Пепеляшка и царският син

Глава VI

Самуил Мокри поведе от Охрид и двете момчета — Гаврила-Радомир, сина си, и Ивана-Владислав, племенника си. Преди да напусне Охрид, той видя за малко време и щерките си, но жена си не пожела да види.

От Охрид великият войвода поведе и двама изкусни лечители. Като пристигна в Преспа, той остави там двете момчета и войниците си, а лечителите заведе в горската къща на Биляна Маркова. На вратата на къщата го посрещна застаряла вече селянка, която бе доведена тук да прислужва на ранената. В стаята на Биляна той завари отец Емилиян, седнал на столче недалеко от легдото й. Като влезе, стори му се, че бе прекъснал разговор и думи, които те двамата не искаха да чуе и той; стори му се, че това показваха лицата им, погледите им. Това не му се видя много чудно между болната жена и духовника, но го забеляза и остана в паметта му. Отец Емилиян размени с него поздрав и си отиде.

Двамата врачове не се бавиха много около ранената. Видяха раната й, видяха и схванатите й нозе, опитаха доколко може да ги движи. Нозете бяха като мъртви. Мълчаха някое време и двамата, после започна да говори тоя, който беше по-стар, и говореше надменно, премного тихо, като човек, който не допуща никакво съмнение в думите му и не иска да знае дали се чуват добре. И като да четеше той някакво писание:

— Рана от стрела, от меч или от каквото и да е острие на това място в тялото е смъртоносна. Ако острието не улучи добре, смъртта може да се позабави. Ако острието не улучи добре, смъртта може и да отмине. Но тук е възелът, който държи долните отверстия на човешкото тяло и те могат да се отпуснат и вече да не се затварят; тук е също възелът, който държи ръцете и нозете. Ако острието повреди тоя възел, ръцете и нозете се схващат или само ръцете, или само нозете, но се схващат завинаги. Благодарете се, че на тая жена са се схванали само нозете и аз нищо повече не мога да кажа.

Той млъкна със застинало лице. Заговори по-младият, който беше по-угодлив, но своето скрито високомерие искаше да покаже с преголеми знания:

— Това, което каза моят учител и брат Исай Качун, е самата истина. Който получи такава рана на това място, ако не умре на часа или след късо време, ще остане да живее недъгав. Дотам стига човешкото знание и мъдрост, ала в живота човешки има много неща, които остават извън нашето знание. Тая жена е ударена със стрела, ние знаем това. Но ние не знаем дали е ударена по волята на бога, чиито пътища са неведоми, или по-волята на сатаната, който пречи и пакости на всяко божие дело. Ако тая рана е нанесена по божия промисъл и ако пострадалата я понесе с търпение, тя ще я възвиси и ще я приближи към бога. Ако е нанесена по внушение и воля на сили тъмни и адови, всемилостивият бог може да стори чудо, за да порази и тук врага человечески.

Врачът пое дъх, за да продължи неясното си слово, ала Самуил го прекъсна:

— Ти кажи, лечителю, дали можеш да помогнеш на ранената.

Врачът се поклони пред великия войвода и каза с престорена скромност:

— Ще повторя, което каза моят учител и брат Исай Качун: за такава рана няма лек и помощ. Но ще прибавя, че у бога и всякакво чудо е възможно.

Самуил Мокри изпрати двамата врачове да нощуват в града, където им бе определено място. После заповяда на прислужницата да донесе да се нахранят с Биляна — той не беше ял през целия ден. Голяма и видима беше радостта на Биляна, че той пожела да се хренят заедно. Тя не беше гладна, но те отдавна вече не бяха сядали заедно на трапеза. Двамата лечители не й донесоха утеха, ала тя сега не искаше да допусне в сърцето си ни скръб, ни отчаяние, а разтвори сърцето си за радост. Самуил беше тук, оставаше да се храни с нея и Биляна не искаше да го отегчава със своите тъги и болки. Докато чакаха прислужницата да нареди малката трапеза до леглото на болната, Самуил ходеше от ъгъл до ъгъл и редеше думи за утешение. Тя ги чуваше с едното си ухо и с по-голямо съсредоточение чуваше милия му глас, следеше движенията му, чувствуваше и виждаше неговото желание да я утеши, да я обнадежди. Той сякаш и сам вярваше на думите си — говореше с въодушевение:

— …Ще ти доведа други врачове. Ще пратя люде по всички краища на царството. Ти не ги слушай тия двамата, те толкова и знаят. За всяка болка има и лек, докато човек е жив.

Прислужницата нареди трапезата, помогна на Биляна да седне в леглото, подпря гърба й с възглавници. Бледото, отслабнало лице на ранената се бе разхубавило, цяло озарено от радостна усмивка.

— Да… да… — поклащаше тя глава, но не на думите му, които бяха излишни, а на гласа му, пълен с обич към нея, на голямата му грижа за нея. — Да, да, мили…

Дума след дума, миг след миг неговото въодушевение намаля и изчезна; да, той наистика ще доведе и други лечители, но вече и сам не вярваше, че те ще излекуват Биляна. Миг след миг избледня, изчезна и радостната усмивка от нейното лице. С изостреното си внимание тя забелязваше всяка промяна у Самуила.

Когато прислужницата дигна скромната трапеза, Самуил се облегна на стола си и дълго мълча. Биляна виждаше, че с мислите си той вече не беше при нея. Безшумно се придръпна и тя в леглото си, като че ли искаше и съвсем да се скрие от погледа му. Неочаквано, негли изеднаж си спомни за нея, той сложи ръка върху ръката й, както беше отпусната по края на леглото, и рече:

— Утре аз трябва да замина. Ти не тъгувай.

Стаята се бе изпълнила със здрач. Настъпваше нощ.

Преди да се прибере в спалнята си тая нощ, Самуил Мокри поговори с Рун. Богомилът бе свършил много бързо работата си на острова. Той каза:

— И тук се повтори и потвърди това, което вече знам. Няма съмнение, че жената е ударена от твоите шуреи, по тяхна повеля, но пак никой не ми каза, че видял с очите си кой е пуснал стрелата. Колкото научих, научих го от тукашния калугер, тоя брадат дявол.

— Какво мислиш ти? — попита великият войвода. — Защо са дигнали оръжие против тая жена?

Богомилът наведе очи:

— Това ти знаеш по-добре от мене.

Самуил се разкая за излишния си въпрос. За незаконната му връзка с Биляна знаеше цяла България, но ето за един миг той пожела да изпита какво знаеше Рун за тая греховна връзка. И получи отговора му. Наведе очи и великият войвода. Сетне обърна гръб на богомила и излезе от стаята му.

