Пепеляшка и царският син

Глава IV

Тая нощ Самуил Мокри не спа добре и стана от леглото си още с пукването на зората. Малко по-късно той поведе по улицата, която стигаше до каменните стъпала на брега, петима от първите технитари, които ръководеха всяка работа в неговия град, на острова и по всички места наоколо. Повлече се след тях и Радой — неотлъчната сянка на великия войвода. Влязоха всички в един чун и тук Самуил помисли да върне слугата си, ала още в същия миг стисна устни да не изрече ненужна, нежелана дума. Радой винаги и навсякъде бе вървял с него, а сега, за един миг, Самуил пожела да го отстрани от себе си, да отстрани с него и всичко друго, което беше лично негово — Биляна, новороденото, децата му в Охрид, Агата и цялата бъркотия, която настана в душата му, в личния негов живот. Но той не продума, не направи ни най-малко движение, за да отстрани слугата си, другаря си. Не би могъл…

Чунът мина на отсрещния бряг, където чакаха малка дружина конни войници и коне, готови за езда. Самуил Мокри поведе всички по брега на Малкото езеро. Не след много време дружината мина край селото Опая и като стигни до реката, която се вливаше в езерото под самото село, се отправи нагоре срещу течението й. Песъчлива, камениста пътека прекосваше на много места бързите бистри води на планинската река и преминаваше ту на единия, ту на другия й бряг. Конниците навлязоха между отсамните разклонения на Баба планина и се озоваха в едно дълго долище, от което се разклоняваха други по-малки долчинки и трапища. Високите брегове на дола бяха на много места разкопани, няколко дружинки мъже в селско облекло копаеха и сега. Към горния край на дола пушеше самоков, разперил стряха ниско над земята, а и куминът му едва се издигаше над разкривения покрив. Като видяха приближаващите се конници, копачите спряха да работят един след друг, извърнаха се всички насам, показа се някакъв човек и пред вратата на самокова. Самуил спря коня си, както и всички други след него. Той дълго гледа нататък, сякаш разглеждаше всеки камък по долището после се извърна към петимата технитари:

— Това тук е нищо. Ровят, каквото могат да изровят. Доведох ви да познаете има ли много желязо под земята. Желязо ни е нужно.

И петимата майстори гледаха нататък мълчаливо, един и двама пристиснаха устни, приподигнаха рамена. Нито един от тях не беше копал руда. Това се виждаше и по лицата им, по учудените им погледи. Самуил ги гледаше упорито с втренчените си очи и продължи:

— Вие може и да не сте копали, но аз ви доведох като люде остроумни, изкусни, досетливи. Каквото, човек не знае, с ума си може да прозре. Знам аз, че тук отдавна се копае, но да не би пък ние да загубим напразно времето си. Погледайте и да видим вашият ум какво ще отсече.

Негли да им даде възможност да погледат, да помислят, Самуил Мокри подкара коня и поведе отново петимата майстори. Спираха се те тук, спираха се по-нататък, гледаха, мислиха, разменяха по някоя дума. Не се решаваха майсторите да кажат на великия войвода нещо по-сигурно и по-определено. Спря се Самуил, а и другите с него пред самокова на горния край на големия дол. Стар, порутен беше самоковът, но се виждаше през разтворената му врата, че вътре гореше огън, мяркаха се там люде, чуваше се тропот и звън на чукове. Под широката му стряха вън бяха наредени цели камари желязо на продълговати пити и някои от тях, ниско на земята или които бяха по на открито, се червенееха от ръжда. По-нататък и вече на открито бяха струпани купища шуплеста сгурия. Пред вратата на самокова стоеше стар човек с дрипава похабена кожена престилка и целият беше изцапан със сажди и ръжда, та дори и брадата му, която на едната си страна беше по-къса, може би близната от пламък.

— Какво става тук? — попита великият войвода.

Старецът го гледа мълчаливо още някое време, като че ли се мъчеше да го познае или обмисляше отговора си, после каза:

— Вижда се. Желязо правим.

— Желязо правите… А как го правите?

— Господ го е дал. Ние с огън го пречистваме.

— Има ли го много по тия места? — попита пак Самуил Мокри.

Старецът врътна рошавата си глава, като да се чудеше на въпроса му.

— Още моят дядо е ровил тука — рече той. — Където и да задълбаеш, все руда излиза, само по-дълбоко трябва да се копае. — Сетне изеднаж добави: — Не ще да е на трохи, щом го е скрил господ под планината.

Самуил се обърна към петимата майстори:

— Чувате ли? Той също не е копал навсякъде, но умът му показва. — Той дигна сухата си възмургава ръка и посочи един от майсторите, после и друг — Кондо, и ти, Куцияне… ще останете тук и ще вадите желязо. Много желязо ни е нужно, колкото цялата тази планина.

Кондо, по-старият от двамата, мълчаливо наведе очи, мълчаливо прие повелята на великия войвода. Но другият, Куциян, каза:

— Как така отеднаж, господарю…

— Умът ще ви учи. А от мене искайте, каквото ви е нужно. Почнете с тия люде тук. Кой е старейшината ви? — се обърна той пак към стария рудокопач: — Ти ли?

— Старейшина ние нямаме. Аз съм най-старият тука.

От самокова бяха излезли и други двама рудари, виждаха се наблизу още неколцина. Великият войвода огледа всички и каза:

— Тия двама майстори ще останат тук по царска повеля и всички вие тях ще слушате за всяко нещо. Желязото, което ще вадите от земята, ще бъде за царски нужди и за труда царството ще ви плаща.

Когато вече си тръгваше с останалите свои люде, Самуил Мокри нареди и на двамина от войниците да останат с майсторите, за да имат те по-голяма сила и власт.

Същия ден и на другия ден, докато се стъмни, Самуил Мокри обходи всички места в новия град на острова и по няколко селца в подножията на Баба насреща, където имаше царски или воински писалища и управи, където имаше царски хранилища и работилници. Той разместваше някакви невидими лостове, дигаше прегради, проправяше улеи и пътеки, та всичко се съживи и раздвижи. Едва сега можеше да се види колко люде се бяха насъбрали напоследък по всички тия места и селища — предишни и по-нови, които се бяха дигнали откакто Самуил Мокри се настани на острова в Малкото езеро.

Вече по тъмно на втория ден той пак се отправи по познатата пътека към къщата на Биляна. Сега вървеше с облекчено сърце и с ясни, бодри мисли. Както и преди, когато предприемаше нещо, Самуил като че ли плуваще в буен, дълбок поток, който го носеше бързо и леко, а той виждаше ясно дъното му през бистрите води, виждаше и далеко напред. Не можеше нищо да го изненада и да ге уплаши. Непреодолима сила го тласкаше все по-нататък и с всяко свое дело, по-малко или по-голямо, утоляваше някаква непрестанна жажда на душата си.

