсна го Самуил, но млъкна и дълго мълча. Сетне продължи като на себе си и с променен, затихнал глас: — Вие двамата с отца Емилияна… ти — наказанието, а той… прошката. Вие искате да прекарате човека през иглени уши и затваряте пред него всички пътища. А той, човекът, живият човек… — въздъхна великият войвода, но изеднаж махна с ръка и се запъти към жилището си на другия край на широката стъгда.

Рун го проследи с поглед, докато изчезна в нощната мъгла. Богомилът си мислеше, че тая вечер великият войвода бе прекалил с виното.

Още докато вървеше по пустата стъгда през сгъстилата се мъгла, която сякаш го отделяше от целия свят, Самуил Мокри почувствува, че пак се бе отворила душевната му рана. Бездействието през дългата зима, мразовитите дни и нощи, дори и вледененият, измърсен вече сняг под стъпките му измъчваха неговото сърце, както и на последния негов войник, който искаше да се върне в селото си, в хижата си. Самуил Мокри не искаше да се връща никъде, той искаше да върви към Солун, да влезе в Солун. Пречеше му зимата, противяха се и людете му.

В преддверието на жилището му го посрещна Радой със запален светилник в ръка. Самуил мина край него с разсеян поглед.

— До-дошъл е — сподири го провлеченият и злобен глас на слугата, — до-дошъл е оня въртоглав калугер от Преспа.

Самуил се спря:

— Къде е той?

— Пратих го да чака в го-готварницата. Остави го тоя черен дявол, господарю… Утре.

— Доведи го в стаята ми!

Радой потътри нозе към готварницата.

Самуил влезе в стаята си. Защо бе дошъл монахът? Какви вести му носеше за Биляна? О, Биляна… Вън се чуха стъпки, също и сърдитият глас на Радоя. Самуил избърза към вратата, въведе монаха и сам затвори тежката дъбова врата. Отец Емилиян още повече бе измършавял, лицето му бе придобило пръстен цвят.

— Какви вести ми носиш?

— За детето ти. Тя ме праща — отговори някак неохотно инокът, а то беше поради голямата му умора; той бе дошъл с един дръглив осел чак от Преспа в тия студове и мъгли.

Самуил чуваше в ума си само нейното име, мислеше само за нея и сякаш не чу отговора на монаха. Той попита нетърпеливо:

— Тя… как е тя със здравето си?

— Както винаги — отговори инокът. — Тя за детето ме праща. Бои се за детето си. То преболедува тежка болест и е време ти да вземеш грижата за него.

Великият войвода долови укор в думите му, но не — това не бяха думи на Биляна, отправени към него с такъв укор.

— Ще взема детето — каза той и продължи: — Трудно е за нея сега… Но тя иска ли да се раздели с него?

— Реши се най-сетне да го откъсне от сърцето си. То е твое, твой син.

Самуил го улови стремително за рамената, приближи лице към неговото лице и попита с разтреперан глас:

— Къде е тя? Кажи ми, кажи ми…

Монахът мълчеше с наведен поглед, досада или дори гняв се изписа по лицето му. Самуил го разтърси и като че ли искаше да го блъсне в стената:

— Къде е! Не ме мъчи… Искам да се грижа и за нея, и за детето… Как живее тя… какви ли нужди търпи!

Монахът се поотдръпна от ръцете на великия войвода, като да се побоя от него, от очите му, блеснали така близу до неговите. Но той заговори пак с дързост:

— Тя живее, както винаги е живеяла. Не в болярски палат… И не искаше да се раздели с детето си, но то… то трябва да расте в болярски дом. Кажи къде да го занеса и аз ще го занеса. А тя за тебе е мъртва. Такава е волята й — да остане мъртва и скрита за тебе докрай. Не ме питай нищо повече. Няма да кажа това, дето премълчах и в ръцете на твоите мъчители.

Самуил трепна от укора му. Но той и сега би го предал в ръцете на мъчители, би го разкъсал и сам на късчета, да можеше да изтръгне тайната му. Монахът се отдръпна още по-далеч от него. Великият войвода извърна глава, смутен от своя гняв и от своето безсилие. После тихо продума:

— Ти стоиш на пътя ми като стена. Разделяш ме с нея като стена. Това не ще да е от преголяма християнска милост. — Той се обърна пак към него, повиши глас:

— Но тя… тя е недъгава, полужива. И само мене ми е нужна, ето в тоя час.

— Аз изпълнявам нейната воля. Тя не иска да бъде повече с тебе — рече монахът студено и само в блесналия му поглед личеше скритото тържество на неговото сърце.

