Петият гроб отвъд светлината

Глава 14

Някой чукаше. Блъскаше. И докато се борех с клепачите, които искаха да останат спуснати, и с тялото, което искаше да остане хоризонтално, аз се закълнах във всичко свято, че някой щеше да пострада. Предстоеше да се види дали този някой щеше да се окажеше досадника или щях да съм аз, но ела сутрин и един от нас ще лежи на земята, стенейки в агония.

— Какво, по дяволите? — попита Рейес, също борейки се с летаргията.

Опитах се да отговоря, но гласа ми прозвуча като бесен лос с настинка, затова млъкнах и се измуших изпод ръката му и задните крака на Артемида. После паднах от леглото, което не беше чак толкова необичайно.

— Добре ли си? — попита Рейес, лицето му беше заровено в дебелата възглавница. Имаше вкус.

— Ммм — беше единственото, което успях да кажа, докато се ориентирах в стаята в търсене на бельо и сутиен. Допреди малко бяха на мен. Колко далеч можеха да отидат?

Чукането прозвуча отново. После гласове. После стъпки, последвани от леко почукване по вратата на Рейес и осъзнах, че по-ранното чукане не е било на неговата врата, а на тази на Куки или пък на моята. Артемида надигна глава, но само за момент, преди сънят да я победи.

Открих хавлията, която носеше Рейес и се увих в нея. Ако хората щяха да чукат по вратите посред нощ, трябваше да са готови за последиците. След като избегнах масичката за кафе и за малко се разминах с цветарника, открих вратата и я отворих. После видях входната врата, така че затворих вратата на килера и се отправих в тази посока.

Прозвуча още едно леко почукване. Още гласове.

— Какво? — попитах, отваряйки рязко вратата. Почти успявах да виждам в този момент, въпреки че всичко беше в размазано сиво и синьо. Докато не видях Куки.

— О, Чарли — каза тя, облечена в розовееща роба и зелени като лайм пантофи. Зениците ми се свиха от ужас. — Господин Суопс те търсеше.

— Казвай ми Гарет — каза той на Куки.

Тя се усмихна срамежливо. Проклятие. Чичо Боб по-добре да действа.

После Гарет се обърна към мен.

— Чарлс. Стояла си до късно?

— Какво, по дяволите, Суопс? — Все още звучах като настинала. — Знаеш ли колко е невъзпитано да чукаш на нечия врата в… — Нямах представа колко беше часа. — … рано сутрин?

— Мислех, че това е любимата ти игра. — Беше облечен с тежко яке и имаше преметната на рамото раница.

Рейес се приближи зад мен в чифт долнище от пижама, косата му беше разрошена, челюстта му бе с набола брада, миглите му бяха оплетени. Оплетени! Проклет мъж. Ставаше все по-секси. Куки си пое дъх, когато го видя. Гарет се стегна.

— Така е — казах аз, търкайки лявото си око с юмрук, — но съм привилегирована. Ти нямаш оправдание.

— Мога ли да му прекърша гръбнака? — попита Рейес. Той сложи ръце на рамката на вратата от двете ми страни и пристъпи напред, докато тялото му се прилепи до моето.

Гарет се изпъна още повече, приемайки предизвикателството. Бяха почти еднакви на ръст, на телосложение, на ослепително добър външен вид. Имах толкова труден живот.

— Даже не си го и помисляй — казах под нос. Вдигнах поглед и наказах Рейес с небезизвестния си убийствен поглед, после отведох Гарет до апартамента ми, отворих вратата и го тикнах вътре. — Чакай тук — казах, добавяйки предупредителна нотка в гласа си, преди да се върна обратно при дрехите си. — Съжалявам, че те събуди, Кук.

— Може ли да направя малко кафе? — попита тя, надеждата в гласа й бе толкова прочувствена, че не беше възможно да й откажа.

— Разбира се. Макар че си мисля, че Суопс си пада повече по бирата.

— Кафето е добре — обади се той от дома ми.

Ухилих й се.

— Кафе да бъде.

Гарет отново се провикна.

— И доведи гаджето си със себе си.

След като откъсна поглед от Рейес, Куки се отправи към апартамента ми, докато аз отведох сина на злото обратно в неговия и побързах да намеря дрехите си. Как чорапите ми се бяха оказали в кухненската мивка бе непонятно за мен, но открих всичко останало относително лесно и започнах да се обличам в стилната модерна баня. И моята баня беше модерна. Или щеше да бъде, ако живеехме в края на 70-те.

Рейес стоеше със скръстени ръце, облегнат на рамката на вратата, наблюдавайки ме с особен интерес, докато подскачах, за да си обуя панталона по-бързо.

