Пепеляшка и царският син

Глава V

Богомилът Рун влезе в Охрид само с двама конници, но като че ли в тоя град влезе самият дявол. А какъв човек беше той още от най-ранна възраст и после, когато пееше господнята молитва с другите богомили? Една ярост само кипеше в сърцето му — всичко друго беше по-сетнешна наука. Когато чуваше да се говори между богомилите против царя, против болярина и попа, Рун мислеше за баща си, виждаше баща си. Виждаше го в снега гол до пояс, с кърваво, почерняло тяло. И косата и брадата му бяха сплъстени в някаква кървава каша. Той лежеше мъртъв в снега. Убили го бяха господарски слуги, селяци и парици като него. Отишъл бе да запали гссподарските хранилища, а ба искал и молил преди това да му дадат поне половин вреща просо. Рун се бе уловил за дрехата на майка си, за една дрипа по нея, заедно с други още четири дребни деца, докато майката се мяташе като змия в огън, чупеше ръце, виеше с писклив глас:

— Защо го убихтеее! Ще измрем гладниии!…

Наоколо имаше и други люде, там стояха и двама от господарските слуги, които бяха пребили селяка. Стояха подпрени на дебелите сопи и като че ли си почиваха след добре свършена работа. И като че ли всички се подсмиваха на вдовицата — такива техни думи помнеше Рун и досега:

— Господарска воля е това. Посегнал е на господарския имот. Царски закони има строги. Него и в църквата няма да го опеят, като е посегнал да краде и пали. А ти, жено, прибери копелетата си, не викай. Ще си намериш друг мъж, още можеш ти да раждаш…

Груби жестоки думи. Но бе чувал той много пъти думи и клетви против цар и господар, против владици и попове, виждал бе люде и тела човешки, смазани с дървета, разкъсани с бичове и железни куки. Виждал бе и гладни люде много, дрипави, премръзнали — къде и кога той не си спомняше ясно, само тая неукротима ярост и омраза бе останала в сърцето му. Тая заседнала в сърцето му ярост намери свой израз в приетите от него богомилски мисли, в най-бунтовните техни думи, в най-злите, най-лютите техни ругания и клетви. А и те — най-бойките богомилски слова — не можеха да уталожат неговия гняв. Той искаше всяка дума да се превърне в дело.

Като получи от Самуил Мокри власт да действува, Рун действуваше с всичката ярост на сърцето си и само страхът от великия войвода го възпираше да не извършва цели опустошения. И тоя страх беше още по-голям, защото в него имаше и обич, и покорство, и някакво смътно чувство на удовлетворение и благодарност към могъщия, който му бе дал доверието си и бе дал власт в ръцете му.

Още като мина през източната врата на Охрид, богомилът пришпори коня си и полетя по градските улици. Когато се изпречваше някой минувач пред муцуната на коня му, Рун замахваше срещу него с бича си, случи се и да удари двама-трима зазяпали се охридчани. Забравил бе богомилът, че така летяха с конете си по улиците зли, надменни боляри и биеха минувачите с бичове. Той искаше да стресне охридчани още с влизането си в града и не помисли за нищо друго. Конете и спътниците си той остави в двора на управлението, изтропоти с тежките си обуща и влезе при челника на вътрешната крепост, тикна под носа му пергамента с царската повеля за неговата служба и без да го дочака да я прочете докрай, каза строго:

— Ще оставите града и всичко в ръцете ми.

Най-напред поиска стража от двайсет конника, докато другите двайсет трябваше да бъдат винаги готови да се притекат на заповедите му! Поиска да се освободи една от крепостните кули, настаниха се в подземията й двама палачи със страшните си оръдия. И още същия ден докъм полунощ събра и затвори в кулата всички боляри, малки и големи, за които се знаеше повече или по-малко, че са против Самуила Мокри, също и мнозина граждани, които се противяха, па макар и само с някоя крива дума срещу царството. Рун бе забравил сега своята богомилска ненавист против цар и царство — по-друг беше сега царят и още по-друго беше царството му. Които от болярите или от другите граждани не се намериха в града, той прати стражи да ги търсят и намерят, където бяха; доведени бяха някои от болярите чак от властелските им селища и твърдини. През цялото време тоя ден и до късно през нощта по охридските улици и през градските врати препускаха стражи, отиваха и се връщаха, водеха задържаните и ги затваряха в кулата. Целият град спотаи дъх от страх и изненада. То се знае — задържани бяха и невинни люде, както бяха отминати и виновни, но богомилът бе хвърлил мрежата си нашироко и здраво я затегна. Които бяха невинно задържани, трябваше да се пуснат, а отминатите трябваше да се издирят. Целият град бе се спотаил и всеки охридчанин очакваше да бъде взет и затворен в кулата. Никой не се опита да бяга и да се крие — не знаеха людете и не се досещаха откъде долетя тоя тъмен облак над Охрида, всеки се кръстеше в пазвата си дано да бъде отминат. Уплашиха се всички, дори и такива, които с нищо не са се бъркали в царските работи. Страхът растеше с всеки час, а нарасна още по-голям, когато някои от задържаните започнаха да излизат от кулата и да разказват от ухо на ухо какво ставаше зад дебелите и стени.

Рун седна като неумолим съдник на долния кат на крепостната кула. На двата по-горни ката бяха задържаните — човек до човек по войнишките помещения, по тесните ходници, та и по стълбите. Откъм подземията под първия кат се дочуваха викове и вопли, дрънчаха железа, полъхваше миризма на кръв и на изгоряла плът. Яков Рун не пречеше с нищо да се чуват тия страшни шумове и звуци едва ли не по цялата кула, пък и по целия град чрез уплашения шепот на излезлите от кулата, да се усеща тежкият, сладникав полъх на разкъсани или прегорени човешки тела.

Той преседя близу две денонощия край стената под единствения прозорец в ниското мрачно помещение на приземния кат на кулата. Тук му донасяха и храна, но той едва се докосваше до нея и по-често посягаше към гърнето с медовина — навикна да сърба по две-три глътки през време на злокобната си работа. На лявата му страна край стената седеше пред ниската си тясна маса писец (смениха се те трима през тия две денонощия, не беше по силите им да седят като него по цял ден и цяла нощ на едно място). Прел вратата насреща стражите въвеждаха задържания и го оставяха с лице към прозореца или срещу големия светилник на масата на писаря, та да може богомилът да вижда добре лицето му и най-малкото негово движение. Като питаше и разпитваше, Рун вярваше повече на очите си, отколкото на думите на задържания и колкото задържаният изглеждаше по-виновен, толкова той по-малко му вярваше. Яков Рун работеше, вече от години и работата му го бе научила, че много често лицето на човека говори по-добре, отколкото лъжливият му език.

Задържани бяха и тоя път неколцина охридчани, които бяха задържани и след убийството на Самуиловия най-стар брат Давид Мокри. Рун започна с тях. Тогава пръв между тях беше Янкул Побит. Неговите тогавашни другари сега бяха задържани поради неговото убийство. Тогава Янкул Побит бе излязъл от тъмницата като невинен и не враг, а крепител на царството. Дали не бяха го убили тъкмо затова неговите тогавашни другари? Те мразеха Самуила Мокри и общата им омраза ги събираше на едно място. Само Побит се бе отделил от тях. Богомилът ги събра и в тъмницата. Със своята голяма омраза те вършеха нещо или знаеха нещо. Сега пръв между тях беше Михаил Кукул. Той още на времето излезе открито срещу Самуила и не престана да злослови против него, а който говори, може и да извърши. Или пък знае кой ще извърши. Но защо Михаил Кукул ще посегне на Побит? Това ще каже Кукул. Може той да го е убил или да знае кой го е убил. Ето през такива криволици минаваше мъсълта на богомила като хрът по криволичещите следи на заяка. Той ходеше подир подозрителната си мисъл с настървение, което идеше и от неговата омраза към болярите, към всеки враг на царството и на Самуила Мокри.

Рун започна с Михаил Кукул. Боляринът влезе при съдника си с такова лице, че трудно можеше да се прочете по него скрита мисъл. То беше много бледо и не можеше да побледнее повече; беше изопнато и като че ли вкаменено — никакво обвинение не можеше да го накара да трепне, да се изкриви, да се промени. Рун си помисли: болярска надменност, но може би и преголяма уплаха, която може да се превърне в прикритие и щит. Той гледа дълго болярина от стола си край стената и после отеднаж попита:

— Кога видя за последен път Янкула Побит?

