Пепеляшка и царският син

Глава VIII

Три дена по-късно Самуил Мокри беше пак във Воден. Най-напред попита за вести от Цариград. Не бяха се получили през тия дни. После заповяда да повикат Рун.

— В Преспа — каза той на богомила — монахът Емилиян е отвлякъл ранената жена. Искам да узнаеш къде я е скрил.

Лицето на богомила се помрачи, той помръдна устни и се виждаше, че искаше да произнесе противна дума, но Самуил продължи нетърпеливо:

— Тръгвай още днес или утре. Това е моя повеля.

Преди да излезе, богомилът все пак не се сдържа и рече:

— Това не ще да е за царството, но… толкова по-зле за калугера.

Случи се така, че тоя ден се завърнаха от Цариград и последните съгледвачи, които бе изпратил Самуил. Донесоха те известие, че в империята бе започнала междуособна война. Великият войвода повели да се разгласи тая вест между войската и по цялото царство. Още същия ден той прати да помолят от негово име царя да го приеме и отиде в двореца, преди да получи царския отговор. Като съобщиха на царя, че великият войвода вече чака пред вратата му, цар Роман не скри уплахата си и побърза сам да го въведе в своите стаи.

— Аз току-що изпратих да ти съобщят… за тебе е винаги отворена вратата на моя дом, светли велики войводо… — говореше царят с изтънелия си хриплив глас и се озърташе като чужд в собствените си стаи.

Самуил го гледаше с едва-едва присвити очи и търпеливо го дочака да седне. Седна и той срещу него. Царят дигна питащи, покорни очи, но бързо измести колебливия си поглед. Великият войвода започна:

— Ти вече знаеш, царство ти, за последните известия от Цариград. — Царят мългчаливо кимна и той продължи: — Ти също знаеш що мисля аз за царските ни работи. Сега всичко ми е още по-ясно: трябва да победим и да съкрушим Василия и царството му. Иначе той ще ни победи и съкруши. Ние не бива да чакаме. С тия свои вътрешни безредия ромейското царство сега е в голяма слабост и толкова по-добре за нас. Аз няма да чакам повече и те моля, царство ти, да ми помогнеш с царската си воля и власт, за да не бъда сам и никой да не може да ми каже, че върша своеволия. Цар Роман вече и съвсем не знаеше къде да погледне от преголямо смущение. Белите му пухкави пръсти подскачаха треперливо върху широките подпорки на стола, дето бе сложил късите си немощни ръце.

— Но… ннно… — заекна той — какво мислиш да правиш ти, светли велики войводо…

— Тръгвам, твое царство — взря се в него Смуил Мокри със светлия си, напрегнат поглед. — Тръгвам с цялата войска. И те моля, царство ти, да прогласиш с царска грамота тоя поход на войската ни.

— Ами нели великият съвет… после и болярството — се опита царят да се противи. — Не бива да излизаме срещу великия съвет, цялото болярство може да се обърне против нас.

— Болярството — повлече глас великият войвода, поклати отрицателно глава и продължи: — То не е на мястото си. Бог ми е свидетел — готов бях да послушам и да се подчиня на великия съвет, ако той говореше и решаваше за царството, но великите боляри говорят и решават само за себе си, макар сметките им да са погрешни. Аз, царство ти, няма да слушам вече никого. И тебе няма да слушам, ако отидеш с болярите. Събрана е вече много войска и чака.

Тоя ден българският цар издаде грамота за поход към пределите на ромейското царство и с нея постави пред всички войводи пак великия войвода Самуила Мокри. Грамотата бе разпратена до областните войводи, наизлязоха и царски глашатаи по улиците на Воден да я четат и разгласяват сред народа.