Той се приближи с бързи стъпки към стаята на двете момчета, която беше наблизу; искаше да се отстрани по-скоро от богомила, като човек, който търси по-чист въздух със зажаднели гърди. И влезе при момчетата. В стаята беше тихо; чу се само изшумоляване на пергаментен лист. До леглото в единия ъгъл гореше на ниска масичка трисвещник; там беше Иван-Владислав, който се бе изправил в леглото и държеше в ръцете си някакъв свитък. Светлината на трите свещи озаряваше слабото му тяло, виждаха се под нощната му дреха острите момчешки рамена и лакти, сякаш и всяка кост. Лицето му, с тъмни сенки под изпъкналите скули, изглеждаше още по-бледо, очите — още по-тъмни и погледът им беше още по-светъл. Самуил забеляза и като че ли за пръв път, че Ароновият син приличаше на майка си Варвара. Той и преди бе долавял тая прилика, но сега, при светлината на трите свещи, тя го удари в очите, а го удари и в сърцето. Момчето се бе изправило чинно в леглото си, смирен беше изразът на лицето му, ала очите му гледаха зорко.

В другия ъгъл на стаята блажено спеше на леглото си Гаврил-Радомир. Той бе разширил ръце и нозе, леглото едвам побираше едрото му тяло. Едра и красива лежеше на възглавницата главата му. Гъстите руси къдри блестяха при светлината на близкия светилник, здрава руменина се бе разляла по голобрадото лице, устните му, полуотворени, изпръхнали, се червенееха още по-ярко, а между тях се белееха едва разкрити широките равни зъби. Той дишаше тихо и дълбоко, дишаше цялото му тяло. Самуил хвърли към него бърз поглед — ето, заспал още рано-рано, обичаше той да си поспива, — ала недоволният му поглед се задържа по-дълго върху младия и хубав великан, светна и усмивка в бащините очи. После той се обърна към племенника, тихо попита:

— Какво четеш?

Иван-Владислав неохотно му подаде свитъка, по-гледът му стана още по-бдителен. Самуил прочете, помръдвайки едва-едва устни: „Сказание за Нил, който е слизал седем пъти в пъкъла.“ Той присви вежди и се озърна да потърси стол, седна до свещника с пергамента в ръце. Писанието беше богомилско, неясно в словата и в смисъла си, но това разбра великият войвода в него, че човек е повече във властта на сатаната, отколкото на бога. Той дигна строг поглед от пергамента и попита с остър шепот:

— Защо четеш това нечестиво писание?

— Искам да знам… — започна смело Ароновият син, но не посмя да се изкаже докрай.

— Ти не можеш да знаеш всичко, на твоята възраст. Може да те подмами и да те повлече всяко слово.

Самуил долови някаква игрива светлинка в погледа на племенника си. Кому се присмиваше той или на какво се радваше? Великият войвода не искаше да говори повече с него — побоя се да не би да чуе някое неприятно признание. Но той не върна вече пергамента на момчето, а го взе със себе си.

Тая нощ Самуил Мокри дълго не можа да заспи, като да бе легнал върху тръне и бодили. Тръне и бодили измъчваха сърцето му, заседнала бе там и тъмна горест. Струваше му се, че върви по някакво нанадолнище, навлиза в някаква тъмна пропаст като Нил от сказанието, нозете му тежат като оловени, оловена планина тежи и на рамената му. Спомни си за Агата, за братята й, за Михаил Кукул… и там, на дъното на тая тъмна пропаст, беше брат му Арон, неговата проклета жена… Защо бяха оживели около него сега тия мрачни сенки, дошли бяха от самия пъкъл, повикал ги бе негли техният син… Ето сега той би желал да лежи до Биляна в тихата горска къща. Но Биляна беше много болна. Далеко някъде остана и Радомир, синът му — толкова дълбоко бе заспал той и не усети, че баща му бе застанал до него. Още по-далеко беше най-любимата му щерка Теодора-Косара — спомни си той как се притисна тя към него при последната им среща; далеко беше и най-малката, Денница, далеко беше и Мирослава, също Рипсимия, още по-дадеко със своите тънки, бледи, стиснати устни. Сам беше той сега в стаята си, отдалечили се бяха от него и най-милите му люде.

С тия мисли заспа тая нощ Самуил Мокри. И не спа много. Такъв бе и късият му сън — не почивка в забрава, а мъка за тялото и душата. Във всичко — в неспокойния сън, в мрачните му спомени и мисли — беше голямата му тъга за Биляна. Той се забърза, разтича се, като да се готвеше за бягство. Накара да събудят двете момчета, богомила и всички войници, които трябваше да го придружат, та и Радоя, който също често се успиваше сутрин, накара да приготвят всичко за път и по-бързо, по-бързо…

Когато преминаха на отвъдния бряг, той се хвърли нетърпеливо на коня и го срита, подгони го от самото място. Животното скочи уплашено на задните си нозе и се втурна по песъчливия провлак между двете езера.

Не спа тая нощ и Биляна Маркова. Но тя нямаше къде да избяга, не можеше дори да излезе от малката си къща. В нощната тишина тя преброди, ден след ден, целия си живот, още от ония дни в родното си село, когато беше жива клетата й майка. Спомни си и за воденицата на дедъц Дамян, ала всичките й мисли и спомени бързаха като живи и се събираха все около Самуила. Истинският й живот започваше от деня, когато го видя за пръв път, и бе хубав животът й с него. Сега всичко се бе променило. Още като се съвзе след припадъка от удара на злодейската стрела, тя почувствува, че ще се промени целият й живот. Някаква страшна сила се намесваше в нейния живот и ето най-напред се опита да я убие. После Биляна видя, че не ще се изправи вече никога на нозете си. Дойде и първата й среща със Самуила след раняването. Тя видя, което вече знаеше: животът й се бе променил. Досегашният й живот бе преминал, дошъл бе нов живот за нея, макар много неща около нея да оставаха същите. И Самукл изглеждгше същият. Той я обичаше, искаше да й помогне, жалеше я, но тя, Биляна, не беше същата.

Тя не можеше да се изправи на нозете си. Да излезе вън, пред вратата, да посрещне милия си болярин. Да му сложи трапеза, да седне и тя до него. Да го погали, да легне до него в тяхното легло, да го приспи на гърдите си. Ами това бе тя преди — Биляна, милата на Самуила Мокри! Сега изчезна всичко това, изчезна, загуби се и самата Биляна Маркова. На леглото сега лежеше друга Биляна и боляринът не можеше да я обича. Не му беше нужна. Останала бе добрината му, но какво можеше да му даде тя за нея? С връщането й към живота бяха дошли и всичките й надежди за живот. Ала после те една след друга бяха изчезнали. Подлъгваше я само сърцето й — как се съживи то и как се разтуптя, когато сам нейният болярин отиде и донесе детето, сложи го в ръцете й. Сега вече нямаше никакви надежди, всичко беше ясно. Казаха го и врачовете. А той, боляринът, ще доведе при нея и други лечители от неговата добрина.

Милият… Той ще мисли, ще скърби за нея, ще идва да я види. Такова е сърцето му, при все че е болярин и такъв строг, силен. А тя, лудата, защо ще бъде като камък в нозете му? Не, тя ще си отиде. Ще се върне там, откъдето бе дошла, откъдето я изведе нейният болярин. Там ще си отиде и оттам ще го обича, там ще го помни. Мъчно й е, боли я самото сърце, като да премина през него проклетата стрела. Тежко й е и никога няма да й олекне… Ама не може, не може иначе! Защо ще бъде тя като камък… Оставаше само да помисли как ще си отиде оттука, с детето, със сляпата леля. Къщата ще остави на стопанина й, на болярина. Той ще дойде някой ден, ще види, че е празна, и ще си отиде… Колко дълго се бори тя с тия свои мисли и колко много се измъчи с лъжливите си надежди! Сега е всичко ясно…

И тая сутрин детето се събуди още в зори, мокро в гладно, с плач. Биляна накара прислужницата да го донесе в леглото, да смени там пелените му. И докато прислужницата й го подаваше, Биляна каза:

— Аз ще замина тия дни с детето и с бабата. Ти трябва да се върнеш в селото си.