— Нейната воля… — повтори след него Самуил. Сетне мина през стаята с бързи стъпки и току се спря отново пред инока със строго лице: — Занеси детето в моя дом в Преспа. Там ще живее то. Повече от твоя страна не е нужно. Утре ще тръгне за Преспа и един мой доверен човек, който ще приеме детето от ръцете ти. Той направи знак на монаха да излезе. Като остана сам, тръгна пак да ходи по стаята. В ъгъла се тъмнееше ликът на Исуса с едва проблясваща златна нимба около главата му, но Самуил не отиде там, а се спря пред ниската дъбова маса на другия край на стаята. Великият войвода се загледа в трите пламъчета на светилника, който бе сложен на масата. Заговори той ясно и макар да не поглеждаше към иконата в ъгъла, мисълта му беше там. Към бога беше обърнат Самуил с мислите си, но гласът му и думите му не бяха за молитва:

— …Ти си вложил в човешкото сърце… буря! Любов… и омраза. Милост и жестокост. Страх и смелост. Гордост и срамно унижение. И толкова сила в слабото човешко сърце! — Той млъкна, изви поглед към иконата в ъгъла и мълча още дълго. Сетне каза с още по-ясен глас: — Но аз разбирам твоята премъдрост. Ти търсиш своята правда в човешкото сърце. Да възтържествува тя в човешкото сърце, между доброто и злото в него. И ти знаеш по-добре от мене дали това е милост към човека, или… Да бъде волята ти, боже… Той дигна ръка и бавно се прекръсти.

Зимата продължи сурова й тежка чак до първите дни на брезок21. И пролетта дойде не тъй, както идваше всяка година преди. Втурна се отеднаж, бурно, без каквито и да са свои предвестници. Не дойде преди това ни птичка през морето, нито пък тревичка проби твърдата кора на снега. Кой знае по кое време през нощта беше, внезапно задуха буен топъл вятър. Подхвана извисоко безкрайна песен, затропоти по вратите и по капаците на прозорците, промъкна се през дупки и пролуки. Людете и гадините се събудиха без време — задушно беше по хижите и оборите, всичко живо бързаше да излезе вън. Снегът се размекна и шумеше в нозете потъмнял, мокър; потекоха пак води, зашумяха, забучаха потоци и мътни реки.

Вятърът стихна едва на втория ден привечер. Слънцето бе залязло, но ведрото небе блестеше надълбоко и озаряваше земята долу с мека, бледозеленикава светлина, която гаснеше бавно във вечерния час. На север все още се тълпяха зимните облаци и мъгли, които бе подгонил пролетният вятър и вече нямаше да се върнат. От снега не бе останала ни следа дори и по планинските стръмнини. Тъмнееше се размекнала, влажна пръст, по ливади и поляни се зеленееше гъсто покарала трева, меко блестяха под вечерното небе застояли тук-там води. И като че ли не бързаше да си отиде тоя пръв пролетен ден — небето все още светлееше, когато на източната му страна някак неочаквано се показа бледият диск на месечината. Засия на югозапад и Вечерницата, затрептяха по високото небе, отдалеко още, все повече и повече звезди. Неусетно бяха изчезнали от хоризонта на север последните зимни мъгли и там, на отворилото се докрай небе, сияеше необикновена звезда. Блестеше тя през лунната светлина едра и по-ярка от Вечерницата, а от нея се бе проточила широка светла опашка, извита чак ниско до хоризонта, където се губеше като лека, бяла пара.

Людете долу веднага забелязаха чудната звезда; никога преди не бяха я виждали там и сякаш се бе преобразило цялото нощно небе. По улиците и стъгдите на Воден се спираха люде, събираха се на купчини, излизаха и други от къщите и дворищата. Всеки сочеше с ръка и повтаряше гласно едни и същи думи, като че ли само той виждаше опашатата звезда и искаше да я покаже на другите:

— Ето я, е-е-там! Виж, виж…

— Това е чудо божие. Това е знак небесен! Какво ли ни чака…

Всички се бяха изстрадали през дългата зима, наплашили се бяха от всякакви небесни и земни стихии, гладували бяха и боледували и тъкмо топлият вятър бе прогонил зимните мъгли, започваше някакво ново чудо и не добро очакваха от него людете, а повече зло и беди. Около светлата глава на необикновената звезда се червенееше бледо сияние, бледочервеникава изглеждаше и дългата й опашка.

— Това е на кръв. Кърви ще се леят отново…

Самуил Мокри също видя опашатата звезда. Връщаше се той към дома си през средищната стъгда и тъкмо се бе показала кометата на север. С него вървяха Ивац и Кракра — току-що бяха излезли и тримата от военно съвещание в царския дворец. Спряха се насред стъгдата да погледат чудната звезда, а около тях започна да се събира народ. Какъвто беше припрян и нетърпелив, Кракра пръв заговори:

— Гледайте каква е… Като жена с дълга коса! Щом е жена, на проклетия ще бъде. Дано да не е ромейка, че ромеиската страна ще държи.

Ивац мълчаливо се прекръсти, загледан в кометата:

— Божие чудо…

— Да — кимна Самуил иа думите му. И добави: — Защо да очакваме зло от този божи знак, щом вървим с бога?

Тая вечер Самуил бе поискал от царския военен съвет да реши да се започнат отново действия срещу Византия, за да се подготви едно силно нападение срещу Солун. Така и се реши. Така решиха и тия, които мислеха като великия войвода, и тия, които не мислеха като него, ала не смееха да изкажат истинските си мисли.

Ето сега какъв небесен знак пресрещаше тримата войводи, но те и тримата бяха на един ум, колкото и да бяха различни по нрав.

До късно тая пролетна нощ по воденските улици и дворища се чуваше шум и тревожна врява.

Както бе решено на военния съвет по искане на великия войвода, на другата сутрин той изпрати вестители до Симеон Илица и Димитрия Полемарх с повеля да ударят двата обсадени града — Верея и Сервия. Той каза още за двамата войводи:

— Нека раздрусат дървото и плодът ще падне, ако вече е узрял, както и очакваме.