Настана голямо оживление сред войската, тревожна възбуда обхвана всички войници. И понеже бяха събрани толкова много все млади мъже, вече отдавна откъснати от домашните си грижи, общата възбуда скоро се, превърна в Шумна, лекомислена веселост. Появиха се из града и пияни войници много повече, отколкото можеха да се видят и преди това всеки ден. По дворищата се разтичаха жени и деца, зачуха се и плачове. Забелязваше се, че всеки от мъжете се стремеше да бъде като другите, да говори и да вика като другите, да се задява с другарите си, да показва юначество, да дига юнашки тежките пръстени чаши с вино и медовина по градските кръчми. Жените бяха по-искрени с кудкудяканията си по дворищата, със своите страхове и скърби, със сълзите си.

От Воден, дето беше и царят, и патриархът, и великият войвода, и всички велики боляри, се разнасяха по цялото царство тия гласове и шумове като бързите кръгове по трепналата повърхност на дълбок вир, в който е хвърлен камък. Запрепускаха конници от град на град, от крепост на крепост, от кула на кула и сега, към края на месец груден5, когато през студените вече нощи калта по пътищата подмръзваше, тропотът на конските копита отекваше, надалеко. Надалеко се чуваше и глухият, но пронизващ вой на бойните рогове, резкият стон на медните бойни тръби, острият писък на дървените и костени свирки, тежкият, отмерен бумтеж на тъпаните и тарамбуките, а през всички тия тревожни и властни звуци се разнасяха сякаш от град на град, от кула на кула, та и от двор на двор юнашки провиквания ведно с тъжните стенания на изоставени жени. После като че ли разнеслите се и до най-отдалечените краища на царството кръгове започнаха по-бързо да се връщат към неговото средище. Или като малки поточета, които бързат по планинските стръмнини към долините, където се сливат и потичат в пълноводни реки — от всяко село, от всяка твърдина и град тръгваха дружини млади мъже, по двама и трима, по десет и по сто души, събираха се на цели полкове и вървяха всички накъм средището на царството, където и преди това бе събрана войска. Жените, старците и децата изпращаха със сълзи и вайкания войнишките дружини надалеко по пътищата, после се връщаха мълчаливи през запустелите есенни поля в затихналите села и градове…

Войската се стичаше към Обител, към Сетина, към Воден. Два големи полка от по три хиляди души пехота и конница остана в Средец за всякакви непредвидени нужди, докато всички други полкове слязоха на юг и се събраха по тия места към четиридесет хиляди въоръжени мъже. Още не беше излязъл нито един войник извън границите на царството, но прогласеният поход бе започнал. Късно беше за всякаква съпротива и, все пак намериха се неколцина от по-смелите боляри, които се опитаха в този последен час да се противопоставят, макар и не открито. Явиха се те не пред царя, който нееднаж ги бе изоставял, а пред Самуила Мокри, във воденския му дом. Те бяха трима души и като се изправиха пред великия войвода, сбутаха се близу един до друг от уплаха. Заговори Витан Босота от Суково с такава решителност, която показваше повече страх, отколкото храбро сърце:

— Ти, славни и велики войводо, вече за нищо не ни питаш, но ние искаме да ти бъдем полезни със съветите си.

— Това не е истина — прекъсна го Самуил. — До вчера се събирах с вас във великия съвет, слушах ви що говорите и сам говорих. Когато се говори и съветва за доброто на царството ни, аз винаги съм готов да послушам.

— Затова сме и дошли — продължи Босота с още по-голяма смелост. — Е, всичко е добро, което би захванал, ще вървим срещу ромеите, но ние мислим и съветваме още да се почака и не за друго, а защото сме вече пред самата зима. Ти се готвиш за поход в чужда земя с голяма войска, а иде лошо време, студове ще те срещнат и бури, снегове и ледове.

Самуил не му даде да говори повече:

— Е, добре, добре. Вие и тримата сте от великия съвет, на поход няма да ви поведа, идете, седнете край огнищата си и не се грижете за нищо. Грижа за войската ще имат войводите й. Ще ви кажа и това: тежко на тая войска, която се бои от студ и от жега. А иначе зимата е добро време за война и битки. Със здраве, велики боляри. И кажете комуто трябва да се каже: който застане на пътя ми, ще го прегазя без жал и милост.