Самуил мина през двора, бутна леко вратата на малкия дом и тя веднага се отвори, тихо, без всякакъв шум. В преддверието трептеше мъжделива светлина. Той се озърна — търсеше Биляна и веднага я съгледа. Насреща, в десния ъгъл на преддверието, беше сложено на каменна подставка едно негово изображение от дърво, високо около три лакти. Изработил го бе преди известно време един от резбарите на острова. Самуил бе изобразен във войводско облекло, но без шлем и самият той не намираше почти никаква прилика с истинския му образ. Нареди, като на шега, да донесат ивображението в къщата на Биляна. Тя също не намери голяма прилика в това доста грубовато изображение, но много му се зарадва и поиска да го сложат в същия този ъгъл на къщата й. Скоро те и двамата го забравиха там, в ъгъла. А сега Биляна стоеше пред него с гръб към вратата.

Тя бе сложила и двете си ръце върху гърдите на дървената статуя леко, сякаш се боеше да не я повреди, и бе се загледала в нея, в лицето й, цяла вдадена в изображението. Това продължи няколко мига. Сетне Биляна притисна по-здраво длани върху гърдите на статуята, приподигна се на пръсти; двете тъмни плитки на гърба й помръднаха и тя протегна врат, за да стигне лицето на статуята, която беше малко по-висока от нея върху каменната си подставка. Чу се тих шум на целувка. Младата жена целуваше дървеното изображение. След това тя се попридръпна, отпусна и двете си ръце, наведе глава, сякаш беше пред икона, и смирено очакваше молитвата й да бъде приета.

В следващия миг тя можеше да се обърне насам и Самуил бързо се отдръпна, придръпна и вратата безшумно. Той не искаше да го види тя, да види, че бе я наблюдавал. Не искаше да го види в тоя миг, когато бе разголила самата си душа. Неудържим порив напираше гърдите му, той почука нетърпеливо на вратата и едвам се сдържаше да не се втурне вътре. Зад вратата се чу лек шум, после там, на прага, се показа Биляна със светилник в ръка.

— Ти никога не чукащ…

Люлеещата се светлина на малкия светилник озаряваше лицето й, ръката й, разголена до лакътя, блестеше в косата й, а още по-ярко, като други два светилника, дълбоко в очите й. Самуил прошепна задъхан:

— Пусни ме да вляза…

За една неделя време Самуил Мокри завъртя и засили всички колела, които движеха живота в новия град и около него. По работилниците за оръжие и за войнишко облекло той удвои и утрои работниците, по хранилищата спираха цели кервани от коне и двуколки, които се стичаха към Преспа от разни страни. Надойдоха и нови люде, колкото за работници, много повече за войници. Той ходи още два пъти и към рудниците. Двамата майстори бяха навлезли в новата си работа много повече, отколкото се очакваше. Те бяха събрали още стотина рудари, а наблизу до стария самоков се строеше друг и много по-голям. Сегашните копачи не ровеха земята отгоре, както преди, а прекопаваха дълбоки и широки проходи към недрата й.

— Рудата ни тегли нататък, светли войводо — поиска да се пошегува Куциян, единият от майсторите.

Самуил се усмихна, но не на шегата му, ами на неговото ново въодушевение.

Късно вечер Самуил се прибираше на почивка не в своята голяма къща, а в отдалечената къща на Биляна. Там той нощуваше и мнозина го виждаха рано сутрин да излиза от гората около Билянината къща, запътил се към новия град, за да почне всекидневната си работа.

Биляна беше още родилка и спеше в отделна стая с детето си. Самуил никога не влизаше в тази стая и никога не попита за новороденото, чийто плач често изпълваше цялата къща. Той се намираше постоянно в трескава възбуда около своите дела и колкото между людете беше сдържан и строг, за да не се отпущат те в работата си, толкова беше отворен и приказлив пред Биляна. Той я задържаше в своята стая до късно през нощта. В неговото силно душевно напрежение нужен му беше отдушник. Той споделяше с младата си приятелка свои планове, размишляваше гласно пред нея, спореше с нея и се караше, изливаше гнева си, набран през деня, или даваше воля на сърцето си да се порадва на всеки успех и на всяка хубава надежда. Биляна го хранеше добре, постилаше му всяка нощ чисто легло, а вкусната храна и удобното легло бяха добри за почивката му. Ала тя умееше й да го слуша съчувствено, да го насърчава с поглед, с израза на лицето си, с всяко свое движение. С живия си ум тя бързо навлезе и в самата му работа, в кроежите, в стремежите му. Той все по-често и сам се заслушваше в думите й, изненадан от нейната схватливост, от трезвия й разум. Имаше и някаква чудесна хубост в тия техни продължителни срещи и разговори. Поради нейното положение те лесно, мълчаливо се въздържаха от по-горещи телесни сношения и късно през нощта, когато се разделяха за сън, той едва ще докосне с устни челото й, а тя току ще се наведе и ще целуне ръката му. И непрестанно, през цялото време, докато бяха заедно, около тях се чувствуваше топлият дъх на тяхната обич…

На края на същата седмица Самуил Мокри замина за Воден, следван от петдесет души конни войници. Тръгна отново и с тая войнишка дружина отново беше на бойна нога. Още щом пристигна във Воден, той избра трима опитни мъже, които, заедно с всичко друго, знаеха ромейски език като ромеи, и ги изпрати в Цариград по три различни посоки. И не седна да чака завръщането им, но продължи онова, което вече бе започнал в Преспа. Бърз беше той и нетърпелив всякога, сега пък не се и съмняваше във вестите, които се получиха от Цариград.

Както от близу двадесет години насам, Самуил Мокри пръв посегна да започне и пръв тръгна, а след него и всички други — някои бързо и безстрашно, сякаш да го изпреварят, други колебливо, със страх, та и със скрити свои мисли, трети по същия този стар вече навик и с вяра във вожда, докато се раздвижи, зашумя целият народ. Като знаеше Самуил, че очите на всички бяха обърнати към него, гледаше да бъде навсякъде и сред всички. Започна се с войската, започна се от твърдините и стражниците, от войнишките помещения, от хранилищата и оръжейните работилници, но беше време и за прибиране на есенните плодове по полетата и горите, за събиране на зимнина, та кипна работа навред и всеки трябваше да намери своето място. За десетина или двадесет дни размири се цялата земя българска и вече не позна тя покой и мир за още много години.

