Пепеляшка и царският син

Глава XIV

Годината наближаваше своя край под същото враждебно, застинало небе и всеки ден приличаше на предидущия, всяка нощ беше като преминалата. Слънцето изгряваше и залязваше в своите часове и гледаше от пепелявото небе като кръвясало око, което следи и дебне. По земята не остана жив ни един стрък, ни една тревичка, шумата по дървесата изгоря и окапа още през месец зарев23. Отдалечили се бяха и звездите в небесните дълбини. Кометата се бе изместила на няколко разтега, но гореше все тъй ниско над земята като огромен факел, който се приближаваше да я запали. На няколко пъти около нея пламваха високи огнени стълпове, на няколко пъти месечината загасваше съвсем, та и слънцето изчезваше посред бял ден, земята потъваше в мрак, политаше сякаш в тъмна бездна. Уплаши се и черният бивол, който крепи земята на рогата си, разклати я много пъти, негли да я захвърли и разбие като ненужна вещ. Людете чуваха гневния му рев, който идеше още по-страшен през земните недра. Като детски играчки се катурваха и разпадаха каменните и тухлени зидове, затрупваха живи люде, които едвам успяваха в последния си миг да нададат предсмъртен вопъл. Не се промени забуленото, навъсено небе ни през пролетта, ни през лятото, ни през есента; само пътят на слънцето ставаше все по-къс и ден след ден летният жар и пек се превърна във вледеняващ дъх, който пресуши и последната животворна влага по земята…

Императорският летописец Леон Диакон и тая вечер излезе от работната си стая в определения час като дърводелец или обущар, или продавач на платна, който, щом падне мрак, затваря продавачницата си и се прибира при своята челяд. Леон Диакон затваряше също в определено време работилницата си. Той работеше усърдно всеки божи ден, освен през божите празници, трудеше се усърдно за хляба си и за благополучието на своето семейство като ковача със своя чук. Следеше зорко всяко събитие и всяка случка в живота на людете и грижливо я записваше на заешка кожа. Той работеше вече от години и не се спъваше в работата си, не се колебаеше и двоумеше, не се измъчваше да търси по-точно, по-силно, по-звучно слово, а движеше ръката си с неизменната сила на навика. Така записа превземането на Херсон от тавроскитите, както наричаше той русите, записа също и падането на Верея в ръцете на мизите, а това пък бяха българите. Той описа и всички по-важни събития и случки през време на междуособната война в източните предели на империята, описа и природните бедствия, които тия години сполетяха страната. За кръвопролитната вътрешна война, както и за несполуките на запад най-големият виновник беше Василий Втори, ала Диакон с нищо не го обвини, като дори падането на Херсон и Верея се опита да обясни с някакво тайнствено влияние на появилата се опашата звезда. Той се ползуваше с милостите на василевса и преди това, но след участието му в похода срещу Средец Василий го прогласи за императорски летописец. Всяко свое писание Леон Диакон занасяше в императорския дворец и според това, доколко хвалеше и величаеше василевса, с толкова и златици го награждаваха там за неговото усърдие. В неговите многобройни писания имаше и истина, но това бяха искри в пепелта на загасналото огнище, понеже той служеше не на истината, а на царете. Срешайки го еднаж на улицата за цирка, поетът Йоан Геометър му каза:

— Ти превърна божествената Клио24 в продажна и лъжлива безпътница.

Същият този Йоан Геометър ходеше по улиците на Константинопол като разярен лъв, който е избягал от клетката си. Повлякъл извехтял морав плащ, необръснат и неподстриган, многе пъти и гладен, той се спираше по стъгдите, по кръстопътищата и с гневен глас изричаше своите мерени думи. Докато Василий премерваше в Азия силите си с Варда Фока и Евстатия Малеин и още не се знаеше на коя страна ще наклони капризното блюдо на победата, около поета се събираше много народ да го слуша. Възторженият поет оплакваше в стихове злочестата си родина, която бе станала арена на междуособици, и неговата горчива скръб намираше съчувствие в сърцата на всички ромеи. Така той изплака мъката си и поради природните стихии, които опустоши родната му земя — гибелните наводнения и след тях сушата, в която изгоряха и се напукаха, почернели като въглен, плодородните поля и долини; разказа и за безнадеждното отчаяние на земеделеца, а по-късно оплака и разрушените от земетресенията градове. Сега край него се спираха по-малко люде и повечето го отминаваха със страх поради неговите опасни думи. Вторият Василий бе надделял над противниците си, Варда Фока бе убит, а неговите привърженици започнаха да преминават на страната на императора. Людете се бояха от гневния император, ала страната съвсем не беше омиротворена и поетът обвиняваше всесилния властелин, макар да не споменаваше името му.

— Спрете се, люде божии — се опитваше той да задържи около себе си по неколцина минувачи, които се озъртаха на всички страни, докато се бореха с желанието си да послушат поета, а той повтаряше: — Спрете се да поплачем заедно за нашата родна земя, която гине в безпътица, чуйте песен за тъжната ми раздяла с моята родина! — й той изваждаше свитък от диплите на плаща си, но не го развиваше, за да чете, а като го размахваше в разголената си мършава ръка, изричаше с гръмлив глас скръбните си слова:

— …Като напуснах огнището на ромейското царство, аз заминах за град Силиврия. Виждайки още лъсналия меч и свирепствуващата секира на съотечествениците и изток, настървен за убийства, запознат в столицата с плачове и сълзи, аз гледах на запада като на тихо пристанище. Но не бях преминал устието на Атир и виждам озверена тълпа от Амаликовци, които спираха пътниците безвременно, грабеха храната и имотите на бедните люде; чувам риданията на мъже, жени и деца; виждам благородни деви-черноризки съблечени — уви! — да простират ръце нагоре и да викат за свидетелство зрящата правда…

Геометър зовеше за свидетелство против Василия, който беше виновен за окаяното положение на империята, и людете разбираха добре всяка дума на поета. Макар да се спираха да го послушат все по малцина, Йоан Геометър с още по-голяма дързост и по-открито обвиняваше василевса за неговото бездействие тоя път срещу българите, които нападаха империята и я застрашаваха от запад. Скоро той не можеше да спре на улицата вече никого — в големия си страх людете бягаха от него, като да беше чумав, и поради туй пусна да се разнася тайно по Цариград ново свое стихотворение, написано на късове пергамент:

„А това, което става на запад — каква реч би го разказала? Тълпа от скити върлува и го обикаля по всички посоки. Те от корен изрязват желязната природа на непоколебими мъже; и меч дели наполовина поколението на кърмачетата: едни има майката, други пък врагът изтребва с насилието на стрелите. Преди яки градове — сега лек прах; табуни коне има там, дето преди живеели люде. Горко ми! Като виждам сега това, как ще спра сълзите си? Така се изтребват страни и селища!“

Най-сетне Йоан Геометър дигна открито глас срещу Василия, като призова да спаси родината на ромеите не той — виновният за всичките й беди, а отдавна умрелият насилствено Никифор Фока:

„Горе комета пали въздуха, долу комит с огън опустошава запада. Оная звезда е символ на сегашния мрак; тя се усмирява, изчезва с изгряването на слънцето, а тоя се възпламени със залязването на Никифора. Тоя страшен тифон, роден от злодейци, всичко изгори. Де са ревовете на твоята сила, вожде на непобедимия Рим? Царю по природа, Никифоре победоносни на дела, като се понадигнеш от гроба, ревни, лъве, и научи лисиците да живеят в скалите…“

Една сутрин през месец студен25 докато поетът скиташе из улиците на Константинопол, заслушан в нови някакви скръбни и гневни ритми, които звучаха в мислите му като едри дъждовни капки, що почукват на прозореца, пред него внезапно се изправи прилично облечен мъж с гладко обръснато лице. Той придръпна зиморничаво жълтата си наметка и сладко се усмихна.

— Хладничко става… Ти трябва да ме придружиш, безсмъртний.

— Къде… — огледа се поетът изненадан и видя застаналите от двете му страни двама едри царски стражи. Той не трябваше и да пита повече, но беше недосетлив и продължи: — При кого искаш да ме водиш!

Непознатият се усмихна още по-сладко, види се, да не привлича вниманието на минувачите, а изсъска през зъби:

— Тръгвай с мене!

Стражите притиснаха поета от двете му страни и почнаха да го бутат напред, докато навлязоха и четиримата в една странична уличка. Тук стражите хванаха поета здраво под мишница, а непознатият му подхвърли през рамо:

— Не шавай, ако ти е мил животът! — Сетне повлече изтънелия си глас: — О, да знаеш само къде те водя…

Поетът се уплаши, но му беше и любопитно да узнае къде го водят. Четиримата мъже се спряха пред една от страничните врати на императорския дворец. При последните земетресения високата стена тук бе рухнала, но бяха я иззидали отново и още по-висока. Непознатият въведе поета в обширните царски градини, а двамата стражи останаха при пазачите на вратата. По кривуличещите пътеки между широко разклонени стари дървеса шумеше в нозете на двамата мъже окапала шума. Непознатият въведе поета в едно преддверие в императорския дворец, изкачиха се и двамата по широка каменна стълба. Тук непознатият се поклони дълбоко и посочи насреща висока двукрила врата:

— Върви все направо, славни поете.

