Петият гроб отвъд светлината

Глава 10

Опитах да се обадя на Джема няколко пъти, после се отказах и проследих телефона й. Нелегално. Според приложението, тя беше в офиса си, което би обяснило защо не вдигаше. И все пак, тя никога не се срещаше с клиенти в неделя. Може би беше в беда. Това щеше да бъде извинението ми, когато тя неизбежно се ядосаше, задето нелегално съм проследила телефона й.

И разбира се, когато стигнах до офиса й, нейният Бимър13 беше паркиран отзад. Паркирах отпред до бял пикап GMC, забелязвайки разхвърляните вътре торби от храна за вкъщи, после си отворих с ключ, който също притежавах нелегално. Изобщо не биваше да ми дава ключовете си онзи път, когато имаше пневмония. Не знаеше ли, че щях да си направя копия? Не можеше да ме държат отговорна за действията ми, когато всички около мен ми даваха всяка възможност да падна до нивото на ниските им очаквания.

Вратата към тайната й лаборатория, където се ровеше в хорските глави, беше затворена, затова си взех едно списание и зачаках. Няколко минути по-късно, тя излезе през вратата и се стресна, когато ме видя.

— Чарли — каза тя, затваряйки вратата зад себе си, — какво правиш тук?

— Дойдох да ти задам някои въпроса. — Погледнах покрай нея. — Какво правиш тук?

— Това е офисът ми. — Тя блокира видимостта ми. — Откъде знаеше, че ще бъда тук?

— GPS. Проследих телефона ти. Частните детективи могат да правят такива неща. Така действаме ние.

— Това е толкова грешно.

— И въпреки това чувството е толкова правилно. Защо си тук в неделя?

— Виждам се с клие…

Преди да успее да довърши, вратата се отвори отново. Висок мъж, широкоплещест, с пясъчно руса коса, пристъпи навън. Беше полицай, ако униформата му беше някаква индикация.

— Чарли, това е полицай Пиърс.

Той подаде ръка, а аз моментално забелязах три белега на лицето му. По тях си го спомних. Той стана полицай по времето, когато се дипломирах от колежа. Имаше случай, по който помагах на чичо ми, а тогава той беше новобранец.

— Чарли — каза той, маниерите му бяха приятни. — Приятно ми е да се запознаем.

— Всъщност вече сме се виждали. — Стиснах ръката му и моментално забелязах нещо съмнително в него. Изглеждаше развълнуван под спокойната си външност.

Едното ъгълче на устата му се повдигна, извивайки белезите на бузата му, два от тях бяха точно под лявото му око и имаше един на челюстта, сякаш е бил одраскан от животно и то достатъчно дълбоко, че да останат трайни белези.

— Не мислех, че ще си спомниш.

— Помня. Беше новобранец, когато се запознахме.

— Да, госпожо. Онова беше голям случай.

Чичо Боб ме бе извикал на местопрестъплението на семейство, което било убито.

— Беше трагедия.

Той наведе глава, докато си спомняше, после погледна към Джема.

— Ще се видим другата седмица?

— Абсолютно. Другата седмица.

Джема изглеждаше нервна. Той плашеше ли я?

Той се отправи към вратата.

— И — добави Джема — помисли за онова, за което говорихме.

Той погледна към мен, сякаш притеснен, че може да чуя нещо, което не трябва.

— Ще го направя, докторе.

След като той си тръгна, Джема ме въведе в тайната си лаборатория. Заех дивана, настанявайки се удобно.

— Искаш ли кафе? — попита тя.

— Сериозно?

— Вярно. — Тя отиде до малката си кухничка. — Какво правиш тук? Всичко наред ли е с доктор Ромеро?

— Разбира се. — Изпънах се и я измерих с убийствен поглед. — Защо да не е?

— Какво? — попита тя, държейки се отбранително. Подаде ми чаша кафе. Поех я, без да откъсвам поглед от нея.

— Какво си й казала?

Тя изведнъж се обърна, разбърквайки кафето си.

— Нищо. Защо?

— Защото тя изглежда знае ужасно много за мен.