Прислужницата не биваше да знае къде ще отиде Биляна с детето. Никой не биваше да знае. Вдън земя ще потъне. Иначе той, милият, нейният болярин, може пак да се тревожи за нея, да я търси. А като намери къщата затворена, като изчезне тя и се загуби, той по-лесно ще я забрави.

Като се раздени добре и слънцето отскочи над горските вършини, в къщата влезе отец Емилиян. Биляна Маркова тая сутрин го очакваше нетърпеливо. Забързал се бе и монахът, та още от вратата каза:

— Великият войвода замина. Рано още.

— Замина ли… — повтори след него Биляна тихо, като че ли само за да провери дали бе чула добре. Носът и страните й побеляха. Тя облиза устните си и продължи задъхано: — Седни, седни, отец. По-близу.

Тя знаеше, че Самуил ще замине тая сутрин, но сърцето й пак се разтуптя, запърха уплашено. Монахът видя всичко и наведе очи, за да не гледа повече. Сепна го закрепналият глас на младата жена:

— Тъкмо искам да поговоря с тебе, отче. — Несгодно й беше да говори легнала, раздвижите и, както бе свикнала от някое време, дигна се на лакти, придръпна се към възглавницата, подпря се с гръб на нея. Не дочака да се съберат отново силите й след тия трудни движения и каза: — Искам да си отида на село. С детето. Монахът се придръпна, очите му се откроиха още повече в дълбоките си дупки, разтвориха се широко, та се виждаха цели тъмните им зеници, бляскави и втренчени в младата жена. Тя нищо не виждаше, загледана пред себе си. Духовникът бързо се овладя от голямата изненада и прикри вълнението си от неочакваните думи на Биляна. Бързо даде той и отговор, като да бе готов на езика му:

— Да. На село. Върни се в гнездото си, върни се.

Биляна се обърна живо към него, насърчена от одобрението му:

— В моето си гнездо. Там, откъдето дойдох. Там си е моето място.

Отец Емилиян седеше спокойно на ниския стол, ала в същото време сърцето му биеше с бързи и тежки удари от голяма радост. Той се радваше, че Биляна искаше да напусне великия войвода, и не мислеше каква полза би имал от това. Така беше в сърцето на самотния човек, но нели винаги идва човешкият разум, който осмисля, разяснява и хитро оправдава вълненията на човешкото сърце?

— Ти добре си наумила и решила, сестро — заговори вразумително монахът, — Трябва да промениш досегашния си живот. Дошла си от село, върни се на село. Вихрушка те е откъснала от корена ти. До смърт те доведе тоя живот, който не е твой, а е чужд, по чужда воля. Превисоко те издигна вихрушката, пък ти си прост човек, с прости мисли и желания. Върни се там, откъдето си дошла, и сърцето ти пак ще намери своето спокойствие.

Биляна слушаше внимателно. Не побърза и с отговора си тя, когато монахът млъкна. Мълчаха и двамата яяколко мига — той все тъй, с разтуптяно сърце, а тя вдадена в своите си мисли. Такъв беше и отговорът й — противен на това, което очакваше той с прикрито нетърпение:

— Не, не. Аз не се оплаквам от сегашния си живот и не бягам от него, макар да ме откъсна вихрушка от корена ми, както казващ. Не ме уплаши и смъртта. Аз искам да живея според волята на моя болярин и най-добре е за мене да бъда с него. Но това не е добре за него и затова искам да си отида, да се отстраня от пътя му.

Замълчаха пак. Сега по-дълго. Тя със своята тъга поради предстоящата раздяла, той — със скритата си радост, а мисълта му в същото време градеше нейния бъдеш, живот, в който би намерил място и за себе си. Струваше му се, че те тръгваха заедно и по своя отделна пътека. Биляна пак се обърна към него, погледът й беше избистрен и строг:

— Ти ще ми помогнеш, отче, аз съм, ето, недъгав човек… Никой друг да не знае. Той ще дойде тук някой ден, ще ме потърси, но като няма кой да му каже… ще си отиде и — потрепера гласът й — скоро ще ме забрави.

Очите й плувнаха в сълзи и каквито бяха с избистрен строг поглед, станаха още по-хубави със своята храбра горест. Монахът продължи вместо нея — подаваше й ръка, за да я поведе към новия й живот:

— Ти трябва да се скриеш добре. Той може и да те забрави, но ще потърси детето си някой ден. Аз ще ти помогна в името божие. Ще те заведа не в твоето село, а в друго по-далечно село и в друга посока, за да не може да те намери. Ако те потърси той някога, най-напред в твоето село ще те потърси.

— Там аз нямам никого, в моето село — добави тя според неговите мисли, за да му покаже съгласието си, докато гласът й все още трепереше. — Ще взема и сляпата с нас. Ще взема и някои вещи, които ще ни бъдат нужни, ще взема няколко накити, имам и няколко парици, нели ще трябва да живеем ние тримата… мъничкото, сляпата и аз ето… без нозе. Той ми ги е давал от сърце и няма да ми се сърди, че ще ги взема.

— Няма защо да губим повече време — каза монахът и стана.

Биляна го погледна уплашена — нима вече?…

— Тръгваш ли, отче…

Той кимна мълчаливо и се отправи забързано към вратата. Биляна дигна двете си ръце и обърса потеклите сълзи. Обърса сълзите си с ръце, както някога, а не с кърпа, както се бе научила от някое време.

Щом излезе с дружината си на пътя за Обител, Самуил Мокри се почувствува понесен от могъща вълна. Много пъти дотук си спомни той за Биляна с мъчителна тъга, но то бе като извръщане към родния бряг, който остава все по-далеч, докато изчезне от жадния поглед, и само тъгата по него не престава да гори в сърцето.

По широкия път, постлан с едри камъни от времето на Рим, имаше голямо оживение. Есенно време беше, людете пренасяха и прибираха всяко зърно и плод, всеки полезен стрък, но не беше само това. По пътя се движеха колкото селяци във везаните си облекла и всякакви други мирни люде, също толкова, а може би и повече войници с оръжията си, с конете, с бойните си уреди и тежко натоварени коли с дебели железни шини. От няколко недели по цялото царство, от Бистрица и Девол чак до Дръстър и устието на Дунав, се събираше войска по стражевите и болярските кули, по големите средищни твърдини.

Което виждаше великият войвода по пътя за Обител, взе не само погледа му, но завладя и всичките му мисли. Людете се отдръпваха да му правят път, ала той надаваше ухо към всяка тяхна дума, взираше се да види по-добре, пък и се поспираше да нареди нещо, да поговори. Както навсякъде, така и тук, преди него и по-бързо от коня му вървеше неговото прославено име, но и мнозина от тия люде бяха го виждали — къде ли не бе ходил той по цялото царство, къде ли не бе спирал.