Михаил Кукул бавно отговори:

— На погребението му.

Богомилът скочи и застана близу пред него, очи в очи.

— Ти ми се присмиваш, а? — И после пак отеднаж: — Кажи кой го уби!

Михаил Кукул знаеше кой уби Побит, но не беше видял и скрит зад тая тъничка преграда, спокойно, отговори:

— Не знам.

Рун се върна на мястото си и оттам, отдалеко, рече:

— Ти, болярино, не може да не знаеш кой уби Побит. Ако и самият ти нямаш пръст в това убийство, тебе са ти казали кои са убийците. — Богомилът дигна ръка, за да спре болярина, макар той да не даде никакъв знак, че иска да говори, и продължи тихо, спокойно: — Знам какво ще ми кажеш, но ето и аз какво ще ти кажа: вие двамата с убития бяхте заедно, а после се разделихте. Не сте могли да бъдете повече приятели. Станали сте врагове и може би до убийство. Или неговите врагове са станали твои приятели. Още на другата заран са ти казали кои са извършили убийството му, ако ти самият не си го извършил.

Боляринът пак отговори спокойно:

— За убийството научих още на другата заран. Както всички в тоя град. Кои са убили Янкула Побит, аз не знам.

Перото на писеца заскърца; той знаеше по-добре от съдника какво да запише на пергамента и записа каквото беше нужно да се знае. Рун се изправи отново и махна на писаря да спре, без да го погледне. Той гледаше болярина и каза:

— Ще слезем долу. Там ти ще кажеш всичко, болярино.

Той плесна два пъти с ръце и в помещението веднага влязоха двама стражи с мечове на бедрото. Те застанаха от двете страни на болярина и дори посегнаха да го уловят за ръцете. Михаил Кукул ги отблъсна с лакти, но брадата му започна да трепери. Той рече хрипливо:

— Къде искаш да ме водиш, душегубецо…

„Той се уплаши“ — помисли си богомилът и плесна още два пъти с ръце, без да му отговори. Влязоха още двама стражи. Рун каза:

— Свалете го долу.

След къса, безполезна борба Михаил Кукул се остави в ръцете на четиримата стражи. Те го поведоха надолу по стръмна каменна стълба. През една тясна врата на долния й край проникваше насам червена треперлива светлина и топъл полъх, който се засилваше след всяко стъпало. От вратата се откри доста широко помещение с нисък таван и влажни каменни стени. На тавана беше окачен на верига двоен светилник, ала помещението сякаш повече се осветяваше от огнището в единия му ъгъл, дето сияеше цяло купище жар. Озарени от огъня, там стояха двама губители, голи до пояс и с къси кожени престилки. В червеното сияние на огъня се очертаваха силните им мускули и широките им лапи с пръсти, присвити като куки. По-младият от тях едвам се въздържаше да не се нахвърли тутакси върху болярина и лицето му беше цяло нагърчено от зла усмивка. В огъня стърчаха набучени железа с дълги дървени ръчки — куки, щипци, клещи, шила. На няколко стъпки пред огнището беше сложен нисък дървен одър, по който бяха закачени дълги вериги и въжета, железни халки и куки. Михаил Кукул се спря близу до вратата и мигом съгледа всички тия злокобни уреди, двамата нетърпеливи губители, а огънят в огнището изгаряше погледа му. От края на пръстите му, през цялото тяло и чак до самото му сърце запъплиха болезнени тръпки. Мъките започваха, при все че палачите още да не бяха го и докоснали.

Изпод големия болярски калпак потече обилна пот по лицето, по врата на болярина. Той посегна към калпака си, свали го несъзнателно и в същото време премисли: „Помагай, боже… Ако призная, Мокрият ще ми вземе главата. Да му кажа, че шуреите му убиха Побит, после пък те мене ще издадат. А добре е да му кажа: твоите шуреи! Губителите му ще ме попитат: ти откъде знаеш, ти си с тях! И щом еднаж езикът се развърже… Трябва да се изтърпи. И откъде знам аз за Побит? Не съм видял нищо с очите си…“ Зад него се чу гласът на Яков Рун:

— Е, ще проговориш ли?

Боляринът изрече гласно последната си мисъл:

— Не съм видял нищо с очите си.

— А нищо ли не си чул, нищо ли не знаеш?

— Нищо не знам — отговори Михаил Кукул твърдо и се извърна да погледне богомила, който бе застанал на вратата зад него.

— Накарайте го да заговори по-иначе — каза Рун със спокоен глас.

Четиримата стражи избутаха болярина към дървения одър, пристъпиха към него и губителите. По-старият от тях изръмжа:

— Съблечете го. Връзвайте!

Не бяха големи силите на Михаил Кукул и какво можеше да стори срещу шестима млади, силни мъже, но започна той отчаяна барба с тях. Не даваше да го съблекат, да го съборят на одъра, блъскаше с ръце, риташе с нозе и викаше, крещеше:

— Пуснете ме! Убийци! Мъчители! Нищо не знам… не съм видял! Пуснете ме… проклети, проклети да сте!

Той започна и да хапе, да дращи с нокти. Богомилът виждаше отчаяната му борба и големия му гняв, чуваше гласа му, всяка негова дума и повтаряше в ума си: „Той знае, той знае всичко. Спасява душата си!“

Михаил Кукул бе съблечен до пояс и вързан на одъра — нозете и ръцете му на едно място, с извит навън гол, жълтеникав и влажен гръб. Един от стражите натисна към одъра и косматата му глава, но той не преставаше да се дърпа, да вика, макар вече с отпаднал глас. „Той се бори за душата си“ — повтаряше в ума си Рун. И кимна на по-стария палач да започва. Сега заговори той, губителят:

— Думай, думай, болярино. По-добре преди огъня, отколкото след огъня. Ти и без това ще проговориш. Езикът ти сам ще се развърже. Кажи какво те питат…

Губителят говореше като на себе си с прегракнал глас и в същото време приготвяше около огъня страшните оръдия. Той се спря пред голия гръб на болярина с едно дълго, нажежено до бяло желязно шило, коете бързо потъмняваше:

— Е, болярче?

Михаил Кукул и сега не преставаше да се дърпа, да стене гневно:

— Мъчители… проклети да сте!…

Силен вик, сякаш сам излетял от гърдите му, пресече гневния му говор. Той дръпна главата си назад и замря от болка. Наоколо се разнесе миризма на изгоряла плът. Палачът бе прокарал по гърба му с нагорещеното желязо, от врата и чак близу до кръста, дълбока, тъмночервена черта. И не преставаше да ръмжи, но сякаш да успокоява жертвата си:

— Това е само за начало. Колкото да опиташ…

Той пристъпи към огъня, мушна там шилото и извади друго едно широко нажежено желязо също с дървена ръчка. Върна се пак към жертвата си:

— Сега ще те затопля още повече…

Много време прележа боляринът Михаил Кукул на дървения одър в ръцете на губителя, който нашари целия му гръб с нагорещените железа. Кукул се бореше с яростно отчаяние, викаше, виеше проточено, стенеше, дърпаше се и се превиваше, но не се оставяше болките да го надвият, да сломят волята му, да го накарат да говори против себе си. Богомилът се приближи до самия одър, надвеси се над болярина, та и посегна несвястно да вземе той железата от ръцете на мъчителя. И колкато викаше боляринът, викаше над него и богомилът, за да го принуди да проговори за убийството на Янкул Побит, да каже какво крояха и вършеха скришом враговете на царството и на Самуила Мокри. Боляринът нищо не издаваше. Той като че ли претърпя болките още в началото, после те се притъпиха някак, пък и беше повече в безсъзнание. Умориха се в края на краищата всички. Само в сърцето на болярина оставаше все още воля да се бори за живота си, оставаше страх да не би езикът му сам да го издаде и тоя страх беше също голяма сила в него.

— Стига — махна с ръка Рун към палачите. И като се надвеси над болярина, рече задъхан от ярост: — Утре пак. Чуваш ли! Докато окапят месата от кокалите ти? Всички задържани, към седемдесет души, минаха през съда на Яков Рун, мнозина свали той и долу, на дървения одър, под нагорещените железа. На няколко пъти доведоха и нови задържани, минаваха и те по реда си през страшния съд на богомила и през ръцете на губителите. Рун и пусна някои от задържаните, пусна неколцина и с горени гърбове. Към края на второто денонощие не изтрая и той самият. Не се насити да съди и да мъчи, не се отчая, но бяха минали вече всички задържани през съда му и му се стори, че бе попаднал на погрешна следа. Излезе да се разходи с кон — да се стопи някак тежкият камък, който бе легнал на сърцето му.