Раменете й се напрегнаха.

Когато се обърна отново, тъкмо отпивах, така че трябваше да я стрелна с лазерния си поглед иззад чашата и да се моля да не изглеждам глупаво.

— Казах й само онова, което трябваше да знае, за да те лекува.

Оставих чашата си.

— Което е?

Тя задъвка долната си устна за момент, после каза:

— Казах й, че си свръхестествено създание със специални сили и че ще ги използваш, за да попречиш на лечението. — Когато ченето ми увисна, тя побърза да добави: — Не се тревожи. Не й казах, че си жътвар на души.

— Джема — казах, добавяйки напевен стон към гласа си, — сега не мога да я изплаша. Не можеш да ходиш и да разправяш на хората за мен.

Тя седна до мен.

— Не, това е перфектно. Тя е обвързана от конфиденциалност. Не може да каже на никого.

— Освен ако не си помисли, че съм заплаха.

— Това е вярно. Но тя не го мисли. Казах й, че помагаш на хората и никога умишлено не би наранила невинен човек.

— Това ме кара да се чувствам много по-добре. Защо си тук в неделя?

— Понякога се срещам със служители на града и се опитвам да се нагодя според техния график.

Със сигурност криеше нещо. Усетих въздуха покрай нея да потреперва.

— И си мислех, че мога да поработя върху някои документи — добави тя.

— Страх ли те е от него?

Тя се обърна отново към мен.

— Полицай Пиърс? Не. Защо?

Това бързо стигна доникъде.

— Хубаво. С кого се срещаш?

— Какво? С никого.

— Джем — казах аз, завъртайки очи толкова назад, че почти получих гърч, — не можеш да ме излъжеш.

Тя остави чашата си и посочи към мен.

— Това е толкова нечестно. Дори като бяхме деца, ти мамеше.

— Мамела съм?

— Да. Не трябва да използваш силите си върху всички.

— Не го правя. Имаш знака за безкрайност изрисуван от вътрешната страна на китката ти.

— О. — Тя се изчерви.

— Правиш го, само когато се виждаш с някого. — Придоби този навик в началното училище, а аз бързо се научих, че когато започне да рисува знаци за безкрайност, тя тайно беше влюбена. Не можех да повярвам, че все още го правеше. Беше на тридесет или нещо такова. Кой правеше такива глупости? Спокойно покрих буквите Р-Е-Й-Е-С, които бях изписала на кокалчетата си.

— Не правя това, само когато се виждам с някого. Обмислям да си направя татуировка. Да го направя перманентно. — Когато стиснах устни, тя се огъна. — Проклятие. Не се срещам с него. Просто ми се ще да беше така.

— Гадно. Несподелената любов е отврат. Та, кой е този мистериозен идиот, който очевидно няма вкус, щом още не те е поканил на среща?

— Никой. И ти няма да се запознаеш с него. Никога.

Сложих ръка на сърцето си.

— Срам ли те е от мен?

— Да.

— Не. — Вдигнах длан. — Не се въздържай. Мога да понеса истината.

— Срам ме е от теб — каза тя, сядайки зад бюрото си и размествайки листите.

— Кажи ми го направо.

— Срам ме е, че си ми сестра.

Стиснах очи.

— Просто бъди искрена с мен, в името на ябълковото пюре, Джема.

— Ужасена съм от това, че сме излезли от една утроба.

— Та, кое е ченгето? — попитах, отпивайки отново от хубавото кафе.

Тя остави листа, който преглеждаше.

— Мислех, че го познаваш.

— Срещнах го веднъж. В една дъждовна вечер. Любовта ни беше всепоглъщаща, но само за пет минути. После някак се стопи. Подобно на сметката ми в банката.

Тя изви едното ъгълче на устата си.

— Не ти каза колко е часът?

— Нито дори като попитах мило. А бях сериозна. Бях си забравила часовника. Какво можеш да ми кажеш за него?

— Абсолютно нищо.

— Как е получил тези белези?

Тя най-накрая ме дари с пълното си внимание.