— Не осъзнавах, че двамата сте толкова близки — каза той.

Чувството, което се излъчваше от него, премина през мен, остави малки разрези по кожата ми, сякаш някой беше хвърлил по мен кутия с бръснарски ножчета. Поех си дъх през зъби, внезапно разбирайки през какво бе преминал той по-рано в бара. Това беше ревност.

Не, аз бях изпитала ревност. Това беше ревност от свръхестествено създание. От Рейес Фароу.

— Напротив — казах, разигравайки го. — И не сме близки. Колеги сме. Нещо такова. Виждал ли си ми другия ботуш?

Той посочи към приемника под телевизора с плосък екран, където един кожен ботуш стоеше опасно близо до това да се прекатури.

— О, благодаря. А ще дойдеш ли? — попитах го аз.

Той сви рамене в безразлично потвърждение.

— Мислиш ли да се облечеш в скоро време?

— Не особено.

— О, не, няма — казах, размахвайки му показалец.

— Какво? — попита той, самата невинност. Знаеше точно какво имах предвид.

— Обличаш блуза или си оставаш вкъщи. Ще докараш инфаркт на горката жена. — На Куки щеше да й е достатъчно трудно да се справи, докато Гарет и Рейес стояха заедно в една стая. Ако един от тях беше без блуза… потръпнах при мисълта.

Той се ухили и отиде до гардероба си, изглеждайки еднакво добре на отиване и на връщане.

Докато стигнем до там, кафето беше сварено и Куки беше донесла кошничка с мъфини. Мъфини! Беше такава прекрасна домакиня. Аз донесох само пакетче дъвки с власинки от джоба ми по него. И двамата с Рейес трябваше да се провираме през тълпата от починали жени. Действията ни трябва да изглеждаха страни за двете несвръхестествени създания в стаята, но те не казаха нищо.

Седнахме в хола ми, Рейес и аз на Софи, а Гарет и Куки — на по-малки кресла, които очевидно не заслужаваха имена. Вината от нехайството ми се опита да се вкорени. Не й позволих, уверявайки я, че просто бях заета. Креслата щяха да се сдобият с имена при първа възможност.

Гарет се занимаваше да вади книги и материали от раницата, която носеше. Както изглеждаше, щях да получа някои отговори. Суууупер.

— Искаш ли да си свалиш якето? — попитах го аз.

— Не, добре съм си. Само исках да обясня някои неща, какво се случва и какво открих.

— Звучи зловещо — казах, намествайки се по-дълбоко на дивана. Рейес преметна собственически ръка през облегалката, почти докосвайки раменете ми.

Куки забеляза, изражението й беше пълно с копнеж, преди да се стегне.

Погледът на Гарет също се стрелна към движението, после обратно към мен.

— Нямаш представа колко зловещо. Но първо може да искаш да узнаеш как започнах работа по издирване на хора.

Не точно посоката, която очаквах да поеме разговорът, но добре.

— Бил си военен.

Той взе купчина листи и седна обратно.

— Правилно и това обучение е от полза. Но нали знаете как ви казах, че баща ми работеше като инженер в Колумбия?

— Да — включи се Куки. — Бил е отвлечен и повече не си го видял.

— Точно. Онова, което не съм казвал, е защо съм толкова добър в работата си. Имам таланта да разчитам хората. Виждам света по различен начин от повечето хора.

Звучеше логично.

— Баща ми е бил първия човек в семейството ми, който е ходил в колеж, който наистина е направил нещо с живота си. Но предците му не са били толкова академично настроени. В общи линии произлизам от много дълъг и много добре установен род на мошеници.

— Мошеници — казах невярващо. — Като истински мошеници?

— Мда. Измамници във всеки размер, форма и цвят. И вероятно заради това ми отне толкова време да повярвам в онова, което можеш да правиш. В това коя си. Не таим особено голямо доверие, особено когато използваме същите тактики за измама. Знаем всеки трик от учебника.

— Чакай, наистина ли? — попита Куки, все още опитвайки се да го осмисли.

И аз бях с нея.

— Като истински мошеници?

— Чак до прапрадядо със съмнителен морал, който твърдял, че е ромски принц и поробил баба, която използвала вуду, за да съживява мъртвите.

— Уау — каза Куки, — толкова е готино.

— Мда. Баща ми се е издържал в колежа като е вършел измами и продавал контрабанда. Всъщност бил доста известен контрабандист.

— И моя баща е доста известен. — Всички се обърнахме, за да погледнем Рейес.

— Чакай — каза Куки, съвземайки се първа, — баба ти наистина ли е можела да съживява мъртвите?

— Не, скъпа. От там идва термина „мошеник“.