Йоан Геометър пак се огледа, наоколо се виждаха голи стени, облицовани със зеленикав мрамор, дебели греди от потъмняло дърво подпираха тавана, от същото дърво беше и вратата насреща с позлатени ивици и голяма, също позлатена заключалка. От двете страни на вратата стояха двама слуги в яркочервени хитони и с жълти ботуши, както бяха облечени и обути всички царски слуги. Те стояха неподвижни, като да бяха направени от восък, ала щом се приближи поетът, единият от тях се наведе като кукла с пружина и отвори вратата пред него. Поетът прекрачи прага колебливо, а вратата веднага се затвори след него. Той се обърна бързо — изеднаж поиска да се върне, да избяга, но вратата не се и помръдваше. Йоан Геометър шумно въздъхна; въздишката му отекна в стените наоколо, които обграждаха друга, по-широка зала. Тук мраморът по стените беше светлокафяв, високият бял таван беше нашарен със златни черти, насреща се виждаше друга, също двукрила, висока врата, но до нея стоеше само един слуга. Вдясно меко сияеха редица малки прозорци с разноцветни стъкла. Поетът пристъпи напред с някаква предизвикателна решителност, слугата се пречупи и отвори вратата пред него.

Така Йоан Геометър премина през цяла редица по-големи и по-малки зали, които бяха все по-богато украсени с разноцветни мрамори и стъкла, със злато, сребро, корали, седеф и слонова кост, с различно скъпо и чуждоземно дърво, а някъде стените бяха изписани с бои или нашарени с мозайка. Тежките му подковани обуща кънтяха по каменни или дървени подове, излъскани като стъкло, той на два пъти се подхлъзна с разперени ръце, като да вървеше по гладък лед. Най-сетне поетът се озова в една огромна правоъгълна зала, която надминаваше всички други по своите разкошни украси. Той се оглеждаше смаян от необикновената й хубост, от неизмеримото богатство, което беше наслагано по стените, по тавана й, по всичките й ъгли. Виждаха се всякакви ваяния — плетеници, растения от тежко злато, златни птици с очи от скъпоценни камъни и бисери; златни или обковани със злато стълпове, по-дебели от човешка нога, подпираха по три на едно място с широки, сложно украсени капители ъглите на тавана, който беше като същинско тъмносиньо вечерно небе с току-що грейнали звезди от бели, бледосинкави и бледорозови елмази. Блестеше и подът от излъскан бял мрамор, в който бяха вкопани разноцветни мозайки, изобразяващи всякакви фигури и тайнствени някакви знаци. Редица прозорци високо горе светлееха от двете страни на залата и тя тънеше в тайнствен полумрак, в който тлееха меко всички тия блясъци и багри. Право насреща, в дъното на залата, се издигаше на девет стъпала площадка от розов мрамор с по два стълпа от двете й страни, а между тях се издигаше широк трон с високо облегало и целият в бледожълто злато.

Залата беше празна и гробно тиха. От всичките й страни полъхваше студ, който проникна до самото сърце на поета. Студ изпълваше сърцето му, а това беше неговото възхищение и страхът му пред тая величествена хубост. Той пак се озърна — не се виждаше никъде друга врата, освен тая зад гърба му, през която бе влязъл. Побутна я да я отвори, тя също не се помръдваше. Сега той нямаше къде другаде да отиде, трябваше да стои тук и да чака.

Йоан Геометър чака дълго и не другиго, а тъкмо василевса; ето палата му, ето трона му, трябваше да дойде и той. Не беше го виждал никога: виждал бе някога Цимисхия и си го представяше досущ като него, в същата дреха, но някак без лице. Водеше и разговор с него — мислеше си какво ще го пита Василий Втори и какво ще му отговори той. Поетът отговаряше с мрачна решителност — нека тиранинът вземе и главата му, ако е решил да я вземе. Но той още като влезе в тая царствена зала, почувствува да го напъва естествена нужда може би от страх или пък от студа между тия стени. Обзе го смущение, което нарастваше с всеки изминат миг. Болката в утробата му ставаше нетърпима. Той пак се опита да отвори вратата, потропа с юмрук, завика тревожно:

— Отвори, отвори!

Вратата не се и помръдваше, не се чуваше никакъв шум отвън, тишината бързо поглъщаше самотните му викове. Той тръгна да се разхожда покрай стената, но с това нуждата му се засили. Спря се, търкайки нозете си, преметна ги една връз друга и ги стисна, стисна се под корема и с двете ръце. Напорът преминаваше през цялото му тяло и сякаш през ръцете му, ставаше неудържим. Потекоха сълзи от очите му, поетът плачеше от отчаяние, нададе и тих, жален стон. Наоколо не се долавяше никакъв признак на живот, все същата вледенена тишина владееше в огромната зала. Колко време бе минало? И още колко ще мине… Неудържимият напън облада тялото му, облада и съзнанието му, в един миг той вече и не съзнаваше къде е, а дръпна нагоре краищата на хитона си и изтича до най-близката стена. Чу се тихо, обилно шуртене и в него бързо се изливаше мъчителният напън. Болката се превръщаше в чувство на сладостно освобождение, което се разливаше по цялото тяло на поета и не спираше, не спираше…

Така докрай. Поетът сякаш цял се изля и почувствува в себе си приятна празнота, освобождение от всякакви напори и болки. Но веднага след това дойде ужасът, че бе извършил непростимо престъпление. Стената блестеше мокра, по мраморния под бе лъснала и бе се проточила надалеко широка вадичка. Изеднаж поетът предусети, нещо още по-страшно и подигна очи: на отсрещната страна на залата видя цяла купчина мъже видя там и една широко отворена врата, а на пет-шест стъпки пред тия неусетно влезли люде стоеше друг един мъж. Поетът несвястно пусна краищата на хитона си и чакаше в тоя миг гръм да го порази, да го изгори без следа.

Застаналият пред всички мъже тръгна насам със спокойни, твърди, но безшумни стъпки, тръгнаха след него и другите, тихо зашумя цялата зала. Мъжът се спря някъде към средата, спряха се зад него и другите, около петнайсет души в богати и различни едно от друго облекла. Застаналият пред тях беше облечен най-скромно, в маслиненозелен хитон без никакви украси, с празни ръкави, провесени от над лактите, а други, по-тесни ръкави прихващаха ръцете до китките. Той беше препасан с широк колан от тъмнозелена кожа и с голяма златна тока, златен кръст на широка верига блестеше на гърдите му, проблесна и пръстен на дясната му ръка; други украшения по него нямаше, червенееха се отдалеко само обущата му без токове. Той беше тридесет и няколко годишен човек, нисък на ръст, но с излъчени гърди и широки рамена; беше гологлав, с гъсти тъмни коси, подстригани равно, малко по-ниско от краищата на ушите му; тъмна и гъста беше също брадата му, лицето му беше широко, възчервено, с широко чело и гъсти, правилно извити вежди, строго присвити над големи очи с открит, смел поглед. Йоан Геометър се досети, че тоя мъж, застанал иред другите, беше василевсът.

Погледа Василий Втори поета един дълъг миг, после се улови за гърдите с двете си ръце и току избухна в неудържим смях, който заехтя из цялата зала буен и гръмлив, рамената и цялото тяло на императора игриво се подрусваха. Засмяха се гласно и всички тия, които го придружаваха, а между тях имаше и двама в черни раса. Смехът на василевса отеднаж пресекна, както и бе избухнал; затихнаха и другите зад него. Той кимна едва-едва към поета и проговори с плътния си глас:

— Приближи се. Но гледай къде стъпваш.

Поетът повлече нозе и се спря на десетина стъпки от василевса, като не преставаше да го гледа изпод вежди, Василий попита:

— Позна ли ме?

— Познах те.

— Как… Виждал ли си ме?

— Не. Ала господарят в един дом винаги ее познава, пък и червените ти царски обуща…

— А защо не се държиш както подобава пред своя господар? Или мислиш, че ние с тебе сме равни!

Тъкмо поради това, което се бе случило с него в тая зала, поетът почувствува в сърцето си голямо дръзновение или отчаяна смелост. Той каза, гледайки императора все тъй изпод вежди:

— Тук, между людете, в безредието на техния живот, ти, царство ти, си на най-горното стъпало, а пък аз съм на най-долното, между последните. Ала в паметта на людете ние ще останем еднакво дълго и моето име те ще си спомнят с добро, защото делото на моя земен живот е божествено.

— А какво е моето дело?

— В него са всичките човешки страсти — отвърна поетът и добави още по-смело: — Всички! И най-долните, и най-грозните.

— Дърдорко — рече императорът. В гласа му не личеше гняв и това насърчи дързостта на поета, който изпадна дори в някакво словесно изстъпление:

— Аз идвам на света по божия промисъл, а ти сядаш там — посочи Геометър с брадата си високия царски трон, — сядаш по рождение или с насилие.

— Ти трябва да изчистиш мръсотията, която си направил там, до стената.

— Ще я изчистя, щом съм я направил. Направих я поради принудата, в която ме постави ти, като ме затвори да те чакам толкова дълго между тия позлатени стени. Но аз ще я изчистя. Всеки трябва да чисти мръсотиите си, също и царете.

— Ще заповядам да те нашибат с пръчка — рече пак василевсът и пак не личеше гняв в гласа му.

— Това ще бъде несправедливо… Несправедливостта впрочем е в нрава на властниците. Но аз се боя повече от твоята благосклонност и близост, която може да ме направи ласкател.

Василий не преставаше да гледа поета с големите си очи и дори пристъпи още две крачки към него.

— А ти — започна императорът наново, — като искаш да ни призовеш срещу мизите, защо се обръщаш към гроба на Никифора Фока, а не към своя жив василевс?

Виждаше се, че смелостта напущаше поета, но той каза, макар с последни сили:

— В часове на тежки изпитания търсим опора, у най-достойните. И когато няма достойни между живите или те са слепи и глухи, търсим опора у мъртвите.