Той ги остави сами в стаята. Те се спогледаха и нито един не се реши да продума — бояха се да не би тук и стените да имат уши.

Рано в деня на свети Спиридон чудотворец камбаните и клепалата на всички воденски църкви забиха тържествено. Тоя ден мина като най-голям празник — станаха шумни веселби, много песни се изпяха, цял ден и до късно през нощта се свири на гайди и гъдулки, блъскаха се тъпани, изпи се цяло море от медовина и вино, каквото по тия места имаше в преголямо изобилие. Общата веселба беше още по-буйна и затова, че в нея имаше и много скръб, много страхове, много скрити и нескрйти сълзи.

Преди още да се раздени на другата сутрин, южната градска порта бе широко разтворена и потече през нея войска. При все че тръгваха толкова много люде, голяма врява и викот не се чуваше, а мнозина от войниците, като минаваха по спуснатия мост над рова, взимаха оръжието в лявата си ръка и мълчаливо се кръстеха. По разни странични пътища и пътеки прииждаха и излизаха на пътя за Верея6 и други полкове. Сега стана за всички ясно накъде бе тръгнала тая многобройна войска. Още през лятото, докато Самуил Мокри ходи по Средец и Разметаница, за да се справи с предателството на родния си брат, ромейски отреди използуваха тоя сгоден случай за вътрешно смущение в България и присъединиха отново към империята градовете Верея и Сервия, а също и голяма част от Тесалия и целия Епир. Сега българската войска отиваше да върне пак към България тия градове и земи, които бяха населени и с много български славяни.

На един широк завой на пътя за Верея бяха застанали цар Роман, Самуил Мокри и други от по-първите войводи и боляри, всички на коне. Спрели се бяха тук и чакаха да мине пред очите им цялата войска, пък и войската, тръгвайки на такъв поход, да види царя и другите свои най-големи началници. Зад дружината на царя и болярите стояха знаменосците, веднага след тях, в две редици — осмина свирачи на рогове и медни тръби. Зад знаменосците и свирачите стоеше една по-голяма дружина също конници — оръженосци и телопазители. Царят седеше на коня си някак несигурно, с дълго, тежко червено наметало, с позлатен боен шлем, прихлупен и голям за главата му. По бледото му кьосаво лице беше изписана потиснатост, той често се обръщаше към Самуила и му говореше бързо, загрижено. Великият войвода стоеше близу до него, на половин стъпка по-назад, както беше редно. Самуил Мокри беше с железен шлем, с броня, с дълъг меч; раменниците, лакътниците и коленниците стърчаха високо, той изглеждаше по-едър и по-строен в това облекло, цяло от бохемско желязо; по шлема и по меча проблясваха златни украси, които бяха и знаци за сана му на велик войвода. Когато царят му заговорваше, той се обръщаше бързо към него и му отговаряше накъсо — не искаше да откъсва поглед от войнишките редици, които вече минаваха по пътя.

— Дали са яли тая сутрин? — попита царят. — Не е добре да тръгват гладни на такъв път.

— Ядоха добре — отговори Самуил.

Малко по-късно царят пак попита:

— Днес през целия ли ден ще пътуват?

— Ще пътуват до Верея.

— Колко има дотам?

— Осем поприща.7

Царят се загледа в него озадачен; той, види се, не разбра добре думите на великия войвода, но не се реши да го попита повторно. След един миг попита друго:

— Ами на границата? Няма ли да се опитат да ни спрат?

— Не могат да ни спрат.

Цар Роман жалеше войската си, а с други очи я гледаше Самуил Мокри.