— О, вярно. Но това обяснява защо толкова време не повярва на Чарли.

Гарет продължи.

— Точно. Дори след като видях солидни доказателства, отне ми малко убеждаване. — Той вдигна записките, които държеше в ръце. — И ако цялото това нещо, всичко, което се случи когато умрях, историята, сцената, пътуването до ада и обратно, ами ако всичко това бе просто сложна измама? Дим и огледала, за да се подчиня на Луцифер? Донякъде съм като теб, Чарлс. Мога да кажа, когато някой лъже, а Луцифер ме излъга за това как Рейес ще унищожи света.

Най-накрая! Някой с малко здрав разум.

— Откъде знаеш? — попита Куки.

— Защото той прекара много време, твърде много време, опитвайки се да ме убеди в това колко е лош Рай’азиел, за това как ще те убие, Чарлс, всеки… — Изглежда се бореше да намери точните думи. — … всеки… близък до мен, после ще унищожи света в пристъп на гняв.

— И мислиш, че е излъгал? — попитах аз.

— Знам, че е така. Създава изход от ада, портал, както наричаш Рей’азиел, после го праща далеч? Защо Луцифер би пратил портала, единствения си изход от ада, на Земята, за да се докопа до теб? Трябва да има много шибано добра причина да рискува единствения си начин да се измъкне от адската дупка, в която живее. Но Джуниър е бил лош. — Той поклати глава към Рейес. Рейес го игнорира. — И сега, вместо да оправи проблема, Роджър Рамджет го влошил седемкратно. И татенцето си мисли „Е, мамка му.“ — Той ми хвърли поглед. — Нека само да кажем, че е наистина разстроен от цялото нещо с „Рейес се родил на Земята, за да бъде с теб“.

— Знаеш за това? — попитах аз.

— Знам всичко. Предполага се, че Луцифер е изпратил Рейес, за да те докопа, да те отведе със себе си в ада, така че да има ключ към рая, но Ромео размислил и решил да остане в това измерение, за да бъде с теб? Да бъде със същото създание, което е бил изпратен да доведе? Защо би те чакал цяла вечност, би рискувал толкова много, изпращайки в това измерение единствения си път за бягство, за да може после да размисли и да изпрати армията си, за да опита да те убие?

Свих рамене. Нищо от това нямаше смисъл за мен, но коя бях аз, за да съдя? Моите планове често се объркваха. Подобно на мислите ми. Задръжте. Може би Сатаната също имаше синдром за дефицит на вниманието. Това би обяснило доста.

— Помисли си — продължи Гарет.

Правех го. Как бих могла иначе?

— Опитвали са се да убият и двама ви откакто сте се родили. Ърл Уолкър е трябвало да убие теб, Рейес, но вместо това се е вманиачил. Някакъв педофил е трябвало да убие теб, Чарлс, но Рейес те е спасил. Отново и отново. Връзка, някаква духовна близост се е формирала преди дори да се родиш и е силна. Запазила е и двама ви живи. Ако тази връзка някога бъде прекъсната, всеки от вас би бил много по-уязвим. И си мисля, че това са искали те. Да прекъснат връзката. Да ви държат разделени, докато един от вас може да бъде убит. Но са се проваляли отново и отново.

Беше прав поне за едно: двамата с Рейес трябваше да израснем заедно, но той е бил отвлечен и всичко, което е бил планирал, е било унищожено.

— Защо иначе той би изпратил стотици хиляди от воините си на смърт, само за да се опита да прекоси празнотата на забравата? Бог е направил излизането от ада много трудно. Има празнота, като ров около замък, и е почти невъзможно да се прекоси. Затова е създал Рейес. Той е ключ, карта през празнотата. И е искал да се увери, че поне едно създание ще стигне до това измерение, което ще може да те прати в гроба.

Скръстих ръце. Беше ме спечелил с някои неща, но ме беше загубил с други. Не беше изпратил Рейес, за да ме убие, а за да получи портал. Който и да е портал.

Гарет разгледа записките, потънал в мисли.

— Но после се е намесила досадната връзка. Запазил те е жива с десетилетия повече, отколкото повечето жътвари.

— Хей — изпротестирах аз, изведнъж обидена. — Не съм чак толкова стара. На двадесет и седем съм. Мили боже!

— Но повечето жътвари умират млади, нали? Защото повечето жътвари нямат влюбен свръхестествен убиец за пазител, който да им върви подир задника.

Рейес ми беше казал същото. Физическите тела на повечето жътвари умират млади и после те изпълняват дълга си стотици години като безтелесни.