— Ще те накарам да изближеш с езика си, което си писал.

— Нека делата ти го заличат, царю…

— Да — кимна рязко Василий Втори. — Делата ми ще го заличат.

— Ние поетите сме като свирците на пиршество или като тъжачките до ложето на мъртвия. Но делата на царете живеят в нашето слово; без нашето слово те биха изчезнали бързо от паметта на людете.

Василевсът като че ли не можа да разбере отеднаж думите му. После цялото му лице се намръщи, като да глътна оцет, и току повлече глас:

— Не обичам… книжници…

Той не сваляше очи от поета и чакаше неговия отговор. Йоан Геометър стоеше с наведена глава и нищо не отговори. Нямаше повече смелост в сърцето му. Императорът се обърна бързо на здравите си пъргави нозе и се отправи към вратата, през която бе влязъл; людете, които го придружаваха, се раздвоиха да му сторят път и сетне го последваха. Вратата безшумно се затвори и не личеше де беше мястото й на високата стена.

Поетът се огледа уплашен от настаналата тишина в залата. Той очакваше да дойдат и да го бият с пръчки. И цял потрепера, когато вратата зад него се отвори, чу се глас:

— Е… Да вървим.

На вратата стоеше някакъв царски служител с къс меч на бедрото. Той бе втренчил поглед в широката локва край стената, с набръчкан нос — усетил бе, види се, и миризмата на обилната нечиста течност. Обърна се към поета с насмешливи очи:

— Какво е това, човече?

— Изпуснах се…

— Да — кимна царският човек. — Негово свето царство василевсът сигурно е много доволен, че те е накарал да се намокриш от страх пред него. Е, да вървим. Казано ми е да те изведа на улицата.

Веднага след зимните Христови празници Василий Втори потегли по суша за Солун. Той обяви, че отива да се поклони пред иконата на великомъченика Димитрия Солунски, а също да види и живия тогава светец Фотий Тесалийски, който обитаваше в тоя град, но поведе със себе си и един полк от пет хиляди души най-добри началници и войници. Поведе за Солун и арменеца Григори Таронит — княз и магистър, към когото показваше благосклонност, заедно с още голобрадия му син Ашот. Василевсът искаше да види с очите си що ставаше по западните предели на империята и каквото вършеше, бе го премислил преди това още. Той бе наумил да остави за свой заместник и стратег в Солун Таронита и за да го привърже по-здраво, водеше го там заедно със сина му. Макар по това зимно време, пътят до Солун и все по-близу до бреговете на Бялото море беше приятен. По тия места вече се носеше пролетен дъх откъм морските далечини. Небето сутрин се отваряше прозрачно и чисто, скоро след пладне започваха да прииждат откъм морето бели облаци, провираха се на върволици под слънцето и блестяха с огнени пера. Долитаха с тях добри надежди, след безплодната есен предната година и зимата, която премина като мъртвешки сън. Войниците на Василия стъпваха бодро по лъсналите от утринната роса едри камъни, с които беше настлан главният път между Константинопол и Солун. Нощем те зъзнеха по шатрите, но всеки нов ден ги посрещаше по-светъл и по-топъл.

Вторият Василий влезе в Солун тържествено. Изплашените солунчани, които бяха треперили толкова пъти от българите, се втурнаха с голяма, шумна радост да го посрещат като свой спасител, но колкото него, толкова и войската му. Още с пристигането си в града василевсът показа най-напред благочестието си и влезе на продължителна молитва в голямата църква на свети Димитрия. После той потърси Фотия Тесалийски, който беше прочут със светителския си живот, прибра го в царското си жилище и не го отделяше от своята трапеза. Тая дружба на василевса с живи и мъртви светци идеше от големия смут в душата му поради непрестанните вълнения в империята, но в същото време той мислеше и решаваше как да въдвори ред и безопасност в обширното си царство.

Не беше по нрава на Василия да се осланя само на божията помощ и се бореше с голяма душевна сила да освободи сърцето си от мъчителни тревоги и унизителни страхове. Още през първите дни, докато ходеше по църкви и водеше дълги благочестиви разговори с мъдри и свети мъже като Фотий Тесалийски, той изпрати малки дружинки конни и пеши войници по цялата граница между Бистрица и Струма, за да проучат разположението на българите и да изпита силата им.

И той позна силата на българите. Някои от тия войнишки дружинки не се върнаха — изчезнаха в чуждата земя без следа; други се връщаха разбити, разпилени, уплашени, втурнали се назад и да се спасяват от смърт и плен; някои отидоха и се върнаха благополучно, ала те бяха най-малко. Василий усети, че оттатък границата и досам нея беше струпана силна войска. Той изпрати сред българите и преправени свои люде да видят отблизу какъв е животът им, да потърсят сред тях поклонници на могъщия Византион. Някои от тия негови съгледвачи също не се върнаха, но други се върнаха и разказаха на господаря си, че мизите през тия гладни пролетни дни се хранят с по един къшей кален хляб и варят без сол корени и треви — нямат да сложат дори по една щипка сол в котлите си. Ала казаха те още, че мизите поглеждат стръвно към империята му и са разярени поради трудния си живот, та дори се избиват помежду си от сляпа ярост. Съгледвачите на Василия бяха намерили и свои люде между българите, които зовяха ромейския цар в България и очакваха от него всякакви облаги за себе си.

Василий Втори не се издаде пред никого, ала сам в стаите си се гневеше до сълзи, че бе тръгнал на запад с толкова малко войска. Той навиваше и мачкаше между пръстите си гъстата черна брада, както му беше навик, и шепнеше гневно думите на Йоана Геометър, презрения поет и книжник:

— …Ще науча аз лисиците да живеят в скалите?

Гневът му срещу българите беше безсилен; той и не можеше да тръгне сега с по-голяма войска срещу тях: все още неспокойна беше обширната империя и много дружини бяха пръснати по разните й краища. И той обмисляше трескаво, кроеше как да събере тия дружини, да събере и други още, да ги подреди и стегне в многочислени железни полкове. Нужни бяха не само люде…

Тъкмо по това време, на една неделя след Сирни заговезни, той получи от Цариград тревожна вест за нови вълнения в Иверия26, на срещуположния край на империята. В първото въстание на Варда Склир иверците бяха на страната на императора, но в бунта на Варда Фока те държаха страната на бунтовника, а след неговото убийство някои от тях продължаваха борбата си против Василия. Иверците бяха научили, че императорът се бе отдалечил от Цариград с много войска и като се надяваха, че той ще започне война с българите, засилиха още повече бунтовническото движение в страната си. Василий реши да усмири напълно нверците, преди да започне борбата си срещу българите. Напущайки Солун на път за столицата си, той каза на новия солунски стратег Григорий Таронит:

— Аз не мога да започна нищо друго, докато кръвта на моето царство изтича в Иверия. Ти остани тук вместо мене с войската, която доведох, и пази ми тоя град. Не излизай в открит бой срещу българите, а пази града зад стените му. Те сега са много по-силни от тебе, но аз скоро ще се върна.

Когато след три месеца Василий Втори тръгна с друга войска за Иверия, поетът Йоан Геометър, когото василевсът бе принудил да се намокри в палата му, написа ново стихотворение. То беше благосклонно към властелина и започваше с тия думи:

„Не скитски огън, а иверско насилие движи сега запада към изток. Ето това предсказаха земетръсът и блясъкът на необикновените звезди…“

Самуил Мокри също имаше свои люде в ромейската империя, особено сред българските славяни в границите й, както и в самия Солун. Той също знаеше какво ставаше в широкото царство на Василия, узна за новата войска в Солун, за престояването на императора в тоя град, за новите му грижи, които го накараха да напусне града на свети великомъченик Димитри. Дотолкова отблизу следеше той всяко движение и действие на ромеите, че когато Василий започна да изпраща дружинките си в България, българите ги причакваха и ги унищожаваха, та малцина от съгледвачите се връщаха живи при своя василевс. Тия ромейски съгледвачи отвориха работа и на Рун, който тичаше с людете си по следите им и попадаше на други нечисти следи. По едно време Рун започна да се заглежда и в Димитри Полемарх, но Самуил го прогони като стопанин, който прогонва злото си куче от петите на някой свой гост:

— Махни се! И него ли подозираш! На какво би заприличало царството ни, войската ни? Той е от най-добрите ни войводи.

— Усещам около него лоша миризма — рече Яков Рун.

— Такъв е проклетият ти нос.

— Дано само носът ми да е виновен. Ще го отрежа.

Но той улавяше всички миризми по царството и тичаше непрестанно и по верни, и по лъжливи следи.

Великият войвода се досещаше какво крееше ромейският император. Той знаеше, че Василий пак ще се върне в Солун, пак ще се обърне срещу България. И тъкмо сега беше нужно да удари тоя град, преди да се върне василевсът с по-многобройна войска. В Солун и по околните малки и големи твърдини имаше не повече от десет хиляди ромейски войници. Ала българите също не можеха тъкмо сега да ударят крайморския град, както и ромеите не можеха да ударят България.