Войската тръгваше на поход стремително, ала без голямо въодушевение. Тласкаше я напред царската повеля, присъщото войнишко самочувствие, мисълта за плячка и по-свободен, по-безгрижен живот, както и любопитство към далечната, чужда страна, особено у по-младите войници. Но в страха пред неизвестността гаснеше всяко въодушевение и възбуда дори у по-лекомислените. Самуил Мокри всичко забелязваше и не се тревожеше, че войниците тръгваха някак угрижени.

Тревожеше се повече той, че не бяха по-добре облечени и по-добре въоръжени. Забеляза, това и царят със своето милостиво сърце.

— Виждам, — зашушука той приведен към ухото на Самуила, — повечето са обути с опинци, нямат си войнишки обуща. Мнозина са в селските си дрехи. За всеки войник трябва да има железен шлем, ризница и здрави обуща, иначе как…

Самуил долови в думите на царя укор или може би това беше прикритата съпротива на цар Роман срещу войната, която започваше. Великият войвода изви към него строги очи:

— Ще се облекат и обуят по-добре при ромеите. Ще намерят там и добро оръжие. — Той се поколеба дали да изкаже докрай своята мисъл и току се обърна лице срещу лице към царя: — Болярите лошо ги обуват и обличат, лошо ги въоръжават, а самият народ е много беден. Старите наши язви, царство ти, не можахме да ги излекуваме.

Очите на царя заиграха уплашено. Самуил пак се загледа във войската. Лицето му, под широкия сенник на шлема, придоби още по-строг израз. Той следеше едва ли не всеки войник, а в същото време се бореше с мислите си: „… Сега са малцина тия като Михаил Кукул и едва ли ще се намери болярин, който да дигне ръка, но… ще ти забави войниците, ще ти изпрати и по-малко войници. Ще ги изпрати в селските им дрипи или ще ги облече колкото за лице, че са войници. Ще намали и храната. А от селянина все гледа да открадне и да скрие, все гледа да го изпрати по някаква своя работа, макар сега с молби и с лъжливи обещания. Но ако се върна от войната един ден, ако се върна с добра сполука… не ще бъде вече тъй! Не ще бъде!“

Далеко преди пладне отмина и последната дружина войници, както обозът и свободният добитък, отминаха и всички бойни уреди, но те бяха малко. Великият войвода обърна коня срещу царя, сложи ръка на гърдите си, леко се поклони, без да сваля от него своя напрегнат поглед:

— Сбогом, твое царство.

Цар Роман се опита да се приближи, после протегна ръце отдалеко, по-бузите му потекоха сълзи:

— Сбогом, сбогом, светли и велики войводо! Бог да те закриля…

Самуил Мокри се поклони още по-дълбоко с ръка на гърдите си, да не вижда протегнатите ръце на царя, който бе дигнал и поводите на коня — несгодна би била така една прегръдка. Раздвижиха се конете и на войводите зад тях, също и на войниците-телопазители по-нататък.

Великият войвода излезе на пътя и подкара бързо, следван от знаменосеца си. Войводите се сбогуваха един след друг с царя и също подкарваха по пътя. Припнаха след тях и четирима от свирачите, също и телопазителите на великия войвода. Погледа ги царят, докато се отдалечиха, после обърса с върха на пръстите просълзените си очи.

Самуил Мокри догони бързо войниците и все повече ги изпреварваше, за да стигне по-скоро началото на дългата им върволица. Някъде се отстраняваха да му сторят път, някъде пък той излизаше от пътя, за да продължи бързия си ход. Войниците забелязваха отдалеко войводското му знаме, чакаха го да мине край тях и го съпровождаха с погледите си по-нататък. Всеки би желал да бъде по-близу до великия войвода, да вижда знамето му, дори и тия, които бяха склонни да изрекат и скверна дума срещу него. Във всяко сърце имаше тревога и смут или тъга, или злоба, или друг някакъв порив…