— Но това все още поражда въпроса защо би искал ти да си мъртъв, Рейес? Ти? Единственото съществуващо създание, което може да прекоси празнотата? Защото ще унищожиш света? Това ли го е държало буден през нощта? Толкова го е грижа за хората? — Гарет се присмя. — Изобщо не го е грижа за нас. Ние сме пионки в игра, а Земята е игралното поле, но той е единственият, който следи резултата.

Веждите на Куки се събраха в концентрация, докато попиваше историята на Гарет.

— И иска портал към рая? — продължи той. — Защо? За да си сервира задника на сребърен поднос? Отново? Защо ще иска да се връща обратно там? Каква беше онази стара приказка? По-добре да управляваш в ада, отколкото да служиш в рая? А той е главният владетел със стотици хиляди, вероятно и милиони създания, които да му служат. Да се прекланят в краката му.

— Така че, ако да се добере до портала, т.е. до мен — казах аз, сочейки себе си с махване на ръка, — не е истинската му мотивация, тогава какво е?

— Страх.

— Страх?

— Помисли. Създал е син, който да свърши мръсната му работа, и като всеки твърдоглав тийнейджър, синът се е разбунтувал. Отказал да изпълни заръката на баща си. Никога не е ставало въпрос за война. Никога не е било за да се върне Луцифер обратно в рая. Става въпрос за нещо друго, нещо, от което само той би се страхувал.

Седях на ръба на седалката си, дъвчейки ноктите си. Определено трябваше да направя пуканки.

— Добре, какво тогава? От какво толкова го е страх?

Гарет стисна устни, после каза меко:

— От теб.

Изпънах се.

— К-какво? Защо ще се страхува от мен?

— Нямам идея, но трябва да ти кажа, че съм повече от малко впечатлен.

— Аз също. Супер съм — казах, преструвайки се на съгласна. Беше откачил. Беше минал през ръба на водопада и се бе приземил на остра, стърчаща канара.

Преди да успея да му дам професионалното си мнение относно умственото му състояние, той прикова Рейес с буреносен поглед.

— Не си бил изпратен, за да я докопаш, за да я върнеш, нали? — Когато Рейес не отговори, той продължи. — Бил си изпратен, за да я убиеш в случай че всички елементи, които изглежда естествено работят срещу жътваря, се провалят. В случай че тя оцелее сред всички зли създания на Земята, които са привлечени към светлината й, които се стремят към същността й. Ти си бил застраховка, изпратен да се увери, че тя ще бъде погребана, преди да има възможност да си поеме дъх. — Той се приведе напред, говорейки директно на Рейес. — Бил си създаден, за да я убиеш. Тя пак щеше да бъде жътваря. Просто нямаше да има живот като човек. Така че по някаква причина, Чарли в човешка форма е онова, което го плаши. А ти съществуваш само по една-единствена причина. Да убиеш единственото създание във вселената, което е било предречено, че ще унищожи татенцето.

Това беше страхотно. Намърдах се по-дълбоко в седалката си и стиснах ръце. Сякаш ми бяха разказали много готина приказка за лека нощ, в която обаче нямаше нищичко вярно.

— Ще направиш нещо — каза ми той, изражението му беше сурово. — Само не съм сигурен какво. Ще натрупаш някаква сила или ще вземеш някакво важно решение, което ще промени хода на човешката история. Ще поведеш армия срещу владетеля на ада и ще го поразиш веднъж и завинаги. А той прави всичко по силите си, за да те спре.

О, да, Гарет имаше нужда да мине на лекарства.

— Но защо ще искам да правя всичко това? И как ще поведа армия? Просто не съм толкова добра в организирането. Ще очакват ли да ги храня?

— Не знам как ще го направиш или каква роля всъщност ще изиграеш. Бяха ми показани само частици и с цялата информация, която получих от подземния свят, опитвайки се да отделя фактите от измислиците, реалността от съня, беше трудно да го пресея. Затова е и цялото проучване. — Той вдигна записките, за да ги видя.

— Къде на Земята откри всичко това?

— Както казах, имам интересни роднини. И e-Bay също помогна. Знам само, че жътварите на души — между другото долу не им казват така наистина — са невероятно могъщи. Не като ангелските създания или като демоните от измеренията, за които знаем. Те имат души и могат да съществуват в това измерение едновременно и в човешка форма, и като духове. Те са напълно различен биологичен вид. Като пеперуди в свят на молци.

— Но ти — каза той, гледайки остро, — ти си още по-силна от повечето от твоя вид. Родена си със способността да извличаш енергия от всичко около теб, одушевено или неодушевено. Силите ти са като течност, постоянно променящи се, оформящи се и моделирани според ситуацията. Наричат те с дума от техния език, която значи „податлив“, „адаптивен“. Доколкото разбирам, била си много специална дори в твоя свят. И си била някаква кралска особа.