Беше късно след обед, по оня час, когато стърмецът1 набира на ситни бръчки сребристосинкавата повърхност на езерото, прелита над града и тихо шуми през завехналите вече листа на дървесата. Небето беше светлосиньо, проникнато надълбоко от мекия блясък на есенното слънце, което приближаваше към края на всекидневния си път. Богомилът не поглеждаше синьото прозрачно небе, не усещаше и ласкавите милувки на вечерника по разгорещеното си лице. Не долавяше и тишината, която лягаше над всяка улица, където навлизаше той с другите неколцина конници, които го следваха и как остро и самотно кънтяха по едрата каменна настилка бързите удари на подкованите конски копита. Богомилът привличаше погледите на минувачите, на работниците и продавачите по работилниците; спираха те разговорите си, поспираха се и да го погледат отдалеко, а някои по-плахи и се завълнуваха, да не се мяркат пред очите му. Той яздеше лошо, цял увиснал на високото седло, и току въртеше глава, зли очи ту на една, ту на друга страна, сякаш търсеше някого между людете, които срещаше. Ала нямаше как да види, как да срещне тия, които търсеше. Да можеше да преведе всички тия люде край дървения одър в подземието на кулата!…

Рун ядно пришпори коня си и го насочи към източната градска порта. Стражите дигнаха почтително пред него дългите си копия, а той мина край тях навъсен и излезе вън от града с малката си дружина. Не беше отминал ни стотина разтега по широкия път за Обител, когато срещу него са зададе едно малко шествие от коли и конници: Агата Самуилова се връщаше с цялата си дружина в Охрид. Като се приближи още повече, богомилът позна съпругата Самуилова, също и сина му, но неговият поглед бе привлечен от четиримата ромеи, които придружаваха Агата и децата й заедно с другите люде около нея. И вече погледът на богомила не се откъсна от четиримата чужденци, докато мина край тях и се размина, та и се обърна назад още два пъти, да ги погледа. Той не поздрави съпругата на великия войвода, нито показа с нещо, че я познава — не беше говорил никога с нея. Пък и четиримата ромеи отеднаж грабнаха вниманието му. Когато пътниците отминаха по-далеко, Рун обърна коня срещу своите спътници:

— Кои са тия?

— Жената на великия войвода, децата му… — отговори единият от конниците, който беше тукашен човек. Сетне той прибави досетливо: — И братята й са с нея. Двама. Дошли са от Драч.

Богомилът пак обърна коня си нагоре по пътя, но в ума му остана мисълта за двамата братя на Агата Самуилова. То беше поради преголяма подозрителност, особено в тия няколко дни на разпити и търсения, беше и поради същата преголяма негова ненавист към всеки враг на царството, особено ако беше от по-горните слоеве, към всеки чужденец, който сам по себе си е враг и зложелател. Той се извърна и попита през рамо:

— Кога са дошли? Идват ли често в Охрид?

— Не са много отдавна тука — подвикна конникът. — Не съм ги виждал друг път в Охрид.

Неспокойната, подозрителна мисъл на богомила заброди в ума му още по-бързо. Какво търсеха тия ромеи в Охрид? Заради сестра си. Може, може, но може и поради друго нещо, за зло някакво и пакост. Дошли са тук и ето някой убива болярина Янкул Побит в тъмнината, някой раздвижва скритите врагове. Може тия двамата да не знаят нищо, но може и да знаят всичко. И що от това, че са братя на съпругата на великия войвода? За врага няма ни род, ни братство. Най-добре ще бъде човек да ги поразпита. Те сами няма да дойдат, няма да ти кажат нищо. Конят, на богомила забави ход — ръката, която стискаше юздата му, се бе отпуснала. Рун си мислеше по-нататък: „Щом ми се виждат съмнителни, аз трябва да узная всичко за тях, трябва и тях самите да поразпитам…“

Той внезапно обърна коня към града и го заблъска нетърпеливо с железните стремена. Върна се пак в кулата, на долния й кат.

— Доведете отново болярина Кукул! — прогърмя гласът му. — Свалете го долу.

Още като чу — Михаил Кукул името си и стражите го задърпаха надолу, отпадна съвсем и се отпусна. Като си помисли, че пак ще го сложат на ниския одър, че нагорещените железа пак ще минат по дълбоките рани, които горяха като жив огън по снагата му, той се остави в ръцете на стражите като мъртва вещ, изчезна в него всяка воля за съпротивление. Което човек може да претърпи един път, не винаги може да претърпи и втори път. Когато го сложиха на дървения одър в подземието и чу звъна на веригите, на железните куки и клещи, Кукул промълви че разтреперан, плачлив глас:

— Не… не ме връзвайте…

А Рун беше пак над главата му. Той каза с провлечен глас:

— Поздрав от братята на почтената съпруга на великия войвода.

Михаил Кукул изхлипа и цял потрепера като от силен студ. Богомилът го сграбчи за рамото и продължи:

— Говори! Разкажи ми всичко! Ако ти е мил животът, човече…

Боляринът се полюшна под тежестта на ръката му и като въздъхна хрипливо, започна със същия изтънял, плачлив глас:

— По-големия Хрисилий познавам от по-рано… Другия, по-младия, за пръв път го виждам… Аз… аз не видях кой уби Янкул Побит. Но когато Побит каза, че няма да застане против царството ни и си отиде, един от ромеите излезе веднага подире му и… и на другата сутрин го намериха убит на улицата… промушен с мечица.

Сега Рун се надвеси още повече над него с разперени ръце, като че ли искаше да го запази от някаква опасност, от някакъв удар. Каза той да повикат долу и писеца. В гласа му се долавяха насърчителни, дори ласкави звуци:

— Говори спокойно, болярино. Всичко разкажи. Къде бяхте вие? Кои бяха още с вас?

Михаил Кукул вече и сам не искаше да спре. Бързаше да каже всичко и докрай, та и гласът му позакрепна. Нещо се бе отпушило в него, не можеше да задържи той езика и думите си. Говореше като че ли с облекчено сърце, искаше да се понрави на богомила, да заслужи неговата милост. И разказа всичко, което знаеше за враждебно настроените боляри в Охрид, пък и вън от Охрид, за тайните им срещи и кроежи. Повече говореше за другите и лукаво избягваше да споменава за себе си, като да беше само свидетел, а не и участник. Рун поглъщаше всяка негова дума, но беше изненадан от преголямата му словоохотливост и откровеност. Дали не го лъжеше? Ала това не беше откровеност пред мъчителя, беше голямо изтощение и голям страх от мъките, които можеха да се повторят, от железата на губителя, които можеха отново да минат с огън по разтворените рани. Като спомена Рун при това двамата Хрисилиевци, в уплахата си Кукул помисли, че богомилът е узнал всичко и че той няма какво да пази повече, какво да крие, оставаше само да запази себе си от страшни мъки и смърт.

Той дори започна да повтаря казани и повторени неща. Тогава Рун му обърна гръб и бързо изтича навън. Малко по-късно той поведе дружина от десет въоръжени конници към вътрешната крепост. Паднал бе вече мрак, вратите на вътрешната крепост бяха затворени, но той поиска да ги отворят. Царската грамота, която имаше, отваряше пред него всички врати. Нахълта дружината му в двора на крепостта, обгради от всички страни дома на великия войвода и сам Рун почука на вратата му. Излязоха слуги и богомилът каза, че иска на часа да види двамата братя на Агата Самуилова. Слугите загогвориха един през друг:

— Заминаха си те. С людете си. Още по светло. И бързаха, бързаха…

Виждаше се — слугите не лъжеха, но Рун рече:

— Повикайте сина Самуилов.

Гаврил-Радомир скоро се показа на вратата, до него се изправи и Ароновият син. Рун попита:

— Къде са двамата ти вуйчовци?

— Заминаха си за Драч — отговори Радомир.

Забелязал присмехулния поглед на Ароновия син, богомилът рязко се обърна към него:

— Ти защо се смееш!