Конните войнишки дружини бяха по-малко и някак врязани между пехотните полкове и дружини, вървяха и те ходом, не можеха да пробият нанапред, нито да се отбият от пътя. Конна беше и цялата охрана на войската — предна, задна и странична. Нагъсто, но проточено и равномерно тропотеха конските копита по пътя и заглушаваха врявата на конниците, подрънкването на оръжията им. По-друг беше шумът сред пешите полкове и отреди. Пешите войници вървяха с бавна, равномерна, тежка селяшка стъпка, метнали на гръб кожените си и дървени щитове, каквито бяха повечето от щитовете, провесили през рамо или на колана си лъкове, стрелници, секири, мечове и торби с храна. Размахваха също тъй равномерно и бавно присвити ръце или бършеха с опакото на ръката запотените си лица, секнеха се в шепите си, а които носеха копия — дигнали ги бяха на рамо или се подпираха на тях като владици на дългите си патерици. В шума на многобройните стъпки, на оръжията тук се чуваше по-ясно войнишката врява и говор. Ще започне един отдалеко дълга някаква приказка, прекъсвайки се час по час, за да поеме дъх в умората си, друг по-нататък ще подвикне, ще изругай, ще изохка гласно и проточено. Всеки войник говори различно, с различен глас, но те като че ли говорят за едни и същи неща и като че ли с едни и същи думи:

— То се знай, добре е да се язди на такъв дълъг път, но и за коня има големи грижи. Човек тъй, като нас си е по-слободен.

— Дай ми ти мене едно конче…

— Да имахме барем по-здрави опинци…

— Казах аз: дай, бре, още едни, като ме пращаш на война, а той: „Одери от задника си!“ Такъв е и боляринът, и главният му събирач. Гледа да вземе, а не да ти даде.

— Аз пък заклах свинята преди време. Не се ходи бос. Ако чакаш все на болярина…

Друг беше разговорът малко по-нататък:

— Жената наслага в торбата колкото имаше вкъщи. Догоре. Догоре, ама и то се свършва. Сега тука по залък на човек.

— Мене по половин торба не ми стига наеднаж, хо-хо!

— Отсега ще ни гощава ромейският цар.

— Ти гледай сам да се нагостиш. Не оставяй цар да те гощава.

— Как ли ще ни срещнат, а…

— Кои?

— Кои… тия във Верея и по-нататък. Ромеите.

— Дано да ги е по страх от нас…

Самуил Мокри дочу последните думи и се усмихна. Той често се заслушваше в разговорите на войниците, понякога и сам се намесваше в разговорите им. А те, като го видеха наблизу, или млъкваха от страх, или повишаваха глас, за да ги чуе. Когато искаха да ги чуе великият войвода, те говореха с угодлива почтителност, но и често казваха тъкмо онова, което искаха да знае и той. През време на похода редът във войската не беше строг и войниците разговаряха по-свободно й помежду си, и с началниците си. Ето, войникът върви, както му е заповядано, не спира, не изостава и защо да не си поговори, защо да не изкаже мъката си? Великият войвода яздеше край самия път по една изгоряла от есенните слани поляна и чу от край до край следния разговор:

— Като е казано, и на война ще вървиш. Царска воля и повеля.

— Ще вървиш, защо да не вървиш, ама да видиш и ти къде е ползата.

— Може така да е наредено от бога: да няма полза за тебе, а само за царя и за болярина.

— Тъй е било по-рано с ангарията. Ти работиш за болярина и за царя, за манастира. За тебе няма никаква полза. Тъй е и във войната.

— На война отиват и боляри.

— Отиват и боляри, но те все под шатри спят. На кон яздят. Не са ни гладни, ни жадни. Ти пак и огън ще им запалиш, и вода ще им донесеш. На война, ама за тях е по-друго.

— А ти какво искаш. И за тебе ли като за болярина?

— Не казвам и за мене! Но ти, като ме пращаш на война, обуй ме, напълни торбата ми, остави да има и за децата ми. Ела да видиш после как се воюва!

— Ангария сега няма.

— Има!

— Няма!