Кометата бе изчезнала, изчезнали бяха и всички други тайнствени светлини по небето, но зле започна също и тая пролет. Дългите кервани от бели облаци, които всеки ден се задаваха откъм морето, взеха все повече да закъсняват, да се разредяват, докато изчезнаха съвсем и небето сякаш опустя. През дните на добри, пролетни надежди попръска тук и там живителна влага, поосвежи се мъртвешкото лице на земята, но това мина и отмина, както бързите прохладни сенки на облаците. Настана глад и немотия по цяла България, изпразниха се чак и хранилищата на болярите и богатите манастири, а още по-страшно беше отчаянието, което обземаше людете, като започна и новата пролет със суша и безплодие. Каквото още бе останало откъм храна и добитък по болярските, по манастирските, по царските хранилища, дворища и обори, пазеха го слуги и стражи с оръжие; каквото бе останало за храна между по-простите люде, те го криеха и заключваха за себе си и никой никому не искаше да помогне. А войската, хиляди млади и здрави мъже, чакаше наготово и храна, и облекло, та и коне за езда. Великият войвода пращаше по всички краища на царството дружини да търсят и вземат храна за войската, най-вече по болярските твърдини и по манастирите. По манастирите и хранилищата на по-богатите църкви той пращаше повече от малцината монаси, които по своя воля бяха влезли във войската, ала каквото и да правеше, когото и да пращаше, малък и недостатъчен беше притокът, който идеше от вътрешността на царството. Тогава той наново изпрати дружини за храна и добитък оттатък границата. Притиснат от нуждата и като знаеше, че людете му ще вършат насилия по чуждата земя, той все едно и също повтаряше, изпращайки ги дружина след дружина:

— Щадете бедните люде. И там е същата немотия.

Ето за всичко трябваше пак той самият да се погрижи. Имаше цар, имаше войводи и велик съвет на царството, ала те бяха в някакво отчаяно безразличие. Дори и такива като Ивац, който бе застинал в някакво упорство — твърдо, но и бездейно. Войниците шумяха по разните твърдини и станове, свадливи и зли, биеха се помежду си, та и се убиваха, но при все това — и слава богу! — като че ли никой не се решаваше или не се досещаше, или пък не му даваше сърце да викне:

— Да си вървим! Какво чакаме още!…

Така беше между простите войници — задържаше ги нещо, което беше малко по-силно от тяхното отчаяние, от гнева им и от противната сила в сърцата им. Когато минаваше край тях Самуил Мокри, те се извръщаха след него и в погледите им тлееше някаква строга мъка. Когато отиваше при провинените между тях, някои плачеха пред него или се хвърляха в нозете му. А той, както и преди, беше повече сред войниците, сядаше да се храни с тях, с техния хляб и с тяхната безсолна чорбица от корени и треви. Може би тъкмо това беше най-много, което спираше войниците да не се разпилеят като разбунено стадо…

Човешката мъка винаги има край, стига да може човек да го дочака, да претърпи мъката си. Няколко дни преди празника на Бориса Кръстителя блесналото небе започна неусетно да се променя. Сякаш някаква гигантска ръка започна грижливо да го подрежда и не както беше досега толкова дълго време. Час след час по него бавно се разстла сиво облачно було, онъна се по всичките му краища. Времето беше тихо, смълчано. Раздвижиха се само живите твари — птици и животни, също и людете, всичко живо бързаше за някъде, негли да свърши някаква важна работа, преди да започне дългоочакваният дъжд. В тишината под облачното небе се чуваше шум от крила, бързи, радостни животински звуци, човешки гласове. Беше и прохладно сега, след ранните горещини тая пролет. Дъждът започна неусетно — ситен, тих и скоро покри, заглуши всички други шумове н гласове.

Валя близу три денонощия тихо и обилно, ала чак на втория ден влагата взе да прелива, лъснаха по напоената земя вади и локви. Когато на третия ден небето наново се отвори и се надигна слънцето с окъпано, ясно лице, земната шир цяла се бе променила — дошла бе истинска пролет, весела и китна. Вече всичко беше по-добре, макар посевите да бяха по-редки и толкова закъснели. Така и вървя тази година — много по-добра от предишните две години, позасити се, позаякна всичко живо по земята. Така беше по всички предели на българското царство и по всички съседни ромейски предели. И което беше добро за българите, беше добро и за ромеите, но иначе те не можеха да предприемат нещо едни срещу други. Едва през пролетта на 991-та година започна нова война между българи и ромеи — втората война на Василия срещу България.

Като се разправи с непокорните иверци, разби ги жестоко и ги подчини, Василий се върна в Цариград, Докъм средата на месец сечен той събираше войска от всички краища на империята и събра в околностите на столицата си до петдесет хиляди души. Други двайсетина имаше той по отсамните предели, най-вече в Солун, Мосинопол, Адрианопол и в Плъвдив. Виждаше се ясно какви бяха кроежите му, щом като тръгваше с такова неизброимо множество за България. Към края на същия месец той потегли заедно с цялата си войска по главния път за запад. Като премина Дългата стена при град Силиврия и стигна до мястото, където пътят се раздвояваше, василевсът отдели и изпрати по посока на Адрианопол и Плъвдив, това ще рече и към Средец, един полк от десет хиляди души, а той самият с останалите четиридесет хиляди продължи по пътя за Мосинопол и Солун. Василий не прикриваше движението на войската си, а вършеше всичко явно. С тая своя многобройна войска той не се боеше от българите, които бяха по-малко и много по-зле с оръжието си; той не се боеше от тях и искаше по своя воля да разпредели и подреди силите от двете страни: разделяйки своята войска на две, той искаше да раздели и българите на две части, за да ги бие по-лесно.

Самуил Мокри и целият български военен съвет знаеше това, което и самият Василий не скриваше. В царския военен съвет се дигнаха гласове да се раздели и българската войска на две части срещу двете части на ромейската войска, ала надви Самуил Мокри и тия, които бяха с него: да се посрещне с всичката българска сила едното ромейско крило, а другото само да се задържа с по-слаби български дружини по планинските теснини; ако българите надвият на едната страна, да се обърнат след това и на другата. Така и се подреди българската войска — най-голямата й сила застана срещу ромеите, които водеше сам императорът, а други пет хиляди души великият войвода изпрати към Средец и тамошните предели на царството; там изпрати той и Кракра.

В Солун вторият Василий присъедини към главните свои сили и тамошния полк. Отпразнувано бе шумно и неговото пребиваване в тоя град с тържествени служби и молебени по църквите, с посещения и гощавки, с весел шум и викот по солунските улици. Василий не обичаше разкошни и обилни трапези, но знаеше цената им за всички други люде. Солунчани гощаваха щедро и войската, която бе дошла в града за тяхно добро и спасение. Така, сити и весели, ромеите тръгнаха срещу българите с голям устрем.

Сред българските военачалници имаше гласове да се посрещнат ромеите отсам Вардара, на самия бряг на реката, когато се опитат да я преминат; реката беше пълноводна по това време на годината и би била голяма пречка за ромеите. Иначе мислеше великият войвода: ромеите бяха по-многобройни, те можеха да минат реката не там, където биха ги очаквали българите, и ако успееха още там да разбият българската войска, биха я преследвали по петите по равнината, която се простираше чак близу до Воден, и биха я доунищожили. Самуил Мокри разположи войската си пред Воден, по височините от двете страни на реката Вода, които се вдаваха навътре в полето и се надигаха като врата към тоя град. Великият войвода струпа голямата част от войската си по височината вдясно, над селото Въгени, но допущаше и други раздвижвания според това, как биха се разположили срещу него и ромеите.

Василий мина Вардара и се придвижи спокойно чак до тая врата пред Воден. Той спря войската си от двете страни на главния път и тъкмо там, където се отделяше пътят за Верея — още доста навътре в полето, но пред очите му бяха и двете височини, дето се бяха разположили българите. Ромеите бяха по-многобройни, по-добре облечени и въоръжени, на тяхна страна беше и едно самочувствие, че са по-силни, а това внушаваше на Василия смелост да действува по-свободно.

Беше късно след пладне, когато двете войски застанаха една срещу друга и на доста голямо разстояние, та трудно можеше да се помисли за среща и сражение тоя ден. Войниците-и на двете страни се разшаваха весели и възбудени — битката и смъртната опасност се отдалечаваха макар за късо време. Пролетният ден беше дълъг, бавно настъпи предвечерният час, който също не минаваше бързо под ясното небе. Чуваха се весели и предизвикателни провиквания от двете страни, макар да се губеха в простора, чуваха се и песни, които странно си приличаха, макар да бяха на два съвсем различни езика. Приличаха си песните нз двете неприятелски войски, доколкото приличаха на църковните песнопения, особено ромейските. Игриво думкаха и от двете страни тъпани и тарамбуки, свирукаха костени и дървени цафари, звънтяха гъдулки. Дигнаха се и на двете страни многобройни стълпове дим, които се точеха право нагоре в прозрачния въздух. Двете войски по един и същ начин прекарваха няколкото спокойни часове, по един п същ начин се готвеха да посрещнат нощта. Едва като започна да се здрачава, те сякаш си спомниха една за друга, спомниха си и своята вражда. Малки дружини от по двама или трима войници се промъкваха незабелязано напред, също по всички посоки наоколо и от двете страни, криеха се по впадините и долчинките, в разлистените храсталаци и оставаха скрити там, да пазят и да дебнат през нощта. Месечината изгряваше късно по тия дни и когато настъпи нощта, останаха да светят в тъмнината само огньовете в двата вражески стана. Ала нощта не мина така спокойно, с тия светли, весели очи, отворени в тъмнината.

Когато нощният мрак се сгъсти и далеко още преди да изгрее месечината, две дружини от по хиляда войника незабелязано се откъснаха от ромейския стан и по скрити пътеки навътре в полето излязоха на пътя за Верея. Василий знаеше, че тоя град, който му бе отнет преди непълни две години, сега се пазеше от около петстотин души български войници и той изпрати там две хиляди свои войници, за да го върне пак към империята си. Василевсът се надяваше и на ромейското население в тоя град, което беше по-многобройно.