Той самият се зае да подготви ново навлизане във Византия по посока на Солун и на много други места по границата чак до Маторие гори. Трябваше пак да се опитат силите на империята по тия места, но имаше и други причини за тия нападения.

Като дигна топлият пролетен вятър снега, на много места около Воден и най-вече край пътищата, които излизаха от тоя град, останаха да се белеят цели купища конски кости. Голяма част от войнишките коне бяха измрели от глад и от всякакви болести, а също тъй голяма част от войнишките волове бяха пък изядени през гладните зимни месеци. Войниците бяха побързали да изкарат на зелена трева останалия жив добитък и беше тъжно да се гледат конете с изхвръкнали кости и дребните воловце с нечиста, проскубана козина, с провесени опашки. А какъвто беше добитъкът, такива бяха и людете — измършавели, бледи, обрасли с косми, с изпокъсано облекло, с ръждясали шлемове и ризници. Така беше не само с войската, но и с всичко живо по цялата страна.

Самуил Мокри нареди да се изнесат от хранилищата запазената храна и облекло и да се раздадат на войниците, доколкото можеха да стигнат. Даваше се повече храна и на конете, доколкото се намираше още по някоя скрита вреща ечемик. Пазачите на хранилищата мърмореха недоволни, също и от мирните тукашни люде се взе едно или друго, и когато стигна до ушите на великия войвода, той каза:

— Ще изядем и ще изпием всичко, що ни е останало, за да се позасилим. Като сме силни, по-лесно ще намерим откъде да вземем, което ни е нужно.

Дошли бяха вести от много места из България, че през последните дни на зимата людете са живеяли с по една шепа просо; ровили са под снега да търсят в земята корени, покарали треви; някъде са убивали и кучетата си за вонещото им месо, другаде са прояли чак и пръст. Самуил Мокри кроеше да вземе от ромеите и храна, и облекло, и добитък.

До деня на свети Георги Победоносец за войниците всеки ден беше като празник — даваше им се повечко храна и от сутрин до вечер се припичаха на пролетното слънце. Трябваше да постегнат облеклото и оръжието си, но то беше работа негли повече за развлечение. В същото време великият войвода подбра и подготви петнайсет конни дружини от по сто и по двесте души; надникна той за коне и по царските, също и по болярските конюшни. Тия дружини Самуил разпрати на разни места по границата до Маторие гори и на другия ден след празника на свети Георгия те всички навлязоха в ромейската земя. С тия дружини той изпрати и сина си, и племенника си Иван-Владислав, да потичат младите воини по чуждата страна с конете си, да опитат оръжието си.

Още след първите няколко дни войниците започнаха да прехвърлят отсам границата коне и всякакъв друг добитък, също товари с храна, облекло и оръжие. Но плячката не беше много обилна, добитъкът беше също тъй измършавял и гладен. Случи се и друго: скоро след като бяха навлезли българите на ромейска земя, във Воден пристигнаха по двама селяци-стареи от племето на ринхините и от племето на струмците, които населяваха тъкмо тия места оттатък границата. Четиримата старейшини помолиха със сълзи на очи да ги пуснат при царя. Като ги видя цар Роман и ги чу, разтъжи се повече от тях и се уплаши, побърза да ги изпрати при великия войвода. Четиримата пратеници на славяните оттатък границата преминаха с голямо отчаяние средищната стъгда на Воден, влязоха в дома на великия войвода и паднаха ничком пред нозете му. Самуил Мокри се смути много от тия неочаквани пратеници, дигна ги едва ли не сам, с ръцете си и ги накара да седнат срещу него. Насядаха те и започна да говори най-старият от тях с голяма смелост в своето отчаяние:

— Откъде да започна, светли болярино и войводо, голяма е нашата неволя… Навлязоха по нашите села български войници. Ние не побягнахме, не се скрихме. Наши са, един и същ език говорим. А те ни нападнаха като вълци. Наричат ни ромеи. Не ни признават за свои. Дигнаха всичко, забраха всичко. Посегнаха и на люде. Бият, с мечове замахват. Криете, казват, всичко, добитъка сте прогонили. Тая година, светли болярино и войводо, ние едвам душите си спасихме и от добитъка едвам остана по някоя глава. Такава зима беше, людете слама проядоха, гнилата слама от покривите, добитъкът изпсовиса от глад. А те — криете! И още са там. Една дружина излиза от селото, друга нахълтва. Каквото взеха по-първите — взеха го, сега другите пък голите ни души искат да вземат. Затова сме дошли при тебе: милост да измолим и пощада…

Селякът изтри с юмрук сълзите, които бяха потекли по косматото му лице, подсмръкна, поглади измокрената си брада, като че ли се срамуваше от своите сълзи или пък още повече искаше да ги покаже. Клатеха глави, подсмърчаха и другите трима селяци. Самуил повтори, сякаш бе чул само тия няколко думи:

— Ромеи ви наричат. — Но сетне той продължи: — Аз ги изпратих за бойна плячка, а не да обират вас, селяците, да обират своите там. Изпратих ги да вземат от василевса, от болярина, да вземат, което е на ромейското царство. Аз не ща нищо и от ромеите, които са като вас. — Той помълча някое време и каза: — Върнете се по селата си. Което трябва да се направи, ще се направи.