Той не дочака отговора на момчето, обърна коня си и отмина. Владислав тихо се изкикоти след богомила. Ароновият син знаеше много неща, но още повече се досещаше. Сега той сладко се засмя на безсилната ярост на богомила. Рун препусна през двора на вътрешната крепост и поведе дружината си по пътя за Драч. Бързият тропот на конете се чуваше надалеко в настъпилата нощ. Когато малката дружина излезе на открито поле, Рун се спря, конете се стълпиха зад него и затихнаха. Богомилът нададе ухо: наоколо не се чуваше никакъв шум, никакъв тропот. Високо по ведрото небе трептяха ярки звезди, но долу, по стихналата земя, тъмнината беше още по-гъста. Само пустият път едва се белееше на двайсетина разтега нататък. „Заминаха си. Още по светло…“ Рун ядно дръпна юздата на коня и го обърна назад към града.

Той не би могъл да настигне бегълците. Двамата Хрисилиевци бяха узнали за задържането на Михаил Кукул и навреме бяха поели пътя за Драч.

Изминаха седем-осем дни, откакто Биляна Маркова падна ударена от стрела. Тя не умря и доста се посъвзе от първите болки и страхове, но не можеше да се изправи на нозете си. Дали беше от отрова или от раната на гърба, но цялата долна част на тялото й от кръста надолу, беше като откъсната и Биляна не можеше да помръдне дори пръстите на нозете си. Младата жена се надяваше, че всичко ще премине, щом остана жива, нека само раната да изцелее, и се опитваше да свиква с новите си нужди. Помагаше й усърдно и отец Емилиян.

През цялата първа нощ след раняването детето на Биляна плака от глад. Тя се опита да се понадигне, да го сложи на гърдите си, ала монахът не й го подаде — боеше се той, уплаши и нея да не би млякото й да е отровено ведно с цялото тяло. Детето прегракна и премаля от плач. От време на време то се унасяше в сън, но само за малко и пак започваше да пищи. Отецът се опита да му даде друга някаква храна, както го напътваше Биляна, но то не можеше да приеме и още повече се задавяше. През последните часове на нощта гласът му съвсем отпадна, приличаше на жално, безпомощно скимтене и сърцето на младата майка се късаше от мъка. Старата тетка, която нищо не виждаше и не знаеше, все току надаваше писклив глас от стаята си:

— Къде се загуби, Биляно? Какво става с детето ти, защо плаче толкова? Дай му да бозае…

Тя не дочуваше слабия глас на Биляна, влезе най-сетне монахът в стаята й:

— Биляна е много болна. Ти стой, бабо, спокойно тук.

— А ти? — надигна се старата жена. — Ти каква работа имаш при нея цяла нощ? Повикай някоя жена да й услужи… Ето аз не мога…

Не можеха да успокоят и нея цяла нощ.

Като се раздени, Биляна пак се опита да се поизправи и дори сама повика отеца да й помогне. Големи болки изпитваше тя — лицето й побеля още повече и се покри с влага, но се позадържа с гръб на възглавницата и каза на монаха:

— Подай ми детето, отче. Като е толкова мъничко… ако аз умра от отровата или… и то не ще може да живее. А така и от глад може да си умре. Подай ми го, отче, докато мога да се държа така на възглавницата.

Монахът донесе премалялото дете, сложи го в ръцете й. Отчаяните й думи бяха справедливи. Той се извърна и отиде в най-отдалечения ъгъл на стаята, остави я да кърми детето си. Така започна и продължи целият нов живот на Биляна Маркова. Колкото повече се засилваше надеждата й, че ще остане жива, толкова повече растяха и силите й. Към края на тази претежка за нея неделя тя се опита да се измъкне и от леглото, пълзешком на силните си лакти. Опитваше се да избягва помощта на монаха, кротко го пъдеше по-далеко от леглото си, дори и вън от стаята, когато беше нужно. Още след първата нощ, пълна с най-големи страхове, с отчаяние, между тях двамата отново се появи и започна да расте като непреодолима преграда свенът, който разделя жената от мъжа дори когато са близки, а още повече, когато са чужди. На втория ден Биляна сама поиска от монаха да види пак раната й, да я превърже и това беше за последен път. В това беше нейният страх от смъртта, също жаждата й за живот, но сетне тоя страх намаля и се засили женската й свенливост и недоверчивост, скритата враждебност към чуждия мъж.

Отец Емилиян стоеше дълго в стаята й и това беше нужно заради нея, заради детето, заради сляпата в съседната стая. Той се грижеше за храната им и тя приемаше тия негови грижи; грижеше се, ето, и да не остане вратата на къщата отворена през нощта. Монахът беше все пак неин приятел, беше приятел на детето й, на целия й дом, на Самуила също. Небесният отец да го благослови и награди за добрината му, че не я остави да загине от смъртоносната стрела, не изостави ни детето, ни дома й…

Минаха и други десетина дни. Биляна Маркова вече не се боеше за живота си, отец Емилиян винаги навреме слагаше детето в ръцете й, сита беше винаги и сляпата тетка, успокои се цялата къща. Един слънчев ден, докато монахът още не беше дошъл, Биляна се опита да пропълзи чак до външната врата, искаше да погледа гората оттам. Почувствувала се бе силна, такива бодри копнежи се бяха пробудили отново в сърцето й, но сега външната врата на къщата беше много далеко за нея. Тя не можа да я стигне и се върна в леглото си пак пълзешком, задъхана, с последни сили.

През цялото това време тя не беше престанала да мисли за Самуила, макар да не споменаваше често името му. Както и преди раняването, мислеше само за него. Всичко друго оставаше по-назад. Тя се молеше на своя богомилски небесен отец, молеше се на отца Емилияна, молеше се дори на раната си — дано да оздравее, преди да се върне при нея Самуил. Молеше се и на болните си нозе да проходят отново. С големи усилия, с всички сили се грижеше за чистотата на тялото си, на дрехите, на леглото си, макар да не можеше да се придвижи нито на два-три разтега. Оставяше от храната си — да има и за него два залъка, ако си дойде внезапно, молеше се да има винаги прясна вода и пак за него. Сутрин бързаше да се поизправи в леглото, Да пооправи косите си, дрехата, завивката. Ослушваше се във всеки шум отвън, дори и в среднощната тишина. И не можеше да възпира, да крие повече мислите си за Самуила, искаше да поговори, за него. Най-напред започна с детето, когаго го държеше в ръцете си и оставаше сама с него:

— Кога ли ще си дойде татко ти… Да те види колко си порасъл… Ще дойде, ще дойде той скоро! Но… мама не ще може да го посрещне…

Заговори тя най-сетне и с отца Емилияна:

— Какво се чува, какво става… Война ли има?

Инокът прозря скритите й мисли. И побърза да съкрати разговора, започнал толкова отдалеко:

— Война засега няма. Пратих аз вест до великия войвода, че си болна. Той ходи навсякъде и е трудно да го настигне човек. Но е време да дойде. Чакам го.

Тя го погледна с такива очи, че той наведе поглед. Потръпна и сърцето му. Тя го погледна с благодарност, а то беше и с обич.

Монахът беше все повече в къщата на ранената или, някъде наблизу. В църквата влизаше само нощно време, когато се връщаше за нощуване. Влизаше като претоварен с грехове, за да измоли опрощение. Такива бяха молитвите му и лежеше дълго сега върху големите студени камъни, с които беше покрит подът на малката църква. Насреща, по грубо изработен иконостас, бяха окачени само пет или шест икони и най-хубава между тях беше иконата на Богородица със златна нимба. Преди време той бе хвърлил във водата златиците на Самуила Мокри, а после сам бе събирал по реките златни зрънца за нимбата на тая икона. Само пред нея гореше кандило. Той виждаше само нея и само към нея отправяше молитвите си:

— Света майко божия, всемилостива… Ти виждаш: сърцето ми не е в моя власт, както и не мога да го спра в гърдите си или да го накарам да затупти отново в гърдите на мъртвия. Може би така започва всеки грях, мимо нашата воля и после ни завладява с всичката своя дяволска сила. Не мога да спра също и погледа си, да го отклоня навреме. Той е по-бърз от моята воля. Ето греха ми, Богородице, дево… Самият аз нищо не съм сторил и не съм пожелал да сторя…

Монахът не се решаваше да признае докрай чак и в молитвата си пред Богородица, че същия ден бе зърнал за един миг възмургавата гръд на Биляна с набъбнало тъмно зърно, когато тя в своята невинност и в бързината да даде по-скоро гърдата си на гладното дете бе я изтеглила от пазвата, преди да успее той да се отстрани по-далеко. Но дали и неговият поглед не бе останал по-дълго насочен там, където не биваше да се обръща? Ето какъв беше сега неговият живот, в каква мъка беше, откакто живееше в такава близост с Биляна. Но с тая мъка той изпитваше и голяма сладост — през цялото време, докато беше с младата жена, и сутрин, когато тръгваше за къщата й, пък и през всяко време, когато мислеше за нея. И тая сладост той не смееше да нарече с нейното истинско име, а се залъгваше, залъгваше и самата Богородица, че идеше в сърцето му от доброто, което правеше на ранената, на детето й, на безпомощната сляпа старица.