Не спяха тая нощ и българите, макар да не забелязаха двете хилядници ромеи, които отидоха да превземат Верея. Много по-късно в нощта, но пак преди да изгрее месечината и когато ромейският стан съвсем утихна, десет хиляди българи, разтеглени в гъсти редици, запъплиха в тъмнината право срещу ромеите от двете страни на големия път. Цялата останала българска войска беше също на крак, готова да се спусне на помощ на своите, ако те успееха да изненадат врага и да му се наложат с това свое внезапно нощно нападение. Всичко беше премислено добре и ако българите успееха, изненадата щеше поне да изравни силите на двете войски. Макар да настъпваха толкова много люде и в такава тъмнина, пазеше се доста голяма тишина и добър ред. Пред дългата верига вървяха и най-големите началници — Самуил Мокри в средата, Ивац пред дясното крило и Никулица пред лявото — тъкмо за да се спази нужният ред и тишина. Имаше и нещо друго, което караше всеки войник да стъпва предпазливо и леко като дебнещ звяр, да се озърта на всички страни с бдителниочи, да стиска здраво дръжката на меча и якия прът на копието: това беше един задрямал вече нагон, ала все още жив в разтуптените сърца на тия хиляди мъже, които се приближаваха в тъмнината към своите смъртни врагове и жертви.

Още малко… Още малко! Тъмнината беше гъста и настъпващите войници се водеха един друг, като се опипваха с пръсти и лакти, подканяха се шепнешком. Още малко! Тихо беше навред, едвам се дочуваше шумът на дебнещите стъпки, бързият шепот, беззвучният вик, късият звън на случайно чукнат меч. Сърцата биеха бързо и нетърпеливо, също и блесналите едри звезди по черното небе сякаш трептяха от нетърпение и страх да не би не тия нощни ловци, а врагът им да изпревари. Така и стана. Може би само един миг преди да размахат българите изтеглените си мечове, преди да ги заудрят застрашително по кожените си щитове, преди да нададат бойния си вик, в тъмнината пред редиците им се дигна страшна врява и викот. Ромеите, усетили врага, се дигаха да го лосрещнат.

Сблъскването беше късо, но страшно. Враговете не се виждаха в тъмнината. Посягаха един към друг с мечове, секири, копия и палици, но също и с ръце, с нокти. Обезумяващ ужас обхвана всички и сляпо ожесточение. Да убиеш врага не за да го победиш, а за да спасиш своя живот. В тая свирепост и в тъмнината често се избиваха гвои. Страшни бяха проточените писъци и вопли на улучените, ала още по-страшни бяха виковете, които надаваха сражаващите се войници от ужас и дива, животинска ярест. Боят се задържа на едно и също място — там, където и започна: не отстъпваха ни едните, ни другите, еднакво силни и еднакво слаби в тъмнината. И минаха само няколко мига, а като че ли битката продъджи цяла вечност. Още в самото й начало, като видя, че ромеите изпревариха внезапния удар, великият войвода се извърна към тръбача, който вървеше току зад него:

— Свири отбой!

Сред шума и трясъка на битката се изви резкият, пронизващ звук на късата медна тръба. Зачуха се и други подобни звуци за отстъпление, свиреха тръби и рогове в тъмнината тук и по-нататък, шумът на битката бързо стихваше. Двете войски се откъснаха една от друга — нощната битка беше еднакво страшна и за двете страни. Българите отстъпваха и на цели тълпи изчезваха в тъмнината, ромеите пък не се и опитваха да ги преследват.

Изгря ведро и доста хладно утро. Резките звуци на тръбите и на двете войски, глухото, но плътно бръмчене на българските рогове изпълниха целия простор над широкото поле и като че ли започваше някакво тържество ведно със започването на лролетния ден. Някои от войниците не бяха и спали тая нощ след нападението на ромейския стан, но сега всички наскачаха и сякаш бързаха да се откъснат от тревожните си сънища. Раздаде се и утринната храна — по-обилна тая сутрин. Някакъв шегобиец не можа да задържи езика си:

— Това за някои днес… последна гощавка. Не може да им каже човек наздраве.

Никой не поде шегата му. Войниците опипваха оръжията си, търсеха с тревожен поглед другарите си от десетката, озъртаха се за началниците си. Разговорите бяха къси, неясни, оставаха недовършени.

Самуил Мокри излезе от малкия си шатър, преди да засвирят тръбите. Облякъл бе тежкото си бойно облекло. Той се огледа и пое с пълни гърди студения утринен въздух. Започваше хубав ден. Великият войвода тръгна по дължината на бойния стан в подножието на неголямата височина, тежкият му меч тихо подрънкваше, поскърцваха и кожените връзки, които държаха железните му доспехи. Той се вглеждаше с втренчения си яоглед в налягалите край загасналите огнища войници, сякаш искаше да прочете нещо по лицата им; срещаше н питащите, неспокойни погледи на вече будните войници. Нататък Самуил настигна Ивац, подранил и той като него. Тръгнаха заедно и мълчаливо слязоха близу до реката, която шумеше между високите си брегове. Малко по-нататък се виждаше опустелият главен път, а през равнината право на север се виждаха другите височини, дето също имаше българска войска. Самуил каза, опрял ръка върху високата дръжка на меча си:

— Василий е срещу нас с всичките си люде. А войвода Несторица там е откъснат от нас и е доста далеко. Да го повикаме ли назад… Те са там три хиляди.

— Не, не — поклати едрата си глава Ивац. — Да не променяме сега, пред самата битка, което сме вече наредили. Несторица винаги може да се притече; не е премного далеко от нас.

— Да. Да не променяме. Късно е вече. Аз се надявам Василий да изпрати и срещу Несторица от своите. И дано да са повече. Ако стане така, битката ще се води на две места — добави великият войвода. И току продължи: — Никога не може да се предвиди всичко. Никога…

Ивац нищо не отговори. Едва когато се обърнаха да се връщат, той рече:

— Да помага и бог.

Тръбите вече тръбяха; малко по-късно се зачуха тръбни звуци и откъм ромейския стан.

Скоро след изгрев слънце българите бяха наредени вече в три бойни редици, които се изтегляха право по подножието на височината и слизаха една зад друга ниско надолу чак до реката Вода, за да държат и реката, и главния път недалеко от нея. Там, в ниското, зад трите редици беше и българската конница. Бидейки по-малобройни, за българите беше много по-опасно да слязат в низината и да ударят първи. Ала и ромеите не бързаха.

Василий също бе излязъл от шатъра си в зори. И веднага бе започнало бойното подреждане на войската му. Началниците й, малки и големи, ходеха насам-натам през редиците, ходеше между тях мълчаливо и василевсът, да наглежда и насърчава с присъствието си. Скоро след изгрев беше подредена и многохилядната ромейска войска в дружини една до друга, всяка към хиляда души по на четири редици. Тия плътно свързани многолюдни отделения правеха войската по-подвижна и това беше нужно на Василия, който се готвеше за настъпление. Той чакаше също слънцето да се издигне малко по-високо и да заблести право в очите на българите. Това беше позната хитрост, но всеки я използуваше, когато беше възможно. Най-сетне ромейските тръбачи дигнаха лъскавите си тръби към синьото небе и затръбиха пристъп.

Самуил Мокри стоеше на десетина стъпки пред първата редица, в средата на българската войска. Току зад него стояха Илица и Радомир Мокри като архангели зад великия войвода, там беше и Ароновият син, който наскоро бе прогласен за стотник. Малко встрани войници държаха конете на тия четирима мъже. Зад тях и по цялата дължина на трите войнишки редици се чуваше сподавен шум и говор, та далечните ромейски тръби не се чуха, но Самуил забеляза, че ромеите тръгнаха насам. Малко по-късно той даде знак да му доведат коня и го възседна твърде пъргаво за годините си, Възседнаха конете си и всички други началници, които яздеха коне и в бой. Зачуха се тук и там през войнишките редици набързо изказани думи:

— Идат… Виждат ли се?… Ето… погледни!…

Лявата ръка притиска без нужда щита към гърдите, дясната поклаща дългото копие или несвястно опипва ризницата, понатиска шлема, търси ръчката на меча или на секирата, или на палицата. Това неспокойно раздвижване продължава само първите няколко мига, после войниците се заглеждат в далечината с присвити очи или с дигнати над очите ръце и пак започват бързи, къси разговори:

— Много са.

— Не са повече от нас.

— Повече са. Не виждаш ли!

— Ние добре снощи… в тъмното… Ама… усетиха ни.

— Ти намери ли си иглата? — попита друг някой по-нататък.

Зададе се откъм лявото крило багаин, препусна пред редиците и се спря недалеко от Самуила: — Царят пристигна, светли войводо. Великият войвода се извърна с недоволно лице:

— Царят… Но битката вече започва! — Той се огледа назад и погледът му се спря върху Ароновия син: — Изтичай, кажи на царя, помоли го от мое име да се върне в града. Аз не мога да ида, битката започва. Помоли го да се върне в града. Той нели е болен…

Иван-Владислав подкара, багаинът го последва. Цар Роман бе спрял коня си към края на лявото крило и приказваше нещо с положкия войвода Давид Рудока; неколцина царски конници бяха застанали малко встрани. Иван-Владислав се приближи:.

— Твое царство, великият войвода те моли веднага да се върнеш в града. Битката започва. Великият войвода се бои за здравето на твое царство.

— Днес ми е по-добре — усмихна се цар Роман. И продължи с променено лице, сякаш се боеше да не би великият войвода да не повярва на думите му: — Аз няма да влизам между войниците. Ще ида там горе да погледам. Ето, тръгвам.