— Чарли, не мога да говоря за клиентите си.

— Просто си приказваме. Мили боже. Освен това си мислех, че се е преместил в Монтана или нещо подобно.

Тя ми отправи най-добрия си злобен поглед. Ако имах карти, щях да й дам 8,5 за изпълнението.

— Защо му е психар?

След като изпусна продължителна въздишка, тя каза:

— Тъй като не е нещо, което да не можеш да намериш в интернет, той е трябвало да отвърне на стрелбата по време на престъпление и в кръстосания огън е загинал човек.

— О, това го помня. Как е получил белезите?

— Не знам.

Лъжеше. Както и да е.

— Имам проблем.

— Само един? — попита тя. — Не сме ли малко нереалистични?

— Апартаментът ми е окупиран от куп починали жени, които изглежда са били удушени от сериен убиец.

Тя спря.

— Всичките са руси, но от различни етноси, възраст и прочие. — Тя не беше профайлър, така че не навлязох много в детайлите. — Но са абсолютно ужасени. Трябва да разбера как да достигна до тях. Не мога да получа никаква информация от тях така, както са сега. Не говорят с мен.

— Какво поведение проявяват?

— Помисли си за психиатричното отделение от филма на ужасите, на който се вмъкнахме, когато бяхме в началното училище.

— Мили… Наистина? — Въпреки старанието си, на лицето й пролича ужасът, който изпита при спомена. Не беше същата след онзи филм, което, за мой късмет, правеше изкарването на ангелите й още по-лесно. Тя прочисти гърло и започна отново. — Колко каза че са?

— Около двадесет. Не знам със сигурност. Стават все повече всеки път, когато погледна. Напълно унили са, обезумели и/или кататонични. Но има една, малко момиче на около седем…

— Седем? — попита тя, на лицето й бе изписана скръб.

— Нали? Серийните убийци са задници. Както и да е, тя осъществи зрителен контакт. Освен нея, обаче, никой друг не е осъществил какъвто и да е контакт. С изключение на онази, която държа ръката си върху крака ми цяла нощ. Почти измръзнах до смърт.

Не можах да пропусна тръпката, която премина през нея.

— Добре, значи ти трябва информация за онова, което им се е случило?

— Да. Имам предвид, защо са в апартамента ми?

— Е, ти си жътварят на души.

— Но никоя от тях не изглежда особено заинтересована от това да премине отвъд.

— Мисля, че най-добрият ти шанс е да се съсредоточиш върху момичето, което е осъществило зрителен контакт. Детският ум е по-гъвкав от този на възрастните. Техните мозъци могат да се лекуват по начини, по които нашите не могат. Може би можеш да достигнеш до нея.

— Добре, да се съсредоточа върху детето. Какво да правя? Тя е като голяма буболечка, щураща се наоколо, издаваща драскащи звуци. Всъщност всичките са такива.

— Какво?

Удари ме вълна от страх.

— Ами, те са навсякъде. Катерят се по стените ми. Висят от тавана. Една от тях откри душа ми. Знаеш ли колко е трудно да се изкъпеш, когато мъртва жена се опитва да прокопае през порцелановата вана? Няма да стане. Опитах се да й кажа. — Спрях, когато забелязах, че лицето на Джема бе пребледняло. Изкарвах й акъла, но някой трябваше да го прави, мамка му. — Това не те тревожи, нали?

— Ти си зла.

— Аз?

— Чакай. Шегуваш ли се за всичко това?

— За жените? Защо ще се шегувам с нещо такова? — Когато тя стисна устни, аз казах: — О, вярно, бих го направила, но не и сега. Трябва да открия какво им се е случило, за да могат да продължат. Знаеш, надалеч, извън апартамента ми.

— Звучи някак си ужасно, Чарли.

— Така е. За тях. Можеш ли да си представиш?

— Чичо Боб няма ли нещо?

— Чух, че има БППП14.

— Имам предвид за жените.

— О, нямам представа дали те имат някакви БППП.

— Все още си зла. Тази вечер няма да мога да заспя.