Към края на четвъртата неделя, откакто бе ранена Биляна Маркова, в Преспа пристигна Самуил. Вестта за несретата с държанката му бе го настигнала чак някъде към Бъдин и той дотича оттам за по-малко от дванадесет дни. Биляна чу и позна стъпките му отдалеко. Той се втурна право в стаята й — знаеше къде да я потърси, щом беше болна. Отпусна се на колена до ниското й легло, улови нетърпеливо двете й ръце, както и тя самата бе ги протегнала към него, взря се тревожен в лицето й:

— Какво ти е? Какво е станало с тебе?

Той не знаеше, че е ранена със стрела. Отец Емилиян бе му известил само, че е тежко болна — не искаше да се разнася вестта за раняването й, пък и не можеше да му разкаже всичко чрез пратеника си. Сега отецът се бе отдръпнал към вратата на стаята с побеляло лице от внезапната болка, която бе обладала сърцето му, още щом съгледа великия войвода. Вече се смрачаваше и в стаята беше доста тъмно, изпитото лице на монаха изглеждаше още по-бледо в мрака. Биляна кимна към него:

— Отец Емилиян знае всичко. Аз нищо не помня. Връщах се от гората с гъби, нещо ме парна и… Ударили са ме със стрела в гърба.

Самуил скочи, пристъпи към монаха:

— Кой?…

— Не видях — отговори отец Емилиян. Той дигна едва сега очи към великия войвода и продължи: — Не знам защо, но нещо ме кара да ти кажа, че по това време на острова имаше чужди люде, ромеи.

— Ромеи! Как…

— Беше съпругата ти, децата ти, също и братята на съпругата ти и неколцина техни люде. Аз не твърдя нищо, не съм видял нищо, но ти трябва да знаеш за тия чужди люде, които бяха дошли тук с братята на съпругата ти.

Великият войвода наведе глава. Да, той сам бе позволил на жена си, на децата си да дойдат на острова. Но, боже мой, те ли… братята на Агата, слугите им? Той се върна отново при леглото на болната, надвеси се:

— Къде си ранена? Що става с раната?

Биляна не откъсваше очи от него и не бяха мислите й нито в раната, нито в мъчителните дни, които преживя, нито дори за детето й, а цяла се бе отдала на радостта, че той беше тук, близу до нея, дошъл бе пак при нея, докосваше го, чуваше дишането му. Тя отговори разсеяно — едно говореше езикът й, а друго — очите й:

— Някъде над кръста… в гръбнака. Там се е спряла стрелата. Вече не ме боли. Лекуваше ме отец Емилиян, той знае, но… — Тя присви вежди, лицето й се забули в сянка, очите й се изпълниха с грижа и уплаха: — Но ето… не мога да стана. Вече нищо не ме боли, но не мога да помръдна нозете си.

Самуил се приведе още по-ниско към нея, бледото му лице цяло се изпъна:

— Никак ли не можеш да ги помръднеш! Не си ли ставала оттогава?

Като че ли едва сега той се уплаши истински. Спомни си, виждал бе ранени в гръбнака, умират бързо, за няколко дни, или се схващат завинаги, нозе, ръце, не могат и да задържат нуждите си. По цялото му тяло премина студена, болезнена тръпка, той се изправи бързо, отдръпна се на една стъпка с мрачно, побеляло лице, обладан за миг от непреодолимо, мъчително отвращение. Биляна следеше зорко, ловеше с уплашен поглед всяко негово движение, всяка промяна по лицето му, помрачи се, побеля и нейното лице, ала от други, също тъй страшни мисли. Тя не знаеше какво мислеше той всъщност, от какво се уплаши и се отдръпна цял разтърсен, но нейните мисли бяха подобни на неговите и близу до неговите. С голям страх и тежка мъка си мислеше тя, че Самуил се отврати от нея, видя го как се отдръпна от нея, как изстина лицето му, изстинало бе отеднаж и сърцето му и как иначе за една вече саката жена! Той се отдръпна от нея, той ще си отиде и няма да се върне никога… Тя лежеше в леглото премаляла, лежеше като мъртва и с капчицата сила, която бе останала в сърцето й, с мъничката, жалка сила, която все още намери в себе си при своето отчаяние, се опита да се оправдае за своята несрета, да го задържи още малко. Тя заговори бързо, задъхано, със слабичък, отпаднал глас:

— Иначе нищо не ме боли, нищо… Всичко мина. Само нозете още. Иначе нищо не ми е, само нозете, но аз още се лекувам. Нели, отче? — изви внезапно големите си очи към монаха, пълни с отчаяна молба, В следващия миг тя забрави за монаха, обзета от друга мисъл, раздвижи се бързо, трескаво, отхвърли покривката и се опита да се изправи със същата отчаяна решителност, засили се, закрепна и гласът й: — Ето, ето… аз ще стана.

Самуил стоеше на една стъпка от леглото й, гледаше я със своя втренчен поглед, сега още по-напрегнат. Той чакаше. Чакаше да види дали тя наистина ще се изправи, да види докъде бе стигнало нещастието й. Биляна не можа да направи нищо повече. Изправи се, подпряна на ръцете си, и не можа да помръдне схванатите нсзе. Челото й се ороси с едри капки пот. Тя въздъхна издън душа — тежко, мъчително и току се хвърли назад върху възглавниците, покри лицето с двете си ръце и тихо, горко зарида. От очите й избликнаха толкова сълзи, че се процеждаха през пръстите. Тя се предаде на мъката си, разкри отчаянието си. Самуил стоеше до нея и виждаше всичко. В своята собствена мъка и отчаяние той не знаеше какво да стори сега, как да я успокои. Вьзпираше го присъствието на монаха — не се наведе да я прегърне, да й каже утешителни, нежни думи, Биляна се разрида още по-отчаяно.

Чу се плачът на детето.

— Какво прави то? — бързо попита Самуил загрижен. — Храниш ли го? Да ти го донеса ли?

Биляна отеднаж престана да плаче, дръпна мокрите си ръце, обърна към него очи, широко разтворени от внезапна надежда, жадни за обич, за милост. Думите му за детето прозвучаха топло, за пръв път проявяваше той такава грижа за тяхното дете. О, той е добър, добър, винаги е бил добър към нея, към всички. Тя подсмъркна и рече тихо:

— Храня го. То и сега е гладно.

Самуил се отправи към детската люлка, следван от погледа й. Той пристъпваше нататък леко приведен и едва сега забеляза, че монахът си бе отишъл. Плачът на детето се засилваше, но той не побърза да го вземе; тъжната мисъл за Биляна бе обладала ума му, притиснала бе сякаш и раменете му.

Той дигна детето от люлката и едва когато усети малкото тяло в ръцете си, неговата жива тежест, наведе очи да го погледне. Детето, види се, почувствува, че го дигат от люлката и бързо се успокои. Колкото и да беше улисан в мислите си, Самуил се изненада, като срещна вече доста живия поглед на детските очички, който все още блуждаеше, но като че ли търсеше неговия поглед. Лицето на детето беше вече избистрено, с нежно лъскава кожа, на челцето се тъмнееха коси. Долавяше се и някаква прилика в образа на малкото, който също бе започнал да се изяснява. И на това се учуди Самуил, като видя, че малкият Давид приличаше на майка си. С тия думи, с тая радостна почуда се приближи той към леглото на Биляна:

— То на тебе прилича. Още такова малко… Човек!

Зарадва се и Биляна на това негово любопитство спрямо детето им, на бащинската му радост. Тя живо се изправи, както преди, като че ли нищо не беше се случило с нея, примъкна се към възглавницата, подпря се там, протегна ръце с лице, озарено от усмивка:

— Аз се молех на тебе да прилича. Какво човече е то, хитро. Щом го вземеш на ръце, веднага млъква.