— Твоя воля, царство ти — наведе почтително глава Ароновият син, а на устните му трептеше едва доловима подигравателна усмивка; царят му изглеждаше смешен с жълтото си кьосаво лице, с ненужното си безстрашие. Младият момък се върна при великия войвода.

— Царят е дошъл да погледа битката — изрече с висок глас той, а в ума си се присмиваше иа безсилния гняв на своя чичо, който не можеше да пречупи волята на храбрия цар.

Самуил махна с ръка и не се обърна дори да погледне племенника си. Ромейските дружини вече ясно се виждаха. Тъкмо в тоя миг стана и нещо друго: четири от тях се отделиха и се насочиха в друга посока. Великият войвода не ги изпущаше от погледа си. Те минаха далече вляво от главния път, после се спряха и се подредиха право срещу височините нататък. Василий слагаше преграда между дружините на Несторица и своите главни сили. „Той знае всичко“ — мина бърза мисъл през ума на Самуила.

Близу четиридесет ромейски дружини се приближаваха насам стройно, стъпка по стъпка. Те бяха ясно очертани, на еднакво разстояние и почти една до друга. Движеха се с равномерна стъпка и не разваляха строгия си ред, освен там, където неравната местност го нарушаваше, но те бързо го възстановяваха. Конницата им беше вдясно, също подредена в дружини, и вървеше право срещу българската конница, но беше много повече от нея. Скоро започна да се вижда всеки отделен войник. Тръбяха тръби, глухо бумтяха ромейските тимпаии. На много места по дружините и над самите глави на войниците се развяваха като църковни хоругви знамената на войводите им. Огряна от слънцето, цялата тая многохилядна войска блестеше с железните си оръжия и брони, с позлатата по облеклото и по гривестите шлемове иа началниците. Далече зад гъстите войнишки редици се виждаше малка дружина конници, които вървяха на определено разстояние, сякаш да виждат всички и всички да виждат. Там, сред тях, също се развяваше знаме, също блестеше оръжие и злато, там, сред тия конници, беше императорът. Идеше дасам, приближаваше се неотстъпно голяма сила, хиляди въоръжени мъже, с тръби и знамена, сред огнени блясъци. Самуил Мокри забеляза, че току зад гърба му сред редиците на българската войска бе настанала пълна тишина.

Великият войвода погледна вляво, като да очакваше оттам някакъв съдбоносен знак. Неволно се откърти от гърдите му облекчителна въздишка. Виждаше се в далечината как се приближаваше насам Несторица с людете си; слязъл бе от височините вляво и се бе насочил право срещу четирите ромейски дружини, които му преграждаха пътя. Тъкмо така трябваше да постъпи войводата в тоя час: Несторица нямаше защо да чака ромеите като скован там по височините и ако успееше да мине щастливо през четирите ромейски дружини, той би смутил много неприятеля с един страничен удар.

Нямаше защо да чака повече византийците и великия войвода. Силата им беше голяма, но още по-страшна беше тишината, която бе настанала сред българските редици. Самуил чувствуваше, че войниците му се бяха уплашили от ромейските дружини и нямаше да го дочакат на по-сгодно разстояние. Срещата можеше да стане пред подножията на височината; българите щяха да се втурнат стремително по нанадолнището и това би ги съживило. Той се извърна цял върху седлото, да провери с очи това, което подсказваше тревожната му мисъл. Видя пребледнели лица, изблещени очи, отпуснати челюсти. Той изтегли меча си и срита коня, подкара го по дължината на редиците. И нададе вик:

— Сгъсти се! Сгъсти редиците!

— Сгъсти се! Сгъсти се! — зачуха се и други викове от разни страни.

Войниците едва-едва се поразмърдаха, после по-бързо.

— Свири пристъп! — викна отново великият войвода и обърна коня срещу ромейските дружини, които се приближаваха в същия ред.

Проточиха звуци тръби и рогове, заситниха, запреплитаха се по-бързи и тревожни. Сгъстените войнишки редици се заогъваха колебливо, сетне тръгнаха по-стройно надолу. Толкова много люде слизаха по нанадолнището, а се чуваше само шумът на стъпките, дрънченето на оръжията и много рядко ще се чуе човешки глас нли кон ще изпръхти, пронизително ще изцвили.

Но войнишките нозе, обути в опинци и много по-рядко в подковани, тежки обуща, започнаха и сами да се движат по-бързо по стръмнината. Войниците вървяха с присвити очи срещу блесналото слънце, блъскаха се един в друг и взаимно се подкарваха надолу. Самуил бе избързал напред и пак се извърна да погледне надире: веднага след него вървяха двамата младежи — Радомир със зачервено лице, светнало от радостна възбуда, също Иван-Владислав с блеснали черни очи. Погледът на великия войвода мина по войнишките редици, а високо зад тях бе застанала малка дружина конници. Самуил позна царя между тях, но на часа го забрави. Той задърпа юздата на коня и се спусна пак по дължината на редиците, размаха над главата си изтегления меч:

— Свири пристъп! По-живо, по-живо напред!

В същото време отдолу, откъм ромейските дружини, се понесе глуха и далечна песен от хиляди гърла, засили се, премина над всяка една от тях, издигна се, полетя насам стройна и могъща. Ромеите наближаваха вече подножието на височината и пееха въодушевено, всички заедно бойния си тропар:

— Спаси, господи, людете твои…

Надигнаха се войнствени провиквания и откъм българските редици ведно с тревожния вой на тръби и рогове, с глухото, разтърсващо думкане на тъпани и тимпани. Започваше страшната песен на битката, преди да започне и самата битка. После двете войски се сблъскаха една в друга и се дигна още по-страшен шум и трясък. Засилени отгоре, българските редици влетяха неравномерно между ромейските дружини, запреплитаха се, заблъскаха се да ги разтурят, да ги разпилеят. Ала дружините на василевса напираха срещу тях и пазеха добре строя си. За един дълъг миг и двете войски се задържаха на едно място, но после ромейските дружини, едва-едва поразстроени, започнаха да изтикват стремително българите, които все повече се разбъркваха и се губеха между тях.

Битката между двете конници беше по-къса. Българската конница се спусна смело напред, ала едва-що се сблъска с византийската и дребните български кончета започнаха да се дърпат назад, да се изправят на задните си нозе, да се обръщат и въртят, някои вече и бягаха встрани без ездачи. Това продължи, докато конниците и от двете страни си размениха по няколко удара, докато българите успяха да задържат и да обърнат конете си назад. После, като че ли в следващия миг, българските конници вече препуснаха с всички сили към Воден, а ромеите тичаха по петите им и ту тук, ту по-нататък настигаха и сякаш грабваха с ръце настигнатите ездачи, катурваха ги от седлата. И ако все пак българите вземаха преднина, това се дължеше на жилавите им кончета, които в животинската си уплаха спасяваха своя живот.

Първо се огъна наназад лявото българско крило, което беше по-близу до конницата, а не след много време вече и цялата българска войска отстъпваше. Войниците отблъскваха ударите на ромеите и сами нанасяха удари, ала стъпка след стъпка се отдръпваха и като че ли не се решаваха да се обърнат и да побягнат, само за да не изложат гърба си на ромейските копия и мечове. Тук-там някои от войниците, които бяха успели да се отдалечат от ромеите, вече и бягаха назад.

Великият войвода излезе от настаналата обща бъркотия и обърна коня да почака сина си и племенника си, които отстъпваха последни. Препуснаха и тримата по нанагорнището, после Самуил зави вдясно, следван от младите си другари, за да излязат и тримата на пътя за Воден. По цялата височина вляво бягаха български войници, гъсто един до друг и всички по посока на главния път. Височината беше осеяна със захвърлени оръжия. Ромеите се бяха спрели в подножието на височината и сякаш ги задържаше някаква невидима, непреодолима пречка. Разстоянието между тях и бягащите войници бързо се увеличаваше. Едва когато Самуил Мокри се надвеси над главния път по другата страна на рида, видя кое бе накарало ромеите да се спират. В полето оттатък големия път се водеше друго сражение и с по-добър успех за българите. Дружините на Несторица бяха притиснали отблизу ромеите там и те отстъпваха към главните свои сили в голямо безредие. Ала в същото време други три ромейски дружини бързаха в помощ на своите. Страхувайки се да не би дружините на Несторица да останат зад гърба на войската му, Василий Втори бе спрял настъплението по следите на разбитите българи и бе изпратил силна подкрепа на застрашените си дружини.

Цар Роман не беше много добре със здравето, но неговото чувствително сърце и царската му добросъвестност не го оставиха да почива в спалнята си, когато двете войски се бяха изправили една срещу друга толкова близу до Воден. Царят беше болен и никой не беше го потърсил тия дни, никой не беше го попитал и за най-малко нещо, но той не можеше да стои съвсем бездеен в такъв тежък час. Тоя ден в двореца му нямаше ни войводи, ни хилядници — всички бяха на бойното поле, около царя бяха останали само неколцина писци и слугите му. Той нареди да оседлаят коне и конярите оседлаха само четири коня — не бяха останали и коне в царските конюшни. Царят не можеше да тръгне сам закъдето и да е, той взе със себе си главния ловец с други двама въоръжени слуги и се отправи към бойното поле.

Когато се изкачи на рида зад своите полкове и погледна оттам двете войски, цар Роман започна смутено да покашлюва; от някое време това му беше навик, когато нещо го вълнуваше или плашеше, някакъв лек сърбеж започваше в гърлото му и го караше да покашлюва едвам чуто. Царят виждаше, че двете войски се различаваха и което беше по-добро, беше с ромеите. Ромеите се приближаваха насам в добре стегнати дружини, с развети знамена, оръжията и доспехите им блестяха на слънцето, приближаваха се те като жива и страшна сила. Сивите български редици опасваха стръмнината долу, но поясът им не изглеждаше много широк, много плътен и як.