Самуил изпрати гонци в Средец да доведат оттам Якова Рун. Богомилът шеташе по цялото царство, ала постоянно негово място беше Средец. Такава беше неговата работа — да бъде все наблизу, където и да се забележеше по широкото царство следа на скрит враг. Остана той в Средец и след смъртта на Арона — боеше се Самуил да не би там да има скрити приятели на осъдения, които пак да канят и примамват Василия в България.

Рун веднага довтаса във Воден, но трябваше да чака два дена Самуила, който беше някъде по съседните крепости. Срещнаха се те насаме, далеко от чужди очи и уши. Самуил Мокри още преди това бе забелязал, че ставаше някаква бърза промяна с богомила. Той не беше вече така припрян и невъздържан, подбираше по-добре думите си, седеше по-спокойно на стола, владееше по-добре ръцете си, които обикновено мушваше в широкия колан. Когато приказваше с великия войвода, долавяше се и в тона, и в думите му почтителност и по-голямо доверие. Самуил Мокри не се спря да посегне дори върху едноутробния си брат и богомилът вече не се съмняваше, че той е справедлив човек. Само в тъмните, скрити под веждите очи на Рун гореше все тъй непрестанно остър блясък, но това беше огънят на самото му сърце, на лютата му кръв.

Самуил Мокри попита:

— Що има по Горна земя?

Рун не отговори веднага; в гърдите му напираше ярост, но той не се решаваше да я покаже с всичката й сила, а на езика му не идваха бързо по-подходящи думи. Самуил предусещаше отговора му и чакаше търпеливо. Рун каза:

— Не се е променило много нещо и там, и тук, долу. Само страхът у поповете и болярите стана по-голям, стъписаха се, въртят опашки. А нищият стана по-смел, вижда се това. Дори и повече, отколкото трябва. Рога показва.

— Това е добре — усмихна се едва великият войвода. — Да не се бои премного нищият, та и сам да се пази.

— Но и него трябва понякога… с тояга по рогата му.

Самуил се засмя по-силно, показаха се и зъбите му през сгъстилите се мустаки:

— Виждаш ли… Сега, като си овчар, тоягата размахваш. Не забравяй, когато играеше тояга по собствения ти гръб.

Богомилът се придръпна на стола си, присви още повече тъмните си вежди:

— Не съм забравил властелската тояга! Но… но сега виждам по-ясно.

Самуил се загледа в косматото му лице умислен — търсеше в ума си най-точни думи:

— По-ясно… Това е нужно; да виждаш ясно и да разделяш справедливо. Това е добре, че ти, когато е нужно, можеш да дигнеш ръка и срещу тия, с които бе до вчера, но не е добре, че и сега си готов да отрежеш главите на всички попове и боляри.

Рун го гледаше, без да трепне с очи, и погледът му беше пълен със смут и пак с подозрение. Гледаше го право в очите и Самуил. Той продължи:

— Ние с тебе сме на такова място, че за нас няма свои и чужди. Парикът може да бъде не по-малко зъл и грешен от попа и болярина.

Богомилът наведе очи. Той и сега си спомни, че Самуил Мокри бе отнел живота и на родния си брат, за да бъде пастир добър и справедлив. Великият войвода върна приказката си:

— Да. Не се е променил много нашият живот. Има още много зло в нашия живот. Повиках те по работа. В Охрид е убит боляринът Янкул Побит. Той беше мой враг, но беше за царството. Кой го е убил и защо го е убил? Искам да издириш. В това убийство виждам вража ръка, която продължава да върши своята проклета работа. Оттук, от това убийство, ти може би ще отидеш по-далеко, ще попаднеш на следа.

Богомилът мълчаливо кимна.

Той замина за Охрид още на другата сутрин. Придружаваха го други двама конници, които бяха и негови помощници, и стражи, и гонци. От някое време той ги водеше със себе си навсякъде. Познаваха го по много места в царството и никой не желаеше да ги среща. Само по това личеше, че богомилът беше началник на другите двама, че вървеше и яздеше на няколко стъпки пред тях, не им даваше да говорят много, а иначе заедно с тях се хранеше и спеше, пък и в облеклото им нямаше разлика.

Тримата конници минаха бързо през Сетина и Обител. На третия ден, едва що бяха отминали мястото, където чежду Обител и Охрид се отделя пътят за Преспа, Рун забеляза далеко нататък, по пътя за новия град, облак прах. И се поколеба за миг дали да се спусне с другарите си, да види кои бяха тия пътници към новата твърдина на великия войвода. Виждаше се — пътниците не бяха малцина. Той помисли, че това са войници — в това време къде ли не шетаха войници — и продължи пътя си за Охрид.

Същия ден, рано сутринта, през Охрид премина цяла, шествие. Охридчани отдавна не бяха виждали такова зрелище и наизлязоха по улиците да погледат.

Откакто Самуил Мокри даде съгласието си Агата и децата му да отидат до Преспа и още повече след като напусна той Охрид, двамата братя Хрисилиевци не преставаха да подтикват към това пътуване и сестра си, и децата й, да го подготвят и ускоряват по всякакви начини. Децата нямаше и защо да подканят — те всички горяха от любопитство да видят новия град и далечното жилище на баща си; трудно беше с Агата, която непрестанно се колебаеше и се плашеше от това пътуване, както и от всяко по-голямо раздвижване. Пораздвижи я донякъде пак ревността й, това единствено чувство, което беше останало живо в нейното загаснало сърце. Разгаряше ревността й по-старият от братята, Теодор, с изкусни думи:

— Ти седиш тук, тлееш като в тъмница, а за другата той издигна цял град и живее тя там като царица. Той и царица ще я направи, ако ти не й пресечеш пътя. Днес или утре той ще стане цар, а и тя с него. Той може и съвсем да те изостави, може да се разведе с тебе, за да се ожени за нея. Самуил Мокри сега може всичко…

показва.

— Добре, добре… Прави, каквото намериш за добре. — повтаряше Агата разтревожена, докато най-сетне и сама реши да замине за Преспа.

Двамата Хрисилиевци и техните помощници още преди това бяха приготвили коли, коне и всичко, що беше нужно за пътуването. И когато Агата склони да тръгне, те не чакаха да се разколебае отново. Дигнаха на крак цялата къща още при изгрев слънце. В охридския дом на Самуил Мокри се спеше до късно — господарят му най-често отсъствуваше и в него всичко беше според нрава на господарката. Тя се излежаваше в спалнята си едва ли не до обед, бавеха се по стаите си й децата; бавеха се сутрин и слугите — разтакаха се без работа, по цели часове седяха в готварницата да закусват, да си доливат чорба и медовина. Само най-голямата Самуилова щерка Рипсимия ставаше рано, за да отиде на църква, излизаше тихо от къщи и никой не я забелязваше.