— Уау, добре сте си поговорили. — Рейес ми беше разказал за това с кралската особа. Останалото обаче беше ново и доста интересно. И все пак не можех да не се усъмня в източниците му. Може би наистина всичко беше голяма измама, но не по начина, по който смяташе Гарет. Може би Сатаната искаше Гарет да си мисли, че е бил излъган.

— Като казах, там е различно. Сякаш попиваш съдържанието на енциклопедия от тридесет и пет тома в рамките на секунди.

— Това определено можех да го използвам в колежа.

— Помниш ли писмото, което откри в апартамента ми онази вечер?

— Да — казах, игнорирайки бодването на ревност, която се стрелна от Рейес. — Онова, което изтръгна от ръката ми.

— Мда, съжалявам за това.

Не съжаляваше. Наистина не съжаляваше.

— Беше от д-р вон Холстейн от Харвардския университет. Той работеше върху някои преводи заради мен.

— Преводи на какво? — попита Куки.

— И как го откри?

— Публикувал е доста неща. Натъкнах се на името му, докато правех проучване на мъртвите езици. И превеждаше от някои много стари документи, които открих в сайт за антикварни книги. И, отново, още няколко в eBay. За съжаление никой не можеше да ги разчете, така че се свързах с д-р вон Холстейн за помощ.

— Краварчето може да чете антични текстове?

— Адски по-добре от мен. И щом му разказах историята си, той ми помогна да събера информация и ми каза за какво да се оглеждам. Онова, което наистина ни заинтересова, бяха трудове, които бяха написани от византийски пророк на име Клеосариус.

Куки изцъка.

— Това е злополучно име.

— Мда, ами, вероятно е наистина старо — казах й аз. — Макар че веднъж познавах един Клео. Жена му го уби със сатър за месо.

Тя потрепери.

— Все още ли беше в главата му, когато дойде при теб?

— Не, слава богу. Колко зловещо щеше да бъде?

Гарет прочисти гърлото си.

— Съжалявам — казахме в унисон. После прошепнах на Куки. — После ще ти кажа повече. Онази жена беше откачена.

— Добре — прошепна тя в отговор.

Гарет почака, за да се увери, че сцената е негова.

Аз примигах. Огледах си ноктите на краката. Задъвках си устната.

— За съжаление — продължи той след цяла вечност, — не можем да открием много за Клео. Но в исторически план, пророците не са можели да се разкарват просто така и да ръсят пророчества. Биха били обявени за еретици и екзекутирани. Така че много са записвали пророчествата си като стихове. Нострадамус е писал в четиристишие. Монах от Тибет на име Аджан Сао Чах е записвал виденията си в поеми, макар че той никога не би бил съден за тях. Той казва, че получавал виденията си от магически амулети. Но този тип Клеосариус е пишел кодирано.

— Като таен код? — попитах аз.

— Точно. Отначало д-р вон Холстейн си помисли, че документите са писани на илирийски. Нямам идея какво е това, но не беше отговорът. Кодът го озадачи. Щом научихме, че човекът е бил византиец, докторът разбра какъв език е използвал и можеше да продължи нататък. Но имайки предвид, че този тип Клео е писал едновременно на мъртъв език и кодирано… Нека просто да кажем, че д-р вон Холстейн имаше тежка задача.

Куки седеше очарована.

— Значи е разшифровал кода и е превел текста?

— Досега е получил само части от цялото.

— И е направил всичко това за… — Вдигнах поглед замислено. — … за два месеца?

— Беше малко вманиачен, след като се свързах с него. Каза, че е като да намери Светия Граал. Винаги го има из разни исторически текстове, но никой не беше направил връзката между мъртъв език, пророчество и код. Доколкото разбирам, всички са смятали, че човекът е бил лунатик и са се примирили.

— Добре, какво е открил?

— Само това, че всички пророчества на Клеосариус се отнасят за един човек. Теб.

— Мен? — попитах аз, изведнъж супер-дупер заинтересована.

Гарет кимна и разрови записките си.

— Осъзнах го, когато Луцифер те нарече „кралска дъщеря“, а веднъж и „кралска дъщеря на светлината“. На това съм базирал всичките си проучвания. Кралската дъщеря на светлината. Има няколко текста, в които те наричат или „кралска дъщеря“, или „дъщеря на светлината“. Но в по-късните му писания има някои, които те наричат просто „дъщерята“ и там нещата стават наистина интересни.

Примъкнах се към ръба на седалката си.

— Добре. Привлече ми интереса. Защо?

— Те се отнасят до невъобразимата ти сила и армия.