Тя приближи гърдата си до зиналата влажна устица на малкото. Самуил се отдръпна и седна на един стол наблизу. Настана тишина в стаята, тихо беше и по цялата къща. Чуваше се само гладното, сладко смучене и мляскане на детето. В бързината си то изпущаше зърното на майчината си гърда, ръмжеше недоволно, търсеше го задъхано, докато го залапваше пак и започваше шумно да гълта млечната струя. Биляна час по час поглеждаше изпод вежди Самуила, да види дали той чуваше тия радостни за майчиното й сърце звуци на милата детска уста.

Самуил седеше, подпрял глава на свития си юмрук, сгъстилата се вече, леко раздвоена брада лежеше превита, притисната на гърдите му. Той гледаше пред себе си, затворено беше цялото му лице. Не беше свикнал да се заслушва, да се радва на тия домашни шумове и звуци, на тая тишина в къщата, сега пък и съвсем не ги чуваше. Мъката за Биляна беше в сърцето му, гризеха го с болка и подозренията му за причината на това нараняване, за людете, които го бяха извършили. Той чувствуваше тая мъка и тия мъчителни съмнения всеки миг, когато се връщаше към себе си, но мислите му и против неговата воля го носеха далеко оттук, от тая къща, дето бе преживял най-хубавите си дни. Беда бе дошла в тоя тих, щастлив дом, свършили се бяха може би завинаги радостните дни и цялата тази горест беше в самото му сърце. Ала по-друга и много по-голяма беше силата, която грабваше сякаш от самия него мислите му и ги понасяше далеко оттук, по разните градища и твърдини низ цялото царство, по безкрайните пътища, по които препускаше през последните дни и месеци.

От изпратените в Цариград съгледвачи се бяха върнали двама. Великият войвода веднага бе изпратил други двама с повеля да се връщат в България по-бързо, когато имаше какво да съобщават, за да се поддържа постоянна връзка с престолнината на ромейската империя. Вестите на съгледвачите, които отиваха и се връщаха често, бяха радостни: в големия далечен град на василевсите и все по-нашироко низ цялата империя кипеше недоволство против Василия Втори и против близките му люде. Колкото недоволството сред ромеите от всички слоеве растеше и се засилваше само по себе, толкова повече го предизвикваше и сам василевсът със своята необуздана дързост и най-вече спрямо разните велможи в царството си. Василий Втори презираше народа, бедността му, простотията и вонята му, но го чувствуваше като почва под нозете си и искаше да бъде тя здрава, твърда. А понеже почвата под нозете му беше от живи люде, василевсът искаше да бъдат те търпеливи и правеше, каквото можеше, каквото му даваше сърце и го подучваше умът му, за да ги държи в подчинение, в едно тъпо, животинско задоволство. Какъвто беше дързък и в приказките си, той казваше:

— Тълпата, това е едно мръсно, вонещо черво, вечно алчно. — Или: — Гад безбройна. Плоди се от собствения си тор. Но нека, нека — задавяше се той в своя хубав, звучен смях. — Нека се развъждат, да имам аз повече войници… Да живеят народите ми, да ядат и да се множат!…

От велможите, от тия, които бяха по-близу до трона му, той се боеше. Нито един василевс преди него, дори и най-мощният, не бе спал спокойно в позлатените си покои, не бе посягал към чашата си, без да не потрепне ръката му от страх да не би някой да е сипе смъртоносен яд в нея. Колко пъти се бе случвало вече това с други венценосци преди него, дори и собствената му майка бе пуснала в спалнята на мъжа си убийците му. Нямаше ромей, който да не мечтае да стане император, щом като вече и коняри бяха сядали на златния трон, а приближените до него смятаха това и за свое право. Василий се боеше от тях, искаше да ги покори със силата си. Откакто седна на императорския стол, той беше в непрестанна борба с тях и не се блазнеше да ги спечели с милостите си, а искаше да ги държи в страх и покорство. Между полководците имаше неколцина, които държеха цялата войска; между управителите на отделните теми2 имаше някои, които се чувствуваха по-силни и от него, василевса, а между големите земевладелци имаше и такива, които притежаваха цели области, цели царства вътре в империята. Вторият Василий искаше да стъпи върху всички тия свои съперници, ала и те знаеха силата си. Каквото ставаше по върховете на империята, предаваше се като подземен трус през всичките обществени слоеве. Трепереше, люлееше се под нозете на василевса и самата почва — тъмната, неизброимата тълпа на простолюдието, което живееше по своите вонещи бордеи, в дрипите си, множеше се, все тъй алчно за хляб и зрелища.

Такива бяха известията, които получаваше Самуил Мокри от империята. В тях имаше и много познати вече неща, имаше и такива, които съществуваха там, откакто съществуваше й самата империя. Бунтът на Варда Фока и Евстати Малеин, който избухна още през месец август, продължаваше, разрастваше се и това беше сега най-важното. От вестите, които имаше, великият войвода очакваше, че тоя бунт ще се превърне във вътрешна война между Василия и дигналите се открито срещу него велможи. Самуил се готвеше да използува добре тия размирия в ромейското царство. Тъкмо това и сега повличаше неговите мисли далеко оттук и в друга посока. Той бе изоставил за малко големите си грижи и бе долетял, но бе отделил скъпернически най-малко време за своите лични тревоги и болки, крал бе от съня и почивката си. Това си мислеше и сега, че в Преспа не можеше да се бави повече от два дни, а през това време трябваше да обиколи и тукашните твърдини, също рудниците и самоковите. Много малко бяха часовете, които можеше да прекара с Биляна, и му беше тъжно за нея, още повече сега, като видя несретата й. Това беше и негова несрета, дошла сред най-големите му грижи.

Биляна продължаваше да държи детето си в ръце, а погледът й беше насочен към Самуила; ярко сияеха тъмните й очи изпод гъстите вежди. С всичката сила на душата си, с всичката болка на сърцето си се бе устремила към него, искаше да проникне в мислите му, да разбули лицето му, да разгадае всяко негово движение. Тя не се решаваше да го попита какво мислеше сега за нея, колко време ще останат заедно или каквото и да било? Преди тя никога не се боеше за своята обич, не се стремеше изкусно да запази с едно и друго връзката си с болярина.

Което правеше за него, идеше само и направо от сърцето й; правеше го и за себе си, за своя голяма радост. Което правеше той за нея, идеше в ръцете й, в сърцето й като скъп и сладък дар. А сега ето що се случи! Тя беше много болна. Не можеше да стане, да го посрещне. Не можеше да се хвърли на шията му. Не можеше да му даде даровете си и да получи неговите. Той седеше насреща, далеко от нея и какво ли мислеше? Лицето му беше потъмняло, затворено, погледът му беше другаде и нищо не й казваше. Той не беше разговорлив, но сега и съвсем замлъкна.

Не му беше повече нужна — това виждаше Биляна с очите си, това четеше по затвореното му лице, в неподвижното му тяло, това чуваше в мълчанието му. Болеше я самото сърце, но в сърцето си тя не го съдеше за нищо. Той дойде при нея, обичаше я и тя му беше благодарна. Сега тя беше саката и той я оставяше, отиваше си. Тя не му се сърдеше, не го съдеше за нищо… Всичко ще бъде според неговата воля. Той беше болярин, велик господар, неин господар. Ами ако оздравее, ако се раздвижат отново мъртвите й нозе? Ето поради тая нейна скрита надежда светеха толкова много очите й. Това би искала да му каже тя, да му каже две думи за надеждата си…

Малкото в ръцете й се раздвижи, отпусна гърдата, после се опита, пак да я улови, загъгна, замрънка сито и доволно. Трябваше да го сложи пак в люлката му, но ето, не можеше да стане. Трябваше да го сложи там Самуил, но тя не се решаваше да му каже. Боеше се от него тя сега. Боеше се да не го събуди от неговия унес, да не би той да стане и да си отиде. Нека седи така срещу нея, да го погледа. Ако си отиде, може би не ще го види вече никога. Ала мрънкането на детето полека се превърна в подмилкващ се плач или пък в някаква несвястна песен. Самуил стана, приближи се до леглото:

— Нахрани ли се малкото? Да, го сложа ли в люлката?

Биляна понечи да му го подаде, той го взе от ръцете й, занесе го в люлката му. Върна се, приседна на леглото до нея, провря ръка край рамената й, притисна я към себе си:

— Какво ще правим ние с тебе сега?

— Аз трябва да оздравея — каза тя бързо.

Каза, което изеднаж дойде на езика й.

Самуил се приведе към лицето й, тя усети топлия му дъх, усети с цялото си тяло как я целуна по бузата продължително, звучно. Той рече:

— Ще оздравееш. Ще търся врачове и знахари по цялото царство.