— Пич, взимаш супер силни приспивателни.

— И чия е вината? — попита тя, ставайки от стола си и удряйки длан върху бюрото. „Разстроена“ би било подходящ термин за състоянието й. Беше забавно за гледане.

Аз също станах и се престорих на раздразнена.

— Винаги ме обвиняваш за неспособността си да спиш, само защото те запознах с няколко починали хора, когато бяхме деца. Ако знаех, че описанието на раните по главите им, докато стояха над леглото ти през нощта, щеше да е толкова травмиращо, нямаше да го направя. — Когато ми отправи съмнителен поглед, аз се отрекох от изявлението си. — Добре, щях да го направя. Така или иначе мисля, че ще си добре. — Седнах обратно и кръстосах крака. — Не че знанието за починалите хора е спряло емоционалното ти израстване или нещо подобно.

Джема се върна към работата си, докато преосмислях сестринството ни. Докато растяхме, всички мислеха, че аз бях злата сестра. Аз самата никога не се вързах на тази история. Вярно, прекарвах дните си в училище като обещавах да не подклаждам бунт и никога повече да не нося пластичен експлозив в училище — даже не беше истински, — докато тя беше заета да се държи перфектно.

Може би малко прекалено перфектно, ако ме разбирате.

След като дразних Джема още около половин час, аз се отправих към Мизъри с няколко варианта за неделята си. Можех да гледам маратона на „Свръхестествено“ и после да тормозя Куки. Можех да опитам методите на Джема върху хлапето под леглото ми. Можех да се опитам да измисля как да спася Рейес, но от какво? От кого? Можех да отида да говоря с Ким за навика й да пали огън по света, но все още беше рано. Не исках да я събуждам, да я карам да се защитава още преди да съм имала възможност да й кажа плана си. Или можеше да опитам да открия защо Николет, предполагаемото зомби, не беше мъртва.

Тъй като имах слабост към зомбита и любопитството ме убиваше, избрах план З.

Получих съобщение от Куки. Мизъри се съживи с мъркане, докато проверявах телефона си.

Отговорих й със съобщение.

Тогава реалността се завърна. Това беше Куки. Последният път, когато имитира Мръсния Хари, накрая се оказа с чужд сутиен и счупен глезен.

О, беше толкова мила. Но живото състояние на Николет все още ме разяждаше. Може би беше в опасност и скоро щеше да умре. Ракетата можеше да предвиди нечия смърт. Той знаеше точно кога щеше да се случи. Може би Николет бе предрекла собственото си падение и бе решила да посети мен, жътваря на души, предварително? С каква цел? Това беше толкова странно.

Отново тръгнах към болницата. Останала без друг избор, щеше да се наложи просто да поговоря с нея, да разбера дали нямаше някакво свръхестествено състояние.

Получих друго съобщение от Куки, когато спрях на паркинга на болницата.

Е, изглеждаше сигурна.

Беше добре. Или щеше да бъде. А, за щастие, и всички около нея. Избегнахме куршума. Буквално.

Наистина си падаше по тези фибри. Може би си беше взела пълнозърнест мъфин на път към курса.

Николет тъкмо си тръгваше от работа. Забелязах я да върви в моята посока, докато се отправях към асансьора. Обличаше си якето и си сваляше табелката, ръмжейки, когато се закачи за косата й.

— Николет, нали?

Тя спря и ме огледа.

— О, вярно, от вчера следобед. — Най-накрая освободи косата си и си провери телефона, изглеждайки изтощена.

— Чудех се дали не може да си вземем по чаша кафе или нещо подобно.

— Сега? — Тя изглеждаше съкрушена, че дори бих попитала. — Тъкмо свърших двойна смяна. Може ли да се договорим нещо за утре?

— Предпочитам да не е. Просто… Ти дойде при мен вчера сутринта. Каза, че си мъртва.

През нея премина изненада. Тя се поколеба, преди любопитството й да я надвие.

— Има кафене две пресечки по-надолу. Така или иначе планирах да закуся там, ако искаш да се присъединиш.