— Добре, силата е хубаво нещо. Обаче още не съм сигурна за това с армията.

— Не просто сила — каза Гарет, ставайки все по-развълнуван. — Невъобразима сила. Според пророчествата му, ще събереш воин, учен, пророк, пазител на портата, страж и още няколко фигури, върху които д-р вон Холстейн все още работи. — Той зачете от едно писмо. — Добре, ето я частта, която търсех. Владетелят, или цар на злото ще плени бащата на дъщерята, за да я подмами в капан…

— Чакай. Какво ще иска Сатаната от баща ми?

— Може би не е баща ти тук на Земята, а другия ти баща.

— О, вярно. Царят от онази друга реалност? — попитах Рейес, но господин Фароу беше зает да потъва в собствените си мисли.

— И с армията на дъщерята, която да я защитава — продължи да чете Гарет, — тя ще повали владетеля. Ще има велика и ужасна битка, но тя ще го победи и на Земята ще се възцари мир за хиляда години.

Рейес стана и отиде да се взира през прозореца. Нямах представа къде бяха мислите му. Но знаех точно къде бяха моите.

— Ъм, не съм сигурна, че така е станало в Библията — казах, изведнъж отново скептична. — И не искам наистина да се бия с бащата на Рейес. Мога ли да си дам оставката сега? Да го отметна от списъка си със задачи?

— Но не е ли невероятно, че този тип е написал стотици пророчества за теб стотици години, преди да се родиш?

— Значи го вярваш. И има само един проблем с теорията ти. Рейес не е бил пратен да ме убие. Бил е изпратен да ме отвлече, да ме отведе обратно в ада със себе си. Нали? — Погледнах към Рейес. Той стоеше, гледайки към прословутия ни паркинг. Изобщо не съдействаше.

Микросекунда преди да продължа с дърдоренето си, Рейес най-накрая проговори.

— И как си мислиш, че щях да успея да го направя, Дъч?

Кръстосах крака.

— Какво имаш предвид?

Той се обърна към мен, а изражението му беше сериозно.

— Как си мислиш, че щях да те вкарам в друго измерение?

Гарет ме погледна тъжно.

— Бил е изпратен да те убие, Чарлс. Няма друг начин.

Кислородът се изпари от стаята, когато ме осени, че Гарет наистина беше на някаква следа. Придърпах колене до брадичката си.

Върховете на пръстите на Куки бяха върху устата й в смесица от удивление и съжаление.

Рейес се обърна отново към прозореца.

— Баща ми ми каза същите простотии, които е казал и на Суопс. И също като него, аз се усъмних в мотивите му. Суопс е прав. Защо ще иска да се връща в рая? Никога не е имало смисъл. Всяка дума от устата на баща ми има скрити мотиви, но това беше различно. Винаги съм имал усещането, че крие нещо. Създал ме е с причина. Трябвало е да се увери, че мога да прекося празнотата и да мина в това измерение. И ме накара да чакам. С векове чаках в мрака, докато не беше избрана ти.

— Но ти ме видя — казах аз, чувствата ми бяха наранени. Чувствах се като глупава ученичка. — Видя ме в друга форма и се влюби.

Той прехапа устна и наведе глава сякаш засрамен.

— Така е.

— И все пак — продължих, запомняйки шарката на дивана, — ако не беше, щеше да ме убиеш?

След момент, той ме измери с твърд поглед.

— Най-вероятно да. Но освен това нямам доверие на баща си. Той искаше физическото ти тяло да бъде унищожено, а аз не знаех защо. Не мога да кажа какво щях да направя. Така или иначе, ти щеше да си си ти. Пак щеше да бъдеш безтелесен жътвар.

Кимнах, опитвайки се да преглътна потвърждението му.

— Значи всичката тази глупост за ключа, който ще влезе в ключалката…

Главата на Гарет се вдигна рязко.

— Знаеш за това?

— Да — казах, внезапно уморена, — един от демоните ми каза. Каза, че ако двамата с Рейес се съберем телом — ако ключът влезе в ключалката, така да се каже — ще започне война или светът ще се унищожи, или нещо също толкова ужасно. Знаеш, обичайните гибел и разруха. Но нека ти кажа нещо, ключът беше вкаран в ключалката и макар че земята се разклати, доколкото знам, не сме започнали свръхестествена война.

Той погледна надолу към книжата си.

— И аз не мога да го разбера това. Спомням си, че съм чувал същото предупреждение. Мисля, че е част от пророчеството, което ми казаха, но просто не знам какво означава.

— И кой ти каза за това пророчество? — попитах аз. — Луцифер не би го направил, не и ако това означава, че ще разбереш, че те е лъгал.