Настигна Самуил Мокри дружина селяци, може да имаше до двайсет души, водеше ги сам старейшината им, човек вече на преклонна възраст. Те бяха млади люде, повечето докъм тридесет години, но имаше и до четиридесет, както беше според наредбите за войската и опълчението. Пътуваха бавно и тихо, проточени по пътя по двама и трима или един след друг, не викаха, не пееха, не махаха с ръце, а бяха съсредоточени, угрижени. Току-що бяха напуснали селата си, близките си люде, жените, децата си и те бяха още в мислите им, пред очите им, в ушите им още звучаха техните плачове и викове. Облечени бяха в дрипи — пък и кой ще тръгне за войската с по-нова дреха, само торбите им бяха здрави и нови, с яки пращила, някои пък носеха и по две, по три торби за храната си и за плячка. Носеха и по-здрави опинци — така е по-добре за войската, — дето малцина имаха щастие да получат подковани с железа войнишки обуща и ботуши. Времето беше още топло и сухо, та някои ходеха боси, опинците си бяха навързали по торбите и по ремъците, за да не ги хабят, пък нозете не се хабят от ходене. Погледа ги Самуил Мокри и всичко забеляза. Не се зарадва сърцето му на дрипите им, на босите им нозе. Изравни се той със старейшината, който ходеше негде по средата на дружината, и го попита:

— Чии люде сте вие? Кой е войводата ви?

Старейшината се придръпна, като го видя толкова близу и го позна, дигна тоягата в ръката си от смущение и така, смутено, отговори:

— Ние сме от горишките3 села и сме с горишкия войвода, от неговия полк сме всички.

— А защо сте се разтъжили тъй? — продължи Самуил от коня си, без да поглежда селяците. И току се обърна към тях, изпревари отговора им: — На война… Нека бъде на война! За мъжа то е като да иде на нивата, или на лов в планината.

— Тъй е… — наведе глава старейшината; той не знаеше какво да отговори на великия войвода или не се решаваше да му каже, което мислеше. Приближиха се и други от дружината да чуят разговора му с великия войвода, когото и някои от тях бяха познали. Един вече към тридесетгодишен мъж с гъста, светлоруса брада дигна към Самуила глава и рече смело:

— Ние не се плашим от войната. Човек не знае от къде ще му дойде смъртта. От меч са умрели и двамата ми дядовци, а баща ми пък дърво го преби в гората. То на война, ама за добро да бъде.

— Ако надвиеш, ще бъде за добро — загледа се в него великият войвода. — Ако те надвият, добро няма да видиш.

Брадатият селяк, види се, обичаше пренията. Разбута, другарите си, сториха му и те място, изравни се той с коня на Самуил и пак вирна брадата си:

— Тъй е за надвиването, светли войводо, не отказвам. Ама като отидеш на нивата, зърно ще събереш, в планината лов ще уловиш. За такова добро говоря. А сега ние всички за децата си мислим… как ли ще поминуват без нас. Пък някои от нас няма и да се върнат. От войната не сме се уплашили, ама мисли всякакви в човешката глава, не можеш да ги спреш.

Самуил не отговори веднага; премисляше думите на селянина. Така мислеше и говореше целият народ. Спомняше си той тия думи и други подобни на тях винаги, когато решаваше нещо за царството, за народа, за войната. Що повече можеш да искаш от простия човек? Справедливо е да мисли той за децата си, за техния залък. Обърна се Самуил, изгледа цялата дружина, човек по човек, и каза:

— Вие може да не знаете, но старейшината ви трябва да знае: наредено е да се взема повече от болярина, а много по-малко от селяка. Така ли е сега по вашите села?

— Така е.

— Така е, така е — дочуха се гласове.

Великият войвода продължи:

— Слушайте сега добре: децата да не гладуват, но и войската не може да стои гладна. Ето тръгнали сте в дрипи, искате войводата да ви облече. Така и трябва, но трябва да помогнеш и ти. Царството сме аз и ти! Наредено е всеки болярин и войвода да облече и въоръжи войниците си, както и досега, да напълни торбите им. Ала така ще бъде, докато си в царството. Като преминеш в чужда земя, тя ще те храни, чуждата земя. Иначе ти ще изпразниш и селяшкия кош, ще вземеш и залъка на децата си. Това искам да ви кажа: като сме тръгнали на война, трябва да надвиваме. И за царството, и за твое добро. Иначе ще дойде чуждият и ще се храни от твоя кош.

Той смушка коня и остави селяците да съдят, и пресъждат думите му. Настигна и отмина с дружината си и други пътници, но се поспря да поговори с неколцина войници, които също пътуваха към Обител или към някое друго войнишко средище. Забеляза той и сега, че селякът или който и да е човек се преобразява, шом облече войнишко облекло, щом препаше меч, и не само с облеклото и с меча. Променя се често и умът му, та и приказката му. Петима от войниците бяха пешаци, а двама яздеха коне. Говореха те високо и дръзко само един от тях, по-стар войник, стъпвайте мълчалив и навъсен е подкованите си обуща, види се, отегчен от разговорите им, които и сам е водил някога със същото леко сърце, но вече им се наситил. Те говореха за блаженството на конника върху гърба на коня и за теглото на пешия войник. Самуил Мокри послуша по-отдалеко разговора им, преди да се намеси и той. Единият от пешаците — шегобиец, който и сам се смееше сладко на шегите си — избърза напред, за да го чуят всички:

— С коня е славно, то се знай. Яздиш и плячката си ще натовариш. А можеш — вече се надуваше от смях той, — можеш отпред на седлото една ромейка, отзад друга… беличка, ме-мекичка…

Засмя се той гръмко, засмяха се и други от войниците. Остроумието на шегобиеца не беше голямо, но другарите му, пък и той самият, се смееха за двете мекички ромейки повече от похотлив гъдел. Чу се гласът на великия войвода:

— А две, юнако, няма ли да ти са много?

Той се изравни с войниците, които се поотдръпнаха от коня му. Те го гледаха със засмени лица, както ги бе настигнал, но неговото лице беше строго, при все че думите му бяха закачливи. Той продължи:

— И една ти стига, ако иска да дойде с тебе. Но, юнаци — прозвуча по-остро гласът му, — ако ние влезем в ромейското царство, то не ще бъде, за да натоварим с жени конете си.

Той отмина и като се отдалечи от войниците, махна на двете момчета да се приближат. Те се изравниха с конете си от двете му страни, приближи се зад него и Радой; откога още дебнеше слугата да заеме мястото си след господаря, но двете момчета му пречеха.

— Вие виждате — каза Самуил, но не се обърна да погледне ни сина си, ни племенника си, — виждате какво говори селякът и какво говори войникът, а то е все един и същ човек. Единият не може да се отдели от хижата си, а другият има по-други мисли. Но е все същият човек и началникът му трябва да го познава добре, да познава и двата му различни образа, та да знае как да го държи и как да го води.