— Навита съм за присъединяване. Мога ли да те закарам?

Лицето й крещеше „възможно отвличане“.

— Или може просто да се срещнем там.

Последвах червеното Волво на Николет до „Фронтиер“, което беше само на няколко пресечки от жилищната ми сграда.

Поръчахме, после седнахме на маса в дъното.

— Та, каза, че съм дошла при теб? Как?

— Ами, нека първо да кажа, че мога да виждам неща, които другите не могат.

Тя се размърда на мястото си.

— Добре.

— А ти се появи в апартамента ми вчера сутринта и ми каза, че си мъртва. Че тялото ти е под мост някъде по средата на нищото.

— Това е странно. — Тя наклони глава, сякаш криеше нещо.

— Николет, можеш да ми кажеш всичко. Ще ти повярвам, обещавам.

Тя сви рамо.

— Не, просто е странно. Имам тези сънища, но не съм казвала на никого за тях, така че не знам как би могла да знаеш за това.

— Защото се появи в апартамента ми и каза, че си мъртва. Ето как.

— Това е невъзможно — каза тя, хапейки долната си устна.

— Не мисля, че вярваш на това повече, отколкото вярвам аз. Можеш ли да ми кажеш какво се случи?

— Се случва. Какво се случва.

— Това се е случвало и преди?

Тя най-накрая се изпъна и си пое дълбоко дъх.

— Получавам тези подобия на гърчове. Странно е. И когато се свестя, си спомням за инциденти на други хора. Спомням си как са умрели. Само дето аз бях този човек. Аз бях тази, която умира.

— Значи всъщност виждаш чуждата смърт през техните очи? — Това беше ново.

— Не, не разбираш. Тези смъртни случаи никога не се случват наистина. Проверявах хората на следващия ден, но нямаше нищо за смърт по начина, по който я виждах. Никога не открих истинска връзка между онова, което виждам и това, което наистина се случва.

— Сигурна ли си?

— Сто процента. Проверявах. Претърсвах интернет, правех всякакви проучвания, проверявах всички новинарски програми и вестници. Нищо.

Това беше наистина странно.

— Това е нашият номер.

— Аз ще ги взема. — Скочих и взех поръчката ни, после се върнах обратно до масата ни, а устата ми се пълнеше със слюнка заради аромата от буритото на Николет. Знаех си, че трябваше да си поръчам едно. Подадох й го неохотно. — Какво ще кажеш да опишеш няколко от тези събития — казах, изсипвайки две розови пакетчета и малко сметана в кафето си. — Да ми дадеш няколко примера.

— Добре. — Тя си сложи салса върху буритото. — Ами, преди около две седмици бях възрастен мъж в болницата и всички си мислеха, че съм умрял от естествена смърт, но всъщност внукът ми ме уби. Там, в болничното легло. Не можеше да чака за наследството си. Макар че не ми оставаше много да живея, той не можа да изчака.

Откъснах поглед от буритото й и извадих бележника и химикала.

— Научаваш ли някакви имена, когато се случва това?

Тя отхапа и поклати глава.

— Само понякога. Чакай, онзи път разбрах едно име. Нещо като Ричард или Ричардсън. Но не знам дали е името на мъжа или на внука, първо или фамилно име. Доколкото знам, може да е било името на медицинската му сестра.

— Не, това е страхотно. Може да ми свърши работа. — Можех да го проверя при чичо Боб или да накарам Куки да направи своята магия. Ако онова, което бе описала, наистина се беше случило, щях да го открия. — Добре, дай ми още едно.

Тя отпи глътка портокалов сок.

— Добре, ами, преди няколко месеца имах наистина лош инцидент с една жена. Беше много странно. Опитвах се да изляза от апартамента си и въпреки това не спирах да си напомням да оставя яхнията, която приготвях, да ври на котлона. Това беше наистина важно. После забравих нещо. Бях оставила одеялото в апартамента, затова се върнах да го взема. А когато се опитах да си тръгна, съпругът ми се върна у дома и ме хвана. — Гласът й омекна и потрепери от тъгата, която се излъчваше от него. — Преби ме до смърт.