Тя се извърна към него, очите й бяха станали още по-големи. И се смееха, светнали издълбоко, плувнали в бистра влага.

Когато излезе Самуил Мокри от къщата на Биляна, беше вече тъмно. Само откъм запад по небето светлееше бледа зара и редките звезди се прозираха през нея ситни и далечни. Великият войвода мина по пътеката през гората и го водеха в тъмнината повече нозете му, отколкото очите. Той отиде направо в двора на малката църква. В колибата, дето живееше отец Емилиян, беше тъмно, светеха едва-едва само тесните прозорчета на църквата. Великият войвода бутна притворената църковна врата и влезе. Тук нямаше какво да задържи погледа му, пък и не влизаше за пръв път. Пред иконостаса бе коленичил отец Емилиян, който се изправи бързо и пристъпи да посрещне Самуила. Някаква хладина мина между тях, усетиха я и двамата, но не помисли за нея ни единият, ни другият. Самуил Мокри каза навъсен:

— Аз пак искам да те попитам за чужденците, които били тук. Нищо повече ли не знаеш, не видя ли нищо повече?

Монахът го гледаше с откроените си очи, сякаш се колебаеше дали да отговори, после рече:

— Не мога да твърдя нищо повече. Но ти знаеш, велики войводо — продължи той и в гласа му се чувствуваше някаква острота или това беше същата студенина между двамата мъже: — Ти знаеш: човек не само с очите и с ушите си… Аз си мисля: тук, на острова, живеят вече от дълго само твои люде, работници и войници. Кой от тях ще обтегне лък срещу нея и защо? Те и колко са я виждали, тия люде. А тия, които дойдоха с благочестивата ти съпруга, ти и сам помисли за тях. Помисли за всичко, велики войводо, и мисълта може да ти открие истината по-добре, отколкото очите и ушите.

— Говори по-ясно — изрече рязко СамуиЛ Мокри.

Монахът също не сваляше поглед от него, очите му заблестяха по-силно. Той искаше да му каже всичко, което мислеше за раняването на Биляна, но все още се бореше със страха си от него. Най-сетне се реши и гласът му беше по-остър, каквито бяха и думите му:

— Твоите шуреи и людете им са ромеи. Те знаят, че като дигат лък срещу нея, дигат го срещу тебе. Това е по-малката причина, а има и по-голяма. Аз ти говоря, каквото мисля, но това никога не е безопасно, когато нищ човек говори с болярин.

— Твоят език никога не е бил така остър — не се сдържа Самуил и добави: — Аз обичам истината, справедливата дума.

Монахът преглътна и продължи, като че ли и не бе спирал:

— Ти сега държиш цялото царство в ръцете си. Ти си по-силен и от царя, пък утре ще станеш и цар. Не се сърди… така мислят всички, така мислят и братята на благочестивата ти съпруга. Ти искаш да ти кажа истината и аз говоря, което мисля за най-близко до истината. Ако ти изоставиш сестра им заради другата, те няма да ти бъдат нищо, а по-добре е да си шурей на цар и брат на царица. За тях не е трудно да пуснат стрела срещу беззащитната, те или някой от техните люде. Сега ти сам разсъди дали има истина в моите думи.

Самуил нищо не отговори и дълго мълча. После изви глава, като че ли се стесняваше да гледа инока в очите, и попита:

— Ти сам ли я лекуваше?

Инокът също извърна лице встрани и отвърна с позатихнал глас:

— Сам. Тук няма никой друг, знахар или… и са, кажи го, все мъже. Аз разбирам по нещо от врачуване, събирам билки. — Той пак обърна лице към него и рече бързо, като да му възразяваше: — Не можех да я оставя тъй, със стрела в тялото.

Самуил и сега нищо не отговори, но се виждаше, че приема думите му. Сетне попита с доверие:

— Вярваш ли да оздравее?

— Не — отговори монахът. — Нозете й са поразени завинаги, щом като досега не можа да проходи.

— Не вярваш ли поне в божие чудо?

— Божиите чудеса са видими и ясни. Самото човешко тяло е чудо божие. Бог не прави чудеса против това, което вече е направил.

Великият войвода излезе от църквата. Което говориха те тоя път, беше все за Биляна Маркова, ала нито единият, нито другият не спомена името й. Остана докрай между тях и все същата хладина и отчужденост. Като остана отец Емилиян пак сам в църквата, обърна се и понечи да се приближи отново към иконата на Богородица, дето го бе заварил великият войвода, но се спря и дори се дръпна стъпка назад. Той почувствува, че не можеше да продължи молитвата си пред иконата — сърцето му беше разярено и зло. И за пръв път се остави да го поведат лоши мисли спрямо Самуила Мокри. Излизайки от църквата, той си мислеше ядно: „Взе я боляринът, за да я погуби. Как може да живее с него простата воденичарка, как иначе можеше да свърши нейният живот с него? Издигна се тя, мушица, до пламъка на свещта.“

И през тия свои горчиви, гневни мисли монахът отеднаж почувствува с трепет, че в сърцето му се пораждаше като лека, едвам доловима топлина някаква още неясна надежда.

Самуил Мокри замина за Охрид. Сега той рядко пътуваше сам и това гневеше Радоя, слугата му. Преди те пътуваха повече сами двамата и слугата се чувствуваше като най-близък другар на господаря си, та и пътуването му изглеждаше по-леко. Хранеше се заедно със Самуила, нощуваше често в една стая с него. Сега великият войвода водеше по-малка или по-голяма дружина войници, а Радой се делеше от тях, караше им се, ругаеше ги презрително. Те трябваше да спазват ред като войнишка дружина на великия войвода и често пъти не пущаха слугата да язди между тях и него, да върви навсякъде току зад гърба му — караха му се и те, задържаха го в последните си редици, присмиваха му се.

— Кучи синове, песи, вампири от гроба излезли! — зъбеше се Радой, дигаше и ръка да удари. — Аз с него от една бозка съм ци-цицал, от дете още все заедно и за-залъка си дели той с мене…

— И ти войвода като него, а?

— Ако искаш да знаеш, свински си-сину, аз и войвода мога да стана! С мене той за всичко разговаря.

Великият войвода забелязваше тия разпри, ала никога не се намесваше — нека Радой пази сам правата и преднините си. Понякога и той му се подсмиваше под мустак.

Подобна разпра, дори и по-голяма, се случи и сега, на тръгване от Преспа. Намесиха се тоя път и тукашните стражи и слуги на великия войвода. Когато Самуил Мокри и Радой излязоха от чуна на отсрещния бряг, където ги чакаха дружина конници заедно с коня на великия войвода, оказа се, че конят на Радоя не беше изведен. Това бяха направили нарочно конярите и тукашните стражи, за да го ядосат. Развика се той шумно, а войниците и слугите се смееха на гнева му, като се пазеха да не ги дочуе великият войвода. И побързаха да доведат коня на Радоя, че слугата трябваше да пътува с господаря си. Напук на всички тия присмехулници тоя път Радой тръгна едва ли не редом с войводата. И като поутихна гневът му към шегобийците, разгоря се гневът, който се бе набирал в него през късото време, което бяха прекарали със Самуила в Преспа.

Скитайки из Преспа между тамошните работници и войници, Радой събра всички приказки, които си говореха тия люде за Биляна Маркова. Радой от тях научи най-напред за нейното раняване и за опасната й болест. Никой не беше видял как са я ранили, но всички говореха с голяма увереност. Така става много пъти — истината прониква между людете по незнайни пътища, набира се капка по капка или пък те я откриват с някакъв свой усет, с някакво свое умение. Людете в Преспа и по селищата наоколо открито обвиняваха за раняването на Биляна близките на великия войвода и най-вече шуреите му. Те всички бяха на страната на ранената — нели и тя беше като тях от долно потекло, а се дочуваха ядовити думи и против великия войвода, който бе допуснал да се извърши това злодеяние. По свой начин предаде Радой на Самуила всичко, що бе чул и разбрал. Докато яздеха по песъчливия провлак между двете езера и после край брега на Голямото езеро, Радой изля всичкия си яд срещу шегобийците, после пък се обърна сякаш срещу господаря си.