— Единственият, който можеше. Единственото създание с достатъчно сила едновременно да ме изпрати в ада, после да ме издърпа обратно. И така, както го виждам, само едно създание има силата, познанието и възможността да ме прати в ада и обратно. — Той отправи твърд поглед към Рейес. — Синът на Сатаната.

Примигнах изненадано, после се присмях.

— Рейес? Суопс, това е абсурдно. Защо Рейес би направил такова нещо? По-важното, как би направил подобно нещо? — След няколко секунди, в които защитавах мъжа си, осъзнах, че бях единствената наоколо, която го правеше. Обърнах се към Рейес, към ледения блясък в очите му, когато измери Гарет с твърд поглед.

— По-умен си, отколкото изглеждаш — каза той.

Изражението на Гарет стана смъртоносно.

— Какво, по дяволите, си мислеше?

— Видях възможност и я използвах — каза Рейес. Външно изобразяваше спокойствие, но вътрешно се пенеше, кипеше от агресия и неизразени емоции. — Има момент — продължи той, — когато човек умре и бъде върнат към живот, в който душата му е хваната между две измерения. В този момент, реших, че мога да те използвам като шпионин.

Докато седях сащисана, гневът на Гарет нарасна.

— Само дето не бях наясно с плана, кретен — каза той, гласът му бе груб от едва сдържаната ярост. Приведе се напред със стиснати зъби. — Ти ме прати в ада.

— Не ми беше от полза. Не научи нищо, което вече да не знаех.

Юмруците на Гарет бяха свити в блузата на Рейес, преди да се усетя. Той вдигна Рейес във въздуха и възнамеряваше да го запрати към стената, но, естествено, Рейес за секунди взе преимуществото. Той обърна нещата, отблъсна Гарет, изблъска го до стената и заби предмишницата си в гърлото на Гарет.

Куки отскочи назад, докато аз реагирах точно по обратния начин. Скочих в мелето.

— Рейес, пусни го! — извиках, дърпайки ръката му.

Но Рейес искаше Гарет да знае какво усилие не полагаше. Той се усмихна, докато Гарет сумтеше и се бореше. Боях се, че наистина ще му смаже ларинкса.

— Разбрахме — казах на Рейес. — Ти печелиш. Сега го пусни.

Куки се отдръпна, лицето й бе пепеляво, очите й бяха разширени.

Рейес отпусна хватката си и го хвърли на пода. Гарет се закашля и опита да си поеме въздух, държейки се за гърлото. Наведох се да му помогна да се изправи и макар че отчасти очаквах да отхвърли предложението ми, той сложи ръка на рамото ми и опита да стане. Но беше по-тежък, отколкото си спомнях, и се озорих да го вдигна на крака. Рейес нямаше друг избор, освен да ми помогне. Заедно го вдигнахме, но Гарет се препъна към мен. Рейес го улови, но в следващия миг Гарет доказа точно колко добър мошеник беше. Той изблъска Рейес назад, преструвайки се, че пада, извади дълга кама с остър като бръснач връх и я заби в гърдите на Рейес.

Изненадващ електричен заряд изстреля адреналин надолу по гръбнака ми. Покрих уста с двете си ръце в пълно недоумение, когато Гарет се усмихна и се облегна на мъжа, когото току-що бе наръгал. Беше ред на Рейес да страда. Той отметна глава назад и се опита да диша, докато Гарет забиваше острие по-дълбоко, приковавайки го към стената.

— Научих някои неща за това как да ти сритам задника.

Когато Рейес сграбчи ножа, Гарет натисна отново и Рейес простена в агония.

Не разбирах. Беше просто нож. Имаше дълго, тънко острие, почти като малък меч, и не беше в сърцето му, а точно под дясната му ключица. Бяха го прострелвали с куршум 50-ти калибър, нещо, което би разкъсало на парчета обикновен човек, и си беше тръгнал спокойно. Защо такова тънко острие го парализираше?

Изтичах до тях и опитах да извадя острието, но Гарет ме отблъсна. Препънах се и паднах на земята.

Той стисна челюст, изражението му бе пълно с омраза, гневът му бе осезаем.

— Имаш ли някаква представа какво ми направиха?

Рейес не можеше да отговори. Очите му се завъртяха назад, ръцете му се хванаха за стената зад него. После се пресегна и разкъса блузата си, сякаш го изгаряше. Забиваше нокти в нея, но щом я разкъса на парчета, аз осъзнах, че не дереше нея, а себе си. Татуировките му, ясните линии и схеми на картата през портите на ада, започнаха да се пропукват. Ярка оранжева светлина, като разтопена лава, започна да се просмуква през тях.

Седях на пода хипнотизирана. Защо просто не извадеше камата? Не разбирах.