Студени тръпки преминаха през мен, докато седях там и слушах историята, разпознавайки всяка минута от нея. Всяка секунда. Не бях сигурна какво да й кажа. Как щеше да го приеме. Накрая реших, че трябва да знае. А аз трябваше да знам как се случваше това.

— Името й беше Роси — казах аз и наблюдавах как Николет ми отправи подозрителен поглед. — И беше една от клиентките ми. Опитвах се да я измъкна от връзка с насилник и се провалих.

Разтревожена, че някак си се опитвам да я изиграя, тя се стегна. Отдръпна се от мен.

— Не мисля, че ти вярвам.

— Одеалото беше синьо. Щеше да има син, но съпругът й я преби и тя го изгуби.

Очите й се насълзиха от емоциите, но не искаше да ми повярва.

— Всеки би могъл да го предположи.

— Тя имаше тъмна, къдрава коса и…

— Не виждам лицата им. Аз съм тези хора. Виждам всичко друго.

— Добре, съпругът й беше висок, едър, с широки рамене и светла коса. Имаше рождено петно на челюстта и все още носеше пръстена от гимназията. Беше голям, с рубин по средата.

Разпознаването се появи върху лицето й.

— Кога получи това видение?

Отне й момент, за да се отърси от мислите си. Когато успя, тя извади телефона си.

— Водех си дневник тук. Спрях, когато осъзнах, че нищо не излиза от това, макар всичките да изглеждаха толкова реални. — Тя прелисти няколко страници. — Добре, това беше на петнадесети октомври.

Замислих се.

— Получила си видението около четири дни преди наистина да се случи.

— Не това исках да чуя — каза тя, клатейки глава. — Те не са реални. Не са реални хора, които виждам.

Сложих ръка върху нейната, за да я успокоя.

— Кога започнаха тези видения?

— Бях на девет. Удавих се в басейна на съседите и парамедиците ме реанимираха. Скоро след това започнах да получавам пристъпите.

— Това изглежда е често срещан катализатор за всякакво екстрасензорно възприятие. — Замислих се за приятелката си Пари, която започнала да вижда починалите след преживяването си близо до смъртта, когато е била на дванадесет.

— И с теб ли стана така? — попита ме Николет.

— Не. — Отпих отново, после казах: — Аз съм нещо друго.

За щастие не изглеждаше заинтересована какво е това друго нещо.

— Толкова е странно — каза тя, — защото с всяка смърт получавам почти същото усещане. Не е каквото си мислиш.

— Какво усещане получаваш?

— Облекчение. — Тя се наведе напред, сякаш ми казваше дълбоко пазена тайна. — Освобождаване от всички товари. С Роси, последната й мисъл бе „най-накрая свобода“.

Това ме преряза. Чувствах се като къс хартия, която някой е разкъсал по средата, обърнал я е и я е разкъсал отново. Бях я провалила и все пак тя бе свободна. Не знаех как да се чувствам от това.

Прочистих гърлото си и се заборих за контрол върху емоциите си.

— Можеш ли да ми разкажеш за последното си видение?

Тя се замисли.

— Помня само онзи мост. Имаше метални укрепления като стар железопътен мост. Мисля, че можех да видя металните греди, докато умирах. И помня руса коса и числото осем. Като татуировка или някакъв белег. И можех да помириша някакво масло. Или газ.

Сетивата ми потръпнаха. Може би случаите бяха свързани. Всички жени в апартамента ми бяха руси. Беше слабо вероятно, но бях постигала повече с по-малко следи.

— Разбра ли някое име?

— Не. Съжалявам. Аз се превръщам в тези хора. Колко често си мислиш сама „Казвам се Чарли Дейвидсън“?

— Е, това го правя често, но не ме ползвай за мерило.

Николет Лимей можеше да вижда в бъдещето. Никога не бях срещала някого, който да го може, макар че веднъж срещнах един тип, който твърдеше, че може да вижда в тъмното, защото имал тайни вълчи очи. По онова време му се вързах. Бях на четири.