Той нареди да се приготвят за по-далечен път сто души конници и отиде да погледне как се приготвяше тая нова дружина. Докато ходеше между войниците, Самуил чу следните думи:

— Да ми е това конче, за един ден ще изтичам до село! Няма да сляза от седлото, докато не стигна…

— Булчицата те тегли там с такава сила.

— Тегли.

Наблизу бяха застанали неколцина войници около един от конниците, който чешеше кончето си. Избухна смях, заподхвърлаха се закачки към нетърпеливия войник. Той не оставаше никому длъжен и отговаряше остроумно, с хитро светнали очи. Стори се и на Самуила, че бе виждал някъде тоя войник и бе говорил с него. Още повече, като чу името му: Бабчор. А Бабчор извъртя приказката си, види се, за да се похвали:

— У нас на село, ако искате да знаете, живее една болярка. Истинска болярка!

— О-хо! Гледай ти! Болярка…

— Да — разпалваше се още повече Бабчор. — И знаете ли колко е хубава! Същинска болярка. Довел я у нас някакъв поп.

Бърза тръпка премина през самото сърце на Самуила. Войниците около Бабчор се умълчаха като деца, заслушани в хубава приказка; спрял бе да чисти кончето си и конникът, зяпнал разказвача. Ослуша се със затаен дъх и великият войвода. Бабчор продължи:

— …Попът казал на баща ми: „Прибери я и грижи се добре за нея, нейният болярин в злато ще те облече. Той е в някаква далечна земя, царят го изпратил, а негови неприятели искат да погубят жена му и детето му.“ Тя има и дете, момченце. И знаете ли? Тя е хрома. Направили са й магия. Хрома е с двете нозе, не може да ходи. Искали съвсем да я погубят, но попът я скрил и я довел у нас. Като се върне боляринът й…

Сред войниците отново избухна смях и викот. Приказката за хромата болярка се бе свършила. Самуил направи знак към разказвача — повика го при себе си. Войниците избутаха Бабчора, но той не се остави да го бутат и сам изтича при великия войвода.

— Чух какво разправяш — рече Самуил Мокри. — Каква е тая болярка, не знаеш ли името й, откъде е дошла у вас?

— Името й не знам, светли войводо, но тъй казват, че била болярка.

Хитрецът почваше да измества приказката си. Самуил попита:

— Не знаеш ли детето й как се вика?

— Аха! Давид. Чувах я да го прикотква като квачка около себе си: „Тука стой, Давиде…“ Нели тя не може да ходи, а детето все гледа да изхвръкне нанякъде.

Войниците насреща наблюдаваха как разговаряше великият войвода с техния другар и очакваха Бабчор пак да покаже хитрината си. Самуил прикриваше своето голямо вълнение и продължаваше да пита:

— Къде се пада селото ти?

— Далеко е. Оттук — посочи с ръка Бабчор, — та чак през Вич планина, на другата й страна.

— В чий полк си ти?

— В полка на Горуш, войвода костурски.

Великият войвода кимна мълчаливо и отмина. Да, това беше Биляна с детето. Каква болярка можеше да бъде скрита в далечното село? Хрома, с дете със същото име… Да, това беше тя, Биляна! Ами защо се бавеше още той, защо не тръгваше веднага за селото оттатък Вич? Бабчор ще го заведе по най-късия път. Сърцето му се блъскаше буйно в гърдите, в гърлото, което беше стиснато до задушаване…

Решено бе, дадена бе повеля: рано на другата сутрин той тръгваше за границата със сто души конници. И не можеше да го замести ни Ивац, ни Никулица, ни Кракра. Казал бе, че той ще води малката конна дружина и трябваше да поправи грешката с тия български дружини в ромейската земя. Той ги изпрати и той трябваше да ги обуздае. И не можеше да променя повелята си поради свои грижи и желания. А там, на другата страна на Вич планина, беше Биляна. Загубената, мила, несретна жена, която наново бе намерил. На другата, противоположната страна бяха пък четиримата селяци, дошли оттатък границата, да го молят за помощ и пощада. Не, той не можеше да ги изостави, макар и заради Биляна. И Самуил Мокри не се мъчи дълго в колебание. Той отиде при войниците си.

Още в зори на другата сутрин той поведе малката си дружина към Вардара, но премина реката чак на втория ден поради пълноводието й. Пътят му по-нататък сам се отвори. Току-що бе минала дружината му на отвъдния бряг, той съгледа не много далеко в равнината стълп пушък, който се белееше в светлия слънчев ден, проточил се едва ли не до синьото небе. Предчувствие поведе великия войвода тъкмо в тая посока. Той препусна, по един тесен път между зелени, буйно покарали ниви и скоро излезе с дружината си над една широка впадина. По дъното на впадината бяха разхвърляни двайсетина или тридесет селски хижи и до една горяха. Встрани от запаленото селище се тъмнееше неголяма навалица, а около нея и през нея се виждаха конници. На една поляна по-отсам други конници бяха обградили стадо от всякакъв добитък. От стадото се отдели някакво подплашено добиче. Един от конниците се спусна след него и като не можа да го върне, започна да го удря с меча си. Добичето се втурваше ту на една, ту на друга страна, а мечът святкаше над него; най-сетне то подви предните си нозе и се търкулна на земята. В ясния слънчев ден отдалеко се виждаше, че конниците бяха български войници. На отсрещната страна на впадината, оттатък селото, стърчеше крепостна кула и други някакви постройки до нея, заградени с висок зид. Нататък не се мяркаше никакъв човек. Чуваше се безспирно кучешки лай, глуха, едвам доловима врява и рядко ще се надигне в далечината самотен вик. Самуил Мокри полетя нататък, втурнаха се след него и войниците му.