Същия ден привечер той наближаваше вече Обител; конете, макар да бяха уморени от дългия път, тропотеха бодро по стръмнината, която се спущаше от Баба планина към града. Ниско надолу се виждаше градът, опасан почти до стените му с гори и храсталаци, чиято шума бе започнала да редее и да се шари с есенните си багри. — Самуил Мокри бе виждал много пъти тоя град и околностите му, но сякаш едва сега забеляза, че на много места през гъсталаците около него надзъртаха покриви, кубета, камбанарии и редици прозорци на църкви и манастири. Много бяха църквите и манастирите в тоя град и в околностите му, оттам беше и неговото име Обител. Много бяха и монасите в него, спомни си великият войвода, ходеха те на цели върволици по улиците, та предизвикваха шеги, смешни или злобни закачки сред минувачите. Като влезе великият войвода в града и се настани в големия дом на обителския кастрофилакс, поиска да види още същата нсщ обителския епископ, както и игумените на всички тукашни манастири. Разтичаха се вестители из града и вън от стените му и за късо време в една голяма стая на долния кат в дома на управителя, където беше и градското управление, се събраха до тридесет души игумени и подигумени. Дойде също и епископът. Докато бяха още сами и чакаха великия войвода, духовниците се споглеждаха, въздишаха шумно и покашлюваха без нужда, подмятаха неясни, двусмислени думи, но се пазеха да изкажат смущението си, та и страха си, макар да личеше всичко по лицата им, в тревожните им погледи и движения. Бояха се те от Самуила Мокри, не одобряваха дружбата му с богомилите и не биха се въздържали да го съдят открито, но страхът им беше по-голям от недоволството и гнева им към него. И защо ги викаше по това късно време — наближаваше среднощ… А той сякаш бе чакал да дойде тъкмо и последният от тях.

Влезе в стаята, следван от обителския управител, поклони се към всички още от вратата, сетне се приближи с бързата си и още младежка походка към епископа, смирено му целуна ръка. Следяха го всички със затаен дъх, още повече тия, които не бяха го виждали досега, а бяха чували за него и страшни думи. Седна той до епископа, на горния край на голямата стая, и се обърна почтително към него:

— Позволи и благослови, твое преосвещенство…

Виждаше се, че не обичаше да губи греме и да протака, но не пропущаше да свърши всичко, що трябваше да свърши. Почете той епископа, както и другите в стаята — забелязаха това духовниците със задоволство, ала уплахата и недоверието им не намаляваха. Дошъл бе великият войвода без меча си и гологлав, скромно, дори бедно беше облеклото му, седеше прилично на мястото си, но втренчените му очи гледаха строго. — Вярата ни — започна той с позатихнал глас, но погледът му не се смекчи и не се успокои, а ходеше от човек на човек, — вярата и светата ни църква са най-яки стълпове на царството ни. Те са и наше свето знаме, всеки гледа в тях и ги следва с упование. Да не забравяме това ние, които сме отгоре и водим и искаме да ни следват. Вие виждате, свети старци и отци, народът ни отново става. Ние може би отново ще започнем тежка битка и бран. В името на нашето царство аз искам и вие да бъдете с целия народ. Врагът на царството ни е и ще бъде враг немилостив и на българската църква.

Той млъкна и пак огледа всички насядали там, улови бързи, още по-тревожни погледи, забеляза лица, които бледнееха, но не попита за дума и отговор на думите си и не мълча много.

— Манастирите са пълни с млади и здрави мъже — рече той отеднаж, повиши едва-едва и глас. — Народът върви на бой и бран, а те, стотици и хиляди здрави, силни мъже стоят настрана от него, зад манастирските огради, дигат кръста и расото като ограда около себе си. Мнозина между тях могат да държат и меч. Или пък нека дойдат с кръста между войниците и със словото божие, с тия божи непобедими оръжия. Аз ги искам от вас, преподобни отци, тия мъже български. Защо селякът ще остави хижата си и челядта си, орачът ще остави нивата си, дърводелецът ще остави дърводелския си нож и ковачът чука си, а монахът ще остане в килията си? Войната иде за всички. — И той добави: — Говорете свети духовници, искам да ви чуя.

Настана голяма тишина. Не само никой не отваряше уста да продума, но за известно време никой и не се помръдваше от мястото си. Ала и това общо мълчание на монасите беше отговор и беше отговор противен: тия люде не одобряваха думите на великия войвода, но не се решаваха да му противоречат. Иначе биха се надпреварвали с одобренията си. Редно беше да отговори най-напред епископът и Самуил се обърна към него. От устата на епископа излетяха следните няколко думи:

— Това никога не е било. — Но той вече не можеше да се спре и продължи с пресипнал глас: — Никога досега духовни люде не са ходили на война. Наше полебрание е най-напред божият храм и манастирският двор. Ти не искай от нас такова нещо, светли войводо.

Самуил се обърна към другите духовници в стаята. Прошумоля тих шепот между тях, но пак никой не се реши да проговори срещу него. Не искаше да чака повече Самуил Мокри:

— Не е било досега, но и отсега нататък няма да бъде с насилие и принуда. Аз исках тъкмо вас да чуя как да бъде, понеже се отнася за ваши люде, но вие мълчите и не одобрявате. Тръгват на война чак и богомилите, тия неукротими отрицатели на цар и царство. Как стана това? Каза се и се потвърди, че нашето царство ще бъде справедливо, ще бъде царство и на нищия, и на последния отрок, та и богомилите го приеха като свое царство. Какво да се каже за тия, които познават само облагите и добрините на това царство? Те трябва да бъдат първи във всяко нещо за царството. Това казвам и за вас.

Право спроти великия войвода, близу до вратата на стаята, неочаквано се изправи дребен, сух монах; по лицето му, с хлътнали страни и обрасли с редка, посивяла брада, беше изписана ярост и отчаяна решителност.

— Да, да, да — затрепера брадата му, а лицето му, с високо, набръчкано чело, се нашари с ярки червени петна. — Да, ти поведе богомилите, те са с тебе и ти си с тях, но ние не ще отидем при тях, нашето място не е там! Те са изчадия адови и вървят по сатаната, той ги води днес насам, а утре нататък, но където и да са, те са против бога. Защо ни викаш, велики войводо, на война и заедно с проклетите еретици! Наше оръжие е кръстът господен и словото божие. — В стаята се зачу одобрителна врява, повиши глас и монахът насреща, дори пристъпи две крачки: — Не, няма да пуснем по-младите наши братя да вървят рамо до рамо с еретиците!

— Седни на мястото си, преподобни отче! — махна с ръка великият войвода; не искаше да го слуша повече.

Затихна отеднаж яростта на монаха, изчезна и смелостта му, млъкна той и току се върна на мястото си. А Самуил Мокри продължи спокойно, макар да показа миг преди това също гневно нетърпение: — Виж как обърна ти приказката си наопаки… Аз те викам да помагаш на царството, а ти говориш за еретиците. Народът тръгва на бой и бран, казвам, тръгвай и ти с него. Нека бъде с твоето оръжие, както твърдиш, нека бъде с кръста и словото божие, но бъди и ти, където сме всички. Аз не съм с богомилите, а съм с тебе и на твоя път, но дали ти стоиш на своя път? Богомилът те ругае за твоята леност, за твоето пиянство и чревоугодие, за твоята алчност към земните блага и наслади. Ти защо бягаш от него и го укоряваш с пяна на устата? По-добре иди при него с кръста господен и със словото божие, но и с добрия пример.