— Няма, но нели си беден и си все в нужда! И като отидеш да се помолиш у болярина, той иска после да му работиш и двойно ще му го върнеш.

— Казано е: няма ангария. Но той и сега може да те накара, насила да те накара, а ти не смееш да му се опреш, да се оплачеш. Боляринът е всякога по-силен от тебе.

— В наше село не е тъй. Като иска боляринът, от старейшината иска, от него моли.

— Ето, виждаш ли: от тебе може, от цялото село не може.

— Като е целият народ на една страна и царят нищо не може да му стори. Народът и от царя е по-голям.

Самуил Мокри: се извърна от-високото седло и потърси с очи войниците, които водиха тоя разговор. Войнишките редици се бяха разбъркали и той видя цяла една войнишка дружина. Млъкнали бяха всички наоколо, чуваше се само шумът от стъпките им, подрънкването на оръжието. В тая войнишка маса той не можеше да познае кой какво бе говорил. Към него бяха обърнати много очи — уплашени, любопитни, насмешливи, строги, мрачни, злобни, но и други, които бяха широко отворени в очакване, пълни с някаква надежда. Великият войвода знаеше, че всички думи, които бе чул, бяха отправени към него. Той нищо не отговори и не беше нужно. Показа с погледа си, че бе чул всяка дума, и това беше достатъчно. Кои бяха, които говориха? Ето всички тия войници, всички тия живи очи. В паметта на великия войвода останаха думите им и тия също, които бе чул малко преди това.

Самуил Мокри побърза да се отдалечи. Пред погледа му изедиаж се замярка жалкият, разплакан образ на царя, добрите му очи. Войниците не познаваха истинския образ на царя — той беше далеч от тях. Но той беше царят и царството, те се оплакваха от него и бяха против него. С него беше боляринът, войводата, попът, съдията, побирчията и те всички бяха царството. Всички в един образ. Войниците се оплакваха от него и пак на него, бояха се от него, не му вярваха и го мразеха. А те не бяха ли в царството повече, отколкото царят, тоя слабодушен цар, повече, отколкото боляринът-грабител, повече от лицемерния божи служител, от несправедливия съдия, от хищния побирчия? Те бяха самото царство и хлябът му, и кръвта му, и силата му, но не знаеха това и отделяха царството от себе си, поставяха го срещу себе си.

Ето тук беше нужна повече светлина, повече яснота и правда. Народът беше против царството, а това ще рече против себе си, със сляпа омраза и недоверие. Самуил пак поотпусна повода, извърна се пак да погледа войнишките редици. Те вървяха, вървяха напред, но не ги водеше царството им, а страхът им от царството и някакви неясни надежди.

Към средата на мрачния декемврийски ден, след няколко къси почивки, българската войска бе преминала старата граница с ромеите и беше тъкмо между Воден и Верея. Самуил Мокри, който яздеше вече начело на войската, нареди пак да свирят за спиране и почивка. Войниците наизлязоха и сега по поляните от двете страни на пътя, а на самия друм останаха обозните коли и бойните уреди. Отново настана шумно оживление сред уморените войници. Дотук не бяха срещнали нито един ромейски войник, походът им беше едно продължително пътуване и повелята за нова почивка ги развеселяваше. Ала скоро веселата войнишка глъчка се превърна в общ ропот. Нова повеля се разгласи от полк на полк, от дружина на дружина: и тая обедна почивка не ще бъде много дълга, войниците да не се разхвърлят и разпиляват и всеки войник ще яде от торбата си — храна за обед няма да се раздава. Негодуваха войниците, надаваха сърдити викове и не се бояха, че ще ги чуят началниците им:

— Изпотрепахме се! Бързай, бързай и едва седнеш да си починеш… Лесно им е на началниците — всички са на коне!

— Ами защо от торбите? Нека сложат котлите, да сръбнем топла чорбица… Гледай ти чудо!

— Добре започва тая работа още от първия ден. Какво ли ще бъде по-нататък… Само мъки за народа?