Тази сутрин Теодор Хрисилий сам тръгна от врата на врата. Най-напред събуди слугите, подгони ги към готварницата, към конюшните, дори нашиба двама с бич. После събуди децата, влезе и в покоите на сестра си. Не след дълго време по пътя от вътрешната крепост към града потеглиха две кочии, а край тях, ту по-напред, ту по-назад, яздеха на конете си двамата Хрисилиевци и четиримата им слуги, истинските и лъжливите. Първата кочия беше впрегната в четири коня и в нея се бе разположила върху куп възглавници Агата заедно със застарялата вече дойка и с най-малката си дъщеря. Изхитри се да се настани тук и Мирослава току пред самото тръгване на колата; третата Самуилова щерка винаги и във всичко търсеше удобства, а в широката кола на майка й се пътуваше по-удобно. Още сънлива и отпусната, Агата едвам изви очи към девойката, когато се промъкна тя в кочията, и само това рече с равен глас:

— Ще напълниш цялата кола, дебелана…

Мирослава се търкулна при нея, разкикоти се весело на своята хитрост, взе да се умилква, да гали майка си, за да си осигури покровителството й, ако рече някой да я върне в следващата кочия, където бяха другите две Самуилови щерки. Тя се боеше най-много от по-младия си вуйчо, ала нему, изглежда, му беше все едно кой в коя кола ще се вози. Тихо, смирено седяха във втората кочия двете по-големи Самуилови щерки Рипсимия и Теодора-Косара. Най-голямата, Рипсимия, беше тъжна, че не беше успяла да отиде тая сутрин в църква и на бледото й, доста грозно лице беше изписано скръбно примирение. Лицето й впрочем имаше винаги такъв израз. Мършава, с тесни рамена и дълги, тънки ръце, тя седеше в колата някак неудобно, цялата ъгловата и разкривена. Още по-голяма тъга тежеше в сърцето й затова, че отиваше да види какъв беше грешният живот на баща й. Но искаше, искаше и тя да отиде в Преспа, да види всичко там, да види и оная жена — не можеше да потисне своето голямо, грешно любопитство. Кротко, със спокойно лице седеше до нея Теодора-Косара. Бледо беше и нейното нежно, миловидно лице може би поради острия въздух в ранния час, но и от скритото вълнение на сърцето й. Тя също искаше да отиде в Преспа. Косара бе дочула какви ли не думи за греховния живот на баща си, който почти бе изоставил своята жена и живееше с друга, но колкото и да беше праведно нейното сърце, тя не можеше да осъди баща си и от дълго време се бореше с някаква смътна своя мисъл как да го избави от неговия голям грях.

На няколко разтега след по-малката кочия, в която се возеха Рипсимия Самуилова и Косара Самуилова, яздеха техният брат Гаврил-Радомир и братовчедът им Иван-Владислав, синът Аронов. Радомир Самуилов беше причислен като хилядник към охридския полк и живееше с цялото Самуилово семейство в Охрид. Двамата вуйчовци поканиха и Радомира на това пътуване до Преспа, те не искаха да предизвикват никакво подозрение — нека цялото семейство на Самуила да влезе в неговия град и, мислеха си те, нека цялото негово семейство види позора му. Гаврил-Радомир не се заглеждаше много в живота около себе си, може би защото се вдаваше прекалено много там, където го теглеше сърцето му. Към нередовния живот на баща си той се отнасяше едва ли не с безразличие, може би поради още младата си възраст, а може би и затова, че в него се сблъскваха противоречиви мисли и чувства, които взаимно се обезсилваха. Той обичаше майка си и я жалеше, че беше изоставена, но майка му като че ли никак не страдаше от това; той се гневеше на баща си, но и много го обичаше. Израсналият юноша, който вече се заглеждаше, съзнателно или още несъзнателно, подир младите прислужнички на майка си и по други млади жени, понякога си мислеше, че няма нищо нередно в живота на баща му. Гневеше го и го обиждаше това, че изоставена беше тъкмо неговата майка. Сега той яздеше в пълно въоръжение, както подобава на всеки добър войник, постоянно се оглеждаше на разни страни, готов да изтегли меч и да се спусне срещу всяка опасност, която би застрашила майка му или сестрите му по дългия път. Той се чувствуваше като техен покровител и никак не разчиташе на вуйчовците си, които бяха ромеи и му бяха чужди, дори омразни, въпреки че бяха родни братя на неговата майка.

На една стъпка след него яздеше Ароновият син. Двамата Хрисилиевци бяха настояли да замине за Преспа и той, за да им бъде също удобно прикритие: тръгнало бе на тая весела разходка цялото семейство, та и той, прибраният по милост племенник — повели са го развеселените му братовчедки. Теодор Хрисилий при това бе поискал да тръгне и Владислав, за да го има и сега под око, но също и по някакво неясно чувство, че ще бъде добре синът на Арона да надзърне и в другия живот на убиеца на своя баща. Самият Иван-Владислав тръгна с голяма готовност за Преспа и знаеше по-добре от братовчеда си защо отива там. Доколкото неговият недозрял още ум можеше да схваща човешкия живот и всяко нещо в него, той виждаше света ясно и още по-ясно определяше своето отношение към нещата. Във всичко изхождаше от себе си, от ползата, която очакваше за себе си, и от едно непреклонно желание да държи всяко нещо, целия свят в ръцете си, да бъде по-силен от всички, да стои над всички и да ги натиска с нозете си. Поради младата му възраст в неговия жив ум често се пораждаха и заплитаха какви ли не недомислия, но той все по-сигурно се отправяше към една определена цел, която растеше все по-ясна пред очите му. Ароновият син носеше в себе си някаква голяма сила, но беше още дете. Сега той нищо не можеше да върши по своя воля, не можеше да иска нищо и тъмната сила в сърцето му се превръщаше в недоволство и озлобение, в ненавист и склонност към язвително поругание с когото и да е. В кръвта на този юноша бе останало много от лютата, отровна мътилка, която носеха в душите си неговата майка и недостойният му баща. А той, синът им, ненавиждаше и тях, презираше и тяхната памет. Той мразеше чичо си, който ги уби, но го мразеше не зарад тях, а някак за себе си — винеше го, че с тяхната смърт бе го превърнал в безпомощен, жалък сирак. В озлобението си към всички Иван-Владислав често си повтаряше:

— Ще дойде ден… Ще дойде и моят ден!