— Ами те как ще… — пое дъх царят да изрече тревожната си мисъл, но не я изрече докрай.

Нямаше и кой да чуе тихия му глас; тримата царски слуги стояха на няколко разтега зад него и гледаха уплашени приближаващите се ромеи. Цар Роман винаги се бе боял да изрича мисли, които можеха да предизвикат недоволство, смущение и спорове. Най-сетне мястото на българската войска беше по-сгодно, най-сетне тук бяха всичките войводи, тук беше Самуил. Мокри… и дано бог да…

Още като започна сражението, царят чу гласа на главния си ловец, който се бе приближил до него:

— Да си вървим, царство ти…

Царят заклати глава: не, не! той трябваше да стои при войниците си тъкмо сега. Чу се пак гласът на главния ловец:

— Тук не е за тебе, царство ти… Не си здрав…

Цар Роман нито се помръдна. И когато българските войници започнаха да отстъпват, главният ловец излезе с коня си по-напред, побутна царския кон с коляноте си, изви очи към царя:

— Да вървим, царство ти… Нели виждаш какво става…

Когато малката дружинка на царя се спусна към реката, за да излезе на главния път и оттам да се прибере във Воден, върху нея връхлетя бягащата българска конница. Царят се опита да задържи коня си, за да не го повлекат, да не го съборят другите коне, но животното се уплаши още повече, рипна на задните си нозе и се извъртя с изблещени очи, втурна се заедно с другите ездачи. Царят се вкопча за гривата му, но седлото сякаш само се изхлузи изпод него и той не усети как се тръшна на земята. Конницата вече отминаваше, тичаше с нея и царският кон, останал без ездач.

Бягащата конница бе повлякла и другите три коня, во главният царски ловец успя да отбие своя кои. Той препусна назад и видя царя легнал неподвижен на земята. Спря се до него и скочи от коня. Царят бе загубил съзнание. Ловецът го приподигна, но в същия миг видя как се приближаваше ромейската конница.

— Царю… царю… — извика ловецът и задърпа отпусналото се тяло на царя, да го отстрани от пътя, по който се приближаваше като вихър ромейската конница.

Друго той и не можеше да стори. Едва бе успял да се поотстрани с живия си товар, и пътят се изпълни със страшно множество ездачи, запреплитаха се току пред тях хиляди конски нозе. Ловецът се опита да издърпа царя още по-далеко, ала над тях се надвеси конник и понечи да замахне с меча си.

— Не-не! — дигна към него ръка ловецът и продължи на завален ромейски език. — Това е царят… Българският цар…

Конникът негли не разбра в първия миг думите му, но спря ръката си и попита:

— Царят ли казваш? Българският цар?

— Да, да…

— О-хооо! — викна радостно ромеецът, зачервеното му, влажно лице светна под широкия сенник на шлема.

Спряха се и други ромейски конници:

— Какво става? Кои са тия?

— Този е царят им — посочи с меча си първият конник. — Пипнали сме техния цар…

Цар Роман отвори очи, както беше в ръцете на първия си ловец, погледа един миг и смъртна бледност покри лицето му. Той бързо се опита да стане, но дясната му нога се преви — беше счупена.

Разбитата българска войска се оттегляше към Воден на гъсти, шумни тълпи. Ако ромеите бяха тръгнали по петите й, биха я поразили и разпилели до последния човек. Те се задържаха на полесражението, докато започна да отстъпва войвода Несторица с дружините си, а през това време разбитите български дружини се отдалечиха накъм Воден.

Войската отстъпваше по главния път и от двете страни на пътя, който не можеше да побере хилядното множество. Между войниците нямаше никакъв строй, никакъв началник, който да е повел своите люде. Всеки гледаше да изпревари другия, войниците се блъскаха, караха се, сбиваха се и все току се извръщаха назад да видят дали ромеите не ги настигаха. Оръжието пречеше на тия разбити войници; някои бяха дигнали копията си като сопи, други бяха избутали мечовете, секирите си отдире на колана, да не ги спъват, прикрепили бяха щитовете си на гърба и свободно размахваха ръце, като да се връщаха от събор. Виждаха се и такива, които вадеха от торбите си хляб на големи залъци и забързано дъвчеха. На един невисок бряг край пътя бе седнал монах. Той бе навлякъл върху расото си плетена ризница, която го стискаше под мишниците, опасал бе и меч, който лежеше в тревата до него, окачен на протъркан ремък; беше гологлав и бос — обхванал бе с две ръце присвитите си нозе, а изпод расото му се показваха кокалести стъпала с едри, разперени палци. Той гледаше като унесен минаващите край него войници и час по час тъжно поклащаше глава.

— Какво, попе — подхвърли му един войник, — Умори ли се? Побързай, че ромеецът ще те докопа за брадата.

— О-хо — обади се и друг, — и той тръгнал на война!

Монахът въздъхна и нищо не отговори. Престана да поклаща и главата си — не искаше вече с нищо да показва своята скръб пред тия люде.

Още по-нататък, насред пътя, се бе спрял войник с кожен шлем и щит, надянат на лявата му ръка, но на бедрото му висеше празна ножница. Той размахваше двете си ръце, сякаш да спре тоя жив поток, и викаше, викаше:

— Къде бягате? Мислите, няма да ви настигне ромеецът, щом сте побягнали! Не ще успеете да се скриете никъде, ще ви намери той, по петите ви бърза! Връщайте се, връщайте се да го срещнем!

— А тебе мечът ти къде е? — побутна го един червенобрад войник и отмина.

— Счупи се в ръката ми — продължаваше да вика храбрецът, като че ли всички тия мъже бяха го попитали за меча му. — Счупи се. С такива мечове ни въоръжават болярите! Аз нямаше да побягна… Не, не! Връщайте се да ги спрем!

Някакъв дребничък войник незабелязано се присви току зад нозете му, а друг го блъсна отпред и той се преметна наназад ведно с щита си. Наоколо се дигна врява и кикот.

Между навалицата по пътя се зададе Самуил, следван от двамата младежи, също и от Симеон Илица малко по-назад. Те караха конете си бързо, сподиряни ту от гневни, ту от уплашени подвиквания:

— Къде са се затичали пък тия!…

— О, полека! Ще ни сгазиш…

— Мълчи! Не виждаш ли великия войвода…

Гаврил-Радомир яздеше току след баща си с намръщено, ала и някак учудено лице, сякаш не му беше напълно ясно какво ставаше наоколо. Една стъпка след него яздеше Владислав с изтеглен меч в ръка и час по час току цапваше някого от войниците с широката страна на оръжието:

— Дръпни се!… Къде си се зазяпал…

Стресването на войниците или безсилният им гняв срещу началника го забавляваше — весело святкаха тъмните му очи.

Самуил Мокри бързаше към Воден, за да изпревари нахълтването на войската в града. Толкова много войска в един град, чиито хранилища бяха празни, би се озовала в клопка между стените му. Като влезе в града, великият войвода видя, че повечето от войниците и сами не искаха да останат тук, а продължаваха пътя си накъм Сетина и Обител. Той се уплаши сега да не би да се разпилеят по селата си. Във Воден се събраха и другите войводи. Реши се да се затвори в тоя град Ивац с три хиляди души и да го отбранява от ромеите, а другата войска да се задържи към Сетина, докато се види накъде ще удари Василий. Преди да се разделят войводите, някой от тях попита:

— А царят? Къде е царят?

Пратиха да го потърсят в царския дворец. Цар Роман не се бе връщал в двореца си. Давид Рудока, положкият войвода, каза:

— Ако са го пленили, голям ще бъде срамът ни.

— А сега? — извърна към него гневно лице Ивац. — Сега малък ли е срамът ни?

Когато известиха на Василия Втори, че е пленен българският цар, в големите му очи светна мрачна усмивка. После той махна пренебрежително с ръка:

— Пратете го в Солун с другите пленници. Нека се порадват солунчани.

И щом войвода Несторица се отдалечи с трите си дружини накъм Мъглен, Василий настъпи с цялата си войска към Воден; като бе стигнал толкова близу до тоя важен български град, той не искаше да го отмине. Иначе неговите намерения тоя път не бяха да покорява цяла България. Българската войска той разби, но се боеше от българските планини. Империята му още не беше напълно спокойна, враговете му и вън, и вътре в нея бяха все още много и той не се решаваше да навлезе в опасния лабиринт на българските планини. Василевсът стигна до Воден, но като видя с очите си затворените градски порти, застаналите по крепостните стени войници с островърхи шлемове, отказа се да го нападне. Той видя по-нататък и планините, които се синееха на север, запад и юг от тоя град с поднебесните си върхове. И като даде воля на войската си да опустоши цялата околност, изведе я след това пак в равнината.

До края на лятото Василий превзе Верея и върна към империята всички по-малки и по-големи твърдини по тия места; изпрати силни дружини и в Сервия, но тоя природно укрепен град остана още дълго в български ръце, Сам императорът с голямата част от войската си не се осмели да мине оттатък Дурла и Докса планина, оттатък Олимп, та Епир и Тесалия с Лариса също останаха под българска власт. Като остави войска по всички завзети твърдини, василевсът се прибра с другите си полкове в Солун, където прекара до следващата пролет. Той искаше да се почувствува неговото присъствие в тая част на империята, стоя тук с голяма сила и превърна Солун във втора своя столица.