Великият войвода стана и не искаше да говори повече. Той се обърна пак към епископа и пак му целуна ръка, както подобаваше на мирянина със смирението му пред всеки божи служител и пълномощник. После се отправи към вратата и кастрофилаксът на Обител едвам го настигаше, за да върви на прилично разстояние след него.

На другата сутрин Самуил Мокри потегли за Воден, където беше царят.

Докато уреди отец Емилиян заминаването на Биляна Маркова, мина доста време, колкото и да беше голямо усърдието му. Решиха да отиде тя да живее в друго някое село, а не в своето. И монахът тръгна да търси скривалище за Биляна по противоположна посока, на юг, на пътя за Ксстур. Заминаването също трябваше да стане скришом и най-вече от Самуиловите люде.

Дойде и часът на тръгването. Веднага след полунощ отец Емилиян влезе в къщата на Биляна; тя не спеше и го чакяше. Щом го видя, опита се да стане, но бяха безполезни нейните усилия и всичко трябваше да свърши монахът.

— Ти само кажи — рече й той — какво ще вземеш и къде е това, което ще вземеш със себе си, аз всичко ще приготвя за път.

Тя му показа вещите една след друга и той ги прибра в два неголеми вързопа. По-трудно беше със сляпата. Подвикна й Биляна от стаята си през отворените врати:

— Е хайде, тетко, ние с тебе ще пътуваме.

Във вечна тъмнина живееше сляната жена, но и за нея имаше ден и нощ. Нощно време беше сега и сляпата спеше дълбоко. Събуди я гласът на Биляна, но трябваше да мине доста време, докато разбра старата жена какво искаха от нея. Тя питаше и разпитваше за всяко нещо, противеше се; мина време, докато се облече, докато върза опинците на нозете си. Най-сетне всичко беше готово. Повито беше и детето, и то като дебре прибран вързоп.

…Отец Емилиян излезе с вещите. Нощта беше тъмна, безлунна, само звездите блестяха по ведрото есенно небе, едри, ярки, провесени на гроздове. Монахът се отправи не към града, а излезе на източния край на острова. Там, в едно малко заливче, в цепнатина в скалистия бряг, чакаше малък чун.

— Станойко… — прошепна тихо отец Емилиян.

— Тука съм…

В чуна се изправи тъмна сянка, тихо плисна в брега невидима вълна, скръцна весло. Монахът подаде вързопите един след друг и пак се върна към горската къща. Той поведе и сляпата, настаниха я с чунджията в чуна. Молеха я, заплашваха я да не приказва — тя все питаше, все се противеше, гласът й се чуваше надалеко в нощната тишина.

— Мълчи, бабо, ще ни спре царската стража…

— Защо ще ни спира?

— Нели знаеш… царска стража, не те пита.

Монахът пренесе в чуна и малкото, върна се за Биляна. Той дигна и нея на ръце — нямаше друг начин. Тя доверчиво обви ръка около шията му, усети той по лицето си топлия й дъх.

— Прощавай, отче, не мога сама да си помогна. Ти дойде като ангел в живота ми…

— О, не говори така… — прошепна монахът в тъмнината.

Замълчаха и двамата. Тя се отдалечаваше от къщата си, но й се струваше, че душата й бе останала там, в празната къща. Останала бе да чака любимия. Отдалеко ще се чуят бързите му стъпки. Щом отвори вратата и ще се учуди, че е толкова тихо в къщата, че не чува нейния глас. Ще влезе в стаята й, ще види празното легло. Къде ли е отишла Биляна, тя нели не може да ходи! Ще премине той и в другата стая, ще я търси навсякъде. Ще се спре и до празната люлка на детето им — той нели го обича вече… Ще надзърне и за старата тетка.

— Биляно! — ще извика той в празния дом.

Ще го чуе тя, ето и сега чува гласа му, но не ще може да му отговори. Там ще бъде само душата й, но той не ще може нито да я види, нито да я чуе. Ще се натъжи той, милият. Нели е толкова добър и я обича? Винаги идва да я търси, винаги бърза да я види. Сега ще го посрещне празната къща, а душата й той не може да види. Тя ще бъде до него, но той няма да я види… Ще си отиде натъжен и дали ще дойде пак да я потърси в запустялата къща? Нека си отиде, нека си отиде. Тя вече не може да го посрещне с изсъхналите си нозе, не може да го призове, не може да му се засмее, не може да му попее, докато плаче и примира сърцето й. Нека си отиде, ще премине тъгата му. Само нейната тъга няма да премине никога, само нейната болка няма да утихне. Така й било писано, а ти върви, мили, да потърсиш щастието си и не се връщай. Ще плаче тя и ще тъгува цял живот, през всичките дни, които й остават, но ти не се връщай, тя нищо не може да ти даде…

Тялото й се отпусна в ръцете на монаха, провесените й нозе се поклащаха като пречупени. С мъчителна сладост усещаше монахът товара в ръцете си, ръката на младата жена около шията си, клюмналата й глава на гърдите си. Той се задъхваше от умора, нозете му се спъваха в коренищата, които пресичаха невидимата в тъмнината пътека между дървесата и храсталаците, ала и чудна, неизпитана сладост беше умората му. Той не виждаше и не можеше да види къде стъпва, а бе дигнал глава и гледаше увисналите между клоните звездни гроздове. Натам беше устремена и цялата му душа. Ръцете му бяха протегнати като за молитва и товарът в тия ръце беше сладостният товар на неговия грях.

— Ти я сложи в ръцете ми, по твоя милост е в ръцете ми… — проплакваше сякаш самата му душа.

Той беше монах, посветил се бе на бога и се бе отрекъл от всяко земно благо. Ако се обличаше в черното расо, то беше според монашеския закон и за да не се виждат голите му меса; ако посягаше за късче хляб и за глътка вода, то беше, за да се пази от смъртния грях на самоубийството. Той нямаше никакви радости и богатства на тоя свят и не ламтеше за радости и богатства. Със собствените си ръце изгради храм господен, окапаха ноктите от ръцете му, изтощи до смърт тялото си. Милостта е единственият закон на неговото сърце, както е според божията воля и по волята на тоя, който увисна на кръста за спасение на човешкия род…

— Ти я сложи в ръцете ми…

Милостивото му сърце го въведе в нейния усамотен дом и по волята божия тя се превърна в негово най-голямо изпитание. Чрез нея бог поиска да изпита силата на вярата му. Той никога не бе пожелал да се докосне до нея, никога не бе я пожелал в своите мисли. Тя е жена и е чужда жена. А ето по божия промисъл тежи на ръцете му, лежи на гърдите му. И сатаната изкусителят наля сладост в сърцето му, за да го упои и да омаломощи вярата му.