В тая закана към всички, която задоволяваше неговото необуздано, ала потиснато сега честолюбие, беше цялата зла сила на сърцето му. В любопитството му да види другия живот на чичо си беше и омразата му, и неговата постоянна, дълбаеща мозъка му мисъл за мъст и задоволение.

На десетина разтега след тия две коли вървяха други четири двуколки, в които бяха насядали слугите, мъже и жени, натоварени бяха също и разни ковчези и вързопи с нужни и ненужни вещи на господарките. Между слугите, макар и някак отделено от тях, беше и малката ларисчанка Ирина Каматерос. На връщане от превзетата вече Лариса преди четири години Самуил Мокри бе пренесъл на коня си чак до Охрид малката щерка на лариския комис Каматерос. Хубавото дете бе му се понравило с живия си ум и с голямата си смелост. В Охрид той нареди Ирина Каматерос да живее в дома му, каза да приберат при слугите и нейната стара дойка, но дойката скоро умря. Самуил искаше малката пленница от Лариса да живее с децата му, ала тсй не се задържаше много в охридския си дом и чуждото момиче бе отстранено. То беше повече между Самуиловите щерки и не го караха да върши никаква по-трудна работа, но се хранеше в готварницата. Агата търпеше неговото присъствие — Ирина Каматерос беше нейна сънародничка, но Мирослава Самуилова не можеше да понася момичето, та Косара трябваше постоянно да го пази от преследванията на сестра си. Още повече се привърза към ларисчанката най-малката Самуилова щерка, Денница, която беше почти на една възраст с нея и я търсеше в игрите си. Тъкмо тя, Денница, поиска да дойде и Ирина с тях в Преспа…

Агата Самуилова скоро започна да въздиша, да охка и да се оплаква от продължителното, уморително за нея пътуване, та пътниците често се спираха да почиват. Малкото шествие навлезе в песъчливия провлак между двете Преспански езера чак привечер, но още отдалеко бе привлякло то вниманието на тукашните жители, които бяха свикнали да виждат по тия места повече войници и воинско облекло или шарените ризи на селските люде от близките села. Пред широките каменни стъпала на отсамния бряг настана бъркотия. Гостите искаха веднага да преминат на острова, пък нямаше достатъчно чунове. Дигна се врява и викот. По-младият Хрисилий, какъвто беше надменен и нетърпелив, посегна и да бие. Така, с шум и врява, гостите навлязоха в новия град, в тукашния Самуилов дом.

И още доста рано на другия ден те се разшаваха из целия остров. Двамата Хрисилиевци дигнаха рано от леглото дори и Агата. Те не тръгнаха да ходят сами из тая нова българска твърдина, но като искаха да проникнат навсякъде и за да не предизвикват подозрения, поведоха и сестра си. Агата влачеше с големи усилия натежалите си нозе и следеше с мъченически поглед по-младия си брат, който сякаш никога нямаше да спре, Теодор, по-големият, беше все до нея и се мъчеше да я развлича, да я насърчава в тоя неин тежък поход. След тях вървяха децата — Рипсимия и Косара веднага след майка си, сдържани в любопитството си, следвани от дойката, която държеше близу до себе си Денница, а тя току дърпаше и зовеше малката ларисчанка. Последна от момичетата вървеше Мирослава, която ту едва пристъпваше отегчена, ту внезапно съживена и развеселена надаваше пискливи възклицания. Още по-назад вървяха двете момчета — Радомир, буен и нетърпелив, все искаше да се шмугне някъде и да избърза, а по-малкият, Ароновият син, се оглеждаше на всички страни с бдителен поглед. Там наблизу бяха двамата лъжливи слуги на Хрисилиевците, друга една цяла купчина слуги следяха господарите си по-отдалеко.

Тая голяма и пъстра дружина обходи целия остров. Навлезе по всички сгради, по работилниците, спираше се пред затворените хранилища и двамата Хрисилиевци искаха да проникнат и там, но пазачите бяха изчезнали някъде; загубили се бяха някак чудно затворачите на други няколко сгради и двамата ромеи обикаляха около тях, сякаш с очи да проникнат през стените им. Самуил бе забранил да се влиза по хранилищата и по тия сгради, та пазачите им, като се бояха, че съпругата на великия войвода и децата му ще искат да влязат, бяха се разбягали и скрили. Гостите минаха и край ниската, несръчно изградена църква на отец Емилиян. Монахът се поклони мълчаливо пред съпругата Самуилова, но не покани никого от тия люде да влезе в църквата му, нито спомена, че в тая малка, неугледна свята сграда се пазеха мощите на тесалийския застъпник свети Ахил, които преди четири години Самуил бе пренесъл от Лариса. Нечаканите гости минаха навсякъде и разглеждаха всичко с голямо любопитство, ала където и да бяха, те всички мислеха за жената, която живееше скрита на тоя остров. Никой не се решаваше да попита за нея, но всеки търсеше скривалището й, оглеждаше се да види тъкмо нея. Теодор Хрисилий със загатвания за тая жена подмамваше и насърчаваше сестра си да не спира при това продължително и трудно за нея ходене из острова.

— Да видим най-сетне — ще каже ромеецът — какво привлича и задържа толкова на тоя див остров нашия любим зет… Трябва да е тук някъде наблизу това чудо. Хайде, сестрице, още малко — ще прихване той по-нататък Агата през широкия й кръст. — Ти трябва да видиш тук всичко с очите си. Виж, цяло царство е направил Мокри тук, сред водата, и всичко за… да, да.

Една доста широка пътека ги насочи през гората към другия край на острова. Те бяха обиколили вече навсякъде и Николай Хрисилий ги поведе по тая пътека. Полъхна ги дъх на зряла есенна шума, покри ги влажната сянка на гората. Агата потръпна от хлад и уплаха, гласно въздъхна:

— Ух… Тук може да има и диви зверове…

По-старият й брат я притисна през кръста:

— Не, не. Не бой се, върви.

Те излязоха на поляната, където беше малката къща на Биляна, и се спряха, събраха се всички накуп пред разтворения вратник на оградата. Отворена беше и вратата на къщата отсреща, но наоколо не се виждаше никакъв човек. Не се чуваше никакъв шум и навътре в малкия дом, който се издигаше не много високо над земята сред оградената част на поляната, цял огрян от яркото септемврийско слънце. За един дълъг миг никой не се реши да пристъпи нататък или да продума нещо, ала всички знаеха или предчувствуваха, че в тоя тих дом беше жената, която всеки от тях искаше да види, дори и двете по-малки момичета, които също много пъти бяха чували за Биляна. И тъкмо в тоя миг на вратата на къщата се показа тя.