Излезе да го посрещне Иван-Владислав, засмян до уши. Зададе се след него и началникът на този отред, но той сякаш не бързаше много да срещне великия войвода. Самуил мина край племенника си и се спря да дочака началника на отреда. Усмивката по лицето на Владислава така и застина, но младият човек не се смути, а обърна своя кон веднага след чичо си и се спря току зад него. Великият войвода попита:

— Какво става тук?

— Не-нели — заекна началникът, — нели да вземем добитък, а те… щом влязохме в селото… стреляха по нас и раниха двама от людете ми. Тогава…

— Тогава — прекъсна го Самуил, — тогава вие запалихте селото и ударихте на грабеж. Виждам всичко! Пусни людете при мене.

Началникът обърна коня и изтича нататък. Конниците се отдръпнаха и селяците се запътиха насам колебливо. Самуил махна с ръка:

— Приближете се…

Те забързаха гъсто един до друг — мъже, след тях жени, деца, и на десетина стъпки пред коня на великия войвода изпопадаха на колена, а някои и ничком връз земята. Самуил попита:

— Разбирате ли езика ми? Какво става с вас?

— Разбираме… Разбираме — зачуха се гласове.

— Какво става с вас? — повтори великият войвода. — Кей е старейшината ви?

Изправи се мъж на средна пора с кръгло подрязани руси коси и широка брада, с риза до колената, препасан с червен пояс. Той мушна ръце в пояса си и се загледа в босите си нозе, но сетне дигна към великия войвода широко, умно лице!

— Ние вече чувахме какво става по селата наоколо и като дойдоха, отделихме господарското… ето, и едро, и дребно до последното шиле. Малко било… Навлязоха с конете по дворищата и колкото за добитък, повече за жени… Биха се там някои от нашите. Ето младия началник — посочи селякът с глава Ароновия син — удари с меча си моя брат…

— Аз само да го сплаша… — чу се тихият глас на Иван-Владислав.

Селякът продължи:

— После натириха всичко живо вън от селото, и люде, и стока, запалиха къща по къща. Господарската кула е празна, господарите избягаха в Солун, но какво повече искат от нас, нели сме от един език…

Самуил Мокри дигна поглед, огледа запаленото село, стълпените селяци пред коня му. Що можеше да стори сега? Той махна с ръка към селяците:

— Вървете, спасявайте, каквото може още да се спаси. Приберете и добитъка си.

Великият войвода обходи всички тия места, мина и оттатък Струма, и оттатък Места, прати люде чак в Пдъвдивската област, където бяха навлезли три от българските дружини. Подбра всички тия дружини и ги върна в България. Те всички бяха палили и грабили, великият войвода не знаеше кого да съди и наказва. Като се върна във Воден, казаха му, че предния ден бе паднала Верея, но сърцето му не се зарадва.

Самуил прати да повикат войника Бабчор от костурския полк. Бабчор дотича развеселен от желанието на великия войвода да го види. Самуил му каза:

— Искам да ме заведеш в родното си село. Приготви се за път.

Най-напред тръгнаха неколцина конни войници; между тях беше и Бабчор, също на кон. Те трябваше да водят към непознатото село. На петнайсетина разтега след тях яздеше великият войвода и веднага след него — Радой. Сам великият войвода потърси тоя път слугата си, поиска да върви по-близу до него. Слугата забеляза вълнението му, ала като не знаеше що ставаше с господаря, побоя се да не би той пак да извърши нещо неразумно поради своята добрина и доверчивост. Самуил го повика по-близу, а той съвсем се прилепи към него и започна отдалеко да го поучава:

— Чо-човек за всяко нещо трябва да си отваря очите на четири… Защо ще се оставиш тоя или оня да те мами…

Самуил познаваше тая непрестанна и прекалена грижа на слугата си, но с това той сега му беше още по-мил, по-близък, по-нужен. Великият войвода се вълнуваше от предстоящата среща с Биляна и във вълнението му имаше и радост, и скръб, и някакъв неясен, детински страх. Като се отдалечиха от Воден по посока към Сетина, той се поизвърна към слугата си:

— Ти помниш ли… воденичарката? Нели така я наричаше…

Радой наостри уши: какво сега пък с тая воденичарка! Той си мислеше, че Биляна бе изчезнала от ума на Самуила и намираше, че е по-добре и за двамата да не се виждат, да не се знаят повече. Той промърмори:

— Добре стори тя, че си отиде…

Самуил подвикна, вече без да се обръща:

— При нея отиваме.