Великият войвода нареди също да не се палят огньове, да не се разпъват шатри. Той нареди да сложат обеда на първите началници на една открита поляна и самият подви колена на пожълтялата трева. Хранеше се мълчаливо, с най-просто ядене, както всички. Сетне поиска кратуна с вода и жадно пи. Обърса с опакото на ръката мустаките си, поглади раздвоената си брада и не дочака да довършат обеда другите по-първи началници, с които бе седнал. Стана бързи, оправи меча, както бе свикнал от много години, без да мисли за това. Той не подкани сътрапезниците си да побързат, нито взе да обяснява защо бе дал такава повеля за обедната почивка. Нека всеки началник сам си обясни, което е нужно. И само това каза, сякаш да продължи започнат вече разговор:

— Отдавна не е воювал тоя народ; години наред при цар Петра, десетки години. Забравил е да воюва и му е по-трудно всяко нещо.

Той тръгна между войниците, както бяха насядали по поляните наоколо на по-големи и по-малки купчини, или по един, по двама тия, които не искаха да разделят торбите си с другите. Тъкмо минаваше край една войнишка купчина, и чу разговор:

— Ами обед време е сега… Да се поотпуснеш малко…

— Къде сме се затичали! Тука вече не е наше, а ние сме се затичали като слепи срещу ромея.

— Виж нозете ми… Отекли.

Самуил не ги дочака да довършат. „Те виждат това, което е пред очите — мислеше си великият войвода. — Торбата, отеклите нозе… И началниците им така и войводите им. Нека се научат да виждат по-далеко! Ние сме на чужда земя. Вървим към чужда твърдина. Ти нямаш време да почиваш и да се бавиш. Не давай време па врага! Нозете болят, костите болят, но почивката идва след работата, която трябва да свършиш, а не преди пея…“

Като ходеше тъй, Самуил Мокри се поспираше тук и там, за да продължи почивката, но попоглеждаше и небето, сякаш да проследи бързия ход на времето. На една поляна той съгледа отдалеко сина си. Младият хилядник бе легнал на тревата с разперени ръце, разкрачен, придръпнал шлема над очите си. Току до него седяха другите началници от полка му, довършили вече обеда. Те наскачаха да посрещнат великия войвода. Не се помръдна само Радомир.

— Спи ли? — попита Самуил.

— Спи… Спи. Търкулна се и…

За един къс миг погледът на великия войвода пробягна по младото и едро тяло, проблеснал от бащинска обич и гордост; младият момък беше все тъй хубав, цял отпуснат в сладкия си сън на тревата. Самуил го побутна с крак:

— Ставай! Какъв е тоя сън сега, на пладне!

Радомир се изправи и бутна шлема си назад все още сънен; по детски мило и непохватно беше движението на едрата му ръка. Той дигна към баща си големи, кръгли очи, после скочи и се изправи пред него с две педи по-висок, с виновна усмивка на широкото, поруменяло лице. Самуил го гледаше строго, Радомир престана да се усмихва, нацупи устни, набъбнали от млада кръв. Великият войвода погледна пак небето, озърна се наоколо и сякаш забрави младия хилядник.

— Кажи да свирят за поход! — рече той и обърна гръб на сина си.

Гъстата, безкрайна войнишка върволица отново излезе на друма и потегли напред дружина след дружина, полк след полк. Времето странно се бе спотаило, както и всичко по небето и земята. Не се забелязваше ни ветрец да подухне, ни птица да прелети. Небето беше облачно от край до край, тъмносиво, равно и голо като стена. Поляните край пътя бяха пусти, вляво се разтваряше широка и празна равнина, далече вдясно се тъмнееха височините на Дурла планина. Сред така смълчаната нустош в простора се движеше само многолюдната войнишка върволица, някак чужда и самотна въпреки всички шумове и звуци, които вървяха с нея и в нея. Въздухът беше влажен и лепнеше хладен по лицата на войниците. Бавно, неусетно започна да тъмнее наоколо, като че ли самият въздух ставаше по-тъмен, хоризонтът бързо се приближаваше. Заваля гъст, ситен дъжд с тих, еднозвучен шум.