Усетила бе, види се, че вън имаше люде. Тя не се уплаши, като ги видя толкова много, нито показа учудването си, макар да не бечше виждала никога така господарски облечени жени. Жените я изненадаха най-много и някаква тревожна мисъл мина през ума й, но тя стоеше на вратата и ги гледаше спокойно. Облечена беше в дълга светлосива домашна дреха, прихваната високо на гърдите, с тесни червени, черни и сини ивици везба по пазвите и по краищата на разтворената, прегъната яка. Широките на рамената й ръкави ставаха все по-тесни надолу и стигаха до китките. На шията й, както излизаше тънка и стройна от яката на дрехата, се червенееше огърлица от едри коралови зърна. Друго украшение Биляна нямаше, но тялото й изглеждаше още по-стройно в тая дълга дреха, тъмнееше се отдалеко гъстата й коса, меко сияеше в сянката на вратата чистото, все още възбледо лице, издълбоко и живо светеха големите й очи изпод строго извитите черни вежди.

— Я каква била… — изрече гласно Мирослава Самуилова и бързо млъкна. Дали наистина това беше другата жена на баща й? Мирослава все избързваше, но някак всички познаха, че това наистина беше тя — другата.

Първа се съвзе Агата и се раздвижи, замаха ръце с неподозирана сила, завика с изтънял гласец:

— Да си вървим, да си вървим! Какво сме се зазяпали тук…

Тя се обърна рязко, доколкото й беше възможно, сториха й път, тръгна след нея и дойката, после Рипсимия и Косара, двете по-малки момичета, а след тях Радомир, също и Николай Хрисилий, който не искаше да гледа селската любовница на Мокри.

— Почакайте, почакайте — замаха с ръка Теодор Хрисилий, но видя, че всички бяха тръгнали след Агата и само Ароновият син стоеше там и гледаше втренчено Биляна. По-старият Хрисилий махна към него:

— Ела, ела…

Той се отправи към Биляна с широки, но предпазливи, скокливи стъпки, сякаш ходеше на пръсти. Момчето изви хитри, насмешливи очи към отминалите и тръгна след Хрисилия. Той се извърна бързо да види дали момчето го следва и започна отдалеко да се покланя на Биляна с любезна усмивка:

— Бъди здрава, бъди здрава, хубавице… — Той се опря пред вратата и отново се обърна към Владислава: — Говори. Предай. Тя сигурно не разбира езика ми.

Ароновият син се бе спрял малко встрани и каза на български:

— Той те поздравява.

— Ние тук — продължи Теодор Хрисилий и пак се поклони — малко на разходка и прощавай, ако нарушихме спокойствието ти. Но коя си ти тук, сред гората, ще узная ли аз името ти? — засия цялото олизано лице на ромееца.

— Той пита как е името ти — рече момчето зад него.

Биляна помълча малко, сетне попита:

— Защо му е нужно името ми?

— Не иска да ти каже — преведе момчето на ромейски.

— О — наведе очи някак загадъчно Теодор Хрисилий. — Ще чуеш може би радостна вест, ако ми кажеш името си. Затова питам, само затова.

— Иска да ти съобщи нещо. Затова пита — повтори Иван-Владислав.

— Биляна се казвам, Биляна Маркова — отвърна просто младата жена.

Ромеецът кимна още по-любезно усмихнат и рече с меден глас:

— Нося ти поздрав и вест от твоя велик покровител.

Той е при царя и го задържат там важни работи.

— Носи ти поздрав от… от великия войвода — светна лукаво тъмният поглед на момчето. — Той е при царя.

По шията на Биляна, по лицето й се дигна гъста руменина от свян пред тия непознати люде, но и от радост. Тя едва-едва се усмихна на далечния поздрав и нищо не отговори. В тая нейна радостна усмивка беше оттоворът и, също и нейната благодарност. Ромеецът се приведе към нея и попита:

— А каква вест ще занеса обратно?

— Пита те какво да каже на великия войвода — побърза да преведе Владислав.

— Поздрав и от мене — леко потрепера гласът на Биляна. Тя помълча един миг и продължи: — Ние… ние тук сме всички добре.

— Ще предам всичко дума по дума — поклони се прекалено дълбоко, с присмехулно лице Теодор Хрисилий.

Откъм вътрешността на къщата се чу плачът на малкия Давид. Биляна кимна леко и побърза към детето си. Ромеецът, разтворил широко ръце, опулил в почуда очи, я проследи с поглед, сетне се обърна към Ароновия син и пак към изчезналата навътре в къщата млада жена. Той промълви със затихнал глас:

— Тя… тя има и дете!

Нечаканите гости на острова останаха чужди между тамошните люде. Те бяха най-близките на великия войвода — семейството му, посрещнаха ги, въведоха ги в дома му, иначе не можеше и да бъде. Но те бяха по-иначе облечени, говореха ромейски, бяха надменни и дръзко проникваха навсякъде. Животът на острова беше по-друг и людете там бяха по-други. Почти всички бяха мъже, облечени бяха просто и грубо, всеки беше зает с работата си, рядко ще се чуе човешка реч — накъсо, все по работа, рядко ще се чуе вик или смях. Тамошните люде гледаха гостите с любопитство, но отдалеко и дори често с враждебни погледи; дошли бяха от друг свят, с пъстрото си скъпо облекло, с чуждия си говор, със своята несдържаност, смутили бяха целия тамошен живот. Двамата Хрисилиевци поискаха да отидат с чунове по другите острови в езерата — забелязали бяха още на идване, че и там се издигаха някакви сгради, искаха да ги видят. Началникът на стражата отказа да ги пусне там:

— Забранено е. Великият войвода не позволява.

Двамата ромеи подбудиха момчетата — сина и племенника на Самуила, искаха и те да отидат на другите острови, дори Радомир се опита да накара насила людете да го превозят с чун.

— Не може, хиляднико — упорствуваше началникът.

Срещу дигнатата застрашително ръка на младия хилядник той каза с видимо огорчение: — Аз изпълнявам войнишка повеля, не разбираш ли?

И наистина беше забранено да се ходи без работа по другите острови, но началникът на стражата влагаше в упорството си и своята ненавист към тия чужди люде, та дори и към вироглавия син на великия войвода.

Агата Самуилова не искаше да отива вече никъде, след като видя своята съперница. Тя се прибра в стаята си и беше съвсем разстроена, плачеше с обилни сълзи, искаше веднага да си тръгне за Охрид. Момичетата бяха все около нея.