— …Скрили са коня ми… Ти трябва да ги накажеш строго! — ръмжеше глухо след него Радой. — Аз нели съм ти нужен… и храната да ти подам, и леглото да ти наредя, и дрехата да ти приготвя, и оръжието, и… А те искаха там да остана, че къде без кон след тебе. Но ти не ги наказа и няма да ги на-накажеш… Няма да накажеш и милите гости, които са били в Преспа заедно с жена ти. Милите ти шуреи от Драч. За-завирали са се навсякъде из Преспа. Всичко да видят, всичко да узнаят. Кой добър гост ще ти тършува из къщата? За добро никой няма да ти тършува, ами ще седне там, дето си го поканил. Те нея са дошли да търсят, може и сестрицата им да се е помо-молила …

Самуил Мокри рязко се извърна към него със страшни очи. Радой млъкна, но виждаше се, не се уплаши от погледа на господаря. Когато Самуил отново се намести на седлото, слугата продължи:

— Всички така говорят и ти трябва да го знаеш. Те са дошли в Преспа, за да я убият, и само бог я запазил от смърт. Имала още дни. Имала още дни, но тя сега си-сиромашката, цял живот на легло ще лежи. Свърши се с нейната срета. И ти сега ще я за-зарежеш.

Радой сега сам млъкна, може би уплашен от собствените си думи. Той очакваше, че Самуил пак ще се обърне към него сърдит. Но Самуил не се обърна. Дали не беше го чул, или по свой някакъв начин приемаше дръзките думи на слугата? Радой пак заговори и уж да смекчи някак думите си:

— Ами тя е вече саката жена. Тъй казват. От леглоте няма да стане вече никога. Къде с такава же-жена… Е добре, ще се върне тя пак там, откъдето дойде. Във во-воденицата или при своите дрипльовци. Но… така говорят, трябва да го знаеш… ти защо я взе оттам? Що ти трябваше такава мома, а ето и тя изгоря. Така е с нищия, когато седне на един стол с болярин. Той ще падне от стила, боляринът няма да падне. — И пак за да смекчи думите си, той продължи лукаво, с позатихнал глас: — Такъв си е редът. Да не сяда нищият, дето не му е мястото.

Самуил Мокри пак се обърна, но бавно и дори поспря коня, да се извърне по-добре назад. Той гледа дълго Радоя, ала нищо не продума. Не продума нищо великият войвода, но такъв беше гневният му поглед, такъв, беше изразът на пребледнялото му лице, че дръзкият език на слугата занемя. Позабави коня си и Радой — уплаши се и не посмя да заговори чак до Охрид.

В Охрид Самуил Мокри отиде право в тамошния си дом и най-напред попита за двамата си шуреи. Слугите му казаха, че са си заминали. Дотича при него синът му Гаврил-Радомир, развълнуван, нетърпелив. Младият момък прегърна буйно баща си, виждаше се как го обхвана с големите си ръце, едър и силен. Великият войвода усети как премина топла вълна през гърдите му, но отстрани сина си и като задържа ръката си на гърдите му, попита, искаше и от него да чуе:

— Кога си заминаха вуйчовците ти?

— Аз не ги видях — подигна широките си рамена момъкът, пристисна устни.

— Как тъй… Нима са побягнали оттук!

— Върнахме се от Преспа и като ги потърсих на другия ден… Няма ги! Отишли са си, без да ми се обадят. Ами да! — присви той строго русите си вежди. — Побягнали са. Искам да кажа…

Самуил Мокри стоеше на каменния под като върху жарава: всички сили, които бушуваха сега в сърцето му, го тласкаха далеч от тоя дом, от собствения му дом. И най-много отвращението му от Агата.

Радомир забеляза как още повече побледня и посърна лицето на баща му, ала не знаеше как да му покаже своята обич, своето съчувствие и току се улови с две ръце за наметката му:

— Татко… вземи ме със себе си…

Младият молещ глас на Радомира прозвуча в ушите на Самуила както някога, в детските години на милия син. А там, навътре в тоя дом, бяха и другите му деца. Великият войвода побутна сина си предпазливо, с голяма нежност:

— Ще те взема. — И повтори: — Ще те взема. Приготви се. Днес или утре тръгваме. И ще бъдеш все с мене.

Неочаквано пред тях двамата се изправи Иван-Владислав. Скрит зад една завеса наблизу, той бе видял всичко, чул бе всичко. И неговият остър и лукав ум му подсказа, че сега беше час да се приближи най-много до чичо си.

— Вземи и мене, чичо — каза той и гласът му сякаш се задавяше в сълзи.

Тоя малък още човек се преструваше изкусно. Самуил прие вълнението му със сърцето си и сам се развълнува много от неговата обич и преданост. Той го притегли с другата си ръка, притисна и двете момчета на гърдите си — своя роден син и своя братов син:

— Отсега ще имам аз двама синове. И двама свои помощници.

Самуил Мокри напусна своя дом, без да види други от близките си освен двете момчета, и премина в сградата на управлението, на горния й кат, където беше някогашното жилище на охридския комит и където бе живял някога брат му Мойсей. Сега там живееше един стар слуга, колкото да не бъде жилището съвсем празно. С натежали стъпки се изкачи великият войвода по каменната стълба, с натежало от скръб сърце влезе в една от стаите, където го въведе старият слуга със запален светилник в ръка. Тук всичко му напомняше за милия, простодушен и юначен брат, бог да упокои чистата му душа. На отворената врата се изправи Радой, който бе вървял по стъпките му, и той със скръбно, недоволно лице.

— Хм… като прогонен — изръмжа слугата и попита с въздишка: — Какво ти е нужно, господарю… Нощ е вече.

— Прати да повикат Рун — рече Самуил. — Бързо.

— Няма ли да вечеряш… Тук няма и свястно легло.

— Върви.

Не след много Самуил дочу познати бързи стъпки и сам отвори вратата. Влезе Яков Рун. Великият войвода му показа къде да седне и сам седна срещу него край една ниска маса от дебели дъбови дъски, посивели от времето.

— Говори — каза тихо Самуил.

Рун беше, както винаги, цял напрегнат и едвам се сдържаше да спазва приличие пред великия войвода. Той започна направо:

— Янкул Побит е убит от твоите шуреи, братята Хрисилиевци. Или от техни люде, все едно. Призна ми това Михаил Кукул, а след него и Петър Кош и Мойсей Рилка, които заедно с Кукул са били в съзаклятие с Хрисилиевци.

Богомилът разказа всичко, що бе се случило през последните дни, откакто беше в Охрид, всичко, що бе узнал и издирил, що бе направил, за да изпълни повелята на великия войвода.

— Сега в кулата са Михаил Кукул, Петър Кош и Рилка. Също и други неколцина… не помня имената им. Другите пуснах. Хрисилиевци… Хрисилиевци побягнаха в последния час.

— Побягнаха — повтори след него Самуил. — Ние не можем да ги разпитаме за делата им, да ги съдим. А нито един от тия, които си разпитал, не каза и не може да каже: аз видях с очите си, че те, Хрисилиевци, убиха.

— А те защо избягаха нощем оттука, от твоя дом? От що се боят, ако не са убили?

— Сега е всичко безполезно. За тях двамата говоря. Те не са в ръцете ни. Ние не знаем за тях всичко докрай. И не можем да ги съдим, не можем и да ги обвиняваме докрай.

Богомилът едвам го дочака да се изкаже.

— Ти искаш да ги защитиш — рече той с изблещени очи, борейки се със собствената си дързост. — Какво повече искаш да знаем? Което не знаем, те го потвърдиха с бягството си. Така не може, когато се гони враг. Човек никога не ще извърви докрай кривите пътеки на сатаната.

— Ти с мене няма да говориш така — рече остро Самуил Мокри, още по-остър беше погледът му. Той не искаше да спомене, че бе предал в ръцете на палача и родния си брат, но според вината му. Той продължи: — Михаил Кукул и другите с него ще предадем на съд за предателство, колкото и да се разкайват. Който е живял със злото, трудно ще се отдели от него. А моите двама шуреи, изглежда, са пролели кръв в Преспа. Ударена е със стрела една жена. — И Самуил побърза да добави, за да изпревари въпросите на Рун: — Ти върви там. И там не се знае всичко докрай. Разпитай монаха Емилиян, ти го знаеш. Слушай добре: аз не искам от тебе милост за никого. Искам справедливост.

Той стана. Стана след него и Рун.

Два дена по-късно на главната стъгда в Охрид бяха отсечени със секири главите на Михаил Кукул, на Петър Кош, на Мойсей Рилка и на други двама, осъдени като предатели на царството. Събрал се бе целият град да гледа. Забеляза се от всички на стъгдата, че петимата клетници подлагаха главите си под секирата на губителя покорно, с примирение.