Пленения български цар той не пожела да види нито еднаж. Малко преди Коледа в Солун пристигнаха, български пратеници да молят за размяна на пленници и най-вече за освобождението на пленения цар. Българите държаха повече ромеи още от превземането на Верея и Сервия, но предлагаха и злато за своя несретен цар. Василий заплаши българите да върнат веднага людете му, за царя пък поиска несметни богатства. Започнаха безкрайни преговори и василевсът на ромеите приличаше на алчен търговец на коне. Тогава цар Роман изпрати да му кажат, че няма да се върне в България, ако василевсът вземе от българското царство за освобождението му каквото и да е, дори само една златица. А злочестият български цар беше още болен със счупената си нога…

За Василия Втори България заприлича на таралеж със страшни бодли. Самуил Мокри, който сега беше и заместник на царя, каза на войводите:

— Вторият Василий е близу до нас, пък и на наша земя, с голяма сила. Не можем да излезем срещу него, докато не съберем също такава сила. Излязохме, и той ни порази. Сега наши твърдини няма да бъдат градовете и стените им, дето Василий винаги може да ни хване, а ще ни бъдат твърдини планините. Просторно е там н свободно, няма ни врати, ни стени.

Василий Втори престоя по тия места четири години. През цялото време едното му ухо беше обърнато към Цариград и към тамошните предели на империята, а тук той самият водеше войската си. Зимите прекарваше в Солун, през останалото време пък беше в непрекъснат поход. Той искаше да изтощи България и при по-сгодно време да я покори. Засили и с люде, и с оръжия, и със стени всички твърдини в тая част на империята, разруши и затри всички български твърдини, до които можеше да стигне. Избягваше само дългите проходи и теснини, които водеха към вътрешността на България, но навсякъде другаде отиде и проникна не един път.

Българите следяха отблизу движенията на императора и на войската му. И не пропущаха да го ударят дори в полетата и по широките пътища, но когато се опитваше да се приближи към планините, да навлезе в тях, българските дружини се сриваха изневиделица върху войниците му и ги избиваха без милост. Василий се натъкваше на таралежовата кожа на България.

Не жалеше и той много кръвта на войниците си. Набра се и голяма ярост в сърцето му против българите. Наранена бе голямата му гордост — той, василевсът на ромеите, се бе превърнал в прост пазач на империята, който се надбягваше с българските глутници и се дебнеше с тях по дивите им планини. В 994-та година — четвъртата от неговото пребиваване по тия предели — Василий поиска да разсече България на две половини и да я покори. През месец руен27 на същата година той се реши да поведе войската си по опасния път срещу течението на Струма и нагоре, към изворите на тая река. Българите веднага отгатнаха кроежите му. Нели се знае кой път за къде води, а пътят по Струма води за Средец или от Средец за Солун. По същото време Самуил Мокри беше на своя остров в Малкото преспанско езеро и лекуваше опасна рана, която му бе нанесена с отровна стрела при едно сблъскване с ромеи. Съобщиха му за новия поход на императора и той прати всички български дружини по следите му. Изпрати бързи гончии и направо до Кракра, който държеше Средец, изпрати му повеля да излезе от тоя град, когато наближи там Василий, и да го посрещне някъде по близките планински теснини.

Българите тичаха по следите на василевса като свирепи вълци от двете страни на пътя му край Струма.

И там, където беше възможно, те налитаха върху войската му, ръфаха от нея живи късове. Пътят почерня от кръвта на много и много ромейски войници. Ромейската войска се промъкваше през планинските теснини като разярен змей, който се мяташе на разни страни да се защити, да отвърне на удара с удар, а от огромното му тяло шуртеше кръв. Все пак българските дружини не можаха да спрат многохилядната войска на Василия. Във Владайския проход към тях се присъедини и Кракра с людете си, тук стана и по-тежка битка, но ромеите най-после се извлякоха от теснината и хванаха Средец.

Вратите на града бяха затворени, ала по стените и кулите му не се виждаше никаква войска; мяркаха се при всяка врата само по неколцина стражи. Василий се спря срещу западната врата и прати да поискат от стражите да я отворят пред войската му. Те извикаха отгоре, че им е заповядано да не отварят никому ни денем, ни нощем. Между зъберите над вратата се показаха и други неколцина мъже. Единият от тях, който беше с висок болярски калпак на главата въпреки топлия ден, се наведе отгоре и каза на завален ромейски език:

— Аз съм кметът на тоя град. Войводата на тая област повели да не отваряме вратите на града и да не пущаме никого ни да влиза, ни да излиза. Ние не сме против вас, в града няма никаква войска, вървете си и вие миром по пътя.

Императорският протокелиот28, който бе изпратен тук, махна с ръка, дигнал към средецкия протевон сърдито лице:

— Какво говориш ти… Там насреща стои василевсът! Спущай моста по-скоро, отваряй вратите!

— Виждам, виждам — отговори кметът и понамести без нужда тежкия си кожен калпак. — Всичко виждам, но не мога да престъпя повелята на войводата. Ще ме обеси…

— Каква дързост! — викаше отдолу младият протокелиот. — Тебе и без това ще те обесят… Как смееш да се противиш на волята на василевса! Отваряй веднага!

Кметът се скри зад високите зъбери и вече не се показа; изчезнаха с него и другите люде, скриха се и стражите.

Българите вярваха, че високите, яки стени ще запазят града, както бяха го запазили през 986-та година; те също вярваха, че императорът ще отмине, щом види, че градът не му се противи със сила. Ала като се върна протокелиотът и каза какво бе отговорил средецкият протевон, Василий Втори кимна едва-едва към града насреща и рече с привидно спокоен глас:

— Сринете тия стени. До основи.

Гневът му, скрит зад привидно спокойствие, беше по-страшен.

Беше вече към пладне, но до другата сутрин ромеите наредиха около града всичките си стенобитни уреди, а те не бяха малко. Войниците работеха спокойно — никой не ги смущаваше нито със стрела, нито с предизвикателен вик от стените на обсадения град. Час по час между зъберите се показваха люде и бързо изчезваха — средечани следяха зловещата работа на ромеите. Обстрелването започна от всички страни; ромеите биеха стените с огромни камъни, биеха и вратите с тежки „овни“. Войниците весело се въртяха около разрушителните уреди, слагаха по тях камъни и тежки греди, въртяха и опъваха лостове, колела.

Василевсът се разхождаше пред шатъра си в ранното есенно утро и от време на време поглеждаше отдалеко към обсадения град, сякаш да провери дали още стърчаха над земята високите стени. Тъкмо по това време му съобщиха, че бе дошъл от Цариград бързоходец с важни вести, и му подадоха пергаментен свитък. Василий приседна на един стол и разгъна свитъка само с едно движение на силната си ръка.

Той бе получил вест още през лятото, че арабите обсадили града Халеб в азиатските предели на империята. Получил бе също обширно и тревожно послание от гражданите на тоя град, които го молеха коленопреклонно да им се притече на помощ срещу арабите. Василий изпрати оттук, от България, заповед до антиохийския стратег Михаил Вурца и после до Леона Мелисин да се притекат на помощ на халебци със силна войска. А ето сега халебци изпращаха второ послание до императора и го молеха отчаяно за по-голяма помощ — Вурца и Мелисин не бяха успели да ги спасят от арабите. Василий подаде с рязко движение свитъка на главния си писар и стана от стола. Той се загледа към града насреща и като че ли нито за миг не беше откъсвал мисълта сн от работата на войниците там.

— Какво правят тия още? — попита бързо и добави: — Кажете да не се бавят.

Василевсът вече знаеше, че ще напусне България и че трябва да побърза към Халеб. Какво бе направил той през последните четири години в тая дива и непокорна страна с такава силна войска? Върнал бе към империята завзетите от българите твърдини и места; разрушил бе много български твърдини и бе отворил път към вътрешността на страната; прогонил бе българската войска по планините; пленил бе българския цар… Беше ли всичко това успех за Василия? Покорил ли бе той и усмирил тая размирна страна и нейните свирепи пълчища? Не, не беше я покорил… И бе загубил близу дванадесет хиляди от най-добрите си войници. Василий Втори не можеше да се върне като победител в своя престолен град. Сега халебци пак го молеха за помощ. Ще се притече той самият — арабите бяха по-опасни врагове на империята. И василевсът повтори с гневен глас, изблещил очи към обсадения град:

— Кажете тия там да побързат! — Сетне продължи като на себе си, но го чуха всички приближени там: — Ние имаме и по-важна работа…

Стенобитните уреди заработиха по-живо. Започнаха на много места да се сриват с трясък в пресъхналия ров около градските стени разрушени зъбери и разкъртени камъни, които падаха и от двете страни. По едно време кметът на Средец отново се показа над западната врата и като се криеше страхливо зад зъберите там, даде знак, че иска да говори. И недочакал войниците да спрат разрушителната си работа, завика с всички сили:

— Спрете, спрете! Отварям! Ей сега ще отворим всички врати!

Изтичаха да съобщят на василевса тия думи на средецкия протевон. Василий поклати рязко глава:

— Не, не! Разрушете стените до основи!

За няколко дни бе разрушен целият Средец с всички негови защитни стени и кули. Жителите му до един бяха изведени на полето край сринатия град, но императорът забрани да се посяга върху тях. Войниците поограбиха едно и друго, поругаха много жени, та и убиха люде, но императорът не чу за това. Преди да отведе войската си от тъжните развалини на Средец, той повика протевона и му рече:

— Когато се върна вече за трети път в тоя град, не искам да го скриват от очите ми стени и затворени врати.

На път за Плъвдив василевсът се спря и при българската твърдина Мория, държа я някое време и също я би с обсадни уреди, ала не можа да я разруши. Той бързаше сега накъм Цариград.