Такива бяха мислите, които отправяше към бога отец Емилиян, такава беше молитвата му в тоя за него претежък час. В същото време той се взираше в светлината на звездите и търсеше да зърне там образа на божията майка, блясъка на нейния венец. И против всичките си мисли в тоя час, някак против самия себе си, той искаше пред нейния поглед да разтвори своето сърце, към нея да отправи родилата се в самото му сърце благодарност. Бог е страх и повиновение, а тя, майката божия, е милост, обич и хубост…

Монахът стигна до брега на острова с душата в зъбите си. Но сам свали Биляна в чуна и я настани удобно там с последната капчица сила, която бе останала в него. Чунът потегли, но и през шума на разплисканата вода се чуваше хрипливото дишане на монаха, който събираше душата си.

— Ти много се умори, отче — продума тихо Биляна. — Бог ще те награди за всичко.

Отец Емилиян нищо не отговори.

Тук, на открито, се виждаше цялото небе, озарено от трептящия зрак на звездите. Планините наоколо, бреговете на езерото, също и гористият остров се сливаха в нощната тъмнина и се издигаха като черна стена, която обграждаше езерото от всички страни. А то се виждаше доста надалеко в мрака и чезнеше нататък необятно като небето, което се бе отразило в него с безбройните си светила. Никой от людете в чуна вече не продумваше; тежеше над тях тишината на дълбоката нощ. Малката лодка се носеше някое време на юг, после свърна към отсрещния бряг. Мина доста време, ала нощта като че ли нямаше край.

Най-сетне чунът се удари в брега и спря тъкмо там, където беше нужно. Наблизу отеднаж изникнаха сенки, чу се и пръхтене на добиче. На самия бряг на езерото чакаше селяк с две магарета. Селякът свали калпака, си в тъмнината:

— Добро утро, отче…

— Утро ли е вече?

— Погледни хе там Денницата. Ама още е далеко до утро.

Пренесоха на брега жените, детето, двата вързопа. Чунът изчезна някъде по водата в тъмното. Разприказва се отново сляпата леля, надалеко се чуваше сърдитият й писклив глас. Заплака и малкият Давид. Двамата мъже побързаха да настанят жените на магаретата, отец Емилиян подаде на Биляна детето, сложи провесените й нозе на въжени стремена. Селякът подкара двете добичета.

Новият ден настигна пътниците някъде по стръмнините и долищата на южните разклонения на Баба планина. Те пътуваха през целия ден, като избягваха селищата и стражевите кули по кръстопътищата. Навлязоха в една хълмиста местност и вече наближаваха подножията на Вич, когато привечер стигнаха до едно село, сякаш нарочно скрито между два гористи рида.

Още същата вечер отец Емилиян и селякът с двете магарета се върнаха назад към Преспа. Биляна Маркова остана с детето си и със сляпата в новото си жилище. През тия първи часове тя изпита голяма скръб за своята самотна къща на острова и дори пожела да се върне пак там, да се спусне, да настигне своите щастливи спътници, които се връщаха нататък. Нозете й не се помръдваха, не можеха и да се помръднат.

Селото беше от триесетина дървени хижи, накацали по склоновете на двата рида и ниско долу, дето шумеше малка планинска река. Гъсти дъбови и букови гори стигаха до самите врати на селските къщи, а към долния край на селото, дето двата рида се разтваряха по-широко, бяха разхвърляни безредно малки ниви и ливади, които селяците бяха успели да разчистят между горските дънери и коренища надолу край реката. Селото беше свободно — така го бе избрал отец Ецилиян, да не се навъртат в него господари и боляри, но по-хубавите ниви и ливади, както и голяма част от горите бяха пак господарски; простряла се бе господарската ръка и тук, макар болярската твърдина да беше далеко, на половин, ден път.

Отец Емилиян бе избрал за Биляна и по-сгодна хижа. Тя беше на горния край на селото и нямаше много хора в нея, както по другите хижи. Живееха в нея двама по-застарели вече люде с двете си неомъжени щерки. Имаха и син, но той беше всйник. Стопанинът беше пъргав и разговорлив човек, обичаше и да се пошегува. Той не каза нищо на двете жени, които се настаниха в хижата му, а попита за малкото:

— Мсмче ли е или девойче?

— Мсмче — отговори Биляна.

— Е, слана богу — почеса се по тила селякът. — Ще бъдем поне двама мъже сега между пет жени.

Единият край на хижата беше преграден с поодялани набързо дървета и беше като отделна стая, при все че не се затваряше с врата. В тази отделна стая се настани Биляна с детето и със сляпата, но те бяха пак заедно със стопаните. В стаята имаше прозорче, прорязано в дървената стена и със свински мехур, за да влиза светлина през него, другата част на хижата пък се осветляваше през един отвор на покрива, тъкмо над огнището, което беше в средата на неголямото помещение. Като влязоха новите люде в хижата, стопаните й току-що се бяха прибрали от работа из гората. Започнало бе да тъмнее, а в хижата беше вече и тъмно. По-младата от щерките раздуха огъня в огнището, запалиха и борина. Като не можеше да отиде сама при стопанина, Биляна го повика:

— Ела, ела по-близу. Как да те викам? Името ти…

Селякът се изправи пред нея с весели очи, с усмивка под провесените му, прошарени мустаки. Току зад него застана и жена му, без да я викат, ококори любопитни очи иззад рамото му. Той улови с цяла шепа широката си брада, подсмръкна:

— Бабчор ме викат мене, Бабчор. Кръстен съм Младен, за да не остарявам. А ти ме викай, както искаш. Те — мръдна той към жена си с глава, — жената ме вика Бабчор, Бабчорище.

По-нататък, край огнището, бяха застанали двете дъщери на стопанина. По-голямата — едра, кокалеста, над двайсетгодишна мома със сипаничаво лице, гледаше насам с недобър поглед и не пропущаше нищо, което се вършеше и говореше. По-малката беше също едра, но стройна, хубава мома и гледаше Биляна с радостно любопитство.

Биляна извади отнякъде две сребърни пари и ги подаде на селяка:

— Ето, стопанино, тия пенези за тебе, ще ни храниш за тях един месец, както сте говорили с отца Емилияна.

Младен Бабчор взе в шепата си двете пари, побутна ги с възлестия показалец на другата ръка, обърна ги да ги разгледа още по-добре. Той никога не беше виждал такива пенези и не знаеше каква беше тяхната стойност, но си мислеше, че е голяма. Като насити любопитството си, той обърна своите весели очи към Биляна:

— Ще те храня, как не… И тебе, и бабата, и… Така говорихме с отеца.

И той пак върна поглед върху парите. После затвори здраво шепата си и се заоглежда, огледа и себе си, не знаеше къде да прибере парите, къде да ги скрие. Най-сетне ги мушна някъде дълбоко в пазвата си. Жена му излезе иззад него, гонейки с поглед всяко негово движение. Той я побутна с лакът:

— Дай на людете да вечерят. Път са били днес. Я вие — махна той към щерките си. — Слагайте и ние да вечеряме.