Двамата братя и лъжливите им слуги се затвориха насаме. Теодор Хрисилий беше възбуден не според нрава си. Той каза:

— Не можем да стоим повече тук, трябва да си тръгваме. Но ние имаме още една много важна работа и трябва да я свършим добре. — Той седна, накара да седнат и другите, опита се да се овладее: — Дойдохме тъкмо навреме. Няма го тук Мокрия. Ние трябва да премахнем тая жена. Няма да мине много време и тя ще стане българска царица. Не сестра ни, а тя ще бъде царицата. Ето, родила му е син. Няма какво да се говори повече — разпери Теодор Хрисилий и двете си ръце, малки, меки, нежни като у жена. После се обърна към единия от лъжливите слуги: — Аз премислих всичко. Ти ще я проследиш около къщата й, гора е наоколо. Ще й пуснеш една стрела. Като ловец. Никой нищо няма да чуе, няма да види.

Лъжливият слуга кимна мълчаливо, с мрачно лице. Теодор Хрисилий продължи:

— Ти стреляш добре, няма да те излъже ръката и сега. Къщата е наблизу, а тя все ще се покаже вън.

— Аз ще ида — продума Николай Хрисилий вместо слугата. Той продължи и се виждаше, че не ще допусне никакво гротиворечие: — Мога да стрелям с лък и аз. А тя наистина требва да умре.

— Не, не — възрази умолително Теодор Хрисилий. — Тебе може да те познае някой и ще бъде чудно да те види човек там.

— Аз не изпущам стрела напразно — каза слугата, но по-младият Хрисилий повтори остро:

— И аз стрелям добре с лък. Ако ме види някой… Нека. Ще помисли, че обикалям тая… царицата. Не е грозна тя. Ще я преметна като сърна.

Теодор Хрисилий познаваше по-малкия си брат: безполезно беше да го предумва да се откаже от желанието си. Той въздъхна:

— Вървете тогава и двамата.

Двамата мъже, господарят и лъжливият слуга, излязоха привечер, наметнати с тъмни плащове, като люде, които са тръгнали на разходка в края на хубавия септемврийски ден. Хладно беше на острова и влажно в тоя час, но те под плащовете си носеха и лъкове. Започнаха разходката си отдалеко, после навлязоха и в гората. Обхвана ги тук, между дървесата, здрач, дълбока тишина и те се разбързаха неусетно, като да се уплашиха в гъстата гора. Скоро излязоха на поляната, където беше жилището на Биляна, и се закриха зад по-крайните дървеса и храсти, тъкмо срещу вратника на оградата около къщата. Николай Хрисилий извади изпод плаща лъка си, сложи на тетивата стрела с излъскано желязно острие. Извади лъка си и слугата. Поляната се очертаваше по-светла между потъмнялата рамка на гората, която я обграждаше от три страни, но беше пуста. Само вратникът беше пак отворен, също и вратата насреща, ала откъм тъмната вътрешност на къщата не се дочуваше никакъв звук и глас. Високо по светлото небе прелетя самотна птица, някъде из гората се чу шум от биещи се в клоните крила и пак всичко утихна. Прозрачната избеляла синина на вечерното небе отеднаж започна да се сгъстява — види се, слънцето бе залязло зад гората нататък. Тъкмо в тоя час на поляната се показа Биляна.

Тя не излезе от къщата, както очакваха двамата скрити ромеи, а се показа между храсталаците насреща с неголяма кошница под ръка: ходила бе, изглежда, низ гората и сега се връщаше. Николай Хрисилий рязко приподигна лъка си, но слугата изсъска близу до ухото му: — Не бързай. Насам иде.

Хрисилий свали неохотно лъка. Биляна се приближаваше с бързи стъпки, сви и край каменната ограда, но сега пък Хрисилий бавеше всяко свое движение — искаше да покаже майсторството си в последния миг. Така той и закъсня и пусна стрелата си, когато младата жена беше вече пред вратника, обърната с гръб към него. Улучена, Биляна цяла трепна, присви се, приведе се, като че ли да се запази от нов удар, кошницата падна от ръцете й, падна и тя с подкосени нозе пред отворения вратник. Някъде откъм гората се чу вик и двамата ромеи видяха изненадани как тичаше през поляната отец Емилиян. Те бързо се отдалечиха навътре в гората.

Още като видя за пръв път гостите на острова, инокът бе обзет от голяма тревога. Това беше най-напред неговата всегдашна ревност към всички, които стъпваха на тоя остров; някога той бе ревнувал дори и Самуила за любовта му към това място сред водата. Инокът бе искал да създаде на острова средище и общ дом за простите селяци от околните села, но те не показаха голяма отзивчивост към неговото пастирско усърдие — колкото обичаха бога и кроткия му син, толкова и се бояха все още от злите бесове. Между тях имаше и богомили, които не почитаха ни църкви, ни манастири. По-късно започнаха да идват тук по-други люде, които също не влизаха често в църквата му, и монахът ги посрещаше с глуха тъга в сърцето си. А сега тия нечакани гости…

И цялата сегашна тревога в сърцето на инока беше с някаква неясна мисъл за Биляна. Само към нея той не изпитваше ревност, само тя не оскверняваше с нищо неговото похитено царство. Той държеше младата жена на определено място в своите мисли и чувства, макар да забелязваше със страх и някак скришом от себе си, че тя беше едва ли не във всичките му мисли и чувства. Но тя беше жена, а тсй — монах, тя беше при това любима жена на Самуила Мокри… За него оставаше тихата скрита радост, която изпитваше, когато я срещаше по пътеките около къщата й, когато влизаше понякога в тая къща, когато мислеше, волно и неволно, за младата жена. Той се боеше от тая греховна радост, но я задържаше в сърцето си, не можеше да я прогони.

С тая греховна радост, която го притегляше към земята, в мъчително сладостната си борба с нея той издигаше негли още по-високо душата си. Или пък това беше утешение, което сам си бе измислил, за да не преклони глава пред греха. Ето в такава и мъчителна, и сладка, и страшна, и желана бъркотия бяха чувствата и мислите му за Биляна, но сега той само се страхуваше за нея.

Той забеляза двамата ромеи още като се насочиха към гората. Минаха край неговата църква. Той ги проследи от колибата си до църквата и видя как влязоха в гората. Къде отиваха те по това време? Тия люде, които бяха дошли със законната съпруга на великия войвода, не можеха да бъдат приятели на незаконната, която го държеше с по-голяма власт близу до себе си. Докато се колебаеше с тия свои мисли, инокът изгуби от погледа си двамата ловци, а после, като излезе да ги проследи, те бяха изчезнали навътре из гората. Той вече и не ги видя, както се бяха скрили между дървесата, но видя как падна Биляна и това, което не видяха очите му, подсказа му го сърцето.