Друга една малка дружина конници, която придружаваше великия войвода, вървеше доста далеко назад и те двамата като да бяха сами на път, както някога. Самуил искаше да говори за Биляна и сега чакаше отговора на слугата, но — чудно, Радой се бавеше, а това не беше по нрава му. Неочаквано бе бликнала и в сърцето на слугата радост от предстоящата среща с воденичарката. Помнеше я Радой добре и как се обръща човешкото сърце — изеднаж той премного се зараадва, че господарят му отиваше пак при нея.

Те вече не заговориха за Биляна чак до родното село на Бабчор, но през целия път чувствуваха и двамата, че държаха в ума си една и съща мисъл. Другите неколцина конници, които вървяха напред заедно с Бабчор, скоро се отбиха от главния път, а веднага след тях завиха и те двамата, господарят и слугата, близу един след друг, като да се бояха да не изостанат. И времето беше хубаво тоя ден — наближаваше вече лято, пътят минаваше през гъсти зелени гори, край тревисти поляни, обсипани с всякакви цветя. Нощта ги настигна към отсамните подножия на Вич.

На другия ден беше неделя и всички Бабчоровци останаха в къщи на неделна почивка. И такова беше времето, повече за почивка сега, между пролетта и лятото, когато всичко беше оставено да расте и зрее под топлото слънце. Старият Бабчор слезе още рано в селото, а в хижата бяха само жените.

Малина донесе отвън пълно ведро с вода, сипа в него и топла вода от почернялото котле, което висеше на верига над огнището. Въла, сестра й, изкриви очи и не пропусна да изломоти:

— Болярката пак ще се къпе.

Това се повтаряше всяка неделна сутрин, както се повтаряше непрестанно всяко нещо в живота на тия люде. Малина премести пълното ведро в стаичката на Биляна. И започна всекинеделното измиване на недъгавата. Тя и сама си помагаше донякъде, но повече я измиваше Малина като малко, безпомощно дете. Някаква особена радост, особено някакво наслаждение изпитваше девойката, когато вземаше в силните си ръце немощното тяло на Биляна. Селското момиче изпитваше към недъгавата все същата милост и привързаност, но се докосваше до нежното, почти детско тяло със сладост и майчинсжи копнеж да погали чистата, бледа кожа. Тялото на Биляна имаше и приятен дъх, та Малина често завираше нос чак под изострената й брадичка и я душеше като крава телето си. Биляна тихо се засмиваше на тия милувки, на тая голяма обич, а девойката повтаряше:

— Мила си ми… Хубаво миришеш, като някакво цвете…

След изкъпването Малина й надяваше прана риза; останали бяха още няколко от ленените ризи на Биляна, макар да бяха вече и позакърпени тук-там. После девойката я подпираше да поседне и сресваше косата й, сплиташе я на две плитки, както беше редно за омъжена жена. Косата на Биляна беше пооредяла малко, но още тъмна и само тук-там проблясваше по някой сребърен косъм. Когато и днес всичко беше свършено с измиването и преобличането, Малина настани недъгавата полуизправена в леглото, за да може да вижда през отворената врата на хижата огрения от слънцето двор и зелената гора насреща. И както винаги в тоя миг, чу се тихият глас на Биляна през сълзи на умиление и благодарност:

— Бог да те награди, сестро, за добрината ти…

Малина разтребваше стаичката и като че не чу благословиите на недъгавата, но младото хубаво лице на девойката сияеше от доволство. Преди да излезне, тя огледа Биляна, да види дали всичко е в ред, и току посочи с пръст:

— Виж каква дупка на ризата долу. Трябва да я закърпим.

— Трябва — посегна с ръка Биляна, сякаш да скрие дупката на ризата си. — Нямам ленено късче… Остана от зимата… изгорих я по големите студове, когато все се завирах в пепелта край огнището…

— И татко те викаше Пепеляшка…

— Тъй, Пепеляшка… Не можех да търпя на студа, нели не е останала много кръв в мене…

Девойката излезе. Пръснали се бяха някъде и другите три жени. Приподигната срещу отворената врата, Биляна гледаше вън светлия слънчев ден, приятна умора се разливаше по тялото й след окъпването, тя го усещаше олекнало, чисто. Непрестанната й тъга тлееше все тъй като огън в сърцето й, макар и вече позагаснала, а в такива мигове я обземаше примирение, в душата й наставаше някакъв горестен покой. Откакто отец Емилиян бе взел детето й, откакто бе предала малкия Давид в ръцете на баща му, нейният живот не беше нужен вече никому и тя чакаше само последния си час, който трябваше да дойде, като всяко нещо, по волята божия. В такова безметежно очакване минаваше сега негли целият й живот…

Някъде вън се чу тропот на копита, дочуха се и гласове, някакви люде се приближаваха насам, но Биляна беше като глуха за всички шумове и гласове около нея. И когато пред отворената врата на хижата, срещу зелената стена на гората, се показа Самуил, тя помисли за един миг, че това е някакво видение. Ала веднага след Самуила, на една стъпка зад него, се показа и Радой, а с него и Младен Бабчор, стопанинът на хижата, който се покланяше до пояс едно след друго пред великия войвода и говореше нещо забързано, смутено, сочейки с ръка вратата на своя дом. Биляна виждаше всичко ясно, дори как Самуил напрягаше поглед в светлината на слънчевия ден да проникне в засенената вътрешност на хижата, виждаше тя всяка чертица по милото лице. Да, това беше той. Сега отеднаж й се стори, че тя винаги бе го очаквала и винаги бе знаяла, че ще дойде при нея. А после като че ли сърцето й спря, спря и дъхът й в гърлото, пред очите й се спусна тъмнина. Тя загуби свяст от голяма слабост — душата й не можеше да приеме нищо повече от претежкото бреме, което носеше през последните години. Най-сетне премаляването й премина и когато тя отвори пак очи, Самуил се бе отпуснал на едно коляно до леглото й, уловил бе двете й ръце и чакаше тревожен, нетърпелив да се върне отново към живота. Стори й се, че тъкмо неговият глас я върна към светлината:

— Биляно…

— Милий… Аз съм все така…

— Защо избяга от мене… Защо ме остави.

Гласът му беше скръбен, но в очите му имаше някаква почуда. Струваше му се, че това не беше Биляна, а някакво чудно, неземно нейно преображение. Тя беше намаляла, дори пръстите на ръцете й бяха изтънели и бяха много нежни. Бледата кожа на лицето й беше чиста и сякаш прозрачна, необикновено чист, дълбок беше и погледът й. Като че ли това не беше тя, а самата й душа, освободена от плътта, от всичко земно, в тая бяла риза, както беше казано, че ще се явят душите пред взора на всемогъщия и всемилостивия небесен цар. Но тя му се усмихна и тъкмо нейната душа оживя в тая пречиста плът. Самуил се приведе към нея, очите му бяха пълни със сълзи, но гласът му беше силен и плътен, същият негов глас, който бе звучал и в мислите й през тия години:

— Ще се върнем пак на нашия остров. Там е нашият Давид.

Откъде дойдоха тия негови думи за детето им — той никога не би могъл да й каже по-хубави, по-радостни думи. Сега те бяха пак заедно и никой ие можеше да ги раздели, сега той обичаше и роденото от нея дете, сега нямаше никаква сянка между тях.

Самуил мушна двете си ръце под нея, дигна я и се изправи; тя тежеше колкото едно петнайсетгодишно дете. Биляна усети с бузата си твърдата желязна ризница, която носеше той под връхната си дреха. В хижата нямаше никого, едва при вратата видя тя Малина с разплакано лице, но през обилните сълзи хубавите очи на девойката се смееха. Самуил прекрачи високия праг, а Биляна ясно чу как се удари о прага краят на дългия му меч. Вън стоеше Радой с навъсено лице, но с влажни очи, там бяха и двамата Бабчоровци, по-нататък се виждаха войници, слезли от конете си.

Великият войвода излезе на слънце с Биляна на ръце, а тя изеднаж усети как я удари слънцето с болка и като че ли не в очите, но дълбоко в гърдите й. Биляна тихо изохка и пак загуби съзнание негли от силната светлина на слънцето.

Малко по-нататък бе спряла широка двуколка, в която бяха впрегнати два бели вола. Колата беше пълна с благоуханна папрат, покрита с пъстра вълнена черга. Спуснаха се двамата Бабчоровци и свалиха ритлите на колата от едната й страна. Самуил пристъпи и сложи Биляна върху меката постилка в колата.

— А… а — понечи да каже нещо Радой, но тежкият му език не можа да се обърне и гласът му прозвуча, потрепера като задавено стенание.

Както бе застанал встрани, слугата току подигна ръка и свали бавно шлема си, прекръсти се два пъти. И едва сега продума:

— Тя е мъртва, го-господарю…

Загледа се Самуил Мокри в Биляна, както бе сложена на колата, и лицето му изеднаж цяло побеля.

През лятото на същата година падна и яката ромейска крепост Сервия. Неин защитник беще стратегът Магирин заедно с двама таксиарси22 и всеки от тях със своите войници. Превзе я войводата Димитри Полемарх след продължителна обсада и с голяма хитрост, та крепостта падна в български ръце без кръвопролитие. За това дело на Полемарха много по-късно неговият внук Кекавмен писа: „…Дядо ми по майка Димитри Полемарх, така се казваше той, бил виден човек в оная страна на границата (след умиряването на България покойният господар Василий Багренородни го издигна в сан патриций и го направи при това мистик). Той цяла година се мъчил и прекарвал безсънни нощи, за да завладее тоя град, съвсем непристъпен, и не можал да го превземе. Поради това такъв труд бил напусто за него. Благодарение на скалите и страшните пукнатини крепостта придобила безопасност. Но в долната част на крепостта при стръмнината имало място за къпане, където се спущали стратегът и таксиарсите, когато поисквали, и се къпели. Дядо ми измисля следната хитрост. Той дошъл нощем и застанал тъкмо срещу крепостта със своите люде — това място било гористо, покрито с храсталак — и ето той заповядал на всички да вземат в ръце големи клонища, да ги държат пред себе си и засенявайки, да прикриват и конете, и конниците, така че да изглеждало, че там има не човеци, а растяща на мястото гора. Той имал двама съгледвачи на една височина близу до крепостта. Щом стратегът и таксиарсите слезли долу и почнали да се къпят, съгледвачите дали знак, какъвто им бил заповядан. Като пришпорили конете, те заобиколили мястото за къпане и изловили тия, които били в него. Защото човек невнимателен, а ходещ без охрана, често изпада в злополука. Когато те били изловени, то и крепостта била превзета без кръвопролитие. И тъй, помни това: и ако ти пазиш крепост, бъди твърде внимателен както към външните, тъй и към вътрешните, и не доверявай дори и на свой човек; инак ще изгубиш и себе си, и своите люде.“ В Сервия българите заловиха много пленници, много и добро оръжие, също войнишко облекло, та дори и храна, макар и след такава продължителна обсада. Те намериха и злато много, и сребро, а Полемарх скри една част от това богатство и го запази за себе си. Помогна му за това скриване и стратегът на Сервия Магирин, който се зарадва в душата си, като видя, че такъв прославен български войвода скрива за себе си от плячката, която се падаше не на него, а на българското царство. Ромеят виждаше в себелюбието и алчността на българския войвода скрита опасност за самата българска държава и се радваше в душата си, макар да беше неволник в ръцете на българите. Той прикри кражбата на Полемарха, за да бъде злото като чръв, който скрито разяжда и дълбае.