Самуил Мокри яздеше и сега начело на войската. Той придръпна сивата си вълнена наметка и в своята постоянна грижа, пак се извърна да погледне дългите редици след него. Умълчали се бяха войниците, рядко ще се чуе глас или по-оживен говор, В здрача на навъсения декемврийски ден мътно проблясваха мокри железни шлемове и брони, широките острия на копня. А не много далеко напред небето бе легнало ничком върху потъмнялата земя и нищо не се виждаше нататък. Далече бяха стените на Верея, не се виждаше наблизу и никакво друго човешко селище. Великият войвода дигна ръка и ядно изрече:

— По-бързо напред, по-бързо!

Заповтаряха след него други гласове като многократно ехо все по-далеко и по-тихо накъм края на войнишкия строй:

— По-бързо… По-бързо…

Глухо отекна оттам, откъм долния край на гъстите редици многогласен ропот, ала стъпките затропотиха по-бързо, сгъсти се и тропотът на конските копита, заскърцаха по-остро дървените колела на тежките бойни уреди. Самуил искаше да стигне до чуждия град преди да се стъмни. Той не даде и нова почивка, макар да бе преминало вече ново поприще. Приближи се Ивац, който беше по-лют от него, приближи се да му припомни:

— Да бяхме се поспрели малко…

Великият войвода не се обърна и да го погледне:

— Нощта ще ни свари насред полето. Пръст пред очи не ще можем да видим.

Като виждаха началниците как бързаше конят на великия войвода, все току повтаряха един след друг по цялата редица накъм далечния й край:

— По-бързо…

Само дъждът продължаваше да вали равномерно и като че ли шумеше на едно и също място.

Самуил Мокри не можа да изпревари нощта. ВоЙниците преплитаха нозе по разкаляния друм с всички сили, почивките им бяха все по-къси, ала нощният мраз ги изпревари. Тогава, за обща изненада, великият войвода заповяда да запалят факли. И войниците продължиха своя път в тъмнината, водени от мъждивата светлина на запалените борини, които пушеха и съскаха в дъжда. По цялата дължина на войнишкия строй се надигаха гневни викове и проклятия, но нямаше кой да ги чуе и не след много време позатихнаха. Нямаше полза да се вика и проклина в тъмнината, а и никой не би се решил да изостане от другарите си. Конят на великия войвода продължаваше да шляпа в калта, покорни вървяха и войниците след него, като слепи в тъмната нощ. Самуил Мокри знаеше, че сега градът беше близу. И така го обгради той — в нощната тъмнина, в дъжда, със запалени борини, които често гаснеха, а войниците ги палеха отново и отново.

Едва когато чуждият град бе хванат от всички страни и българската войска се разположи на нощен стан под шатри и навеси, още повече на открито край многобройни огньове, Самуил Мокри каза на началниците, които се бяха събрали в шатъра му, за да разсее мрака и от погледите им:

— Така е по-добре. Не може да се нощува сред полето, толкова близу до вража твърдина. Сега ние държим врага в ръцете си.

Дъждът, ситен и студен, не престана през цялата нощ. Преуморената войска се спотаи и затихна. Мяркаха се само нощните стражи, които ту се появяваха в светлината на някой от огньовете, ту пак изчезваха в тъмнината и оставаше след тях само шумът на бавните им стъпки.

Ще се мерне и някой от конниците, който отива да погледне дали кончето му е изяло зобта си, дали дъждът не е измокрил чула му. Приспивно шумеше студеният нощен дъжд по войнишките шатри и навеси, сърдито съскаше в пушъка на огньовете. Стените на обсадения град едва-едва се белееха в тъмнината, високи, неми.