Отец Емилиян се спусна през поляната с всички сили. Биляна бе паднала ничком току пред вратника на къщата си. Лежеше неподвижна, ниско между двете й плешки стърчеше забита стрела, по дрехата й се виждаше кръв. Инокът приподигна ръце, но не се реши да се докосне до младата жена. „Тя е може би мъртва!“ — помисли той и друга някаква сила тласна ръката му, хвана здраво смъртоносната стрела и се опита да я издърпа. Стрелата се бе закачила с шиповете си в младото тяло или пък се бе заклещила между две кости. А може да беше отровна и не биваше да стои нито миг повече в раненото тяло! Той я дръпна още по-силно. Биляна тихо изохка. Инокът захвърли стрелата и цял се вдаде към ранената, с очи, с разперени пръсти — тя беше жива, трябваше да й помогне! Той стоеше пред ранената поразен от преголяма скръб, от преголям страх — от скръбта си за Биляна, от страха си пред младото женско тяло:

— …Всемогъщи, всеправедни боже… Тя умира! Нека изсъхнат ръцете ми, нека се разкапе проклетата ми плът, ако усетя, ако помисля и за един миг, че това не е родната ми сестра… Помогни ми, прогони по-далеко от мене сатаната изкусителя, прогони от мене всяка мисъл, вземи и светлината от очите ми, да не виждам, което не бива да виждам. Укроти сърцето ми като сърцето на самарянката и на грешната Магдалена, която изми без греховна мисъл нозете ти и ги избърса с косите си…

Той дигна ранената, а тя отвори близу до лицето му големи, уплашени очи. Инокът се извърна да не ги вижда толкова близу, но усети като пламък по лицето си дъха на младата жена. Той чу и гласа й пак тъй близу до лицето си:

— Какво стана с мене?

— Удариха те със стрела — отвърна монахът сърдито и побърза към къщата й, влезе вътре. — Къде да те сложа, къде…

Вътре беше почти тъмно, пък той и не познаваше добре малкия дом.

— Насам, насам — промълви Биляна и помръдна с глава. — Да беше ме пуснал, отче… но аз не усещам нозете си… Какъв беше тоя страшен удар… или стрелата е била напоена с яд… Цяла се разпадам… чезна…

Монахът я сложи на леглото й, а тя ту се губеше, ту пак идваше в съзнание. Той попита за светилник, зае се с преголямо усърдие да го намери, да го запали, но в същото време се бореше с мислите си, че трябваше да съблече младата жена, да превърже раната й… От съседната стая се чу гласът на сляпата:

— Върна ли се, щерко… Донесе ли гъби? То все си спи, не заплака нито еднаж.

Старата леля и детето бяха в другата стая. Той все едно че беше сам с Биляна, самият сатана е наредил тъй още когато взел очите на сляпата! А как ще остави ранената в ръцете на една сляпа жена, до люлката на детето й. Помагай, боже…

Инокът запали и трите пламъчета на светилника. Да бъде по-светло, да се вижда ясно всяко негово движение, всяка негова мисъл и помисъл. В тъмнината грехът е по-мощен. Ръцете и нозете на отеца сами се движеха и тъкмо така, както беше нужно, затихна, замря, изстина като камък и сърцето му. Монахът вършеше, каквото беше нужно и му се струваше, че всичко ставаше под погледа на бога. Гледай ме, господи, зорко, за да ме запазиш! Ала близу зад него или там, в тъмния ъгъл, беше сатаната с всичката си проклета сила. Стоя Господи, и се намирам между два силни огъня, а съм като восъчна свещ…

Той обърна Биляна пак ничком, както я бе намерил пред вратника, издърпа дрехата й, после и ленената риза, да види раната. По-силно от самата светлина в стаята блестеше младата кожа с кървавите петна по нея, с малката отворена рана ниско, под двете плешки, тъкмо сред нежния улей, който се насочваше накъм тънкия, гъвкав кръст като лека прозрачна сянка. О, проклети очи, които всичко виждат, и погледът им триж проклет, който не се откъсва от младото тяло!…

— Какво става с мене… — простена пак Биляна унесено, притиснала лице във възглавницата.

— Остави ме да ти помогна! — скара се монахът.

Уплашена от гласа му, от тоя чужд глас, Биляна понечи с голяма сила да стане, да скочи, но едвам се помръдна само главата й, едвам потрепнаха само голите й рамена. Тя изохка болезнено и пак притихна, Инокът гледаше малката кървава рана, прорязана надълбоко в младата жива плът. Обилна влага изби по лицето му, едри капки натежаха по челото му като оловен венец.

— Защо не ми се обаждаш, Билянооо… — чу се пак гласът на сляпата жена.

Тихо подвикна тя, види се, да не събуди малкото.

Отец Емилиян дръпна с трескави движения кошулята на ранената, покри я със завивката и се спусна вън. Той тичаше като без ум по поляната, низ гората, стигна задъхан в колибата си до самата църква. Учил се бе преди по манастирите да събира лековити билки и корени, да прави напитки и мазила, с които монасите се лекуваха от болести и рани. Лекувал се бе и той в самотния си живот. Избра каквото беше нужно — кратунка с напитка, която даваше сила на сърцето, и две мазила за рани, взе ги и се втурна пак към самотната къща. Наставаше вече нощ, още по-тъмно беше през самата гора, но инокът не се спря никъде, не се спъна никъде, като че ли го водеше някаква незнайна сила в тъмнината, през коренищата и храсталаците.

Той чу още отдалеко плача на детето. Като влезе в стаята, където беше Биляна, монахът видя най-напред очите й. Двете тъмни очи блестяха, горяха силно в треперливата светлина на светилника, но гледаха съсредоточено и строго. Той се поспря до леглото, притиснал до гърдите си пълните шепи, а тя каза:

— Детето ми плаче, гладно е, но не мога да стана, нозете като да ми са откъснати. Не ги усещам.

— Ще мине. Искам да ти помогна.

— Детето…

— Нека поплаче.

Сега, срещу тия светли очи, пълни с болка и скръб, отец Емилиян усети как облада покой сърцето му и цялата му плът. Той сложи билките на една ниска масичка край леглото, донесе още по-близу светилника, донесе паница с вода. Започна работа като опитен лечител, който е виждал много болки и рани. Сатаната беше близу, сатаната беше зад гърба му, до лявата ръка, до дясната му ръка, но в сърцето му беше божията сила, божията любов. И когато силата в сърцето му отслабваше, а силата на сатаната нарастваше, той търсеше да срещне погледа на Биляна — светъл беше тоя поглед и строг с болката и тъгата в него.