Гарет хвана с две ръце дръжката, една върху друга, и отново натисна. Рейес простена през стиснати зъби, когато острието се плъзна още по-навътре. Когато пукнатините се разшириха и от тях започна да излиза огън. И знаех какво щеше да се случи. Рейес щеше да умре.

Това ли беше? Това ли беше видението на Ракетата?

Можеше и да е. Станах и се приготвих да се изстрелям напред. Ако само можех да махна Гарет от него, щях да успея да издърпам камата. Но как? Той беше висок и силен, и…

Остро тупване прозвуча и всички застинахме за момент, преди Гарет да погледне към мен и да се свлече на пода. Хвърлих поглед към Куки. Към тигана, който държеше с две ръце като бейзболна бухалка.

Още един стон от Рейес ме накара да се втурна напред. Хванах камата, опрях крак на стената до него и дръпнах. Острието се плъзна навън по-лесно, отколкото очаквах и паднах назад с него.

— Без убиване на приятели вкъщи — каза Куки, ужасена и трепереща. — Толкова се радвам, че нямам син. Момчетата са толкова унищожителни и буйни.

Рейес си поемаше големи глътки въздух. Пукнатините, които покриваха тялото му, потъмняха и се затвориха, докато не се върнаха по старо му. Гарет се запрепъва на крака в същия момент, когато и аз си възвърнах равновесието, а убийствения поглед на лицето на Рейес запали нервната ми система. Преди да успея да изкрещя предупреждение, той хвана главата на Гарет и я завъртя.

Времето се забави, докато гледах как главата на Гарет се извива настрани повече, отколкото би трябвало. После се озовах пред тях. Разтворих хватката на Рейес с ръце и придърпах Гарет, спирайки инерцията на движението като притиснах главата му до гърдите си.

После затворих очи и оставих времето да си дойде на мястото. То се стовари сякаш товарен влак се блъсна в костите ми. Двамата с Гарет тупнахме на земята като държах главата му толкова здраво, че се страхувах да не счупя врата му при падането. За щастие той изглеждаше добре. Само замаян, несигурен какво се бе случило.

Но гневът на Рейес все още бушуваше. Той се върна за още. Готов и решен да сложи край на живота на Гарет, той се хвърли напред. Надкрачих Гарет и се обърнах насреща му като ядосана мечка, която защитава малкото си. А Куки беше до мен, с тиган в ръка и с решително стисната челюст.

— Спри — казах му, гласът ми бе тих, равен. — Сега. Това няма да се случи.

Той се бори за контрол, после изръмжа и се извърна от нас, отръсквайки се от болката, която го поглъщаше. Помогнах на Гарет да стане.

Той опипа врата и челюстта си, преди отново да се обърне към Рейес.

— Този нож ще те убие. Не само физическото ти тяло. Теб. Целия. Същността си. Безтелесното ти същество. Духът ти. Всичко.

Фактът, че едва не беше умрял, ме порази. Погледнах объркано към Рейес.

— Защо просто не го извади? Какво те спря?

— Камата — каза Гарет.

Той я метна на Рейес, който я хвана, после също толкова бързо я пусна, съскайки от болка. Разтърси ръка, после отново погледна злобно към Гарет.

Гарет беше смелчага. Това му го признавах.

Той се усмихна.

— Ромео не може да я докосне. Камата беше застраховката на татенцето в случай че Джуниър го предаде.

— Баща му ти е казал за нея? — попитах аз.

— Не, не го направи. — Пресметлива усмивка се разпростря на лицето на Гарет. — Ромео го стори.

Докато стоях потресена, Гарет направи смела крачка към него.

— Знаеше, че ще разбера — каза той. — Всички следи. Всички подсказки. Знаеше, че ще я открия.

Рейес го изгледа злобно.

— Не мислех, че ще си достатъчно глупав, за да я използваш. Когато не успях да я открия, се надявах някой с твоите връзки да успее.

Гарет се засмя подигравателно и поклати глава.

— И като се замислиш, че никога не съм вярвал в тези връзки. Мислех, че цялото ми семейство е откачено.

— Кой е казал, че не са?

Той сви рамене, неспособен да възрази.

— Но защо пое риска? Защо сложи такова могъщо оръжие в моите ръце?

— Защото действа на всички свръхестествени създания, задник. — Рейес разтърка рамото си и го изви, все още опитвайки се да се отърси от болката. — Демони. Полтъргайсти. Адски хрътки.

Чакайте, наистина ли имаше адски хрътки?

— Чарли може да го използва, за да се защити от тях.

— Разбирам — каза с усмивка Гарет, — знаех си, че има причина да те харесвам.