Трите жени сякаш не го и чуха — всяка знаеше и без него работата си. Той седна край огъня и започна да развързва опинците си, които, пробити и изпокъсани, едвам личаха, че са опинци. Затоплен и разнежен от двете сребърни парички в пазвата, той се опита да поразговори гостите:

— Ти нямай грижа тука, в моята хижа. Имам аз и брашно, и свини, и медовина… Откакто царят ни освободи от ангария и за нас има по един сладък залък. С бабата тука и с тия две млади магарици… работим. В гората работим, свинете гледаме, там, край реката, две нивици орем и сеем. Имам си и една кравичка. Знайш ли — приподигна се той към Биляна, — ние тука сме си от свободните. Цялото село. Господарското си е господарско, но си имаме и наше. Господарите са по-далеко от нас. Преди идваха по-често, за ангарията. Сега само царят ни бърка под кошулята. Дай за царя, дай за царщината. И сина ми взеха. Взе го Самуил Мокри. Не знам жив ли е синът ми…

По-малката щерка занесе на двете жени в отделната стаичка голяма дървена паница с мляко, две дървени лъжици и два комата клисав хляб от просо и ръж. Тя сложи храната на пода с радостно лице, но изеднаж се заоглежда, лицето й придоби скръбен израз като че ли едва сега виждаше, че едната от гостенките беше саката, а другата — сляпа.

— Ти само да ни помогнеш малко… — насърчи я Биляна и сама се опита да се поизправи.

Девойката се разбърза с големите си силни ръце, помогна на Биляна да се подпре до стената, помогна и на сляпата, да седне, после се отпусна на колена до нея и започна да я храни. Сестра й подвикна сърдито откъм огнището:

— Хайде… и ние сядаме. Няма да те чакаме.

Младата девойка не се и помръдна, докато не нахрани сляпата жена, та дори посегна да обърше с ръка хлътналата й брада, по която бе потекло мляко. Като се върна при своите, да се храни и тя, едва-що бе седнала на подвитата си нога, заплака мъничкият син на Биляна. Девойката пак скочи, подаде го на майка му:

— И то иска да вечеря.

По-старата й сестра цяла се изкриви насам с широкото си грозно лице, надупчено от шарка. Тя искаше пак да се скара на по-младата, но баща й я блъсна с лакът в ребрата:

— Кучка. Въртиш се накъде да залаеш. Захапи си опашката, да ти мине!

Момата бързо се извърна към него, блъсна ръката му и изръмжа нещо неразбрано.

— Иди, иди и ти да се храниш — продума тихо Биляна на по-младата девойка.

— Ти не я слушай Въла — приведе се към нея девойката и додаде полугласно: — Тя е бясна.

— А ти как се казваш? — попита Биляна, за да я поласкае някак, да й окаже внимание.

— Малина — засмя се цяла девойката, сякаш името й да изглежда още по-хубаво.

Неочаквано в хижата влезе един млад момък, като да израсна от земята, цял в кожи, с дълга гега в ръце. Веднага след него влязоха и две рунтави кучета с вирнати опашки, с увиснали червени езици, развъртяха се из цялото помещение, дръзки, силни, подушиха тук, подушиха там, а едното, се свря тъкмо срещу отделната стаичка, дето беше Биляна, и глухо изръмжа, показа белите си зъби на непознатите люде. Малина се спусна към него:

— Ош! Чиба! — обърна се и към овчаря: — Дръж си псетата!

Той стоеше още там, където се бе спрял при влизането си в хижата. Беше много млад и само под носа му и край ушите му се тъмнееше гъсто покарал мъх, но бе израсъл едър и още по-едър изглеждаше с коженото си облекло. Подпрял се с две ръце на гегата си, разкрачен, той гледаше Биляна като омагьосан през вратата на стаята й. Привлякла го бе нейната хубост, чистата бледност на лицето й — той не беше виждал такава жена и не можеше да откъсне погледа си от нея. Скочи по-голямата щерка на Бабчор, дръпна гегата от ръцете на овчаря и се спусна към Биляна с лице, пламнало от ярост:

— Що го гледаш, кривло! Той не знае, че си с пребити нозе… Юда си ти, магесница проклета!

После тя се втурна и прогони от хижата кучетата на младия овчар, нахвърли се и върху него. Той едва-що бе понечил да свали край огъня овчарската си кожена торба, тя го заблъска с две ръце към вратата:

— Иди си! Иди си…

Като го изтласка вън, Въла хвърли и гегата му след него. Върна се задъхана, с отворена уста, мръсната й коса беше цяла разчдрлена, та падаше пр лицето й. Хвърли се в един ъгъл и започна да вие от мъка и ярост.

Стана Младен Бабчор, приближи се към Биляна, опита се да се пошегува:

— Бои се да не й го вземеш. Той е хапльо, а тя го улови в гората, иска да се омъжи за него. Че каквато е хубавица…

Въла зави още по-силно.

Не след много домакините и по-малката им щерка се изтъркаляха около огнището, а Въла остана там, в ъгъла. Преди да си легне, по-малката хвърли някаква дрипава покривка върху нея. Въла попрестана да вие и ту подсмърчаше шумно, ту нещо мърмореше, докато затихна. Някое време Биляна чуваше и гъгнивия глас на стопанката, която, види се, говореше нещо на мъжа си. Най-сетне Бабчор сърдито пробуботи, та Биляна ясно дочу някои негови думи:

— Малко ли са два сребърника? Кой ще ти ги даде… една паница мляко…

— Скоро след това той гръмко захърка. Заспаха, изглежда, и другите; спеше и сляпата, спеше и мъничкият Давид Мокри — майка му дочуваше близу до себе си равномерното му дишане. Огънят в огнището загасваше, пълзеше към него черен мрак от всички ъгли на селската къща. Току зад дървената стена час по час се дочуваше глухо грухтене или някоя свиня стръвно триеше мръсната си кожа о самата стена; тихо, едвам чуто пропяваше там в съня си някоя кокошка:

— Кррр-къ-къъъъ…

— Хрът-хрът-хрът — чешаха се в съня си людете край огнището.

Така започна новият живот на Биляна Маркова.

Само тя не спеше още в тая селска хижа. Преголяма мъка тежеше на сърцето й, ала не биваше да я показва, не биваше да я приема дори и сама пред себе си. Така трябваше да бъде всичко и тя нито се учуди, нито се уплаши, нито пък се противеше за каквото и да е. Всичко й беше познато в тоя селски дом; тя бе яла и по-черен, по-клисав хляб; спала бе също на гол пръстен под като тия две моми; покривала се бе с дрипи; спала бе в една дупка с кравите, с кокошките, със свинете… Само това й се струваше сега, че се бе събудила от хубав сън, който не се забравя. Сънят бе преминал и оставаше само тая колиба, тая мъка в сърцето.

Оставаше детето й до нея. Неговото тихо, бързо, топло дишане в тъмнината беше жива връзка с отминалите дни. Тя не би могла да отдели от себе си отминалия живот, да го извади от мислите си, да го забрави. И навсякъде в тоя живот беше Самуил — той беше като светлия ден, като дневната светлина по небето, по цялата земя.

Някъде наблизу оглушително изкукурига петел. После пак. Чу се петльова песен и по-далеко, после още по-далеко. Затрептя, зазвуча глухата нощна тишина — пееха първи петли по селото.