Превземането на Сервия беше най-голямата сполука на българите през това лято и през цялата тази година. Всичко друго беше несполука и безплодни усилия, понеже, както ще каже някой, волята божия беше против волята на людете.

Откакто пукна пролет и през цялото лято, през цялата есен не падна от небето ни капка влага. Като бликнаха и потекоха първите пролетни води, за няколко дни изтекоха в морето и бързо пресъхнаха ручеи и реки, по леглата им остана само бял пясък. Като пресъхнаха малките извори и потоци, пресъхнаха и по-големите, нели е така и в живота на людете. Премаля съвсем и Вардар и горчивата морска вода проникна доста навътре в разтворилото се празно корито на голямата река. Сутрин небето се отваряше все едно и също, пепелявосинкаво, слънцето минаваше по един и същ път по него и нито еднаж не се спусна прохладна сянка пред огнения му образ. Каквато влага бе останала още в земята или в зелените листа и треви, изпиха я и я пресушиха топли ветрове, които духаха по цели дни и нощи от изток, север и запад накъм Бялото море. Земята изсъхна, втвърди се като безплоден камък и се напука дълбоко до човешки бой. Посърна, посивя, като да бе минал огън по нея. Все същото беше небето и нощем — високо и мътно, с далечни дребни звездици, само кометата на север ширеше опашка и стоеше там всяка нощ като злокобен знак…

Великият войвода на България Самуил Мокри не се решаваше да предприеме нищо в това зло време, а имаше и други, — още по-важни причини, които го караха да се въздържа от каквито и да са действия срещу ромеите. Той бе мислил да удари Солун след падането на Верея и Сервия, но това сега беше невъзможно. С падането на двете твърдини пътят му към големия крайморски град беше отворен, ала през тая лоша година българската войска бе останала само с няколко хиляди коня, намалял бе много и другият добитък, та нямаше за обоза, нямаше с какво да се превозват и бойните уреди. Нямаше и храна достатъчно. Самуил Мокри видя с очите си стените на Солун и знаеше, че не може да се върви срещу тоя град само с лък и меч. Колкото бяха нужни люде, не по-малко бяха нужни коне и волове, също и тежки ббйни уреди. Великият войвода, както вече се разказа, още през пролетта изпрати в ромейската земя дружини да задигнат оттам добитък и всякакви храни за войската, но годината беше лоша също и за ромеите. Бушували бяха и там всякакви стихии, не бе останал комай ни добитък, ни зърно, ни какъвто и да е плод. Българските дружини само разбуниха тамошните български племена, а не прехвърлиха много нещо отсам границата. Самуил Мокри не се решаваше да премине Вардара с такава войска — без добро облекло и храна, без коне, без бойни уреди. Не се решаваше пак и да разпусне войската за по-сгодно време: войска лесно се разпуща, но много по-трудно се събира за война и отбрана. Василий Втори беше още в Мала Азия и в междуособна война, но работите в царството му като че ли се обръщаха в негова полза. Още през месец брезок бе убит най-върлият му противник Варда Фока и ако вторият Василий успееше да се разправи с вътрешните си врагове, можеше след това да се обърне към България.

В това тежко и безплодно време всеки живееше със своите си грижи и само вождът единствен мислеше за общото дело. Дори царят, който по сан беше най-горе от всички, виждаше само пред себе си и около себе си. Цар Роман живееше с постоянната си скръб, със страховете си, с болестите си и не дигаше глава да погледне по-надалеко. Какво оставаше за простия войник, който се измъчваше и от глад, и от жажда, ходеше бос и тъгуваше за родното си село? Самуил Мокри виждаше в погледите и на царя, и на всички началници, и на всеки войник един и същ укор към него; не се сдържаха вече войниците му и с думи подире му:

— Какво чакаме още… Няма нито враг насреща, нито кого да гоним. И господ вече не може да ни търпи. Сушата и нас ще изгори, мор ще ни стигне…

Великият войвода беше сам сред толкова люде с това, което виждаше и знаеше по-добре от всички. Също Ивац и Симеон Илица, и Кракра, и Никулица, тия най-верни негови люде, не бяха сега е него с цялото си сърце. Те му бяха покорни, но не бяха с неговите мисли и грижи.